понеделник, 15 април 2019 г.

"Чернобилска молитва: хроника на бъдещето"

"26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди - серия от взривове разрушава реактора и зданието на IV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата технологична катастрофа на XX век."

Няма да започна с мои думи. Това изречение вероятно сте го срещали и другаде, с малко по-различни думи, но смисъла, тона и чувството е същото. За Чернобил се говори толкова много и се казва толкова малко. Най-вече празнословия. Ако попитате 100 различни човека, те ще ви кажат сто различни версии. Светлана Алексиевич е направила това. Резултатът е точно такъв, истината е неясна, забулена от тайни, от страх, от мълчание. Всеки живее в своята собствена истина и я разказва така, както я чувства.

Не знам как може да се пише и разказва за такава книга. Тези истории са опустошителни. Сграбчват те за гърлото, стискат силно, до задушаване. Разкъсват те парче по парче. Унищожават те, докато не изчезнеш напълно, докато не се удавиш и изгубиш в тяхната болка. Но в едно съм сигурна. Трябва да се говори за тях. Твърде дълго време се е мълчало. Гласовете, които чухме във "Войната не е с лице на жена" казваха така: Нас ни беше страх да говорим. Не искахме. Достатъчно трудно беше да се справим с живота си, когато се върнахме от войната, достатъчно трудно беше да продължим да живеем. Бяхме отхвърлени, заплювани, обиждани, ненавиждани. Достатъчно дълго мълчахме. Сега години по-късно, искаме нашите истории да бъдат чути.

Жертвите на Чернобил също мъчат години наред, но поради други причини

"Така живея... Живея едновременно в реален и в нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я наричат - чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, реакторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят -  вървял по улицата и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка... Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме...Което видяхме...За смъртта хората не искат да слушат. За страшното..."

Всички се страхуват от Чернобилците. Където и да отидат хората се отдръпват. Избягват ги, като чумави.

"Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас - всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак...Всички се наричат чернобилци. "Ние сме от Чернобил", "Аз съм чернобилски човек". Сякаш сме някакъв отделен народ...Нова нация..."

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ме беше страх да прочета тази книга. Особено след "Войната не е с лице на жена. Последните свидетели". Тези от вас, които са чели Светлана Алексиевич и преди сигурно ще ми повярват. Мислех, че ще минат години преди отново да събера смелост и сила да започна да чета нейна книга.
А ще ми повярвате ли , ако ви кажа, че точно с тази нагласа преди две седмици просто знаех, че трябва отново да започна да чета книга на Светлана Алексиевич? Не знам защо. Но знаех, че няма да мога да се седна да чета нищо друго освен нейните думи.

Не знам, дали очаквах да получа някакви отговори от тази книга. За трагедията в Чернобил се говори много пестеливо и често със заучени фрази. Тези изповеди бяха не по-малко противоречиви. Изглежда, колкото по-далеч е бил човек от епицентъра на експлозията, толкова по-малко информация е достигала до него.  Населените мести в близост до Централата са получили информация, знаели са за експлозията, организирана е била евакуация, но сякаш никой не е разбирал ясно какво означава това за тях. Никой не обяснява на тези хора какво е радиация, какви са последствията от облъчването, защо е необходима евакуация. И как да обясниш каква е тази невидима радиация, дето нито мирише, нито боли, нито пари, нито нищо. Как да обясниш, че те ще свали месото от костите ти, ще умъртви кожата ти, ще атакува необратимо органите ти. До смърт. В крайна сметка се налага правителството да лъже местното население, че ги евакуира само за три дни, защото хората не са искали да напуснат домовете си. А и донякъде, защото вероятно не са искали да се всява паника. Не знам... Факт е, че хората в по-отдалечените населени места се информират предимно от слухове. А няма и месец след аварията, по медиите се чуват успокоителните думи на правителството:

"Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: "Не се тревожете, ситуацията е под контрол...Пожар, поросто пожар. Нищо особено...Хората си живеят там, работят..."И ние вярвахме..."

Години по-късно чернобилци не спират да мислят за тази трагедия, за преживяното. Опитват да направят равносметка, да потърсят виновните. Да освободят гърдите си от този товар. Повечето от тях познават войната. Войната е зло, което познават, което разбират, което са преживели. Радиацията не е. Радиацията е едно невидимо зло, което бързо и болезнено убива тялото ти, ума ти, душата ти, близките ти. Радиацията е като да се бориш с вятъра. Безсилен и безпомощен си. Единствено можеш да търпиш. Да се примириш.

"От войната си идва "изгубеното" поколение...Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее "обърканото" поколение. Объркахме се...Неизменно остава само човешкото страдание...Нашият единствен капитал. Незаменимият!"

В тази книга са гласовете на мъже, жени и деца, на бащи и майки, на войници, стари хора, на държавни служители, на доктори... Изповеди, които с всяка дума наливат бетона в краката ви, а с последното изречение ви хвърлят в бездънното езеро, неспособни да мръднете, да дишате, да се борите. Емоционалността на разказите е различна, тежестта е различна. Мъжкият хор е някак по-дистанциран. Това са историите на доброволческите отряди, на ликвидаторите, на ловците. Те разказват вицове...

" Чернобилските вицове. Най-краткият е: "Имаше едни хубав народ - беларусите."

Жените плачат по изгубените си мъже и деца, проклинат се за грешките си...Светлана Алексиевич избира два гласа за начало и край на тази книга. И двата са на жени, които говорят за любовта. Две жени, които губят бавно и грозно любимите си, гледайки ги как умират от радиацията. Неотлъчно застанали до тях, влюбени до края. Задушени от мъката си, от загубата си. Но въпреки всичко, те не говорят за смъртта, а за любовта.

Така започва първата изповед:
"Не знам за какво да разказвам...За смъртта или за любовта? Или то е едно и също...За какво?"

А така приключва последната;

"Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва...Той ще гледа света с детски очи...." 

Странно е да видиш целия този ужас в рамка, подреден страница по страница, ред по ред. Докато четях отбелязвах различни пасажи...мислейки че, когато седна да пиша, те ще ми подскажат за всички онези неща, които искам да ви кажа за тази книга. Мислех, че ще ми помогнат да структурирам някак мисълта си. Но гледайки сега резултата, си давам сметка, че не се получи. Обмислях дълго време, дали да пусна тези пасажи като цитати в блога. Дали е етично, дали няма да изглежда като подигравка. Но в крайна сметка реших да го направя. Ще ги споделя, ще ги споделя където мога, защото те говорят за тази книга повече от моите думи. Дори и един човек да посегне към "Чернобилска молитва" след като е прочел някой от тези цитати, за мен това ще е спечелена битка. Прочитането на тези изповеди няма да промени миналото. Но тези гласове трябва да бъдат чуди. След толкова години мълчание, сега заслужават да бъдат изслушани.






четвъртък, 4 април 2019 г.

Десет книжни факта за мен

Идеята за този пост си откраднах от Гери от Faith is no doubt. Досега не съм правила Booktag-ове. И този пост не го възприемам като такъв, защото не съм тагната. :) Но идеята ми хареса, да видим какво ще се получи.

Читателите често сме странни птици. Имаме си нашите малки ритуали, особености, пристрастия, мании и страхове. Понякога си давам сметка какъв психопат съм, понякога не. Но сега като виждам всичко това надолу черно на бяло, подредено в точки, осъзнавам колко сериозно е положението. (Смях)
Винаги съм смятала подобен род постове за клюкарски, като статии в Космополитън "Десет неща, които ще накарат гаджето ви да се влюби безнадеждно във Вас". И са точно такива - клюкарски. Но когато говориш за себе си, всичко е ок. Не е клюкарстване, а нарцисизъм! :)
Та по темата - ето няколко неща за читателя в мен, които може би не знаете. 




1. Не обичах да чета до първата си година като студент. Като изключим ранните си детски години, когато четенето беше ново и интригуващо, а прилежността ми в училище на високо ниво, почти през целия си ученически живот не обичах да чета. Тук, разбира се, имаше някои малки изключения - "Железният светилник" на Талев, "Тютюн" на Димов, "Бел-Ами"..и т.н., но наистина мисля за тях като за малки изключения. Ако някой ме беше попитал тогава, щях откровено да кажа, че не възприемам себе си като четящ човек.



2. Оскар Уайлд е един от най-важните автори в живота ми. По много, много причини! Една от тях е, че именно "Портретът на Дориан Грей" прочетен лятото преди да започна първия си семестър в университета, ме направи страстен читател. След тази книга не можех да се спра. Изпитвах непреодолимо желание, граничещо с абстиненция, да чета. Направих един "плавен" преход  от Уайлд, към Богомил Райнов и неговата комунистическа криминална поредица за Емил Боев и вече бях върл фен.





3. През студентските си години си купувах само и единствено книги от сергии. Не си бях купувала нова книга в продължение на почти 15 години. Четях стари доказали себе си автори и не желаех да дам шанс на нито една книга написана в последните десет години. Щандът с нови книги беше щателно оплюван или пренебрегван всеки път, когато попаднеше пред очите ми. Не съм сигурна защо, дали гроздето беше кисело, защото финансовите ми възможности не можеха да задоволят жаждата ми за книги при настоящите цени. Или както винаги обичах да съм наопаки на всичко., като част от някакво мое лично разбиране за бунтарство и индивидуалност. Кой знае...





4. Замених стотиците стари книги със стотици нови. Когато се преместих извън Студентски град още във втори курс и вече можех да си позволя да пълня рафтовете си с книги, точка три отиде по дяволите и всичко се промени. Започнах да си купувам само и единствено нови книги с ясната идея и цел, те да бъдат част от домашната ми библиотека дълги години. Също така започнах и постепенно да заменям старите си издания с нови. Сега единствените стари издания, които имам у дома са тези, които не са били издавани от тогава насам. 





5. Аз съм психопат на тема "отношение към книгите". Ако видя някой да прегъва страница, за да си отбележи книгата или направо да огъне цялата книга на обратно и да я държи като вестник, изпитвам физическа болка, ръцете ми изтръпват и се чудя, в кой ли ден нещо в мен ще изчатка и ще се стигне до вербална агресия в градски транспорт.




6. Едно от ученическите ми "изключения" е Анна Кареннина, която прочетох в рамките на 24 часа. И не разбрах нищо....Първо, исках толкова бързо да я дочета, за да мога да кажа, че съм прочела дебела книга за нищо време. Второ, какво ми е разбирала тогава главата от любов, че да достигне нещо до мен от тази история.




7. Чета най-добре в градски транспорт и нощем, когато всички у дома заспят. Никога, ама никога не влизам в градски транспорт без книга. Напоследък може да се каже, че и до магазина не отивам без книга. А нощем просто не мога да се спра. Продуктивна съм рано сутрин, но истината е, че съм нощна птица. И понякога си позволявам наистина да изгубя представа за времето.




8. Периферното ми зрение работи най-добре, когато чета вървейки. Аз съм от онези  смотани момичета, които и на гладък асфалт могат да се пребият.  Когато чета обаче, работата е друга. Мога да вървя и да чета хартиена книга без проблем. По някакви неведоми за мен причини мога да се придвижвам като жената-котка в тълпи, да пресичам улици, да следя добре светофарите, минувачите, да внимавам за криви тротоари, дупки и всякакви други класически препятствия по софийските улици, да се качвам и слизам по стълби без абсолютно никакъв проблем с книга в ръка, докато погледа ми следи думите, а периферията околната среда. Във всички останали случаи, може да ме удари и трамвай без да го видя.




9. Не съм привърженик на екранизациите. Меко казано. По-правилно е да се каже, че ги избягвам като дявол тамяна. Смятам, че филмът не може да улови цялата палитра от мисли и чувства, които се изливат сред страниците на една книга. Но "Часът на чудовището" промени донякъде гледната ми точка. Това беше най-добрата екранизация, която съм гледала някога. И не отстъпи по нищо на този чудовищен роман от Патрик Нес.




10. И накрая ми се струва редно да бъда честна пред себе си. Аз съм литературен помияр. Единственото, което не чета и заклеймявам твърдо за шарлатаните - в това се включват всички книги за Seflhelp, за самолечение, за езотерика и т.н. Но що се отнася до художествената литература...чета всичко - ОТ биографии, до любовни романи. И ми харесва това разнообразие.



Това, разбира се, само докосва повърхността на планината от странности, ритуали, мании и психопатия, но стига толкова себеизтъкване. Убедена съм, че и вие имате по някоя и друг чаровен "дефект", защо не ми споделите един/. Хубаво е, когато човек не е сам в тази лудост. 


вторник, 2 април 2019 г.

Да се пребориш за своето "И заживели щастливо за последно" не е лека задача!

Спомняте ли си, как завършваше всяка приказка като бяхме малки? "И те заживели дълго и щастливо до края на дните си!" Така трябва да свършват приказките. С щастлив край за Доброто. Това им е едно от хубавите неща на приказките - знаеш, че накрая всичко ще свърши добре. И си спокоен. И търпелив. Но Соман Чайнани разкрои границите на всичките ми представи за приказките и ми показа, че да спечелиш своето и "И заживели щастливо за последно" не е толкова лесно. И често изобщо не е това, което си мислиш.

Агата и Софи минаха през доста неща. Първо, от Четящи се превърнаха в ученици в "Училището за добро и зло", а заедно с това и в герои на собствена приказка - нещо, което не се е случвало никога досега с ученици. После въпреки всички препятствия двете момиче успяха да намерят своя щастлив край заедно. И създадоха един  "Свят без принцове", защото така се получава, когато вместо принца на мечтите си, избереш най-добрата си приятелка, целунеш я и поставиш край на своята приказка. Принцът става излишен. За какво са ни принцове, когато можем да постигнем своя щастлив край и без тях? (Представям си, какви шеги ли е имало в приятелския кръг на Соман Чайнани с тази идеология...)

Е, в крайна сметка се оказа, че това не е достатъчно. И че на една принцеса все пак й трябва принц. Така че Софи и Агата се изправиха отново една срещу друга, бяха съюзници и врагове, за да се разделят в края на втората част, всяка в обятията на момчето, в което е влюбена. Всяка със своя принц.

Имах високи очаквания от третата част на поредицата, защото Соман Чайнани си вдигаше летвата доста безгрижно с всяка следваща глава. И очакванията ми се оправдаха. Макар към края на книгата да останах с усещането, че това е едно компромисно решение с историята, последните редове ме накараха да размисля. Това беше един достоен завършек на една прекрасна поредица.
Агата целуна своя принц и се озоваха обратно в града на четящите, а пред тях се ширна перспективата за спокоен и обикновен живот в тесничкия и уютен дом на Агата, където Тедрос откача като диво животно в клетка, а самата Агата се чуди как да буферира напрежението между него и майка си. Изобщо така бяха заживели щастливо, че направо се чудя как изобщо осъзнаха, че нещо им липсва и решиха, че трябва да открият и спечелят обратно своята най-добра приятелка отново. 

Софи пък от своя страна най-накрая намери своя принц Чаровен. Е, може и да е Злият Директор на училището, който магически се подмлади след като тя го целуна и сега я "ухажва" предимно ръмжейки и мърморейки в тялото на напращял от тестостерон красив тийнейджър. Не е много чаровен, но пък решителността и тъмната му аура, го правят магнетичен. Да го кажем така, разбирам защо краката на Софи омекнаха един-два пъти при вида на този мрачен и могъщ младеж.

Битката между Добро и Зло отново е извадена от дрешника, отупана е от прахта и пак е в дневния ред. И докато всички повтарят, че победата е в ръцете на Агата, ще ви кажа една тайна под секрет - всъщност всичко е ръцете на Софи. А можете да си представите сигурно колко интересен ход на събитията би дало това, имайки предвид непостоянната и изменчива натура на Софи.
С целувката си русокосата красавица е дала на Злото решаващ тласък в тази война и сега Директорът е събудил всички отдавна победени злодеи от смъртния им сън. В гората бродят цяла армия от зомбита-мащехи, зомбита-вещици, зомбита-великани и всякакви други зомбита, били някога могъщи злодеи.

И разбира се, за да "изравни" силите, Соман Чайнани дава и на Агата и Тедрос полагащата им се армия. На чело е застанал могъщият Мерлин. Да, онзи Мерлин от Камелот, най-великият магьосник някога. И Лигата на Дванадесетте - сборище от старци в инвалидни столове. Просто няма какво да се обърка.

На Агата и Софи определено не им се размина лесно. И ако сте си мислели, че в предишните книги е имало много обрати, почакйте да видите какво ви е приготвил Соман Чайнани в тази. Наистина до последно не бях сигурна, какво ще избере Софи. Когато затворите последната страница, може и да си кажете, че е било съвсем логично така да се развият нещата, но честно казано на мен съвсем до края хич не ми се струваше логично. В интерес на истината точно този беше краят, от който се боях. Но останах изненадана, от книгата, от автора и от себе си.

Но не краят е това, което наистина обикнах в тази книга и изобщо поредица. Това, което наистина ме грабва вече за трети пореден път и не ме оставя да си легна нощем в разумно време, е способността на Соман Чайнани да прави дисекция на своите герои. Беше изключително удоволствие да проследя какво се случваше в главите и на двете момичета - да изпитам страховете им, да вляза в обувките им, да се напрягам  и смея от сърце с тях, да споделя радостта и трепетите им. Беше като да застана в стаята с часовниковия механизъм на Биг Бен и да видя как се завъртат зъбните му колела, за да задвижат стрелките на циферблата отпред.

Знаете ли, сега си давам сметка за нещо. Говоря ви за разкошния завършек на една поредица от самото начало, но това не е последната книга. Спомням си, че когато излезе първата, веднага проверих в Goodreads,  за да знам с какво се захващам. Нека да ви кажа и на вас - да, това не е трилогия. И всъщност преди няколко седмици е излязла петата книга, която може и да се нарече втора от ....да кажем "Хрониките на Камелот". Но фактите са си факти. Силно се надявам, че Сиела много скоро ще ни зарадват и със следващите две книги.