понеделник, 15 октомври 2018 г.

Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, че след нея ме чакаше "Нещата, които синът ми трябва да знае за света", защото в противен случай щях да имам много сериозен проблем. Както и предишният път съм безкрайно доволна и ми стана малко тъжно, когато се наложи да изляза от света на приказките и да се разделя с Агата и Софи. 
Не помня, когато писах за "Училището за добро и зло" казах ли ви колко много ми харесва концепцията за света на приказките, който Соман Чайнани създава. Обичам такива изпълнения, когато авторът взима един съвсем тривиален приказен елемент и от него създава логичен свят, който бих мога да съпоставя със собствения си и да си кажа. "Това, че не съм била сред децата попаднали в някоя от приказките, не означава, че Училището не съществува някъде там."

Но нека се върнем към действието. В края на първата книга Агата хвана ръката на своята приятелка Софи и я целуна, оставяйки принца си да се стопи в мъглата. Двете сложиха край на своята приказка и щастливи се върнаха у дома, за да изживеят своето "и заживели щастливо". Софи избра страната на доброто и своята приятелка. Агата също. Всичко е прекрасно. Ала хората не се променят, не и наистина,не и просто така. 

Сватбата на бащата на Софи наближава и с всеки изминал ден, тя се чувства все по-изоставена и изключена от света. И за капак в този момент започват да се случват странни и крайно неприятни неща. Селото е атакувано, а посланието, което тайнственият нападател изпраща до жителите му е "Предайте ми Софи или всички ще умрете." Всичко започва да се сгромолясва с размах под краката на Софи и тя се е вкопчила като удавник за сламка в своята приятелка, стожер и подкрепа - Агата. 

Двете момичета не могат да избягат от неприятностите, които ги следват по петите на всяка крачка. И в крайна сметка отново се връщат в своята уж завършена приказка, отново пред вратите на Училището. Ала нещата този път са коренно различни. Няма ги кулите на доблестта, честта и милосърдието. Няма ги розовите завеси, наконтените прически и грациозните рокли. Защо са им? Това е свят без принцове. На кого му е потрябвал принц, щом всичко от което се нуждае, е вярна приятелка. 
Принцесите вече не са принцеси, защото няма принцове. Вече не е нужно да си правят прически, да се грижат за кожата си, да бъдат нежни и красиви. Еманципацията се е ширнала из цялото училище за момичета с пълна сила. 

А през това време момчетата изхвърлени от собствените си училища превземат Кулата на разказвача и изоставеното Училище за зло и организират там своята съпротива. Обзет от омраза и омерзение Тедрос е твърдо решен да убие вещицата, която му отне принцесата и да напише нов край на своята приказка. Ала истината е, че Агата и Софи не са се върнали в Училището, заради някаква черна магия. Нито краят на приказката им е бил изтрит от някой могъщ магьосник. Човек е господар на собствената си съдба. Това важи и за приказките. За да се случат всички тези неща си има съвсем логична причина. Агата тайничко си пожела да бъде със своя принц. 

Трудно е вървиш против волята на сърцето си. Трудно е да се откажеш от нещо, което открай време си смятал за най-ценното в и живота си. Ала това, че едно решение е трудно не отменя необходимостта да направим своя избор. 

"Защото порастваме, Филип - въздъхна Тедрос. - Когато си малък мислиш, че най-добрият ти приятел е всичко на света. Но когато откриеш истинската любов... всичко се променя. След това приятелството ви никога не може да е същото. Защото, независимо колко много се опитваш да запазиш и двете, може да си лоялен само към едното."

Много хора през годините са ме смятали за цинична, заради подобен род изказвания, но аз също вярвам, че е така. И смятам, че е естествено да бъде така. Харесва ми това, че Соман Чайнани не игнорира истината, не я подправя или захаросва. Напротив, използва я за контрапункт на историята и с това й позволява да излезе извън рамките на жанра си. 
Едно от нещата, които харесвам в тази история е, че не мога да взема страна. Разбирам и съм съпричастна към всеки един от персонажите й, макар и те да са в конфликт. Дори и с Ийвлин. Може и да е злодей, ала разбирам и нейната гледна точка. Мога да вляза и в нейните обувки и да разбера защо го прави. Соман Чайнани ни позволява да огледаме света на приказките от всички страни, да видим всички гледни точки, да вникнем в решенията на героите и да се почувстваме част от всичко това. 

"Училището за добро и зло: Свят без принцове" е достойно продължение на историята и няма да ви разочарова. Дори и да не таите особено добри спомени от ученическите си години като мен, това е училище в което със сигурност ще искате да се върнете отново!



събота, 13 октомври 2018 г.

"Убийството на художника"

Споменавала съм неведнъж, че отминаха годините, в които се наслаждавах на криминалния жанр. И макар сега изключително рядко такова четиво да ми попада в ръцете, ние с кримките имаме богата и напоителна история. Всъщност една от първите ми съзнателно пожелани книги беше именно в този жанр - "Пери Мейсън и русото момиче". Бях малка, толкова малка, че още изпитвах нужда да попитам мама, дали може да прочета книгата. Тя, разбира се, беше против, защото съвсем логично прецени, че в един криминален роман неминуемо ще има убийство, което си е равнозначно на насилие. Или каквото и да е друго, равнозначно на насилие. В крайна сметка сестра ми я убеди и тя ми позволи да я чета. 

Още на първата една трета от книгата знаех, че това ще е едно много скучно четене. Бях толкова малка, че още не можех да обвържа сцените на насилие и последствията от него с реалния живот, за да разбера истинската му същност, нито пък нецензурния език. Съответно и не разбирах по-голямата част от случващото се. Нямаше картинки, нямаше забавни сцени, поне не и по моите критерии. Беше скучна. Но аз толкова дълго време бях опявала на мама, че искам да я прочета, че всеки път, когато тя ме провереше как върви четенето, търсейки следи на увреждания в погледа ми, аз всеки път отговарях бодро и въодушевено, че е много интересна и много ми харесва. Истина е, че към средата на първия случай започнах да прескачам половината от страниците и съвсем загубих нишката. 

Сега години по-късно вече крайно далеч от жанра, отново посегнах към една от подопечните му. Чета толкова отдавна за книгите на Луиз Пени, че в крайна сметка се предадох на всеобщото въодушевление и реших да се пробвам. 
Първите петдесетина страници ми бяха откровено скучни, макар и да разбирах ясно тяхната цел. Луиз Пени не се хвърля директно в дълбокото, тя създава един полегат наклон, по който читателят може бавно и спокойно да се впусне в действието. Благодарение на това аз тръгнах със спокойна и отмерена крачка напред по страниците и бавно и постепенно набрах инерция, която по-късно се превърна в задъхана надпревара. 

Несъмнено звездата в тази книга е главният детектив. As it should be! :)
Луиз Пени успява да създаде един изключително дълбок и колоритен образ, в лицето на детектив Арман Гамаш, нареждайки се с това до едни от големите имена в жанра. Гамаш е различен от повечето съвременни детективски образи. Той е тривиален - цени семейството си, обсъжда бъдещите си решения с любимата си жена, търси нейната подкрепа и съвет, намира утеха, спокойствие и щастие в дома си, в нейните ръце. Той е възрастен, осъзнал себе си индивид. Намерил е своя център и се е научил да поддържа този баланс. В него няма мистерии, не се лута. Гамаш е намерил своето място в света, осъзнал е ценностите си, изградил е характера си и е стъпил здраво на земята. Арман е високо ценен от своите колеги. Хората, с които работи без значение, дали са под или над него в йерархията хранят уважение към него. И разбира се, както се случва и в живота, тези ценности не му помагат да се издигне по стълбата.  Но пък си тежи на мястото.

Гамаш разследва убийството на възрастна жена. Мога да кажа много за Джейн - тя е художник, приятелка, самотница, жертвоготовна, добра, мила, готова винаги да помогне, добродушна, учтива и обичана от всички в Трите бора, където всеки познава всекиго. 
Ала все пак Джейн е убита. И това е шок за всеки един от жителите на Трите бора.За някой е тъжен и необясним факт, за други болезнена истина, за трети съкрушителен момент. Загадката се разплита детайл по детайл и като един истински криминален писател, Луиз Пени ни оставя в неведение до последния момент. За тези от вас, които четат по-често криминални романи, може би мистерията не е била толкова голяма. Може би сте разгадали убиеца далеч преди авторката да реши да го изобличи. Но аз нямам тренирано око. И убиецът за мен беше пълна мистерия, докато не бе назован. И тогава ме заля онова чувство, заради което си спомням, че някога обичах криминалните романи. Моментът, в който всичко започва да се навързва. Моментът, в който се връщам назад и напасвам всяка дума, всяко действие на убиеца, за да остана накрая възхитена от грандиозния размах, с който авторът е заплел възела. 

Луиз Пени ми дава повече от една причина да харесам тази книга. Освен прекрасния полегат стил на писане, интересната интрига, класическия маниер и издържаният начин, по който създава връзките между своите герои, за да почувстваме и ние техните отношения, тя не се ограничава само с една мистерия. Нещото, което през цялото време ме глождеше повече от това, кой е убиецът, бе интригата около къщата на Джейн. Холът, който така упорито бе крила през целия си живот. Холът, който бе станал причина за нейното убийство. 

Луиз Пени знае как да направи читателя съпричастен с историята. Обикновено когато чета криминална книга аз съм винаги или малко по-назад от детектива или малко по-напред. Обикновено съм по-назад, дори много по-назад. Но Луиз Пени ме преведе през тази мистерия ръка за ръка с Гамаш. Успявах да подредя всеки нов факт в главата си и да си направя заключенията заедно са него. И през цялото време чувствах как заедно споделяме едно общо знание. Сякаш разследваме заедно. Прекрасен синхрон. 

И има едно още едно, последно, нещо, което обичам в тази книга и то е искреността на взаимоотношенията между хората в Трите бора. Беше изключително удоволствие да наблюдавам как пред очите ми се изграждат и натрупват емоциите помежду им, как се разкриват отдавна заровени чувства и как всичко минава през личната призма на всеки един от тях. Луиз Пени наистина е свършила майсторска и образцова работа в жанра. Препоръчвам тази книга на всички, които са почитатели на криминалните рафтове в библиотеката и на всички, които не са - като мен. Вярвам, че може да ви донесе единствено наслада и удоволствие.

Разстояние...

“Времето е най-дългото разстояние между две места.”

― Тенеси Уилямс, “Стъклената менажерия”
***
“Time is the longest distance between two places.”

― Tennessee Williams, The Glass Menagerie


Защото обичам книгите чак до точките в тях....

“Защото обичам книгите чак до точките в тях. Обичам ги по начин, за който няма логика и доводи. Просто така стоят нещата. Обичам ги по начина, по който ги обичат хората в Библиотеката за писма. Не ми стига да чета, искам да разговарям през страниците, да достигна до отсрещната страна, да се докосна до човека, чел ги преди мен., Искам да посветя живота си да ги издирвам, да ги чета и да ги продавам. Искам да обслужвам клиентите и да поставям в ръцете им вярната книга. Искам да съм до Ал и да го утеша, когато осъзнае, че книгата, която пише, вече е написана. Искам да разговарям с Фредерик и Фрида. Да слушам дискусиите в клуба на книгата. Искам всичко това. И искам да продължи вечно. А ако е невъзможно да се случи, тогава искам да го искам до последната възможна секунда. И искам момиче, което да ме желае такъв. С прахоляка и всичко.”

― Кат Кроули, Думи в тъмносиньо

***

“I love books down to the full stops. I love them in a way that’s beyond logic and reason. That’s just the way it is. I love them the way those people in the Letter Library love them. It’s not enough to read, I want to talk through the pages to get to the other side, to get to the person who read them before me. I want to spend my life hunting them, reading them, selling them. I want to serve customers and put the right book in their hands. I want it all. And I want it to go on forever. And if it can’t last then I want to want it right up to the very final second. And I want a girl who wants me the same way. Dust and all.”

― Cath Crowley, Words in Deep Blue


Счупено...

“Човешките организми представляват изключително подредени системи и веднъж като се разбъркаме дотолкова, че да не подлежим на поправка, вече не се пренареждаме.”

― Кат Кроули, Думи в тъмносиньо


Тъмносиньо...

“Миналото е с мен; настоящето е тук. Бъдещето не е предначертано и може да бъде променяно. То е на разположение на въображението ни и се е ширнало пред нас. Огряно от слънчева светлина, с тъмносини дълбини и с мрак.”

― Кат Кроули, Думи в тъмносиньо
****
“The past is with me; the present is here. The future is unmapped and changeable. Ours for the imagining: spreading out before us. Sunlight filled, deep blue, and the darkness.”

― Cath Crowley, Words in Deep Blue



Следи...

“Това, което харесвам на книгите втора ръка, са следите, оставени вътре - кръгчета от кафе, оградени думи, бележки в полетата. С Джордж сме попадали на какво ли не през годините - писма, списъци с покупки, билети за автобус, мечти. В гънките съм намирал миниатюрни паячета, сплескани цигари и стар тютюн.
...Книгите втора ръка преливат от мистерии.”
― Кат Кроули, Думи в тъмносиньо


Секира за ума...

„Мисля, че трябва да четем само тези книги, които ни нараняват и пронизват. Ако книгата, която четем, не ни кара да се събуждаме с главоболие, защо я четем изобщо? Само, за да ни радва? О, Боже, в такъв случай можем да бъдем щастливи и без книги. А книгите, които ще ни направят щастливи, можем да напишем и сами. Нуждаем се от книги, които ни афектират като природно бедствие, като смърт на близък, който обичаме повече от себе си, като чувството да бъдеш изоставен в нищото, като самоубийство. Една книга трябва да бъде брадвата за замръзналото море у нас. Това е моето вярване“.

― Франц Кафка

***
stab us. If the book we're reading doesn't wake us up with a blow to the head, what are we reading for? So that it will make us happy, as you write? Good Lord, we would be happy precisely if we had no books, and the kind of books that make us happy are the kind we could write ourselves if we had to. But we need books that affect us like a disaster, that grieve us deeply, like the death of someone we loved more than ourselves, like being banished into forests far from everyone, like a suicide. A book must be the axe for the frozen sea within us. That is my belief.”

― Franz Kafka


Контраст...

“Човешкият вкус е разнообразен като човешките пръстови отпечатъци - не спираше Шутът. - Никой няма да харесва всичко, всеки няма да харесва нещо, някой харесва онова, което ти мразиш - но поне да те мразят е по-добре от нищо. Ще рискувам с една метафора, в една велика картина важното е контрастът: най-ярките ярки тонове и най-тъмните тъмни. Не сива каша. Това, че нещо е мразено, не е доказателство, че е велико изкуство, но липсата на омраза определено е доказателство, че не е.”

― Брандън Сандерсън, Заклеващият


Изкуство...

“Неприлично трудно е - ако не невъзможно - да създадеш нещо, което никой да не мрази - продължи той. - И обратно, невероятно лесно е - ако не и очаквано - да създадеш нещо, което никой не обича.”

― Брандън Сандерсън, Заклеващият

***

“Единственият начин да създадеш нещо, което никой не мрази, е да се увериш, че то също не може да бъде обичано.”

― Брандън Сандерсън, Заклеващият


Власт...

“Хората винаги преследват нещо, но не защото нещото наистина им харесва - а защото им харесва да го притежават.”

― Брандън Сандерсън, Заклеващият


Лицемерие...

“Понякога лицемерът не е нищо повече от човек, които в момента се променя.”

― Брандън Сандерсън, Заклеващият

***

“Sometimes a hypocrite is nothing more than a man in the process of changing.” 

― Brandon Sanderson, Oathbringer


Най-важната стъпка...

“В едно пътуване напред ще има болка и провал. Не само стъпките напред онези, които трябва да приемем. А и препъванията. Изпитанията. Знанието, че ще се провалим. Че ще нараним близките си.
Но ако спрем, ако приемем човека, който сме, когато се провалим, пътуването завършва. Провалът се превръща в наша цел.
Да обичаш пътуването означава да не приемаш подобен край. Аз отрих чрез болезнен опит, че най-важната стъпка, която трябва да направи човек, е винаги следващата.”
― Брандън Сандерсън, Заклеващият
***
"A journey will have pain and failure. It is not only the steps forward that we must accept. It is the stumbles. the trials. The knowledge that we will fail. That we hurt those around us.
But if we stop, if we accept the person we are when we fall, the journey ends.
That failure becomes our destination.
To love the journey is to accept no such end. I have found, through painful experience, that the most important step a person can take is always the next one."
― Brandon Sanderson, Oathbringer


Цена...

“В тоя живот никой не може да бъде щастлив даром, та дори и само за миг.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете


Сред книги...

“От самото начало разбрах, че искам да живея сред книги, и започнах да мечтая, че един ден собствените ми истории биха могли да се озоват в някои от томовете, към които се отнасях с благоговейна почит. Книгите ме научиха да мисля, да чувствам и да живея хиляди животи.”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете



Истината...

“Човек е свободен само ако не знае истината.”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете
***
“Истината? Ти и аз знаем, че няма такова нещо. Истината е договорка, която позволява на невинните да не се сблъскват с реалността.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете


Мъничко късмет...

“Понякога, когато боговете гледат встрани и съдбата се изгубва някъде по пътя, даже добрите хора се радват на мъничко късмет в живота.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете



Честните хора

“В тази страна честните хора биват убивани постепенно. Бързата смърт е запазена за негодниците. А нас ни убиват като ни пренебрегват, затварят ни всички врати и се правят, че не съществуваме. ”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете



Омраза...

“Бе стигнал до заключението, че човек не знае кой е в действителност, докато не се научи да мрази. А когато мрази истински, когато се предаде на яростта, която го изгаря отвътре и бавно поглъща и малкото добро, което е смятал, че носи у себе си, го прави тайно.”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете



понеделник, 1 октомври 2018 г.

"Небе в дълбините", сърца във войните

Напоследък май чета предимно книгите-изненади, които откривам в BOPS. "До всички момичета, които съм обичала", "Елайза и нейните чудовища", а сега и "Небе в дълбините". Проявих известно нетърпение по отношение на "Небе в дълбините", защото подозирах, че може да пристигне с BOPS, но въпреки това не се стърпях и си я купих на Алеята на книгата. 

Едната книжка ще отпътува към един от вас на 15 Октомври. Повече за това можете да прочетете тук (и да се включите, разбриа се):

Facebook игра за "Небе в дълбините"

Издателство Ибис влизат в много добра тийн серия. "Елайза" беше страхотна. "Небе в дълбините" не отстъпва ни най-малко. 
Историята се завърта около две отколе враждуващи племена. Аските и Руките живеят в суровите условия на неблагоприятен климат, нападат селата си, избиват се едни други въвлечени в конфликт, който никой не помни кога е започнал.  Ала знаят със сигурност, че най-големият им враг е другото племе. Използват враждата между своите богове за оправдание за войнствеността си. Но нима не си създаваме сами боговете, в които да вярваме? Изначалният повод на тази война е изгубил своята стойност отдавна, защото с годините всеки войн от племето аски е убил толкова братя, сестри, майки, бащи и деца на войните от племето руки, колкото и те самите са избили сред техните собствени близки и приятели. Поводи много, причини също. Ала като всяка друга война, смисъл никакъв.

Тази книга е young adult, ала има моменти, в които жестокостта прекрачва границите на жанра. И намирам това за освежаващо. Андриен Иънг е успяла да балансира много добре сюжета и емоциите, без да омаловажава нито един аспект от историята.
Представете си ги. Ийлин отраства в едно от селата на аските. Тя е дъщеря на водача на това село. И като такава от нея се очакват определени бойни постижения и отдаденост на бойните идеали на съплеменниците си. Обучена от рано в изкуството на войната, тя влиза в първата си битка едва на дванадесет години. Можете ли наистина да си я представите? Прибрала косата си в невинни плитки, лети сред враговете си и посича наред руки. Тези хора са отгледани за битки. Толкова отдавна са във война, че не знаят как да живеят в мир. А вероятно и не биха могли. До момента, в който на сцената се появява нов враг. Демоните хери - безмилостни и жестоки. И много, много силни. 

И за да бъде хаосът пълен, Ийлин бива ранена и пленена от племето руки. А там като част от общността им открива и своя брат. Братът, който е умрял преди години, пропаднал в една стръмна долина на едно от бойните полета. Споменът, за обления в кръв Ири, преследва с години Ийлин и измъчва дните и нощите й. В онзи ден, тя губи брат си и бойният си другар. А това е прекалено жесток удар за едно младо момиче. Изобщо за когото и да било. 
Сега го открива отново. Ала той вече не й е нито брат, нито боен другар. Той е рук. Той е част от племето на врага. Живее в един от техните домове и уважава и обича като майка стопанката на този дом. Има нов брат, нов боен другар. Има ново семейство. Нов живот. 

Ударът за Ийлин е по-жесток и от раните й. Да открие, че братът когото жалее и оплаква години наред, е открил нов живот сред нейните, сред техните общи врагове, е повече от смазващ. Тук Адриен Йънг е свършила наистина страхотна работа. Палитрата от чувства, която избухва в Ийлин е наистина богата и красноречиво изразена. А още по-впечатляващо е и това, че в тези двеста и няколко страници, тя успява да изгради прехода от страх, към омраза, до прошка и единение. При това наистина адекватно, подкрепено с добра мотивация, обусловени действия и логични последствия. 

Пленената Ийлин се превръща в дюр, което трябва да е техният еквивалент на роб. Новият боен другар на брат й е нейният нов собственик - Фиск. Разбира се, зад този ход се крие повече от това, което плува на повърхността. А метаморфозата у самата Ийлин беше наистина удоволствие да бъде проследена.
Изключително много ми хареса и романтичната нишка. Всички почитатели на жанра са се досетили още от първите страници как ще се развият отношенията между нея и Фиск. Емоциите между тях бяха наистина хармоничен хаос изрисуван върху художническа палитра. Обърканите чувства и избухливите действия бяха добре подкрепени с плътна мотивация, за да бъдат изрисувани още по-реално в очите на читателя. Прехода в техните емоции беше плавен и наистина вълнуващ. Особено този на Фиск. В неговите действия ясно си личеше как нещата между тях се променят и задълбочават. 

Ако сте почитатели на жанра ви съветвам да не пропускате тази история. Тя предлага мисля всичко, което бихте могли да искате. Тя  е зрелищна, ярка и запомняща се. Битки, кръв и сурова жестокост се разливат с пълни шепи сред страниците й. Тя е свежа и вълнуваща, преливаща от емоции и действие, които ще ви впримчат в историята и ще ви направят съпричастни с всичко през което ще преминат нейните герои.

петък, 28 септември 2018 г.

"Елайза и нейните чудовища"

Ето така се пише young adult. Право в десетката за Франческа Запия.
Започнах "Елайза и нейните чудовища" вчера следобяд (неделя) и след първите петдесет страници се наложи да я оставя, защото малката се събуди и ангажира цялото внимание за себе си. Но още тогава знаех, че няма да си легна преди да я дочета. И така в два през нощта моя милост прелисти и последната страница от тази прекрасна книжка.

"Елайза и нейните чудовища" дойде при мен отново благодарение на BOPS. Така че, мило семейство, благодаря ви за този страхотен избор. Ако трябва да съм честна последните години не си купувам Young adult като изключим Сара Дж. Маас и Касандра Клеър. И мисля, че основният ми снабдител в жанра са именно те. И за щастие! Защото иначе колко неща бих изпуснала.

Имах добро усещане за тази книга и тя го преизпълни.
Елайза Мърк е ученичка последна година в гимназията. Тя е свита, мълчалива, невидима и също така интроверт. Елайза Мърк е невидима, защото така предпочита.Това е въпрос на избор, направен на база горчив опит в миналото. И тъй като все пак е човешко същество с естествени социални потребности, Елайза живее втори живот онлайн. Там тя е ЛейдиСъзвездие - създател на един от най-известните комикси - "Чудовищно море". Комиксът на Елайза се чете от милиони хора. Милиони хора сядат всяка вечер пред компютъра, за да говорят за любимия си комикс във форумите не Masterminds, а всеки петък очакват с нетърпение, защото тогава излизат новите страници от комикса. "Чудовищно море" е толкова голямо и известно, че под неговия слоган други творци пишат своите фен фикшъни, рисуват арт и създават бранд. Не знам, дали можете да си представите ситуацията и да влезете в обувките на Елайза. Аз се опитах и мисля, че изпитах една малка частица от цялото това напрежение и отговорност, от този сблъсък на двете половини на нейния живот. И беше смазващо.

Лесно е да се затвориш в себе си, да потърсиш убежище в своето изкуство, да потърсиш сигурност в анонимната известност. Да имаш приятели, които никога не си виждал. Да можеш да им кажеш всичко. Човек се сприятелява много по-лесно онлайн. Виртуалното общуване ни дава възможност да обмислим отговорите си, помага ни да бъдем остроумни, дава ни смелост. Елайза никога не би посмяла да застане с творбата си пред своите съученици. Но анонимността на интернет й позволява да покаже една своя страна, която в противен случай би останала затворена завинаги. лесно е да загърбиш неуспехите си в интернет. Затваряш страницата и приключваш темата. Никой не те познава, никой няма да те сочи с пръст утре в училище. Никой няма да ти напомня за провала. Изтриваш акаунта. Правиш нов. И просто така с два клика получаваш втори шанс. Лесно е да се привържеш към този свят. Лесно е да живееш онлайн.

Четейки тези редове си давам сметка за много неща. Спомням си моите тийнейджърски години и моят собствен онлайн живот - приятелите, контакта с непознати, на които можеш да кажеш всичко, чувството на сигурност. Спомням си, че тогава аз също като Елайза се ядосвах на родителите си, вярвайки че те не уважават моето лично пространство, моите решения, че не ги разбират и не ги приемат. Сега от разстоянието на годините мога да погледна ситуацията и от друг ъгъл. Този на родител. Сега вече мога наистина да оценя реакцията на майка ми, която нито веднъж не ми забрани да сядам на компютъра. Която някак успя да стисне зъби и да ми има доверие до края, макар и понякога да не й издържаха нервите и да избухваше по темата. Чудя се, дали аз ще имам това търпение.Съчувствам на Елайза, разбирам трудностите през които е принудена да минава всеки ден, но кратките сблъсъци с майка й, бяха единствените моменти, в които разбирането ми се изчерпваше и ми идваше да я накажа в стаята й вовеки!

Борбата на Елайза е многопластова. Възхитена съм от Франческа Запия и вниманието, което е вложила в изграждането на тази история. Беше хубаво да бъда част от нея, да бъда до Елайза през всички фази на промяната. Първите трепети около Уолъс, излизането от черупката, първото събиране с хора, различни от семейството й, отдалечаването от семейството, от онлайн приятелите и живота и ужаса през който минава, когато самоличността й е разкрита.

Франческа Запия заформя тази история с професионализма на психолог.  И няма начин да не ви докосне, защото ще си спомните, че и вие сте били там на тази пътека. Че и вие сте оставали неразбрани, животът вие бил катастрофа и сте били готови да се пръснете под натиска на напрежението. Ще си спомните, че е много трудно човек да бъде обективен в тази възраст и е много лесно да си навие нещо на пръста, което от заблуда да се превърне в наистина голям проблем.И ще си спомните, че колкото и глупаво да ви изглежда сега, тогава нещата ви се струваха истински сериозни. И наистина бяха такива. 


Ситуацията, пред която се изправя Елайза, е още по-трудна за осмисляне. Тя е силен интроверт, който с всеки изминал ден навлиза все по-дълбоко в тази крайност. Представяте ли си какъв стрес и ужас е, изведнъж да се превърнеш в знаменитост. Лицето ти да бъде разпознаваемо навсякъде. Шкафчето ти да бъде залято от бележки. Целият свят да заговори за теб, да иска да се докосне до теб, да излее емоциите си върху теб. Макар и в по-голямата си част положително, това внимание е твърде много, за да бъде понесено спокойно от един толкова затворен в себе си човек. И това е само едната страна на проблема. Другата е комиксът. "Чудовищно море" е нещо, в което Елайза е вложила цялата си душа. И с увеличаването броя на почитателите й, отговорността към тях също расте става чудовищна. И в този момент се стоварва върху нея с всичка сила. 
Франческа Запия гради пълнокръвни образи. Дали заради нещо случило се в миналото им, дали заради поредица от обстоятелства довели до настоящето положение, всеки от тях е счупен по малко или много. Каквито са и повечето тийнейджъри, защото това е време на борба и изграждане. Време на съзряване и промяна. Време, в което човек трябва да заяви своята позиция пред света и трябва да го направи сам. 
Подкрепата, която Елайза получава е безценна, но тя е и остава единственият човек, който може да хване спасителното въже и да се издърпа по него, за да бъде отново пълноценна. 

Харесвам тази книга, защото тя носи много послания със себе си. Харесвам я, защото се доближава силно до реалността, без да създава илюзии в участниците си. Защото не маскира емоциите им, макар и да са трудни за смилане, макар и да водят до пропаст. Защото не дава фалшиви надежди, а посочва пътя нагоре.  Защото говори за нещата в прав текст, без заобикалки, без да премълчава нищо. И въпреки всичкия този реализъм, това не я прави трудна, тежка и мъчна. Напротив, от нея струи обич, младост и подкрепа. 





четвъртък, 27 септември 2018 г.

Запишете ме при "Камен и пиратите от 5г"

Сигурно си представяте колко трудно ми бе да избера какво да чета след "Лабиринтът на духовете". Е, "Камен и пиратите от 5г" бе най-доброто решение, което можеше да взема. Тази книга е толкова различна от "Гробището", колкото може да бъде изобщо и е просто прекрасна. Тя е като пътуване до другия край на света.
Случвало ли ви се е да имате определени нагласи за дадена книга. И когато я прочетете, да се окаже, че тя е нещо съвсем различно от това, което сте очаквали. И в крайна сметка тя да ви изненада по такъв прекрасен начин, че накрая да останете с усещането за преизпълнен план и преливаща кошница от страхотни впечатления и спомени.

"Двадесет години съм в туй училище и за пръв път виждам деца толкова да искат да влизат в час!"

"Камен и пиратите от 5г" мирише на детство, игри, приключения и живот. Не тая скъпи спомени от училищните си години. Това определено не е време, което бих искала да изживея отново. Моите училищни години не бяха като на пиратите, но детските ми години бяха. Имаше време, преди да започна училище, когато заедно с моите другарчета от квартала играехме на рицари и детективи. Едно от любимите ни места за разследване бе котелното на блока, в който живеех. Обикаляхме по малките приземни прозорчета, които разкриваха мрачните мистерии на подземния етаж, пълен с паяжини, тръби, който не знаехме накъде отиват и големи котели и си представяхме какви ли тайни крие тъмнината. Измисляхме истории, спасявахме другари, участвахме в битки, правехме всичко, което въображението ни бе способно да сътвори под формата на игра.

И ми липсва. Сега тази книга ми носи същия този дух, който притежавахме тогава - безграничната сила, смелостта, задружността, приятелството. Тогава всичко беше просто и лесно. Ето тези криле ми даде Елена Павлова. Като дете не четях много и отгръщайки последната страница на книгата си давам сметка колко много приключения съм изпуснала. Сигурно затова сега чета като невидяла, защото се опитвам да наваксам всичкото това пропиляно време. А а там на последната страница се намира списъка с нови и нови заглавия, които просто умирам да прочета.

Елена Павлова е свършила прекрасна работа с рози роман - от първата буквичка до последния детайл. Това са страници изпълнение със смях, въображение, действие, юношески перипетии и не на последно място като всяка уважаваща себе си детска книга с истински важните неща. А именно - самият живот.
Наред с първокласното чувство за хумор и изключително лекия и приятен младежки стил на писане, Елена Павлова е изпълнила тези страници и с много обич и послания. Такива, каквито бих искала да предам на своята дъщеря.

Прекрасен е начинът, по който е съчетала съвременния живот и мястото на технологиите в него с онзи специфичен мирис на детски игри, който всеки от нас помни, дори и да е погребан дълбоко в съзнанието му. Иска ми се да мисля, че ученическите години на дъщеря ми ще бъдат такива - изпълнени със споделени приключения, верни приятели, фантазии, мечти и щастие.

Искам повече деца да прочетат тази книга, повече родители също. Нека всички да си припомним колко са прекрасни детските години от живота. Нека не забравяме, че няма да се върнат и да ги изживеем по най-прекрасния начин.

И като капак на всичко Елена Павлова е събрала в шепите си още една изненада за читателя, която дава на тази книга съвсем нова и различна краска. Това беше нишката, която не очаквах. Историята за вечното момче. Камен е фантастичната нишка в тази история. И едновременно с това метафора за всички онези деца, които често сменят училищата по независещи от тях причини, които винаги са новите деца в класа, които често се налага да правят нови приятели и да се разделят с тях.

Обичам тези деца. Обичам целия 5г и всичките им приятели. Искам да ги прегърна, да се смея с тях, да тичам с тях. Да ги гледам как играят пред очите ми, да подвиквам след тях, да ги гледам как растат, да ги подкрепям, когато живота се изправи насреща им жесток и непоколебим, да им помогна да открият себе си и да открия себе си в тях. Отново.
Пуснете "Камен и пиратите от 5г" в домовете си и в сърцата си. Те винаги са готови да приемат нови членове в задружната си група.



понеделник, 24 септември 2018 г.

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..."


Дълго време ще гоня в съня си и на яве мъглите из мрачните улици на Барселона. Години наред крача по същите тези улици редом със Семпере и синове. Кракът ми не е стъпил в Барселона, а сякаш съм живяла цял живот там. Не искам да чета други книги за Барселона. Искам да я помня такава, каквато Сафон ми я показа - мащеха и майка, романтична, мрачна и опасно красива, жестока и своенравна, гостоприемна, очакваща, жадуваща, неоценим спътник и дом.


И сега когато всичко свърши нейните призраци ще ме преследват винаги. Невъзможно е да четеш Сафон, без да го обикнеш. Без да обикнеш Барселона.
Тук е момента да кажа, че надолу ще има спойлъри. Простете ми, четете на своя отговорност.

Такива ревюта трябва да се пишат паралелно, докато се чете книгата. Не мога да ви опиша колко хиляди идеи, впечатления и мисли пораждат в мен думите на Сафон, които искам да споделя с вас и които отлетяха от ума ми, защото нови и нови не спират да го заливат. Толкова пъти искам да говоря с вас, но би било крайно жестоко, ако постоянно ви споделям какво се е случило. Особено, когато убиха Варгас. Да му се не види, все още ми липсва мизантропската му осанка и човеколюбивото му сърце. Добре, че сестра ми вече я беше прочела, имаше моменти, в които щях да се пръсна, ако не говоря за Лабиринтa.

Не знам откъде да започна. Беше ми малко трудно четенето, защото минаха години откакто прочетох първите три книги и загубих нишката на историята, а Сафон уважава достатъчно читателя, за да не му обяснява като на малоумен на всеки ред какво е станало две страници по-рано - били те и в друга книга. Така че ми отне известно време да вляза в час. Но това може би е добър повод да ги прочета отново.

Зная, че всеки път когато пиша за "Гробището на забравените книги" го казвам. Но това е истината. Думите на Сафон са симфония - мелодична, чиста, красива, полифонична, изсвирена сякаш от стотици музикални инструменти с кристален звук, нетрепваща ръка и непреклонна всеотдайност. Не знам по какъв друг начин да ви покажа какво чувствам, когато чета Сафон. И това е малко.

Сега когато затварям последната страница си давам сметка, че това е един чудовищен замисъл и труд. Страница след страница, книга след книга историята  на семейство Семпере добива все по-мащабни размери. Нови персонажи не спират да се вливат в тази история и да я украсяват със своята индивидуалност и чудатости.
Сега си мисля, че финалът на тази история - Лабиринтът, е несъмнено най-добрата от поредицата, ала помня, че си казвах това след всяка следваща книга. 
"Сянката на вятъра", "Играта на Ангела" и "Затворникът от Рая" сложиха един своеобразен край на основната история около Даниел, Беа и Фермин, донасяйки им един утешителен финал, който да им помогне да преживеят дните до големия финал. А може би утешителният финал беше за нас, не зная. Факт е, че те като че се помириха с настоящето си и най-накрая си позволиха да се обичат, да бъдат заедно, да се радват и да живеят пълноценно.

"Лабиринтът на духовете" ги заварва там, насред това щастие. Малкият Жулиан вече се е родил, Даниел и Беа са поели книжарницата от възрастния Семпере. Още едно дете е на път - това на Фермин и Бернарда, които все така продължават да бъдат любимата ми двойка. И тогава започват да изплуват сенките от миналото. Историята бавно върви към своята развръзка. Детайл по детайл, Сафон плете мрежата около семейство Семпере. Мрежа, достойна да се нарече "историята на една епоха". Надали мога да сбия в няколко абзаца този сложен лабиринт от думи. Затова няма и да опитвам. Вместо това ще опитам да ви запозная с тези, които все още не познавате.
Когато заговорихме за призраци от миналото, Сафон ни въвежда в Лабиринта с една сцена от миналото на Фермин. Сцена, в която по време на бомбардировките на Втората световна война, той опитва да спаси едно момиченце, дъщеря на жената, която винаги е обичал. И не успява. Връщайки се към епизодите от миналото на Фермин, няма как да не разберете неговата личност - неговата словоохотливост, постоянен апетит, нескрита любов към насладите от живота, искреност, лоялност и комплесност на образа. Този паметен ден е един от онези, които го белязват завинаги. А този призрак не е готов да си отиде.

Години по-късно Алисия излиза на сцената. Красива, крехка, нежна, белязана от раните на една от най-жестоките и нечовечни войни в историята на света - психологически и физически. Алисия е това, което е. Ангел на смъртта - красив и смъртоносен. Тя е хладнокръвна и жестока и все пак в гърдите й бие сърце, което може да оцени добротата, добродушието, наивността и човечността на хората. Това са неща, които познава и разбира, ала е на ясно, че никога няма да притежава, нито ще бъде техен обект, поне не за дълго. Просто защото тя е различна. Защото нейното място не е там, сред тази топлина и обич. Алисия е като призрачен пазител на тези устои и ценности. Тя е там, за да поддържа равновесието, за да позволи на добрите хора да бъдат отново добри и да плати цената за това.

Колелото се завърта отново, един последен път, и сцената се изпълва с актьори. Някои виждате за пръв път, други се измъкват иззад кулисите - същите познати физиономии, същите дрехи, същите навици, същите цели, само малко поостарели.
Всяка страница ни залива с нова и нова информация, с която всеки от вас ще реши какво да прави. Сафон разкрива поредната мистерия, поредната ужасяваща схема, измислена и изпълнена в едно следвоенно време от едни хора, които умело експлоатират ситуацията в своя полза, за да натрупат активи и власт. Историята, която разказва Сафон, излиза извън рамките на семейната драма на Семпере, макар именно те да са в центъра на всеки ураган, който връхлита героите му. Това е историята на мрачните следвоенни дни, когато една част от хората все още живеят по законите на войната, като безмилостни хищници, които не просто оцеляват, ами находчиво използват тези смутни времена, за да печелят дивиденти на гърба на другите окаяници. Другата част от хората са именно тези окаяници. Които дори и във времена на жестокост и смърт не могат да изключат своята човещина и съпричастност, хората, благодарение на което все още съществуваме като вид. Онези, които по закона на природата за естествения подбор са онези, които плащат цената на това зверство.

Нито един аспект не убягва на Сафон - нито историческия фактор, нито човешкия, нито политиката, нито личната драма, нито причинно-следствената връзка от тези събития.
И в цялата тази майсторски изплетена житейска мрежа от интриги, чувства, връзки и политика, тетралогията остава вярна на името си - "Гробището на забравените книги". Нейните герои неизменно преследват някой призрачен автор и неговите книги, които са вклинени в тази история, като поддържащи колони на колосално здание. Книгите са част от всичко. От абсолютно всичко, което можете да се сетите - те са част от хората, от чувствата им, от живота им, от политиката, от историята, от архитектурата, от интериора, от аромата и мъглите на Барселона, от тайните и мистериите й.  Книгите са всичко и с този финален щрих, толкова умело вплетен в тази великолепна история, Сафон ме превръща в негов верен почитател, поклонник и мечтател. Може да ви звучи прехвалено и префърцънено, ала аз не мога да не се преклоня пред подобен талант, не мога да не уважа подобен труд и усилие, той го заслужава до последната капка чувство, които поражда у мен, които сам е вложил в тези книги.

Сафон ме кара да мечтая, да желая, при това съвсем истински. Мечтая да посетя неговата Барселона, да стана рано сутринта и да се разходя сред мъглите й, да я почувствам отново близо до себе си. Мечтая дори и за кратко да бъда част от нейната магия, от нейната атмосфера.

И накрая ще ви разкрия още нещо, което вероятно също ще е изпълнено със спойлъри. Предупредени сте. Накрая ще ви споделя, че макар и да е жесток на моменти, Сафон все пак подарява щастлив край за всеки един от своите герои. Не зная, дали съм виждала друга такава любов на автор към неговите собствени творения - и към добрите, и към лошите. Ала това си личи и в книгите. Може някои от тези завършеци да ви се струват безсърдечни и да страдате по тяхната загуба, както и аз страдах, ала те всички получават своят щастлив край, такъв какъвто единствено животът би могъл да им подари.

Ендая получава бърза и безболезнена смърт, макар самият той да не е бил инструмент за такава, нито да я заслужава. Леандро получава накрая своят така копнян покой и то от ръката на любим човек. Колко повече нежност би могъл да иска? Ариадна и сестра й, най-накрая са със своите родители, там където могат да бъдат заедно, там където могат да загърбят всичкото страдание, което този свят им донесе, прегърнати в сетния си дъх - красиви, нежни и изпълнени с уморотворение. Дори и сега тази сцена ме кара да плача. Боли ме, но съм благодарна на Сафон за този край. Нищо друго не би било възможно за тях. Всеки от неговите герои получава своята прошка, изкупление и покой. Дори Валс, които мнозина от вас ще осъждат и съжаляват едновременно, аз включително, дори той получава своят урок и покой, получава своето заслужено място в тази история.

Ще ви кажа истината. Мъчно ми е по толкова много причини, които не желая да ви споделя, защото ще прозвучи твърде евтино. След като затворите последната страница, някои от вас ще ме разберат. Ще се уповавам на тяхното мълчаливо разбиране, на съзаклятническите погледи, които ще хвърлят към книгата, знаейки, че не са сами в този ураган, който заплашва да избухне извън тях.
"Гробището на забравените книги" официално се превръща в съкровище за мен. Тази история завинаги ще има запазено място в моето сърце и в моята библиотека.





неделя, 23 септември 2018 г.

Първата крачка...

“Да се научиш да правиш разлика между истинските мотиви за действията си и мотивите, които изтъкваш пред другите - това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете



Честност...

“В тая комична пиеска за облечени в коприна маймуни, която е светът, лъжата е хоросанът, които споява всичко. Хората - било то от страх, от интерес или наивност - дотолкова свикват да повтарят свои и чужди лъжи, че накрая лъжат дори когато си мислят, че казват истината. Това е бедата на нашето време. Честният и почтен човек е изчезнал вид като плезиозавъра и кабаретната певица, ако изобщо е съществувал някога, а не е митично създание като еднорога.”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете


Истината...

“Истината никога не е идеална и никога не отговаря на всички очаквания. Истината винаги повдига въпроси и съмнения. Само лъжата е сто процента правдоподобна, защото тя не цели да доказва реалността, а просто да ни каже онова, което искаме да чуем.”
― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете


Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, ...