четвъртък, 22 юни 2017 г.

"И дъхът стана въздух" отнема и дава живот

Понякога животът е толкова нелеп. Събуждаш се сутринта, измиваш си зъбите, лицето, вземаш душ, обличаш се за работа и денят продължава своята рутина неусетно, докато един ден Животът се обръща към теб и ти удря шамар. Неочаквано, болезнено и неосъзнато. Минава известно време, докато разбереш откъде идва този шамар. Пол Каланити получава един от най-жетоките шамари на Живота - смъртоносния. 


Това е една книга мемоар за живота преди, по време на и след края на болестта - рак на белия дроб. Изключително рядко срещана при хора под 40 години. Но това, че шансовете да те сполети рак на белия дроб са много малки, не означава че ги няма и че няма да ти се случи. 

Никой от нас не вярва, че може да му се случи нещо такова, докато не стане реалност. Знаем, че не сме застраховани, но не осъзнаваме ясно, че утре може да се окажем в ситуацията на Пол или на някой друг от смъртоносно болните му пациенти. И по-добре. Иначе бихме живели в страх  от самото си раждане. Никой не може да се подготви за такава диагноза. И Пол не успява. Новината е смазваща, разтърсваща и срутваща почвата под краката му. 

Всеки от нас прави планове за бъдещето си - краткосрочни или дългосрочни, ангажиращи или спонтанни. И в сметките ни никога не влизат смъртоносните болести. Това е голямото изпитание на Пол - да се научи да живее с тази диагноза, да приеме неизбежния си край, да открие как да прекара последните си дни, месеци или години, така че си заслужават. Но е трудно да правиш планове, когато не знаеш с какво време разполагаш за тях.

"Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината."

Пол е отличен неврохирург, прецизен в работата си и почти в края на резидентурата си, когато научава диагнозата си. И макар това да го захвърля на твърдата земя със страшна сила, той не си позволява да се пречупи. Да тъгува, да е ядосан, да отрича, да се моли, да е отчаян, да, да и пак да. Но никога не се предава. Пол минава през всички фази на своята болест и емоциално, и физически и психически, но нито веднъж не ляга в леглото си смазан до такава степен от отчаянието си, че да каже "Нямам сила да се боря повече".
Тази книга е много лична. И въпреки това не е сълзлива, сърцераздирателна история, която ще ви натежи и ще ви потисне със своята неизбежност. 
Пол цял живот търси смисъла на живота и се опитва да разбере смъртта. Тази книга е повече неговите споделени знания, отколкото личната му изповед. Пол не крие съкровени моменти от семейния си живот, нито свои дълбоко лични преживявания, но не ги поставя в центъра на повествованието. Вгражда ги в историята като част от своето разбиране за живота и смъртта. Самият Пол споделя, че това е и целта на неговата книга. Той знае, че по света има много други пациенти като него, незлечимо болни и с тази книга той иска да сподели своето познание с тях, да им помогне да се подготвят за неизбежното, да преминат по пътя, който води към смъртта, да им помогне да се помирят със себе си и да открият своя начин да прекарат остатъка от живота си.

"Тази книга отразява неуморния ход на препускащото време и желанието на Пол да успее да каже всчко, което бе важно за него. Той се срещна със смъртта - изследва я, бори се с нея, прие я - и като лекар, и като пациент. Винаги бе искал да помогне на хората да разберат смъртта и да приемат  своята тленност."
"Разбира се, Пол направи много повече от това просто да им покаже своя път: той смело го измина целия." 
Прекланям се пред силата на този човек. Прекланям се пред това, че той не се предаде, продължи своята борба, опита различни видове лечение, извървя своя път, остана на работа, а после в последната година от живота си написа тази книга, макар както споделя жена му Луси в последните страници от книгата, това да му е коствало наистина много, много голямо усилие. Прекланям се пред смелостта да допуснеш света до своята лична история, до семейството си. Прекланям се пред смелостта му да създаде нов живот на прага на собствената си смърт. Прекланям се пред това, че той се помири със себе си, с неизбежния си край и го направи достоен, обграден от любов и грижа, заобиколен от близките си хора, притиснал в ръцете си малкото съкровище, плод на любовта между него и Луси.

" - Можеш ли да дишаш нормално, както съм отпуснала глава на гърдите ти?А той той отвърна: - Само така мога да дишам."

И колкото тази книга е за смъртта, тя е толкова и за живота. Един живот си отива сред страниците на този мемоар и един живот се ражда. И освен всичко друго, тази книга е спомен и послание за дъщерята на Пол Каланити.

 "В някой от многобройните моменти от живота си, когато трябва да си направиш равносметка коя си и какво си направила, какъв е приносът ти за света, моля те. не пренебрегвай това. че изпълни последните дни на един умиращ човек с безгранична радост - радост, каквато той не бе опзнавал до този момент в живота си. Тази радост не жадува за нищо повече, тя е съвършена в своята цялост. В това време, точно сега, това е огромно постижение" 
 Те знам, дали тази книга щеше да ме докосне така, ако до мен не спеше спокойно 8-месечното ни бебе, докато разлиствах страниците й. Но в крайна сметка, това което прави историите, в които се потапяме, толкова скъпи за нас, е личното ни отношение към тях, начинът, по който асоциираме собствения си живот с този на героите и това, че откриваме по мъничко от себе си в тях. 

 Тази книга ще докосне мнозина по една или друга причина, защото е толкова земна и истинска, че няма как да не откриете частица от себе си в нея. 



сряда, 21 юни 2017 г.

"Синът на града" от цимент и нефт ще запулсира във вените ви

Един пост миналата седмица ме подсети за една книга, в която се влюбих преди години (явно преди три, за да сме точни) - "Синът на града". 
Това беше период на лутане, блогът не беше още дори идея. А впечатленията ми от книгите бяха 10-ина изречения в "Какво четеш..."
Но сега е време да поправя тази грешка. Преди да седна да пиша това се опасявах, че не е останало много от книата в паметта ми, но героите като че ли започват бавно да изплуват с всяка следваща дума. Купих си "Синът на града" на първия ми Панаир на книгата в НДК преди три годин от щанда на Артлайн Студио. 

Романът на Том Полък се класира в графата Young Adult. Жанр, който в онези години беше почти непознат и честно казано чужд и далечен за мен. Дотогава бях чела една-две YA книги и ми се сториха доста блудкави и еднотипни. "Синът на града" беше първата книга, която за мен даде истински шанс на жанра. След него дойдоха книгите на Патрик Нес, Маркъс Зюсак (Особено трилогита за Братята Улф. Мисля, че трябва да спра да я споменавам на всеки пост, но просто не мога да се сдържа. Тази трилгогия ми е влязла толкова дълбоко под кожата. Май е време скоро да напиша нещо и за тях, за да може цялата тази емоция да излезе най-накрая на яве), Яна Телер, а съвсем наскоро и "Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената" (Сигурно пропускам някои).

"Синът на града" е урбанистично фентъзи и като всяко уважаващо себе си фентъзи и на това не му липсват чудатостите на света, които Том Полък изгражда - призрачни електрически влакове, говорещи статуи, оживяващи скелета, котки-бойци и какви ли още не одухотворени части на градския ландшафт. Но това, което притегля истински е атмосферата, която авторът изгражда - миризмата на нефт, изпаренията от газовете на колите, бляскавото стъкло, стоителните площадки, камък, цимент и бетон, електрическите заряди, които протчат като пулсаци през целия град, толкова силни и ярки, че мога да ги усетя във вените си. Красотата на този урбанистичен свят се влива в мен и не ми позволява да го напусна. Шумовете на града заформят живителен пулс, който съживява причудливите му същества.  Пулс, който всеки ден ни заобикаля, но ние сякаш пропускаме покрай ушите и ума си. 

И в тази дива градска среда едно момче и едно момиче се борят със собствения си живот.
Бет е тийнейджър. Загубила майка си, тя е объркана и изгубена, малко гневна и търсеща, вперила поглед от височините в града, сякаш той ще й прошепне тайните си, сякаш ще й позволи да потъне в него, да се почувства уютно и у дома, да намери своето място. Бет обича града по свой собствен начин. С графитие, които рисува по градските стени, по изоставените, окъртени сгради, тя излива душата си в него - болката, загубата, надеждите, мечтите, любовта. Докато един ден не попада в потайностите на града, където открива Филиус Вие, парцаливия син на Лондон, който ще й разкрие една нова гледка към нейния град, ще й покаже града, както го вижда той, упоен с миризма на бензин, потракващ, поскърцващ, величествен със своите сгради от стъкло и бетон. Филиус е син на богината на града  - получовек с тяло от цимент, в  чиито вени тече нефт. Отгледан е от едно от създанията на Богинята - Стъклосмет (винаги съм си го представяла точно така както звучи и името му - една безформена купчина от боклуци и стъкла, която променя структурата си при всяко движение и дума), но винаги, когато има нужда от съвет отива при Иезекиил - неговия прокълнат приятел затворен в статуя на гробището. Филиус обича града, живее чрез него, в него, за него. 

Но сега любимият му град в заплашен от чудовище, което е на път да унищожи всичко. И за да се заформи класически фентъзи  YA сюжет, Бет се появява точно навреме, за да му помогне. Момче и момиче, изправени рамо до рамо в битката за града. 

Разбира се, романтичната закачка между двамата не липсва, но не тя е водеща, а по-скоро онази спояваща нишка, която ги обединява и дава на читателя нужното количество топлина в този сив потракващ град. Сивото тук не е безличен цвят, то означава живот, сила, движение. Шеметни битки, причудливи създания, урабнистични божества, много динамика, движение и вихър ще откриете между страниците на "Синът на града' 
Един различен YA роман, който ляга на основата на класически  фентъзи сюжет.

Обикнах я още щом я зачетох, а след последната страница вече проверявах за продължението. но чак сега си давам сметка колко силно впечатление ми е направила, щом съм успяла да съхраня достатъчно спомени за един малък тескт след толкова време. Спомням си, че почти усещах миризмата на нефт, която се носеше от Филиус, а графитите на Бет сякаш оживяваха пред мен на стената на блока отсреща, доакто четях. И образите за тях все още стоят съвсем живи и ясни в ума ми, дори и след толкова време. 




понеделник, 19 юни 2017 г.

Капка в морето,"Сол при солта"


Знам, че малцина ще отворят линка долу. Зная, че това зависи от следващите няколко изречения. Но ако трябва да съм искрена, не знам какви да бъдат те. Не зная какво да напиша, за да продължите да четете това. Нито зная как да продължа, за да подтикна тези, които все още не са чели "Сол при солта" да го направят. Чувствам, че каквото и да напиша, то ще бъде недостатъчно и посредствено. Не знам, дали успявам да уловя цялата палитра от чувства и мисли, които ме заливат след последната страница. Камо ли да ги изразя върху белия лист.
"Сол при солта" е колкото силна, толкова и нежна книга, колкото тъжна и изпълнена с отчаяние, толкова топла и обичлива. Всеки, който умее да пробуди такива емоции, пишейки за Втората световна вйна, заслужава дълбок поклон.
Войната често е статистика, документални филми, очерци, записи, доклади, изследевания и цифри, много, наистина много цифри. Но зад всяко едно число стои личност, не бива да го забравяме.

Всеки един от тези стотици хиляди загинали в концлагерите, всеки един от войниците сражавали се в тази война, независимо от страната, всеки един от онези девет хиляди души загинали на борда на "Вилхелм Густлоф" има своя лична история, има родители, които е изгубил или дете, което са му отнели, има страхове, които носи в себе си, надежди, които спотаява, роднини, с които се надява един ден да се събере, чувства, които го подтикват да действа по един или друг начин.


И тази книга е точно това. Лична история. Не една, не няколко, а хиляди. Лични истории символи. Ако прочетете бележките на автора в края на книгата ще разберете това, което вече сте усетили под повърхността. Всеки един от героите е символ на милиони като себе си. Безпризорното момченце е прототип на всички онези невръстни деца загубили семействата си във войната.  

"Някои от тях са станали обект на неописуеми зверства, други - на невероятни добрини от страна на напълно непознати хора."

Когато говорим за войната, говорим за стратегии, воени планове, нападения, бомбардировки, дати, жертви и отново цифри. И често забравяме за личния ужас, който всеки човек преживява от едната или другата страна. Войната е чудовище, което поглъща човешките мечти, души и животи. Трудно е да отделиш внимание на милионите лични стории, когато разрухата и ужасът са толкова повсеместни. Затова обичам книги като "Сол при солта". Те издърпват на преден план историята на малкия човек, нищожен на фона на мащабното унищожение и все пак милионите жертви са точно това - милиони хора с лични истории.
Когато накрая теглим чертата, отново има цифри. Стотици хиляди загинали евреи, стотици хиляди загинали германци и руснаци. Милиони, стотици, хиляди, десетки...Но когато погледнем от разстоянието на историята, осъзнаваме, че културните, расовите и националните различия губят своята сила. Пред смъртта всички са еднакви.



"Избрах роман за деца и юнощи, за да покажа войната видяна през очите на младежи от различни националности, принудени да изоставят всичко, което са обичали"

Йоанна, Флориан, Емилия и Алфред са юноши. Йоанна е млада девойка, учила за медицинска сестра, Флориан е на възраст, в която вече трябва да мобилизиран в германската армия, но заради своите умения работи за райха като реставратор. Емилия е почти дете, 16-годишна девойка, която е бремнна в последното тримесечие. А Алфред е социопат и фанатизиран нацист. Момче с високо самочувствие и много комплекси, което копнее да бъде някой, да се превърне в някой, защото настоящото му аз е страхливо, слабо и невзрачно. И ето, че тази война е неговият шанс да се превърне в нещо друго.


Миналото на тези младежи е мътно и кърваво. Всеки от тях е оставил близките си, справил се е някак през годините на войната, съхранил е мъничко човещина в себе си и мъничко живец за борба и сега поемат на път към водата, единственият път за бягство от настъпващите руски войски.


Историята се пише от победителите. Затова и когато споменем Втората световна война германците добиват тъмни краски и злата им природа се разкрива пред нас. В Бухелвалд днес има музей, който съвсем спокойно може да се нарече, посветен на руските освобдителни армии. И вероятно не е единственият. Но Рута Сепетис дава една различна гледна точка към войната. За хората с тайни от Райха или с неподходящ произход и националност германците означават сигурна смърт,  но и това което ги следва откъм тила не е по-добро. Краят на войната приближава и руските войски са нахлули в Германия, но те не се носят като ято гълъби на мира. Те са груби, диви хищници, които носят след себе си зверства и смърт.


Всеки таи в себе си надеждата да открие сестра, родители, брадовчеди, приятели, хора, чиито очертания изплуват пред очите им нощем преди да заспят. Нишките на историите им се преплитат и те попадат заедно на кораба "Вилхелм Густлоф"
Всеки носи своите тайни, всеки се бори със своите демони и се надява, че има светлина в края на пътя.


"Сол при солта" не е изпълнена с ужаси, мъчения и унижения. Но светът на войната през очите на деца е много по-суров и първичен. Сблъсъкът с моралните ценности, създадени у тях от семействата им е още по-ожесточен. Всеки опит да се спасиш е предателство към всички онези, които не са успели. Всеки порив на надежда е кинжал на вината, забит дълбоко в тялото като свредел.


Мислех, надявах се друго да излезе изпод пръстите ми на тази страница. Надявах се, да ви разкажа повече за романът, на историите и начинът по който рута Сепетис ги насочва, заплита, разплита и следва. Надявах се да успея да бъда обективна. Надявах се, че няма да разводня неща с мисли и чувства. Но изглежда съм неспособна на обективност в такива случай. "Сол при солта"  ме разпиля. Когато затворих книгата, чувствах крайниците си ледени, въпреки знойната жега в стаята, измръзнали в сковаващата зима в историята и снежната белота сред страниците. Главите са кратки, а паузите големи. Паузи, които те изпращат в казан с емоции. А снегът, който покрива тази прокълната земя в книгата сякаш се е разтелил по хартиените страници.

"Сол при солта" е за мен Романът на годината. 

"Сол при солта" е книга от юноши за юноши. В  училище днес учим много малко за Втората световна война - предимно цифри и статистика. Но книги като тази ни позволяват да погледнем под повърхността на едно от най-значимите събития на 20 век. Истории като тази няма да намерим в учебниците, нито ще обсъждаме в училище, защото образованието трябва да е обективно. Истории като тази ще живеят в спомените и разказите на оцелелите очевидци и сред страниците на художествената литература.





петък, 16 юни 2017 г.

Книжен май

Месец май беше един изключително книжен месец. Промоциите на Издателство Сиела, Хермес, Бард и Еднорог, празниците в Ozone.bg и не на последно място Панаира на книгата в НДК ми позволиха да обогатя библиотеката си с тези прекрасни съкровища. 


Не можах да се удържа и нападнах "Данте и Аристотел откриват тайните на вселената" и "Софийски магьосници" и ги изгълтах за отрицателно време.
"Данте и Аристотел откриват тайните на вселената"  е прекрасен роман за съзряването и осъзнаването. А "Софийски магьосници" е наистина много свежо българско фентъзи в духа на Хари Потър. 

Сега чета паралелно "Сол при солта" и "Дървото на лъжите" и интригата тъкмо започна да се затяга около Фейт. А за "Сол при солта" не знам какво да ви кажа, мисля, че за мен това ще е Романът на годината. 

От рафта надничат още Бакман и толкова много Сандерсън, че просто нямам търпение. 
Сред тази купчина е и първият ми спечелен Giveaway в Goodreads - "Бащите не си отиват". Един от ключовите ми таргети за Панаира на книгата. Бях ужасно щастлива, когато получих съобщението в Goodreads, че съм сред късметлиите. Благодаря изключително много на Издателство ICU за предоставената книга. 

Прекрасно е, когато съм заобиколена от хубави книги. Още по-прекрасно е, когато тези хубави книги си имат твърди корици и стилно оформление. Хермес  ме направиха много щастлива с това, че преиздават Блага Димитрова. Попълних колекцията си с "Глухарчето" и "Урания". Надявам се скоро да ни изненадат и с "Лице". И не се спряха с това, ами издадоха и "Човекът в търсене на висш смисъл". Знам, че опре ли до литература за концлагерите, повтарям всеки път едно и също и може би ви втръсна, но пак ще го кажа. Трябва да се пише, да се говори и да се помни тази част от историята. "Човекът в търсене на смисъл" беше прецизна плетеница от спомени за ужасите в концлагерите и задълбочен анализ на психиката на концлагеристите. Една фраза от тази книга никога няма да напусне съзнанието ми. "Предаде ли се човек е мъртъв". Ще си дам време със следващата книга на Франкъл.Не искам да бързам, но няма и да я забравя.

Ремарк с твърди корици е просто мечта. Следващото, което ще си набавя ще бъде Гам, отново с твърди корици. Сиела, благодаря ви, че го наравихте. "Странните талисмани на Артър Пепър" беше една топла и уютна история, която вярвам ще се хареса на повечето от вас, стига да се отърсите от сравненията с Уве.

Там е и новият дерек Ланди с "Демон шосе", за която подразбрах, че е хорър за разлика от поредицата за Скълдъгъри, но стилът на Ланди прозира навсякъде и аз го обожавам. Така че очаквам тази среща да бъде изключително приятна. 

Сред тези съкровища е и изенадата в майския BOPS - "Четирите цвята на магията", едно много идейно фентъзи, чието действие се развива в най-ненавистния ми град - Лондон. Всъщност в някоклко паралелни Лондона. Но това не попречи ни най-малко да се насладя на магията на В. Е. Шауб

Сборникът с разкази "Птиците" на Дафни дю Морие го искам много отдавна. Обожавам мрачния й стил и чудноватите й страховити идеи. Изтръпвам докато я чета и се наслаждавам на всяка дума.

"Перлата, която се освободи от черупката си" е още едно съкровище, което съм оставила на изчакване. Знате как за някои книги има точно определен момент, когато те изпълва желанието да се потопиш в тях. Чувствам, че тази е една от тях. Ще й позволя сама да избере правилния момент и да ме притегли към себе си.

Панаирът на книгата ми позволи да се срещна с една моя любима българса автока - Яна Букова. Беше щастлива случайност или съдбовен момент, зависи в какво вярвате. Тази година нямах време да разгледам програмата на Панаира. А и дори  и да имах, покрай грижите за малкото бебе нямаше как да наглася ходенето си според своите желания. Така че издебнах единствения свободен ден на таткото, поверих му наследницата и просто се изстрелях към НДК. прелитах през щандовете и обирах всичко, което си бях набелязала, когато на щанда на Издателство Жанет 45 ме сполетя върховния късмет. Яна Букова беше там и раздаваше автографи. Протегнах ръка и й казах: "За мен е чест" Не го планирах, отвътре ми дойде. Чувствата от спомена за "Пътуване по посока на сянката" нахлуха вероломно в мен и просто нямаше как да преглътна фразата. И мисля, че това ми спечели и една малка стихосбирка, която не може да се намери в търговската мрежа - "Дворците на Диоклециан". Тя и "Приказки без връщане" са моя десерт от този панаир, както и спомена от изненадващата щастлива среща. 

Но автографите не свършват дотук. Нали помните как Сандерсън дойде в България. И след дълго умуване (умуване как да стане най-безболезнено, а не дали дали да ида, колебанието изобщо не беше на дневен ред) и схмаджийстване, аз се изтипосах първа на опашката с тогава 5...или 6-месента ми дъщеря, не съм сигурна. И поставих на масата му толкова книги, колкото не ме досрамя да извадя. Искаше ми се всичките, но знам, че би било нагло. И ето, че сега след като чинно довърших четиите книги от поредицата Мъглороден, се изтипосах и на щанда на Артлайн Студио, за да се сдобия и с последната "Отсенки от себе си", когато ненадейно една мила девойка, с която всяка година си говоря за книги, видимо ме е запомнила от посещението на Сандесън и ми казва, че имат копие от книгата с автограф в редакция. А на мен очите ми стават на палачинки от щастие. 


Последвалата седмица след Панаира беше лудница - уморителна и много натоварена и бях забравила съвсем за нея, когато куриерът се обади и каза, че има пратка за мен. Попремигнах, попремигнах, пък отидох да си я взема. Щом са рекли! Не знам, дали можете да си представите какво трепетно щастие изпитах, когато разопаковах плика и отвътре се подаде синкавата корица. Искам още веднъж да благодаря на Артлайн Студио за предоставената книга и на тази мила девойка. Ще се видим пак на идния панаир, а аз ще съм прочела вече "Пътят на кралете", за да си поговорим за нея. 

След двумесечно чакане най-накрая пристигна и Илюстрованата книга за Ловците на сенки на Каси. Прекрасна твърда корица, гланцирана хартия и страхотни рисунки. Влюбена съм в арта. 

"История на изтезанията" е една от случайните ми находки. Не съм тъсила нищо на тази тематика, но когато я видях изобщо не се замислих: "Ще се чете"

И накрая, но не на последно място са ето тези прелестни бижута. Благодаря на Издатество Бард и Артлайн Студио, затова, че издадохда тези книги. И най-вече, задето ги издадоха в този им вид. Прекрани са, пълнят ни душите, очите, ръцете, сърцата и ума. 














четвъртък, 15 юни 2017 г.

"Софийски магьосници" бродят по улиците и измагьосват заклинания

От мига, в който Сиела анонсираха официално издаването на "Софийски магьосници", чаках с нетърпение да достигне до мен. И съвсем кратко време след печат това се случи. Не съм сигурна, дали съм чела българско фентъзи досега. Не мисля. Може би затова я чаках така жадно. Или заради страхотната корица. Или заради готиното заглавие. Или заради самата идея да преследвам магията по улиците на София, да ги преоткрия отново, докато се лутам насам-натам заредно с героите в книгата. Причини да я искам не ми липсваха. 


Отдавна исках да прочета нещо такова - свежо, българско, магично, завладяващо приключение.
Запознайте се със Свилен, Белота и Изаура ядрото на магическата групичка, което обича да се събира в "Гладната Сврака" - единственото място, където всички са магьосници и никой няма право да прави магии. Златното трио се наричат още Зорници - магьосници, които използват силата си, за да правят добро. Те са в постоянен конфликт със Здрачниците. Едва ли е нужно да ви казвам, че това са мьосници, които практикуват черна магия. Конфликт стар като света. И когато Зорници започват да изчезват безследно, подозренията, разбира се, падат върху Здрачниците. А причини не е като да липсват - съвсем тривиални, разбира се. Да хвърлим вината върху злите магьосници. Цялата книга е плетеница от клишета ( в добрия смисъл на думата) и разчупени идеи, а за капак и абсолютно идеалните и перфектно пасващи магични имена  ...на всичко - на улици, на заведения, на магии, на заглавия на книги, на заклинания, на хора и животни (сигурно нямаше да мога да измисля и две от тях, ала в момента, в който ги прочитам, знам, че са перфектни).

А сега се запознайте с Бриян - дребен джебия, който използва уменията си, за да краде дребни пари от хората в рейса.  Млад, самоук и брилянтен. Когато Свилен го открива по време на една от малките му акции в градски транспорт, не очаква момчето да се окаже толкова надарено.  Като всеки магьосник, Свилен е задължен да спази клетвата си и да пробуди младия магьоник. Така се превръща в негов пробудник и ментор, докато момчето не си избере специалност и официален ментор.

Бриян не е обременен от преразсъдъците на възрастните магове, защото за разлика от повечето, той не е бил пробуден в ранна детска възраст, както се случва обикновено. И сега вижда света на магията за пръв път, с нови очи. Очите на млад мъж. Предтои му да открие тайнства и заклинания, вътрешни светове, яките цветове на магията, светът на зорниците, здрачниците и стихийните магьосници.
И просто не мога да пропусна най-очарователната част от цялата книга - Морков, неговият верен приятел и хамстер. Е, Свилен не спира да го нариша мишка или плъх, разбира се, но това не го прави по-малко готин. Морков и Бриян комуникират на свой собствен език и се разбират чудесно, с по един поглед. Не се заблуждавайте, хамстрите може и да изглеждат глупави и вечно гладни гадинки, но Морков има много тънко чувство за хумор, обича сарказма и очевидно морковите. Да, морковите са му любими. И, разбира се, след като си хапнеш моркова, как да не му удариш и една хубава дрямка.

Много заклинания и интригуващи идеи се крият сред страниците на "Софийски магьосници" - самозарастващо билетче, магически книги, които ти показват само това, което търсиш, прашни книги-игри, които наистина те отвеждат в един друг свят, където се биеш с дракони, тролове и какви ли не други чудовища и още много други чудатости. Магии и вълшебства дебнат от всеки ъгъл и глуха пряка на София, но само посветените могат да ги видят. 
Но магичния свят е заплашен. Нещо или някой избива магьосници. Бриян се лута между зорници, здрачници и стихийници, докато накрая не обединява всички заедно в борбата с неизвестното зло.

Мартин Колев създава закачливи и запомнящи се образи. Искам в продължението да се потопя още по-дълбоко в света на софийските магьосници. Искам да посетя отново "Гладната сврака" и "Прашния сандък". Искам да се озова отново на шестте кюшета. Икам да науча повече за миналото на Белота и Изаура. Искам да науча повече за здрачниците. Искам да видя пред какви препятствия ще постави Бриян и неговите опекуни и с какви нови заклинания и чудатости ще ни срещне. И определено искам да прочета повече диалози с Морков, били те безмълвни или не.




сряда, 14 юни 2017 г.

Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

"Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената" една от първите книги, които прочетох след Панаира на книгата в НДК тази пролет. Позволих си да надникна в един-два коментара този път преди да я започна. Не нарочно. Просто ми попаднаха пред погледа и се зачетох, въпреки че обикновено ги подминавам. Е, коментарите не бяха особено ласкави. На някой все му липсваше нещо - много били диалозите, историята била суха, хората очаквали някакво голямо развитие, а сюжета стоял през цялото време в застой, разговорите между героите били безсмислени....
Нещо подобно ми се случи и с "Няма да получите омразата ми". Книга, която е толкова съкровена и лична, че просто няма как да не докосне, чието послание е толкова чисто и искрено, че не може да не достигне до читателя. И все пак. Намериха се доста хора, които да кажат, колко безсмислена и рутинна била. 

Започвам да се чудя на мен ли ми има нещо или просто винаги ще съм си срещу течението. За мен всичко в тази история си беше на мястото. Постоянно и устойчиво градиращото действие. Дума след дума, авторът изгражда пътя на историята, всеки диалог, дори и най-ежедневните слагат своето камъче по тази пътека и ни водят целенасочено към крайната цел. Истината е, че рядко попадам на толкова съсредоточена и добре структурирана история. Книгите често  са хаотични, поне на пръв поглед, следват няколко сюжетни линии, преплитат се, раздвояват се, понякога се раздвояват. Всичко това липсва тук, за да остави една ясна следа на читателя, като пътека от светулки в нощта, която да следва, докато най-накрая се завърне у дома. Защото тази книга е точно това - завръщане у дома. Толкова ми напомня на трилогията за Братята Улф на Зюсак. Има същия живец, същата завладяваща емоция, същата младежка страст и любов към живота, които преобръщат сърцето ти и те зареждат с енергия и обич.

Данте и Аристотел са две млади момчета. Две бели платна, които те първа ще бъдат изписани с впечатленията им от света. 
Аристотел е гневен младеж, който понякога не може да държи юмруците си в джобовете. Аристотел има грижовна майка, която винаги е отворена за разговор с него и често се отнася към него също като със своите ученици, което е прекрасно, но не е и точно специалното отношение, което един тийнейджър копнее да получи. Баща му, от своя страна, не е от разговорливите. Измъчван от кошмари, той се бори със своите демони, последвали го от Виетнам. Войната оставя отпечатък върху войниците и техните семейства, дълбок като прорезна рана, която никога не се затваря напълно и от време на време прокървява право в душата и ума на човек. Но той не е единствения с кошмари в семейството. Аристотел също се бори със своите собствени демони. Бенджамин Алире Саенц е уловил брилятно емоциите, които съпътстват процеса на съзряване, онзи митичен момент, когато момчетата се превръщат в мъже. Аристотел няма приятели, няма хоби, няма цел в живота, но това не го прави неспособен да комуникира с другите. Сякаш е по-скоро въпрос на избор, отколкото на обстоятелства или принуда. Сякаш просто не ми се занимава. Аристотел е точно това - незаинтересован, апатичен. Незаинтересован от другите младежи, незаинтересован от живота, който кипи около него, незаинтересован от света. Защитна реакция - тази незаинтересованост му помага да не се чувства нежелан. Ако покажеш, че не ти пука, хората няма да видят, че си наранен. 

Докато не среща Данте. Данте е съвсем друга история. Има любящи родители, които не се срамуват да го покажат. Целувка от баща му, дори и в тази неспокойна възраст на съзряване, е нещо нормално, топло, обичливо и съвсем естествено - каквото на всички родители им се иска да бъде. Е, родителите на Данте са го постигнали. В тяхното семейство всеки може да говори спокойно и открито за своите чувства. За майка си Данте казва, че е "непроницаема" и тя наистина е интересн персонаж - по-обрана, но и емоционална, разсъдлива, досетлива и много силна личност. А закачките между Данте и баща му са наистина освежaващи.

Не мога да ви кажа повече за заветната цел на това пътуване към себе си, без да ви разваля изненадата. Затова ще се въздържа от конкретни коментари по темата. Ще ви кажа само, че Бенджамин Алире Саенц засяга една много сериозна тема и я разнищва от всички страни. Показва гледната точка на обществото към нея, отношението на родителите и диалога с тях, емоционалната реакция на двете момчета, които са преки участници - вътрешната борба, страховете, сблъсъка с обществото, предразсъдъците, лъжите и честността. 

"Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената" е наистина прекрасна книга. Отдайте й се, без предразсъдъци, без нагласа, просто се оставете Бенджамин Алире Саенц да ви поведе за ръка и го последвайте до края.






вторник, 13 юни 2017 г.

"Четирите цвята на магията" ще ви накарат да бродите през паралелните светове

В мига, в който видях страхотната корица, с която Издателство ЕМАС пуснаха на пазара "Четирите цвята на магията" се влюбих в нея и знаех, че ще я чета. Случаите, в които съм си купувала книга просто заради корицата се броят на пръстите на едната ми ръка. Но тази автоматично влезе в списъка за Панаира на книгата. И представете си колко щастлива се почувства, когато повдигнах червената хартия на майския BOPS и открих не друго, а това съкровище.

Не обичам Лондон, никак не го обичам. Дори бих казала, че го ненавиждам. И въпреки това ми беше приятно да се спусна по улиците не на един Лондон, а на цели четири.

Харесва ми идеята на  В. Е. Шауб за паралелните светове, които създава, излизайки от рамката на обичайния магичен свят или на пренесената в съвремието древна магия. Харесвам света който изгражда, героите, които създава и начина, по който ги поставя в него. Всички идеи, вложени в книгата, от структурните, през сюжетните до вмъкнатите в дребните детайли, са толкова отчупени, че просто няма как да не ми влязат под кожата.

В света на В. Е. Шауб магията е съвсем простичка.Тя контролира четирите природни елемента  - въздух, вода, земя и огън - и в добавка към това кръв  и кости. Но магията вече не е това, което е била преди години. Сега малцина я владеят и дори в Червения Лондон, където тя все още е част от живота и ежедневието на хората,  тези, които не са лишени от магически способности имат власт само над един елемент. 

Освен Кел.
Кел е антари. Изчеващ вид магьосници, които владеят всички елементи на магията. Кел и Холанд, последните живи антари в четирите Лондона. Двама млади мъже, които на пръв пглед нямат нищо общо - Кел е осиновен от кралското семейство в Червения Лондон и изпълнява за тях ролята на вестоносец, защото антари единсвен може да минава през порталите и да посещава паралелните светове. Холанд служи на кралския трон в Белия лондон - близнаците Дейл. Кел е посетил живота си в това да пази своето семейство и брат си - Рай, кралския принц, за когото би дал живота си без да се замисли, посветил е себе си в опазването на сигурността и мира в Червения Лондон. Докато Холанд сякаш нехае за тези ценности. Той е просто наемник, комуто жестокостта не е чужда, а емпатия смята за слабост. Кел е заобиколен от приятели и хора, които го обичат и уважават. Холанд е по-скоро обект на страхопочитаение от околните и нищо повече от марионетка за своите работодатели. Толкова различни, но само на пръв поглед. В. Е. Шауб умее да залага малки капани на читателя, да заплита тънките нишки на интригата около своите герои, за да доведе историята до елегантна и напрегната развръзка.

Антари единствени могат да преминават порталите, които запечатват световете. И те единствени познават какво е отвъд Лондон, които обикновените хора познават. Някога порталите са били отворени и всеки е можел да пътува, когато пожелае, но магята е погълнала Черния Лондон и е унищожила приносителите си. Тогава Чрвения Лондон е взел решение да запечата порталите си, за да ограничи злокобното влияние на неубозданата магия на Черния Лондон, като така е оставил на фронтовата линия Белия Лондон сам да се справя с положението от другата страна. Вследствие на това решение, Белият Лондон, чиято магия някога е била най-силната сред всички започнал постепенно да отслабва, да линее и да се погубва, а Червеният Лондон процъфтял и запазил магическия баланс в себе си, позволявайки на обитателите му да практикуват магия, без опасност за жиота им. Сивият Лондон пък от своя страна останал толкова изолиран, че магията се превърнала в мит. 

В. Е. Шауб си оставя споскойствието на повече от една трета от книгата, за да ни въведе в този паралелен свят на магия и мистерии, преди да хвърли героите си в напрегнато приключение. По време на една от рутинните си задачи, а именно доставяне на едно писмо в Белия Лондон при Близнаците, Кел се сдобива с едно малко камъче, което преобръща всичко - живота му, политическата ситуация между Лондоните, както и схаващанията му за магията.  Камъче, което Близнаците жадуват да придобият, което дарява приносителя си с невиждана сила и може да промени устройството на света завинаги или да го унищожи, ако попадне в неправилните ръце. Камъче от чиста магия, което принадлежи на Черния Лондон и някак трябва да се върне там. И за да стане още по-заплетено, Кел се сблъсква с крадлата Лайла - устата, жизнерадостна, недоверчива, очукана от живота на улицата, борбена и много ловка. Двамата ще споделят едно интересно и напрегнато пътуване, ще висят на косъм от смъртта няколко пъти, ще преборят своите собствени принципи, за да направят това, което трябва да бъде направено. 
Словесните битки помежду им, закачките и споделените моменти внасят нужното количество свежест в историята, разведрявайки я приятно, без да натрапват обаче сърцераздирателни емоции.

"Четирите цвята на магията" е едно добро начало. В. Е. Шауб изглежда не обича половинчатите неща, защото края на книгата оставя едно приятно чувство за завършеност, което често ми липсва в поредиците. 
 Очакванията ми за тази книга бяха високи и тя определено ги оправда. А сега оставам в чакане на следващата част. 







петък, 2 юни 2017 г.

Кралицата-асасин ще завихри "Империя на бури"

Сара Дж. Маас е The Drama Queen! В добрия смисъл на думата, разбира се. Всичките й книги са ярка микстура от приключения, екшън, битки, магия и ужасно много драма, саможертви, тайни и интриги. 
Купих си първата книга преди години заради страхотната корица на Издателство Егмонт. За щастие, те не изневериха на тази линия и продължават да бълват красиви и магнетични корици. 
Зачетох я още в метрото по-път за вкъщи и не се спрях. Така беше и с всяка следваща книга. Сара Дж. Маас надгражда и подсилва своята история в геометрична прогресия, за да се стигне до поредната грандиозна развръзка и образуването на нов възел в края на петата книга.

Първите страници от книгата тръгнаха мудно. Не че не се случваше нищо, но Сара Дж.Маас ме е разглезила. Свикнала съм книгите й да са толкова динамични и експлозивни, че дори и малките затишия ми се струват клато огромни паузи. Но неусетно действието се върна в бързия си ритъм и аз отново се потопих в добре познатия свят на Стъкления трон.

Историята разхръща криле и започва да добива чудовищни размери. Сара Дж. Маас вплита някои нови идеи, като датира техния замисъл и влага зараждането им още в периода преди първата ни среща със Селена. И докато действието доскоро се игра на три, дори понякога четири и пет фронта, сега сюжетните линии постепенно се събират и концентрират в една здрава плетеница от бури и битки. Петата книга е като магнит, всички разпилени по света герои по един или друг начин претърпяват някакъв катаклизъм в досегашното си същствуване и се отклоняват от пътя си, за да се насочат към Огнената кралица, привлечени от значимостта на събитията, които се завихрят около нея.
Харесва ми идеята за това скупчване на герои на едно място. Както и за неминуемите сблъсъци, които произхождат от този подход и на които ставаме свидетели. 

Но нека да включим и малко спойлъри в ревюто. Щом сте стигнали до петата книга, значи сте на ясно в какво се забърквате и  вероятно също като мен с нетърпение очаквате следващата.

Ераван набира мощ в Морат с всеки следващ сблъсък дава заявка колко силен противник е. Изчадията, които създава, преследват Елин и нейната задруга, за да се доберат до изгубените ключове на Уирда, които са разковничето към покоряването на този свят. А кралицата-асасин събира своята армия, за да удържат напиращата сила на Морат. Най-накрая в "Имеприя на бури" се разкрива истинския замисъл на ключовете на Уирда, както и доста солидна част от миналото на кралицата и историята, която предшества тази бъркотия. 
И докато предишните книги бяха по-съсредоточени в Елин и и Роуан, то тук Сара Дж. Маас си позволява да задълбае по-дълбоко в отношенията между Дориан и Манон, Лизандра и Едион и Лоркан и Елида. Обратите не са толкова неочаквани, но за сметка на това са изпепеляващо завладяващи за четене.Сара Дж. Маас умее да създава взривоопасни, закачливи и всепоглъщащи връзки между своите герои. Това, което не липсва между страниците е страст, но не онази от булевардните романи, а красва и изпепеляваща всеотдайнсот. Както често обича да прави, тя преобръща на 360 градуса света им, за да ги обвърже по начин, който ще издържи всичко.

И това, което наистина ценя е, че позволява на героите си израстнат, да се променят - някои към по-добро, други към лошо. Не ги създава издялани и завършени, а ги оставя сами да извървят пътя си, за да се докажат пред читателя, като заслужаващи неговата любов и вниамние. 

Трудно ми е да пиша за тази поредица, защото думите не могат да поберат букета от чувства, които провокира в мен. Може би това е и причината това да е първото ревю за нея. Тези книги трябва да се почувстват. Всеки сблъсък, всяко действие, всяка усмивка и момент преливат от емоции. Сара Дж. Маас залага огромен коз на жестомимичния език на своите герои. Често оставя неизказани думи завоалирани в жестока усмивка, пронизващ поглед или сдържано изсумтяване. И този поглед или усмивка, казват повече, отколкото хиляди думи.

Прекарах няколко почти безсънни нощи, за да дочета "Империя на бури" и сега както обикновено става, след като приключа някоя нейна книга, се чувствам изпълнена с емоции и в същото време малко тъжна и празна, защото знам, че трябва да изчакам една цяла безкрайност, докато излезе следващата книга. Но пък с леко намигване съвсем скоро трябва да се появи на пазара и третата книга от "Двор от рози и бодли", а там се очертава също шеметна развръзка. Така че засега ще преживявам с този трепет на очакване.