петък, 15 юни 2018 г.

Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)
Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.
Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.
Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?
Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.
Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 
Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие. 

вторник, 12 юни 2018 г.

"Благословени" или прокълнати?

Отдавна не бях чела young adult с вампири. Мислех си, че ще ми се наложи да разтегна четенето им малко във времето, за да не се преситя, но Цвети Владимирова умее да събужда глада на читателя. Така че кратко време след "Вестители" и "Пазители" изядох буквално за една нощ и "Благословени". Бях прочела 40-50 страници, когато на втората вечер седнах и докато не свърши не спрях. Това също е нещо, което напоследък ми се случва рядко, при това целенасочено рядко. 


Феновете на поредицата ще останат приятно изненадани от хубавия туист в третата книга. Ксения се предаде на Тайния кръг и мухлясва затворена в една килия, докато разни рандъми я посещават и се опитват да измъкнат информация от нея.
О, вероятно тук е добре да ви кажа, че по-надолу ще срещнете спойлъри. Имайте го предвид.

През това време Игор е изпаднат в някакво вегетативно безсъзнание и нищо, и никой не може да го пробуди от този сън. Според сведенията, които получава Ксения, Дорин също мухлясва някъде в килия. И в нейното въображение му се случват много ужасни и болезнени неща. А всъщност Дорин, нали си е психопат (в добрия смисъл на думата), не му се случва нищо такова. Все му се разминава. И за щастие. Много се радвам, че Цвети не е решила да го жертва в името на сюжета, защото ако беше пречупила духа на Дорин, трябваше да смени жанра. Дорин и Зоя продължават да са любимата ми двойка - той е вятърничав чаровник-грубиянин. Наистина странна комбинация, но на него му се получава. Самоуверен и крайно самодоволен тип, който не пропуска да ти го навре в очите, без това да те дразни. Зоя е психопат по свой собствен начин. Истерична кукувица със заразително чувство за хумор и огромно сърце изпълнено с уязвимост и страхове. Там, по тази сюжетна линия ви очаква много драма и смях. На мен ми бяха любимите пасажи. 

Но да се върнем на Ксения, която както вече споменахме гние в една от килиите и получва от време на време нежелани посещения от Маркус и още една тайнствена особа. 
Маркус е един от благословените. Потаен, властен и наистина интригуващ. Ако сте харесали Игор, почакайте да видите Маркус. Той е студенокръвно копеле. Или поне на пръв поглед. На втори също, макар че вероятно ще усетите нюансите в неизказаната история, които в крайна сметка ще ви поставят на негова страна, въпреки действията му. Харесва ми това, че с образа на Маркус, Цвети Владимирова бяга от идеализирането на образа, каквото силно се усещаше в Игор. Маркус има какво да разкаже, но няма да получите толкова лесно истината от него. Ксения също удря на камък. А колебанията в нейното отношение към него играят по-скоро в отрицателния полюс. 
Харесва ми колко дълбоко в мислите и мотивите на своите герои успява да се гмурне Цвети Владимирова. Харесва ми и анализа на ситуацията, който протича в главите им. И противно на обичайния резултат от този похват, тези разсъждения не додяват на читателя. 

Краят на трилогията ми напомня на една друга поредица. (Казах ли, че написаното тук по всяка вероятност ще съдържа спойлъри? Ако не съм, имайте го предвид като продължите да четете). Въвеждането на Маркус в историята предвещава интересен туист към края на книгата, защото толкова силен образ логически няма как да бъде обвързан по някакъв начин с друг, освен с Ксения. Но тогава на дневен ред излиза въпросът какво правим с Игор, който е толкова чудесен, че просто ще бъде нередно да го прецакаме. В крайна сметка всички читатели са удовлетворени и получават своя желан завършек.


Харесвам стилът на Цвети Владимирова и начина, по който разгръща въображението си. Ще се радвам да видим още от нея.

сряда, 6 юни 2018 г.

В преследване на "Призрачната гондола"

Да си призная никак не харесвах "Приключенията на Лукчо" като малка, макар че възрастните много ми я хвалеха. Трябваше да минат 20 години, за да заобичам Джани Родари, което обяснява и защо възрастните толкова много ми го навираха в носа. А може и заради това да не я харесвах, нали все съм си наопаки.

Ето ме две деситилетия по-късно, влюбена в творчеството на Джани Родари. Искам да има повече от него. Като сър Тери ми е. Изстрелва ме в една друга реалност, изпълнена с доброта, пакости и живот. Какво повече може да иска човек?

"Призрачната гондола" е едно приключение с неочакван край. Тук ще намерите всичко, от което има нужда една безапелационна бъркотия - главен герой с манталитета на Андрешко, страховити пирати, избягал затворник, венециански търговец (Макар че като се има предвид какъв скъперник е, спокойно може и да е евреин. Не знам, Джани Родари не уточнява, но е хубаво човек да има едно на ум с такива хора) и разбира се колоритна щипка от нечия чужда и много противоположна на италианската култура, а именно солидна доза ориенталски привкус. 

Намираме Арлекино на площад Сан Марко, близо до Моста на въздишките, където заедно с Панталоне преследват призрачната гондола. И ако си мислите, че изобщо нещо ви е ясно, помислете си пак. Джани Родари прескача от сцена на сцена и ни подава едно по едно парчетата от пъзела. Ще мине някоя и друга страница, докато  разберете какво точно целят Арлекино и Панталоне, а дотогава те ще са поели по различни пътища, с обща цел - забогатяване чрез не чак толкова законни методи.

И докато тези двама хубостници се правят на умели престъпници с изпипан план, в затвора излежава присъдата си един арабски принц и всеки един от героите на Джани Родари се мъчи ли мъчи да освободи този принц, за да вземе голямата награда от баща му. Ала вероятно и сами се досещате с какъв успех. 

Е, Джани Родари е разпознаваем във всяка една дума. От тези страници лъха топлина, човещина и онова негово специфично чувство за хумор, което те кара да погледнеш отвъд нещата. 

А начинът, по който Сиела поднесоха на пазара това бижу, е просто великолепен. Чудя, дали ако навремето в Лукчо имаше такива прекрасни илюстрации като тези на Дамян Дамянов, нямаше да се разберем по-добре. Знам, че може би е малко повърхностно, но аз съм от онези читатели, които обичат книгите не само с ума си, но и с очите и ръцете. А е просто прекрасно да държиш в ръце това хубаво издание с твърди корици, бяла гланцирана хартия, закачлив шрифт и страхотни илюстрации.


четвъртък, 24 май 2018 г.

BOPS: Кой се страхува от тъмното?

Е, какво по-яко от това да получиш BOPS в петък. Този петък противно на всичките ми очаквания имах толкова работа, че кутията си стоя в плика на спиди до късния следобед, както и обеда ми в хладилника. Единственото, което получи достатъчно внимание беше кафето в чашата, без чиято помощ едва ли щях да избутам деня. Към четири следобед, когато мозъкът ми отказа окончателно да чете логове и тотално изключих, се сетих, че BOPS-ът ми си седи неразопакован на шкафчето зад мен. 


О, какво изобилие! 
Не че предишните кутии бяха бедни, но този път съдържанието ми се струва като истинско пиршество, че се чудя вместили ли сме се в цената. Някак си.. вадя, вадя, вадя и тъкмо когато за трети път реша, че съм видяла всичко, вземе та изпадне още нещо.

Първо нямаше как да не забележа белия плат, който скрива почти цялото съдържание на кутията и който аз първоначално взех за торба. Не че щях да съм разочарована, ако наистина се окажеше готина торба. Още една никога не е излишна. Но изненадата ми беше наистина приятна да видя, че това всъщност е калъфка за възглавница, с която с кеф ще си легна още тази неделя. 






Още една много приятна изненада беше стъклената чаша с надпис "Drink from me, live forever", доста вампирско, а? Стана ми супер смешно, защото като я видях, си представих един властен, елегантен и вековно стар Дракула, който си пийва прясна кръвчица от стъклена чаша за вода. Е, на Дракула може да не му отива много, но на мен определено ще ми отива със закуската тази чаша. 



Разбира се, към чашата съвсем логично вървят и три супер готини подложки, които със сигурност ще отворят интересни теми за разговор, когато ги поднесете на гостите си. 


Следват книгоразделител (Алекс и  Райс са ни обещали по един във всяка кутия до края на годината) и значка. Книгоразделителя е ясно, че ми е любим, както и всички преди него. А и той наистина е някак чаровен с малко зловещото си излъчване и контраста от черно и бяло. Колкото до значката..никога не съм носила. Когато бях ученичка в последните класове, модата със значките беше започнала да се завръща, но аз така и не си намерих някакви по-различни и оригинални, така че я пренебрегнах. После имах възможност, но креативната ми страна се беше деформирала или пренасочила. Явно бях подминала времето за значките. Намирайки тази в кутията бях почти готова да я метна при другите неща, които чакат своя нов собственик, но тя е толкова хейтърска и така добре се вписва в разбиранията ми за света, че май ще си я сложа на раницата, с която ходя на работа. Идеята ми харесва все повече и повече.




Което ме подсеща, от известно време се чудя и искам да ви попитам нещо, семейство. Чели ли сте предварително книгите, които слагате в кутията? Или наистина имате добър усет за нещата? Гледам я тази значка и се чудя, дали е съвсем по темата на "Трансформации". Аз няма как да знам, защото още не съм я прочела. Чудя се вие дали успявате да прочетете бопската книга, преди да ни пратите кутиите?

И както вече споменах книгата в тазмесечния BOPS е "Трансформации" на Благой Д. Иванов. Има си и автограф. :) Обичам детайлите, които правят това книжно приключение още по-приятно и още по-уютно. Вече споменах - не съм я чела. Но влизаше в таргета ми за Пролетния панаир на книгата. Не съм много по-разказите, но от време на време излизам от зоната си на комфорт и знам, че на малки порции през определено време са приятно книжно изживяване. Тези изглеждат обещаващи. Сигурно ще мине известно време преди да ги прочета, защото миналата седмица дочетох "Призрачният дилижанс" и с това запълних квотата си с разкази за месеца. Но обещавам да споделя впечатления след това.





Чакането на юнския BOPS ще бъде малко по-леко, защото предстои Панаир на книгата, което означава, че аз пак ще се ...олея, но поне временно ще се радвам на новите си придобивки и ще чакам търпеливо. 

понеделник, 21 май 2018 г.

Страх ли ви е да се качите на "Призрачният дилижанс"?

"Призрачният дилижанс" е една малка книжка, която приютява шест призрачни и страховити разказа. Начинът, по който изглежда - с твърди корици, дебела хартия, елегантен шрифт и минималистични размери, я превръща в истинско бижу за домашната библиотека. Много се радвам, че българските издатели малко по малко се връщат отново към създаването на красиви книги, които ще издържат неуморния ход на годините и дълго ще създават уют в домовете ни.

"Призрачният дилижанс" беше една спонтанна за мен покупка, случайно видяна в книжарницата. От онези, които те примамват с външния си вид. Да си призная, не знам, дали щях да си я купя, ако не изглеждаше по-този начин, колкото и повърхностно да ви звучи, защото не съм голям почитател на разказите по принцип. 

Книгата започва с разказа "Маймунската лапа" на У.У.Джейкъбс. Още в средата на историята знаех, че тази покупка не е грешка. Маймунската лапа е мистериозен талисман, който изпълнява три желания на притежателя си. Този разказ е превъплъщение на една моя любима фраза  - "Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне". Тук "може" е излишно, защото маймунската лапа ще изпълни желанието ти със сигурност, но никога не знаеш каква ще бъде цената. А ти готов ли си да поемеш последиците от желанието си?

"Призрачният дилижанс" на Амилия Б. Едуардс, на който е и кръстен сборника, ни пренася в десетнадесети век, когато конският впряг все още е основното средство за придвижване в и между населените места. В една студена и снежна декемврийска нощ един закъснял ловец изгубва затрупания от снега път. Щастието му се усмихва, когато в тази сякаш забравена от бога земя среща човек и го моли за подслон от студения зимен вятър. Желанието на ловеца да се върне при младата си съпруга, на която е дал обещание, надделява над разума и той с готовност решава да пробва късмета си с пощенската кола, която трябва да мине по пътя на две-три мили от къщата на домакина му. На същия този път преди девет години става ужасно произшествие с пощенския дилижанс, в който загиват четирима пътници на място и още двама на следната сутрин. Ловецът се качва в минаващия дилижанс на уреченото място. Всичко в този дилижанс е толкова зловещо, че направо крещи, че нещо не е наред, ала преди ловецът да има време да осъзнае какво се случва, колата на дилижанса се обръща.

"Изоставеният кораб" заема централно място в книгата и значително по обем количество страници сред другите разкази. Макар и да не е кръстен на него сборника със сигурно ще усетите притегателната сила на този разказ. Уилям Хоуп Ходжсън разказва една зловеща история, която е добре балансирана между фантастиката, мистерията и науката. 
Той ни пренася на един отдавна отдал себе си на мухъл, плесен и разложение плавателен съд, на който сега са се качили, за да разгледат и евентуално плячкосат капитана на преминаващ покрай него кораб и неговия екипаж. И ако атмосферата на старото корито е мрачна и призрачна, ужасът бавно започва да нараства и да обзема неканените посетители, когато някакво странно и живо вещество, започва да пъпли по петите им и бавно и полека да ги убива. 

"Градината с рози" от М. Р. Джеймс разказва историята на една пръст, на една земя, където са погребани много кости и грехове. Върху тази земя сега една аристократична дама се разпорежда да бъдат засадени рози. Ала когато под краката ти се е събрала толкова история, тя просто не може да седи мирна и покорна под тях. Знакови сънища започват да притесняват членовете на персонала и домакинството, видения от миналото се връщат, за да разкрият истината за един съдебен процес.

"Признанието на Чарлс Линкуърт" от Е.Ф. Бенсън е вторият разказ, който на мен лично заедно с "Маймунската лапа" ми направи силно впечатление и ме накара да усетя как вибрират злокобните нишки на живота. Чарлз Линкуърт е осъден за убийството на майка си. Фактите са неоспорими, доказателствата изложени, съдът издава смъртна присъда на обвиняемия. Чарлз Линкуърт увисва на бесилото. Ала деня след неговата смърт започват да се случват мистериозни неща в затвора. Докторът обявил смъртта на обвиняемия и отговорен за аутопсията на тялото му получава телефонно обаждане, а в слушалката се чува само тих шепот. Изглежда духът на осъденият на смърт не намира покой и се опитва да предаде послание в света на живите. 

На Е.Г. Суейн се пада честта да завърши този сборник със своя разказ "Кост при кост отива", който също като другите в книгата е изпълнен със загадъчни и паранормални явления. Книги отгръщат сами страниците си и изпращат послания на техния притежател. И ако се съмнявате, че може би нейчий дух стои зад тези необичайни случки, най-вероятно сте прави. 

Не бих нарекла тези разкази религиозни, но определено се усеща духа на епохата в тях. Ще намерите доста препратки свързани с Божията прошка, намирането на покой на душата на мъртвия и доста религиозно морални порядки, които съпътстват бита на героите. Това обаче не измества фокуса от мистерията и необяснимите явления, които спохождат героите на шестимата автори. Тези разкази може и да не ви ужасят, макар че зависи каква ви е бариерата на поносимост, но със сигурност ще ви накарат да усетите злокобната атмосфера около себе си.




сряда, 16 май 2018 г.

"Играта на Джералд" загрубява

Кинг обича да прави дисекция на мозъци. Аз обичам да чета резултатите от аутопсиите му. Случаят с "Играта на Джералд" е подобен на "Мизъри". Започнах да я чета преди години, но явно не й беше тогава времето. Затова я оставих да отлежи. Вдъхновена от успеха, който в мен пожъна "Мизъри", се прехвърлих на "Играта на Джералд". Отне ми много време да я прочета, защото я четох на телефона, въпреки че хартиеното издание ме чака на рафта. Сигурно съм споделяла, че съм полигамен читател. И напоследък открих своя най-удобен начин как това да се случва - една хартиена книга за пътя към работа, една хартиена книга вечер за леглото, една на електронния четец, когато чакам някъде, най-често пред кабинета на педиатъра и една на телефона, за моментите, когато не си нося четец, а имам възможност да чета. 

И така, отне ми вечност, но я приключих и за пореден път оставам впечатлена от начина, по който Кралят се заравя в човешкото съзнание. Ако можех да рисувам, щях да направя една карикатура, на която Кинг е с тялото на малко момче, обут в къси панталони, клекнал на земята и държи клечка, клонче взето от шубраците под някое дърво наблизо, как рови в една отворена от скалпа човешка глава право в мозъка й и натиска различните части двете полукълба, за да види как ще реагира главата. Представихте ли си го?

Ето това прави Стивън Кинг с ума ми. Играе си с въображението ми, кара ме да визуализирам толкова много неща, каквито дори не съм си и представяла. 
Както знаете психология и карантии вървят ръка за ръка в неговото творчество. И все пак ако трябва да направя някакви мислени категории те биха били книги, в които преобладават карантиите и такива в които преобладава психологията. Първите са изключително интересни, защото те влизат в главите на серийни убийци и всякакви други изроди. Вторите обаче са ми особено любими, там дисекцията стига до костите и продължава да реже и изследва навътре. 

Джеси Бърлингейм, съпруга на уважаван адвокат минава през ада, своя личен емоционален ад и физическия, сякаш изсипал се на главата й като казан с горещ катран. Джеси и Джералд си имат една игра. Една игра, която включва прозрачното бельо на Джеси, почервенялата от възбуда кожа на Джералд и заключените с белезници ръце за таблата на леглото - отново на Джеси. Дотук нищо толкова странно и необичайно. Този път обаче Джеси не иска да участва в играта на Джералд. И му го казва. Ала Джералд е твърде възбуден, за да освободи прикованата към леглото си жена и да се откаже от предстоящото удоволствие, затова просто се прави на идиот, който си мисли, че Джеси му говори тези неща като част от играта. 

Играта на контрол е една от силните страни на Кинг, както сигурно вече знаете. Той проследява времето вътре в Джеси, вътрешния диалог, колебанието, дали наистина си заслужава да се запъне за това или е по-лесно просто да изтърпи любовната игра, да изчака съпруга си да изгрухти доволно над нея и да не се занимава после. Още по-интригуващ е моментът, в който Джеси осъзнава кристално ясно, че ефект от думите й би имало единствено след това, тогава тя ще бъде в изгодната позиция на жертва и ще може да набие канчето на мъжа си, ще може да установи нов ред и правила. Но дори с това знание, Джеси изплясква и в момент на невъздържан бунт, го ритва с крак и й остава само да гледа как той пада безжизнен на земята.

Мисля, че няколко страници след това спрях да чета предишния път. Този път исках да науча какво се случва с Джеси. Следващите редове вероятно ще съдържат спойлъри, защото другият начин, по който мога да ви разкажа за тази книга, ми се струва празнословие. 

Джералд лежи мъртвъв на пода, а Джеси бавно и сигурно достига до дълбоката истина за положението си - пълна безизходица. Закопчана с белезници за леглото, движенията й са крайно ограничени, а възможностите малко и адски несигурни. Джеси потъва в диалози със себе си и другите гласове в главата си, които също са проекция на самата нея - благоверната съпруга, бунтарката Рут и малката Тиквичка. Ала колкото и да обсъждат, ситуацията продължава да си е безизходица. В крайна сметка Джеси потъва назад в мисли за миналото си и за отдавна заровени тайни, които не иска да си спомня, които не иска да разказва никому. Но е нужно, защото дори и без да осъзнава споменът за тези мрачни преживявания може да се окаже ключът към освобождението й. Ако вече сте чели книгата или сте стигнали до тази част, вероятно сега се подсмихвате на иронията в случайният подбор на думите ми. 

Борбата за оцеляване е безмилостна и жестока. Ужас след ужас впримчват Джеси в желязната си хватка - жаждата е толкова силна, че буквално усеща как лигавицата на гърлото и се раздира до кръв, болката в ръцете се премества полека надолу и превръща гърба й в пламтяща от болка повърхност, следвана от остри спазми в кръста и краката, обездвижването причинява лека атрофия, с която не е никак лесно да се справи, а през това време безжизненият й съпруг се превръща в закуска за вече бездомното куче Принц, което си го хапва парче по парче. 

Идеи на Джеси не й липсват. И реализирането или провалянето на всяка една от тях ме караше да  следя притеснено развитието. Кинг не е от авторите, които разчитат на изненадата. Той често разкрива предварително какъв ще е резултата от това действие. Изходът е ясен още от началото на книгата. Дори и да не е казано в прав текст съм сигурна, че всички вие, които сте я чели, сте го усетили, дали по предчувствие или от рутината в книгите на Краля. Джеси се спасява от тази ужасна къща, където почти до последния момент я чакаше сигурна, бавна и ужасяваща смърт. 

Но както обикновено, това не е краят. Кинг има още какво да ни разкаже. Този път за онова мистично същество, което се появи в сенките първата нощ от кошмарите на Джеси. То е едно от нещата, които карат Джеси да мисли, че полудява, които я карат да го отрича и в същото време да има нужда да вярва, че е било истина, за да запази разсъдъка си и да продължи напред с живота си. Джеси трябва да се изправи пред този демон, да го види, да го победи, ако иска отново да бъде човек.
В крайна сметка заедно с карантиите и изживеният ужас Кинг поставя на масата една по-дълбока тема. Наред с играта на контрол между Джеси и Джералд, между Джеси и белезниците, между Джеси и бледоликия, между Джеси и Брандън, който се опитва да й подаде ръка след края на този кошмар, наред с всичко това излиза на яве и темата за половите стереотипи, които са непреодолимо заложени в умовете на хората. Джеси осъзнава, че изобщо нямаше да попадне в тази ситуация, ако Джералд не бе действал според тези стереотипи, нито Брандън щеше да е подаде ръка, нито щеше да си затвори очите за толкова очевидни неща, които я карат да изглежда като луда. И тази истина е също толкова смразяваща кръвта, колкото и преживяният кошмар.

Изплува и още нещо характерно за почерка на Кинг. Цялата тази история всъщност Джеси разказва в писмо до своята стара приятелка Рут, която е отблъснала преди години от страх да признае, да сподели една грозна сексуална случка в детството си. Сега Джеси се обръща към същата тази приятелка, най-после готова да говори, готова да бъде част от една връзка, да потърси подкрепа и да живее. Често героите на Кинг търсят утеха и подкрепа един в друг и това е може би най-силният израз на надеждата и вярата в човещината.




вторник, 15 май 2018 г.

"Пазители" се превръщат в преследвачи

Книгите на Цветелина Владимирова вървят като бонбони - гладко, сладко и с желанието за още една. Споменах ви, че не издържах на изкушението и въпреки късния час (а може би трябва да го нарека ранен) не се сдържах и започнах "Пазители" веднага след като довърших "Вестители". И я преполових още същата тази нощ. 

Авторката на поредицата продължава да следва добре познатата young adult и изобщо фентъзи сюжетна схема. И в това няма нищо лошо. Честно казано много читатели се оплакват от липса на оригиналност особено в съвременната юношеска литература. На мен лично напоследък започна да ми харесва именно това в книгите. Това е и една от главните причини да се влюбя така в "Момичето, което изпи луната". Всички станаха толкова оригинални, че започна да ми липсва малко старомодност в историите.
След като действието в първата книга се развиваше в Палатата на Ордена на ясновидците, сега е време главните герои да излязат от защитеното убежище на своите съмишленици и да започнат да се борят. Само дето сигурното убежище, вече не е толкова сигурно.  
Ксения и Игор най-накрая са се предали на своите чувства и с това са престъпили най-строгия закон тегнещ над техните раси - любовта между вестител и пазител е забранена.
И тук Цветелина Владимирова продължава да излиза сякаш от рамките на собствените си планове, надхвърляйки сложността на вече създалата се каша. Ксения и Игор не са единствените нарушили строгия закон. След шокиращата новина, че Ксения е осиновена, сега й предстои да получи още един удар под кръста, разбирайки, че тя самата е плод на любовта между пазите и вестител - Екатерина  Савченко и Владимир Воронин.
И това се оказва гейм чейнджър, защото Ксения вече е нещо ново, нещо непознато за този свят и като всяко непознато нещо, тя е опасна и причина за страх. Дворецът вече е обявил Ксения и нейните приятели за бегълци и кажи-речи е издал смъртните им присъди. Единственият начин да спасят кожата засега е да покажат на властимащите, че тълкуват пророчеството за първородната по грешен начин, че тя не е опасна за тях, а за кръвожадните. Ала това няма да бъде лесна задача. Ключовите фигури се събират отново на едно място. Предупредени от видението на Зоя, приятелите на Ксения бягат от Палатата и се присъединяват към първородната и Игор. Екатерина и Воронин също не могат да стоят далеч от детето си, сега когато вече най-накрая тя знае истината. И за разкош към групата се присъединява и още един пазител, отворил очите си навреме за нелепостта на това, което се случва - Дорин. 

Ксения продължава да получава ужасяващи видения за бъдещето си с Игор и колкото и да се опитва да го предпази, има неща, които са по-силни от волята й. Цветелина Владимирова впримчва добре в своята книга мотива за всепоглъщащата любов, която често пълзи сред страниците на young adult книгите. Поднасям й моето уважение за този избор. Ще има хора, които ще обикнат тази нишка и други, които ще заклеймят книгите й като безхарактерни, скучни, шаблонни и какво ли още не именно заради това. 

Черешката на тортата в "Пазители" специално за мен е другият нов персонаж, който заема преходна роля от гледна точка на трилогията, но определено ще остави забележима следа в мен като читател. Франко Фарезе. Въпреки първоначалната ми неприязън към него, защото, забележете, името е италианско, а не защото е пробуден. Пробудените са кръвожадни, които са преодолели зависимостта си към кръвта на хората, за да спасят душата си. Вече не убиват хора, за да живеят вечно, а се хранят по малко, колкото да се поддържат живи, а обикновено и с одобрението и съгласието на човека. Та обратно на Фарезе. Докато останалите герои в поредицата са леко хиперболизирани с отдадеността, Фарезе е точно такъв тип персонаж, каквито харесвам - многопластов, сложен и объркващ. Съблазнителната усмивка на лицето му предвещава неприятности и подхранва чувството за несигурност у читателя. А постоянно изменчивата му натура ни държи в напрежение през цялото време. Определено Фарезе ми е любим персонаж. Появи се драматично, отиде си драматично, а престоят му беше повече от запомнящ се. 


Прехвърлям се на третата книга тази вечер. След това ще имам нужда от почивка от жанра, но още съм решила, дали ще подхвана нещо сериозно и по-тежко или ще продължа с по-леки четива. Паралелно започнах и "Забренете тази книга", за която скоро ще ви споделя впечатления. 

петък, 11 май 2018 г.

Тъжно е, когато чуеш думите "Забранете тази книга"

"Забранете тази книга" е книга за деца, която може да научи и възрастните на едно друго. Тази  книга беше изборът на Алекс и Райс в априлския BOPS. И както в повечето случаи беше много добро попадение. Усещам, че от няколко месеца чета последователно почти без изключения бопските си книги и ми се отразява много добре. Правите много балансирано подбора си, семейство. 

Започвам от очевидното - корицата е страхотна. Харесвам я повече от оригиналната, както и от другите й варианти на чужд език. Закачлива, ярка и грабваща погледа, така че с лекота да я откриеш в разхвърляната си стая. Радва ме и изключително много решението на СофтПрес да не използват една от онези вестникарски меки корици, които се огъват ужасно грозно след четене. Вместо това цветният разкош е подсилен с малко по-твърда корица и огъване тип подвързия, което пък ми позволи със спокойно сърце да си я мъкна с мен и да си я чета навсякъде. Още по-готина е рамката на текста, наподобяваща едновремешните азбучници, само че вместо букви встрани от текста се трупа една купчина от книги, която нараства с всяка изминала глава. 

Алън Грац избира да разкаже историята си с думите на едно малко момиче, което един ден открива, че любимата й книга е изтеглена от фонда на училищната библиотека, заради неподходящо за подрастващите ученици съдържание. Забраната тръгва от майката на Трей, един от съучениците на Ейми Ан, и намира почва у другите членове на училищното настоятелство. Да си призная, тази дама много ми приличаше на Брит-Мари на Бакман. И може би единственото, което ми липсваше в книгата, беше това, че Алън Грац не разгърна малко повече нейния образ. Не задълбочи малко нещата, за да ни покаже защо тези книги бяха забранени.

Историята се концентрира върху Ейми Ан. Тя е тихо и послушно дете, което никога не се оплаква, не мрънка, не изисква и не обича да бъде център на вниманието. Тиха мишчица, която си чете кротко книжката в ъгъла и не иска да я занимават с нищо. Докато не забраняват любимата й книжка. И мишчицата се превръща в опасен тигър. Ейми Ан не иска да се примири със ситуацията, ала не е толкова лесно да вдигнеш глава и да отстояваш позициите си след като толкова дълго време си стоял скрит в ъгъла, незабележим за хорските очи. Възраженията отдавна са застанали на върха на езика й, ала тя ги преглъща ден след ден и не казва нищо. Просто кима с глава и подминава. 

Намерила съмишленици сред съучениците си, Ейми Ан бавно и неуверено, започва да се бори за идеалите си.  Списъкът със забранени книги започва да набъбва, ала училищното настоятелство не осъзнава, че това буди любопитството на учениците. Изтеглените от фонда на билиотеката книги започват да се разменят тайно между децата. Шкафчето на Ейми Ан се превръща в малка нелегална библиотека. И за да опазят съкровището си от възрастните, децата стигат дори до там да измислят фалшиви заглавия на забранените книги и да им нарисуват фалшиви корици, за да не ги забележат. 

Да бъдат забранявани книги е едно от най-тъжните неща в литературния свят. Това говори за нас като хора, като общество, като идеали. Неведнъж са били забранявани романи, които казват истините, които никой или някой не иска да чуе. По-ироничното е, че отговорните органи не съзнават, че именно така обръщат погледите на всички именно към тези книги и в нескопосния си опит да предотвратят пропаганда и бунтарски изблици, всъщност ги подклаждат и предизвикват още по-силно. 
Да се забраняват, горят и изобщо унищожават книги по какъвто и да било начин е ужасно грешно, угнетяващо и тъжно. Да забраниш на децата да четат някои книги, по някакви си твои глупави причини, е още по-тъжно. То е като да им забраняваш да мислят. Радвам се, че тази книга е написана сякаш от деца за деца. Написана е простичко, достъпно и вдъхновяващо. "Забранете тази книга" подтиква децата да мислят, да се научат да изразяват мнението си, да защитават позициите си, да се борят за желанията си, да бъдат изобретателни и да бъдат единни. Всичките до едно важни. 
Затова препоръчвам тази книга и на деца, и на възрастни. Нека все пак не забравяме, че именно възрастните са тези, които забъркаха цялата каша. 




четвъртък, 10 май 2018 г.

"Вестители" те виждат

Доста отдавна заглеждам поредицата Вестители - Проклятието на Воронина на Цветелина Владимирова, но все не посягах към нея. Заради вампирите. Тази вълна я бях отминала отдавна и не ми се връщаше към нея. Когато миналата година една от BOPS кутиите съдържаше именно последната й книга, започнах отново да премислям решението си. После за мой късмет първите две книги май бяха изчерпали тираж и опитите ми да ги открия по книжарниците оставаха все така неуспешни. Докато съвсем наскоро ми се усмихна щастието и успях да се сдобия с "Вестители" и "Пазители"

В крайна сметка объркването пак си беше мое, защото в книгата има вампири, но те не са главните герои, които насищат сцените със страст и кръв в изобилие. Те са злото, срещу което Ксения и нейните приятели се борят. "Вестители" ме върна с известна носталгия малко назад в дните, когато поглъщах за една нощ книги като тази.

Цветелина Владимирова е свършила чудесна работа, улавяйки правилно елементите на young adult  жанра, балансирайки добре между романтичната нишка с приятна и напрегната заигравка между двамата главни герои и динамиката на историята. 
Уважавам и се възхищавам на смелостта й да не пренася действието в някакъв измислен свят, а да го разположи на Балканския полуостров, използвайки някои от характерните изрази за Източна Европа.

Всичко започва в България, където Ксения се бори с емоционалните щети нанесени от загубата на родителите й. И макар да има безкористната подкрепа на своите приятели, които я държат здраво и не й позволяват да пропадне в пропастта, това е рана, която никога няма да бъде излекувана. На Ксения й предстои да се научи да живее с тази загуба. Ала време за уроци няма. На сцената се появява смръщеният руснак Игор, който завлича Ксения в един чужд за нея свят, защото това е единственият начин да я предпази от сигурна и ужасяваща смърт. Смъртната заплаха не прави нещата по-лесни. Ужасът и кошмарите се трупат в младото момиче, а бъдещето е дори по-сигурно от настоящето.

След като пристигат в Русия, Ксения навлиза в един свят, за който не знае нищо. И за неин още по-голям ужас, тя навлиза в света на Вестители и Пазители с гръм и трясък, превръщайки се в атракция още преди да пристигне. 
Цветелина Владимирова си е избрала много чиста и ясно очертана концепция, което ме радва изключително много. Вестителите и Пазителите работят в тясно сътрудничество. Когато вестител получи видение за смъртта на някой човек, пазителите са тези, които имат физическите умения и издръжливост, за да предотвратят тази смърт. От незапомнени време двата ордена съществуват, за да предпазват човечеството от вампирите.

Останалото можете лесно да сглобите. Препирнята между Ксения и Игор бързо припламва в любов, която, разбира се, е забранена със закон. И за капак се намесва едно чудовищно пророчество, което кара нещата да изглеждат още по-ужасяващи и безнадеждни.

За щастие наравно с трудните битки, пред които се изправят героите на Цветелина Владимирова, тя успява да балансира историята с шепи пиперлив хумор, ярки персонажи и прилична доза ирония. Избухливият нрав на Ксения подлютява живота на всички около нея, създава много добра динамика в историята, която признавам си ме държа до малките часове на нощта през почивните дни. Игор също е доста впечатляващ образ - на пръв поглед пълен сухар, който обаче крие някоя и друга усмивка под каменното си изражение на пазител. А тези пестеливи усмивки, знаете са най-сладките. Не му липсва освен това солидна доза авторитет и стабилност, които поддържат добре баланса с неподправено невъздържаната натура на Ксения.
Особено любима обаче ми е Зоя. Винаги перфектно изглеждащата красавица има жестоко чувство за хумор, което всеки път ме караше да се подсмихвам доволно. А това, че е нахална като конска муха, я прави още по-плътна, реалистична и близка до читателя.

Няма как да не изкажа уважението си към труда, който Цветелина Владимирова е вложила в тези книги. Ще ви направят впечатление честите бележки под чертата, в дъното на страницата, които показват колко проучвания е правила авторката. 
Чудесно начало на трилогията. Вече довършвам и втората книга и ще се опитам да пиша за нея скоро. 

сряда, 9 май 2018 г.

"Кулата на зората" се извисява високо в небето и дълбоко в недрата

Добре, че Сара Дж. Маас е продуктивна. Та мине не мине някое време и хоп, нова книга. Този месец издателство Егмонт ни зарадваха с бързия си превод и подготовката на "Кулата на зората".Още като я видях нещо не ми се връзваше. Защо корицата е така различна? И като всеки класически книгохолик започнах да си бия главата в стената, чудейки се сега как ще я подредя до другите пет и хич няма да си личи, че е част от тази поредица. Ей, много навътре го взех. Изглежда изобщо не ми се отразяват добре такива работи. Бях крайно възмутена, че и оригиналната корица изглежда така. Какво е това разминаваме в глобален мащаб? Направо не ми го побира ума. Но какво да се прави. Това е Сара Дж. Маас, ще се чете много ясно, пък после ще мисля за фън шуй  излъчването на библиотеката си. 

Четейки книгата бавно започнах да осъзнавам, че решението за корицата не е случаен избор взет на ези/тура. Историята започва с Каол и Несрин, който пристигат в Хаганата, за да търсят съюзници за предстоящата война с валгите и за да потърсят помощ от лечителките в кулата Торе. И продължава с тях. И завършва с тях. Аз както обикновено изостанала с новините нямах представа, че действието на "Кулата на зората" ще се изолира от Елин и останалите персонажи на поредицата. Първо реших, че този път е решила да раздели действието на няколко по-дълги части...Колко съм наивна! Та някъде към страница 150 започнах да се усъмнявам и към средата на книгата вече не издържах и прехвърлих по диагонал страниците в ръцете си, за да уверя със собствените си очи, че други познайници няма да срещна тук. Не, че се оплаквам.

Каол претърпя доста сериозна метаморфоза през различните книги - емоционална, психологическа, а и като роля и персонаж. От строгия капитан, влюбил се против волята си в красивия асасин, той се превърна в предател, в бунтовник, беглец, инвалид и дясна ръка на новия крал на Адарлан.

Пътувайки към Хагана, заварваме Каол в ролята му на ужасен инвалид, не само защото е обездвижен от кръста надолу, но и защото се е вкиснал като оцет, разкъсван от вина, с почернена съвест и натежало сърце. Несрин, повишена в новата си длъжност Капитан на кралската стража е негов спътник и опора в това начинание. Това което заварват обаче всява единствено смут и притеснения и у двамата. Още с пристигането си разбират за разгрома над Адарлан, както и че Дориан, Елин и семейството на Несрин са в пълна неизвестност. Ужасът, който тези новини всяват у тях е твърде голям и е на път да погълне и малката надежда, зародила се в гърдите им. Хаганът също не го посреща особено радушно, а една от основните причини за това е прясно назрялата семейна трагедия - загубата на най-малката дъщеря на хаганската кралска фамилия - Тумелун. 

Кралското семейство само по себе си притежава повече от интересно разнообразие. Аргун, специалист по дворцовите клюки, интриги и дипломация, притежател на една от най-мащабните шпионски мрежи в света. Хасар определено му съперничи, когато говорим за шпионска мрежа и интриги, но това с което младата принцеса е по-интересна е изключително избухливия й характер и крайният сарказъм загнездил се в устните й. Сартак, известен още като Крилатия принц е по-скоро войник, отколкото политик, но нека все пак не забравяме, че и той е претендент за престола, така че  и нему не са съвсем чужди тънкостите на манипулациите. Ще ви кажа също така с леко намигване, че неговата роля ще се окаже доста ключова. Кашин подобно на брат си е истински воин и като поведение, и като философия и може би заради това е и известен със своята лоялност и преданост към своя баща - хагана. А и както изглежда е влюбен в Ирен, опърничавата лечителка от кулата Торе, на която се падна честта да лекува Каол. И най-малката вече сред тях - миловидната Дува, бременна и тиха по принцип, тя също крие някои изненади в ръкава си.

Като ключов играч в тази книга, а очевидно и в следващите, Ирен също прави впечатление с избухливия си нрав и твърдоглавието си. Харесва ми това, че Сара Дж. Маас обвърза разказите от "Острието на Асасина" с историята от поредицата за Стъкления трон. Очаквах с нетърпение да видя, дали ще срещна малката Ирен отново, както и тихите асасини и останах много доволна, че Маас не прави празни ходове. Нито пише самоцелни редове. 

На Несрин и Каол им предстоят много словесни дуели и опасни ситуации, които ще поставят живота им в риск. Сара Дж. Маас умее да поддържа напрежението и динамиката в книгите си. И за капак на всичко единствената лечителка, която може да поправи гръбнака на Каол, ненавижда от дъното на душата си всички адарлански войници, какво остава за бившия ми капитан. Да се пребори с травмата в гръбнака му ще бъде дълъг и труден процес, който трябва да излекува душите и на двамата.

Сара Дж. Маас обича да изправя своите герои пред собствената им съвест, обича да ги разкъсва отвътре и да ги подтиква да съберат отново парчетата от разбитото си сърце, потъпканото си достойнство и унищоженото си себеуважение. Кара ги да се изправят отното на крака (в този случай и буквално) и да се преборят за каузата си, за живота си, за любовта си, за свободата си. Всяка дума в тази книга е борба, толкова пламенна, толкова жива и жестока, че просто няма начин да не ви завладее. Точно тази жажда за живот, която Сара Дж. Маас така добре владее, ме кара да харесвам книгите й. Този нестихващ вихър от емоции, които досущ като живи въглени прогарят героите й, пренасят и у мен този наелектризиращ заряд.

Харесва ми това, че Сара Дж. Маас не им спестява нищо. Каол минава през цялата палитра от чувства, през която може да мине един човек - презрение, гняв, омраза, безпомощност, раздразнение, недоверие, жестокост, благодарност и любов. А по-впечатляващо е, че успява да ни направи съпричастни към техните преживявания. Затова вися по малките часове на нощта, неспособна на елементарна дисциплина и милост към самата себе си. Динамиката в книгите й е толкова интензивна, че просто не успявам да намеря спокоен пристан, в който да се приютя и да си кажа: "Добре, стига за тази вечер." Не, винаги е "Трябва да видя какво ще стане, трябва да знам! Този идиот няма ли най-после да се осъзнае? Тия сериозно ли" И така страница след страница, докато не затворя последната и не се почувствам самотна, задето ми се налага да се разделя с тази история засега и да чакам настървено и жадно следващата.

неделя, 6 май 2018 г.

Агата и Софи ще разнищят Училището за добро и зло

Напоследък изоставам много с книгите. Използвам думата "изоставам" не защото имам краен срок, бройка или цел, която трябва да преборя на всяка цена, а защото ми се иска да успявам да отделям повече време за четене, отколкото отделям сега. Липсва ми. Напрягам се. Чувствам се неприятно, дори раздразнена на моменти, задето се налага да правя някакви други неща, вместо да чета. За пръв път от много години, чета толкова малко. Успявам да одтеля едва час на ден. Умората вечер започна да ме преборва. След дълги седмици ставане в 6 сутринта, просто не смея да си позволя нощен маратон до 4 сутринта, както наваксвах преди. И понеже знам какво ще се случи, ако взема книгата вечер и започна да чета, изобщо не посягам. И това ме прави доста раздразнителна. 

Изоставам и със споделянето на впечатления. Мина сигурно седмица откакто приключих с "Училище за добро и зло" и ей ме на. Включвам се едва сега. 

Обичам, когато очакването си е заслужавало. Много се бях надъхала за тази книга. От момента, в който й видях корицата и заглавието, знаех, че ще е моята. 

Ще ми позволите още едно кратко лирическо отклонение, надявам се. Още едно, за да бъдем по-точни. Тези дни една колежка ме попита как си избирам кои книги искам да прочета. И като се замислих - никога не съм имала проблеми с намирането на четиво. По-скоро с обема на книгите, които искам да прочета, а не смогвам. Има много критерии, по които си избирам четивата. Да си купя книга само заради корицата или заглавието като цяло е рядкост, обикновено съм подготвена какво да очаквам. Но за тази книга бях категорична. С това заглавие и тази корица, просто нямаше как да не е моята книга. 
Та затова повтарям пак - няма нищо по-хубаво от това чакането да си е заслужавало и очакванията ти да са оправдани. 

"Училището за добро и зло" е точно такава, каквато очаквах. Тя притежава чудесен баланс между злокобните и страховити сцени, които на моменти чак ме изненадваха,  отмереното чувство за хумор и приказните елементи. Соман Чайнани  е отделил достатъчно място и време, разбирайте страници, за да ни запознае с приказния свят, в който ни въвежда, без тези описания да дотягат и да повличат читателя в безкрайния кръговрат на орнаментиката по кулите в академията. Типично по мъжки любовната нишка също е лишена от напрежение и трепети, каквито ние жените обичаме да внасяме в романсите. Но лично мен това ме устройва чудесно. Действието на самата книга е достатъчно динамично и изпълнено с обрати, които да очаквам с нетърпение, че да ги мисля и тия младите, дали ще се вземат и кои от всички всъщност ще се вземат. Но все пак се е постарал да отпусне мъничко романтика за момичетата по целия свят. Честно казано до към една трета от книгата бях сигурна, че историята ще се върти единствено около Софи и Агата и когато онзи наперен гъсок се намеси, чак не повярвах. Бях доста сигурна, че и двете ще му бият шута още в началото и ще се отървем бързо и безболезнено от неговото присъствие. Но той се задържа повече от очакваното. Русокосият младеж, който взима акъла на Софи, е всъщност лакмус, който изважда онова, което се крие дълбоко в душите на двете момичета. Да не споменавам, че е пълен мухльо. Това няма как да ви убегне. През половината време ми се искаше просто да се скрие някъде с всичката си тъпотия, а през останалото исках да му разбия перфектното лице. Но не мога да отрека, че свърши добра работа. 

Сега, да си дойдем на думата. Софи и Агата, черно и бяло, добро и зло, мечти и ежедневие. Доброто и злото в двете момичета преливат едно в друго и лъкатушат като кораб през буря, ала нещата далеч не са толкова размити, колкото изглеждат на пръв поглед. 

Красивата Софи с дълги и златни като слънцето коси, с поддържана, бледно розовееща кожа, със стройните си крака и прекрасна фигура е повърхностна и изтъкана от себичност и някакво свое разбиране за доброта. Едно от нейните добри дела, които ще й осигурят място в училището за добро е Агата. Самотната, чернокоса и грозничка Агата, която с всеки ден се изолира все повече от света и обществото, а всъщност тайничко копнее да бъде част от живота - пълноценна, обградена от обич, грижа и внимание. 

Това, разбира се, не й пречи да е вкисната и дръпната тийнейджърка, която сама се набутва в ред комични, а често и опасни ситуации. Всъщност това и двете го умеят много добре. След като огромните хищни птици, на които, простете ми, вече не помня имената, ги отвличат от дома им (по-скоро отвличат Софи, а Агата нали си е вироглава, та се залепва сама за птицата в желанието си да спаси своята приятелка) и ги стоварват в двете училища, следват много негодувание, хапливи реплики и напрегнати моменти и за двете. Ако вече сте чели първите страници ще се чудите откъде това негодувание в Софи, след като тя копнееше да се озове в Училището за Добро. Е, това е защото нея птицата я изпльоска в зловонните води на Училището за Зло, а Агата някак се озова при купищата русокоси принцеси с розови рокли.

Неподправения шок, който изживяват и двете девойки, заради положението, в което се оказват, ме накара да се смея с глас, колкото и злобно да ви звучи. Възмутената Софи, която просто не може да повярва, че е заобиколена от мръсни, неподдържани, пъпчасали и лоши злодеи и уплашената Агата, която се чувства като грешка в поточната линия на живота, обградена от розови фусти, пъстри цветя и лъчезарни усмивки, залепени върху красиви лица - всичко онова, което тя не е и никога няма да бъде, да не говорим, че я дразни безкрайно. Казвам ви, тази гледка не е за изпускане. Соман Чайнани си подбира думите добре и създава ситуации, които заедно с хумора, изкарват на преден план вътрешната борба на двете момичета, излагат същността им по начин, който не би могъл да бъде изразен просто с думи и чувства,  размиват и очертават границата между доброто и злото многократно. 

А още по-впечатляващо за мен беше, че на фона на приказния сюжет, който създаде, наред със солидната доза смях, успя и да вкара някои доста злокобни сцени. Тази абсолютна амплитуда в настроенията и атмосферата на книгата, прехвърля жанра на детско-юношеската литература и със сигурност разширява аудиторията.

Харесва ми как Соман Чайнани създава разделение между измеренията на доброто и злото с всяка дума, всяка идея, всяко действие и едновременно с това показва колко дълбоко свързани, преплетени и зависещи едно от друго са. 

Краят беше донякъде предвидим, но това не ми попречи да вися погълната от историята до малките часове на нощта с ясното съзнание, че на другия ден ще се чувствам като блъсната от трамвай, за да видя какво още ще ми разкрият Софи и Агата от арсенала си. 

Силно се надявам и вие да сте я харесали и да я харесате също толкова много като мен, за да бъде издаването и на следващите части на български реализирано. Не че иначе няма да се четат на английски, но представете си само с тези яки корици колко добре ще изглеждат подредени на рафта в библиотеката ви. 




четвъртък, 26 април 2018 г.

BOPS: Крадци на книги

Хубавата страна на това BOPS-a да ти дойде в края на месеца е, че остава много малко време до следващата кутия. 

Харесвам книжната кутия. Не просто тази. Всяка. Харесвам ги въпреки че често ми се случва да има поне един артикул вътре, който няма да ползвам и няма на кого да дам. Няма значение, аз си ги прибирам грижливо в една кутия и ги оставям да изчакат момента, в който ще влязат някъде в употреба или ще бъдат подарени на подходящия човек. Книжната кутия внася един особено приятен уют в деня ми и във всеки миг, в който се сетя за нея. А очакването, нетърпението и изненадата са най-сладки от всичко. Не знам как е при вас, но аз се наслаждавах повече да гадая и да си търся скритите от мама и татко подаръци, отколкото на чудесните игри, които изскачаха отвътре. Затова и независимо дали има книжни артикули в кутията, които не ми допадат, няма значение. Това не може да ми отнеме красотата на очакването и топлината на разопаковането.

Няма как да не сте забелязали, че кутията този месец е по-голяма от предишните. Да, това е защото вътре се крият  две много стилни подпори за книги, каквито много отдавна обмислям и тайничко искам да си купя. В крайна сметка вместо това започнах да подреждам част от книгите си хоризонтално на кула, за да придържат другите. И свикнах така. Но тези подпори във формата на "В", като BOOK, са толкова готини, че най-вероятно ще пренаредя пак библиотеката, за да влязат в употреба. Харесват ми много, солидни и тежки са. Изглеждат по начин, който ме кара да им се доверя, че могат да държат книгите ми (Не знам, дали някога съм ви споделяла, какъв тиранин съм, когато нещата опрат до моите книги и как дори не си личи, че една книга е отваряна, след като съм я прочела. Знам, че е малко крайно, но това е положението. Късно ми е, а и нямам желание да се променям.)
Съкровище номер две е ето този супер обикновен, изчистен и така готин малък бележник с мотото "Stop wishing, start doing",  в който можете да си записвате любими цитати от книги, можете да си записвате и любими рецепти или резултатите от белота и после да си го запазите като трофей. Вие си решавате. Мен лично това симпатично тефтерче ме мотивира да започна отново един поизставен проект, така че...Благодаря ви, семейство!

И заедно със съкровище номер две в комплект върви и съкровище номер три - един супер готин химикал с надпис "Аз съм част от всичко, което съм прочел" (тук кимам в съгласие). Защото в крайна сметка какво е лист без химикал?

Много приятна и полезна изненада беше картичката с промокод за отстъпка от сайта на издатеслтво СофтПрес. За книгохолик като мен, който дори и да има планини с непрочетени книги, не спира да си купува нови, това си е рай. Вече съм си набелязала няколко заглавия в списъка, които чакаха Пролетния панаир на книгата, но сега мисля да се възползвам по-рано и да си спестя малко тежест в дисагите. Не че на панаира няма пак да се ...няма пак да прекаля. :)

Ей, имам десетки книгоразделители у дома, но винаги се радвам, когато получа нов. Детска радост. Детинска дори. Но нищо не мога да направя. Такъв, разбира се, нямам. Оформен е като гръб на стара книга с позлатена украса и тематични орнаменти в отделенията. Истинска прелест.

Завършваме пиршеството с героя на кутията - "Забранете тази книга" на Алън Грац от издателство СофтПрес. Да си призная само съм я мяркала някъде в интернет, но не обърнах особено внимание. Четейки анотацията на задната корица сега, постепенно осъзнавам колко много щях да пропусна, оставяйки я да се изплъзне от полезрението ми.

Последните месеци чета предимно книгите получени с BOPS. И с това намирам един чудесен баланс в книжния ми свят. 

Благодаря отново за изживените изненади. Чакам следващата кутия с обичайното нетърпение. :)


вторник, 10 април 2018 г.

Войната не е с лице на жена | Последните свидетели

Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен. 

Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя. 

Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди,  беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.

Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета. 

Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяваща. 

Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.

"Да умреш е най-лесното". 

Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена. 

Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена. 

"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."


Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени. 

Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.

Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук. 

"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"

Сърцето е едно. 

Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й. 



Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.

"Войната това е когато тате гo няма."