четвъртък, 26 април 2018 г.

BOPS: Крадци на книги

Хубавата страна на това BOPS-a да ти дойде в края на месеца е, че остава много малко време до следващата кутия. 

Харесвам книжната кутия. Не просто тази. Всяка. Харесвам ги въпреки че често ми се случва да има поне един артикул вътре, който няма да ползвам и няма на кого да дам. Няма значение, аз си ги прибирам грижливо в една кутия и ги оставям да изчакат момента, в който ще влязат някъде в употреба или ще бъдат подарени на подходящия човек. Книжната кутия внася един особено приятен уют в деня ми и във всеки миг, в който се сетя за нея. А очакването, нетърпението и изненадата са най-сладки от всичко. Не знам как е при вас, но аз се наслаждавах повече да гадая и да си търся скритите от мама и татко подаръци, отколкото на чудесните игри, които изскачаха отвътре. Затова и независимо дали има книжни артикули в кутията, които не ми допадат, няма значение. Това не може да ми отнеме красотата на очакването и топлината на разопаковането.

Няма как да не сте забелязали, че кутията този месец е по-голяма от предишните. Да, това е защото вътре се крият  две много стилни подпори за книги, каквито много отдавна обмислям и тайничко искам да си купя. В крайна сметка вместо това започнах да подреждам част от книгите си хоризонтално на кула, за да придържат другите. И свикнах така. Но тези подпори във формата на "В", като BOOK, са толкова готини, че най-вероятно ще пренаредя пак библиотеката, за да влязат в употреба. Харесват ми много, солидни и тежки са. Изглеждат по начин, който ме кара да им се доверя, че могат да държат книгите ми (Не знам, дали някога съм ви споделяла, какъв тиранин съм, когато нещата опрат до моите книги и как дори не си личи, че една книга е отваряна, след като съм я прочела. Знам, че е малко крайно, но това е положението. Късно ми е, а и нямам желание да се променям.)
Съкровище номер две е ето този супер обикновен, изчистен и така готин малък бележник с мотото "Stop wishing, start doing",  в който можете да си записвате любими цитати от книги, можете да си записвате и любими рецепти или резултатите от белота и после да си го запазите като трофей. Вие си решавате. Мен лично това симпатично тефтерче ме мотивира да започна отново един поизставен проект, така че...Благодаря ви, семейство!

И заедно със съкровище номер две в комплект върви и съкровище номер три - един супер готин химикал с надпис "Аз съм част от всичко, което съм прочел" (тук кимам в съгласие). Защото в крайна сметка какво е лист без химикал?

Много приятна и полезна изненада беше картичката с промокод за отстъпка от сайта на издатеслтво СофтПрес. За книгохолик като мен, който дори и да има планини с непрочетени книги, не спира да си купува нови, това си е рай. Вече съм си набелязала няколко заглавия в списъка, които чакаха Пролетния панаир на книгата, но сега мисля да се възползвам по-рано и да си спестя малко тежест в дисагите. Не че на панаира няма пак да се ...няма пак да прекаля. :)

Ей, имам десетки книгоразделители у дома, но винаги се радвам, когато получа нов. Детска радост. Детинска дори. Но нищо не мога да направя. Такъв, разбира се, нямам. Оформен е като гръб на стара книга с позлатена украса и тематични орнаменти в отделенията. Истинска прелест.

Завършваме пиршеството с героя на кутията - "Забранете тази книга" на Алън Грац от издателство СофтПрес. Да си призная само съм я мяркала някъде в интернет, но не обърнах особено внимание. Четейки анотацията на задната корица сега, постепенно осъзнавам колко много щях да пропусна, оставяйки я да се изплъзне от полезрението ми.

Последните месеци чета предимно книгите получени с BOPS. И с това намирам един чудесен баланс в книжния ми свят. 

Благодаря отново за изживените изненади. Чакам следващата кутия с обичайното нетърпение. :)


вторник, 10 април 2018 г.

Войната не е с лице на жена | Последните свидетели

Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен. 

Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя. 

Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди,  беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.

Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета. 

Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяваща. 

Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.

"Да умреш е най-лесното". 

Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена. 

Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена. 

"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."


Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени. 

Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.

Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук. 

"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"

Сърцето е едно. 

Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й. 



Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.

"Войната това е когато тате гo няма."

четвъртък, 5 април 2018 г.

"Мизъри" се рови дълбоко в ума на жертвата и психопата

Мине не мине някой друг месец и аз отново се връщам към книгите на Краля. Кинг наистина е крал. Господар на скритите демони в човешките сърца, който знае кои конци да издърпа, за да накара  фигурите да затанцуват мрачния си танц.

"Мизъри" е една книга, която избягвам от години. Честно казано мисълта, че едно човешко същество е затворило друго човешко същество и го измъчва продължително време, не ме кара да се чувствам особено комфортно. Малко надскача поносимостта ми към насилие. Знаете ли, от известно време насам не мога да гледам филми на ужасите, които включват физическа жестокост и мъчения. С психо-ужасите всичко е наред, те будят интерес, но от другите стомахът ми се свива, а сърцето ми удря напрегнато. Та поради тази тенденция не посегнах към "Мизъри" дълго време...пак. Помня, че започнах да я чета като дете. Бях в първите години в гимназията, когато открих Кинг с "Кери". Опитах да чета "Мизъри" кратко след това, но тогава ми се стори твърде бездейна. Не помня докъде четох, минаха години, а вероятно съм чела и по диагонал.

Сега я прочетох лакомо. Отново бях гладна за въображението на Кинг и се нахвърлих доста ненаситно върху книгата. Преживяването този път беше много по-различно. Тогава, преди години знаех, че харесвам Кинг, но далеч не ми беше влязъл така под кожата.
В книгите на Кинг нищо не е просто черно и бяло, не е дори сиво или нюансирано. Всеки детайл има хиляди цветове. Всеки образ крещи със своята персоналност, дори тези, които той преднамерено описва като скучни и безинтересни.

Пол Шелдън е известен автор на поредицата за Мизъри - скучна, празноглава девойка, чиито беди и перипетии следят милиони домакини по света, коя от коя по-голяма почитателка на автора. Прясно приключил последната си книга, книга извън поредицата за Мизъри и книга, която Пол смята за безспорен шедьовър в неговата кариера  (беше с някакво много скучно заглавие - "Бързи коли" или нещо подобно), Пол се напива, качва се на колата си отпрашва по пътя, попадайки право в окото на снежната буря. 

Когато отново отваря очи не си спомня дори, че е катастрофирал. В момента Пол се намира в леглото, не своето. Нечие чуждо легло, в чужда стая, очевидно в чужда къща. Болките в раздробените му крака са ужасяващи и дни наред Пол потъва в трескав сън, който спира на два пъти дрогираното му сърце. 

Пол отваря отново очи и този път идва в съзнание. На сцената се появява неговата спасителка и личен инквизитор, най-голямата му почитателка - Ани Уилкс. Пол разбира, че Ани го е измъкнала в безсъзнание от катастрофиралата кола и го е довела в дома си. Самата тя не може да повярва, че е спасила живота на любимия си писател, още по-малко, че той е тук сега в нейната гостна и зависи изцяло от грижите й. Бурята отдавна е отминала, ала вече седмици наред Пол лежи безпомощен в леглото предоставено му от Ани, чака с нетърпение следващата си доза наркотични обезболяващи Норвил и тъне в агония. 

Дните се нижат бавно, а Пол живее живот между две дози. Живот, който започва с прилива, който поглъща подпорите и охлажда изгарящата болка в краката му. Но приливът не е вечен, след час-два, приливът започва да се отдръпва и болката отново залива краката му, правейки го неспособен да мисли до следващата доза Норвил. И ако досега Пол само опипва почвата около новата си хазяйка, първият сблъсък го връхлита безмилостно и неочаквано. Ще мине време преди Пол да се научи да чете лудостта в очите на Ани и да знае кои копчета и колко силно да натиска, за да постигне, каквото иска. И дори тогава шансът Ани да го изненада с действията си е наистина голям.
Първият сблъсък е ключов за бъдещото съжителство между писателя и Ани.  Най-голямата му почитателка натрошава дясното му коляно и напуска къщата за петдесет и един часа, оставяйки Пол на произвола на съдбата, потънал в кръв и болка. 
Тази битка е дълга и изтощителна, Пол се движи по ръба на пропастта и играе руска рулетка със своята "спасителка", бунтува се, ликува над нея с малките си победи и после понася горчивите последици от евтините си номера. 

Болка и мъчения не липсват, но те са подплътени със солидна история, която дава отговори и позволява на читателя да влезе в обувките на всеки един от образите. 
Всеки път когато чета книга на Кинг имам чувството, че пише с една единствена цел. Да отговори на въпроса "Защо Пол Шелдън/Ани Уилкс е такъв какъвто е? Какво детство е имала Ани? Какви са били родителите й? През какво е преминала? Винаги ли е била болна или тази психопатия се е развила в последствие? Ами Пол? Какво го е довело до тази ситуация? Алкохолът? Парите? Безпътния живот? Артистичния ексцентризъм? Странно е, че дори когато не знаем нищо за миналото на някой от героите, не се усеща като липса. Кинг не разказва истории, а създава хора - плътни, истински, ако ги порежеш, ще прокървят по страниците. 
И те кървят наистина - физически и душевно. 

Пол Шелдън минава през ада на Ани. Изтърпява повече болка, отколкото някога е мислил, че може да понесе, но по-ужасен е страхът, който се загнездва в него. Страхът и униженията, които пречупват ума му, които притъпяват сетивата и убиват смелостта му. Още по-страшно става, когато човек осъзнава преминаването си през този процес, когато вижда как бавно гасне живецът му и си каже, че му се иска просто всичко да свърши. 

Не знам, дали да пренеса думите си към края на книгата. Вероятно малцина не са чели Мизъри. Ако все пак сте от тях и не искате спойлъри, не четете по-надолу. Един от забележителните маркери на Краля е краят на книгите му. Той винаги е необикновен и никога категоричен, винаги оставя едно малко трънче след себе си, което драска и не ти дава мира. Разбира се, не издържах и в един от моментите на пречупване на Пол, разгърнах последните страници, защото просто трябваше да знам, дали ще се измъкне от този ад. Ако сте чели повече от две книги на Кинг, вече знаете че той обича изречения от типа "Ако тя знаеше, че това щеше да я убие, никога нямаше да се качи в колата онзи ден". Истински магнетичното е, че дори знаейки какво ще последва не спираш да четеш, за да научиш как точно главния герой се е набута в големите лайна. Така че без никакви колебания прехвърлих страниците и надникнах накрая. 

С последната глава Кинг забива клина до кокал и ни връща отново на по-горните размишления. Пол вече е свободен, продал е последната книга за Мизъри, която Ани го накара да напише и тя е направила такъв фурор, че е на път да се превърне в нещо историческо. Е, свободен е много разтегливо понятие. Да, Пол вече не е пленник на Ани. Или поне не и физически. Но възможно ли е човек да се отърси някога от продължителен тормоз като този, който е преживял, може ли някога да бъде отново пълноценен човек, който не се страхува, че иззад дивана ще изскочи демонът с брадва в ръка и ще посегне към него, за да го довърши най-накрая. 

Кинг умее да разказва страшни истории, които те карат да надничаш през рамо, които те държат в постоянно напрежение, че току зад ъгъла ще те сполети твоят най-голям ужас. Сега мисля да започна една друга книга, която също така оставих преди години, защото ми се виждаше твърде бездейна. - "Играта на Джералд".





"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да д...