"Кафка на плажа" - Харуки Мураками (Ревю)

 

Заглавие: "Кафка на плажа"
Автор: Харуки Мураками

Издателство: Колибри
 
Превод: Людмил Люцканов
 
Брой страници: 610
Година: 2014

Харуки Мураками е от онези автори, за които вярвам, че всеки си е казал поне веднъж, трябва да прочета една негова книга. За романите му се говори много и мненията са много полярни, което прави образа му още по-интересен за читателя. Също така той е един от авторите, около които се е заформил култ, както около Дона Тарт или Стивън Кинг. Прочитайки "Кафка на плажа", разбирам защо това е така. Към автори като Мураками подхождам внимателно. Опитвам да се абстрахирам от хилядите противоречиви мнения, защото поне при мен предварителната настройка е много важна. Така че, когато разлистих първите  страници на "Кафка на плажа" не знаех какво да очаквам, освен малко странност. А това е доста широко понятие. Ще ви кажа какво не очаквах. Не очаквах да е page turner. 

 

Разказът на Мураками ме грабна от първото изречение и не отпусна хватката си до края. Изключитлно рядка и интересна комбинация се оказа "Кафка на плажа". От една страна страниците сами се обръщат, повестта ме води навъре в дебрите на историята, от друга множеството метафори, които изскачат ме глождят и отнасят в размисли за неща, далеч по-големи от историята на Кафка и Наката. Вярвам, че си заслужава втори и трети прочит, може би дори повече, предполагам зависи от нагласата на читателя. Вероятно читател, който за втори път минава през исторяита ще открие дори повече детайли и препратки, знаейки къде извежда накрая пътя. Не знам, дали ще го направя. Тази книга ме върна към една стара изтъркана мисъл, която се завърта в главата ми, когато си помисля да препрочета някоя книга. Как няма да имам достатъчно време да прочета всички книги, които искам. 

Не съм сигурна как да подходя към този текст, какво да ви разкажа. Чисто сюжетно нахвърляните маркери ще звучат доста хаотично, от друга страна без скелета и плътността на този сюжет, метафорите остава голи, самотни и опразнени от съдържание. Чудя се, накъде ще тръгне всеки от вас, когато започне да говори за тази книга. Кои неща ще избере да спомене. Кои неща са му направили най-силно впечатление, какво е останало най-ярко в ума ви. Може би ще си направя един експеримент, ще оставя умишлено продължението на това ревю да отлежи. Няколко месеца, да видим какво ще се излюпи след това. 

Защото възможностите са хиляди. Толкова е богата тази книга.

И нека все пак да оставя тук малко контекст и част от скелета на историятя, за да не звуча налудничаво и аз. Две истории се развиват паралелно. Тази на петнадесетгодишния Кафка Тамура, който бяга от дома си, защото не може да са издържи повече там. Причините не стават съвсем ясни, но чувството, което кара момчето да напусне дома си, се загнездва в мен. Неговото пътуване и пристанът, който намира в една малка, но несъмнено красива и богата частна библиотека, го срещат с различни хора, които ще оставят следа в неговия живот и ще носят винаги белега от неговата следа в своя.

В същото време недалеч от неговия дом един старец - Наката, който не е много умен, не може да чете или пише и не разбира много неша, но може да говори с котки, та този старец извършва убийство. А след това необезпокоявано тръгва на пътешествие, което ще го отведе далеч и подобно на Кафка ще бележи живота на много хора около себе си.

...Няколко месеца по-късно, а именно днес, подготовяйки един друг пост, осъзнавам, че поради неясна причина не съм публикувала този текст. Нещо повече не съм го довършила.

Оттук историята криволичи, като стара и мъдра река. Разклоненията са много, метафорите безброй. На места е бурна, напрегната и игрива, на други е спокойна, тиха и потайна. Има места, в които се ражда живот и такива, в които намира последния си пристан. Има всичко и то е свързано с невидимите нишки на въображението, до цялост, която сега ми се струва немислима другояче.

Пишейки тези редове, си спомням, защо този текст остана недовършен. Защо не го публикувах тогава. Исках да разбера какво ще остане, когато мине време, когато първите и най-ярки впечатления избледнеят. Какво ще остане. На този текст му липсва единствено последния щрих. Ето го и него.

Сега половин година по-късно, връщайки се назад в книгата, в мислите си за нея, ме обгръща същото чувство за самота, което ме обгръщаше и тогава.

"Кафка на плажа" е книга, която едновременно протяга ръка към читателя, както взаимодействат и двамата главни герои в книгата с останалите персонажи, и едновременно с това у мен остава усещането за една самотна книга, не защото протегнатата ръка не е поета. Напротив, защото именно тази подкрепа дава нужната увереноста на индвивида да се вглъби в себе си и протегне мислите си към центъра, към същността си.

Разкош!

P.S. А някои книги сами си идват с музиката.

 

"Победителите" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

Заглавие: "Победителите"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Сиела

 

Превод: Любомир Гиздов

 

Брой страници: 712

Година: 2022

 

 

Всички книги на Бакман са хубави, но трилогията за Бьорнстад някак ми се вклини в сърцето и стана специална. Правилният жанр за тази книга може би е спортна драма. Поправете ме, ако греша, аз не съм специалист. Истината е обаче , че възприемам книгите на Бакман като жанр човешки. Няма значение, дали ще разказват за един самотен сърдит на света старец, който просто има нужда от любов и разбиране. Или за една жена, която рязко е изгубила почва под краката си, когато бракът й се е разпадал  и просто има нужда от любов и разбиране. Или за два града, които се мразят и които не могат един без друг, но всъщност имат чисто и просто нужда от любов и разбиране. И понеже всички ние, които стоим от другата страна на страниците и четем, сме същите, щастливи, нещастни, уплашени, богати, бедни, силни слаби, спортисти, чистачи, адвокати, все тая, всички ние имаме нужда тъкмо от това - любов и разбиране. 

Баща ми обича да казва "На човек му трябва топъл залък, и добра дума, за да е щастлив". Майка ми пък ме подлудява понякога. Станала съм на тридесет и четири години, но тя ми е майка, нищо не може да я спре. Сестра ми е любима константа в живота ми, ако ще и апокалипсисът да ни хване, двете ще сме там и ще си държим държете. С моята "Ана" пък може понякога и да не си пишем или говорим с месеци, просто защото децата ни подлудяват или в работата е лудница, или нещо се случва и не ни се говори, но също така е достатъчна и една смешна картинка в чата, за да излеем океан от стаявани бури, които само другата би могла да разбере. Без дори да се налага да обясняваме. 

Мисълта ми е, когато чета Батман, се чувствам у дома. Това е моят дома, моито емоции, моите приятели, моите родители, те всички са мои. Моят живот. Това е усещането, когато чета Бакман. У дома съм си. 

 

Дотук добре, това го изяснихме. Не съм сигурна оттук насетне какво да ви разкажа. За кого по напред да ви разкажа? За Бени? За Мая? За Амат? Или може би за Хана и Джони? За Тес? Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същъто, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря. 

Сега в него има място и за Хед. Помните ли, как преди вички бяхме от Бьорнстад. Така де, знаехме, че и тези от Хед да просто хора като нас. И се борят със зъби и нокти за хокейния си клуб, за децата си, за живота си, за поминъка си. Но си бяха "другите",  "хората от Хед", "онези от Хед". В "Победителите" Бакман е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно. 

Нищо ново не е измислил Бакман, това е нашият живот сред страниците на неговите книги. Но не затова ми е толкова скъп. Толкова е трудно да облечеш всички тези противоречиви емоции в думи, в действия, в плът и кръв. Да придадеш форма на онзи шепот граничещ с крясък, който се чува винаги в тихата зала, и излиза винаги от устата на някоя изпуснала нервите си майка, изясняващ условията на нейната окончателна капитулация. "Очевидно не мога да те контролирам, пълен провал съм, затова да знаеш, че ако не ме послушаш, ще ти отнема най-любимото!" А в действителност крешейкопшепне на отрочето си през зъби "Сядай мирно или си заминаваш вкъщи и повече никога няма да те взема с мен!"

 

Не знам, много е трудно за обяснение и е много лесно за разбиране. Всичко е там, написано на страниците. Ясно като бял ден. Нищо не ви казах са самата книга, за действието, за обратите.  И по-добре.

По-добре сами да си прочетеет.

P.S. Не знам, дали някога съм ви споделяла това, но по някакъв начин всяка книга, която чета се свързва с песен, която обичам. Винаги се случва по различен начин, понякога случайно съвпадение ги събира, друг път някоя реплика на герой или даден цитат ме кара да се сетя за една или друга песен, понякога е въпрос на цялостно усещане. Но факт е, че при мен музика и книги винаги са вървели заедно ръка за ръка. Та, всяка книга си има песен. Песента, която завинаги ще остане в мислите ми свързана с "Победителите" на Бакман и изобщо с цялата му трилогия за Бьорнстад е "One Blood" на Terence Jay.

"Cause we are one flesh, one breath, one life, one blood"

 

 

"Еманципирана магия" - Тери Пратчет (Ревю)

 

 Заглавие: "Еманципирана магия"
Автор: Тери Пратчет

Издателство: Вузев
Превод: Мирела Христова
 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Йоанна Темелкова

Брой страници: 288
Година: 1944

 Като цяло мисля, че човек може да напише един универсален текст за книгите на Тери Пратчет и той да бъде подходящ за всяка една от тях. Толкова си приличат в дълбочина. И в същото време всяка една от тях е вселена сама по себе си, пълна с шантави приключения, забавни диалози, нелепи ситуации и ами, човещинка. 

Сюжетът може да варира, героите също, макар че мнозина делят общи корици, но накрая всяка една от тях е История от Света на Диска. И това е повече от достатъчно. Това означава, че всяка една от тях е страхотна. 

Всеки от нас си има любими герои. Моите са Смърт и Смърт на мишките, разбира се. И може би донякъде това определя, кои са и любимите ни истории от света на диска. Факт е обаче, че харесах "Еманципирана магия" не по-малко от "Зимоковецът" или "Морт", или "Дядо Прас"

В този ред на мисли, не съм сигурна, доколко има смисъл от този текст. И все пак това, че всичко е ясно, не означава, че не трябва да си говорим за него. 

"Еманципирана магия" е сцената, на която за пръв път излиза под прожекторите Баба Вихронрав или Баба Уедъруекс, зависи кое издание четете или слушате. А Баба Уедъруекс определено е от онези "баби", които едновременно искате и не искате да имате в живота си. Но да се върнем малко по-назад. Всичко започва, когато един магьосник в предсмъртния си час дава един жезъл на едно бебе, което трябва да е осмият син на осмия син. Или само осмият син, не съм сигурна вече, бяха като че ли повече осмици. Само че се оказва, че бебето е осмата дъщеря.

Шок и ужас за магьосническия, че и за вещерския свят. Жена-магьосник? Абсурд. Безобразие! Невъзможно!

 

Е, невъзможно или не, първо, на Баба Уедъруекс грам не й пука, та грабва Еск(въпросното бебе, само че вече пораснало), за да я води към Невидимият университет в Анкх-Морпорк. Второ, и да не беше Баба Уедъруекс, на Еск очевидно й се става магьосник. Така де, или поне нещо ново й се прави. Едното води до другото, жезълът помага малко, Еск нали си е умница, та пътят към Невидимия университет си върви. Още по-голям шок и ужас настава, когато Еск се изтъпанчва там сред всичките магьосници с несломимото си желание да учи. 

Развръзката и краят са ясни, изобщо като цяло действието е ясно, ясно е и какво ще стане. Но няма никакво значение. Всяка книга на Пратчет сама по себе си е абсолютно удоволствие. Удоволствие да извървиш пътя заедно с героите му. Удоволствие да е да ги гледаш и слушаш как се борят, драпат, излагат и накрая успяват, защото са отдадени на това, което правят и го правят с пълно сърце. И накрая абсолютно удоволствие е да се насладиш на неговия добронамерено хаплив език, който винаги вади на масата някои от най-актуалните теми на нашето време. Теми, които вероятно ще са все така актуални и по времето на нашите внуци. От най-обикновените екзистенциални теми, които човъркат всеки от нас, до сложните и заплетени теми като еманципацията на "магията" и други неравноправия.

"Невидимите фурии на сърцето" - Джон Бойн (Ревю)

Заглавие: "Невидимите фурии на сърцето"
Автор: Джон Бойн

Издателство: Лабиринт
Превод: Владимир Молев
 
Брой страници: 540
Година: 2022

Купих си и започнах "Невидимите фурии на сърцето" с нагласата, че това ще бъде Книгата на годината за мен. Всичко около тази книга крещеше,че ще бъде така. От разкошната корица, през анотацията и многобройните награди, високият рейтинг, та чак до крайно положителните ревюта в гуудрийдс. И, разбира се, нещо много важно, темата около която се върти книгата. Някои ще кажат, че това е тема, която трябва да бъде извадена на масата и за която да се говори спокойно. Но това би трябвало също да е вече отживелица. Абсурдно е, че все още имаме нужда от истории като тази, които да изваждат на масата каквото и да било и да отварят доскусии. Все си мислех, че сме по-напред.

Както и да е. Каквито и да ми бяха очакванията, с тази книга не се разбрахме.

 

Имам два основни проблема с "Невидимите фурии на сърцето". Първият е, че до последно не можах да изпитам симпатия, състрадание и изобщо какъвто и да било вид ангажираност с главния герой. Вторият е, че сюжетът беше тотално лишен от капчица спонтанност и крайно нагласен, за да служи на целите на автора. Абсолютно предвидим. 

Като изключим основната тема - хомосексуалната ориентация на главния герои и всички свързани с това и последващи, в следствие на това, действия и събития, останалото беше много плоско. Историята на Сирил е интересна, има добра опорна точка, различността през очите на дете, младеж, пълноправен член на едно тесногръдо и жестоко общество, което отхвърля яростно и осъжда различността и накрая на зрял човек, преборил се с живота донякъде, загърбил грешките и намерил своя покой и хармония сред хората, които обича и които го обичат. Историята беше добре разказана, добре структурирана, събитията се натрупваха едно след друго, създавайки нужната атмосфера и основа за изграждането на идеята. От това как Сирил израства в приемно семейство, което не се държи особено топло с него, през опитите му да се впише в средата и обществото, отричайки това, което изпитва и това, което е. Ясното съзнание, че има нещо нередно с него. Мисълта, че не е нормален, че е болен. Джон Бойн е подходил с много страст и всеотдайност, пресъздавайки яростта и омразата, с които обществото се отнася към различните, към хората със собствено мнение, към онези дръзнали да плуват в страни от общоприети порядки. 

Като изключим това, всичко останало беше съшито с бели конци и абсолютно лишено от логика. Сирил се бори със зъби и нокти, за да задържи главата си над повърхността на водата. Джон Бойн видимо се стреми да опише на читателя, колко е труден животът му, как е израснал без обич, как е трябвало да се крие, как постоянно се е чудил какво не е наред с него и как тази вътрешна борба и страхът от публичното отвърляне или дори смърт го измъчват всеки миг в негория живот. И все пак аз не можах да изпитам и капчица жал към него. Сирил направи много грешни избори в живота, избори, които нараниха много хора в живота му по жесток начин. И го направи не от принуда, а от малодушие и някакъв криворазбран егоизъм. Сякаш от престараване Джон Бойн е изпилил толкова много ставите на опорните точки в историята си, че накрая конструкцията е станала нестабилна.

Да не говорим че всички срещи и съвпадения бяха толкова очевидно нагласени, че в секундата, в която нов персонаж бъде въведен в историята, вече си на ясно кой е и как ще се развият по-натам събитията. Безобразна липса на спонтанност. Сякаш цялата книга е написана само и единствено в името на това, да покаже, колко му е трудно на Сирил. И може би затова отчасти останах разочарована. Очаквах това да бъде символ на различността в живота по принцип. Очаквах.. Надявах се, че Джон Бойд ще има сърце за всички, не просто за Сирил. Сякаш той беше единственият човек с проблеми, който заслужаваше опрощение. Всички останали могат просто да си гледат работата. Надявах се, че тази книга ще погледне към различността като начин на живот, като оцеляване, като филтър и цвят на света. Надявах се, тази история да надгради малката тема и да я превърне в нещо глобално. Но той ограничи всичко до сексуалната ориентация на Сирил. Там започнахме и там приключихме. Толкова целенасочено и праволинейно, че постоянното очакване накрая ме измори и след последната страница остана едно голямо разочарование. 

Да ви призная не мислех да пиша този текст. Не съм привърженик на негативните ревюта. Рядко ми се случва да остана толкова подведена. Но изглежда този път ножицата между очакванията ми и реалността се оказа твърде голяма. Разочарована съм. И честно казано ми стана тъжно. Толкова сърцата идея, разказана много малодушно. Тази книга ме кара да си мисля за Патрик Нес. Може би ще започна "В огън", за да отмия горчилката. Патрик Нес е един от авторите, които винаги застъпват идеята за различността в книгите си и в частност за хомосексуалността. И го прави по начин, който те кара да бъдеш съпричастен, не защото тези герои са различни и го заслужават, а защото са хора като нас. И ако наистина сме хора, ще им го покажем.

"Летният брат" - Яп Робен (Ревю)

 

 

Заглавие: "Летният брат"

Автор: Яп Робен

Издателство: ICU

Превод: Мария Енчева

 

Брой страници: 296

Година: 2021

 

 

Последният месец почти не ми остана време за четене. Камо ли за писане. И сега нещата не са особено различни. Едвам успявам да си открадна малко време за четене вечер, преди да заспя безпаметно с книгата в ръка. "Летният брат" обаче е една от онези книги, за които изпитвам нужда да пиша и да говоря. Преди да отприщя морето от емоции, които ме заливат и опъват червени флагове по брега на съзнанието ми, ще ви дам малко контекст.

Люсиен и Брайън са братя, различни колкото могат да бъдат. Брайън е здраво, тихо и умно момче, а Люсиен е роден с тежко умствено увреждане. С напредването на годините, грижите за Люсиен у дома стават все по-трудни, а "инцидентите", които причинява и агресивното му поведение превръщат ежедневието е неуправляема вихрушка, която заплашва да помете всичко. Люсиен e настанен в дом със специални грижи, където медицински персонал може да следи състоянието му и да полага адекватни грижи за него. Скоро след това следва и разводът, а Брайън се мести да живее при безхаберния си баща в караваната му. 

Колелото се завърта и старият познайник животът обича да ни поставя в ситуации, в които не сме си представяли, че някога ще бъдем. И ето Люсиен се озовава за едно лято при брат си, в окъртената каравана на баща си. Люсиен не може да се справи с нищо сам. Той е напълно зависим от милостта на хората около себе си. И тъй като не може сам да изкомуникира желанията си, защото умът му не е достатъчно здрав и стабилен, за да направи нужните връзки, той не винаги е особено дружелюбен към същите тези околни, които се прижат за него. Често е груб и дори агресивен. На Брайън му се налага да се грижи съвсем сам за брат си. Но той го прави със самоотверженост и желание, каквито биха се събудили у малцина. 

 

Наравно с това върви и една здравословна доза детски егоизъм, който помага на неоформените умове да се съхранят от негативните преживявания в този свят. Както и трябва да бъде. Но това не пречи дори и за миг на Брайън да се грижи за брат си, да го приема, да търси неговия контакт. И макар да знае, че често няма да получи ответен отговор, той не спира никога да опитва.

Колко много емоции се събират в една мъничка и много страшна дума - недъг. Дума, която всеки родител се моли да не чуе във връзка с детето си. Недъг. Няма значение какъв. Мисълта, че на детето ти може да му липсва нещо, което на всички хора им се полага по рождение - здраво тяло и здрав ум, е опустошителна. В тази думичка се излива цялата обич и болка, които може да роди едно човешко сърце. Заедно с тях ръка за ръка вървят и вината и въпросите, страхът и умората. Някъде там през тази думичка, едно непораснало момче се опитва да осмисли житейския си път, моралните ценности, да подреди чувствата си, да бъде голям не просто на години, да бъде голям по душа, по светоусет. Нещо, което на нас възрастните често не ни се отдава.

 

Тази книга е като огледало на собствената ни душевна осакатеност.  Тя прозира през невъзможността ни да видим другия, различния, да го разберем, да му протегнем ръка.

Чета я и съществото ми се скъсва на парчета. Особено в онези моменти, когато разумът повече не е способен да укрепи стените на равновесието и емоциите избухват с тиха ярост или сломяващо отчаяние. Тогава неминуемо влизам в обувките на окаяника, който драпа, за да се пребори с океана от безпомощност. Под леките диалози и небрежното движение в книга, може и да се крие много болка и тъга, но знаете ли кое ще запомня? Обичта. Грижата. Образът на Брайън, който придържа Люсиен по време на тяхната разходка. Съпричастността. Подкрепата. Лятото.

Не се подлъгвайте по вида на красивата корица и дебелите страници на прекрасното издание, което ICU са създали. Това е една много кратка книга с много богата палитра от емоции. Тя е като упътване по съчувствие и състрадание. Кратко действие, свита и дори бих казала миниатюрна времева и пространствена карта на историята, но толкова богата на преживявания, на красиви и трогателни чувства. ICU подбират книгите в каталога си с много мисъл, човещина и чувствителност. "Летният брат" е поредното доказателство.

"Къщата на клоуните" - Галин Никифоров (Ревю)

 Заглавие: "Къщата на клоуните"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Платформа: Storytel

Прочетено от: Симеон Владов

 

Брой страници: 160

Година: 2011

 

Не знам, дали щях да харесам толкова много "Къщата на клоуните", ако това беше първата ми среща с Галин Никифоров. Неговият стил е специфичен, историите му гравитират между реалността и неведомото.

"Къщата на клоуните" е бавна, изливаща сърцето си между страниците  история. Не бях сигурна, дали да пиша за нея. Все още не съм сигурна, дали този текст ще види бял свят. И не, защото не ми хареса. "Къщата на клоуните" е по-скоро книга, която се усеща, отколкото чете. Тя е като карта на сърцето на разказвача. 

"Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове. 

 

Като всяка друга книга на Галин Никифоров и тази е специфична и едновременно с това разпознаваема.

"Къщата на клоуните" е място за покой, утеха и последна стъпка преди отвъдното. Гробището на цирковите артисти, което се простира отвъд очертанията на тази малка преизподня, се превръща в мост, който свързва миналото и настоящето, животът и небитието, раждането и смъртта. Там са разказвачът и неговото семейство. Майа - неговата любима, чиято меланхолия граничи със състояние на ступор и парализа. И тяхното момче Странност, което страда от аутизъм. Разказвачът се рови в спомените си, връща се назад "в посипаното с прах минало", когато е загубил баща си - Триръкия, рее се в ателието на Богинята, неговата майка, сред живописните картини на болка, които очароват света.

Не съм вярвала, че толкова меланхолична, тъжна и бавна книга ще ми хареса. Запъвам се на този текст, не мога да опиша емоцията, която изпълзява от страниците. Не мога да ви опиша тази алхимична отвара, която е забъркал Галин Никифоров. Зловещата атмосфера на Махагоновия дворец, на Гробището, на Гримьорната на клоуните със смуглата светлина и отражението на тъжния клоун в огледалото, макар всичко това да е неназовано, усещането за него витае във въздуха. Разказвачът седи там на дървения стол, със сетни сили пред белите листове, обзет от пълна безнадеждност и безпомощност и човърка старите рани, старите превръзки. И накрая след всичката тази тежка миазма, остава чувството на безкрайна обич.

"Хроники на неведомото" - Николай Терзийски (Ревю)

 

Заглавие: "Хроники на неведомото"

Автор: Николай Терзийски

 

Издателство: Жанет 45

Година: 2019

Брой страници: 464

 

 

След първото изречение на "Отлъчване" от Николай Терзийски, знаех, че ще продължа да се връщам към тези думи и да мисля за тях. След края й, знаех, че ще прочета всяка негова книга. Няма нищо за обмисляне или чудене. Той пише, аз чета. 

"Отлъчване" ме изненада, зашемети ме. Не знаех какво да очаквам и ми беше трудно да побера в ума си дългият и шарен низ от истории, хванати ръка за ръка през годините, които ме връщаха назад и водеха напред през живота си. Сега, отваряйки първата страница на "Хроники на неведомото", знам какво да очаквам. Нетърпелива съм, искам пак да усетя мелодичността и красотата в думите, които, ей сега, ще се излеят пред мен на белите листове. Вълнувам се. (Мисля, че няма по-голямо удоволствие за читателската ми душа - вълнението и очакването от предстоящия разказ.) И малко ме е страх. Защото летвата се изстреля много високо с "Отлъчване", И сега не мога да се примиря и с трохичка по-малко. За щастие и не се и наложи. "Хроники на неведомото" е абсолютен разкош, каквато беше и предишната му книга, каквато несъмнено ще бъде и "Звезди под клепачите". 

 

Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му.  Николай Терзийски ни разхожда напред назад в миналото и бъдещето. Започва историята с раждане. Раждането на едно дете в измисленото село Всевидино. Сцена, която по-късно ще се превърне в декор за много други деца, внуци, правнуци и наследници.Читателят ще проследи стъпките на родителите и предшествениците на това дете, както и неговия завет. Чак до наши дни. А след това напред в бъдещето. Там ше видим неговата проекция на едно антиутопично общество, което се е отървало от глада, бедността и крехкостта на човешкото тяло и душа, но загубило по пътя си към прогреса нещо много важно. Какво, ще откриете сами. 

 

Спирам, препрочитам и си мисля, че подходих грешно към този текст. Не мога да си позволя да се опитвам да ви въведа в историята, която разказва Терзийски. Безнадеждно е. Тя е толкова многолика, пъстра и богата, че е просто абсурдно дори да се опитвам. Всеки от героите й ми стана близък, като че слушах и аз приказките на хайдушките жени вечер. За Змията и огледалото, за пещерата Утробата, за изгорялата църква, за къпиновото вино и стария джобен часовник. Не мога да ви ги разкажа всички, не и така добре като Николай Терзийски. Няма и да опитвам. Но все пак трябва да знаете, че стените на къщите в малкото село Всевидино са виждали всичко - и любов, и мъка, и загуба, и безмерно щастие, и насилие, и жестокост, и прошка, и предателство, и живот, и смърт. Нищо не им е чуждо. Стените им са пропити от магията на неведомото. Онова, което не може да се обясни, онази част от живота, която го прави плътен, истински, макар и неведомото да е пропито не от друго, а от магия и небитие. 

Затворих последната страница на "Хрониките" снощи, но техния неведом език дълго ще ми приказва и спомина.

"Трите тела" - Лиу Цъсин (Ревю)

 

Заглавие: "Трите тела"

Автор: Лиу Цъсин

Издателство: Колибри

Превод: Стефан Русинов

 

Брой страници: 432

Година: 2020

 

 

Страхотно начало! Разбирам защо целия свят е луднал по тази трилогия. Земното минало на Лиу Цъсин се превърна в сензация на световната и българската литературна сцена. В основата на първата книга от трилогията за Земното минало на Лиу Цъсин "Трите тела" лежи добре познатия мотив за извънземна инвазия. Редица необясними явления предизвикват смут в научните среди и карат човечеството да постави под съмнение устоите на фундаменталните науки. Най-изтъкнатите учени в света, започват да се съмняват в логиката и научната стойност на натрупаните с векове знания, най-вече в областта на физиката. Събитията довеждат до лудост някои учени, което предизвиква убийства и самоубийства на изтъкнати имена в научните среди. 

Уан Мяо работи в областта на нанотехнологиите. Изследванията, които ръководи са в много напреднал стадий и изглежда се намира на крачка от постигането на успех, когато животът му се преобръща. Ученият е поканен на тайна военна среща, в която макар и по-голямата част от информацията да е засекретена, едно става кристално ясно, извънземна заплаха е надвиснала над Земята. Малко след тази среща, Уан Мяо започва да получава заплахи да прекрати нанотехнологичния си проект и необясними явления започват да се случва с и около него. Всичко това го кара да се замисли дали не е загубил ума си. В този преломен момент Уан Мяо открива виртуалния свят на играта "Трите тела". На пръв поглед играта изглежда хаотична и непредвидима. Но сякаш зад фасадата на този измислен свят се крие ключа към обяснението на цялата лудост обзела света.

В света на Трите тела, климатът и метеорологичните промени не могат да бъдат предвидени, което пречи на цивилизацията да планира своите краткосрочни и дългосрочни нужди. Това означава, че е невъзможно да бъде изградена трайна защита срещи непредвидимите климатични промени, това спира по-нататъшното развитие и съществуване на всички форми на живот.

Паралелно със съвременната и виртуалната сюжетни линии, повествованието се връща и години назад по време на Културната революция в Китай, защото именно там и тогава започва всичко. Как и защо не мога да ви кажа, защото, първо, концептуално книгата е твърде многопластова и географски и хронологично динамична, за да бъде синтезирана в един кратък текст. Второ, това ще спойлне твърде много. Културната революция в Китай трае десет години, последиците от нея - много по-дълго. В тези десет години Китай издига на пиедестал комунизмът и изкоренява с пълната бруталност, жестокост и безкомпромисност, на която е способен, всяка треска, която посмее да щръкне от гладките идеали на Партията. Кървавите сблъсъци и сляпата жестокост са отразени много натурално още в първите страници на книгата. 

Много силно начало поставя Лиу Цъсин в "Трите тела". Следваща спирка от "Земното минало" - "Тъмна гора"

"Майстора и Маргарита" - Михаил Булгаков (Ревю)

  Заглавие: "Майстора и Маргарита"

Автор: Михаил Булгаков

Издателство: Кръг

Превод: Лиляна Минкова

 

Брой страници: 416

Година: 2020

 

Винаги се чувствам нелепо, когато седна да пиша за книги от величината на "Майстора и Маргарита". Винаги си мисля "Коя съм аз, да давам оценка на писател като Булгаков?". На второ място, защото повествованието е толкова многопластово, че не съм сигурна накъде ще ме отведе този текст. Накрая все пак избирам да напиша тези редове, с ясното съзнание, че може да са пълна катастрофа, защото смятам, че е важно да се говори за големите книги, дори и когато далеч по-ерудирани от мен хора са направили далеч по-добър анализ. 

Ще започна с лесната част - изданието, което четох. "Кръг" стъпиха здраво на българския пазар с изданията, които правят. Под тяхното лого излязоха вече редица вечни романи с нови, изпипани, стилни, красиви издания, които е удоволствие да държиш в ръце, да притежаваш, да разгръщаш и четеш. "Майстора и Маргарита" излезе в две различни издания, изборът между които не е никак лесен. Но все пак си е разхищение да си купиш и двете. Така че у дома своето място намери червеното издание на книгата, което е абсолютно разкошно. 

 

А съдържанието вътре ме изненада вътре. "Майстора и Маргарита" отдавна е утвърдила своето място в литературния свят. Нямах никакви съмнения, че това ще бъде една смислена и стойностна книга. Но да си призная, очаквах да е много по-тромава, трудна и бавна. Много съм грешала. Разказът на Булгаков лети и прехвърча с лекотата на сръчен майстор-разказвач, позволявайки на читателя да види картината в дълбочина. Всичко започва в един най-обикновен ден в средата на 20в. в Москва, когато Дяволът и неговата свита стъпват на сцената. От този миг се случват редица необясними събития, които карат Москва да полудее и настръхне. На фона на цялата тази лудост обаче изпъкват ясните очертания на греховете и добротата, на любовта, сплетничеството, на лицемерието, на меркантилността, на предателството. 

Паралелно Булгаков разказва историята от ръкописа на Майстора. Ръкописът, който не гори. Ръкописът разказва една добре позната история - за един мъж, който предстои да бъде разпнат. Животът му  е в ръцете на римската власт, но дори и Пилат Понтийски не е способен да го спаси. Тук искам да отворя една скоба, не съм чела и разглеждала други по-стари издания, но в това има страхотен предговор с допълнителни бележки към превода, които за хора като мен, непознаващи кой знае колко детайло руския литературен и политически елит, бяха много интересни и полезни. Именно тези бележки, ме накараха да се замисля, колко скрити послания има в тази книга, които аз не разбирам. Също така вероятно и не малко сарказъм и ирония към конкретни руски прослойки, събития и личности, които също не мога да усетя. Дори с ясното съзнание, колко малка част от това произведение разбирам, не мога да не оценя магията на този разказ. И посланията, които отправя през призмата на любовта между Майстора и Маргарита.

Този роман заслужава втори и трети прочит, задължително след известна доза ограмотяване, в случай, че сте лаици като мен. "Майстора и Маргарита" е много детайлна, объркваща и омагьосваща книга с герои, които се отпечатват дълбоко в съзнанието на читателя - сдържания и властен Воланд, пакостливия Котарак с чеширска усмивка, нежната ефирна Маргарита. Всичко това е оплетено с отмерена доза магичен реализъм и метафоричност, които се изкачват много над пределите на литературния жанр.

"Добро момче • Умерено Нежно" - Галин Никифоров (Ревю)

 

Заглавие: " Добро момче • Умерено Нежно"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2021

Брой страници:300

Две от ранните творби на Галин Никифоров получиха ново, редактирано и от самия автор издание миналата година. И като че някак минаха незабележимо под радара на читателите. Не знам, може би мнозина вече са ги чели. Предполагам самият факт, че са получили не просто нов тираж, а чисто ново издание, говори сам за себе си.

Четох едно интервю с него миналата година, което ми направи много силно впечатление. Накара ме да осъзная едно от онези фундаментални неща, които всеки дълбоко в себе си знае, но рядко биват облечени в думи. "...винаги се опитваш да гледаш на света през очите на героите си, за да ги разбереш и след това да ги обогатиш чрез въображението и емоциите си, за да им придадеш достоверност и увереност." Има разлика между това да съпреживяваш историята заедно със своите герои и да бъдеш там, на тяхно място, правейки избор на кръстопътя, емоционално осъзнат избор. Може би именно това чувство дава живот на историите, които разказва Галин Никифоров. 

"Добро момче" ми напомня на "Играта на Джералд". Главният герой - Павел Джоров е разведен и самотен мъж на средна възраст. Работи като пазач, среща се с една жена от време на време, не защото я обича, нито тя него, сексът също е посредствен. Но тя като че ли е последният му опит да запази някаква връзка със света и хората в него. Навръх Коледа Павел е дежурен на поста си като пазач, защото и без това няма какво друго да прави. Колегата, както всяка година, има планове с някоя нова мадама, която ще заведе в къщата в планината. Сервитьорката с която се вижда също си е събрала багажа и е някъде на купон с компанията си. А Павел е сам самичък за два дни в голямата празна сграда. На пост. Къде другаде да бъде? И тогава съдбата хвърля зара и решава да си поиграе малко с него.

По време на първата си за дългата смяна обиколка на сградата Павел засяда в асансьора. А шансовете да се измъкне изглеждат нулеви. Израснала съм във висок блок с асансьор. И никога не съм изпитвала страх към затворените дърпани от въжета кабинки, които ни спестяват едни 5-10 минутки катерене по стълбите. Задясала съм няколко пъти и като дете и по-късо. И никога не съм възприемала тези сутации като нещо страшно. Какво толкова може да се обърка? Да не говорим, че съвременните асансьори имат аварийна система, която те свързва директно с техника. Е, "Добро момче" е нагледен пример какво може да се обърка. 

Павел Джоров минава през ада, опитвайки се да се измъкне от затворената кабина на асансьора, която е на път да се превърне и в негова гробница. И докато ръцете му се борят със стоманената кутия, умът му се бори да запази разсъдливостта си. Затворен, изолиран и на крачка от смъртта, човек съвсем естествено поглежда назад и с присвито сърце тегли чертата на живота си и започва равносметката. Там на границата между живота и смъртта изплуват най-хубавите и най-лошите моменти, лъжите стават плитки и безсмислени, а грешките и съжаленията се признават по-лесно. 

"Умерено нежно" е пък сложна детелина преплитаща три отделни истории, които за кратко се докосват в безкрайната шир на времето и се наплитат като нишка във вретеното на съдбата. Пръв на сцената се появява Джони - активен бияч с фотографска памет. Джони не е нито добряк, нито лош човек, просто човек, който си изкарва хляба, както може. В живота на Джони има един важен човек - Кармелита, стара приятелка от детството. Единственото гориво за тази универсална любов, която изпитва Джони, е добруването на Кармелита, нищо друго няма значение, стига тя да е добре.

Джони и Пепо, главният герой на втория разказ в книгата, сядат на една маса за покер. И докато Джони си тръгва, Пепо остава и продължава своята игра на и извън кръглата маса. Има две важни неща, които важат с еднаква сила за играта на покер и на живот - добрият блъф и начинът, по който ставаш от масата в края на играта, без значение, дали си спечелил или загубил. Достойнството никой не може да ти отнеме. Само ти. На Пепо му предстои да изиграде двете най-големи надцаквания в живота си, с най-големия залог, всичко или нищо.

 

Старецът, герой на третата история,  е мимолетно запознанство в живота на Пепо, но в крайна сметка - ключово. На Старецът му предстои още една последна важна роля, в която подобно на Джони и Пепо, е заложено всичко. И тук на масата се разиграва човешки живот, а изходът зависи от това, кой може да блъфира. 

Джони, Пепо и Старецът сами се поставят в тези ситуации, както и всички ние впрочем правим, защото всеки сам избира, коя ръка да изиграе и за кой залог си заслужава да се включиш в играта.