Заглавие: "Приказка за Долната земя"
Автор: Ирена Първанова
Издателство: Сиела
Платформа: Storytel
Прочетено от: Момчил Степанов
Брой страници: 408
Година: 2020
Отдавна не бях чела толкова хубава приказка. Приказка, която ме накара
да се смея с глас, да съчувствам, да се усмихвам съзаклятнически, да си
представям какво ще се случи в следващата глава и колкото и клиширано да
звучи, точно така, да се почувствам отново дете. Припомних си как с
моите другарчета от блока, изследвахме страшното котелно под мазетата и
си измисляхме детективски сюжети, които да разиграваме. Спомних си как
си правехме компютри от камъни. Как създавахме бази пълни с такива
компютри. И как сутрин и вечер местехме цялата база, всичките над 100
камъка от единия край на училищния двор в другия, за да сме на сянка.
Единственото условие на родителите ни, за да излезем още в ранния
следобед и да останем до по-късно на обяд. Сега като се замисля, напълно безсмислено упражение, защото местенето на камънаците изяждаше спечеленото време. Но тогава подобни нешща нямаха значение, важното е, че бяхме навън и бяхме заедно. Изобщо играехме на каквото ни
е кеф, с каквото имаме под ръка. И беше страхотно.
Тази книга ме
накара да почувствам същите свобода, лекота и безгрижие, които
изпитвах в онези летни дни. И въпреки че звуча малко сантиментално,
повярвайте ми, в историята на Алекс, нашия главен герой, няма нищо
подобно. Тя е свежа, забавна, интересна, вълшебна и по своему детски
важна.
Алекс заминава за лятната ваканция при баба си Светла в
село Вратня. Или както го вижда той - при баба, която никога не е
виждал и в село, в което никога не е ходил, защото родителите му са
забравили за него. Още по-лошо забравили са да му кажат, че са забравили
за него и понеже нямат друг избор вече, го пращат някъде там в нищото,
колкото да се отърват от него.
Тук искам да отворя една
скоба. Има някои книги, в които се влюбваш бавно и сигурно, има и
такива, които обикваш още от първата сцена. Харесах "Приказка за Долната
земя" именно от първата сцена, в която Алекс и семейството му закусват в
неделя сутрин и на Алекс му сервират новината, как са решили да го
пратят за лятото при баба Светла. Сцената е супер сладка, диалогът се
развива естествено и въвежда читателя в живота на главния герой. Сякаш
Ирена Първанова ти казва, ела да хапнем палачинки заедно и да видим как ще прецакат лятото на Алекс.
Слушайки този въпросен диалог в
ролята си на родител, разбира се, виждам нещо съвсем различно от Алекс.
Виждам семейство, което го обича. Хора от плът и кръв, които правят,
каквото е по силите им, да се справят в ежедневните, а и с житейските
ситуации, в които са поставени по възможно най-добрия начин, Виждам
хора, които бъркат, забравят, пропускат някои неща, но усещам обич и
привързаност във всяка тяхна дума. Една закуска беше достатъчна, за да
почувствам това семейство билзко. След този момент, на мен вече ми се
иска да придружа Алекс, да прекарам заедно с него лятната ваканция и да
разбера какво толкова мистериозно има в село Вратня и що за човек е баба
Светла.
И отговорите не закъсняват, а с тях и новите
въпроси. Село Вратня не е от най-често посещаваните дестинации, дори
автобусите го избягват. Хората са мили, но загадъчни. Дори улиците на
това село са му странни, ту се появяват, ту изчеват. А ако попиташ
някого ще махне с ръка, ами, сторитло ти се е.
Баба Светла не
прави изключение. И тя като че ли премълчава нещо. Но може ли човек да й
се сърди, след като готви толкова вкусно и обича видео игрите и изобщо
всякакви игри. Да, баба Светла е много мила и колоритна дама. Стига да я слушаш,
разбира се. Престъпиш ли думата й обаче, чуваш онзи властен глас, който те
кара мигновено да спреш и да се разкаеш за постъпката си.
На
Алекс му предстои вълшебно лято - в преносен и буквален смисъл. Предстои
му да срещне нови приятели, с които ще преброди незнайни земи, ще се
бори с чудовища и ще спасява кралства. И това може би е най-любимото ми
нещо в тази книга. Концепцията на Ирена Първанова за приятелството и
мирогледа, който изгражда в своите герои. Тя поставя Алекс и неговите
приятели в различни житейски ситуации. Като например, това да застанеш
лице в лице с момчето, което ти се е подиграло или те е заплашило. Тя
позволява на своите герои да погледнат отвъд дребнавостта на лошите
думи. Подтиква ги да потърсят това, което се е скрило зад тях.
Уязвимостта, която ни кара, нас, всички, и възрастни, и деца, да
нападаме, защото искаме да се защитим.
Този и още много други
житейски уроци се крият в действията на децата, спотайват се някъде там
между приключенията. Ние като читатели разбираме и усещаме стойността
им, карат ни да се замислим, да се усмихнем, но не изместват фокуса от
вълшебната приакзка, която Ирена Първанова разкава. Не. Долната земя е
чудна, пълна с митове и легенди, красиви кралици, мрачни злодеи и много
магия. Но истина е, че в края на деня, за да излезе от тази бълкотия, за
да спаси приятелите си, за да спаси Долната земя и дома си, на Алекс му
само нужни единствено доброта, емаптия и човещина. Това е всичко, което
се иска, за да бъдеш герой. А най-хубавото, че всеки от нас ги
притежава, просто понякога ги забравяме.
