четвъртък, 22 ноември 2018 г.

"Изтръгнати от корен" притежава класата на старата школа

С тази книга се преследваме отдавна. На няколко пъти се каня да я чета. На няколко пъти се отказвам и отлагам. Знаех, бях сигурна, че ще я прочета, но въпреки това се оказа една от онези дълго залежали се книги на рафтовете ми. Не знам защо. Нямам логично, нямам и нелогично обяснение. Все нещо ме дърпаше назад. В крайна сметка един пост на Дени ме подтикна и я започнах. 
И не можах да се спра. 

По дяволите, тази история ме погълна. Изяде ме. Превърна ме в част от себе си. И беше прекрасно. Не знам, дали съм щастлива или тъжна от факта, че отложих това четене толкова дълго. От една страна си е цяла загуба този пропуск, от друга - си спестих чакането за втората книга. 

Давам си сметка, че след тези два кратки абзаца, в които ви казах това, което исках да ви споделя със сигурност, вероятно ще последват много други, които ще трия и пиша отново в следващите дни. И не съм сигурна защо е така. Знам какво мисля за тази книга, знам какво искам да ви кажа за нея. Може би не съм сигурна, дали в крайна сметка ще успея да изразя и облека в думи това знание, защото тази история се оказа доста многопластова. 

Започнах да я чета очаквайки...не знам точно какво, може би преразказана приказка, в която лошият змей отвлича девойки, докато изведнъж не се влюбва в една от тях. Знам, доста ограничено от моя страна. И тя започна в общи линии в този ред на мисли. Но после всичко се промени толкова много, ставаше все по-голямо, търкаляше се като топка сняг по склона, заплашваща да се превърне в лавина, която да ме погълне. И може да се каже, че успя. Оставих мъничко от себе си в тази книга и си оставих нещо от нея за себе си. 

Както и предположих. три чернови дотук - изтрити и отишли в небитието. Затова ще започна по най-дърварския начин и този път никакво триене. 

Змеят е магьосник. Нека тук срамежливо да си призная, колко наивно си мислех, че Змеят е змей. Знаете, с люспи, остри зъби и бълващ огън. Е това за огъня и остротата не е много далеч от истината. Змеят е доста дръпнат. Сериозен, с език остър като бръснач, винаги вкиснат и много, ама много могъщ. Какво повече й трябва на една читателка, за да хлътне?

Магьосникът обитава Кулата в покрайнините до Леса с неясна в началото цел. И през десет години слиза в селата долу и избира по едно момиче, което взима със себе си в Кулата. И така до следващото десетилетие. Всъщност всичкото това не звучи крайно лошо, защото когато девойките се върнат, те са начетени, изучили обноски и етикет. Прибират се с добра зестра и в крайна сметка намират своя път извън селото, обикновено някъде далеч в столицата, където използват знанията си, за да се издигнат в обществото. 

И тази година Змеят прибира Агнешка. Една невзрачна девойка, чиято рокля е вечно накапана, а косата вечно разчорлена. А нравът й може да скапе нервите и на скала. Съвсем не в негов стил. 
И така мрежата започва бавно да се наплита. Агнешка тръгва със Змея без да има особен избор, но с всеки изминал месец прекаран в Кулата разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Макар и Змеят да й се струва точно такъв, какъвто изглежда - умен, заядлив и вечно раздразнен и ядосан. 

В крайна сметка идеята се оказва много по-грандиозна от това, което е заложено в анотацията. Лесът години наред заразява с поквара жителите на околните села и бавно и методично изтребва населението наоколо, за да завземе земята и да се разпространи. Но дори и това, не е толкова обикновено колкото изглежда. За всяко действие си има мотив, Лесът също има своите мотиви, колкото и да ви е трудно да си го представите. И макар тази нагласа да игра по границата между добро и зло, оправдано и неоправдано, все пак има някои граници, които бъдат ли прекрачени веднъж, връщане назад няма. Това не е противопоставяне на добро и зло, а борба за живот във всеки един смисъл, който можете да се сетите. 

Битката е адски сериозна. И на фона на цялото това напрежение, което Наоми Новик поддържа в сюжетно отношение, бих казала, че е постигнала страхотен баланс, благодарение на отношенията между Нешка и Змея. Струната между тях е вечно изпъната, лицата им гневни, нервите скъсани, ала стане ли опасно, двамата търсят опора в магията на другия и заедно с нея, намират утеха и сила. Когато се зададе битка, влизат двамата заедно в нея, рамо до рамо. И всичко това е поднесено без особен драматизъм, без сълзливи словоизлияния. Съвсем чисто, спретнато и по начин, който в крайна сметка те кара да почувстваш колко силна е връзката между тях. 

Тази книга има какво да ви разкаже. Малко ми напомня на "Момичето, което изпи луната". Тя е глътка свеж въздух сравнена с повечето фентъзи-приказки написани в последните години. Това е история от старата школа, която несъмнено беше едно от най-добрите ми попадения тази година. 



сряда, 21 ноември 2018 г.

В "Сборище на сенки" ще се вихрят магия и дуели

Както и обещах. Приключих "Сборище на сенки" късно снощи (Ох, това "късно снощи" беше преди няколко дни..)
Официално мога да обявя - "Сборище на сенки" е 5/5. Рядко казвам това за книга от развлекателен жанр, но продължението на "Четирите цвята на магията" си заслужава всяка една думичка.
Харесах първата книга, но не беше едно от най-добрите ми попадения за годината.
Тази е! Категорично. А аз имах силна книжка година и няколко наистина много дълбоки и сериозни книги, които няма да се изтрият от ума ми никога.
Не гледайте, че Goodreads Предизвикателството ми изостава с 30 книги, годината беше добра! :)

Сега затваряйки последната страница започвам да чувствам първата книга като своего рода увод, вярно динамичен и деен, но все пак увод. Сякаш преди "Сборище на сенки" не познавах никого от главните герои. Е, Алукард не го познавах действително.
Шуаб продължава да поддържа вече укрепената сюжетна линия, да развива..или може би е по-правилно да кажа, да разкрива героите си с всеки следващ ред и да преплита пътищата им.

Лайла направи рязък завой и напусна Червения Лондон след сблъсъка с близнаците Дейн. Въпреки победата, равносметката накрая се оказа доста тежка. След като Рай умря, се наложи Кел да подели живота си с неговия. Сега двамата братя са свързани завинаги. Болката на единия е болка и на другия, раните са общи, страховете също. А договорът е подписан с кръвна магия, оставила своето клеймо върху гърдите им. Мимолетното заиграване и дълбоката привързаност, която се разви между Кел и Лайла сега обитава умовете и на двамата като призрак, като шесто чувство, което като вещ музикант изпъва с перцето си тънката струна между животите им. И въпреки това, въпреки всичко, решението на Бард не беше съвсем лишено от логика. Никога не съм и очаквала, че Лайла ще остане, ще бъде сянка на Кел, ще бъде част от нещо, каквото и да било, доброволно, обмислено, умишлено. Лайла е крадец, беглец и пътешественик. Тя никога не е можела да бъде корен. И адски уважавам това, че Шуаб вплете тези нейна черта в характера й успешно, при това най-вече с действия и в крайна сметка я запази. Това придава на крадлата едно особен очарование, което олекотява целия сюжет всъщност. Защото представете си как би се развило действието без тази нейна вятърничавост? В главата на Бард се нижат лоша идея след лоша идея, а неприятностите не просто я следват по петите, по-скоро тя следва тях и понеже е много добра, успява да се набута във всяка каша.

Лайла се промъква на борда на "Сребърното острие" (мисля, че така се казваше) и влиза в една крайно забавна игра с капитана на кораба - Алукард. Това е игра по наддумване и надигране, която ми достави огромно удоволствие да проследя.
Самият Алукард се оказа изключително приятна изненада. Младият капитан лавира между пиратството и каперството. Той е чаровен, харизматичен, потаен и много прозорлив. Емъри съзнава още от началото, че оставяйки Лайла на борба на Острието това неминуемо ще доведе до неприятности, но за наша радост, е и харазартен тип. Така че ето я първата предпоставка за добра интрига.
Втората предпоставка е задаващият се турнир. Елементалните игри са магьосническо състезание, в което магьосници от всичките четири кралства се изправят в дуели един срещу друг. И тази година се организира от Рай. Тук е момента да се усмихнете, защото типично в негов стил, всичко ще бъде зрелищно, пищно, красиво и изпълнено със схеми.

И разбира се, съвсем естествено единствените двама души, които нямат никакво право да бъдат участници в турнира и не бива при никакви обстоятелства да участват, се оказват двама от ключовите състезатели - Кел и Лайла. 
Съвсем логично на антари му е забранено да се състезава. Мощта на неговата магия е толкова чудовищна, че достоен противник за него би бил единствено друг антари. А другият антари е мъртъв. Кел го видя с очите си. Ние също. 
Но Холанд би бил истинска загуба за тази история и като образ, и като харизма и Шуаб го осъзнава. така че...Холанд получава втори шанс и нова роля. Това е един от любимите ми персонажи. Холанд е противоречив по начин, в който няма нищо романтично, нито мистериозно и съблазнително, но за сметка на това, действията му са адски интригуващи. И този път няма да е по-различно. Холанд преследва своите цели и не се скъпи да плати високата цена. 

Вторият нелегален участник в Елементалните игри, разбира се, е Бард. Но там историята е съвсем друга. И както обикновено абсолютна каша. Ако Кел бе почти заставен от брат си да участва и получи добре обиграно прикритие и добре изпипана самоличност, то Лайла реши сама да си осигури място на турнира. 
Защо?
Защото иска да тества уменията си.
Защото е забавно.
Защото обича да рискува.
Защото е опасно.
Но преди всичко и най-вече, защото е безразсъден егоист, който прави каквото реши, без да има добра аргументация за действията си. И това обикновено създава неприятности. За хората около нея. Лайла продължава да си повтаря, че не я интересува никой друг, че не й пука за Алукард, за екипажа, за Кел, за нищо. Че няма значение какво ще стане с тях. Но истината е, че бавно и сигурно в нея си прокрадват път чувствата на обвързването - вина, емпатия, съпричастие. 

Игрите се очертава да бъдат зрелищни.И ако Кел и Бард не са достатъчен факт за това, нека ви кажа, че и Алукард ще се включи. Само че той си има официална покана. Младият пират...О, прощавайте, капер. Младият капер е един от най-очарователните образи във втората книга от поредицата. Емъри е магнетичен, лукав, гъвкав, силен, потаен, арогантен и въпреки всичко..добър човек.
Шуаб вкара в играта Алукард доста умело. Плъзна го между страниците чрез Лайла, която се промъкна на неговия кораб, но след това затвърди присътвието му като додаде по малко предистория тук и там, като за кратко време го превърна в пълноправен играч със сериозно и интригуващо минало. 
 
Ох, да взема да се спра, а? Преди да съм ви разказала всичко. Да чета тази книга беше удоволствие, каквото, признавам си, не съм очаквала, че ще изпитам. "Сборище на сенки"  е една от онези истории, които те поглъщат и очароват едновременно, а след себе си оставят само празнота и глухо очакване. Радвам се, че се забавих с прочита, защото това скъси времето между втората и третата част. Но сега съм една крачка по-близо до тъгата от привършването на поредицата, а аз нямам търпение да започна последната книга. Ех, съдба несправедлива. 





вторник, 6 ноември 2018 г.

"Принцеса на пепелта" се възражда

Доста се чудих, дали да пиша ревю за "Принцеса на пепелта". Все още не съм сигурна, че тези думи ще излязат от черновата. Но ако не друго, то поне ще ги напиша.

Снощи затворих последната страница честно казано, ако не беше приличната заявка в края на книгата, вероятно изобщо нямаше и да започна този текст.

Самата  история бе едновременно динамична и мудна. Теодосия е наследница на астерийците, дъщеря на огнената кралица. Невръстно момиче, видяло безмилостната и насилствена смърт на майка си със собствените си очи. Всъщност именно тази сцена може би е най-добрата от цялата книга. И точно заради това оставах все по-разочарована с всяка следваща страница. Нито една от сцените след това нямаше този заряд, нито тази сила. Почувствах ги ...бездушни, ако изобщо мога да използвам тези две думи в едно изречение. След убийството на майка й, Теодосия е задържана като трофей и пленница от безмилостния император на каловаксийците. Години по-късно от Теодосия не е останало нищо, освен слабата и посредствена Тора - новата самоличност на астрейската дъщеря, която се опитва да оцелее в двореца на императора.

Тора минава през много изпитания, унижения, болка и трудности, ала успява да запази разсъдъка си, благодарение на единствения си близък човек в този змиярник - Кресцентия, дъщерята на палача на нейната собствена майка. Крес е малко красиво и чисто цвете, израснало в градина от плевели и смъртоносни хищни растения. Дали заради нежната опора, която получава от нея Тора или заради крещящата разлика между невинността на младото момиче и поквареността на останалата част от двора, ала между Тора и Крес разцъфва приятелство, което често е единствената причина, принцесата на пепелта все още да диша.

Лаура Себастиан не е особено милостива със своята героиня. Скоро след началните страници Тора е въвлечена в нов водовъртеж, който заплашва да я погълне и задуши. Когато в двореца се появява нейният приятел от детството Блейз, който е успял да избяга от смъртоносните мини, в които са заточени повечето й сънародници, за Тора вече няма време и място за оцеляване. Дошъл е ред на борбата.

Поредица от заговори и манипулации, за мен лично доста посредствени, задвижват колелото на отмъщението, което не е ясно кого ще накаже накрая. Тедосия изплита сериозна мрежа от лъжи, някои от които трудно прозират, дали действително са истина или лъжа, но въпреки това ми липсваше нещо.

Историята притежава известна динамика, но сякаш пространството е малко и не може да се разгърне потенциала й. Все пак признавам имаше някои интересни промени в статута на някои от взаимоотношенията в двореца. Най-добрата взимоличностна връзка за мен беше тази между Тора и Крес. И изобщно Крес като цяло се оказа много интересна като персонаж, повече дори и от главната героиня. Малката, нежна и невинна Крес, която както се оказа може да бъде и огнен хищник, който никой не иска пуснат по петите си. Харесвам контраста в нейния образ - наивното красиво момиченце, което е взело бедната Тора под своето крило като бездомно кученце, на което обича да се радва, за което й е жал, но зад тази фасада остава студената и пресметлива Кресцентия, която разбира много добре как функционира този свят, къде е нейното място, нейната власт и как може да контролира ситуацията и че в крайна сметка едно малко кученце не е кауза, за която би дала живота си.  А това, в което Лаура Себастиан я превърна в края на първата книга е може би основната причина да прочета и втората книга, ако Егмонт я издадат, разбира се. 

Лаура Себастиан остави интересна заявка за развитието на историята в следващите книги. Надявам се, тези нишки да се разгърнат и да й придадат колорита, които заслужава.