Заглавие: "унищожение"
Автор: Мишел Уелбек
Издателство:Факел Експрес
Превод: Александра Велева
Брой страници: 644
Година: 2022
Пътят ми към първата среща с книга на Мишел Уелбек полакътуши доста. Поради редица съвсем обосновани причини. Първо, през последните поне пет години не се интересувам особено от политическата обстановка, както у нас, така и по света. В този ред на мисли, не бях много убедена, до каква степен ще мога да вникна в неговите творби. Второ, когато прочета, че наричат някой автор "скандален", ми се отдръпва желанието за по-нататъшна среща с неговото творчество. А Мишел Уелбек е една особена комбинация, която не се среща често - едновременно скандален и явно активно четен приживе. Трето, тази книга беше един от редките случаи, в които целенасочено търсих информация и мнения в интернет, за да преценя, дали искам да я прочета. Интересно, предвид казаното дотук, у нас изглежда не е чак толкова четен, защото въпреки че феновете му показват леки признаци на фанатизъм в любовта си към творчеството му, култът към него не е особено разпространен. Разбирайте, не намерих много статии и мнения в социалните медии. Четвърто, на фона на това, колко много книги искам да прочета и да си купя, цената на тази не ме улесни особено в решението, особено за книга, която все още не знам, дали искам или не искам да прочета (макар че с ръка на сърцето мога да кажа, че корицата й е жестока). В крайна сметка, интересът ми към книгата надделя и си я купих в изблик на сляпа решителност в книжарница "Хеликон" миналата година, лятото.
И противно на очакванията ми, заради същото това любопитство, "унищожение" отлежа едва няколко месеца на рафта преди миналата зима да реша да посегна към нея. Мина половин година откакто съм я прочела. И тогава не знаех, какво да мисля за нея и сега все още не съм сигурна. Определено голяма роля играе фактът, че хал-хабер си нямам от политическата ситуация във Франция и изобщо интригите, които се плетат и разплитат на световната сцена. Давам си сметка, че голяма част от написаното вероятно ми убягва. И все пак не мога да отрека факта, че има нещо едновременно притеглящо и отблъскващо в тази история - гъст, дълбок мрак, който заплашва да погълне всичко, всяко чувство, всяка светлина или стрък надежда. Пълно унищожение.
Действието се развива през не чак толкова далечната 2027 във Франция. Държавата е на прага на нови избори, настоящият президент е в края на втория си мандат и не може да бъде преизбран отново. Паралелно с еуфорията и сложните машинации около предизборната кампания на новите кандидати, френското разузнаване е засякло странни и високотехнологични заплащителни клипове, които се разпространяват в интернет и са свързани с редица международни терористични атентати, които не просто заплашват да нарушат международния ред, а да доведат до края на човечеството. В центъра на събитията се оказва персонажа на Пол Резон, висш чиновник в Министерството на икономиката и близък приятел на самия Брюно Жюж - успешен Министър на икономиката и един от главните претенденти за президентското кресло на предстоящите избори.
Пол се намира някъде в средата на тоталния разпад. Уелбек много силно и целенсочено гради идеята си. В животът на Пол Резон, а и около него, цари пълно унищожение. Бракът му се разпада година след година, баща му заболява и изпада във вегетативно състояние, което изисква специални грижи, карирерата му е заплашена от пълен крах и всичко това се развива на фона на брутални и на пръв поглед нямащи нищо общо една с друга терористични атаки, които всяват международен смут.
Много ми е трудно да обобщя събитията и сюжета в няколко изречения. Действието се точи мудно, Уелбек не бърза за никъде, разказва с присъсщото самочувствие на утвърдил се автор, който не се притеснява, дали и как ще бъде възприета творбата му и дали ще стигне печат и публика. Но това изглежда като желан ефект, който да подсили тягостната атмосфера и вълната на безнадеждност, която струи от всяка страница.
Вече все по-рядко си задавам онзи въпрос, който оставя неприятен привкус още от ученическите ми години "Какво е искал да каже авторът?"
Тук обаче неведнъж се питах, какво искаш да ми кажеш, Уелбек? Защо ми го разказваш това? Защо реши, че е важно да включиш тази сюжетна линия, този детайл, след като накрая повечето от тях останаха отворени.
Че ме безнадеждни? Че сме паразити, които тровят планетата? Че бавно и сигурно вървим към самоунищожение? Вярно, че обичам да слушам депресарска музика и да чета мрачни книги, както и че си падам малко мизантроп, но нивата на Уелбек са прекалено и преувеличено високи дори за моя вкус.
И въпреки тази самоцелност, въпреки разтегливостта на историята, въпреки малко необоснованата статичност, не мога да отрека, че прочетох книгата бързо и жадно. Има някаква притегателна сила, която кара читателя от отгръща страница след страница и да следи внимателно събитията, да си задава въпроси и да търси отговори. Дали бих прочела и други книги на Уелбек? Определено. Поне още една със сигурност. Коя? Нямам представа. Наистина нямам представа. И този път ще премисля малко избора си.
