BOPS: Крадци на книги

Хубавата страна на това BOPS-a да ти дойде в края на месеца е, че остава много малко време до следващата кутия. 

Харесвам книжната кутия. Не просто тази. Всяка. Харесвам ги въпреки че често ми се случва да има поне един артикул вътре, който няма да ползвам и няма на кого да дам. Няма значение, аз си ги прибирам грижливо в една кутия и ги оставям да изчакат момента, в който ще влязат някъде в употреба или ще бъдат подарени на подходящия човек. Книжната кутия внася един особено приятен уют в деня ми и във всеки миг, в който се сетя за нея. А очакването, нетърпението и изненадата са най-сладки от всичко. Не знам как е при вас, но аз се наслаждавах повече да гадая и да си търся скритите от мама и татко подаръци, отколкото на чудесните игри, които изскачаха отвътре. Затова и независимо дали има книжни артикули в кутията, които не ми допадат, няма значение. Това не може да ми отнеме красотата на очакването и топлината на разопаковането.

Няма как да не сте забелязали, че кутията този месец е по-голяма от предишните. Да, това е защото вътре се крият  две много стилни подпори за книги, каквито много отдавна обмислям и тайничко искам да си купя. В крайна сметка вместо това започнах да подреждам част от книгите си хоризонтално на кула, за да придържат другите. И свикнах така. Но тези подпори във формата на "В", като BOOK, са толкова готини, че най-вероятно ще пренаредя пак библиотеката, за да влязат в употреба. Харесват ми много, солидни и тежки са. Изглеждат по начин, който ме кара да им се доверя, че могат да държат книгите ми (Не знам, дали някога съм ви споделяла, какъв тиранин съм, когато нещата опрат до моите книги и как дори не си личи, че една книга е отваряна, след като съм я прочела. Знам, че е малко крайно, но това е положението. Късно ми е, а и нямам желание да се променям.)

Съкровище номер две е ето този супер обикновен, изчистен и така готин малък бележник с мотото "Stop wishing, start doing",  в който можете да си записвате любими цитати от книги, можете да си записвате и любими рецепти или резултатите от белота и после да си го запазите като трофей. Вие си решавате. Мен лично това симпатично тефтерче ме мотивира да започна отново един поизставен проект, така че...Благодаря ви, семейство!

И заедно със съкровище номер две в комплект върви и съкровище номер три - един супер готин химикал с надпис "Аз съм част от всичко, което съм прочел" (тук кимам в съгласие). Защото в крайна сметка какво е лист без химикал?

Много приятна и полезна изненада беше картичката с промокод за отстъпка от сайта на издатеслтво СофтПрес. За книгохолик като мен, който дори и да има планини с непрочетени книги, не спира да си купува нови, това си е рай. Вече съм си набелязала няколко заглавия в списъка, които чакаха Пролетния панаир на книгата, но сега мисля да се възползвам по-рано и да си спестя малко тежест в дисагите. Не че на панаира няма пак да се ...няма пак да прекаля. :)

Ей, имам десетки книгоразделители у дома, но винаги се радвам, когато получа нов. Детска радост. Детинска дори. Но нищо не мога да направя. Такъв, разбира се, нямам. Оформен е като гръб на стара книга с позлатена украса и тематични орнаменти в отделенията. Истинска прелест.

Завършваме пиршеството с героя на кутията - "Забранете тази книга" на Алън Грац от издателство СофтПрес. Да си призная само съм я мяркала някъде в интернет, но не обърнах особено внимание. Четейки анотацията на задната корица сега, постепенно осъзнавам колко много щях да пропусна, оставяйки я да се изплъзне от полезрението ми.

Последните месеци чета предимно книгите получени с BOPS. И с това намирам един чудесен баланс в книжния ми свят. 

Благодаря отново за изживените изненади. Чакам следващата кутия с обичайното нетърпение. :)

Войната не е с лице на жена | Последните свидетели

Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен. 

Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя. 

Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди,  беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.

Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета. 

Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяваща. 

Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.

"Да умреш е най-лесното". 

Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена. 

Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена. 

"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."

Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени. 

Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.

Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук. 

"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"

Сърцето е едно. 

Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й. 

Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.

"Войната това е когато тате гo няма."