петък, 15 юни 2018 г.

Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)
Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.
Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.
Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?
Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.
Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 
Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие. 

вторник, 12 юни 2018 г.

"Благословени" или прокълнати?

Отдавна не бях чела young adult с вампири. Мислех си, че ще ми се наложи да разтегна четенето им малко във времето, за да не се преситя, но Цвети Владимирова умее да събужда глада на читателя. Така че кратко време след "Вестители" и "Пазители" изядох буквално за една нощ и "Благословени". Бях прочела 40-50 страници, когато на втората вечер седнах и докато не свърши не спрях. Това също е нещо, което напоследък ми се случва рядко, при това целенасочено рядко. 


Феновете на поредицата ще останат приятно изненадани от хубавия туист в третата книга. Ксения се предаде на Тайния кръг и мухлясва затворена в една килия, докато разни рандъми я посещават и се опитват да измъкнат информация от нея.
О, вероятно тук е добре да ви кажа, че по-надолу ще срещнете спойлъри. Имайте го предвид.

През това време Игор е изпаднат в някакво вегетативно безсъзнание и нищо, и никой не може да го пробуди от този сън. Според сведенията, които получава Ксения, Дорин също мухлясва някъде в килия. И в нейното въображение му се случват много ужасни и болезнени неща. А всъщност Дорин, нали си е психопат (в добрия смисъл на думата), не му се случва нищо такова. Все му се разминава. И за щастие. Много се радвам, че Цвети не е решила да го жертва в името на сюжета, защото ако беше пречупила духа на Дорин, трябваше да смени жанра. Дорин и Зоя продължават да са любимата ми двойка - той е вятърничав чаровник-грубиянин. Наистина странна комбинация, но на него му се получава. Самоуверен и крайно самодоволен тип, който не пропуска да ти го навре в очите, без това да те дразни. Зоя е психопат по свой собствен начин. Истерична кукувица със заразително чувство за хумор и огромно сърце изпълнено с уязвимост и страхове. Там, по тази сюжетна линия ви очаква много драма и смях. На мен ми бяха любимите пасажи. 

Но да се върнем на Ксения, която както вече споменахме гние в една от килиите и получва от време на време нежелани посещения от Маркус и още една тайнствена особа. 
Маркус е един от благословените. Потаен, властен и наистина интригуващ. Ако сте харесали Игор, почакайте да видите Маркус. Той е студенокръвно копеле. Или поне на пръв поглед. На втори също, макар че вероятно ще усетите нюансите в неизказаната история, които в крайна сметка ще ви поставят на негова страна, въпреки действията му. Харесва ми това, че с образа на Маркус, Цвети Владимирова бяга от идеализирането на образа, каквото силно се усещаше в Игор. Маркус има какво да разкаже, но няма да получите толкова лесно истината от него. Ксения също удря на камък. А колебанията в нейното отношение към него играят по-скоро в отрицателния полюс. 
Харесва ми колко дълбоко в мислите и мотивите на своите герои успява да се гмурне Цвети Владимирова. Харесва ми и анализа на ситуацията, който протича в главите им. И противно на обичайния резултат от този похват, тези разсъждения не додяват на читателя. 

Краят на трилогията ми напомня на една друга поредица. (Казах ли, че написаното тук по всяка вероятност ще съдържа спойлъри? Ако не съм, имайте го предвид като продължите да четете). Въвеждането на Маркус в историята предвещава интересен туист към края на книгата, защото толкова силен образ логически няма как да бъде обвързан по някакъв начин с друг, освен с Ксения. Но тогава на дневен ред излиза въпросът какво правим с Игор, който е толкова чудесен, че просто ще бъде нередно да го прецакаме. В крайна сметка всички читатели са удовлетворени и получават своя желан завършек.


Харесвам стилът на Цвети Владимирова и начина, по който разгръща въображението си. Ще се радвам да видим още от нея.

сряда, 6 юни 2018 г.

В преследване на "Призрачната гондола"

Да си призная никак не харесвах "Приключенията на Лукчо" като малка, макар че възрастните много ми я хвалеха. Трябваше да минат 20 години, за да заобичам Джани Родари, което обяснява и защо възрастните толкова много ми го навираха в носа. А може и заради това да не я харесвах, нали все съм си наопаки.

Ето ме две деситилетия по-късно, влюбена в творчеството на Джани Родари. Искам да има повече от него. Като сър Тери ми е. Изстрелва ме в една друга реалност, изпълнена с доброта, пакости и живот. Какво повече може да иска човек?

"Призрачната гондола" е едно приключение с неочакван край. Тук ще намерите всичко, от което има нужда една безапелационна бъркотия - главен герой с манталитета на Андрешко, страховити пирати, избягал затворник, венециански търговец (Макар че като се има предвид какъв скъперник е, спокойно може и да е евреин. Не знам, Джани Родари не уточнява, но е хубаво човек да има едно на ум с такива хора) и разбира се колоритна щипка от нечия чужда и много противоположна на италианската култура, а именно солидна доза ориенталски привкус. 

Намираме Арлекино на площад Сан Марко, близо до Моста на въздишките, където заедно с Панталоне преследват призрачната гондола. И ако си мислите, че изобщо нещо ви е ясно, помислете си пак. Джани Родари прескача от сцена на сцена и ни подава едно по едно парчетата от пъзела. Ще мине някоя и друга страница, докато  разберете какво точно целят Арлекино и Панталоне, а дотогава те ще са поели по различни пътища, с обща цел - забогатяване чрез не чак толкова законни методи.

И докато тези двама хубостници се правят на умели престъпници с изпипан план, в затвора излежава присъдата си един арабски принц и всеки един от героите на Джани Родари се мъчи ли мъчи да освободи този принц, за да вземе голямата награда от баща му. Ала вероятно и сами се досещате с какъв успех. 

Е, Джани Родари е разпознаваем във всяка една дума. От тези страници лъха топлина, човещина и онова негово специфично чувство за хумор, което те кара да погледнеш отвъд нещата. 

А начинът, по който Сиела поднесоха на пазара това бижу, е просто великолепен. Чудя, дали ако навремето в Лукчо имаше такива прекрасни илюстрации като тези на Дамян Дамянов, нямаше да се разберем по-добре. Знам, че може би е малко повърхностно, но аз съм от онези читатели, които обичат книгите не само с ума си, но и с очите и ръцете. А е просто прекрасно да държиш в ръце това хубаво издание с твърди корици, бяла гланцирана хартия, закачлив шрифт и страхотни илюстрации.