вторник, 26 юни 2018 г.

Продължението на "Софийски магьосници: В сърцето на Странджа" ще ви изпрати на панагиря при нестинарки и змейове

Супер много се кефя, че се издава българска литература. А още по-хубаво е, че се издава българско фентъзи. Докато всички измислят нови светове и си блъскат главите как да ги кръстят, за да не копират от Властелина или Вестерос, Мартин Колев решава смело да ситуира своите герои тук, в София, на родна земя и да ни покаже, че и ние българите знаем как да се забавляваме.

Харесах "Софийски магьосници" и си признавам, че имах малко резерви към продължението. Знаете как качеството често спада в следващите книги от поредица. Но "В сърцето на Странджа" ми хареса дори повече, противно на всичките ми очаквания.

Нямаше голям тътен, нито мащабни зрелищни битки, но действието беше много динамично и изчистено от излишни детайли. Някои може би ще упрекнат Мартин Колев, че не задълбочава много в историята си, защото какво са двеста страници, когато говорим за фентъзи. Но това е едно от нещата, които харесвам в творчеството му. Той успява да поднесе една завършена и самодостатъчна история, без да я налива с излишни страници, които само натежават емоционално и сюжетно. Някак успява да не се отплесне, нещо чуждо на повечето фентъзи автори. Също така подозирам, че си оставя доста вратички. Има много детайли, споменати уж мимоходом в действието, които мога да се превърнат в ключови моменти в следващите книги. Не знам, дали съм права, но ако е така, харесвам въображнеието на Мартин Колев още повече.

Но нека минем по същество, защото мога още много да хваля "В сърцето на Странжда" на база общи впечатления. Нека да минем към детайлите.
Пробудникът на Бриян и Ванина (дано не й бъркам името) си вдигнаха чукалата и се изнесоха от сцената, за да наблюдават отстрани действието.
Бриян е поверен на своята учителка Буреносна, която е страшна скица. Тя е от ония възрастни дами, дето дори и когато са с три глави по-ниски от теб, могат да те погледнат от високо и да те накарат да се почувстваш като нахокано дете. С други думи - любима ми е.

Бриян отприщи веднъж силите си и сега пак тъне в самосъжаление, защото нищо не му се получава. Без амулет не може да направи и калпава магия. Търсенето на вратата, която вижда в сънищата си е напълно безрезултатно. Управлението на магьосническия свят в  България не спира да го преследва и да опитва да го забърка в своите игрички. И за капак тежката отговорност от могъщия завет поставен върху плещите от големия Налъмов, смачква докрай силите на момчето.

 И разбира се, черешката на тортата е червенокосата красавица Плам, която мистериозно започва да се навърта около шайката на Бриян. Така де, време му беше някой да му завърти главата на тоя Бриян. Мартин Колев изгражда добре закачката между тях - интригуващо, но без да става досадно и драматично.

Действието се развива леко и неусетно. Много ми харесва начинът, по който Мартин Колев вкарва някои стари български поговорки и изрази в речта на своите герои и ги облича в магия. Толкова нашенско, че няма как да не ти стане хубаво.

Наистина съм впечатлена от това колко много неща се случват в толкова малко страници. Някои може би няма да се съгласят с мен, защото не са изпълнени с магьоснически битки, но действието е наистина много динамично и раздвижено във времето и пространството. Постоянно препусках с Бриян и неговите приятели ту из София, ту из някоя книга-игра, ту във вътрешния град. Мартин Колев можеше да се отплесне и да направи петстотин страници от това действие, но дълбоко уважавам това, че не го е направил. Така енергична и кратка книгата се поглъща буквално на един дъх и те оставя с приятно желание за още.

понеделник, 25 юни 2018 г.

"Разказът на Прислужницата"

Последвалите редове ще бъдат едно мрачно излияние върху една дългоочаквана книга. Знаете ли, не й беше сега времето на тази книга. Не точно в този период. Ала може и точно заради нарушения баланс на душевния ми мир, тя ми въздейства толкова силно.


"Разказът на Прислужницата" е една много мрачна антиутопия от ранга на "1984".
Въпреки че най-накрая имаме възможност да държим издание на български в ръцете си, тази книга е с издадена за пръв път през далечната 1985 г. Това не пречи да бъде забранявана и преиздавана през годините. "Разказът на прислужницата" надживява времето си, ще надживее и нашето. И ми остава единствено да се надявам някой ден да не бъде реалност за децата или внуците ми. Ако дотогава не сме се затрили безвъзвратно като живот.

Друга причина да почувствам толкова силно въздействието на тази книга може би е, защото съм жена и майка, макар че Атууд не поставя основния акцент върху емоционалното състояние на Федрова, вследствие на отнемането на детето й. Ала аз не мога да се абстрахирам от чувствата, които тази история буди в мен. Може би мъжете ще имат по-обективно и аналитично виждане за сюжета.

Федрова е Прислужница - ключова роля в новосъздаденото дистопично общество. Новият ред опира своите устои върху религиозните догми на християнството. И като всяко друго исторически ни познато доминирано от религията общество, е жестоко, брутално, извратено и деспотично. Тук искам да вметна, че за мен трудът на Атууд и на преводача са просто впечатляващи. Има толкова безумно много препратки към религиозни текстове, че изглежда чак маниакално. Каквото и трябва да изглежда. 

Атууд не изпитва нужда да нанесе с думи граници на този свят, който чертае, не изпитва нужда да го опише словом, да го обясни, да ни даде карта. Всичко това достига до нас повече от добре изразено именно в тази религиозна фанатичност, във всеки един детайл, действие и фраза. Това е едно ужасно потискащо бъдеще. Властта е подчинена на религията, контролът се извършва от военните сили, жената от равноправен член на обществото се е върнала в най-примитивната си форма - инкубатор. Тя е просто средство за създаване на живот. Жените изпълняват всички отредени им от едно религиозно патриархално общество роли, разделени на касти. Мартите са домакини и се грижат за дома, Съпругите са съпруги на Командирите, те имат грижата да управляват дома, да уважават и да се подчиняват на мъжа си. Лелите са религиозни възпитателки на Прислужниците, тяхна е грижата да промият мозъците на бъдещите Прислужници, така че те да започнат безропотно да изпълняват своите задължения. Прислужниците са малкото останали фертилни жени. Те биват разпределяни, разбира се, срещу заплащане, в различни бездетни семейства обикновено от върха на йерархията. Работа на Прислужницата е да дари семейството с дете. За тази цел е създаден Ритуалът. Актът на оплождане е една симулация. Докато мъжът опложда физически Прислужницата, Съпругата му седи зад нея, обгърнала я с ръце и крака, за да покаже, че именно тя е тази, която се слива с него, а Прислужницата е просто неудобно, но необходимо средство, което застава помежду им и служи за посредник. На Ритуала присъства цялото домакинство, за да се засили допълнително липсата на интимност в този акт и да се подчертае строго инструменталната роля на Прислужницата.

Тонът, в който Федрова разказва своята история, е монотонен, скован и строго информативен. Въпреки тази емоционална въздържаност на Атууд, аз не мога да се абстрахирам от тази гледна точка. Като жена, като майка и като човешко същество не мога да сложа настрана емоциите си и да чета механично. Не мога да пренебрегна момента на промяната в живота на Федрова. Този огромен скок от работещата жена с независима воля и пълни права върху своите решения и желания, със семейство, любящ мъж и малко момиченце до бързото й превръщане в безволев инкубатор. Не мога да игнорирам спомена и представата за този ужасен скок в пропастта, въпреки че Маргарет Атууд не си позволява да затъва в емоционални отклонения. 

По-плашещото е, че това антиутопично религиозно общество е една напълно възможна реалност на бъдещето ни. Още по-ужасното е, че ако се огледаме, ще видим не малко белези, маркиращи тази проекция на бъдещето.

Въпреки монотонния си наратив "Разказът на Прислужницата" е четиво, което върви леко. Страниците се изплъзват меко между пръстите ми. Потъвам в нощта заедно с Федрова. Не искам да си представям тази реалност, не искам да си представям, че някога е възможно да живея в нея. Благодарна съм на Атууд, задето не е поставила акцентът върху емоционалната и човешка загуба.

През цялото време гадаех какъв ще бъде края на книгата. Този път не отгърнах последната страница, както правя обикновено. Не знам защо. Може би от страх или уважение, сякаш би било измама. И въпреки това имах определени очаквания за последните страници. Маргарет Атууд обаче ме изненада.  Ще ви кажа само, че каквото и да сте очаквали, вероятно ще останете изненадани. Аз със сигурност не очаквах да подходи по този начин към историята, която разказа. Но не мога да отрека, че този край ми носи едно малко угодническо удоволствие.

Много хора определят тази книга като феминистска. Не знам, дали е така. Не съм аз човекът, който ще слага етикети. Ще ви кажа само, че в тази книга има нещо дълбоко женско, което буди много трудни въпроси. Реалността от книгата не е толкова далеч от реалността в някои държави сега. Не е толкова далеч и от близкото минало, когато на жените им е било позволено единствено да мият чинии и да бъдат красиви за мъжете си.  И не е толкова трудно след време да бъдем отново част от тази реалност. Не искам да си представям дори как е звучала тази книга през 85-та и какъв отзвук е имала в общественото пространство. "Разказът на Прислужницата" излиза адски късно в България, затова пък се надявам да види много допечатки и преиздавания. Надявам се, тази книга да бъде четена от повече хора и да ни бъде обеца на ухото, преди да сме изгубили контрол над ситуацията.




петък, 22 юни 2018 г.

BOPS: С вкус на лято


Това лято не ми е много лятно, затова и си чаках с нетърпение книжната кутия, за да внесе малко свежест и настроение. Успях да я отворя едва вчера, което ми се стори като цяла вечност, имайки предвид, че получих смс-а още в понеделник.Така че както обикновено не съм съвсем по график със споделянето на BOPS-a, но все пак съм тук, за да ви покажа какво имаше в кутията "С вкус на лято".

Първото нещо, което прави впечатление под червената хартия, са двата патешко жълти листа. Но не, няма грешка. Алекс и Райс не са пратили без да искат две бележки със съдържанието на кутията, ами са споделили с нас една супер яка лятна рецепта. Идеята за която ме кара мисля за отпуска и почивка. Надявам се, да успея да събера достатъчно слънце и усмивки, за да я направя и да се настроим всички вкъщи лятно. 


Героят на кутията е скрит от една много сладурска платнена чанта. Никога не можеш да имаш достатъчно платнени торби с яки щампи! Мъжът ми смята, че е доста пенсионерско да се разкарвам наляво-надясно с платнена торба на рамото, но на мен ми е супер яко. Вече си представям как ще облека на бебето тениската със сладоледите (която точно сега при все цялото ми желание не мога да ви покажа, защото е облечен върху въпросното момиченце, което е на ясла), ще си нарамя готината чанта и ще си се разхождаме в тон двете заедно.



Същото правило важи и за книгоразделителя. Никога не можеш да имаш достатъчно книгоразделители. Събирам си ги, събирам си ги. Половин година се изтърколи. След няколко месеца ще видим каква история ни разказват Алекс и Райс с тези малки съкровища.



Казвала съм ви и преди, че много обичам, когато намеря в кутията неща, които влизат в практична употреба. Знам, че съм много скучна, няма нужда да ми го казвате. Но такава съм си. Затова и се радвам на чантите, книгоразделители, чашите и всичко други предмети от бита, които намирам вътре. Този път имаше душ гел с много готин дизайн - малко винтидж. И с много приятен аромат.



И накрая голямата изненада. Героят на кутията този път е "Рапсодия в Тоскана". Ей, това не го очаквах. Не знам какво мисля за тази книга. Нямам представа дори какъв жанр е. Съдейки по обложката й, предполагам, че е роматична история, разгръщаща се на фона на тучните красоти на Тоскана. Гугъл ми подсказва, че не съм далеч от истината и добавя към пакета дълбоки семейни интриги. При едни други обстоятелства сигурно щях да я прочета. Не страдам от ограниченията на възвишения читател и от време на време чета по някоя метереологично предвидима романтична/любовна история. Но не й е точно сега моментът.  :)



Следващата BOPS кутия ще е двойна! Всякак има три седмици дотогава, а аз вече потривам доволно въчички.





Приключенията на "Мистър Блис"

Дж. Р. Р. Толкин сам по себе си е литературен жанр. Всеки път когато погледът или умът ми се спрат на неговото име се изпълвам с възхищение и малко болно благоговение пред творчеството му. Толкин не ми е любимият писател, не съм сигурна дори, дали е сред любимите ми. Харесвам книгите му, но не бих казала, че е една от големите ми мании. Е, това не означава, че не питая дълбоко уважение към приноса му към литературния свят.

Идеите на Толкин лежат в основата на един от любимите ми жанрове. Истината е, че светът наистина би бил различен и определено би бил по празен без неговата следа в него. Изпитвам страхопочитание към чудовищния труд, който е вложен в книги като "Властелинът на пръстените" и "Хобитът" - в сюжета, в героите, в обема, в измислянето на граматически издържан елфически език... Така че, да.. Толкин може да не ми е любимият автор, но той е творец, който заслужава уважение и почит от всеки читател, някога стъпвал в Средната земя през екрана или хартията.

Последните две години обаче видях и една друга черта на този титан. Видях Толкин, който приспива децата си с приказки, излели се от собственото му въображение. И проклета да съм, ако в тях не е вложено същото старание, както във "Властелина". Трогателен е начинът, по който Толкин пише истории и рисува въображението си върху хартията, за да ги сподели с четирите си деца. Представяте ли си го този великан на фентъзито как рисува в малките часове на нощта на слабата светлина на газова лампа колата на мистър Блис, за да я покаже на малчуганите си? Аз да.

Преди две години мисля илязоха "Писма от Дядо Коледа", които ухаеха толкова приятно на дърва в огнището и топло какао преди сън. А сега и "Мистър Блис". И двете издания са прекрасни и получиха полагащото им се уважение и внимание с хубавите си твърди корици и гланцирана хартия, за да може рисунките на Толкин да оцелеят годините и се съхранят и за нашите деца.

Историята за Мистър Блис не е апотеоза на приказките. Тя е обикновена история с простичък сюжет, забавни моменти и много въображение. След като я прочетете няма как да забравите високия цилиндър на Мистър Блис, нито трите мечока, които обичат да похапват зеле или о-о-о жираекът, този адски ексцентричен домашен любимец с уши по-дълги от на заек и шия по-дълга от на жираф.

Мистър Блис излиза от вкъщи една сутрин, купува си кола. Е, "купува" може би не е най-точната дума, но нека не изпадам в детайли, които бихте искали сами да си прочетете. Та значи, Мистър Блис си купува кола, подкарва я и забърква такава каша, че направо ще се чудите, възможно ли е изобщо да се измъкне от нея.
Ако сте чели Толкин, знаете отговора, но знайте също така че никак няма да му се размине лесно.

Толкин е извор на вдъхновение за мнозина. Иска ми се един ден и аз разказвам така приказки на моите деца. Е, аз съм доста по-куца от Толкин в рисуването и доста по-куца в измислянето и май не ме бива много в разказването, със сигурност няма да издадат приказките ми, но това не пречи да искам много да споделя тези моменти с поколението си.




петък, 15 юни 2018 г.

Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)
Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.
Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.
Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?
Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.
Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 
Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие. 

вторник, 12 юни 2018 г.

"Благословени" или прокълнати?

Отдавна не бях чела young adult с вампири. Мислех си, че ще ми се наложи да разтегна четенето им малко във времето, за да не се преситя, но Цвети Владимирова умее да събужда глада на читателя. Така че кратко време след "Вестители" и "Пазители" изядох буквално за една нощ и "Благословени". Бях прочела 40-50 страници, когато на втората вечер седнах и докато не свърши не спрях. Това също е нещо, което напоследък ми се случва рядко, при това целенасочено рядко. 


Феновете на поредицата ще останат приятно изненадани от хубавия туист в третата книга. Ксения се предаде на Тайния кръг и мухлясва затворена в една килия, докато разни рандъми я посещават и се опитват да измъкнат информация от нея.
О, вероятно тук е добре да ви кажа, че по-надолу ще срещнете спойлъри. Имайте го предвид.

През това време Игор е изпаднат в някакво вегетативно безсъзнание и нищо, и никой не може да го пробуди от този сън. Според сведенията, които получава Ксения, Дорин също мухлясва някъде в килия. И в нейното въображение му се случват много ужасни и болезнени неща. А всъщност Дорин, нали си е психопат (в добрия смисъл на думата), не му се случва нищо такова. Все му се разминава. И за щастие. Много се радвам, че Цвети не е решила да го жертва в името на сюжета, защото ако беше пречупила духа на Дорин, трябваше да смени жанра. Дорин и Зоя продължават да са любимата ми двойка - той е вятърничав чаровник-грубиянин. Наистина странна комбинация, но на него му се получава. Самоуверен и крайно самодоволен тип, който не пропуска да ти го навре в очите, без това да те дразни. Зоя е психопат по свой собствен начин. Истерична кукувица със заразително чувство за хумор и огромно сърце изпълнено с уязвимост и страхове. Там, по тази сюжетна линия ви очаква много драма и смях. На мен ми бяха любимите пасажи. 

Но да се върнем на Ксения, която както вече споменахме гние в една от килиите и получва от време на време нежелани посещения от Маркус и още една тайнствена особа. 
Маркус е един от благословените. Потаен, властен и наистина интригуващ. Ако сте харесали Игор, почакайте да видите Маркус. Той е студенокръвно копеле. Или поне на пръв поглед. На втори също, макар че вероятно ще усетите нюансите в неизказаната история, които в крайна сметка ще ви поставят на негова страна, въпреки действията му. Харесва ми това, че с образа на Маркус, Цвети Владимирова бяга от идеализирането на образа, каквото силно се усещаше в Игор. Маркус има какво да разкаже, но няма да получите толкова лесно истината от него. Ксения също удря на камък. А колебанията в нейното отношение към него играят по-скоро в отрицателния полюс. 
Харесва ми колко дълбоко в мислите и мотивите на своите герои успява да се гмурне Цвети Владимирова. Харесва ми и анализа на ситуацията, който протича в главите им. И противно на обичайния резултат от този похват, тези разсъждения не додяват на читателя. 

Краят на трилогията ми напомня на една друга поредица. (Казах ли, че написаното тук по всяка вероятност ще съдържа спойлъри? Ако не съм, имайте го предвид като продължите да четете). Въвеждането на Маркус в историята предвещава интересен туист към края на книгата, защото толкова силен образ логически няма как да бъде обвързан по някакъв начин с друг, освен с Ксения. Но тогава на дневен ред излиза въпросът какво правим с Игор, който е толкова чудесен, че просто ще бъде нередно да го прецакаме. В крайна сметка всички читатели са удовлетворени и получават своя желан завършек.


Харесвам стилът на Цвети Владимирова и начина, по който разгръща въображението си. Ще се радвам да видим още от нея.

сряда, 6 юни 2018 г.

В преследване на "Призрачната гондола"

Да си призная никак не харесвах "Приключенията на Лукчо" като малка, макар че възрастните много ми я хвалеха. Трябваше да минат 20 години, за да заобичам Джани Родари, което обяснява и защо възрастните толкова много ми го навираха в носа. А може и заради това да не я харесвах, нали все съм си наопаки.


Ето ме две деситилетия по-късно, влюбена в творчеството на Джани Родари. Искам да има повече от него. Като сър Тери ми е. Изстрелва ме в една друга реалност, изпълнена с доброта, пакости и живот. Какво повече може да иска човек?

"Призрачната гондола" е едно приключение с неочакван край. Тук ще намерите всичко, от което има нужда една безапелационна бъркотия - главен герой с манталитета на Андрешко, страховити пирати, избягал затворник, венециански търговец (Макар че като се има предвид какъв скъперник е, спокойно може и да е евреин. Не знам, Джани Родари не уточнява, но е хубаво човек да има едно на ум с такива хора) и разбира се колоритна щипка от нечия чужда и много противоположна на италианската култура, а именно солидна доза ориенталски привкус. 

Намираме Арлекино на площад Сан Марко, близо до Моста на въздишките, където заедно с Панталоне преследват призрачната гондола. И ако си мислите, че изобщо нещо ви е ясно, помислете си пак. Джани Родари прескача от сцена на сцена и ни подава едно по едно парчетата от пъзела. Ще мине някоя и друга страница, докато  разберете какво точно целят Арлекино и Панталоне, а дотогава те ще са поели по различни пътища, с обща цел - забогатяване чрез не чак толкова законни методи.

И докато тези двама хубостници се правят на умели престъпници с изпипан план, в затвора излежава присъдата си един арабски принц и всеки един от героите на Джани Родари се мъчи ли мъчи да освободи този принц, за да вземе голямата награда от баща му. Ала вероятно и сами се досещате с какъв успех. 

Е, Джани Родари е разпознаваем във всяка една дума. От тези страници лъха топлина, човещина и онова негово специфично чувство за хумор, което те кара да погледнеш отвъд нещата. 

А начинът, по който Сиела поднесоха на пазара това бижу, е просто великолепен. Чудя, дали ако навремето в Лукчо имаше такива прекрасни илюстрации като тези на Дамян Дамянов, нямаше да се разберем по-добре. Знам, че може би е малко повърхностно, но аз съм от онези читатели, които обичат книгите не само с ума си, но и с очите и ръцете. А е просто прекрасно да държиш в ръце това хубаво издание с твърди корици, бяла гланцирана хартия, закачлив шрифт и страхотни илюстрации.


Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, ...