вторник, 12 ноември 2019 г.

"Да убиеш кралство" - Александра Кристо (Ревю)


Заглавие: "Да убиеш кралство"



Автор: Александра Кристо
Издателство: Orange Books
Превод: Гергана Минкова
Брой страници: 448

Година: 2019


Обожавам мрачните истории, изпълнени с опасен чар, стаен копнеж и звездно небе, черно като нощта, ухаещо на отчаяние и сила, преплетени в едно. Мисля, че досега три поредици/книги са ме карали да се чувствам по този начин.

Първа и втора книга на Каравал от Стефани Гарбър, чиято последна част от поредицата (Finale) се надявам да видим догодина и у нас. 
Поредицата за Вълшебният народ на Холи Блек - "Жестокият принц", "Злият крал" и съвсем скоро "Queen of Nothing"
И "Да убиеш кралство" от Александра Кристо.

Не бих променила и една буква в тази история. Не бих добавила и един щрих към образите на Лира или Елиан. Не бих изсипала и една капка дъжд повече от това, което вече се изля върху им. Нито бих им спестила нещо. Идеална е така, както е.

Лира е сирена, красиво морско създание, повелителка на океанските води, дъщеря и наследница на чудовищната Морска кралица и безмилостна убийца. Тя е Гибелта на принцовете. Онази, която Елиан най-силно копнее да види мъртва в другия край на харпуна си. 

Легендите за песента на сирените се простират отвъд митология и приказки. Тя е толкова красива,нежна и омайна, че е способна да накара всеки моряк да се покори напълно пред сирената и морето.
А океанът си има свои правила. Всяка година в седмицата на рождения си ден, всяка сирена трябва да примами и убие един човек, като изтръгне още биещото му сърце от гърдите му. Човешките сърца означават нова сила за сирените. Колкото повече сърца притежават, толкова по-могъщи са. А тази година Лира ще отнеме осемнадесететото си сърце, ако поредица от грешни избори и обстоятелства не я захвърлят сама, изгонена от дома си насред океана, с чифт непохватни и слаби крака вместо златистата й силна опашка. 
И я спасява не кой да е, а Елиан, наследникът на Мидаския престол, златното момче, принц и пират и не на последно място - убиец на сирени. 
Елиан никога не е чувствал двореца като свой дом, сякаш това е просто пристанище, подслон, където може да се разтъжи с любимите си хора преди отново да се върне в истинския си дом - в окена на борда на "Саад". Заобиколен от шайка пъстроцветни персонажи, Елиан се ползва с доверието, обичта и уважението на своят екипаж, на своите приятели, на семейството, което сам си е избрал. 
Ще откриете повече прилики между Елиан и Лира, отколкото всъщност е реалистично, но именно това изгражда и подсилва образите им толкова многопластово. 
Несъмнено привилегированото положение и острият език и на двамата създава напрегната и интригуваща атмосфера, която обаче е добре балансирана от нехайните шеги на капитана и разбира се постоянните заплахи за смърт от прясно превърната в човек сирена. 

Лира е толкова свирепа, а Елиан толкова свободолюбив, че просто не може да останете безразлични към тях и начинът, по който се променят и превръщат в нещо по-добро заедно. Oсобено впчеатляваща е трансформацията на Лира. Тя извървява дълъг път и въпреки че е вдъхновена от Елиан и екипажа на Саад, спокойно мога да кажа, че го извървява сама. Че инициира промяната отвъртре. Александра Кристо си позволява да отдели време на този път. Запраща "малката русалка" безмилостно назад в миналото, там където е започнало всичко, при първото убийство, при второто, хвърля срещу нея всеки грях, всяка жестокост, изпитана или извършена от нея. За да й помогне да извърви пътя към себе си. Невъзможно е да простиш на себе си, ако първо не приемеш къде си сбъркал. 
Истината е, че в началото толкова драстична промяна ми се виждаше повече от нерелаистична, но Кристо отдели наистина достатъчно време и усилия, за да я превърне в многопластов процес, за да я облече с факти и добре обусловени действия. 

Кристо работи с шепа персонажи, но се е постарала да ги нарисува добре. Изпълени със сарказъм и нехайни усмивки, те показват с действията си повече, отколкото се опитват да прикрият с думите си. 

Знаете ли, не можах да не направя паралел мжду Елиан и Алукард от Цветовете на магията. И двамата потайни, нахакани, арогантни, опасно усмихнати, чаровни и не по-малко жестоки и справедливи , ако се наложи. С тази разлика, че Алукард си падаше по принца, а Елиан е принцът, който си пада по сирена. :) 

Александра Кристо се придържа към класическата приказка на Андерсен, позволявайки си да втъче много от оригиналните мотиви, характеристики на персонажите и идея. И в същото време я преобръща с главата надолу, така че да изпитаме романтиката на така обичаната приказка от детството ни и в същото време стоим наелектризирани до края, подхранвани от всяко изострено до край чувство - от жестокостта и свирепостта до лоялността и саможервата. 

Тази история има материал за трилогия и дори за произдовни на нея книги, но Кристо е избрала да напише и издаде завършена история. Без вратички за продължения, без неизяснени детайли. Не че няма какво да се хване човек, ако реши да открива нови хоризонти в този свят...
Е, макар че ми е малко мъчно, задето сега няма да тръпна в очакване на нова книга, уважавам и харесвам това решение. Може би само мъничко ми липсваше повече задълбочаване в бекграунда на Мадрид и Кай, например, и изобщо на страничните персонажи, че дори и в този на Елиан. Но пък иначе тази книга щеше да се превърне в истинска тухла и може би нямаше толкова да зарадва читателското съсловие. :)

Това е историята на една мрачна "малка русалка" с коси червени като ада и поглед пламнал като огън, която посяга към вас за да изтръгне сърцето ви. И един пират  - безрасъден, безмилостен и не по-малко свиреп от нея. Готов с цената на всичко да брани това, което обича, пък било то и морско чудовище. И е просто пленителна. 

P.S. Харесвам корицата на Ориндж. :) Харесвам идеята и арта. Харесвам, че имат такава. Започнаха да ми идват в повече кориците с букви оплетени в тръни и безсмислени дантели.












събота, 9 ноември 2019 г.

"Призраци от Пазара на сенки" - Касандра Клеър и колектив (Ревю)

Заглавие: "Призраци от Пазара на сенки"


Автор: Касандра Клеър и колектив
Издателство: Ибис
Превод: Вера Паунова
Брой страници: 504

Година: 2019


Очаквах "Призраци от пазара на сенки" да бъде сборник с разкази, но се оказах много далеч от истината. Не мога да нарека тази книга и точно роман, но събитията и действиео в нея са хронологически последователни и свързани едно с друго.


"Всеки свят съдържа други светове в себе си. Хората бродят из всички светове, които успеят да намерят, и търсят своя дом.

Някои хора мислят, че техният свят е единственият, който съществува. И представа си нямат за световете, толкова близо до техния, колкото съседната стая, нито за демоните, мъчещите се да намерят врата, отвеждаща ги го тях, както и за ловците на сенки, които бранят тези врати.
Още по-малко подозират за долноземците, общност от магически същества, които споделяха техния свят, в който си бяха извоювали свое местенце."

Перфектният увод, така можеше да започне Каси преди години Реликвите на смъртните. Но за щастие не го направи, щеше да е доста скучно начало. Но виж, 10 книги по-късно по средата на "Призраци от пазара на сенки" всъщност изглежда тотно на мястото си. :) 

Пазарът на сенки е като гръбнак в света на Ловците на сенки и на долноземците. Там е мястото, където би отишъл най-напред ако търсиш информация или магия, или дори помощ. Имаш поне един враг на Пазара на сенки и поне един приятел, но не винаги си сигурен кой кой е. А чудесата там никога не свършват.

През годините на Джем прекарани в Града от кости, неизменно неговите посещения из долноземските пазари сеят смут и завихрят събитията около себе си. Те разказват истории за далечните прародители на героите, които толкова обичаме от Реликвите на смъртните, Адските устройства и Тъмни съзаклятия. И разкриват мънички парченца от историята, които се превръщат в лепило между трите поредици, между нефилимските семейства. Спояват този свят, превръшайки го в едно цяло. Запълват празнините между отделните истории така че най-накрая да успеем да оцветим картината докрай и да разкрием всичките й нюанси.

И когато историите изравняват дейстието с това от последната книга на Тъмни съзаклятия "Кралица от въздух и мрак", те започват да надграждат тази история, разкривайки ни тайни около Ливи и Тай, около Кит и новия член на семейството на Джем и Теса и някои мрачни тайни за някои от познайниците ни от Туле. А там какви обещания е заложила Каси, направо не ми се мисли, ако наистина ги реализира. Ще бъде великолепно!

Но преди да стигне до този момент Каси и приятели ни запознават с Матю Феърчайлд, всеотдайния парабатай на Джеймс Херондейл (синът на Теса и Уил), с Анна Уайтууд, която е изпреварила времето си с няколко десетилетия, и нейната споделена, ала неосъществена любов, за Кръга, за жестокостта и острия ум на Вакънтайн, за несподелената любов на Селин Монклер към Стивън Херондейл. И най-вече за едно търсене. За изгубения клона на фамилията Херондейл.

Брат Закарая може и вече да не е точно човек, но не и напълн изгубил себе си. Дори и през притъпените си емоции като Мълчалив брат, неговата обич към Уил, неговия парабатай, който вече е напуснал този свят, и към Теса, негова вечна изконна любов, са безкрайна и неразрушима връзка със самоличността на Джем Карстерс, която все още не се е разтворила напълно в него. В памет на своята обич към Уил и изгарящото чувство, което изпитва към Теса, и най-вече заради себе си, Джем издирва един Херондейл вече поколения наред, кръстосва Пазарите на сенки и се надява да хване следите му. За да помогне на това изубено дете, за да бъде до него, за да го защити от всички - Ловците на сенки, които са предали прародителите му някога преди много лета, от Клейва, които макар и вече не така жестоки все пак едва ли биха пощадили живота му и от феите, които са изпратили по следите му най-жестоките си и умели убийци, за да довършат веднъж и завинаги това опасно разклонение на Херондейл.

И всяка стъпка, която води Джем по-близо до истината за изгубения Херондейл, разказва по една история за някой от любимите ни герои. Всяка история споделя техните страхове и копнежи. Алек и Магнус, които жадуват един ден да се нарекат официално пред бога и пред целия свят съпрузи. Лили Чен, чиито прякори по адрес на брат Закарая са едно от най-яките неща в тази книга, се бори със своите собствени демони. Момичето, преживяло стотици лета, закачило на лицето си лекомислената усмивка на човек, който не дава и пет пари за живота на другите, всъщност носи в себе си много неизречени тайни, които смазват малко по-малко несломимата й иначе натура.
Тук е и историята на малкият Рафаел, който като много други деца, потомък на Ловци на сенки, е видял как убиват родители му със собствените си очи, а сега се скита безпризорен и отхвърлен из Пазара на сенки, където никой не гледа с добро око на наследниците на нефилимите, защото в Института се случват дела, недостойни за който и да било Ловец на сенки, долноземец или мундан.
О, ами разказа за малкия Джейс и първата му среща с Алек и Изабела - затворено и красиво като ангел момче с толкова остри черти, че можеш да се порежеш на всеки ъгъл, особено ако си отвори устата и забълва обичайния сарказъм. Толкова наперен, че просто няма как да не ти влезе под кожата. И в същото време толкова самотен и отцепен от света, че ту ти иде да го гушнеш, ту да го удариш. Изобщо не е лесно да се справиш с некултувирания Джейс (не, че после много се култивира, де), но опраделено е забавно.

Имам три опорни точки, които сами по себе си са достатъчни да се влюбите в тази книга. Мълчаливият хумор на Джем, който може да накара раменете ми да се разтресат от смях, защото е толкова спонтанен и ...нетипичен за хорa от гласове в главата му. Например като изтъкне, че брат Енох е порядъчно приличен мъж, но все пак ще се въздържи. 
Втората опорна точка са ми прякорите на Лили Чен за брат Закараймеврая. :) Хахах, не мога, и сега като се сетя, пак избухвам в смях.
И естествено нахаканият хумор на Джейс, за бога, закъде сме без Джейс. 


Представям си тази книга като шина за всички останали от света на ловците на сенки. Виждаш разклонение по разклонение как се навързват парчетата от предишни и бъдещи поредици. Мозайката бавно се сглобява. Навява и обещания за някои истории, които очакваме тепърва да бъдат разказани.
Каси умее да балансира много добре своите думи, превръщайки ги в магически микс от жестокост насилие и бездънна нежна обич. 





 ***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***


четвъртък, 7 ноември 2019 г.

"Оковите на скръбта" - Брандън Сандерсън (Ревю)


Заглавие: "Оковите на скръбта"


Автор: Брандън Сандерсън
Издателство: Студио Арт Лайн
Превод: Йоана Гацова
Брой страници: 488

Година: 2018



Везната с прочетените книги на Сандерсън драстично намаля. За мой късмет, той хич не се и спира. Радвам се, че реши да продължи трилгогията за Мъглородните. Още повече се радвам, че избра да я направи точно такава, каквато е. С несъзнателното тежкарско поведение на Уакс и неподправения хумор на Уейн. А като си помисля само как ги подминавах година след година, когато ги виждах челно на всяка сергия за книги втора ръка, на която се спирах. И си виках "Ох, пак тия мъглородни, какво толкова им харесват" Е, сега вече знам какво толкова им харесват. 

Следващото ще е "Към Небето", но там изпитвам известни колебания, защото корицата е толкова яка, че просто е грехота да си я четеш вкъщи и да не я видят всички. От друга стана само като си помисля, че може нещо да я повредя, разнасяйки я насам-натам из градски транспорт и ми става лошо. Та ще видим съвсем скоро :) ...колко точно съм луда. 

Уакс издирва отдавна изчезналата си сестра. И междувременно осъзнава някои нови факти по отношение на Хармония. Като например, че е могъл да предоврати това, Уакс да убие любимата си жена. И редица други открития по отношение на неговия бог, които обаче изобщо не го карат да се чувства по-добре. Напротив Уакс, който въпреки рационалното си мислене, всъщност има нужда от своята вяра в Хармония. Хармония е своеобразна подкрепа в определени моменти и сила, към която винаги може да се обърне, за да потърси утеха и разбиране. Или поне до скоро. 

Уейн продължава да гепи разни страшно ценни предмети за други далеч не толкова ценни. И да оставя в замяна на всекиго, от когото си присвои нещо интересно, някакъв безапелационно излишен за новия собственик предмет. С други думи краде разни неща и се оправдава, че всъщност е направил честна размяна. 

Мараси пък продължава да търси себе си, задавайки си порой от въпроси, отговора на които  едновременно иска и не иска да научи. Увлечението й по Уакс като че ли остава все така едностранно, но осъзнаването на този факт изглежда далеч не й причинява толкова силна болка, колкото е очаквала, по-скоро някакво чувство на неудовлетвореност и непълноценност заради простичкия факт, че на чувствата й не е отговорено.

А междувременноУакс се жени за Стерис - сдържаната, скучна Стерис, която е пълна противоположност на Уаксилий и като че ли всички около него осъзнават колко грешна е тази стъпка. Освен него. И съвсем ненадейно сватбата им се проваля, заради срутения покрив и наводнената зала. Мистерия. Как е възможно покрив издържал толкова години така съвсем случайно да се сгромоляса в деня на сватбата на Уакс и Стерис? Надали има нужда да ви подсказвам.. и сами сте се досетили на кого може да му хрумне такава налудничава идея. 
И така насред провалената сватба и вътрешната борба у Уакс, пазителите на вярата на Хармония  - кандра, търсят блюстителя на закона, за да го помолят да им помогне в издирването на нещо много важно за всички - хора и кандра. Оковите на скръбта, легендарните металоеми на Лорд-Владетеля, чиято мощ нашите герои могат само да предполагат колко митично голяма е.

И въпреки нежеланието си да съдейства на предателя Хармония, Уакс в крайна сметка се оказва въвлечен в цялата тая история. А тя е в действителност много по-голяма от неговите очаквания. Замесен е неговият "любим" чичо Костюма, който очевидно също е по петите на легендарното оръжие и определено е много по-напред с материала от Уакс, както обикновено всъщност. 

Време е всеки от нашите герои да научи по някой друг урок и по нещо ново за своите спътници, като например това, че Стерис далеч не е толкова скучна и безполезна, колкото сме я преценили на пръв поглед. Не знаем и че Уейн все още изпитва някои угризения и далеч не е такъв непукист, за да какъвто го смятаме. Има и някои нови разкртия за Лорд-Владетеля, който Фин уби в една друга ера, малко преди Хармония за вземе нещата в свои ръце и да създаде един нов свят за хората, който да имат да си съсипват. 

"Оковите на скръбта" е много по-сериозна като идея и разкрития от предишните две книги от новата трилгоия ("Сплавта на закона" и "Отсенки от себе си"). Сандесън залага много повече на вътрешния свят на своите герои и разкрива нови черти от характера им, които допълват вече и без това колоритните им образи. 
И всичко изведнъж става много по-мащабно, излизайки от пределите на Басейна от отдалечените обгорели земи, които сега изглеждат като съседен парк. Има толкова много неподозирани и неразкрити тайни отвъд пределите на познатия на Уакс свят. Вече не може да бъде просто обикновен монетомет или блюстител на закона.Колелото се е завъртяло и връщане назад няма. Сандесън като че ли чака до предпоследната книга, за да пусне бомбата. 

В началото, в "Сплавта на закона", дори си мислех, че може би това ще са просто приключенията на Уакс и Уейн, без някакъв особен замисъл. Колко наивно от моя страна. Но в своя защита ще кажа, че тогава не познавах още кой знае колко творчеството на Сандерсън, нито че при него няма нищо случайно. Всяко парче от пъзела си има точно определено място и време, когато да бъде сложено там, за да задейства следващата мрежа от събития. Дори и едноцветните на пръв поглед части от мозайката. Дори те се оказват важни брънки във веригата. 

Съдейки развитито в "Оковите на скръбта" бих казала, че ни чака доста епичен финал. А най-хубаво ще е да не е финал, че още ми се чете. Хич не ми се разделя със Стерис и Уейн.
Стерис се оказа дори по-голям чешит и от Уейн. Със своите безкрайни списъци и безукорна готовност да се включи в каквото е необходимо, било то и рисковано или неразумно. Винаги сериозна, реалист до мозъка на костите си и все пак изпълнена с приключенски дух и умения, които биха могли да ти спасят живота, макар и да не го подозираш. Стерис, която изглежда толкова сдържана, а се държи дори по-непокорно и от Мараси на моменти. Няма как да не ви влезе под кожата. 
Е, да видим, какви ги е набъркал Сандерсън за следващата книга.