понеделник, 20 май 2019 г.

"Спиращият войната" в безсмислието на различията

Дълго преди да прочета "Душата на императора" и да заобичам творчеството на Сандерсън безвъзвратно, всъщност планирах един ден да му дам шанс именно с тази книга. Бях си купила "Спиращият войната" преди няколко години и отлежаваше на един от рафтовете у дома. Отлежаваше съвсем умишлено.
Нали знаете онова чувство, когато всички ви казват как нещо е много хубаво, но вие нали сте вироглави, сте твърдо убедени, че това са пълни глупости. Защото никой не може да ви казва какво ще ви хареса и какво не. Тайничко ви се иска да пробвате и вие, защото пустото любопитство не ви оставя на мира, но сте над тези неща. Казали сте, че няма шанс да ви хареса, значи няма шанс.

"Спиращият войната" е като "Елантрис". Самостоятелна история, в самостоятелен свят. Завършена и с лек намек за продължение. Но продължение още няма.И не е много ясно, дали изобщо ще има. Но дори и в тази конфигурация, накрая пак се чувствам комфортно. 
Това, което ме притеснява по-скоро, е фактът, че броят на непрочетените книги на Сандерсън започна драстично да намаля. Останаха ми 2-3 Мъглородни и едното Злочестие. После пак ще чакам четвъртата книга от Летописите. 

Искам да ви кажа, че каквито и писателски наклонности да имам, когато седна да чета Сандерсън и всичко отива по дяволите. Защото си давам сметка още колко хляб имам да изям. Но не ми пука особено, стига да има повече за четене от него. 

"Спиращият войната" разполага действието си посред враждата на две съперничещи от години си държави. Халандрен и Идрис са двете страни на една монета - заклети врагове, носещи общ корен. Или поне така вярват идрианците.  Двата народа са били някога един, с обща религия, крал и бог. Докато едните не се отцепват от другите. Сега въпреки общите си корени и религиозна основа, идрианците живеят високо в планините, като отцепници, които бранят със зъби и нокти независимостта си. А Халандренците се ширят из топлата джунгла, просперират в свят изпълнен с изобилие и цвят. 

И тук започва разцеплението в религиозен план. Като наследство от своя крал-бог и петимата учени остава възможността човек да притежава повече от един Дъх и да го прехвърля и използва, за да вдъхва живот на мъртъв си или неодушевени предмети, които някога са били нещо живо - дърво, плат. 
Халандренците вярват дълбоко във възможността човек да използва Дъха си, почитат Завърналите се като богове и изграждат йерархията си именно на база количеството на притежавания Дъх. Идрианците от своя страна смятат това за сектантство и еретизъм. 

Но в крайна сметка преди много години е сключено временно примирие с обещанието след 20 години Идрис да изпрати кралска дъщеря, която да се омъжи за бога-крал, с надеждата да роди наследник. 

Вивена е кралската дъщеря, която цял живот се подготвя за този момент от знанията по история до овладяването на темперамента си, до последния детайл, за да бъде най-полезна на своя народ. От години Идрис чака със затаен дъх, дали Халандрен няма да ги нападне и да смачка съпротивата им. От дълго време Идрис се смята за бунтовническа страна. И Вивена е тази, която ще донесе мир и по-добри условия за живот на своите сънародници. Но в последният момент баща й решава да изпрати не нея, а Сири. Вивена е завършен политик и стратег и би била силно оръжие за страната си, ако е там, когато войната избухне. А старият крал не може да се отърси от усещането, че войната иде. Никой не може. 

Не и в Халандрен. Там е двор на усойници, интриги и задкулисни игри. Сири, бойната, вечно непокорна Сири, изведнъж се оказва съпруга на бога-крал. В един двор, който я плаши до смърт, но и я впечатлява също толкова силно с ярките си цветове, многообразието си, богатата храна, разнообразните платове и дрехи, топлото време и освободеното поведение на хората наоколо, та чак до разголеното, скандално облекло на жените, които се осмеляват да носят къс ръкав и панталони. Светотатство!

А двора на Завърналите се е мястото, на което най-много се забавлявах. С Лайтсонг, разбира се. Завърналият се бог на храбростта, който не вярва в собствената си божественост и през цялото време поддържа имиджа на незаинтересован от политиката, задълженията си и околните нехранимайко. Което не е далеч от истината. Именно това е най-големият коз на Лайтсонг - никога не си сигурен, дали говори истината или просто ти отправя саркастичен коментар. Във всяка една от книгите на Сандерсън има по един такъв образ - остроумната принцеса от Елантрис - простете ми, не помня името й, Шалан от Летописите, Уейн от Мъглороден и Лайтсонг Храбрия. :) Това са любимите образи на мнозина. Те не са главните герои, имат второстепенна, но все пак важна роля в действието, но не е водещата. И все пак те се превръщат в любимците на публиката с острия си език и непокорното си, ала винаги лоялно поведение. 

Изобщо моделът, по който Сандерсън работи е изпитан и често аналогичен с другите му книги.  И тук си имаме един подобен на Каладин - сърдит и вечно вкиснат персонаж, с толкова могъщество във вените си, че няма как да не изпитате поне малко страхопочитание пред скромната му войнишка натура. 
Вашер е същият вкиснат  и недоволен от света мъж, който дълбоко в себе си е добър човек, но винаги е толкова сопнат, че трудно можеш да го разбереш. Или поне докато не ти спаси живота. И на Вивена ще й се наложи да разбере това по трудния начин, когато решава да замине тайно за Халандрен и да спаси сестра си. 

Като се има предвид, че цялата тази история се побира между кориците в едни 600 страници, изумителна е метаморфозата през която преминават повечето образи и как всичките ми очаквания отидоха по дяволите. Казвам го, в добрият смисъл на думата, защото Сандерсън умее да превърта сюжета така, че да ни дойде изневиделица. 

И в крайна сметка всичко опира до едно - намирането на човечността, взимането на правилното решение, потушаването на една война, която е започнала от нищото, както са започнали много войни. Една война, която не е дори за територия, нито пък за влияние.  А за религия. Най-силният лост на правителството, на което и да е правителство, за да манипулира поданиците си. Заплаши религията на един народ и виж в какво се превръщат. Сандерсън често се заиграва с тази тема, сякаш опитвайки да ни посочи накрая безсмислието на цялата тази ситуация, колко е жалка борбата ни с вятърната мелница, колко глупави сме, пикаейки срещу вятъра, защото в крайна сметка всичко е вятър и прах. Единственото оръжие, с което разполагаме накрая е човещината ни. 







сряда, 8 май 2019 г.

Кралица на въздух и мрак - краят на една война

Започвам да пиша това ревю повече от четиридесет страници преди края на книгата. И имам две основателни причини затова. Първата е, че подозирам, че ако не го направя сега, вероятно ще го забавя с минимум две седмици. Покрай хоум офиса миналата седмица почти не ми остана време за четене и книжните ми планове малко се изместиха напред във времето. Но това не е непременно лошо, защото "Берлинска любовна песен" ще ме чака у дома, когато се прибера. А очакването и желанието ми да я започна, ще бъде достатъчно, за да смекчи тъгата от края на отпуската, която ще ме е завладяла по това време. Втората причина ще ви я кажа в края на ревюто.

(Сега да ви кажа под секрет, че все пак не успях да го допиша преди да тръгна на ваканция. Но този път съм много горда със себе си, защото за пръв път не си пуснах компютъра по време на почивка. Нека сега минем по същество. :))

Имам толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга и се опасявам, че текстът по-долу ще бъде пълен хаос. Трудно е да намериш добрия баланс между своите чувства и вероятността думите ти да прозвучат преувеличено на околните.Свързвам книгите на Касандра Клеър с красота, магия, любов, сърцебиене и мелодия. Ако сте чели някоя от тях ще ме разберете. Те са като красива и интригуваща вечерна рокля, под която можете да скриете пет-шестнадесет кинжала. :)



Каси открай време е сред авторите, чийто книги не пропускам и чийто книги правят библиотеката ми по-топла, по-уютна, по-красива и пламенна. Попаднах съвсем случайно на "Град от кости" преди години, когато тъкмо беше излязла на нашия пазар и от този момент насам не спирам да чакам всяка нейна книга с нетърпение. Именно тя беше и причината да започна да чета YA генерално. 


Знам, че има хора, които ще ме поправят, но за мен "Тъмни съзаклятия" беше наистина впечатляващото и мащабно завръщане след "Реликвите на смъртните", което чаках. "Адските устройства" беше прекрасна поредица, но винаги съм мислела за нея като за малка, схлупена и кокетна къщурка насред гората. Безкрайно сладка, но някак миниатюрна и крехка. За разлика от това обаче, Каси се завърна триумфално с "Лейди Полунощ" и не спря да размахва, създава и руши до края.

Историята на семейство Блекторн е напрегната, изпълнена с любов, единение, сила, смелост и много скръб. А това, че обединява в себе си и героите от предходните две поредици я прави наистина епична.

Ема и Джулиън са хванати в капана на невъзможната си любов, неспособни да сдържат ръцете си далеч от другия, нито да откъснат устни от животоспасяващата целувка на любимия човек. Но тази любов е забранена. Нефилимския свят би я нарекъл лоша и опасна. Макар че как, по дяволите, е възможно нещо толкова красиво и чисто да бъде лошо. Е, явно може. Любовта между парабатаи е забранена. Дълбоко в парабатайската магия лежи опасна и жестока сила, която е способна да срине целия свят. А единственият начин Ема и Джулиън да разкъсат своята връзка е като унищожат древната парабатайска руна в Града на тишината. Само че дори и да преглътнем факта, че това е жестокост, на която Ема и Джулиън не са способни, все пак има един проблем - единственото оръжие, което може да унищожи руната е счупено. Разбира се, Ема и Джулиън могат да помолят за изгнание, но и тази възможност бързо спира да бъде на разположение, когато единственият инквизитор готов да им помогне, умира. Оттук следват поредица от отчаяни решения, които ще ги преследват през цялата книга, които ще ги давят в ужас и въздигат сред щастие и блаженство. 

А Ема и Джулиън не са единствените удавници в отчаяната борба за щастие. Ливи е мъртва и сърцата на семейство Блекторн са на парчета. Смъртта в света на ловците на сенки не е нещо необичайно, но това не я прави по-лека или маловажна. Джулиан носи вината на раменете си, заради решението да въвлече Анабел и черната книга във всичко това. Любовта му към Ема расте обратнопропорционално на шансовете им да бъдат заедно. А цялата тази вълна от чувства е на път да го помете и изличи като ураган. Тай отказва да приеме мисълта за смъртта на сестра си. И вместо да скърби започва да работи по своя план да я възкреси. Кит е негов неотлъчен другар във всичко, но дали това ще е достатъчно за Тай да продължи да живее без половината от себе си. Дори Кит, който до съвсем скоро бе саможив единак, загубил единствения човек, който би могъл да изпълнява нещо като ролята на котва в живота му, сега е като неразделна част от Тай. Самият той е като котва за своя приятел. А тежестта на тези действия и чувства започва бавно да пълзи към мозъка му, хвърляйки душата му в смут. 

Даяна е разкъсвана от тайни, които заплашват да изядат главата й, както и тези на близките й. Но дори и когато целия свят заплашва да отиде по дяволите, Каси не оставя своите герои сами и напълно безпомощни - затова си има Гуин - легендарния водач на Дивия Лов.

Кристина, Марк и Кийрън се опитват да разберат къде свършва сърцето на единия и започва това на другия. Думи, сладост и отчаяние така са се оплели едно в друго, че изглежда невъзможно да излязат от тази мрежа невредими. Но дори и светът на нефилимите да приеме подобен род отношение, желанията на съдбата са жестоки. А задълженията неотменими. Всеки един от тях е поел по път, който не може да изостави току тъй. Не и ако има поне малко доблест в себе си. А Ловците на сенки и елфите не страдат от липса на чест, повярвайте ми. 

Дру е загубила не по-малко, от който и да е друг член на семейството си, ала преживява всичкия този ужас сама. Джулиън заминава на мисия. Хелън най-накрая е при семейството си, но се чувства като непозната там. Дру отказва да приеме протегната й ръка, защото е тъжна заради Ливи, защото Джулиън й липсва, защото да хване ръката на Хелън означава още един човек, за когото да се страхува, че ще изгуби. Хайме е далеч. Тай е отчужден и затворен в себе си. Дру е твърде малка, за да бъде пълноценен играч в големите битки и твърде голяма, за да седи с бавачката у дома, дори и когато тази бавачка е Магнус. Винаги в средата, винаги на косъм от това, което иска и на косъм да се измъкне от това, което не иска. А злощастията, които се изливат върху нея и любимите й хора са твърде много, за да ги смели сама. 


Всеки се е изгубил в личните си кошмари и страхове. Решенията са взети отдавна, сега остава всеки да се научи да живее с избора си. През това време разривът между ловци на сенки и долноземци се превръща в пропаст. Кохортата печели ключови позиции в управлението в Идрис и започва настъпателна кампания срещу всички долноземци. Изпълнени с омраза действия, които поставят семейство Блекторн между чука и наковалнята, без особен избор, защото те самите имат тесни връзки с долноземския свят в повече от един аспекти.

Некротизираща зараза пълзи от елфическите лесове към земите на хората и покосява магьосниците, отнемайки жизнената им сила. Магнус отслабва ден след ден, а Алек не може да направи нищо друго освен да държи ръката му и да бъде до него.
Пелерина от безпомощност и отчаяние се е спуснала над всички. Но Ловците на сенки са бойци и дори и когато битката е обречена, те не спират да се борят.

Прекрасно е това, че Каси обвързва и трите поредици от света на Ловците на сенки в тази книга. И макар да очакваме още книги от този свят, не мога да не усещам тази като епичен завършек на една вълнуваща история. И имам чувството, че и Каси го чувства така, защото си остави не малко страници простор в края на книгата, за да даде на всеки от героите си завършек. Завършек, който лесно би могъл да се превърне във временен, ако реши. Но дори и така, е достатъчен, за да излее в читателите си чувството за сигурност, удовлетвореност, хармония и мир.

В книгата има много динамика, историята разгръща своите криле на широко, вълните от размаха й са големи, но Каси не бърза. Няма нищо претупано, нищо изпразнено от смисъл и нищо излишно. Усещам пулса на всеки един от тях. Усещам сълзите им в крайчеца на окото си, смеха им на спазми в корема си, напрежението им в собствените си мускули.

Знаете ли, сигурно пет пъти ме попитаха в метрото колко страници е тази книга, но нека обемът й да не ви подлъгва. Часовете прекрасни с нея, отлитат като миг. Това беше наистина достоен завършек на няколко страхотни поредици. Вече два поредни пъти, когато започвам нова поредица от Каси в началото се чувствам малко неуверена и подхождам с известна доза страх. "Ако ако не ми хареса толкова, колкото Реликвите на смъртните"? И всеки път оставам очарована и жадна за още, разбира се. Този път съм спокойна, има две леки заигравки в края на книгата, които оставиха няколко неща недовършени, така че очаквам развитие в някоя от следващите поредици, които се зарадват на хоризонта. Сега остава дългото чакане на докато "Chain of Gold" се материализира в ръцете ми.