понеделник, 29 юни 2020 г.

"Къщата на фуриите" - Маделин Ру (Ревю)


Заглавие: "Къщата на фуриите"




Автор: Маделин Ру
Издателство: Orange Books
Превод: Гергана Минкова
Брой страници: 416


Година: 2018



Няма да е лъжа, ако си призная, че си купих "Къщата на фуриите" само заради външния й вид - твърди корици, особняшни готик колажи с фотографии и красиво офомление. 
После си купих и "Трибунал на сенки" преди да съм прочела първата книга, с ясното съзнание, че накрая може и да се прецакам.
Година по-късно прочетох и анотацията към първата книга. И реших, че й е дошло времето.

Луиза е младо момиче, което след поредица от злощастия остава на улицата и преживява с дребно джебчийство и шарлатанство, предимно гледайки на ръка. Луиза е разсъдлива и умее да чете добре хората, затова и "предсказанията" й обикновено се сбъдват. 
Докато един ден една възрастна и неугледна жена я вкарва в беля, а след това хитро й предлага помощ. А Луиза няма друг избор, освен да приеме протегната ръка. 
Възрастната жена предлага на Луиза сигурна работа, която ще й осигури дом и прехрана. Нещо, което не е за изпускане. Но момичето няма представа в какво се забърква. 
Новият дом на Луиза - Ветровала - е особено място. Мрачно, със странни обитатели. А от господаря на къщата - господин Морнингсайд, може да ви настръхнат косите. 
Той е младолик, но очите му носят онзи отенък на безвремие, който объква събеседниците му, без да оставя ясен маркер за истинската му възраст. Въздържан, строг и обран. И макар че Луиза редовно я побиват тръпки от силните вълни на страх, които я заливат всеки път, докато разговаря с господаря на къщата, притегателната аура, която витае около него е толкова силна, че е почти невъзможно да излезеш от неговото поле на влияние. С две думи, колкото и да й треперят краката, не може да откъсне поглед от неговия. 

Скоро Луиза разбира че Ветровала далеч не е просто място, на което хората отиват да си починат. Също като господаря си, имението притежава определена притегателна сила, заради която там се събират само опетнени черни души, които са извършили непростими престъпления и на които им се е разминало. Досега. Господин Морнингсайд и неговите служители са там, за да поправят тази несправедливост. Така че може да се каже, че всички гости на Ветровала са осъдени на смърт. 
Маделин Ру се с справила много добре с първичната реакция на Луиза, когато разбира къде е попаднала, следвайки естествените реакции на героинята, след като вече я е изградила като характер. 
Луиза е малка находчива опортюнистка. Престоят й във Ветровала на първо време е по-скоро стъпка към един по-добър живот, далеч от това място. Тя никога не си е правила илюзии, че ще бъде предана на нещо или някого, защото животът досега й е показвал предимно опакота на ръката си. Чувствата за принадлежност и лоялност са нещо непознато на нейния вътрешен каталог.
Тя не е просто шокирана. Тя е онемяла от ужас. В ступор, от който единствено бягството би могло да я извади.  Точно такава би била реакцията на всеки човек, който разбере, че тъкмо е започнал работа в дома на Дявола и всички негови колеги са убийци. Не просто убийци. Безскупулни престъпници, които искрено вярват в правотата си. Безумци. 

Но въпреки че Луиза е в общи линии една малка използвачка, тя не е лош човек. Така че колкото и да иска да се махне далеч от това прокълнато и зловещо място, тя приема предложението на Дявола и остава, за да спаси младия Лий, в чиято невинност вярва. 

Но нещата бързо се объркват. Чудя се, накъде ли ще отиде тази история. И как ще се развият работните отношения между оспасния господар на къщата и опърничавата Луиза. 
Харесвам излъчването и усещането за тази книга - малко мрачна, леко тежка в ръката ми, плътната хартия на страниците и готическите колажи. Като изящен пъзел е. 






четвъртък, 25 юни 2020 г.

"Божигроб" - Джей Кристоф (Ревю)


Заглавие: "Божигроб"


Автор: Джей Кристоф
Издателство: Егмонт
Превод: Кристина Георгиева
Брой страници: 656

Година: 2018


Харесах "Нивганощ". Пoчеркът на Джей Кристоф е различен от това, което съм свикнала да срещам сред страниците на фентъзи жанра. Кoнтрастът между възрастта на героите и кървавото и жестоко излъчване на историята е доста голям, а това отрежда на трлогията запомнящо се място в ума на читателя. 

Това съм написала в статията за "Нивганощ" и все още държа на него:

"Историята на Мия Корвере е мрачна и кървава. Винаги си я представям в самурайско кимоно с остър като бръснач меч. С начервени като кръв устни и черна права коса. Опасна и огряна от лунна светлина, а по лицето й се стичат пръски кръв от току що обезобразения труд в краката й... Схванахте идеята. "

Но ако досега се чувствах леко некомфортно с тази голяма ножица, която Джей Кристоф разтвори, то в "Божигроб" това усещане избледнява и моя милост започна сериозно да се зарибява. 

Спомняте си смутните събития в края на първата книга и някои от последствията от тях.
Мия си има втори домашен любимец - Затъмнение, не-вълчицата сянка на самия Лорд на Остриетата, който бе убит. 
Меркурио се завърна сред редиците на Остриетата с административна длъжност, разбира се.
Мия беше предадена от най-добрата си приятелка - Ашлин. И сега отново ще бъде принудена да работи с нея. Сюжетна линия, която Джей Кристоф продължава да развива доста бурно (във всеки един аспект, който се досетите). Отношенията между Мия и Ашлин преливат от емоции от всякакъв тип. 

И сега, за да завърши започнатото и да постигне така желаното отмъщение, Мия се предаде (самопродаде) на търговци на роби. Гениалният план, от който може да ви настръхнат косите, е Мия да бъде купена от най-добрия гладиатски колегиум и да спечели най-големия Гладиатски турнир, което ще й даде възможност да застане рамо до рамо с хората, които копнее да убие. Крайно рискован план, който може да се обърка на абсолютно всяка стъпка от него. И започна да се обърква още от началото.

Първо, актьорската игра на Мия се оказа толкова скапана, че никой не повярва в историята й.
После, не я купи Леонид, а неговата дъшеря. И Мия се оказа в прохождащия колегиум Ремус, разположил се не къде да е другаде, а именно в стария й дом. Защото Дона Леона е не коя да е, а вдовицата на Ремус. 
Изобщо положението става много напечено.
И накрая  като черешката на тортата, се оказва, че сред другите роби на Леона има още един човек, който може да говори със сенките. Но ако сте си помислили, че той може да бъде съюзник на Мия, сте в голяма заблуда. 
Изобщо всичко от този абсолютно безумен план се обърка. 

Много хресвам идеята на Кристоф за не-котката господин Благ и сега съм крайно доволна, че той  я развива. Затъмнение и Благ са част от този контраст, за който ви споменах в началото. Те толкова различни колкото могат да бъдат две сенки. постоянно се джавкат. Както се казва - "като куче и котка" Буквално и метафорично. А диалозите между тях са убийствени. 


А краят... краят... Когато прочетох последни страници си казах "Какво, по дялвоите, се случи тук?" А след това изпитах един от онези редки моменти, в кото си даваш сметка, колко полезни са книжните ти мании. Защото "Мраколуние" вече е у дома  - от плът и кръв, и твърди корици. 





понеделник, 8 юни 2020 г.

"Носферату" - Джо Хил (Ревю)


Заглавие: "Носферату"


Автор: Джо Хил
Издателство: Ибис
Превод: Стефан Георгиев
Брой страници: 564

Година: 2019


Да започна този текст се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Докато четях "Носферату", ревюто на практика се пишеше само в главата ми. Но ето, че сега седя и трия ред по ред всяко начало. 
С Джо Хил вече се познаваме в известна степен. Разминахме се преди години някъде в първите страници на "Рога", която все още седи на рафта с непрочетени кнги, но с "Пожарникаря" химията се получи.
А след това дойде онова нервно очакване на втората среща, която предвид завишените очакваня може да се превърне в разочарование или да прерастне в трайна любов.

Говоря за книгите на Джо Хил като за жив организъм, защото те са такива - живописни, динамични, увлекателни. Те постилат около читателя своята собствена аура, която се вдига като завеса в началото на първо действе и отказва да се спусне, дори когато затвориш последната страница. 
Също като книгите на баща му. 

Не вярвам, че талантът е наследствена черта. Макар че има много примери, които биха оборили това мое схващане за света. Вярвам, че е много по-трудно да откриеш своя път, когато в семейството ти има вече доказал се творец. Но начинът, по които Джо Хил развива таланта си, за мен е достоен за уважение. В неговите книги несъмнено личи влиянието, което творчеството на баща му оказва върху него, но то е по-скоро като фин маркер на уважение към идеите и виждането за света, които един родител възпитава у детето си. В тези маркери няма нищо плагиатско, нищо натрапващо се. Джо Хил е съумял да изгради свой собствен разпознаваем стил. Да създадеш свой собствен път, там където една от авторитетните фигури в живота ти вече е начертала карта, е впечатляващо.

"Носферату" е зловеща коледна история, в която добрият делобрад старец носи името Чарлс Манск и кара зловещ Ройлс Ройс Призрак 38'.
Е, Чарли Манск по нищо не прилича на добрия белобрад старец, освен че е стар. Много стар. Но и това не му личи. Защото вече десетилетия наред колата изпива душите на откраднатите от него деца и го поддържа жив. 

Действието на цялата книга ляга върху идеята, че наред с реалността, съществува паралелният свят на мислите. Идея, която много наподобява на често срещания мотив в книгите на Кинг за "сиянието" (в най-общ смисъл), но Хил пречупва идеята през своята призма. Всеки притежава свой собствен свят на мислите, но малцина могат да влязат в него и то само ако притежават нужното средство.

Виктория Маккуин има дарбата да открива загубени неща. Тя минава по въображаемия мост, който нарича "прекия път" със своя жълт Ралей и прекосява границата между реалния и мисловния свят. Всяко място може да стои от дргата страна на нейния мост. Абсолютно всяко. Целият свят е на един мост разстояние. Но преминаването на тънката граница между реалността и мислите си има цена. Всеки път, когато Вик минава по моста, той отнема част от нея, част от разсъдъка й, част от живота й. 

Идеята на Джо Хил е много комплесна и интересна. 
Докато е малка Вик се сблъсква с Чарли Манск и успява да избяга, пращайки го в затвора или по-скоро в предсмъртното отделение на затвора. Защото без своя Призрак, Манск е труп.
Няколко годни по-късно колелото се завърта, Манск отново е на лов. Само че този път жертвата е Уейн - синът на Вик. 

Виктория израства точно такава, каквато си я представях - силна, борбена и малко арогантна млада жена, която е видяла твърде много от злата страна на света, за да си позволи да живее в илюзии. Но освен това е и една много много объркана майка. Да се измъкнеш на косъм от Призрака несъмнено оставя отпечатък в теб. Години наред Вик получава заплашителни обаждания от децата на Манск, в Коледната земя (неговото въображаемо царство). Вик живее в постоянен страх, който бавно и сигурно подронва основите на живота й, докато всичко не се разбива на пух и прах. 

Отнема години, докато Вик отново хване юздите на живота си и опита отново да изгради връзка със своите момчета. 
И тъкмо когато запова да усеща почвата под краката си, най-големите й страхове се сбъдват. Чарлс Манск отново крачи в света на живите и в колата му се вози, не кой да е, а Уейн, нейното момче.

Време е Вик да повярва отново във всичко онова, което прекара годни наред в опити да забрави и да си втълпи, че е било просто продукт на болното й съзнание. Време е да намери заместител на Ралея и да поеме отново по своя Пряк път, защото само и единствено тя може да спаси момчето си. 
А това преследване е безмилостно до последната капчица гориво.

Великоплепно изпълнение! Джо Хил с чиста съвест може да споделя един книжен рафт с баща си, като негов пълноправен колега. Надявам се, единствено да е също толкова продуктивен на Кинг-старши, защото искам да прочета още много книги, излезли от плашещото въображение на това семейство. 





неделя, 7 юни 2020 г.

"Изкупление" (Infinity Blade #2) - Брандън Сандерсън (Ревю)


Заглавие: "Изкупление" (Infinity Blade #2)

Автор: Брандън Сандерсън
Издателство: Артлайн Студио
Превод: Цветана Генчева
Брой страници: 198


Година: 2020

Плановете ми за остатъка от карантината бяха съвсем други, но когато получа нова книга на Сандерсън, особено с такъв обем ми е трудно да се въздържа. 
Например, исках да попрочета част от книгите, които съм си приготвила, преди да си купя други. 
Но излезе "Изкупление" и после Артлайн казаха, че излиза и "Към звездите" и всичко отиде по дяволите. На някои неща просто не може да се устои. 
Спомняте ли си как в първата книга "Пробуждане" Сандерсън започна тази история по доста класически начин. За едно обикновено момче, което цял живот се е подготвяло да се изправи срещу Бога Крал. За един млад мъж, предупределен да бъде Жертвата. Само дето Жертвата победи Бога Крал. И осъзна колко сложен е света всъщност. Че това далеч не е края на всичко. 
А в края на книгата Сандерсън махна с ръка и събори на земята всичко, което читателят си мислеше, че е разбрал и какво се оказа, че горкият наивен Сирис всъщност е прероден безсмъртен. Осар, дългогодишен враг и събрат на Бога Крал - Рейдрар.

Сега  в "Изкупление" Сандесън прави същото. Оказва се, че мястото на Бога Крал е заето от самозванец. Тъкача е сложил на мястото на Рейдрар Бездушен, който съсипва света им. Сега Сирис и истинския Рейдрар ще трябва да решат, дали могат да мелят брашно заедно. Единственият начин да си върнат света е да обединят сили. 
Иза, разбира се, не е никак очарована от идеята. 
Но това далеч не е изненадата, за която ви говоря. Паралелно с преживяванията на Сирис и неговите стари и нови неочаквани спътници, Сандерсън разказва още една история, която се развива в друго време, в друг свят, с други хора. Или може би не чак толкова "други" хора. Четете, за да видите. 

В края на книгата е мястото за големите разкрития, но типично в негов стил, Сандерсън оставя повече въпроси, отколкото отговори. Книгите за Мечът на вечността все повече ми напомнят "Легион". Изпитвам същото усещане за безтегловност, когато Сандерсън рязко издърпа килимчето изпод краката ми и ме остави да се чудя кой кой е всъщност.