Показват се публикациите с етикет Ревю. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ревю. Показване на всички публикации

събота, 16 март 2024 г.

"Търси се: който го намери, за него си е" - Стивън Кинг (Ревю)


 Заглавие: "Търси се: който го намери, за него си е"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 472

Година: 2015

"Търси се - който го намери за него си е" е втората книга от трилогията за детектив Бил Ходжис и неговият партньор Холи Гибни. "Търси се" е името на детективската агенция на Бил и Холи, но фокусът на историята този път се измества. Всичко започва в същата онази сутрин, когато стотици хора чакат на дългата опашка за работа, всеки от които носи в сърцето си куп грижи и една изтъняла надежда, че ще получи работа и ще спаси поне временно семейството си от немотия. Минути по-късно черният мерцедес се врязва в тълпата и десетки животи са погубени и съсипани. 

 
Историята отваря вратите на дома на семейство Саубърс. Вместо да се прибере с работа след  дългото и уморително чакане на опашката за работа, господин Саубърс се прибира инвалид, сметките от болницата са непосилни, а скоро и проблемите в работата на госпожа Саубърс не закъсняват. Липсата на пари и на надежда предизвиква ежедневни скандали в дома на семейството, а двете им деца някак се учат да навигират живота си през силните вълни на бурята застигнала семейството им. Вероятно по една или друга причина всеки от нас е минал през такъв период в живота си, ставал е свидетел на скандалите между родителите си и ако е бил късметлия, е имал брат или сестра, на чието разбиране и подкрепа се е осланял. Кинг с лекота отваря вратата към миналото на читателите си, прави ги съпричастни, сръчква способността ни да съчувстваме, нашепвайки тихичко, че това можеше да бъде нашата история. 

Трудните години в дома на семейство Саубърс отшумяват, когато синът им Питър открива в гората до къщата заровен сандък - пълен с пари и тетрадки, плътно изписани с ценни ръкописи. Тетрадките съдържат непубликуваните ръкописи на убитият преди години писател Джон Родстийн. Находка, с която едно младо момче няма представа какво да прави, освен да вложи в нея целия си младежки жар и почитание като един истински заклет фен-читател. Виж, за парите не е толкова трудно да реши. Питър подпомага семейството си като всеки месец изпраща анонимно по няколко банкноти. Малките финансови инжекции са достатъчни, за да помогнат на семейството да изплува от тинята и да си стъпи на краката, до такава степен, че бащата на Питър успява да завърши рехабилитационната си програма и отново да проходи, да си намери работи и дори да започне собствен бизнес. И тъкмо когато решиш, че нещата се нареждат, Кинг издърпва килимчетo изпод краката ти. Парите свършват и нещата отново тръгват на зле. Именно тогава нещата се объркват истински. Ръкописите са твърде ценни, а Питър е твърде неопитен. 

Много хора, много опасни хора са готови на много опасни неща, за да се домогнат до тези ръкописи. Всеки по свои собствени причини. А Питър остава в окото на урагана и всеки опит да се измъкне оттам изглежда обречен. Кинг е доловил много добре онзи пограничен момент между юношеството и съзряването. Питър вече е достатъчно голям да осъзнава в какви неприятности се е забъркал, осъзнава и точно къде и кога е сбъркал. Но непримиримостта и неопитността на младостта не му позволят да прецени на кого може да се довери, нито  да протегне ръка за помощ към най-близките си хора, защото все още е на изпитателен срок в живота си и не може да си позволи да си признае грешките. Затова се опитва с всички сили да ги поправи сам. Само дето това единствено обърква повече нещата. 

Харесах втората книга. Интересно ми беше да видя, как Холи Гибни постепенно се превръща от онова младо уплашено и обременено момиче в забележителната жена, която срещнах в "Другият". Нямам търпение да видя и следващата фаза от метаморфозата й.




 

неделя, 10 март 2024 г.

"Изгарящият бог" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

 
Заглавие: "Изгарящият бог"

Автор: Р. Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 584

Година: 2020

 
Винаги ми е малко трудно, когато подготвям текст за втора или трета част от поредица. Трудно ми е да определя границата, след която информацията, която споделям, вече е твърде много. Къде спойлвам. От друга страна историята е напреднала толкова, че няма как да си говорим само общи приказки. Та може би в този ред на мисли, четете на собствена отговорност. Постарала съм се да не спойлвам нищо, но може и да не съм успяла напълно. 

Купих си първата книга от тази поредица, защото изглеждаше интригуващо. И защото имаше много яка корица. Изобщо хубаво издание, което ти е кеф да притежаваш, да държиш, да четеш. Втората и третата си ги купих, защото съм фен.
Много харесвам историята на Фанг Рунин. Харесах я още в първата книга, когато историята направи рязък завой и излезе от рамките на обичайната сюжетна пътека за бунт, безредици или нещо подобно в рамките на училището, Академията в Синеград и се превърна в едно сериозно и доста жестоко военно фентъзи. Страниците, посветени на клането в Нанкин бяха един от най-острите завои. Не съм чела много гримдарк фентъзита, но не очаквах подобни сцени във фентъзи жанр. Това беше моят пик на въздействие, историята не го достигна втори път. И това не е лошо. Описаните сцени бяха изключително интензивни, брутални, жестоки и насилствени. И поднесени не със сухата документалистика на историческия жанр, а с емоционалността и образността, които само художествената литература може да ни даде, превръщайки тези сцени в натрапчиво изживяване, чийто горчив вкус остава и след последната книга. 


Ако е имало преди това някакво съмнение, тази сцена даде ясно да се разбере с какъв тип история се захващаме. Оттам насетне Куанг остана вярна на себе си. "Изгарящият бог" не прави изключение. Насилие, жестокост, канибализъм, масови битки и масови гробове има в изобилие. Както и добре опънати нишки на сложни схеми и машинации. Образът на Рин претърпя сериозна, но и реалистична промяна. От първата страница на трилогията, когато Рин се подготвяше за изпитите в Синеград, решена на всичко, за да я приемат и да избегне да бъде продадена като крава на по-възрастен мъж, стана ясно, че тя е изключително амбициозна, целеустремена и упорита. Това е част от същността й и не се промени до края. Рин си остана също толкова амбициозна и именно тази амбиция я доведе до позицията й на генерал и водач в последната книга. 

Но пътят, който извървя дотам и фазите през които премина личността й, бяха много добре структурирани. Всеки път, когато образът й правеше крачка напред в развитието си, в миналото оставаше една по-наивна версия на Рин. Към този момент след тази промяна, читателя остава с усещането, че и последната капчица наивност е изкоренена. Но тогава Рин прави нова крачка и се отърсва от нов слой емоционална тиня, която отвежда образа й на ново стъпало, на ново ниво. И нещата вече изглеждат още по-сериозни. Стъпка по стъпка, Рин се научи първо да взема решения, а после да приема последствията от своите действия, както и да се подготвя предварително за тях, научи се да поема отговорност за тях и да я разнася като камък около шията си. А после се научи да го прави с високо вдигната глава. И тук развитието отново следва естествения ход на нещата. Защото границата между това да не бъдеш смачкан от тежките избори, които трябва да правиш и да носиш отговорността и последствията от тях и това да бъдеш напълно лишен от съвест, готов на абсолютно всичко, за да постигнеш целите си, се разми много. Рин постоянно играеше между двете състояния. Но дори и там в  онзи момент, тя намираше опрадвание във важността на целите си. Приемайки, че това оправдава всичко, което прави, всеки живот, който отнема, всяка манипулация, всяка лъжа, всяко убийство. 
 

Харесвам тази поредица, защото всичко с нея е и остана до края много сурово и натуралистично. Каунг не се опита да подслади или смекчи нито една сцена.
Стана ми интересно и влязох в Goodreads да прочета какво мислят хората за нея. Всъщност намерих доста негативни ревюта. Но повечето са единодушни за едно - като че всички харесахме края. Тук следва малък спойлър.
Когато си бил толкова жесток и брутален в продължение на над 1000 страници, няма как накрая героят ти да вдигне победоносно ръка като Конан и да размаха меча, а тълпа от изтощени от битка хора да скандира името ти в подножието. Просто не става така. 

Войната е бездънна, гладна черна дупка, която поглъща всичко - храна, земеделие, икономика, търговия, семейства, човечност. Всичко. А най-страшно е, когато "свърши". Тогава остава опустошението. Адреналина от битката, желанието за победа, които те карат да ставаш всяка сутрин, да не спиш, да слагаш единия крак пред другия, без значение през какво си минал, да продължаваш напред, ги няма. Но има други неща. Съсипани хора. Глад, жажда, болести, бедност, загуба, епидемии, опожарени земи и опожарени души. В края Рин претърпя още една метаморфоза. Малко банална. И Фениксът ми е свидетел, радвам се, че е така. Омръзна ми от ефектни и оригинални завършеци, които всъщност не придават на историята никаква завършеност. 

Нямам проблем с отворения край. В известен смисъл и тук присъства, защото животът е неспирно колело. Историята приключва преди една секунда и докато пиша тези редове, вече има нови неща за разказване. Така че няма лошо и да остане някаква някаква неизвестност, загатнат край, насока или друго. Но наравно с това, историята получи своя завършек. Доволна съм.  Много съм доволна. А "Вавилон" вече ме чака на рафта.  
 
 

 

неделя, 25 февруари 2024 г.

"Променлива реалност" - Блейк Крауч (Ревю)

 
 

 Заглавие: "Променлива реалност"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис
Превод: Мария Б. Димитрова
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Константин Динчев
 
Брой страници: 364
Година: 2019

Купих си "Променлива реалност" на Блек Крауч още когато Ибис я издадоха у нас. Беше от онези спонтанни покупки на един Панаир на книгата. Непланирана. Просто я видях на щанда в НДК и я грабнах заедно с другите ми покупки по списък. И след това започна да отлежава на рафта у дома. Въпреки че последните няколко години започнах да чета повече фантастика и досега не е имало случай, да не ми хареса, все още подхождам предпазливо към жанра. Всеки път като реша да чета фантастика се чувствам като Фродо на брега на онази река, когато се раздели със Задругата -  решена да поема напред и едновременно с това напълно изгубена. 

събота, 24 февруари 2024 г.

"Последното дърво: Семе на надеждата" - Люк Адам Хоукър (Ревю)

събота, 3 февруари 2024 г.

"Джонатан Стрейндж и Мистър Норел" - Сузана Кларк (Ревю)

 

събота, 6 януари 2024 г.

"Формалдехид" - Антония Атанасова (Ревю)


 

Заглавие: "Формалдехид"

Автор: Антония Атанасова

Издателство: Scribens
 
Брой страници: 159
Година: 2022
 
 
Лесно й е на Антония Атанасова. Сяда пред белия лист, протяга ръка към себе си, разкъсва кожата, пречупва гръдния кош, хваща сърцето в дланта си и пръстите й се стягат бавно и болезнено в желязна хватка, кръвта започва бавно да се стича и да запълва празните страници. Дума след дума, емоция след емоция. Изстисква всичко от него, докато не остане една изтощена, уморена душа, която е дала всичко от себе си за другите, като Щастливия принц в едноименната приказка на Оскар Уайлд. сърце след сърце. И тогава идва дори по-лесната част. Започва да чете на глас изписаните страници и магията бавно възвръща живота обратно в изтощените черупки на сърцата. 

 
Лесно й е на Антония Атанасова. На мен се пада трудната задача. Да се опитам да ви покажа колко силни са думите й. Аз не мога така като нея да бръкна в гърдите си и да изтръгна оттам туптящо сърце. На мен ми трябва там вътре, за да прочета нейните думи. 


Трудно е да вкарам книгите на Антония Атанасова в някакъв жанр и рамка. "Процедура по забравяне на човек" е една много особена, красива и добре балансирана поетична проза. Тони Атанасова пише ефирно както за красивите, така и за грозните и мрачните
неща в живота."Формалдехид" не е като предишната й книга, но не е и напълно различна. Тя е сборник от отделни текстове. Но не са разкази, а лични изповеди, такива каквито пишем в таен дневник. Текстове, които съдържат най-съкровените ни мисли, онези, които не бихме споделили с никого, онези, които не смеем да изречем на глас, а понякога дори на ум.
Някои неща не смеем да признаем дори сами пред себе си, защото тогава трябва да поемем отговорност за тях, защото тогава вече няма да можем да се преструваме, че не сме ги разбрали, изпитали или изживяли. Понякога си позволявам да седна пред белия лист и да ги оставя се изплъзнат от мен и да се влеят в него - стари грешки, които не ми дават мир нощем, избори, които ме преследват, думи, които са посекли обичан човек, действия, които са убивали надежда, съжаления, които на глас, а дори и на ум, винаги ще отричам, че имам, страхове, които са толкова нелепи, че ме ужасяват, спомени, които отдавна съм забравила. След това маркирам всичко, целия текст и го изтривам завинаги. Да не ви някога да види бял свят. Може би и вие го правите понякога. Написаното има особена сила. Когато човек се страхува от гласа си, от мислите си, от малките часове на нощта, белият лист е като спасителна сламка. Белият лист е сигурно убежище. 
Антония Атанасова обаче борави по друг начин с белия лист. Тя не просто не трие думите. Напротив. Тя печата страниците слепва ги и им придава смисъл, общо начало, център и път.  Самотната изповед се превръща лепило за счупения свят.
Защото не можеш да излекуваш нещо, ако преди това не разчоплиш раната, не изкараш гнойта, отровата. Няма как да пребориш инфекцията, ако я заровиш всичко дълбоко в органите си и се опиташ да я погребеш там. 

Боже, знам, че е глупаво, но е и толкова лесно. Да станеш сутринта, да се усмихнеш в огледалото и да слезеш при семейството си все едно нещо не те е глождило цяла вечер. Толкова по-лесно е, отколкото да признаеш, че има проблем, да го отвориш хирургически, да изрежеш мъртвата тъкан (а тя точно като гнойна инфекция яде вътрешността ти ден след ден, докато накрая не остане нищо за спасяване) и да оставиш раната да започне да зараства. 
Така усещам книгите на Антония Атанасова. Не мога да ви го опиша по друг начин. Не мога да ви го опиша изобщо. Истината е, че дори и сега всичко в мен крещи, да маркирам този текст и да го изтрия. И вместо това да напиша, колко красиво пише тя, колко поетично разказва, да ви разкажа два-три текста, които са  ми направили по-силно впечатление и да ви я препоръчам горещо. Четете на своя отговорност. Аз лично се надявам някога да мога да прочета и първата й книга - "Моно". 


 


петък, 29 декември 2023 г.

"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)


Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018



"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 
 
Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 


Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка. 
 
 

 

понеделник, 25 декември 2023 г.

"Мамник" - Васил Попов (Ревю)



Заглавие: "Мамник"

Автор: Васил Попов

Издателство: Ерове
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Владимир Пенев
 
Брой страници: 670
Година: 2021

Да ви призная, първоначално нямах никакво намерение да слушам "Мамник", не за друго, а защото идеята за аудио сериал ми се струваше много времеемка. През последните години не ми остава много време и възможност да слушам аудиокниги, защото по една или друга причина дъщеричката ми е често покрай мен, а повечето книги просто не са подходящи още за нейните уши. Така че си открадвам по малко време през седмицата, но определено недостатъчно за единадесет серии по час и половина всяка. После "Мамник" излезе на хартия и вълнението в интернет стана още по-голямо. Няколко книги от български автори в последните години са предизвиквали такъв повсеместен интерес и повечето от тях не успяха да ме заинтригуват особено. В такива случаи подхождам малко по-предпазливо. В крайна сметка реших, че ще го чета на хартия. И преди да си я поръчам за лятото, пуснах ей така да чуя една глава в Сторител. 


И за има-няма и месец я изслушах. Така и не стигнах до книжното тяло. Историята вътре е разказана с много желание и хубав ритъм. Диалозите също ми харесаха, не са сухи или претрупани. Репликите и действията на героите се случват естествено и непринудено. А напрежението се натрупва на равни темпове със заплитането на мистерията. Няма да бъда много разточителна. Повечето от вас вече познават сюжета. В трънското село Вракола започват да се случват странни неща. Хора изчезват, други се събуждат с необясними рани по тялото си, хората говорят, плашат се, някой се надсмиват над измислиците, а за капак на всичко действието се развива на фона на вече разразилата се ковид епидемия. 

Имаше някои дребни неща, които ми се сториха малко натрапени в сюжета, макар че разбирам тяхното присъствие. Например, част от миналото на Божана. Харесва ми това, че тя слуша рок и метъл музика и че това е средство да се подсили нейната изолация от съгражданите й, да подплати с факти, защо образът й остава толкова самотен и се превръща в аутсайдер сред своите. Разбирам я, самата аз израснах в тийнейджърските си години с музика, която мнозина около мен не оценяваха, разбира се, в не чак толкова екстремен сценарий като този на Божана. Но въпреки всичко този пласт ми се стори много преекспониран. Смятам, че останалите парчета от миналото й заедно със споменаването на това, бяха и са напълно достатъчни, за да изградят пълноценно персонажа й, както и да обяснят защо се е превърнала в човека, който е, в началото на книгата. Също така ми се стори малко съшито с бели конци колко бързо и естествено се развиха нещата между нея и Лазар, при положение че именно заради миналото си Божана има известни проблеми с доверието и аутсайдерска аура и защитна стена. Да не говорим, че и Лазар си носи своя багаж от миналото. Но предвид, че "Мамник" гравитира предимно в хорър/фентъзи жанра, не смятам ни най-малко да подлагам на съмнение и анализ всяко движение на главните герои. Още повече че съм страшно доволна от книгата. Като цяло всичко вътре беше добре балансирано и всеки от ключовите елементи получи нужното внимание от автора. 

Например, ситуацията с ковид епидемията беше много внимателно и адекватно въведена, без да се натрапва или омаловажава и беше активен фактор по време на цялото действие, който има значение за развитието и резултата от някои важни сцени. Хареса ми и това, че историята в миналото този път за разнообразие не се фокусира върху петвековното османско владичество, а върху периода след Първата световна война и последвалия я Ньойски мирен договор, както и съдбата на Западните покрайнини. Много, много ми хареса това, че емоциите бяха добре уловени и предадени чрез героите. Имаше някои откровено зловещи сцени с мамника, които ме накараха да потръпна - нещо, което ми се случва рядко. Имаше и някои много милни и красиви емоционални моменти, на отдавна чакани срещи, на откровения, на признания, на стаена болка, на отрицание, на облекчение. 

Изобщо Васил Попов разказва много хубаво и интересно, непретенциозно, като на приятел, който не е виждал отдавна. Без излишни завои и увъртания, просто разказва. А на мен ми беше приятно да чуя тази история. Прочитът на Владимир Пенев беше абсолютен удар в десятката впрочем - от хрипкавия глас на стария Волен, през свежата интонация на младите герои, до баса на някои по-възрастните.
Много неща се изписаха за тази книга, и хубави, и лоши. Всеки има право на мнение. Всеки вижда нещата по-различен начин. Аз я харесах, беше увлекателна и интересна. Има разни пропуски в сюжета, фактологията и естествената логика на нещата, но не са нищо, на което да не мога да махна с ръка и да подмина. Харесва ми и фактът, че аудиосериалът направи такъв фурор. Определено ще прочета и разказите на Попов, а "Пермафрост" мисля да я изслушам отново в Сторител. 





петък, 22 декември 2023 г.

"В небивал сън" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 


Заглавие: "В небивал сън"
Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг
Превод: Майре Буюклиева
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Гергана Стоянова
 
Брой страници: 200
Година: 2022

Поредицата на Шонин Макгуайър за Своенравните деца ми харесва все повече с всяка изминала книга. Такова нещо рядко се случва. Обикновено първоначалното вълнение, увлечение и магия малко спадат със следващите части на поредиците, особено ако са самостоятелни истории, свързани в общ свят и понякога преживявания. И с това не искам да кажа непременно, че качеството на историята пада. Не, просто читателя свиква със света, който авторът е създал за него, не всичко е толкова чудновато, действието е малко по-предвидимо, механизмите са познати, обратите не чак толкова изненадващи. Но не така се развиват нещата с книгите на Шонин Макгуайър. Всяка следваща ми харесва дори повече от предишната. Всяка следаща носи своята магия.