понеделник, 21 март 2022 г.

"Невидимият живот на Ади Лару" - В. Е. Шуаб (Ревю)

 

Заглавие: "Невидимият живот на Ади Лару"

Автор: В. Е. Шуаб

Издателство: Емас
Превод: Емилия Ничева-Карастойчева
 
Брой страници: 560
Година: 2021
 
 
Не е тайна колко много харесвам Виктория Шуаб. Тя е в категорията на Патрик Нес и Патрик Зюсак. Сюжетът в техните книги се завърта, заплита и разплита около някаква фантастична нишка -  измислен свят, паралелна реалност, магия, мистерия и чудовища и какво ли още не всъщност, но дълбоко по пластовете те разказват прекрасни човешки истории, които могат да докоснат и каменно сърце. 

Историята на Ади Лару не прави изключение. Тя е от онези бавни, спокойни книги, които превземат ума и душата ти парче по парче, дума по дума. Потапят те дълбоко в бъздънното море от копнеж и самота. А след това с уверена ръка те издърпват за така желаната глътка въздух. Защото дори когато разбива сърцето ми, а тя има лошият навик да го прави често, Шуаб ми подарява утехата, за която съм копняла страница след страница.
Аделин Лару се ражда преди няколко века в малкото селце Вийон във Франция в семейството на дърводелец. Пътят пред нея е начертан -  уреден брак, деца, домакинство, спокоен селски семеен живот. Живот, който Аделин чувства като примка - груба и жестока. Примка, която я задушава още преди да я е надянала на шията си, хвърляйки черна сянка върху мислите й. Примка, която Аделилин не може да се насили да надене. Затова бяга далеч, вдън гори, за да измоли милост от древните богове.
Но както с горчива усмивка ще си спомни години по-късно думите на нейната приятелка Естел, боговете не отговарят на молитви. Ала демоните - да. Мракът отговаря на молитвата на Ади и тя сключва сделка с него. Заменя предначертания й път за свобода. Но когато сключваш сделка с дявола, винаги трябва да внимаваш за ситния шрифт. Ади получава абсолютната свобода, безсмъртие. Живот, който няма да й позволи да пусне корени никога, защото ще мине през него като призрак. Свободата на Ади се оказва нож с две остриета, защото заедно с нея получава и безличието на несъществуването. Ади минава през живота ден след ден, година след година, век след век, напълно неспособна да остави дори и най-малката диря в него от себе си. Всяка дума, която напише се изтрива, всяко лице, което изгуби от поглед я забравя. Чужда на всички, сама през вековете, Ади изживява своята свобода понякога със свито сърце, понякога с пълни дробове, понякога жадно, а друг път сломена от своята безкрайна самота. Единственената й истинска компания през всички тези самотни векове е самият мрак. 

Докато не среща Хенри. Хенри, който може да я запомни. Хенри, който по някаква неведома причина може да бъде част от живота й. Хенри, когото може да обича без това да разбива всяка сутрин сърцето й. 

Четейки, се чудех, дали ако не беше това проклятие, Ади щеше да обикне Хенри. Но в интерес на историната това е доста повърхностен въпрос. Защото тук става дума за нещо много по-голямо от любовта, макар и да е залегнала в основата. Обичам такива истории-хиперболи. Всичко е толкова изострено, преувеличено и в същото време не е натрапващо се, не уморява, не отлющва от пластовете, не опростява характерите. Прекрасна метафора. 

"Невидимият живот на Ади Лару" дава много храна за размисъл, както и много емоции за смилане, което за мен е по-ценно.
Знам, че Виктория Шуаб пише фентъзи романи и знам, че това което ще кажа, може да ви прозвучи преувеличено. Знам, че не е обичайно за жанра, но рядко срещам автори, които пишат с емоционална интелигентност като Виктория Шуаб. Обожавам това. Пътят към опознаването, осъзнаването и приемането на емоциите е дълъг, но е път, по който всеки от нас рано или късно минава. А с всяка изминала година ставаме все по-малко гъвкави и възприемчиви към света около нас. Виктория Шуаб ни води по този път с лекота, до каквато нейните герои нямат право на достъп. Ади извървява този път повече пъти, отколкото на човек би му се искало. И най-красивото в тази истрория е, че въпреки всички тъжни и отчаяни емоции, които поражда самотата, тя продължава векове наред да открива красота в света, успява да му се наслади, да му се усмихне, продължава да търси своето място в него, да се опитва да бъде част от този свят, колкото и трудно да е.
Не знам как да завърша този текст.
И не искам.
Но трябва.
За щастие още една среща с Виктория Шуаб ме предстои - "Злодей" ме очаква. Хубаво е, когато се сбогуваш с една  прекрасна история, да те очаква нова.

понеделник, 7 март 2022 г.

"Митове" - Стивън Фрай (Ревю)

 
Заглавие: "Митове"
Автор: Стивън Фрай

Издателство: Еднорог
Превод: Боряна Джанабетска
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Николай Николов
 
Брой страници: 528
Година: 2019

С Древногръцката митология сме стари познанйници, оплетени в една сложна и противоречива връзка. За мен тя  винаги е била едновременно много интересна и бързо омръзваща тема.  Спомням си, че като ученичка започвах на няколко пъти да чета различни издания на древногръцките митове -  две у дома, едно от библиотеката, друго от приятелка. Всеки път отгръщах първите страници с огромен ентусиазъм. Но в крайна сметка след като няколкостотин пъти се извърти колелото с прелюбодеяния, битки и надцакване между хора и богове, накрая губех интерес. В мен се натрупа разочарование. Главно от самата мен, разбира се. Всеки път като погледнех към поредното ново издание на старогръцките митове, ме човъркаше онова чувство на незавършеност, което ме подтиква отново да посегна към тях. И в същото време на база предишен опит вече знаех как ще завърши това начинание. 
 
 
Най-ярък спомен са ми оставили многобройните митове, в които този или онзи бог, най-често Зевс, добиват човешки облик, за да съблазнят и да се съвокуплят с някоя хубава човешка девойка. Накрая от цялата работа, девойката остава прокълната по някакъв начин, Хера крайно - ядосана, а Зевс вече е отправил поглед към следващия обект на желанията си. За богатство на сюжета и разнообразие на историите не можем и да говорим. Редуват се митове, в които хората успяват някак да надхитрят боговете, а след това биват жестоко наказани, просто участниците се сменят. 


Но ето че дойде денят, в който да "дочета" сревногръцките митове. Благодарение на изключително лежерния стил, с който Стивън Фрай ги разказва и страхотния прочит на Николай Николов. Не съм голям специалист, за да дам оценка, колко описателно и пълно е изданието, но беглите сравнения с книгите, които съм чела по мои спомени, бих казала, че "Митове" от Стивън Фрай предоставя доста пълно и хронологично подредено издание на древногръцките легенди. Или поне, толко вапълно, колкото би могъл да понесе един лаик като мен. 
 
Повечето от историите вътре са до болка познати, защото са четени, препрочитани, изучавани и хиляди пъти преразказани, преработени и пренаписвани в различни литературни издания и филмови продукции. Това прави задачата на Фрай още по-трудна. Да направиш една предъвкана тема отново актуална и интересна, изисква определен набор от умения и както изглежда той ги притежава до едно, защото се е справил блестящо. Колкото и да ми се искаше да избягам от това клише, просто не мога. Затова ще си го кажа в прав текст. Това наистина е един съвременен прочит на Старогръцките митове, поднесен с порядъчна доза хумор и много фина ирония, но без да опростява излишно богатството на легендите. Начинът, по който Стивън Фрай е избрал да ги разкаже със речевите средства на съвременния език, разчупва еднообразието и оставя по-ясен отпечатък от неизброимото количество герои, чийто истории се преплитат с тези на олимпйците. Толкова е изразителелен, че мога да си го представя как пие англсийки чай и трака по пишещата машина (никой компютър не е достатъчно аристократичен за целите на тази визуализация) с онази типична за него усмивка, която по-скоро подчертава отколкото да прикрива иронията в очите му. 


Затова съвсем спокойно мога да ви кажа дайте шанс на Стивън Фрай. Без значение, дали сте фенове на древногръцката митология или сте водили същата неравна борба с тях като мен. Шансовете да останете безучастни към неговия остроумен и свеж преразказ на най-известните митове са нулеви.