Уважаеми Господин М. - Херман Кох (Ревю)

 Заглавие: "Уважаеми Господин М."

Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри

Превод: Мария Енчева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христо Чешмеджиев

 

Брой страници: 448

Година: 2014

 

"Уважаеми господин М." е първата книга на Херман Кох, която си купих от един Зимен Панаир на книгата още преди години в НДК. Но не и първата, която прочетох. Без да имам и ни най-малка представа кой е Херман Кох и какви романи пише, си купих и "Вечерята" на следващата година. Нея прочетох веднага. След това се сдобих с всички негови книги, издадени на български език и оттогава насам ги чета пестеливо, като рядка отвара, чиято формула не можеш да повториш никога вече. Неговите книги са именно коктейл от фрапираща откровеност, дълбок анализ, сложна структура, проницателност и пленителна безцеремонност. 

Историята започва с писмо до известния писател М. от неговия съсед, който тайно го наблюдава, с маниакалността на преследвач. Въпросният съсед е не кой да е, а човекът, чиято история М. е използвал за последния си роман, който впрочем е станал абсолютен хит. А шпионажът се извършва педантично и професионално. Херман наблюдава и изследва всеки аспект от живота на писателя - навиците и ритуалите му, семейството  и миналото му, всичко е подложено на щателно наблюдение и анализ. 

"Възмездие" се превръща в сензация. Историята разказва за авантюрата на преподавателя по история Ландзат и негова ученичка Лаура, която  бързо изтлява. Лаура зарязва по-възрастния мъж заради своя съученик Херман. Ландзат не приема добре раздялата и опитва всячески да върне топлината на момичето в живота си, стигайки до кулминацията, когато една зимна вечер отива във вилата на момичето, което е там с Херман под претекст да поднесе извиненията си и на двамата и с пожелание да загърбят миналото. На следващия ден по неизяснени обстоятелства Ландзат изчезва. Няма труп. Няма следи. Няма свидетели, учителят просто изчезва. Отличен материал за книга, гъвкав като глина, очакващ въображението на начинаещия писател да се развихри. Какво толкова може да се крие в една на пръв поглед толкова тривиална история. Ще разберете в края на книгата, както обикновено. 

Покрай мистерията, която бавно сглобява картината парче по парче, натрупвайки напрежение и очакване в читателя, Херман Кох насочва пътем прожекторите към по-значимите теми, като упадъкът на учителската професия, манията за величие на станалите известни писатели, егото, като злокачествен тумор, юношеството като отправна точка за бъдещия морал и ценност на младите хора, застанали на прага на зрелостта. Вероятно има и някои заигравки с нидерландски писатели, които не успявам да доловя. Херман Кох има жестоко чувство за сарказъм, ирония и самоирония. Тук наблюдавам същата безцеремонност, която прояви към лекарската професия във "Вила  с басейн".

Както винаги всички образи са плътни, живи и дисфункционални по свой собствен начин, както е и всеки от нас впрочем. Особено силно са изградени образите на петимата приятели - Лаура, Херман, Стела, Лодевайк и Давид. Седемнадесет е възраст, в която смелостта е повече от разума в главата на един тийнейджър, възраст, в която вече си достатъчно голям, за да извършиш нещо сериозно, но без още да си даваш сметка за реалните последици от своите дела. 

И разбира се, запазената марка на Кох - моралната дилема. Всеки нов детайл към историята, донася и нови въпроси. Кох ме кара пред цялото време да се питам "Оправдано ли е поведението на героя Х при тези обстоятелства?" И отговорът често се променя. Понякога един малък детайл към историята, може да обърне цялостната представа за правда и вина от морална гледна точка. 

От преведените у нас книги ми остана само "Одеса Стар". Надявам се издателство Колибри скоро да ни зарадват с друга негова книга. А сега се връщам отново в света на "Ламя ООД", за да видя края на историята на Гелев.

"По релсите" - Невена Митрополитска (Ревю)

 

Заглавие: "По релсите"

Автор: Невена Митрополитска

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 348

Година: 2021

 

Дълго време ще помня тази книга. А това не ми е от силните черти, да знаете. Имам този навик, когато приключа с някоя книга, преди да я върна обратно на рафта в библиотеката, обръщам отново задната корица и чета отново. Чете онези редове там, търся и мисля. Дали открих в книгата всичко, което ми обещаха те. Дали очакванията, които събуди този текст се реализираха? Какво бих допълнила? Какво повече бих казала на хората, които искам да прочетат за нея? Обикновено оттам тръгвам, когато започвам да пиша този текст.

Не пропуснах и този път. Чета отново онези реводе (този път фигуративно, защото кратката анотация се намира в интернет, може да я видите в сайта на Жанет 45 или Goodreads, на задната корица на "По релсите" се мъдрят четири цитата от рецензии на български, може би е правилно да ги нарека, критици). Чета отново тези редове и си мисля откъде да започна. 

Някои книги, каквато е и "По релсите", просто отказват да влязат в рамките на един текст. Затова и аз няма да се опитвам да я вкарам в подобна рамка. Сигурна съм, че ще прочетете много по-пълни и по-добре изразени впечатления. Аз както обикновено ще подходя лично към темата.

"По релсите" ще докосне много читатели. Може би всички, тя е искрена, великопено разказана история, зад която стои много труд, време, талант и сърце. Но има несъмнено две групи от хора, които освен, че ще почувстват заедно с трите героини тяхната история, ще успеят наистина да влязат в обувките им и да ги разберат. Това е малката група на хората, които са преживели Холокоста, хората които са чакали същия влак за Треблинка, както една от главните героини в рози роман. Хората, които също като Ребека. са чакали строени на перона да се качат в животинските вагони и да залакатушат бавно по релсите към последното си пътуване. Вероятно годините са прибрали мнозина от тях. Другага далеч по-голямата група са жените като Ребека - майки и баби на момичета, каквато е и моята майка, каквато съм и аз. Може би заради това преживях някои от сцените като че бяха между мен и майка ми, изпитах същата болезнена обич, която не можех да разбера истински преди самата аз да стана майка, същата вина, същите страхове, същите съжаления. Преди си казвах небрежно "Не съжалявам за нищо." но бога ми, колко нелепо малка и егоистична ми звучи тази реплика сега. Пътят на родителя е постелен с безкраен низ от самоотвержени опити да направим най-доброто за нашите деца, съпътствани с постоянните съмнения по отношение на изборите, които правим, които пък след време се превръщат именно в съжаления, защото всяка монета си има две страни. А ние, хората, сме несъвършени същества. 

Ребека е основния двигател и свързващото звено, около което Невена Митрополитска гравитира и гради двете сюжетни линии - една в миналото на Бека, когато тя е младо момиче и една в настоящето, в която е възрастна жена, с дъщеря и внучка, решила че е време да посети момичетата си в Монреал.

Ребека е част от еврейската общност, част от голямо семейство, израснала в любяща среда, прекрасно невинно момиче, което тича наравно с момчетата, което обича да се съревновава с по-големия си брат, на което му предстои да изпита първите трепети на любовта. Изведнъж светът се обръща и тя от безгрижно дете се превръща във враг на българите, враг на съгражданите си, враг  на приятелите си. Не разбира защо точно и как, но резултатът е на лице, отнемат имуществото им, изпращат баща им в трудов лагер, забраняват им да ходят на училище, забраняват им да ходят на работа, навсякъде се появяват надписите "забранено за кучета и евреи". Старата Бека, онази със слънце в косите и лято в мислите вече изглежда като сън, който с всеки изминал ден избледнява, изтрива се от лицето на земята. И докато това се случва влакът за Треблинка се композира, вагоните чакат, релсите пеят своята зловеща песен. 

Бека от настоящето не се е качила на онзи влак, но сърцето й и до ден днешен продължава да лъкатуши по релсите. Заради изборите, които е направила, заради решенията, които е взела, заради последиците от тези решения.

Сега вече смирено поглежда към релсите и очаква следващия влак, последния влак. И си задава въпросите на цял един живот. Какво ме доведе до този момент тук и сега? Къде сбърках? Имах ли избор изобщо? Сега Ребека е седнала примирено на стола си в новото жилище на дъщеря й Жана, в Монреал, и се пита какво се случи с нейното момиченце. Защо животът така я е очукал, защо е привела унило рамене, защо е загубила мечтите си, защо е спряла да търси нови? Тя ли е виновна, задето сладката й  лъчезарна дъщеричка сега е една уморена и пречупена от живота самотна жена. 

 

В такъв етап от живота на човек вече е късно да поправиш, каквото и да било, единственото на което можеш да се надяваш, е да позакърпиш, макар и хлабаво изгорените от младостта мостове. Не се иска много за това, просто да замълчиш и да подкрепиш детето си, дори когато виждаш как пада в пропастта. Да му повярваш безрезервно и да го оставиш да извърви своя път.

Мога да ви говоря до утре за тази книга. Аз със сигурност ще мисля за нея дълго. Ще се връщам назад към нея, ще гледам напред и ще се надявам един ден да имам силата и смирението на Ребека да приема последствията от решенията, които взимам сега.