понеделник, 27 януари 2020 г.

"Германия, мръсна приказка" - Виктор Пасков (Ревю)


Заглавие: "Германия, мръсна приказка"




Автор: Виктор Пасков
Издателство: Сиела
Година: 2017

Брой страници: 344


За два дни я изслушах. Три дни след това не мога да седна да пиша за нея. Толкова, толкова... мръсна. Няма по-добра дума за това от тази, която сам Пасков си е избрал. 
Това не е онзи Пасков от "Балада за Георг Хених", който наивно помните с разливаща се по сърцето ви топлина като мен. Не, този Пасков тук е циничен, суров, жесток, преминаващ всякакви граници. 


Малко ми е лицемерно да пиша за време, което не помня, за време, в което съм била твърде малка, за да разбирам. Но някои неща не са се променили и сега. 
Българският народ захвърли хомота на подредения и дисциплиниран строй на социализма, но не напълно. Преходът е труден, дълъг, вечен. Сега се чувстваме също толкова ограничени. Свободата на словото е привидна, защото няма никакво значение какво ще говорим. Абсолютно никакво значение. 
Да избягаш вече е лесно. Купуваш си първия билет за държавата, където искаш да отидеш. Никой не те спира - Германия, Испания, Австрия, Англия. Но мръсотията е все същата. 

Колцина и в миналото, и днес заминават да си търсят късмета в чужбина. Мечтаят да сбъднат своята приказка. Там всичко е хубаво, подредено, чисто. Къщичките са спретнати една до друга, градинките поддържани, асфалта безупречен. 
Мечта. Но като идеш, не се нанасяш директно в красивата къщичка. Не, живееш в предградията, пълни с хора идващи от държави дори по на изток и от твоята. В най-добрия случай живееш в мазето на някой немец, в стаичка за която плащаш скъпо и прескъпо, но пък имаш собствена баня и дори кухня, нищо че общата площ е 25 кв м.

„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”

Никъде не е лесно. Но на нас, българите, главите ни това не го побират. Все си смислим, че сами ще се наредят нещата. Че немците ни чакат с отворени обятия и никога не са виждали талант като нашия. Ей ся ще им покажем ние на тъпите немци. Ей сега ще им вземем акъла. 

„Сбогом, о, идиоти, които не знаете да цените хората си! Вървете по дяволите. Някой ден ще се върна с по една диплома във всеки джоб, с куп книги, които ще напиша в по-културна среда от вашата! Бог да ви е на помощ, когато всички ние – прокудените из Европа – си дойдем и вземем нещата в свои ръце.”

Но истината е, че никой не дава пет пари за мръсните българчета, които пресичат легално или нелегално границата. А там в чиста и подредена Германия ни очакват предимно унижение, снизхождение и подиравки. И когато реалността те зашлеви с пълна сила, се сриваш лесно. Пропадаш, затъваш в помийната яма, повличаш и другите със себе си. Пътят надолу е много лесен и кратък. 

 Пасков е ужасяващо прям. Прекършва мечтите за секунда и облива страниците с безнадежност, каквато може да порасне само в душата на човек, който е сам сред своите. Изведнъж така мечтана реалност се оказжа толкова изкривена, че става дори по-страшна от тази, от която бягаш. Сивотата изведнъж не изглежда толкова лоша. Какво й е? Поне ти е спокойно. Като не ти позволяват да мислиш, още по-лесно.
Книгата на Пасков идва с правилните мотиви в правилните години и затова ще бъде винаги класика, ще бъде винаги актуална. Не е пропуснал ни един детайл от смачканата реалнсот на емигранта - мизерията, глада, униженията, фалшивата подкрепа. 

„… какви гадости сънувах! Сънувах,, че живея в една мръсна приказка. Невероятно жестока приказка – онази с човекоядеца, който изял и седемте си деца. Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!”

"Бягай далеч от българите в чужбина", така ми казваха преди години. Така са ви казали сигурно и на вас. Ами такива сме си ние, дърпаме се заедно един друг в казана. Сакън някой да не изпълзи навън. Някой да не излезе от тоя ад.

А края на тази мръсна призказка...беше абсолютно извън очакванията ми. И не мисля, че някоога съм се радвала повече, на който и да било завършек, на която и да било книга от този. Което може би е показателно. Че макар и никога да не съм била част от тази мръсна приказва, аз все пак се асоциирам с Виктор Всеки от нас го прави. Едните помнят, другите потъват, третите мислят и се надяват, но се страхуват. Но всички сме българи накрая. И там някъде дълбоко в съзнанието си всеки от нас има една брънка, която ни свързва. Един народ, една нация, един манталитет. 

"Въпреки живота - всичко е любов!"







четвъртък, 23 януари 2020 г.

"Лисицата" - Галин Никифоров (Ревю)


Заглавие: "Лисицата"


Автор: Галин Никифоров
Издателство: Сиела
Година: 2014

Брой страници: 558



След "Тяло под роклята" изпаднах в някаква абстиненция и не можах да се спра. Направо си пуснах да слушам 'Лисицата". Да кажа, че ми е харесала много, ще бъде слабо изказвае. Това е голяма книга от голям писател. Невероятно е колко талантливи хора се спотайват в родната ни литература.


"Лисицата" започва с шамар и завършва с прегръдка. Изтъкана е от любов и болка. От оголени човешки души, в които прозира тъканта на костите им. Тя е отворена рана, в която Галин Никифоров не се свени да бръкне. 

Виктор Треймън, детектив с неясен статут, който работи към полицията. Консултант, работил толкова време в системата, че е еднавремено извън и част от нея. 
Виктор носи белезите на своето минало, в което нощем се преплитат сънища и спомени, толкова кошмарни, толква тероризиращи, че състоянието му достига до хронично безсъние и психосоматична болка. Миналото на Виктор е тъмно и мрачно по толкова много причини. Всеки от които подръпва различна струва в обърканото му човешко сърце - вина, страх, ужас, срам. Виктор отдавна е половин човек. Не само заради куцането си и целия този мрак, който го е обгърнал. За него връщане назад няма. Никой не може да избяга от себе си. Той е прогнил в мислите си. Червив.
И отличен детектив. Методите му не винаги са напълно одобрени и разбрани от етиката на полицията, но резутатите винаги са добри. Всъщност това, което повече пречи на тесногръдието на органите на реда, са не толквоа методите му, колкото миналото му. Виктор е престъпник. И това автоматично го слага в една по-нисша категорията от "истинските" полицаи. Криминалното му досие често е коз в ръката на човек, който се изправя пред нелицеприятната истина за себе си. Хората обичат да принизяват другите и да затварят устите им. Жестокостта ни е в природата. 

На пръв поглед това е една криминална история. Но криминалната нишка всъщност е само скелета на историята. Дълбоко в същността си това е история за любов. 
Да, Виктор среща Нора и може би тя е способна да излекува раните му. Дори може би психосоматичната му болка. Кой знае? 

В "Тяло под роклята" може и да беше съвпадение, но в две последователни книги, вече няма да е случайност. Макар че книгите на Галин Никифоров са доста особени, мрачни и изпълнени с немалко насилие, дълбоко в същността си, те са истории за любов. Онази стара колкото света любов между хората, която е причината днес да съществуваме все още като вид. Романтична, майчина, братка, човешка, клиширана. Любов.

Това, което Галин Никифоров е създал, е настина невероятно. Невероятно е това, че е превърнал книга с умишлено клиширани образи в нещо много повече от банална кримка. Превърнал ги е в нещо изключително, което играе върху много плоскости. Със страхотен туист в края. С пълнокръвни герои, със заразително и остроумно чувство за хумор. Обвито в мистерия, която Галин Никифоров умело разплита, като опитен хирург, който разделя мускулни влакна едно от друго. 





"Ритматистът" - Брандън Сандерсън (Ревю)




Заглавие: "Ритматистът"


Автор: Брандън Сандерсън
Издателство: Студио Арт Лайн
Превод: Борис Шопов
Година: 2013


Брой страници: 359


Традицията повелява по време на ваканция да се чете Сандерсън. И този път я спазих. Започнах "Ритматистът" малко преди отпуската и още на петата страница вече бях зарибена. И ако не бях вечер толкова уморена, че още на десетия ред да заспивам и да изпускам книгата, сигурно щях да съм я дочела още преди да заминем. 



Винаги съм си мислела, че "Ритматистът" е самостоятелна книга. Е, изглежда Сандерсън е планирал историята да продължи с още книги, но поради някаква причина вече са минали близо седем години от публикуването на първата и бъдещето на тази история е все така забулено в мъгла. 

Тази книга има малко по-юношески привкус. Може би нещо като трилогията "Възмездителите". Няма го онова епично усещане за нещо грандиозно като в "Пътят на кралете", нито остроумната закачливост на "Легион" и книгте за Уакс и Уейн.  Но историята е различна, оригинална и добре написана. 

Действието се развива в един свят, нападнат от диви тебеширчета. Ако се чудите какво са това тебеширчета и откъде идват, чудете си се. Все още не е много ясно. Сандерсън дава да се разбере, че те първа предстои да се разкрият много причинно-следствени връзки. 
Тебеширчетата са точно това, което си представяте. Малки фигурки от тебешир. Те могат да бъдет всичко. Безформени и причудливи като дивите тебеширчета или да добият всяка една форма, която човешката ръка е способна да нарисува с тебешир. 
Това е и единственото, от което се страхуват, пред което се спират - тебешир. 

От години вече се води войната в Небраск, където диви тебешпирчета атакуват непрестанно фронтовата линия, заплашвайки да унищожат и малкото останало от човешката цивилизация. Години наред ритматистите отбраняват последната граница на човешките градове. Затова и те са на-важите хора в света. От тях зависи дали ще има свят за нас, обикновените човеци.

Ритматистите са способни да накарат тебеширените си рисунки да оживеят. Линиите, които чертаят, служат като истински стени, които спират както тебеширчета, така и хора. А фигурките, които рисуват, могат да влязат в битка с диво тебеширче и ако са достатъчно умело нарисувани, могат дори да победят. 

Това е всичко, за което Джоел е мечтал някога - да бъде ритматист. Той е син на майстор на тебешири, който е починал преди седем години. Майка му работи като чистачка в акадмията, където той учи безплатно, именно заради доброто име на починалия си баща. 

Но въпреки че Джоел рисува перфектни линии и окръжности, въпреки че разбира теорията на ритматиката много по-добре от повечето ритматиси при все ограничените ресурси, които притежава, за да се образова, Джоел е най-обикновено момче. Неговите линии никога няма да се оживеят, никога няма да защитят някого. 

Но нещо странно започва да се случва в училището. Деца ритматисти изчезват безследно. Всички подозират, че тези отвличания завършват с убийство. Но всичко е толкова изпипано и странно, че остава забулено в мистерия, колкото и властите да се опитват да разгадаят случаите. И Джоел, разбира се, успява да се набута между шамарите, поставяйки в риск живота си, надеждите си и сигурността на тези около него. 

На карта е заложено много повече от това, което момчето може да си представи. Много повече от това, което изобщо някой може да си представи. Защото изглежда тебеширчетата не са чак толкова диви, колкото си мислят хората. И все още има много неразкрити линии и знаци в тебеширения език. 

Но за тази цел Сандерсън трябва седне и да напише втората книга. Не че някога бих го обвинила в мързелуване, де. Така че ще седна кротко и ще чакам търпеливо, четейки всичко, което излиза от въбражението на този човек.  Защото е неприлично талантлив и отговорен към читателите си. 







сряда, 22 януари 2020 г.

"Жената-котка: Крадец на души" - Сара Дж. Маас (Ревю)



Заглавие: "Жената-котка: Крадец на души"


Автор: Сара Дж. Маас
Издателство: Сиела
Превод: Стоянка Сербезова-Леви
Година: 2019


Брой страници: 392


Познаваме Сара Дж. Маас от поредиците й "Стъкленият трон" и "Двор от рози и бодли", които несъмнено поставиха нови правила в света на YA фентъзи жанра. Сара пише изключително увлекателно, богато и омагьосващо, умее да събужда силни емоции у своите читатели, да ги направи съпричастни с историята на героите си и да им влезе под кожата за дълго.


Така че когато Сиела обявиха новото си заглавие от поредицата DC Комикс икони и видях, чие име стои на корицата. вече бе решено, че ще се чете. Само си представете един от най-силните и зашеметяващи образи в комикс културата описана от Кралицата на YA фентъзито. Няма какво да се обърка. 

Селина Кайл е много неща. Тя е грижова сестра, единственият човек, който се грижи за малката Маги. Макар и самата тя да е все още непълнолетна, Селина прави всичко по-силите си, за да осигури покрив и храна за по-малката си сестричка, както и пари за прегледите и лечението й. Маги страда от нелечим белодробен рак, който изсмуква бавно и мъчително силите от тялото й. И колкото по-трудно става, толкова по-ожесточено се бори за нея Селена, превръщайки се в един от Леопардите на Фалконе, подземния бос на Готъм. 
Двете момичета някак се справят, докато един ден социаните и полицията идват на проверка, заради майката им, и всичко отива по дяволите. Селина и Маги са разделени, едната отива в пансион, където шансовете да оцелее са нищожни, имайки предвид здравословното й състояние. И отново за да спаси сестричката си, Селина сключва сделка с Дявола, сделка с Гул. Маги е преместена в добро и грижовно приемно семейство в хубав квартал, при хора, които ще се грижат за нея. А Селина се превръща от Леопард в един от най-добрите убийци. За да се завърне две години по-късно отново в Готъм (в образа си на Холи Вандърийз) и да вкара в действие своя мащабен план за промяна на града. Всичко започва с една кражба, толкова изкусна, че никой не разбира за нея. 

Но както знаете, Готъм отдавна е под закрилата на прилепите. И докато Брус Уейн е на мисия извън града си, Батуинг не позволява на престъпния свят да превземе отново териориите си. Люк Фокс е млад мъж, които страда от посттравматичен синдром от времето си на служба във военоморския флот. Не е лесно да загърбиш ужаса на войната, нито да понесеш отговорността за поверениете ти животи. Но най-трудно е да продължиш да живееш, когато другарите ти са мъртви. Люк Фокс произлиза от богато семейство, което му позволява да развива интереса си към инженерните науки и да прави причудливи ъпгрейди по констюма си. И да не забравяме, че е минал през школовката на самият Брус, който е негов близък приятел. Така че до известна степен може да се каже, че Люк се е научил да контролира проблемите и способностите си. 
До деня, в който в съседния апартамент се нанася Холи - стройна красавица с разкошна руса коса, която по всичко си личи, че е просто една млада разглезена, оттегчена от парите си богаташка.

А и Люк си има по-големи проблеми, с които трябва да се справи от раздразнението си към новата съседка. В Готъм започва серия от показни грабежи, а този, които стои зад тях сякаш си играе с Люк. 


Сара гради едни от най-впечатляващите драматични образи, изтъкани от самоирония, несигурност, смелост, отчаяние и вътрешна красота, каквато несъмнено ще ви накара да се влюбите я тях. Тя е върховната кралица на Драматичното появяване на сцената, което превръща книгите й в нещо наистина зрелищно, което ще прикове вниманието ви.




събота, 18 януари 2020 г.

"Повелителката на Дима" - Лаура Себастиън (Ревю)

Заглавие: "Повелителката на Дима"

Автор: Лаура Себастиън
Издателство: Егмонт
Превод: Иванка Ангелова
Година: 2019

Брой страници: 480


Когато в края на ноември миналата година ми останаха три книги до завършване на Goodreads Reading Challenge-a ми, реших, че е редно да запълня слотовете с няколко дебели книги, които планирам да прочета отдавна. 
Така че всичко друго, което четях паралелно изостана до началото на новата година. И макар да обичам тежестта на дебела книга в ръцете си и разбира ,се да се фукам наоколо с тях, няма да е лъжа и ако ви призная, че ми беше доста приятно да прочета неусетно 400-те страници от Повелителка на дима без да усетя, кога съм ги разлистила. 

Не знам колко си спомняте от "Принцеса на пепелта". След като каловаксийците унищожават дома й, кралят им взима Тора за заложница, за да може да прекърши духа й, да я използва, да я унижи и да показва могъществото си отново и отново. Но Тора не се предава, в крайна сметка безобразява най-добрата си приятелка, Крес, или поне момичето, което смята за най-добра прителка. С което картите падат на масата. Приятелите на Тора й спретват едно бързо бягство, а по пътя тя взима за заложник и единствения си съюзник в този дворец (съюзник дотолкова, доколкото може да се вярва на каловаксиец изобщо) - принц Сьорен. Откриваме Тео на същото място, където я оставихме - на кораба на Драгонсбейн, нейната леля и близначка на майка й. 

Тора се превръща отново в Теодосия и бавно започва да опитва вкуса на собственото си име, а с него и на характера си. 
Младата кралица успява да се измъкне от лапите на императора. И сега пътува с един от корабите на флотилията на Драгонсбейн - нейната леля, която е колкото властолюбив управник, двойно повече - пират. 
Теодосия най-накрая е свободна. Или поне относително, защото короната тежи не по-малко от оковите и жертвите, които изисква могат да бъдат съкрушителни. 
На борда на Дим младата кралица те първа трябва да прецени новата ситуация и да реши как ще изиграе картите си. Леля й очевидно я смята за кротко уплашено девойче, което е готово да се подчини на всеки нейн съвет в името на доброто на Астрея. Само че Драгоснбейн не е единствената, която мисли за доброто на Астрея. Всъщност оказва се, че твърде много хора ги интересува бъдещето на нейната страна. Някои искрено, други не толкова. 

Отвлеченият принц Сьорен, чието гърло за малко да се плъзне изпод ножа на Тора, сега излежава греховете си в килията на кораба, където е подложен на системни побоища и унижения. За щастие опърничавият принц е добре обучен как да се държи в пленичество. Така че не го мислете много, ще оцелее, за да гледа намръщено и напрегнато младата кралица. 

Ситуацията изобщо не е розова. Теодосия може и да е избягала от императора, но това не променя много, освен факта, че поне засега няма да й се наложи да се омъжи за него и че по-скоро би умряла преди да попадне отново в неговите ръце.
 Херон е изпълнен с гняв и желание за мъст, Арт изглежда много по-плаха и свита на кораба в присъствието на майка си, Блейз е на път да се превърне в берсерк и да убие всички. Астрея няма никаква армия, камо ли такава, която би могла да изгони императора от земите им или да го убие. А Драгонсбейн заявява на Тео, която току що си е върнала свободата, че трябва да се омъжи за някой богат принц с голяма армия, която би могла да прогони каловаксийците от техните земи. 
Красота! 

В крайна сметка сюжета на книгата се завърна около избора на кандидат, което според мен се оказва доста печеливш ход от страна на Лаура Себастиън. Това й позволява да изкара Теодосия от малкото пространство на каловаксийския дворец, където бе затворена в първата книга и създаде свят около нея. Затвореното битие на историята изведнъж се превръща в политическа карта на континента. С много и най-разнообразни играчи, със собствени политически интереси, цели и стремежи. Лаура Себастиън изгражда истинска дворцова интрига - напрегната и безмилостна. 

Докато четях обмислях цялостното развитие на героите. Чудех се, дали е възможно момиче сломявано, наранявано, унижавано години наред, да изправи толкова гордо глава и да поеме такива рискове. Чудех се, доколкото е реалистичен този поведенчески модел. Но пък от друга страна, Теодосия е разкъсвана от достатъчно съмнения, по отношеноие на Блейз, на Сьорен, на Драгонсбейн и цялата тази противна история с женитбата, тя е достатъчно уплашена от аномалиите, които се случват с нейното тяло, така че може би 400 страници нямаше наистина да бъдат достатъчни , за да се съвземе и от тези травми, така че решението на Лаура да ускори процеса е разбираемо.

И само ще спомена, че краят е много добре изпипан. Страхотен туист в историята, който аз бих определила като Game changer и действие в последните страници, което ме кара да чакам последната книга от трилогията с нетърпение, каквото не изпитвах след първата. 







четвъртък, 9 януари 2020 г.

"Виенски апартамент" - Радостина А. Ангелова



Заглавие: "Виенски апартамент"



Автор: Радостина А. Ангелова
Издателство: Софтпрес
Година: 2019


Брой страници: 256


Сигурно вече сте разбрали, че си имам нови любими български писатели. Изумително е колко велики таланти са се родили в тая малка България. Не бих си позволила да ги сравнявам един с друг, защото двамата пишат в диаметрално различни плоскости, и всеки от тях е изклкючителен по свой собствен начин. Но има една нещо, по което и двамата си приличат адски много. Трябваше ми точно една книга да се влюбя в тяхното творчество и да разбера, че ще прочета всяка думичка, написана от тях. Да, говоря ви за Галин Никифоров и Радостина А. Ангелова. Преди празниците писах за "Тяло под роклята". Сега искам да ви разкажа за "Виенски апартамент"



Това е една малка и изключително симпатична романтична история. А Радостина знае как да подръпне роматичната струна в душата ми като същевременно запазва баланса и не превръща историята в нещо сладникаво. 

Бианка е млада жена и самотна майка, която току що е получила страхотно предложение за работа от фирмата, в която работи. Да се премести във Виена в централния офис. Чувството, че някой е забелязал качествата ти, че е забелязал усърдната работа, която вършиш, е прекрасно. И Бианка обмисля сериозно предложението. Затова заминава за една седмица за Виена, за да обмисли на спокойствие всичко. Такова решение не се взима лесно. Особено когато имаш дете и си самотен родител. Всяка майка се пита цял живот кое е най-доброто за нейното дете. И най-големият прблем е, че няма представа кое е правилното решение. Защото някой ден, когато това дете порасне, може да я съди за нейните решения, каквито и да са били те. 
Като жени често се вживяваме толкова дълбоко в ролите си на съпруги, партньори, служители, майки, дъщери, че понякога забравяме какво е да сме хора. Да искаме нещо за самите нас, не като жени, а просто като човешки същества. Но какво всъщност означава това?

Бианка пристига във Виена, нетърпелива да открие отговорите, които търси. Но всичко се обърква естествено.
А чаровният й австрийски хазаяин не успява да държи мислеите и ръцете си далеч от нея. Филип Гласман наскоро се е разделил с жена си. А сега е плейбой. Новата философия в живота му е Hi, fuck and bye! 
Но Бианка обърква доста неща, както можете да се досетите. 

Паралелно с напрегнатите сблъсъци между Бианка и Филип, Радостина Ангелова вплита и няколко странични разказа в повествованието. Кратки истории, изповеди или монолози за и от всеки от героите в книгата, пропити с откровеност, която лесно достига до читателя. И за да ни омае окончателно, Радостина създава една паралелна реалност, в която митология, традиция и магия се преплитат в едно, за да подсилят нишката на магичния реализъм.

Но ако изключите всички сюжетни забежки и романтични нишки, ще видите че в основата си това е роман за търсенето на дома. Всеки от нас рано или късно си задава тези въпроси. Къде е моят дом? Къде принадлежа? Родния ми град? Приятелите ми? Семейството ми? Родината ми? Или всяка държава и всеки град може да ми бъде дом?
Какво е домът? Четири стени напоени със спомените и чувствата на тези, които ги обитават? Какво е? Може би топлата гръд на любим човек, мека, но силна, предоставяща ни непоколебимата си опора и топлина. 


"Виенски апартамент" е написана с много магия и финес. Тя е прекрасен избор за студените месеци и за малко домашен уют. Насладете й се с чаша меко вино през почивните дни. 



сряда, 8 януари 2020 г.

"Кралица на нищото" - Холи Блек (Ревю)


Заглавие: "Кралица на нищото"


Автор: Холи Блек
Издателство: Ибис
Превод: Боряна Даракчиева
Година: 2019

Брой страници: 276



Дългоочакваният финал на трилогията за Вълшебният народ. Не че го чакахме дълго, защото издателство Ибис свършиха прекрасна работа преди празниците и ни зарадваха с няколко страхотни заглавия, за да стоплят зимните ни вечери. Дългоочаквана е, защото наистина нямах търпение. Ама грам! Дни преди да пристигне книгата, вече бях изпълнена с трескаво очакване. И въпреки че в същия ден стехнах и 90 кила багаж за почивката, повечето от който детски (някои от вас ще разберат защо е важно да се спомене), и не ми остана никакво време, не се спрях, докато не я дочетох. Просто не можах. 


С тази трилогия Холи Блек автоматично се качи в топ три на моята лична класация на YA фентъзи кралиците редом със Сара Дж. Маас и Касандра Клеър или както аз обичам да ги наричам в ума си (Drama Queen, Queen Love & (вече отскоро) Dark Queen), предполагам досещате се коя коя е. :)
Ако сте хванали някое от ревютата ми за "Жестокия принц" или "Злият крал" сигурно ви е направило впечатление, че съм влюбена в тези книги. Влюбена съм в атмосферата, която Холи Блек създава около своите герои. В красивата жестокост, с която обрамчва техните характери. В опасната и динамична среда, в която те израстват като образи. Особено обичам това, че Холи Блек избира да постави акцента върху тяхната тъмна страна, върху недостатъците им, върху грешките им. Добрите намерения са обвити в паяжина от жажда за власт и задкулисни интриги. 

Джуд получи властта, която искаше. Превърна се в кралица на феите след като двамата с Кардан се врекоха един на друг. И миг по-късно лукавият крал отрече това да се е случило и я прокуди в земите на хората. 
Ако сте чели първите две книги вече сте добили добра представа за характера на Джуд и вече се досещате как би й се отразило това предателство. Смъртно момиче отраснало в света на феите - тя е недоверчива до мозъка на костите си.  Всеки жест отправен към нея я кара да отстъпи предпазливо крачка назад или да нападне превантивно, убедена, че това е капан. Виждайки протегната към себе си ръка, първата мисъл на Джуд е: "Внимание, тук има нещо гнило!" Всъщност не първата, по-скоро единствената мисъл. Тя дори не може да допусне възможността за безкористно действие. Не и тук. И каква друга да бъде, отраствайки в един вълшебен свят пълен с красиви и жестоки магични създания, които не разбират милостта, нито човещината. Как е възможно една безсмъртна фея, притежаваща силата да затрие цял град с едно щракване на пръсти, да си представи, да разбере крехкостта на смъртните, краткостта на техния живот, изменчивостта на техните емоции, силата на техните чувства, остротата на техния ум?

Кардан олицетворява всичко, което Джуд ненавижда в кралството на феите - той е съкрушително красив, силен, надменен, арогантен, жесток, могъщ и адски умен. И ако само си мислите, че Холи Блек се е постарала да ни заблуди, скоро ще разберете, че много се лъжете. Кардан е точно такъв. Отхвърлен още от дете, израснал с бича върху гърба си, той съвсем естествено се превръща в жестокия млад принц, от когото не зависи нищо, но който може поне да накара всички около него да затреперят в присъствието му. 
А благодарение на Джуд се превръща и в злият крал, който обещава да действа като нейна марионетка точно година и един ден, а след това я предава. 

Действието в последната книга беше до голяма степен предвидимо, защото Холи Блек създаде едни изключително колоритни образи и направи нужното, за да ги опознаем в дълбочина. Но действието е толкова динамично, че нямаш време да се усетиш. В момента, в който се случат нещата, си даваш сметка, че вътрешно си го знаел, че си го очаквал. И зад действията на всеки един от тях прозира добре подплътена с мотиви логика. 

Ако приемем, че е нереално нещо да бъде перфектно и в този ред на мисли трябва да има поне един недостатък в тази история, бих казала, че е обемът на книгите. Или може би просто аз съм твърде запленена и алчна, защото просто ми се струва несправедливо да е толкова кратка.
Знаете ли, ще ви призная нещо. Чувствам се, абсолютно неспособна да канализирам всичката енергия, която вложих, четейки тази поредица. Нито съм способна да изразя достатъчно добре колко много ми хареса. Пиша и трия изречения от един час насам, защото всяко от тях ми изглежда много клиширано и хиперболизирано и ми се струва, че няма да ми повярвате много, ако започна да се изразявам по този начин. А когато го напиша с простички думи, го усещам някак твърде постно. И като прибавим това, че не искам да дълбая около сюжета, защото страниците са малко, събитията много и  силно преплетени, лесно мога скоча в детайлите и да издам нещо.

Но фактите са си факти. Тази история е вълнуваща. Накара сърцето ми се да се разхлопва през няколко сраници - при многобройните сблъсъци между Кардан и Джуд и в репроспекцията от тяхното минало. Харесвам начина, по който Холи Блек използва противопоставянето - между баща и дъщеря, между сестри, между любовници, приятели и врагове и начина по който тези контрапункти завъртат колелата на сюжета. И като че ли точно тези сблъсъци са горивото, което захранва този свят и го прави толкова омаен и вълнуващ. Джуд и Кардан в крайна сметка работеха през повечето време заедно, но то никога не бе доброволно. Винаги бе част от някоя интрига, винаги имаше скрити планове и лична мотивация извън общата цел. После всичко се обърна. И изведнъж се оказа, че се стремят към едно и също нещо, но недоверието бе твърде голямо. И бе далеч по-удобно да се преструват, че всеки преследва своите лични интереси, а крайният резултат ще бъде просто следвствие. 
Всичко това запази тъмните им ореоли до края, превръщшайки ги в съюзници по неволя с потиснати желания, борещи се с инстинкта си за самосъхранение през цялото време, противопоставяйки се на всичко в себе си. Аз аз чета примряла в постоянно очакване и препрочитам изненадващо откраднати признания и разкрития, търся ги в мълчаливите жестове, в словестните битки, в измамните магии. 

Изчетох на един дъх "Кралица на нищото" броени часове преди да заминем за зимната ваканция и като че ли това ме спаси донякъде, защото нямах време и възможност да изпадна в онази дълбока читателска бездна, когато си бил толкова свръхразвълнуван от някоя книга, че след това не знаеш как да продължиш със следващата. Нямаш настроение за нищо друго, защото просто не можеш да излезеш от тази история. Продължаваш да преиграваш на ум сцени от нея, да имитираш на ум интонацията на героите и да си преживяваш отново и отново онези задъхани моменти, когато всичко е висяло на косъм и ти трескаво си отгръщал следващата страница. 

Имам все пак една мъчничка утеха. Нова година, нов късмет. Може би ще имаме възможността отново да се потопим в красивите и опасни светове, които Холи Блек рисува така умело. 





***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***









вторник, 7 януари 2020 г.

"Тяло под роклята" - Галин Никифоров (Ревю)


Заглавие: "Тяло под роклята"

Автор: Галин Никифоров
Издателство: Сиела
Година: 2018
Брой страници: 244


Знаете ли, много отдавна искам да прочета книга на Галин Никифоров. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно си навивах на пръста, че това трябва да е "Тяло под роклята". Това беше невежо решение, взето без да чета анотацията, без да чета ревюта и коментари извън обичайното, че неговите книги са прекрасни. 

Реших да изпробвам, нещо което отдавна ми се върти в главата. Така че си направих регистрация в Сторител и я изслушах. Не знам, дали това бе плюс или минус, но съдейки по начина, който се чувствах в края на тази книга, вярвам, че няма как да е било минус. 

Още в началото се чудех в какво съм се забъркала. Но не можех да спра, защото мисълта, думите на Галин Никифоров се изливат върху страниците като горчиво уиски, омалмощаващи и омагьосващи.

Искам да си говоря с вас за тази книга, искам да споделям, но ако не сте я чели, не мога да ви кажа и думичка от нея. Не искам да ви разкрия нито един детайл. А така искам да си излея душата. Да ви разкажа как в последните минути бях в пълен ступор, неспособна да говоря, неспособна да преглътна, макар че бях наясно какво ще се случи. 

В началото се чувствах малко неудобно. Не защото книгата засяга една много спорна тема, по която съм сигурна всеки има какво да каже и която се отваря като кървяща рана в нашето съвременно общество поне няколко пъти годишно и предизвиква смут и негативи. Не. Галин Никофоров дава друга гледна точка. Тотално различна от това, което сте си представяли съвсем в началото. Но не това ме накара да се чувствам така некомфортно.
Не.
Почувствах се като натрапница в ума и мислите на Борис, той разголи тялото, душата и мислите си на тези страници, а аз сякаш бях някой престъпен ум, който може да чете мисли и се бях вмъкнала в главата му непоканена. Но дори и така да беше, той не скри нищо. Не потисна нищо, дума след дума, разряза плътта си, свали кожата си, свали себе си и разказа неподправената истина за двама близнаци - Борис и Бориса. Затова преглътнах смущението си и удържах импулса да се отдръпна и да му предложа личното пространство, от което има нужда всеки човек. Останах. За да разбера защо Борис направи това, което направи. 

Не съм сигурна от кое съм по-впечатлена. От гладкостта и напевността на езика, с който Галин Никифоров твори - без свян, без прикриване, без любезност? Контрастът между острите ръбове на действието и мекотата на разказа ме изпратиха в някаква безтегловност, докато четях. Или от дълбочината на човешката душа, до която е успял да стигне за тези няма и 250 страници. Наистина не разбирам как е възможно да се побере всичко, което се случи, всичко, което преживях заедно с Борис в този маломерен брой страници, без да усетя липсващи парчета, без недоизказани или просто загатнати намеци, без зейнали пропасти в психологическия и емоционалния пъзел, който е създал. 

Трябва да разберете, че Борис прави това, което трябваше да направи. То не го оправдава. Не го помилва. Не изчиства съвестта му. Всяко негово действие е подчинено на желязна логика, задвижена от най-баналното чувство - обич, наситена с много болка. 

Думите на Галин Никофоров изрязват парчета плът, загнояла и здрава, рисуват по страниците изкусно със скалпела - прецизно, премерено, с хирургическа точност и отчайваща нужда. Той е безмилостен и неприлично талантлив. В началото се чудех, дали съм направила правилния избор за първа среща с него. Сега се чудя, дали ще може да достине отново или да надмине високата летва, която сам е вдигнал.