четвъртък, 27 декември 2018 г.

Книжна равносметка 2019 г.


 Това беше една прекрасна книжна година, приятели.

През изминалите дванадесет месеца имах удоволствието да държа много прекрасни книги в ръцете си.
Започнах годината с първия си комикс - N. на Стивън Кинг и към края на годината се влюбих окончателно в този графичен формат с "Дедпул избива вселената на Марвел". А между тези два комикса разлистих много разкошни книги. Goodreads казва, че най-дългата книга, която съм прочела тази година е "Заклеващия", но ако трябва да съм честна най-дълга ми се стори "Войната не е с лице на жена / Последните свидетели" на Светлана Алексиевич. Усетих всяка кошмарна дума в тази книга, всяка изповед, всеки стон и болка. Книги като тази трябва да бъдат четени, тези гласове трябва да бъдат чути.

Скролвайки надолу по книгите, които съм чела, май мога официално да нарека тази:


 Годината на Приказките!

"Момичето, което изпи луната" все още оглавява класацията ми за приказка на всички времена! За тази книга съм говорила, говорила и пак ще говоря. Тя е old school и е толкова класическа, че чак се разтапям само като си помисля за нея.

Но в тази категория спадат и много други заглавия.
"Мечокът и славея" и "Момичето и кулата" на Катрин Арден са първите две книги от една красива зимна приказка с дъх на воля и приключенски дух. Историята на опърничавата девойка Василиса и Зимния дух Мраз е една прекрасна и интригуваща плетеница от напрежение и топлина. Тук бих включила и "Училището за добро и зло", както и втората й част "Свят без принцове". Историята на Софи и Агата ми стана любима, вероятно и на много от вас.

Искам да спомена една наистина специална книга "Елинор Олифант си е супер" на Гейл Хъниман. Тази история е най-чудната смесица от жанрове, идеи и герои, която някога съм чела. Ако книгите у дома бяха подредени по жанр, нямаше да знам къде да сложа Елинор. Тази книга наистина ме изненада и остави дълбоко впечатление у мен.

Май и тази година прочетох доста Young adult литература, макар и да разправям, че не ми е любимият жанр. В тази категория си заслужава да се отбележи поредицата на Цветелина Владимирова "Проклятието на Воронина". Историята за Ксения беше приятна изненада. Подходих към нея с малко съмнение, защото отдавна отмина интереса ми към вампирските книги, но това, че е писана от българка наклони везната сериозно при решението ми дали да я прочета. И ми хареса изключително много. надявам се, скоро отново да прочетем нещо от Цвети!

В списъка със заглавия ще видите и книгите на Бакман, излишно е да ви казвам, че откакто прочетох Уве, не съм пропуснала и една негова дума, била тя роман, кратка новела, изповед или разказ.

Довърших и поредицата "Гробището на забравените книги". "Лабиринтът на духовете" беше достоен край на една толкова прекрасна поредица от книги. Без никакво съмнение мога да ви кажа, че това е най-добрата поредица, която се чела някога в живота си. Знам, че не спирам да го повтарям, но думите на Сафон са симфония, която кара цялото ми същество да приглася. Не я подминавайте в никакъв случай.
Стивън Кинг е ясен, мисля, Няма начин да не ви е направило впечатление, че питая особени чувства към творчеството на Краля. Кинг умее да рови в главите на своите герои и да разнищва поведението им до последната проклета сълза и юмрук. Не бързам да прочета всяка негова книга, а и да си призная би било малко трудно, като се има предвид колко продуктивен писател е, но не минава и година, без да съм прочела поне няколко негови книги.

Има още няколко книги, на които искам да ви обърна внимание. Четири, за да съм точна. И четирите много различни една от друга.
"Косачи" на Нийл Шустърман беше една от най-добрите ми книжни покупки тази година. Антиутопчния характер на историята, примесен със солидна доза насилие, емпатия и емоционалност, превръща тази история в една от най-добре балансираните и интересни книги, които съм чела.
Продължението на "Четирите цвята на магията" - "Сборище на сенки" може би ви е направило впечатление, че ми е харесало. Меко казано. Най-вече по десетките постове, с които не спирам да напомням за него. Но просто не мога да се спра. Тази книга беше жестока! До последната думичка. До последната точица в нея!.


"Изтръгнати от корен" я пренебрегвах доста време, докато един пост на Дени не ме накрая все пак да я отгърна една вечер у дома. И като се зачетох...Какъв пропуск съм направила с книгата на Наоми Новик. Но нищо, случват се такива неща. Няма да повторя тази грешка със "Сребърна приказка". Тя ще е сред първите ми заглавия идната година.
И накрая остана да ви кажа няколко думи за "Елайза и нейните чудовища". На пръв поглед тази книжка е типичната тийнейджърска драма. Но и не е. Под повърхността на анотацията, която ще откриете в интернет за нея, се крие много повече от това. Много автори пишат за проблемите на подрастващите, а всъщност много малко ги разбират. Е, Франческа Запия не е от тях. Тази история е премислена, изстрадана и преживяна. Тя дълбае до сърцевината на проблемите и подхранва онова чувство, което липсва у много деца, у мен включително - силата да си стъпиш сам на краката.

Не успях да прочета всичко, което исках. Надявам се, че съм успяла да напиша всичко, което искам. А за идната година имам толкова чудовищно голям списък с книги, които искам да прочета на момента, че не съм много сигурна докъде ще я докарам пак. :) Да видим.

Пожелавам ви (а и на себе си също) да сме здрави през Новата година. Бъдете щастливи, обичани, усмихнати, преливащи от хубави емоции. Желая ви много книжни приключения и пътешествия. 

Как беше вашата книжна година?

"Последното желание" на Вещера

Дойде ред и на Анджей Сапковски. Ей, тези книги ги гледам от години, ама като ви казвам години, имам предвид ...много години. На всеки панаир се спирах пред щанда на издателство ИнфоДар и ги заглеждах, оглеждах, разгръщах... Сигурно ме запомниха. Не знам как накрая не ми казаха "Слушай, момиче, ако ще купуваш, купувай, стига си точила лиги само". А те ..книгите на Сапковски, си имаха отделен щанд, отделна етажерка и бяха наредени едни такива стилни, примамливи. Убийте ме, не знам, защо не си ги купих тогава.
И сега Сиела започнаха да ги преиздават. А мен започна да ме хваща срам, че не съм ги прочела. Не че съм длъжна. Но, разбирате ли, наистина исках да ги прочета! Но отлагах. 

Но ето го и моят миг. "Последното желание" е вече зад гърба ми!
Някъде към средата на книгата си спомних, как някой обясни, че първите две книги са разкази, които не следват точно хронологична нишка и сюжетно заплетена история. Вярно е и не е вярно.

"Последното желание" наистина съдържаше няколко истории от света на Вещера и макар всяка да започваше самостоятелно за себе си, читателят може да погледне и по-глобално на историята, която вървеше паралелно с ретроспекция. Главите за здравия разум следват една и съща сюжетна линия, а между тях ще намерите истории от миналото на вещера, които ще ви разкажат как се е запознал с Лютичето и Йенефер, в какво се състои работата му, какво е отношението му към магьосниците, чудовищата и света изобщо и какви са принципите му.

Като се има предвид обема на първата книга, Анджей Сапковски изсипва чудовищно количество информация върху читателя. Тук ще срещнете толкова много чудовища и митични същества, че дори няма да си направя труда да изброя някои от тях. Напълно излишно е. Каквото и да ви дойде на акъла - има го в книгата.
Това че е разделена на отделни разкази, позволява на действието да е силно динамично - изпълнено с битки, наддумвания, остроумия, напрежение и смях. Да си призная, на една от историите малко ме хвана и шубето вечерта.
Но нека да се опитам да ви кажа нещо смислено. Може би това, с което трябваше да започна.
Гералд от Ривия е вещер. Мутант, от когото са изтръгнати всички чувства, предразсъдъци и генетична обремененост на обществото. Вещерите са машини за убиване. Те са създадени с единствената цел да служат на хората, за да избиват чудовища за пари. Вещерите започват своето обучение от деца. И в края му боравят със солиден арсенал от слаби, но ефективни заклинания, както и знанието как да си направят множество еликсири, с които да подсилят тялото, ума, издръжливостта и силата си. Гералд в частност е особняк. И чешит. И един от малкото представители на един изчезващ вид. Като чудовищата, които убива.
Ще го познаете по бялата коса и зловещата усмивка. Гералд е циник. И доста често ръб. Но си има свой собствен кодекс. Свои принципи, които не нарушава. Когато те превърнат в безчувствена машина за убиване, трябва да създадеш сам основата и опората, върху които ще стъпиш при вземането на решение, дали да отнемеш нечий живот или не.

Гералд е железен. Нищо не може да го бутне. Освен Йенефер. Йен е красива магьосница, с неизвестна възраст, която плете умело своите паяжини и оплита в тях хора, магьоници и вещери. Но ако има нещо, което може да обърка плана й, това е Гералд. Двамата сякаш са завързани за двата края на един ластик. Колкото повече бягат един от друг, толкова по-силен е сблъсъка им след това. Колкото повече единият опъва въжето към себе си, толкова повече препятствия създава за другия.

Странно е, когато мъже пишат за любов. Простете ми, не казвам, че не я разбират. Странно е, защото аз съм жена. Любовта от мъжка гледна точка може да бъде също токова силна, всеотдайна, изпепеляваща и вълнуваща, колкото и от женска, но по-рядко въздейства на толкова дълбоко емоционално ниво върху читателите от женската аудитория, колкото мотивът за любовта при дамите писатели (с други думи - рядко е толкова лигава). И въпреки ръбестата част на Гералд, Анджей Сапковски ме изненада. Връзката между верещра и магьосницата трепти като опъната струна и вибрира върху всяка страница от повествованието, макар и косвено и далечно и за мое огромно щастие, не се натрапва, нито стига до лигави и блудкави измерения.

Четейки първата книга за вещера, ми се прииска да бях геймър. Светът на Сапковски предлага материал в изобилие - за игри, за филми, за сериали, за фен фикшън...за каквото ви душа иска. Полякът наистина е отрупал масата с всевъзможни чудатости.
Не бих определила стила на Сапковски като класическо фентъзи, нито old school, не съм сигурна, дали изобщо се класифицира като чисто фентъзи, но със сигурност мога да ви кажа, че от тази книга лъха на отлежал алкохол, вълшебства, смях и напълно достатъчно разголена плът и бойни рани.
 



събота, 8 декември 2018 г.

Моят списък за Панаира на книгата

Здравейте приятели, 


Реших да споделя с вас своя списък за Панаира. :) Може да прибавите някоя идея към своите от него. :)







От щанда на Артлайн съм си избрала една камара с книги и комикси. Ама и те не се спряха, сега ударно преди Панаира вадят заглавията едно след друго! Харесала съм си няколко комикса с Дедпул и Спайдърмен, пък ще видим какво ще има на място. 





Също така мисля да дам шанс на Deathnote, която заглеждам от години. Все още и анимето стои на изчакване, защото не мога да се пречупя и да гледам "филма преди книгата" :) Хахахха 






И три страхотни заглавия от Артлайн. Луксозното издание на "Ян Бибиян" на Елин Пелин с красиви илюстрации и твърди корици, което сега е с предварителна поръчка от сайта на издателството. Книгите ще бъдат лично подписани от сина и внука на Елин Пелин. А заедно с това всеки поръчал до 16-ти декември ще получи и  луксозно копие от първия превод на „Гарванът“ от Едгар Алан По, на Елин Пелин и набрано на личната пишеща машина на Елин Пелин. Но дори и да пропуснете предварителните поръчки, не пропускайте тази книга на Панаира и изобщо не я пропускайте. Това е доста смело начинание. Иска ми се всички да го подкрепим и да видим и други български книги с нови прекрасни издания, които заслужават това уважение. 





Другото, без което няма да си тръгна от Панаира, е новата книга на Патрик Нес "Освобождаване". След "Часът на чудовището" аз съм безусловен почитател на неговото творчество. Все още не съм дочела "Спасението на Хенингтън", макар че започна доста интригуващо, но някак усещам, че още не е дошъл моментът да я дочета. И разбира се, новата книга на Дерек Ланди. "Полунощ" продължава да разказва приключенията Скълдъгъри. Тази поредица беше истинска изненада за мен преди години, когато най-накрая реших да я зачета. И оттогава насам не спира да ме изненадва. Досега не съм виждала поредица от книги, която така добре да надгражда сюжета и действието, че вместо да омръзва, да създава напрежение и да кара читателя да чака с нетърпение следващата за не знам кой пореден път вече.
Също така обмислям да се сдобия с "Doctor Who: 12 доктора, 12 истории", дали ще е сега на Панаира или догодина, ако не съм умряла от глад, защото съм изхарчила семейния бюджет за книги, не знам. :)





Решила съм да започна лека-полека да попълвам колекцията си от епични фентъзита и фантастики, които Бард издават. Предстоят ми много заглавия, но реших да започна с двата тома на Урсула ле Гуин "Лявата ръка на мрака", които не знам защо, но се загнездиха напоследък в ума ми. Предстоят ми още големи имена, но едно по едно. 
"Аз, вещицата" е още една книга, която заглеждам от доста години. Всеки път се отказвам и после чета отзиви за нея. Този път е решено - взимам я, ще се чете! И още едно заглавие, което Бард показаха преди няколко дни. Едно българско фентъзи, което изглежда много интригуващо - "Академия за магьосници" на Ел Феъри. 



От Сиела съм си харесала "Коледна тайна". Това ми е третият опит да чета романтична книга, излязла под тяхното лого. Двете книги на Ребека Рейзин бяха първия опит и честно казано не бяха моите. Но всеки с вкуса си. Този ще ми е последния опит, ако не се получи, не се получи. Сиела обаче имат навика да издават прекрасни книги последните години - сериозни, значими и такива, които наистина ти влизат под кожата. "Как виждам света" на Айнщайн е една от тези книги, които нямам търпение да прочета. Или "Примигване на екрана" - Сборник с кратки произведения от Тери Пратчет. Още по-хубавото е, че обещаха няколко негови издания. Очаквам ги с интерес. Макар от издателството да продължават да твърдят, че "Орисия" на Стефан Стефанов е против логиката на книгоиздаването, аз се радвам, че те все пак я издават. Не знам, дали е вярно. Не съм била от другата страна на сцената. Знам само че препратките, които дадоха към други сборници с разкази са достатъчна причина да си я купя и прочета. Вярвам, че "Орисия" ще бъде едно истинско изживяване, каквито бяха и "Трънските разкази". Другото заглавие, с което съм решила да се сдобия на всяка цена, е "Шепа врани" на Джоан Харис. Тази книга някак си е минала между капките, докато не я видях съвсем случайно в Goodreads. Нямам представа защо не е получила подходяща реклама. Сиелци, засрамете се! 
И разбира се, "Вихрушка" на Джеймс Клавел. Азиатската сага на Клавел заслужава известността си. Все още съм прочела само "Шогун", защото Япония ми е слабост, но всички останали са се подредили стройно в библиотеката вкъщи и чакат своя ред. 




Издателство Колибри също започнаха една добра традиция - руските класици в нови и достойни издания. Чехов, Тургенев и Пушкин.  Издадоха и "Хазарски речник" - мъжки и женски екземпляр, който от години искам да прочета. Не знам защо още не съм го направила, но тези прекрасни нови издания са отличен стимул да ги започна. И още една книга от издателство Колибри, която привлече вниманието ми миналия месец е "Корабът с алените платна" на Александър Грин, а корицата на Дамян Дамянов просто няма как да не я разпознаете и обикнете. 




Издателство Егмонт като че ли са за пръв път на Панаир на книгата. После от няколко години насам. Сигурна съм, защото всяка година имам доста заглавия в списъка от тях и всяка година се прибирам разочарована. Тази година се запасих предварително, така че списъкът ми за пръв път не е толкова дълъг, но честно казано това изобщо не го очаквах. "Нивганощ" и "Божигроб" на Джей Кристоф са сред задължителните заглавия за този Панаир. Имам толкова големи очаквания за тези книги, че вече ме дострашава, дали няма да остана разочарована. "Деца от кръв и кости" спечели наградата на Goodreads за дебют, но истината е, че чета хубави неща за нея много по-отдавна. "Евърлес" е още едно заглавие, което грабна вниманието ми. Идеята за времето в книгата ми харесва много.




В издателство Еднорог ще намерите много големи имена - Дона Тарт, Филипа Грегъри, Акунин, Шейбон, Артуро Перес-Реверте...Сред тези великани излиза и книгата на Шон Битъл "Дневникът на един книжар". Не знам, дали ще бъде прекрасна, но знам, че съдържа ли в заглавието дума с корен "кни" значи ще се чете. 




Двете книги на Наоми Новик са също едни от задължителните заглавия в списъка ми. "Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка" носят прекрасните корици на издателство Екслибрис. Миналия месец не се сдържах и зачетох електронно първата книга, защото я нямаше в книжарницата до офиса, а нещо ме бяха хванали дяволите и не можах да изчакам. Зачетох вечерта уж за малко, уж докато я поръчам и дойде и я прочетох за отрицателно време, без да мога да се спра. Но още от първата страница знаех, че ще ги имам и двете непременно.





Казах го и преди - Издателство Емас тази година заковаха една от най-добрите поредици евър. "Цветовете на магията" от В.Е. Шуаб направо ми скри шапката. Втората книга, "Сборище на сенки",  беше ...не знам, беше наистина страхотна. Очаквам много и от последната - "Заклинание за светлина". Не пропускайте тази поредица от щанда на Издателство Емас. И още една книга, която вероятно няма и да пропуснете така или иначе. "Зимна песен" на С.Джей-Джоунс има много обещаваща корица и анотация. Ще се чете.





Излезе втори том на "Събрани приказки и разкази" от Ханс Кристиан Андерсен с прекрасна корица, която направо ме разтапя. А догодина още през студените месеци очакваме и том трети. Издателство Ентусиаст направиха нещо прекрасно като отдадоха почит на Андерсен. 




Признавам си направих по-големия пазар от издателство Ера на промоцията миналия месец. Но си оставих едно заглавие за Панаира - "Лешниковата гора", за да имам повод да се спра при тях и да си поговорим за книги. 





Заобичах издателство Изток-Запад с изданията на Карлос Руис Сафон и в частност с тетралогията "Гробището на забравените книги", но те издават и много други книги, които заслужават читателското внимание. За този панаир съм си набелязала втория том на "Възход и падение на Третия Райх" на Уилям Шайрър, "Сталинград: Съдбовна обсада 1942-1943" от Антъни Бийвър, Сборникът "Сърдити небеса" и книгата от Яна Язова за "Левски"





Прочетох "Три ябълки паднаха от небето" малко след като излезе на пазара. После я дадох на някого, вече не помня на кого. И все се заканвам да си я купя пак. През това време Нарине Абгарян издаде още три книги. И на този Панаир смятам да се сдобия с тях. :)




Издателтво Обсидиан направиха една от най-хубавите книги, които съм чела тази година - "Елинор Олифант си е супер". Нея ви я препоръчвам. Прочетете я. Разкошна е. И още една препоръка имам тук, макар да се зарекох, че няма да ви препоръчвам четени книги, а само ще ви споделя списъка си. Това е "Молитва към морето", книгата на Халед Хосейни. За нея се говори толкова много, че няма начин да я чувате за пръв път. Е, ако още не сте си я купили, купете си я. Има две много добри причини затова. Една е, че е много нежна, изпълнена с любов и болка книжка, която несъмнено ще засвири по сърцето ви като по струни. Втората, че авторът е обявил, че ще дари своят дял от печалбата на  Агенцията на ООН за бежанците и  фондация „Халед Хосейни“ в помощ на хората, страдащи от войни и насилие. А в моя списък за Панаира влизат две заглавия от Джон Гришам





Избрала съм си и някои заглавия от Orange Books, чиито книги, ако не се лъжа, ще намерите на щанда на Ozone.bg. Маргарет Атууд е сред задължителните книги за Панаира. Не съм много сигурна обаче, дали "Ясновидката" ще излезе до Панаира. Надявам се. Но дори и да не излезе, има други две книжки, които съм си набелязала - "Глад" на Алма Катсу и прекрасното издание на "Вълшебникът от Оз" на Лиман Франк Баум. И разбира се, втората книга на поредицата Дъгата на Косача - "Бурята" на Нийл Шустърман. Вече съм фен, няма мърдане. 





Парадокс за четвърти път издават Светлана Алексиевич. Рядко казвам това, но тези книги са задължителни. Трябва да бъдат. Тези гласове трябва да бъдат чути. Прочетох "Войната не е с лице на жена" и "Последните свидетели" събрани между две корици и още ме боли. Ще прочета и другите. Скоро. А сега ще си купя "Цинковите момчета"




Свикнала съм да приемам издателство Плеяда, като издателството на Кинг. И тази година мисля да си попълня колекцията с няколко негови книги от техния щанд. Новите издания на "4 след полунощ", "Романът на Лизи" и "Торба с кости", като последните две още не съм ги и чела. Предстоят. 





А от издателство Прозорец съм си набелязала една сериозна книга - "Холокостът" на Лорънс Рийс. По същите причини както и книгите на Светлана Алексиевич, вярвам че такива книги трябва да се четат, за да помним, за да чуем гласовете им.





Издателство Софтпрес правят прекрасни детски книжки. Вече имам няколко техни издания на Рут Сандерсън. А сега ще попълня колекцията с още красоти. И с първите книги книги от Лиуз Пени и поредицата й за инспектор Гамаш, който неусетно ми стана много близък. 





Това не е няма да бъде всичко, защото постоянно изскачат нови заглавия. И постоянно забравям някои. Така че ще се разходя другата събота и ще видим какво още ще изскочи. 


А вие какво сте си набелязали? :)

четвъртък, 6 декември 2018 г.

"Косачи" властват над живота

Давам си сметка, че ако не беше една случайност, щях да пропусна "Косачи" и това щеше да бъде един от най-нелепите пропуски в живота ми. За щастие тази случайност се реализира в точния момент и аз си купих "Косачи". И не след дълго започнах да я чета.
Отне ми сравнително дълго време, за да я довърша, защото четях от нея веднъж-два пъти на ден по път за работа. И да ви кажа, беше истинско мъчение да я оставям всеки път.
Тази книга е мрачна. Тя събуди в мен много противоречиви мисли и чувства. И беше безкрайно интересна. Поглъщаща.
Подозирам, че това ще бъде едно трудно ревю. Не съм сигурна как да походя към него. Затова май ще започна съвсем тривиално и да видим накъде ще ме отведе след това. Може пък и да се напише само.

Ще се опитам да ви запозная със света на Нийл Шустърман. Действието се развива в бъдещето. Хората са победили болестите, смъртта, престъпленията. Светът е идеален. Благодарение на Бурята - облак с изкуствен интелект, който задоволява всяка нужда на човечеството и премахва всяка пречка от пътя му. Вече няма нужда хората да крадат, защото Бурята им осигурява всичко. А дълбоко в организма им са имплантирани нанити, които притъпяват болката, елиминират всеки вирус и са способни да възкресят мъртвия.

Всичко изглежда толкова идеално. Толкова стерилно. Как е възможно човек да изпитва радост от живота, ако няма смърт? Как може да бъде щастлив, ако не познава нещастието? Какви биха били ценностите в един свят лишен от престъпления? Как може човек да оцени малките радости от живота, като големите са му поднесени на тепсия?

Сега след като смъртта е победена, на човечеството му трябва нов начин да регулира демографията, защото без значение с каква интензивност и какви изобилия от ресурси създава Бурята, пренаселеността заплашва да унищожи живота на Земята. Затова е създаден Форумът на Косачите. Косачите са най-висшите членове на йерархията, те са господари и богове на живота. Те са тези, които се грижат за демографския баланс. Всеки Косач има определена квота от хора, които трябва да прибере. Правилата са желязно строги за Косачите и за обектите, избрани за Прибирането. Никой не може да откаже Прибирането, никой не бива да се съпротивлява, защото в противен случай Косачът ще бъде принуден да избере цялото му семейство за Прибирането.

Да бъдеш Косач е най-кошмарната и тежка работа на света, за която може да поеме отговорност един човек. Затова от Косачите се изисква да бъдат състрадателни и непоколебими едновременно. Те трябва да бъдат съпричастни с мъката на близките на прибрания, но и не бива да се повлияват от техните молби, стонове и плач.
Косачите могат да дават имунитет в определени ситуации и не бива никога да се възползват от тази привилегия и да се облагодетелстват от нея. Животът и дейността им се движи в границите на десет закона.

1. Ти ще елиминираш2. Ти ще елиминираш безпристрастно, без проява на фанатизъм или злоба.3. Ти ще гарантираш имунитет на любимите хора на онези, които приемат появата ти и на всеки, когото сметнеш за значим.4. Ти ще елиминираш любимите хора на онези, които се съпротивляват.5. Ти ще служиш на човечеството до края на дните си и за това, като отплата, твоето семейство ще получи имунитет, докато си жив.6. Ти трябва да имаш примерен живот на думи и дела и да водиш дневник за всеки изминал ден.7. Ти не бива да елиминираш друг Косач освен себе си.8. Ти не бива да милееш за земни блага, а да пазиш робите, пръстена и дневника си.9. Ти не бива да имаш брачен партньор или потомство.10. Ти не бива да спазваш други закони освен тези.

Десет кратки и ясни заповеди. Но ако се замисли човек, те могат да бъдат тълкувани по много начини, а това води до изкривяване в идеалите на Косачите. Изкривявания в поведението на хора с толкова много власт е повече от страшно.

В ето такъв момент на сцената се появяват Цитра и Роуан. Двамата стажанти на Косач Фарадей. Всеки от тях ненавижда работата на Косачите, ала все пак всеки по свои собствени причини се съгласява да приеме стажа. Обучението на младите стажанти е един от най-емоционалните моменти в книгата за мен. Първият сблъсък със смъртта, осъзнаването на акта и на това, че в даден момент самият ти ще бъдеш причинител на тази смърт.
Да осъзнаеш и приемеш тази отговорност, този товар на плещите си е тежка задача. А Цитра и Роуан са достойни и заслужават да им бъде гласувано доверие.
Първите месеци от стажа на двамата младежи при Косач Фарадей беше предизвикателство и за мен самата. Като читател, който съпреживява емоциите на героите от книгите, които чете, не веднъж сълзи и тежест се загнездваха в гърдите ми. Но всяка една от тези сцени бе необходима, за да осъзная пълната сила на тази реалност, цялата плътност и отговорност на това бъдеще.

Това е един от най-оригиналните сюжети, които съм чела, без да бъде изчанчен или изкуствено претрупан. Всеки детайл е логически издържан. А всички заедно създават визията на едно не чак толкова нереално и невъзможно бъдеще.

Нийл Шустърман е прекрасен разказвач. А усетът му към сюжета е професионален. Умее да създава атмосфера, която те кара да затаиш дъх в точния момент, да те натъжи или разсмее, създавайки с това отличен баланс в действието. Начинът по който преобръща сюжета е не по-малко интригуващ. Пътищата на Роуан и Цитра се разделят по-рано от предвиденото. И когато това се случи, бе истинско удоволствие да наблюдавам метаморфозата у двамата, подтикната от новите условия, в които са поставени и принудени да се справят.

Принудени да се съревновават един с друг, подтиквани от желание да си помагат и в крайна сметка разделен и борещи се със собствените си чувства, Цитра и Роуан ще направят всичко възможно, за да се справят добре и да спечелят пръстена на Косач.



Нийл Шустърман е безмилостен към читателя. В последните изречения на книгата оставя толкова добра и интригуваща заявка за следващата, че направо не знам, как сте дочакали "Бурята". За щастие Orange Books действат много стегнато и професионално и продължението на "Косачи" е вече на пазара.

сряда, 5 декември 2018 г.

Цената да бъдеш "Герой"

С поредицата на Олуин Хамилтън си имаме история. Заобикалях, подминавах и извръщах поглед от "Дете на пустинята" в продължение на две години. Бях твърдо убедена, че Young adult  с елемент на ориенталски нотки няма да ми е по вкуса. Някъде в този период си купих първата книга. Не ме питайте защо. Беше едно от онези нелогични решения. И до ден днешен нямам обяснение. Но я купих, без особена мотивация и мухлясва в библиотека доста време, в което бях съвсем на ясно, че няма да я прочета. И една вечер седнах и зачетох. Също така необяснимо, както и нежеланието ми до онзи момент. И я прочетох. На следващия ден прочетох и втората - "Предателка", която побързах да си набавя.

А едва снощи затворих и последната страница на "Герой". Ако трябва да бъда честна, най-много ми хареса втората книга. Сюжетът в нея беше наистина много изтънчено и фино изтъкан, плъзгаше се по всички граници, карайки читателя да види историята от всички гледни точки. В "Герой" Олуин Хамилтън отново изгражда полюсите, макар и да не й е самоцел. Виждам опитите и старанието да покаже всички нюанси на своите герои, да изкара тъмните им страни, греховете им, вината им и да я балансира добре с жертвите, целите и мечтите им. Докато в "Предателка" настроенията бяха колебливи и лъкатушещи, тук опозицията е ясна. От двете страни на бойното поле са застанали бунтовниците и Султана. Настъпило е време, в което всеки трябва да избере страна и да се бори.

Амани, Джин, Ахмед, Шазан, Сам, Делила, Из и Маз...някой от тях ще оживеят, други ще дадат живота си за тази борба. И време за скръб няма.

Олуин Хамилтън създава добра и заплетена сюжетна линия. 
За да унищожат адското устройство, което заплашва живота на хората, Амани трябва да даде живота си. Защото унищожавайки енергията на затворения джин, ще изгори като факла. Това е жертва, която Амани е готова да даде. Не с желание, но с достойнство и обич към близките си. Но преди това има много работа, която трябва да се свърши и много други жертви, да се направят.

Ахмед и Шазан са затворени на най-ужасното  място, където би могъл да ги прати султана. А оттам няма измъкване, не и само със силите на хора и полуджинове. Затова Амани, Сам и Джин отиват, за да освободят Създателя на греха. Един от най-древните и опасни джинове. Харесва ми начина, по който Олуин Хамилтън създава джиновете. Те са харизматични, могъщи и много лукави. Харесвам и интригата, която заплита, благодарение на техните образи.

В тази последна част участва всеки един образ, въведен в която и да е от другите две книги - и живите, и мъртвите, макар и само мимолетно споменати. Това е доста впечатляващ подход. И много трудна задача бих казала. Да управляваш всичките си персонажи в рамките на две корици, при това успешно, създавайки една добра, интересна и логически издържана история, е наистина изключително постижение.
Олуин Хамилтън изгражда силни образи, подплътени, образи с история, чувства и минало. Всеки от тях и героите, и злодеите носят своите грехове и грешки и това определя поведението и мотивацията им.

Има още две неща, които харесвам в тази книга.
Едното е главите-приказки, които авторката е избрала да напише. С тях тя разказва историята на своите герои - техните подвизи, техния край. Създава приказки от тях и с това увековечава съществуването им.

Другото е краят на тази история. Повечето писатели спират до щастливия или трагичния край. Хамилтън дава на читателя и двете, защото наравно с всичко друго, тя описва и болката, жертвите и безвъзвратните загуби, които нейните герои дадоха. Тя не спестява на читателя мъката и вината, които ще ги разяждат винаги. И накрая прави нещо по-добро. Не спира с края. Тя разказва и след това. Разказва ни какво носи тази победа, колкото трудно е да продължиш след нея и как борбата за живот не приключва никога. Мирът не е вечен. Узурпатори ще има винаги. Човешката алчност и жажда за власт са прекалено силни, за да бъдат победени веднъж и завинаги. Затова винаги ще трябват герои, винаги ще трябват хора, които са готови да  запалят огъня и да се хвърлят в него, да създадат пясъчна буря и да влязат в нея.




събота, 1 декември 2018 г.

"Дедпул избива вселената на Марвел" епично!

Хора, аз съм фен на комиксите. Разбрах този факт с N. на Стивън Кинг и сега с "Дедпул избива вселената на Марвел" вече съм абсолютно сигурна. Няма връщане назад. Зарът е хвърлен. Направо се чудя къде ми е бил досега литературният вкус, че не съм разбрала колко готино нещо за комиксите. Аматьорска работа, казвам ви. 

Дедпул е един от любимите ми Марвел супергерой. По ред причини. Първо, защото играта беше върхът. Наистина беше върхът. Толкова много не съм се смяла никога в рамките на друга игра, книга или филм. Все още не съм сигурна, дали създателят й е пълен психопат или просто има егати въображението. Преполагам, че е първото, защото, за да създадеш Дедпул и за да си позволиш да правиш епизоди с него, независимо под каква форма - книга, комикс, филм, сериал, игра, анимация и т.н., трябва да си поне малко психопат. .Иначе няма как да разбереш Уейд, няма как да влезеш в кожата му.
Второ, Дедпул сам по себе си е уникален. Въпреки че спада към графата на супергероите, на добрите, той е по-скоро тъмен образ, отколкото светъл. Той е кръвожаден, безскрупулен, злопаметен, отмъстителен и на практика безсмъртен. И всичко това е поднесено с убийствен хумор. Този смях може би е единственият достатъчно силен буфер, който да балансира епизодите, за да не прекрачи история на Дедпул границата с допустимото насилие, подходящо за издаване и продуциране.

Май няма да продължавам с останалите десет точки, заради които обичам Дедпул, защото и без това вече доста се измести фокуса на този текст. Уейд по принцип не е в час. Х-мен са го хванали на тясно и са решили да поправят механизмите в ума ми, давайки го във вещите на ръце на лудия учен-доктор.Той от своя страна се опитва с  Психомен да го подчини на собствената си воля. Но с Уейд нещата никога не са толкова лесни и прости. Все пак докторът наистина отключва нещо. Една дремеща страна на Дедпул, която ще отприщи ада на земята. Новият Дедпул е решил да прочисти света от всеки проклет, банален и тривиален до болка супергерой. 
Няма да ви лъжа, мед ми капе на сърцето, да гледам всичките тези облечени в трико патетични, скучни и до болка тривиални супергерои да измират един по един, подобаващо. Дедпул има стил. И въображение.

Наистина  съм изключително впечатлена от това издание. По всеки един параграф - арт, детайл, излъчване, сюжет, идея. Идеята е брилянтна. Замисълът на този комикс е наистина голям и дълбае много дълбоко с точно премерена доза самоирония и изкуствен патос, които придават още по-сериозни измерения на внушенията. 

А видяхте ли надписа на корицата "Не е за деца"?
Еми, не е за деца. Аз бих си помислила преди да го дам на някоя невръстен фен на Спайди и Върколака. И затова си имам две много добри причини. Хора, този комикс е кървав, жесток и садистичен. (Знам, прекрасно е, нали! :)). Не е за детски очи, особено ако са още в онази възраст, в която приемат света по-скоро буквално. Второ, никак, ама никак да няма да му хареса на малкия фен да види как Дедпул избива безмилостно любим герой след любим герой. Не знам после как ще му обяснявате за грандиозния замисъл на този сюжет... 

Официално съм фен на комиксите.Много е хубаво, когато откриеш нещо ново, което да те запали истински и да имаш творчество в изобилие, с което ти предстои да се запознаеш. Завиждайте ми. :)






четвъртък, 22 ноември 2018 г.

"Изтръгнати от корен" притежава класата на старата школа

С тази книга се преследваме отдавна. На няколко пъти се каня да я чета. На няколко пъти се отказвам и отлагам. Знаех, бях сигурна, че ще я прочета, но въпреки това се оказа една от онези дълго залежали се книги на рафтовете ми. Не знам защо. Нямам логично, нямам и нелогично обяснение. Все нещо ме дърпаше назад. В крайна сметка един пост на Дени ме подтикна и я започнах. 
И не можах да се спра. 

По дяволите, тази история ме погълна. Изяде ме. Превърна ме в част от себе си. И беше прекрасно. Не знам, дали съм щастлива или тъжна от факта, че отложих това четене толкова дълго. От една страна си е цяла загуба този пропуск, от друга - си спестих чакането за втората книга. 

Давам си сметка, че след тези два кратки абзаца, в които ви казах това, което исках да ви споделя със сигурност, вероятно ще последват много други, които ще трия и пиша отново в следващите дни. И не съм сигурна защо е така. Знам какво мисля за тази книга, знам какво искам да ви кажа за нея. Може би не съм сигурна, дали в крайна сметка ще успея да изразя и облека в думи това знание, защото тази история се оказа доста многопластова. 

Започнах да я чета очаквайки...не знам точно какво, може би преразказана приказка, в която лошият змей отвлича девойки, докато изведнъж не се влюбва в една от тях. Знам, доста ограничено от моя страна. И тя започна в общи линии в този ред на мисли. Но после всичко се промени толкова много, ставаше все по-голямо, търкаляше се като топка сняг по склона, заплашваща да се превърне в лавина, която да ме погълне. И може да се каже, че успя. Оставих мъничко от себе си в тази книга и си оставих нещо от нея за себе си. 

Както и предположих. три чернови дотук - изтрити и отишли в небитието. Затова ще започна по най-дърварския начин и този път никакво триене. 

Змеят е магьосник. Нека тук срамежливо да си призная, колко наивно си мислех, че Змеят е змей. Знаете, с люспи, остри зъби и бълващ огън. Е това за огъня и остротата не е много далеч от истината. Змеят е доста дръпнат. Сериозен, с език остър като бръснач, винаги вкиснат и много, ама много могъщ. Какво повече й трябва на една читателка, за да хлътне?

Магьосникът обитава Кулата в покрайнините до Леса с неясна в началото цел. И през десет години слиза в селата долу и избира по едно момиче, което взима със себе си в Кулата. И така до следващото десетилетие. Всъщност всичкото това не звучи крайно лошо, защото когато девойките се върнат, те са начетени, изучили обноски и етикет. Прибират се с добра зестра и в крайна сметка намират своя път извън селото, обикновено някъде далеч в столицата, където използват знанията си, за да се издигнат в обществото. 

И тази година Змеят прибира Агнешка. Една невзрачна девойка, чиято рокля е вечно накапана, а косата вечно разчорлена. А нравът й може да скапе нервите и на скала. Съвсем не в негов стил. 
И така мрежата започва бавно да се наплита. Агнешка тръгва със Змея без да има особен избор, но с всеки изминал месец прекаран в Кулата разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Макар и Змеят да й се струва точно такъв, какъвто изглежда - умен, заядлив и вечно раздразнен и ядосан. 

В крайна сметка идеята се оказва много по-грандиозна от това, което е заложено в анотацията. Лесът години наред заразява с поквара жителите на околните села и бавно и методично изтребва населението наоколо, за да завземе земята и да се разпространи. Но дори и това, не е толкова обикновено колкото изглежда. За всяко действие си има мотив, Лесът също има своите мотиви, колкото и да ви е трудно да си го представите. И макар тази нагласа да игра по границата между добро и зло, оправдано и неоправдано, все пак има някои граници, които бъдат ли прекрачени веднъж, връщане назад няма. Това не е противопоставяне на добро и зло, а борба за живот във всеки един смисъл, който можете да се сетите. 

Битката е адски сериозна. И на фона на цялото това напрежение, което Наоми Новик поддържа в сюжетно отношение, бих казала, че е постигнала страхотен баланс, благодарение на отношенията между Нешка и Змея. Струната между тях е вечно изпъната, лицата им гневни, нервите скъсани, ала стане ли опасно, двамата търсят опора в магията на другия и заедно с нея, намират утеха и сила. Когато се зададе битка, влизат двамата заедно в нея, рамо до рамо. И всичко това е поднесено без особен драматизъм, без сълзливи словоизлияния. Съвсем чисто, спретнато и по начин, който в крайна сметка те кара да почувстваш колко силна е връзката между тях. 

Тази книга има какво да ви разкаже. Малко ми напомня на "Момичето, което изпи луната". Тя е глътка свеж въздух сравнена с повечето фентъзи-приказки написани в последните години. Това е история от старата школа, която несъмнено беше едно от най-добрите ми попадения тази година. 



сряда, 21 ноември 2018 г.

В "Сборище на сенки" ще се вихрят магия и дуели

Както и обещах. Приключих "Сборище на сенки" късно снощи (Ох, това "късно снощи" беше преди няколко дни..)
Официално мога да обявя - "Сборище на сенки" е 5/5. Рядко казвам това за книга от развлекателен жанр, но продължението на "Четирите цвята на магията" си заслужава всяка една думичка.
Харесах първата книга, но не беше едно от най-добрите ми попадения за годината.
Тази е! Категорично. А аз имах силна книжка година и няколко наистина много дълбоки и сериозни книги, които няма да се изтрият от ума ми никога.
Не гледайте, че Goodreads Предизвикателството ми изостава с 30 книги, годината беше добра! :)

Сега затваряйки последната страница започвам да чувствам първата книга като своего рода увод, вярно динамичен и деен, но все пак увод. Сякаш преди "Сборище на сенки" не познавах никого от главните герои. Е, Алукард не го познавах действително.
Шуаб продължава да поддържа вече укрепената сюжетна линия, да развива..или може би е по-правилно да кажа, да разкрива героите си с всеки следващ ред и да преплита пътищата им.

Лайла направи рязък завой и напусна Червения Лондон след сблъсъка с близнаците Дейн. Въпреки победата, равносметката накрая се оказа доста тежка. След като Рай умря, се наложи Кел да подели живота си с неговия. Сега двамата братя са свързани завинаги. Болката на единия е болка и на другия, раните са общи, страховете също. А договорът е подписан с кръвна магия, оставила своето клеймо върху гърдите им. Мимолетното заиграване и дълбоката привързаност, която се разви между Кел и Лайла сега обитава умовете и на двамата като призрак, като шесто чувство, което като вещ музикант изпъва с перцето си тънката струна между животите им. И въпреки това, въпреки всичко, решението на Бард не беше съвсем лишено от логика. Никога не съм и очаквала, че Лайла ще остане, ще бъде сянка на Кел, ще бъде част от нещо, каквото и да било, доброволно, обмислено, умишлено. Лайла е крадец, беглец и пътешественик. Тя никога не е можела да бъде корен. И адски уважавам това, че Шуаб вплете тези нейна черта в характера й успешно, при това най-вече с действия и в крайна сметка я запази. Това придава на крадлата едно особен очарование, което олекотява целия сюжет всъщност. Защото представете си как би се развило действието без тази нейна вятърничавост? В главата на Бард се нижат лоша идея след лоша идея, а неприятностите не просто я следват по петите, по-скоро тя следва тях и понеже е много добра, успява да се набута във всяка каша.

Лайла се промъква на борда на "Сребърното острие" (мисля, че така се казваше) и влиза в една крайно забавна игра с капитана на кораба - Алукард. Това е игра по наддумване и надигране, която ми достави огромно удоволствие да проследя.
Самият Алукард се оказа изключително приятна изненада. Младият капитан лавира между пиратството и каперството. Той е чаровен, харизматичен, потаен и много прозорлив. Емъри съзнава още от началото, че оставяйки Лайла на борба на Острието това неминуемо ще доведе до неприятности, но за наша радост, е и харазартен тип. Така че ето я първата предпоставка за добра интрига.
Втората предпоставка е задаващият се турнир. Елементалните игри са магьосническо състезание, в което магьосници от всичките четири кралства се изправят в дуели един срещу друг. И тази година се организира от Рай. Тук е момента да се усмихнете, защото типично в негов стил, всичко ще бъде зрелищно, пищно, красиво и изпълнено със схеми.

И разбира се, съвсем естествено единствените двама души, които нямат никакво право да бъдат участници в турнира и не бива при никакви обстоятелства да участват, се оказват двама от ключовите състезатели - Кел и Лайла. 
Съвсем логично на антари му е забранено да се състезава. Мощта на неговата магия е толкова чудовищна, че достоен противник за него би бил единствено друг антари. А другият антари е мъртъв. Кел го видя с очите си. Ние също. 
Но Холанд би бил истинска загуба за тази история и като образ, и като харизма и Шуаб го осъзнава. така че...Холанд получава втори шанс и нова роля. Това е един от любимите ми персонажи. Холанд е противоречив по начин, в който няма нищо романтично, нито мистериозно и съблазнително, но за сметка на това, действията му са адски интригуващи. И този път няма да е по-различно. Холанд преследва своите цели и не се скъпи да плати високата цена. 

Вторият нелегален участник в Елементалните игри, разбира се, е Бард. Но там историята е съвсем друга. И както обикновено абсолютна каша. Ако Кел бе почти заставен от брат си да участва и получи добре обиграно прикритие и добре изпипана самоличност, то Лайла реши сама да си осигури място на турнира. 
Защо?
Защото иска да тества уменията си.
Защото е забавно.
Защото обича да рискува.
Защото е опасно.
Но преди всичко и най-вече, защото е безразсъден егоист, който прави каквото реши, без да има добра аргументация за действията си. И това обикновено създава неприятности. За хората около нея. Лайла продължава да си повтаря, че не я интересува никой друг, че не й пука за Алукард, за екипажа, за Кел, за нищо. Че няма значение какво ще стане с тях. Но истината е, че бавно и сигурно в нея си прокрадват път чувствата на обвързването - вина, емпатия, съпричастие. 

Игрите се очертава да бъдат зрелищни.И ако Кел и Бард не са достатъчен факт за това, нека ви кажа, че и Алукард ще се включи. Само че той си има официална покана. Младият пират...О, прощавайте, капер. Младият капер е един от най-очарователните образи във втората книга от поредицата. Емъри е магнетичен, лукав, гъвкав, силен, потаен, арогантен и въпреки всичко..добър човек.
Шуаб вкара в играта Алукард доста умело. Плъзна го между страниците чрез Лайла, която се промъкна на неговия кораб, но след това затвърди присътвието му като додаде по малко предистория тук и там, като за кратко време го превърна в пълноправен играч със сериозно и интригуващо минало. 
 
Ох, да взема да се спра, а? Преди да съм ви разказала всичко. Да чета тази книга беше удоволствие, каквото, признавам си, не съм очаквала, че ще изпитам. "Сборище на сенки"  е една от онези истории, които те поглъщат и очароват едновременно, а след себе си оставят само празнота и глухо очакване. Радвам се, че се забавих с прочита, защото това скъси времето между втората и третата част. Но сега съм една крачка по-близо до тъгата от привършването на поредицата, а аз нямам търпение да започна последната книга. Ех, съдба несправедлива.