събота, 4 август 2018 г.

"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да дам логично обяснение на този момент. Как и точно сега разбирам, че е настъпил моментът за тази книга, нямам представа. Това е едно мъничко умение, което никога не ме е подвеждало. 

 "Ние срещу всички" е точно това, от което имах нужда и точно когато имах нужда от него. Думите на Бакман ме карат да изпитвам и преживявам всяка една емоция, по начин който никой друг не умее, защото са толкова човешки, простички, искрени и логични и абсолютно нерационални. Защото макар и да се смятаме за разумни същества, не сме. Ние сме хаос от емоции. А тази книга е като отприщен бент.

Всичко след тази книга е хаотично и подредено в същото време. Има хиляди неща, за които искам да говоря. И в същото време съм безмълвна. Мислех да ви кажа, че Бакман никога не е бил по-безпощаден и по-човечен. Ала истината, че аз не мога да приема Бени, Адри, Мая, Петер, Тео, Теемус, Рамона и всички останали като герои в книга, като характери от една история. Не мога. Те са живи и са някъде там в Бьорнстад. Не искам дори да проверявам на картата, дали Бьорнстад е истински град, нямам нужда. Без значение какво ще намеря, той е истински, неговите жители също. И те разказват своята история. Жестока и човешка. Истинска.

Не знам, дали ще мога да напиша нещо свързано и смислено за тяхната история, за чувствата, които тези страници освободиха от мен, за емоциите, които отприщиха. Надали. Аз нямам словоохотливостта на Бакман.
Ще се опитам. Може би ще има и спойлъри, не знам. Няма да имам много контрол над това, което излиза изпод пръстите ми в следващите редове.

"Ние срещу всички" ни връща на същото място, където ни остави "Бьорнстад" малко по-късно от последните думи в нея. Един град падна и се изправи, обедини се и застана срещу света, опълчи се и се съхрани. Цената беше висока, но те я платиха. Сега Бьорнстад отново пада. Тази история продължава с ясното послание, че нещо лошо отново ще се случи, някой ще умре, всички ще платят, Бьорнстад ще падне. Ще падне така, както не е падал никой друг град - с цяло сърце, с всички сили, безпощадно, безапелационно. Защото само така могат, без резерви. 
В Бьорнстад никой не иска да бъде резерва. Всеки иска да игре. Защото всички обичат хокея. Защото живеят за хокея. Или защото хокеят е средство за живот, философия, мироглед. Хокеят е това, което ни припомня, че макар всичките си нюанси, животът е съвсем простичък - две врати, два отбора и една шайба.

Всеки от жителите на Бьорнстад се бори със своето ежедневие, със своите демони и ужаси. Всеки от тях балансира като неопитен жонгльор, който прави това от твърде дълго време, без да знае как все още не е пропаднал в бездната. Всеки от тях крие по една тайна. Не от срам. А защото знае, че това ще бъде бреме за хората около него. Всеки носи кръста си мълчаливо. А с мълчанието се събира една горчилка, която нищо не може да отмие. Горчилка толкова силна и тежка, че единственото, което може да направи, е да отприщи омраза и насилие. 

Бакман вече знае историята, която разказва. Знае я още от първите редове на "Бьорнстад" и ни предупреждава, че нещо лошо се задава. И колкото и да се подготвям, през цялото време не мога да спра да вярвам, че това ще е просто заблуда. Че като в криминалните романи, просто аз няма да съм разчела правилно уликите. Но думите му не са празни приказки. 
И нещата макар и съвсем простички, не са черно-бели. Прошката и изкуплението не са едноцветни. Те имат много нюанси и ме карат да изпитам всеки един от тях. 
Тази книга те кара да свалиш бронята, да свалиш ризата и дори превръзката на още незарасналата си рана. Кара те да я оставиш гола и незащитена, дори когато си с ясното съзнание, че ще те наранят. Защото в крайна сметка осъзнаваш, че не е живот, ако нямаш доверие поне някому.

Нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед. Мира е изтъкана от вина, несбъднати мечти и безпрекусловна обич към семейството си, но също толкова лесно може да се превърне и в разярена мечка, която не би се спряла пред нищо, за да защити близките си, дори с цената на ужасна жестокост.
Ана е вярна до гроб приятелка, подкрепа и сила за Мая, дъщеря на един добър татко и един лош татко. Ана се грижи за лошият татко, за да може когато на другия ден добрият татко да се събуди с чиста риза и да вярва все още в себе си и дъщеря си. На Ана й предстои да стори нещо ужасно, което сама не би си простила никога. Ала в крайна сметка, Ана е просто момиче, което не знае как да се справи с емоциите си. 
Дори закоравелият престъпник и изявен хулиган Теему Риниус е просто хлапе с пламенен поглед и въодушевление в гласа, когато влезе в кръчмата на Рамона. 
Защото хората не са просто черни и бели. Не може в края на един живот да удариш чертата и да сметнеш колко добри и лоши неща е направил човек, и да заключиш, че е добър или лош. Животът не е счетоводна книга. 
Няма да ви разказвам колко пъти ме разсмяха и разплакаха тези хора. Ако прочетете тази история, ще ме разбере така, както аз не бих могла да ви обясня. 
Тази история говори с хиляди лица. Тя е за нас. За всеки един от нас, който се опитва да балансира между различните роли, които му се падат в живота. За жалките ни опити да намерим достатъчно време, което да прекараме пълноценно с децата си и което да отдадем на своето лично и професионално развитие. За собствените ни върхове, които трябва да покорим, просто защото са там и ни чакат.  За страха, че ще дойде момент, когато този връх вече няма да бъде там и ние безвъзвратно ще сме изгубили възможността да го покорим. За хаотичните емоции, които побъркват сърцата ни всеки ден. За любов, вина и надежда преплетени в едно. За изборите, които правим. За тези, които вярваме, че трябва да направим. За цената, която плащаме. За живота. За нашия живот.

неделя, 22 юли 2018 г.

Зимата продължава в "Момичето и кулата"

"Момичето и кулата" е така очакваното продължение на "Мечокът и славеят" и най-накрая е ръцете ми - изящна, с твърди корици, дебели страници и прекрасна корица. Orange books се превръща сигурно в едно от любимите ми издателства. Имам още няколко бижута наредени по рафтовете, които чакат своя ред. Но тази специално я чаках с огромно нетърпение още от мига, в който в един пост загатнаха нейното скорошно излизане на пазара. Ходих и няколко пъти до локалния Orange, за да досаждам с въпроси, кога ще я видя подредена на масата. 
Историята продължава там, откъде Катрин Арден  я остави миналия път. Вася и демонът Мраз заключиха отново Мечокът, ала събитията излязоха толкова много извън контрол, че за Вася вече бе невъзможно да се върне и да остане у дома. 

Вася е вироглава, свободолюбива и изпълнена с енергия и живот, който просто не може да бъде заробен в домакинска работа и отглеждане на деца. За нея не остава друго освен да яхне Соловей и да тръгне по широкия свят. И разбира се, още преди земята да се е успокоила от прясно случилите се събития, Василиса се изтипосва пред прага на Морозко - премръзнала, смъртно уморена и със сетен дъх на уста. Това непокорно момиче, което не слуша никого, най-малко здравия разум, отново поставя царят на зимата пред избор, който не би трябвало дори да съществува. Ала както изгледа изборът е направен отдавна. Морозко отново спасява Вася. И това далеч няма да е последният път, в който ще й се притече на помощ. 

Отпочинала, нахранена, облечена в момчешки дрехи и обурудвана с абсолючтно всичко необходимо за път, Вася  отново оставя своя мрачен приятел вкиснат и копнеещ по нещо, което не би трябвало дори да разбира. И разбира се, й трябват точно няколко часа преди да забърка първата каша. Още няколко дни преди да се окаже по средата на втората. И след съвсем още кратко време Вася вече е толкова затънала в лъжи и преструвки, че измъкване няма. Младото момиче среща по пътя си Великия княз Димитрий и своя брат Саша, когото не е виждала години наред и когото по силата на братската обич въвлича точно за две секунди в своите машинации. Представяйки се за по-малкия брат на Саша, Вася се присъединява към групата на Великия княз и след поредица от напрегнати ситуации, които включват много смелост, безразсъдство и няколко битки, се отправя заедно с тях към Москва. 

Там нещата стават още по-заплетени и безболезненият изход от ситуацията вече се превръща в мираж. Своенравният характер на Вася я забърква в нова поредица от предизвикателства, които тя посреща с високо вдигната глава, усмивка на лицето и безразсъдна смелост.  Доверието на Великия княз в по-малкия брат на Саша расте с всеки изминал ден и това прави измамата на младото момиче още по-опасна.

 За мое огромно удоволствие демонът Мраз заема доста по-внушително  количество страници във втората книга. А сцените между него и Вася са безценни. Катрин Арден изгражда гъвкаво и здраво като паяжина крехката връзка между него и Вася, манипулирайки умело техните отношения на границата между копнежа и дистанцията. 

Има две изключително привлекателни неща в тази поредица. Първото е зимата. Тази безпощадна, сурова, бяла, омагьосваща зима, която черпи своята сила от руската митология и фолклор  и превръща историята в нещо наистина вълшебно и феерично. Това е зима, толкова опасна и непредвидима, толкова нежна, чиста и красива, че ме кара да копнея да бъда част от този свят поне за малко.

Второто е живецът на Вася. Тази жажда за свобода и за живот, които притежава, ме карат да мечтая, да искам повече, да разгръщам самата аз крилете си в сивия делник. Тя е като вдъхната мечта, съживена и ярка. Въпреки че на моменти ми се иска да й шлевна два шамара, защото забърква всичките си каши с ясното съзнание, че е смотана и не може да се оправи сама, после моли Мраз за помощ и накрая вирва нос и му обяснява как нямала нужда от помощ. Въпреки всичко това, истина е че именно тази нейна черта ме кара да летя с вятъра. Напомня ми, че не можеш винаги да играеш на сигурно и че ако искаш да имаш хора около себе си, на които да разчиташ, трябва да им позволиш да се грижат за теб. 



BOPS на две годинки

Обичам да се глезя с BOPS всеки месец. Знам, че не всички артикули вътре ще ми влязат в употреба, знам, че книгата може и да не е моята, но нищо не може да замени или дори наподоби адски приятното чувство да очакваш изненада. То е като да претърсваш цялата къща преди Коледа, за да си откриеш подаръка. 

Майка ми, която е в пъти по-практичен човек от мен, стана свидетел на сюблимния и личен момент на разопакованието на миналия BOPS, който беше с тема "С вкус на лято". Разбира се, не посмя да каже нищо, защото просто не й даде сърце да помрачи искрената ми радост. Но да знаете само как укорително ме изгледа. Безценно. :)

Последните месеци са такава въртележка, че не помня вече откога не съм си разопаковала BOPS-a навреме. Но това не намаля ентусиазма ми, нито помрачава момента. 

Първата изненада е една много сладка ръчно изработена табела с надпис "Live, Love, Read", която е идеална да си я закачите на вратата на стаята или да си сложите някъде в личното ви пространство за четене. Знаете ли, всеки път, когато открия подобен артикул за кратко ми се приисква да съм отново ученичка, да имам собствена стая и да си я модерирам по начин, който да изразява всичките ми странности и мании. Това ми напомня и че не съм точно в таргет групата на BOPS-a. Но и ми напомня, че животът все още не ме е погълнал и смлял напълно, че все още пазя нещо детско, което да споделя с дъщеря си, че все още не съм се сляла напълно с пейзажа. 


Ако трябва да направя класация на любимите или на най-желаните артикули в книжката кутия следващите две неща, ще я оглавят. 
На първо място това са книгоразделителите по ред причини, които несъмнено ви е писнало вече да четете, затова няма да ги назовавам отново.



 На второ място са калъфките за възглавниците. Жестоки са. Толкова е яко да се навреш в леглото с книга и на възглавницата ти да пише "Още десет страници и си лягам". 



 Бижутата не са моята сила, дори и когато са арт. Макар че те определено имат по-голям шанс да се класират от останалите. Истината е, че малкото свободно време, което обикновено ми остава, прекарвам в четене или сън. Когато излизам винаги е на бързо, винаги е под пара, винаги е в последният момент, защото преди това трябва да се свършат хиляда и едно неща. Така че контенето с годините остана толкова назад, че вече не го чувствам свое. Но определено ще намеря къде да го пласирам това сладко бижу. 



И да си дойдем накрая на думата - двойна кутия, две книги. Едната е попадение от собствения ми списък с книги - "Елайза и нейните чудовища". 




Другата упорито я подминавам откакто видях, че ще излиза. И сега от кумова срама реших да зачета анотацията поне, че като ви кажа, че не е моята, поне да се аргументирам. И май се оказа, че може и да е моята. Криминалните романи отдавна не са ми в обхвата. Но мотивът със социалния експеримент е game changer. 
За поределен път благодаря на Алекс и Райс, задето ме изненадват с нещо, което иначе бих подминала. 




Очакването тяхната кратка едномесечна ваканция да свърши и BOPS механизмът да се задвижи отново ще е малко самотно и тягостно, но очаквам септемврийското включване с ученическо нетърпение.

"Двор от скреж и звездна светлина"

Това е една от малкото книги, да не кажа май единствената, за която бих ви препоръчала да прочетете някой и друг спойлър преди да я започнете. Големи изненади няма, не и ако сте фенове на поредицата. А правилната нагласа за нея е много важна. Поне за мен беше важна. Днес прочетох доста негативни коментари на разочаровани читатели, но мисля, че повечето се дължат на грешна нагласа, също като мен.

Чаках с огромно нетърпение "Двор от скреж и звездна светлина", както очаквам всяка книга на Сара Дж. Маас. Това са любимите ми книги за почивка между сериите с тежки и сериозни четива. И сега съм в една такава почивка, която започна с "Легендата" на Гарбър и "Размяната" на Зелазни, мина през Сара Дж. Маас и тъй като все още не се чувствам готова да изляза от тази фаза сега продължавам с "Момичето и Кулата", но за нея повече като я приключа.

Поредицата за Дворовете на елфите е една от любимите ми поредици. Сара Дж. Маас успява да натрупа напрежение и да създаде лабиринт от възели, които грандиозно се разплитат в края на историята. Поредицата започна малко мудно с "Двор от рози и бодли". Мудно не е точната дума, не й липсваше динамика, действия и събития, но беше някак безлична. Особено Фейра. През цялото време ми идеше да откъсна главата на тази малка самосъжаляваща се лигла. За щастие гневът ми се поуталожи, когато в "Двор от ярост и мъгла" стана ясно, че това е целенасочен ход от страна на авторката, за да покаже градацията в персонажа на младата елфка. И се получи, Фейра си стъпи на краката и откри своя другар. По тази сюжетна линия се забавлявах ужасно много. А семейството на Рис е може би нещото, заради което действително обичам тази поредица. Касиан, Аз, Мор и Амрен най-добрата четворка персонажи събрани на едно място в дискусия. И докато първите две книги бяха по-лежерни "Двор от крила и разруха" бе безапелационната кулминация в тази история. Назряващата война се заформяше все по-мащабна, страница след страница, а краят беше наистина впечатляващ за книга от този жанр. Сара Дж. Маас умее да балансира между ужасите, с които засипва своите герои и спокойните, изпълнени с хармония и обич моменти, които им подарява.

За мен "Двор от скреж и звездна светлина" не е четвъртата книга от поредицата, а по-скоро новела към историята. Не броят на страниците ме притеснява, макар че на фона на предишните книги, тази е значително по-кратка. Тази история е като плавен преход от основната трилогия и както ми се струва следващите книги, чието действие пак ще се развива в този свят, ала ще се завърти около Касиан и Неста.

"Двор от скреж и звездна светлина" е глътка въздух между историята на Рис и Фейра и следващите книги, които Сара Дж. Маас е планирала. Тя е спокойна, лежерна и обяснителна. Като дълъг епилог, който поставя основата за следващите й идеи.
Войната е свършила. Фейра, Рис и всичките им съюзници са победили. Ала така дългоочаквания мир не е толкова блажен, колкото са се надявали. Да спечелиш войната е по-лесно, отколкото да създадеш нов и стабилен свят след това от руйните, оставени от собствените ти битки. Белезите и раните не заздравяват току така. А времето отново притиска Рис и Фейра. Работата е ужасно много, а динамиката на събитията толкова интензивна, че ги прави трудни за смилане и осъзнаване. Загубите след войната са ужасяващи, а отговорността смазваща. Вината се прокрадва във всеки един от тях и да продължат напред се оказва много по-трудно от очакваното. Кошмарите спохождат сънищата им и твърде много неизказани неща висят помежду им.

В тази книга Сара Дж. Маас заглажда донякъде ръбовете и гънките в емоционалния хаос на своите герои, помага им да сложат в ред мислите и чувствата си - някои по-успешно от други. Подарява на Фейра и Рис така очаквания от всички край и превръща разрива между Неста и Касиан в грандиозна пропаст. Очертава линиите на пътя, който ги очаква да извървят заедно и всеки сам за себе си.

Малко съм разочарована и недоволна, но не мога да обвиня никого за тези чувства. Те се дължат на моите собствени очаквания и липсата ми на заинтересованост. Убедена съм, че ако си бях направила труда да прочета какво се случва с поредицата, щях да стигна до тази информация. Но аз съвсем наивно очаквах да се разгърне нова глава от света на Дворовете. Сега с оглед и на скорошната поява на рожбата на Сара Дж. Маас, начинът по който се развиха събитията ми се струва съвсем логичен. Дори бих казала, че е предизвикателство да се справи с толкова амбициозни планове. Да се забравяме все пак, че скоро излиза и последната книга за Селена. Така че не е толкова чудно, че се е концентрирала около събията в личния си живот и големия финал на едната си поредица и е предпочела да действа хитро и дипломатично с Дворовете.

Въпреки всичко с радост мога да ви споделя, че качеството на писане не е спаднало. Въпреки описателния си характер, ви гарантирам, че чувството й за хумор е в пълна сила. Смяла съм се с глас на повечето от дискусиите в семейството на Фейра. Празненството по случай зимното слънцестоене беше истински разкош, изпълнен с провокативни разговори и много шеги. Мор, Касиан, Аз и Амрен са във вихъра си във всяко едно отношение. Неудържими, забавни и пъстри, техните образи са толкова колоритни, че както обикновено ми е по-интересно да чета пасажите, в които всички заедно са се събрали във всекидневната на градската къща, отколкото отделните нишки на любовните истории.

Ако харесвате творчеството на Сара Дж. Маас и подходите към тази книга с подходяща нагласа, няма начин да не ви хареса.

понеделник, 16 юли 2018 г.

Технологии и магия ще премерят сили в "Размяната"

Напоследък обемът на купчините с книги, които нямам търпение да прочета така главоломно се увеличава, че сега заемат не просто рафтове, ами секции. Затова и когато съм си набелязала някой автор, особено от фентъзи жанра, защото знаете, че там поредиците са дълги, а книгите дебели, търся някое малко книжле, което да ми разкрие стила и идеите в най-общ план за него, преди да се потопя напълно в дебрите на творчеството му. Така избягвах Сандерсън с години, докато накрая не се влюбих от пръв поглед в "Душата на императора" и знаех, че ще прочета всичко, което напише, било то и списъка за багажа през лятната му почивка. 

Знам, че отдавна трябваше да съм прочела "Хрониките на Амбър", след като открих и обикнах фентъзи жанра. Но ето, че все още не съм. Всъщност започнах да се заглеждам по Зелазни, когато излезе "Донеси ми главата на принца. Ако с Фауст не успееш. Просто шеметен фарс" на Зелазни и Шекли. И пак изчаквам. Докато  преди няколко месеца Сиела не преиздадоха "Размяната". А аз точно това и чаках. Двеста странички, с които да опитам от неговите думи.


Ала макар и да съвсем кратка за този жарн, идеята на "Размяната" е доста мащабна. И в интерес на истината се учудвам как не е набъбнала до по-внушителни размери. Представете си един свят, в който магия и технология вървят ръка за ръка. Представете си какви възможности има този свят. Ала като всеки естествен процес и този притежава основните стъпки на развитие - зараждане, развитие, подем, конфликт, катаклизъм, който обикновено обръща нещата с главата надолу. 

След Катаклизмът светът е разделен на две. Едната част развива своя технологичен прогрес и смята магията за измислена приказка, а другата се управлява от силни традиции, магия, страх и ненавист към каквито и да било иновации и технологии, та дори и най-простички изобретения, които биха улеснили битовия делник на хората. 

Историята започва с Дет Морсон, който е силна фигура в света на магията. Той е изправен пред предизвикателството на последната си битка. Битка, която губи. Ала магьосникът, който го побеждава, не  намира сили да убие невръстното му дете. Затова прави размяна. Синът на Дет отива в света на технологиите и израства като Пол - гений на китарата и крайно незаинтересуван от технологичния подем на своя свят. Пол заема мястото в люлката на Марк, когото магьосникът поверява в ръцете на едно семейство от света на магията, което не може да има свои деца и с радост приема малкото вързопче в обятията си. 

Марк и Пол израстват силни в генетичната си предразположеност към световете, на които всъщност принадлежат и съвсем не си намират място в настоящето. Сблъсъкът е неизбежен. Магия и технология ще се изправят от двете страни на бойното поле в лицето на младите момчета. 

Ала тук сред тези страници има много повече под повърхността на фентъзи декора. Това е една книга за прошката и огорчението, за преките следствия от тях. Тя е за промените и неспособността ни да се справим с тях, за изтръгването от корените, за хаоса на емоциите, с които често не можем да се справим. За прогреса и еснафщината. За грубото отхвърляне, отмъщението и самотата. За помощта, обичта и подкрепата. В нея няма зло и добро, а просто чисти човешки емоции, разбъркани и оплетени в един фантастичен свят изграден от магия, дракони, небостъргачи и технологии.

петък, 13 юли 2018 г.

Внимавайте с "Легендата" - чарът му е опасен.

Издателска къща Бард и този път не ме разочароваха. Нямала съм възможност да се докосна от оригиналната корица на книгата, но решението да обвият книгите в тази матова материя, която се плъзга като кадифе под пръстите ти, е наистина разкошна. 

А да знаете този Каравал как го чаках! Тази книга излезе в един много подходящ за мен момент. Една от малкото ми читателски кризи, породени от външни фактори. И все пак в дни, в които не можеш да се концентрираш върху дори едно единствено изречение, е истинска прелест да държиш в ръцете си една толкова пленителна история. Каравалът беше точно това, от което имах нужда - магия и реалност, преплетени в едно, за да ми напомнят, че колкото и да е жесток понякога единият свят, това не означава, че трябва да се откажа от другия. 

Каравалът е една от онези книги (поредици), в чиито свят копнееш да се потопиш отново. Ала нищо не може да бъде така очарователно както първия прочит.  Колкото и да е красива и вихрена историята, веднъж изживяна, повече не може да предложи това тръпнещо очакване, искрена изненада и непреодолима жажда за още една дума, още една страница, още едно изречение.  Каравалът никога не е един и същ. Няма смисъл да се опитвате да го играете наново. Така че ви съветвам, насладете се на всяка дума и всяка буква от нея, защото след това ще ви липсва, а чакането на следващата ще ви се стори безкрайно.

Харесвам много неща в тази книга. Харесвам това, че е добре балансирана, харесвам динамиката и скоростта й. Харесвам начина, по който Стефани Гарбър изпълва героите си с някои характерни за тях черти, което им придава плътност. Харесвам мистериозният свят, който създава. Харесвам закачката между главните герои - между Скарлет и Джулиан в първата книга и сега между Данте и Тела във втората, харесвам езикът, който използва Стефани Гарбър, харесвам наистина много неща в тази книга. Но това, което истински ме завладява, е Каравалът - толкова магичен, мистериозен, объркващ и непредвидим, играещ по тънката граница между въображение и реалност, оставяйки ме да се чудя във всеки един момент, дали това е част от сценария или се случва наистина. 

Тази магия ме владее дори и сега, седмици по-късно. Искам отново да се върна в Каравала, но не искам да преигравам тази игра, сега когато козовете са на масата, искам нова игра. Искам да видя какво е замислил Легендата. 

Да, Легендата - един от най-очарователните и опасни персонажи не просто в книгата, а изобщо. Тайнственият господар на Каравала е способен да създаде илюзия, която ще ви накара да загубите ума си (по него включително). И Тела почти го изгуби. Едва завършил първият Каравал, който тя наблюдава иззад завесите, Тела получава покани за следващото представление на Легендата - Каравал, огранизиран за рождения ден на Кралица Елантин. 

И ако интригата в първата книга ви се стори оплетена, почакайте да видите какво е сътворите Гарбър във втората. Нищо не е толкова просто. А правилен избор няма. Тела продължава да получава бележки от своя "приятел". Същият, който й осигури билети за първия Каравал, същият, който знае къде е майка й, същият, който иска да получи името на Легендата в замяна на информация за майката на Тела и Скарлет. 
Може би тук е моментът да ви кажа, че надолу ще има мъничко спойлъри, четете на ваша отговорност.

Времето изтича преди още преди да е започнал Каравалът. А залогът се вдига.  Името на Легендата вече не е достатъчно за Приятелят. Той иска Легендата. А Тела трябва да му го предаде, ако иска да спаси майка си. Ала истинската самоличност на господарят на Каравала е тайна, която не може да бъде пропукана отникъде. Единственият начин да спаси майка си е да спечели следващия Каравал, защото първото лице, което види след като е спечелила, ще бъде това на Легендата. 

Тела дори и не подозира с колко древни и смъртноносни сили влиза в схватка и съюз, за да постигне целите си. Много повече от спасението на майка й е заложено на карта. Буквално. И на Тела й предстоят някои ужасяващи решения, изхода от които просто няма как да свърши добре. И за да бъдат нещата още по-интригуващи Стефани Гарбър хвърля на масата картата с Принца на сърцата - зловещ, безсърдечен и много опасен. За Принца на сърцата казват, че сърцето му отдавна спряло да бъде, а целувката му си заслужава да умреш за нея. И точно това ще се случи с теб, ако го целунеш. Ала все пак има една целувка, която ще се отрони от устните на Принца на сърцата и ще вдъхне живот, вместо да убива - целувката на истинската му любов. Тя ще накара сърцето в гърдите му отново да забие. Толкова тривиално и сякаш точно това създава истинската магия. 

Тела, разбира се, ще се забърка и с него. И ще се озове по средата на една многовековна битка между две мистични сили - Легендата и Принцът на сърцата. Няма добро и зло в тази битка. Помислете си пак преди да застанете на страната на Легендата, макар че няма как да не ви омае. Неговите ръце също не са чисти, целите му не са алтруистични, а намеренията му са продиктувани от личен интерес. Той не е героят. Може би е злодеят. Може би е влюбен мъж, а може просто да е егоистично копеле. Може и да е всичко това. Той е Легендата все пак. Ще получите своите отговори. Стефани Гарбър не ни изолира дори в края на книгата. Ала всичките тайни, които разкри, не задоволиха любопитството ми, напротив, породиха повече въпроси. 

Все пак информация не липсва. Стефани Гарбър ни позволява да надникнем зад кулисите на Каравала, като ни запознава малко по малко с актьорите на Легендата, които Тела вече е срещала в предишната игра. Тя вече знае колко измамна може да бъде играта, знае кои са актьорите. Ала въпреки това този път всичко изглежда истинско. Тогава Каравалът игра ли е или реалност? Как да спечели, ако не знае в какво се забърква?

Кой е Легендата? Коя е истинската любов на Принца на сърцата? Ще спечели ли Тела Каравала? И каква цена ще плати? Толкова много отговори ви очакват в края на магията. Да си призная, завиждам не особено благородно на тези от вас, на които им предстои да се потопят отново в Каравала.



вторник, 26 юни 2018 г.

Продължението на "Софийски магьосници: В сърцето на Странджа" ще ви изпрати на панагиря при нестинарки и змейове

Супер много се кефя, че се издава българска литература. А още по-хубаво е, че се издава българско фентъзи. Докато всички измислят нови светове и си блъскат главите как да ги кръстят, за да не копират от Властелина или Вестерос, Мартин Колев решава смело да ситуира своите герои тук, в София, на родна земя и да ни покаже, че и ние българите знаем как да се забавляваме.

Харесах "Софийски магьосници" и си признавам, че имах малко резерви към продължението. Знаете как качеството често спада в следващите книги от поредица. Но "В сърцето на Странджа" ми хареса дори повече, противно на всичките ми очаквания.

Нямаше голям тътен, нито мащабни зрелищни битки, но действието беше много динамично и изчистено от излишни детайли. Някои може би ще упрекнат Мартин Колев, че не задълбочава много в историята си, защото какво са двеста страници, когато говорим за фентъзи. Но това е едно от нещата, които харесвам в творчеството му. Той успява да поднесе една завършена и самодостатъчна история, без да я налива с излишни страници, които само натежават емоционално и сюжетно. Някак успява да не се отплесне, нещо чуждо на повечето фентъзи автори. Също така подозирам, че си оставя доста вратички. Има много детайли, споменати уж мимоходом в действието, които мога да се превърнат в ключови моменти в следващите книги. Не знам, дали съм права, но ако е така, харесвам въображнеието на Мартин Колев още повече.

Но нека минем по същество, защото мога още много да хваля "В сърцето на Странжда" на база общи впечатления. Нека да минем към детайлите.
Пробудникът на Бриян и Ванина (дано не й бъркам името) си вдигнаха чукалата и се изнесоха от сцената, за да наблюдават отстрани действието.
Бриян е поверен на своята учителка Буреносна, която е страшна скица. Тя е от ония възрастни дами, дето дори и когато са с три глави по-ниски от теб, могат да те погледнат от високо и да те накарат да се почувстваш като нахокано дете. С други думи - любима ми е.

Бриян отприщи веднъж силите си и сега пак тъне в самосъжаление, защото нищо не му се получава. Без амулет не може да направи и калпава магия. Търсенето на вратата, която вижда в сънищата си е напълно безрезултатно. Управлението на магьосническия свят в  България не спира да го преследва и да опитва да го забърка в своите игрички. И за капак тежката отговорност от могъщия завет поставен върху плещите от големия Налъмов, смачква докрай силите на момчето.

 И разбира се, черешката на тортата е червенокосата красавица Плам, която мистериозно започва да се навърта около шайката на Бриян. Така де, време му беше някой да му завърти главата на тоя Бриян. Мартин Колев изгражда добре закачката между тях - интригуващо, но без да става досадно и драматично.

Действието се развива леко и неусетно. Много ми харесва начинът, по който Мартин Колев вкарва някои стари български поговорки и изрази в речта на своите герои и ги облича в магия. Толкова нашенско, че няма как да не ти стане хубаво.

Наистина съм впечатлена от това колко много неща се случват в толкова малко страници. Някои може би няма да се съгласят с мен, защото не са изпълнени с магьоснически битки, но действието е наистина много динамично и раздвижено във времето и пространството. Постоянно препусках с Бриян и неговите приятели ту из София, ту из някоя книга-игра, ту във вътрешния град. Мартин Колев можеше да се отплесне и да направи петстотин страници от това действие, но дълбоко уважавам това, че не го е направил. Така енергична и кратка книгата се поглъща буквално на един дъх и те оставя с приятно желание за още.

понеделник, 25 юни 2018 г.

"Разказът на Прислужницата"

Последвалите редове ще бъдат едно мрачно излияние върху една дългоочаквана книга. Знаете ли, не й беше сега времето на тази книга. Не точно в този период. Ала може и точно заради нарушения баланс на душевния ми мир, тя ми въздейства толкова силно.


"Разказът на Прислужницата" е една много мрачна антиутопия от ранга на "1984".
Въпреки че най-накрая имаме възможност да държим издание на български в ръцете си, тази книга е с издадена за пръв път през далечната 1985 г. Това не пречи да бъде забранявана и преиздавана през годините. "Разказът на прислужницата" надживява времето си, ще надживее и нашето. И ми остава единствено да се надявам някой ден да не бъде реалност за децата или внуците ми. Ако дотогава не сме се затрили безвъзвратно като живот.

Друга причина да почувствам толкова силно въздействието на тази книга може би е, защото съм жена и майка, макар че Атууд не поставя основния акцент върху емоционалното състояние на Федрова, вследствие на отнемането на детето й. Ала аз не мога да се абстрахирам от чувствата, които тази история буди в мен. Може би мъжете ще имат по-обективно и аналитично виждане за сюжета.

Федрова е Прислужница - ключова роля в новосъздаденото дистопично общество. Новият ред опира своите устои върху религиозните догми на християнството. И като всяко друго исторически ни познато доминирано от религията общество, е жестоко, брутално, извратено и деспотично. Тук искам да вметна, че за мен трудът на Атууд и на преводача са просто впечатляващи. Има толкова безумно много препратки към религиозни текстове, че изглежда чак маниакално. Каквото и трябва да изглежда. 

Атууд не изпитва нужда да нанесе с думи граници на този свят, който чертае, не изпитва нужда да го опише словом, да го обясни, да ни даде карта. Всичко това достига до нас повече от добре изразено именно в тази религиозна фанатичност, във всеки един детайл, действие и фраза. Това е едно ужасно потискащо бъдеще. Властта е подчинена на религията, контролът се извършва от военните сили, жената от равноправен член на обществото се е върнала в най-примитивната си форма - инкубатор. Тя е просто средство за създаване на живот. Жените изпълняват всички отредени им от едно религиозно патриархално общество роли, разделени на касти. Мартите са домакини и се грижат за дома, Съпругите са съпруги на Командирите, те имат грижата да управляват дома, да уважават и да се подчиняват на мъжа си. Лелите са религиозни възпитателки на Прислужниците, тяхна е грижата да промият мозъците на бъдещите Прислужници, така че те да започнат безропотно да изпълняват своите задължения. Прислужниците са малкото останали фертилни жени. Те биват разпределяни, разбира се, срещу заплащане, в различни бездетни семейства обикновено от върха на йерархията. Работа на Прислужницата е да дари семейството с дете. За тази цел е създаден Ритуалът. Актът на оплождане е една симулация. Докато мъжът опложда физически Прислужницата, Съпругата му седи зад нея, обгърнала я с ръце и крака, за да покаже, че именно тя е тази, която се слива с него, а Прислужницата е просто неудобно, но необходимо средство, което застава помежду им и служи за посредник. На Ритуала присъства цялото домакинство, за да се засили допълнително липсата на интимност в този акт и да се подчертае строго инструменталната роля на Прислужницата.

Тонът, в който Федрова разказва своята история, е монотонен, скован и строго информативен. Въпреки тази емоционална въздържаност на Атууд, аз не мога да се абстрахирам от тази гледна точка. Като жена, като майка и като човешко същество не мога да сложа настрана емоциите си и да чета механично. Не мога да пренебрегна момента на промяната в живота на Федрова. Този огромен скок от работещата жена с независима воля и пълни права върху своите решения и желания, със семейство, любящ мъж и малко момиченце до бързото й превръщане в безволев инкубатор. Не мога да игнорирам спомена и представата за този ужасен скок в пропастта, въпреки че Маргарет Атууд не си позволява да затъва в емоционални отклонения. 

По-плашещото е, че това антиутопично религиозно общество е една напълно възможна реалност на бъдещето ни. Още по-ужасното е, че ако се огледаме, ще видим не малко белези, маркиращи тази проекция на бъдещето.

Въпреки монотонния си наратив "Разказът на Прислужницата" е четиво, което върви леко. Страниците се изплъзват меко между пръстите ми. Потъвам в нощта заедно с Федрова. Не искам да си представям тази реалност, не искам да си представям, че някога е възможно да живея в нея. Благодарна съм на Атууд, задето не е поставила акцентът върху емоционалната и човешка загуба.

През цялото време гадаех какъв ще бъде края на книгата. Този път не отгърнах последната страница, както правя обикновено. Не знам защо. Може би от страх или уважение, сякаш би било измама. И въпреки това имах определени очаквания за последните страници. Маргарет Атууд обаче ме изненада.  Ще ви кажа само, че каквото и да сте очаквали, вероятно ще останете изненадани. Аз със сигурност не очаквах да подходи по този начин към историята, която разказа. Но не мога да отрека, че този край ми носи едно малко угодническо удоволствие.

Много хора определят тази книга като феминистска. Не знам, дали е така. Не съм аз човекът, който ще слага етикети. Ще ви кажа само, че в тази книга има нещо дълбоко женско, което буди много трудни въпроси. Реалността от книгата не е толкова далеч от реалността в някои държави сега. Не е толкова далеч и от близкото минало, когато на жените им е било позволено единствено да мият чинии и да бъдат красиви за мъжете си.  И не е толкова трудно след време да бъдем отново част от тази реалност. Не искам да си представям дори как е звучала тази книга през 85-та и какъв отзвук е имала в общественото пространство. "Разказът на Прислужницата" излиза адски късно в България, затова пък се надявам да види много допечатки и преиздавания. Надявам се, тази книга да бъде четена от повече хора и да ни бъде обеца на ухото, преди да сме изгубили контрол над ситуацията.




петък, 22 юни 2018 г.

BOPS: С вкус на лято

Това лято не ми е много лятно, затова и си чаках с нетърпение книжната кутия, за да внесе малко свежест и настроение. Успях да я отворя едва вчера, което ми се стори като цяла вечност, имайки предвид, че получих смс-а още в понеделник.Така че както обикновено не съм съвсем по график със споделянето на BOPS-a, но все пак съм тук, за да ви покажа какво имаше в кутията "С вкус на лято".

Първото нещо, което прави впечатление под червената хартия, са двата патешко жълти листа. Но не, няма грешка. Алекс и Райс не са пратили без да искат две бележки със съдържанието на кутията, ами са споделили с нас една супер яка лятна рецепта. Идеята за която ме кара мисля за отпуска и почивка. Надявам се, да успея да събера достатъчно слънце и усмивки, за да я направя и да се настроим всички вкъщи лятно. 


Героят на кутията е скрит от една много сладурска платнена чанта. Никога не можеш да имаш достатъчно платнени торби с яки щампи! Мъжът ми смята, че е доста пенсионерско да се разкарвам наляво-надясно с платнена торба на рамото, но на мен ми е супер яко. Вече си представям как ще облека на бебето тениската със сладоледите (която точно сега при все цялото ми желание не мога да ви покажа, защото е облечен върху въпросното момиченце, което е на ясла), ще си нарамя готината чанта и ще си се разхождаме в тон двете заедно.



Същото правило важи и за книгоразделителя. Никога не можеш да имаш достатъчно книгоразделители. Събирам си ги, събирам си ги. Половин година се изтърколи. След няколко месеца ще видим каква история ни разказват Алекс и Райс с тези малки съкровища.



Казвала съм ви и преди, че много обичам, когато намеря в кутията неща, които влизат в практична употреба. Знам, че съм много скучна, няма нужда да ми го казвате. Но такава съм си. Затова и се радвам на чантите, книгоразделители, чашите и всичко други предмети от бита, които намирам вътре. Този път имаше душ гел с много готин дизайн - малко винтидж. И с много приятен аромат.



И накрая голямата изненада. Героят на кутията този път е "Рапсодия в Тоскана". Ей, това не го очаквах. Не знам какво мисля за тази книга. Нямам представа дори какъв жанр е. Съдейки по обложката й, предполагам, че е роматична история, разгръщаща се на фона на тучните красоти на Тоскана. Гугъл ми подсказва, че не съм далеч от истината и добавя към пакета дълбоки семейни интриги. При едни други обстоятелства сигурно щях да я прочета. Не страдам от ограниченията на възвишения читател и от време на време чета по някоя метереологично предвидима романтична/любовна история. Но не й е точно сега моментът.  :)



Следващата BOPS кутия ще е двойна! Всякак има три седмици дотогава, а аз вече потривам доволно въчички.





Приключенията на "Мистър Блис"

Дж. Р. Р. Толкин сам по себе си е литературен жанр. Всеки път когато погледът или умът ми се спрат на неговото име се изпълвам с възхищение и малко болно благоговение пред творчеството му. Толкин не ми е любимият писател, не съм сигурна дори, дали е сред любимите ми. Харесвам книгите му, но не бих казала, че е една от големите ми мании. Е, това не означава, че не питая дълбоко уважение към приноса му към литературния свят.

Идеите на Толкин лежат в основата на един от любимите ми жанрове. Истината е, че светът наистина би бил различен и определено би бил по празен без неговата следа в него. Изпитвам страхопочитание към чудовищния труд, който е вложен в книги като "Властелинът на пръстените" и "Хобитът" - в сюжета, в героите, в обема, в измислянето на граматически издържан елфически език... Така че, да.. Толкин може да не ми е любимият автор, но той е творец, който заслужава уважение и почит от всеки читател, някога стъпвал в Средната земя през екрана или хартията.

Последните две години обаче видях и една друга черта на този титан. Видях Толкин, който приспива децата си с приказки, излели се от собственото му въображение. И проклета да съм, ако в тях не е вложено същото старание, както във "Властелина". Трогателен е начинът, по който Толкин пише истории и рисува въображението си върху хартията, за да ги сподели с четирите си деца. Представяте ли си го този великан на фентъзито как рисува в малките часове на нощта на слабата светлина на газова лампа колата на мистър Блис, за да я покаже на малчуганите си? Аз да.

Преди две години мисля илязоха "Писма от Дядо Коледа", които ухаеха толкова приятно на дърва в огнището и топло какао преди сън. А сега и "Мистър Блис". И двете издания са прекрасни и получиха полагащото им се уважение и внимание с хубавите си твърди корици и гланцирана хартия, за да може рисунките на Толкин да оцелеят годините и се съхранят и за нашите деца.

Историята за Мистър Блис не е апотеоза на приказките. Тя е обикновена история с простичък сюжет, забавни моменти и много въображение. След като я прочетете няма как да забравите високия цилиндър на Мистър Блис, нито трите мечока, които обичат да похапват зеле или о-о-о жираекът, този адски ексцентричен домашен любимец с уши по-дълги от на заек и шия по-дълга от на жираф.

Мистър Блис излиза от вкъщи една сутрин, купува си кола. Е, "купува" може би не е най-точната дума, но нека не изпадам в детайли, които бихте искали сами да си прочетете. Та значи, Мистър Блис си купува кола, подкарва я и забърква такава каша, че направо ще се чудите, възможно ли е изобщо да се измъкне от нея.
Ако сте чели Толкин, знаете отговора, но знайте също така че никак няма да му се размине лесно.

Толкин е извор на вдъхновение за мнозина. Иска ми се един ден и аз разказвам така приказки на моите деца. Е, аз съм доста по-куца от Толкин в рисуването и доста по-куца в измислянето и май не ме бива много в разказването, със сигурност няма да издадат приказките ми, но това не пречи да искам много да споделя тези моменти с поколението си.




петък, 15 юни 2018 г.

Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)
Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.
Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.
Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?
Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.
Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 
Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие. 

вторник, 12 юни 2018 г.

"Благословени" или прокълнати?

Отдавна не бях чела young adult с вампири. Мислех си, че ще ми се наложи да разтегна четенето им малко във времето, за да не се преситя, но Цвети Владимирова умее да събужда глада на читателя. Така че кратко време след "Вестители" и "Пазители" изядох буквално за една нощ и "Благословени". Бях прочела 40-50 страници, когато на втората вечер седнах и докато не свърши не спрях. Това също е нещо, което напоследък ми се случва рядко, при това целенасочено рядко. 


Феновете на поредицата ще останат приятно изненадани от хубавия туист в третата книга. Ксения се предаде на Тайния кръг и мухлясва затворена в една килия, докато разни рандъми я посещават и се опитват да измъкнат информация от нея.
О, вероятно тук е добре да ви кажа, че по-надолу ще срещнете спойлъри. Имайте го предвид.

През това време Игор е изпаднат в някакво вегетативно безсъзнание и нищо, и никой не може да го пробуди от този сън. Според сведенията, които получава Ксения, Дорин също мухлясва някъде в килия. И в нейното въображение му се случват много ужасни и болезнени неща. А всъщност Дорин, нали си е психопат (в добрия смисъл на думата), не му се случва нищо такова. Все му се разминава. И за щастие. Много се радвам, че Цвети не е решила да го жертва в името на сюжета, защото ако беше пречупила духа на Дорин, трябваше да смени жанра. Дорин и Зоя продължават да са любимата ми двойка - той е вятърничав чаровник-грубиянин. Наистина странна комбинация, но на него му се получава. Самоуверен и крайно самодоволен тип, който не пропуска да ти го навре в очите, без това да те дразни. Зоя е психопат по свой собствен начин. Истерична кукувица със заразително чувство за хумор и огромно сърце изпълнено с уязвимост и страхове. Там, по тази сюжетна линия ви очаква много драма и смях. На мен ми бяха любимите пасажи. 

Но да се върнем на Ксения, която както вече споменахме гние в една от килиите и получва от време на време нежелани посещения от Маркус и още една тайнствена особа. 
Маркус е един от благословените. Потаен, властен и наистина интригуващ. Ако сте харесали Игор, почакайте да видите Маркус. Той е студенокръвно копеле. Или поне на пръв поглед. На втори също, макар че вероятно ще усетите нюансите в неизказаната история, които в крайна сметка ще ви поставят на негова страна, въпреки действията му. Харесва ми това, че с образа на Маркус, Цвети Владимирова бяга от идеализирането на образа, каквото силно се усещаше в Игор. Маркус има какво да разкаже, но няма да получите толкова лесно истината от него. Ксения също удря на камък. А колебанията в нейното отношение към него играят по-скоро в отрицателния полюс. 
Харесва ми колко дълбоко в мислите и мотивите на своите герои успява да се гмурне Цвети Владимирова. Харесва ми и анализа на ситуацията, който протича в главите им. И противно на обичайния резултат от този похват, тези разсъждения не додяват на читателя. 

Краят на трилогията ми напомня на една друга поредица. (Казах ли, че написаното тук по всяка вероятност ще съдържа спойлъри? Ако не съм, имайте го предвид като продължите да четете). Въвеждането на Маркус в историята предвещава интересен туист към края на книгата, защото толкова силен образ логически няма как да бъде обвързан по някакъв начин с друг, освен с Ксения. Но тогава на дневен ред излиза въпросът какво правим с Игор, който е толкова чудесен, че просто ще бъде нередно да го прецакаме. В крайна сметка всички читатели са удовлетворени и получават своя желан завършек.


Харесвам стилът на Цвети Владимирова и начина, по който разгръща въображението си. Ще се радвам да видим още от нея.

сряда, 6 юни 2018 г.

В преследване на "Призрачната гондола"

Да си призная никак не харесвах "Приключенията на Лукчо" като малка, макар че възрастните много ми я хвалеха. Трябваше да минат 20 години, за да заобичам Джани Родари, което обяснява и защо възрастните толкова много ми го навираха в носа. А може и заради това да не я харесвах, нали все съм си наопаки.

Ето ме две деситилетия по-късно, влюбена в творчеството на Джани Родари. Искам да има повече от него. Като сър Тери ми е. Изстрелва ме в една друга реалност, изпълнена с доброта, пакости и живот. Какво повече може да иска човек?

"Призрачната гондола" е едно приключение с неочакван край. Тук ще намерите всичко, от което има нужда една безапелационна бъркотия - главен герой с манталитета на Андрешко, страховити пирати, избягал затворник, венециански търговец (Макар че като се има предвид какъв скъперник е, спокойно може и да е евреин. Не знам, Джани Родари не уточнява, но е хубаво човек да има едно на ум с такива хора) и разбира се колоритна щипка от нечия чужда и много противоположна на италианската култура, а именно солидна доза ориенталски привкус. 

Намираме Арлекино на площад Сан Марко, близо до Моста на въздишките, където заедно с Панталоне преследват призрачната гондола. И ако си мислите, че изобщо нещо ви е ясно, помислете си пак. Джани Родари прескача от сцена на сцена и ни подава едно по едно парчетата от пъзела. Ще мине някоя и друга страница, докато  разберете какво точно целят Арлекино и Панталоне, а дотогава те ще са поели по различни пътища, с обща цел - забогатяване чрез не чак толкова законни методи.

И докато тези двама хубостници се правят на умели престъпници с изпипан план, в затвора излежава присъдата си един арабски принц и всеки един от героите на Джани Родари се мъчи ли мъчи да освободи този принц, за да вземе голямата награда от баща му. Ала вероятно и сами се досещате с какъв успех. 

Е, Джани Родари е разпознаваем във всяка една дума. От тези страници лъха топлина, човещина и онова негово специфично чувство за хумор, което те кара да погледнеш отвъд нещата. 

А начинът, по който Сиела поднесоха на пазара това бижу, е просто великолепен. Чудя, дали ако навремето в Лукчо имаше такива прекрасни илюстрации като тези на Дамян Дамянов, нямаше да се разберем по-добре. Знам, че може би е малко повърхностно, но аз съм от онези читатели, които обичат книгите не само с ума си, но и с очите и ръцете. А е просто прекрасно да държиш в ръце това хубаво издание с твърди корици, бяла гланцирана хартия, закачлив шрифт и страхотни илюстрации.


четвъртък, 24 май 2018 г.

BOPS: Кой се страхува от тъмното?

Е, какво по-яко от това да получиш BOPS в петък. Този петък противно на всичките ми очаквания имах толкова работа, че кутията си стоя в плика на спиди до късния следобед, както и обеда ми в хладилника. Единственото, което получи достатъчно внимание беше кафето в чашата, без чиято помощ едва ли щях да избутам деня. Към четири следобед, когато мозъкът ми отказа окончателно да чете логове и тотално изключих, се сетих, че BOPS-ът ми си седи неразопакован на шкафчето зад мен. 


О, какво изобилие! 
Не че предишните кутии бяха бедни, но този път съдържанието ми се струва като истинско пиршество, че се чудя вместили ли сме се в цената. Някак си.. вадя, вадя, вадя и тъкмо когато за трети път реша, че съм видяла всичко, вземе та изпадне още нещо.

Първо нямаше как да не забележа белия плат, който скрива почти цялото съдържание на кутията и който аз първоначално взех за торба. Не че щях да съм разочарована, ако наистина се окажеше готина торба. Още една никога не е излишна. Но изненадата ми беше наистина приятна да видя, че това всъщност е калъфка за възглавница, с която с кеф ще си легна още тази неделя. 






Още една много приятна изненада беше стъклената чаша с надпис "Drink from me, live forever", доста вампирско, а? Стана ми супер смешно, защото като я видях, си представих един властен, елегантен и вековно стар Дракула, който си пийва прясна кръвчица от стъклена чаша за вода. Е, на Дракула може да не му отива много, но на мен определено ще ми отива със закуската тази чаша. 



Разбира се, към чашата съвсем логично вървят и три супер готини подложки, които със сигурност ще отворят интересни теми за разговор, когато ги поднесете на гостите си. 


Следват книгоразделител (Алекс и  Райс са ни обещали по един във всяка кутия до края на годината) и значка. Книгоразделителя е ясно, че ми е любим, както и всички преди него. А и той наистина е някак чаровен с малко зловещото си излъчване и контраста от черно и бяло. Колкото до значката..никога не съм носила. Когато бях ученичка в последните класове, модата със значките беше започнала да се завръща, но аз така и не си намерих някакви по-различни и оригинални, така че я пренебрегнах. После имах възможност, но креативната ми страна се беше деформирала или пренасочила. Явно бях подминала времето за значките. Намирайки тази в кутията бях почти готова да я метна при другите неща, които чакат своя нов собственик, но тя е толкова хейтърска и така добре се вписва в разбиранията ми за света, че май ще си я сложа на раницата, с която ходя на работа. Идеята ми харесва все повече и повече.




Което ме подсеща, от известно време се чудя и искам да ви попитам нещо, семейство. Чели ли сте предварително книгите, които слагате в кутията? Или наистина имате добър усет за нещата? Гледам я тази значка и се чудя, дали е съвсем по темата на "Трансформации". Аз няма как да знам, защото още не съм я прочела. Чудя се вие дали успявате да прочетете бопската книга, преди да ни пратите кутиите?

И както вече споменах книгата в тазмесечния BOPS е "Трансформации" на Благой Д. Иванов. Има си и автограф. :) Обичам детайлите, които правят това книжно приключение още по-приятно и още по-уютно. Вече споменах - не съм я чела. Но влизаше в таргета ми за Пролетния панаир на книгата. Не съм много по-разказите, но от време на време излизам от зоната си на комфорт и знам, че на малки порции през определено време са приятно книжно изживяване. Тези изглеждат обещаващи. Сигурно ще мине известно време преди да ги прочета, защото миналата седмица дочетох "Призрачният дилижанс" и с това запълних квотата си с разкази за месеца. Но обещавам да споделя впечатления след това.





Чакането на юнския BOPS ще бъде малко по-леко, защото предстои Панаир на книгата, което означава, че аз пак ще се ...олея, но поне временно ще се радвам на новите си придобивки и ще чакам търпеливо. 

"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да д...