понеделник, 27 ноември 2017 г.

Любов и смърт ще се вихрят в "Повелител на сенките"

Все по-сериозно се замислям над идеята да започвам някоя поредица едва след като са написани и издадени всички книги. Подхващам "Повелител на сенките" и осъзнавам, че не помня нищичко от "Лейди полунощ" и макар че Касандра Клеър е милостива към читателите си и от време на време пуска по някой напомнящ или насочващ коментар в размислите на георите си, продължавам да се чувствам като в небрано лозе. 

Харесвам свеът на ловците на сенки - всяка една негова част в миналото, настоящето и бъдещето. Касандра Клеър създаде нещо прекрасно и магично. един свят, изпълнен с трескави приключение, съскащо напрежение и непоколебима любов, която те кара да застиваш посред изречението. 

Обичам историята на Джейс и Клеъри, обичам и тази на Уил, Джем и Теса и сега с всяко следващо изречение се влюбвам все повече в тази на Ема и Джулиън. 
Студеният мир е увеличил разривът между долноземците и ловците на сенки, дотолкова че фракции на Кохортата добиват сериозно влияние сред Съвета и Клейва. Обитателите на невидимия за мунданите свят са изправени пред нова война, която може да съсипе толкова много. 

Касандра Клеър обособява три основни сюжетни линии, разделяйки ключовите си герои сред тях. Ловците на сенки са индивидуалисти, ала израствайки в големи семейства се учат да бъдат и отборни играчи.
Кит Херондейл се присъденява към семейство Блекторн след смъртта на баща си. Дългогодишното трупано недоверие към нефилимите започва да се подкопава и да отстъпва място на привързаността и приятелството. Кит неусетно се превръща в неделима част от близнаците Тай и Ливи. Касандра Клеър гради връзката между тях много внимателно. Оставя нужното време на недоверието да се стопи и да се превърне в загриженост и топлина, без да бърза, без да насилва нещата. 

Марк все още търси своето място сред старото си ново семейство. Прекарал твърде дълго време в Дивия лов, той все още се лута между отговорностите към блиизките си и свободата на волната му душа, която години наред е летяла с елфите и заспивала под яркото нощно небе. Марк няма проблеми с лоялността. Семейството е на първо място. Но приспособяването към този начин на живот не е никак лесно. Каси оформя сериозен любовен четириъгълник около Марк, Кийрън, Кристина и Диего, който като че ли започна да се разплита, но аз не бих избързвала със заключенията. Във втората книга Каси отделя доста по-голямо внимание на Кристина. Като честно казано малко ми е прекалено перфектна. Душата й прелива от доброта, винаги тактична, умна, схватлива, хитра, досетлива, разбира се, изключително красива и изящна, забавна, духовита...мога да продължавам още доста редове надолу. Но някак ми убягнаха недостатъците й, които да уплътнят това безформено съвършенство.


И понеже любовният четириъгълник сякаш не е достатъчен, Каси залита и Ема и Джулиър в него. Ема, която отчаяно се опитва да избяга от чувствата на своя парабатай към нея и от своите собствени към него, моли Марк да излъже с нея, че са двойка. Джулиън от своя страна трупа напрежение и гняв, които в един момент ще се отприщят безвръзвратно, ще пометат скромното им отшелническо съществуване и ще го превърнат в експлозия от сдържани емоции и страсти. Ема и Джулиън сякаш затъват все по-дълбоко в тази всепоглъщаща любов, която изпитват един към друг. Ала това не е решение на проблема. Те трябва някак да намерят начин да се справят с това помежду им. По един или друг начин.
Ябълката на раздора. Във втората книга на поредицата Тъмни съзаклятия, Каси избира за ябълка на раздора черната магьосническа книга. Книга, която е способна да вдъхва живот на мъртвите. А щом е способна на това, представете си още какво може да прави.И разбира се, всички искат черната книга. Абсолютно всички, без изключение. Едни защото искат да спасят други. Други, защото искат да убият трети.Четвърти просто искат власт и тн.
Понякога имам чувството, че в Каси се крият две личности - онази романтичната, която издига любовта над всичко и завърта света на своите герои около нея. И онази другата Каси - тъмната Касандра, която изневиделица вади острието си и посява след себе си смърт и разруха, без да й мигне окото.
Е, въпреки че направо настръхвам като си помисля, какво може да се случи, Каси отново пусна на свобода демоничната си страна в "Повелител на сенките" и ме остави с безмълвен стон на уста, дочитайки последните страници на книгата. Сега ми остава да се чудя, коя Каси ще надделее в борбата в "Queen of Air an Darkness", чието излизане на американския пазар се очаква да бъде чааааааак декември другата (2018) година. Цяла вечност.

сряда, 22 ноември 2017 г.

"Последната любов на баба Дуня"

"Последната любов на баба Дуня" е една топла и трогателна история, която ще ви накара да се разсмеете, но и да се замислите за някои неща.
Баба Дуня е една отракана възрастна жена, която се връща в родното си село Черново, години след аварията, за да ...ами за да се прибере у дома. Не можех да не се сетя за един хубав български филм - "Дърво без корен". Тези, които са го гледали може би ще ме разберат. Начинът, по който ние българите свикваме да наричаме едно място дом, да обичаме, уважаваме и да милеем за това място, е неповторим. Да имаш дом означава всичко. Това е сигурност, уют, спокойствие, любов, топлина, крепост, защита. И когато те изтръгнат от този дом, особено на стари години, ти бавно започваш да линееш, все едно си изтръгнато дърво от земята, корен, който бавно съхне. Може би затова тази старица ми влезе много бързо под кожата и се настани, бих казала, много удобно там. 


Баба Дуня живее с още шепа души в изоставеното след аварията в централата село Черново. Шепа старци, толкова възрастни, че радиацията вече няма голямо значение. И освен това до един чешити. В това малко затворено общество ще откриете всичко - интриги, шеги, снобарство, любов, уважение, сплотеност и тихи вражди. 


Баба Дуня вижда рядко дъщеря си, а внучката си не е виждала никога. И когато се връща отново в Черново е на ясно с този факт. Знае, че никога няма да види това нежно видение от снимките, които получава от дъщеря си. Ала онзи другият свят не е за нея. Той е твърде шумен, твърде динамичен, твърде голям. Убедена съм, че упоритата старица би се справила също така добре и в един немски мегаполис, но това не означава, че ще се чувства добре там - изтръгната от своя дом. 


Алина Бронски отделя над шестдесет страници на живота в селото и рутината на делника на баба Дуня. А на фона на обема на цялата книга, това е кажи-речи половината. И макар че може би на мнозина ще им се види скучновато и книгата ще получи не малко обвинения за това, тази прелюдия има своята важна роля. Тя не е просто вдълбаване в характера на героите, тя ще направи контраста  с новата ситуация, в която Алина Бронски предстои да хвърли своите персонажи. 


В селото пристига млад мъж с дъщеря си и след кратък почти безсловесен разговор с баба Дуня, се заселва в една от изоставените къщи, оставяйки впечатлението, че ще се заседят. 
Няма как това да не подраска душата на старицата. Баба Дуня е силна личност, която не е позволила на толкова много неща в живота й да я съборят. Ала сега гледайки това малко болно момиче, самотата я връхлита с всичка сила. Докато не осъзнава очевидния факт. Това малко момиче изобщо не е болно. А онзи луд човек е довел здравото си дете в район със силна радиация, която макар и да няма голямо значение как ще се отрази на един възрастен организъм, може да съсипе този на крехкото дете. 


Баба Дуня излиза извън кожата си от бяс и възмущение и му дава да се разбере. 
Ала тогава възниква нов проблем. Злополучното убийство на безотговорния баща се оказва по-сериозен проблем, отколкото всички в селото са очаквали. За броящите се на пръсти жители на село Черново се оказва огромно предизвикателство да изкопаят подобаващ гроб за тялото. И дори и не си представят суматохата, която ще настане, когато властите се заемат със случая. За прочелите задната корица на книгата не е изненада да откриете, че баба Дуня се озовава в ареста с обвинение за убийство. 
Нелепо, нали? Цялата книга оставя усещането за случаен и абсолютно нелеп развой на събитията. Но тя е такава каквато е. И ако сте внимавали по време на първата половина на книгата, ако сте опознали баба Дуня и нейните съседи, всичко ще ви се стори съвсем логично

Алина Бронски не задълбава в пространно описание на чувствата на своите герои. Но това не пречи на читателя да съпреживява техните житейските избори и да бъде съпричастен към съдбата им. Пъстри са като цветиста ругатня и ще си пробият непоколебимо път към вас. Може да не ви разсмеят, нито разплачат (с мен не успяха), но със сигурност дълго ще ги помните и ще се подсмихвате тихичко и с възхищение на борбеността им.




вторник, 21 ноември 2017 г.

"Розата и камата" ще ви погали и пореже

Когато си купих "Гневът и зората" миналата година бях на тема Приказки от 1001 нощ и поглъщах жадно всяка тяхна версия. Останах приятно изненадана да открия, че книгата на Рене Ахдие е един различен прочит. Тя се концентрира върху историята на известната разказвачка на приказки и мистериозния жесток принц, който убива всяка своя булка. Така изместеният фокус на книгата ме заинтригува истински и изгълтах "Гневът и зората" за отрицателно време. И сега наистина се радвам, че Сиела издадоха и втората част на тази прекрасна книга. 

"Розата и камата" продължава историята там, където първата книга я остави. Шахризад се връща при своето семейство, за да открие начин да спаси господаря на Хоросан. Но нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Шахризад няма нищо друго, освен една бегла идея откъде да започне. А тази идея ще я отведе до немислимо и напрегнато ново приключение. Ще се състезава с изтичащото време, за да спаси своя любим, защото войната назрява, а господарят на Хоросан може би няма да успее да излезе победител в нея, ако всичките му съперници се обединят срещу него. 
Щахризад не може да се довери никому, защото залогът е твърде висок. Дори и на най-близките си хора - сестра си Ирса и неотдавнашната й любов - военоначалника Тарик. Но когато забъркаш такава бъркотия е трудно да държиш дълго време изолирани хората, които държат на теб. 

През това време Халид тъне в тъга и опитва да спаси каквото е останало от любимия му град Рей. Дворцовите интриги се заплитат около него и започват да стягат сърцето му с всеки следващ възел. А ситуации, които изглеждат на пръв поглед патови, се оказват част от грандиозен замисъл.


Рене Ахдие открива отново пътя до мен с тази история. Създава мостове и руши други, за да доведе своето творение до развръзка. Новите герои, които се качват на сцената, се оказаха наистина интригуващи образи, които внасят приятна закачка в диалозите. Харесва ми и това, че се е постарала да доразвие характерите и историята и на някои от старите герои, за които знаехме твърде малко.



Неочаквани обрати се крият тъкмо зад ъгъла, където каузата изглежда загубена. Нови срещи със стари познайници, които ще преоткривате в нова светлина отново и отново. Образи, които ще ви бъдат близки, след това омразни, за да се привържете накрая отново към тях. 


И заедно с всичкото удоволствие, което ми донесе това четиво, в мен се настани и мъничко тъга, породена от неприятното усещане, че това е краят на едно хубаво пътешествие. Искаше ми се да прекарам още време с героите на Рехе Ахдие. Надявам се, 
да видим отново нещо от нея на българския пазар. 

сряда, 15 ноември 2017 г.

"Од и ледените великани" ще преобърнат Асгард с главата надолу

Открих Нийл Геймън преди няколко години с "Океанът в края на пътя" и въображението и стилът му на писане така ме очароваха, че обикнах творчеството му на мига. После осъзнах, че далеч не съм единствена.

"Од и ледените великани" е една приятна заигравка със скандинавската митология по начин, който само Нийл Геймън може да сътвори. 
Книжката е наслада за окото и ръката на читателя и много напомня на една друга негова интерпретация, която излезе преди години под логото на Артлайн Студио - "Спящата и вретеното".

Илюстрациите изпълват погледа на читателя и развихрят още повече въображението му. Разкошни са и допълват историята по начин, който ще ви накара да се върнете отново в детските си години. 

И отново Нийл Геймън пише детска книга, на която убедена съм ще се насладят и много възрастни. В нея има всичко, което всяко пораснало и непораснало дете може да иска - викинги, великани, богове, смело момче, забавни животни и много приятни хумористични закачки, които ще бъдат оценени от малки и големи.

Од израства във викингско селище. След смъртта на баща му, майката на Од става жена на Едуард Дебелия, който вече си има приличино количество деца. Така че Од остава някак встрани от семейството. Без да задълбава в чувствата на момчето и да превръща приказката в драма, Нийл Геймън все пак ни дава ясно да разберем, че тези обстоятелства го измъчват. И така една сутрин Од си открадва парче сушена риба и заминава в горската колиба на баща си. Ала тази година зимата  е сурова и продължителна. Твърде дълга.

По неволя на съдбата Од се сблъсква в гората с трима нейни необичайни обитатели - мечка, лисица и орел. Толкова необичайни, че дори говорят. Наистина необикновени, защото всъщност се оказват боговете на Асгард, превърнати в животни.
И макар Од да не е смелият принц Чаровен, а просто едно слабичко момче с патерица, той решава, че тая работа не може да остане така и повежда новите си приятели към Асгард.

Нийл Геймън плете добре нишката на своята история, срещайки Од с богове и великани, каквито никога не си е и помислял, че могат да зърнат очите му. Изковава необикновената история на едно момче, което израства пред очите на читателя, за да ни покаже, че не е нужно да си силен и голям, за да се притечеш на помощ.

петък, 10 ноември 2017 г.

"Перлата, която се освободи от черупката си"

"Перлата, която се освободи от черупката си" разказва историята на две жени родени и останали в Афганистан. Макар и разделени от времето, в което живеят, тяхната съдба тъпче един път - този на борбата. 

Така и не се научих да се справям с насилието - нито емоциално, нито физически. За целия си съзнателен живот съм изяла два до пет шамара от майка ми. И все още не знам как да постъпя, когато стана неволен свидетел на агресия, нито как да огладя ръбовете на ужасът, който ме обзема. Затова и не се справям особено добре с книги като тази. Не мога да изолирам чувства си и след последната страница оставам наранена и ужасена. После със седмици, понякога с месеци усещам онази тежест в гърдите и свиването на стомаха си всеки път, когато си спомня за прочетенето.
Честно казано очаквах нещо различно. Очаквах да бъде отделено много повече внимание на ритуала баче пуш, но същината на книгата започва едва след като Рахим отново се превръща в Рахима.

Рахима се ражда в семейство, в което всички деца са момичета. А това в Афганистан е важно по толкова много причини. Това означа първо позор за майката на тези момичета. После означава, че родът няма да бъде продължен. Означа също така и че когато главата на семейството е далеч от дома, няма кой да го замести в ежедневните му задължения. 


Афганистан е общество, в което жената не е човек. Тя просто една утроба, която е предназначена да ражда момчета. Жената няма право на собствен глас и воля. Няма право да бъде уважавана. Няма право да взима решения. Няма никакви права. Само задължения.
Затова, когато мъжът в семейството на Рахима отново заминава на мисия с другите главорези, майката се вижда принудена да превърне едно от момичетата си в баче пуш. Ритуал, който позволява на момичетата да се превърнат в момчета в ранните на години на тяхното детство. 

Животът на Рахим е коренно различен от този на Рахима Той има право да излиза сам, да ходи на училище, да рита топка с другите момчета, да пазарува, дори да работи почасово в кварталната бакалия. Свобода, която Рахима никога не е виждала, нито си е представяла, че може да получи.
Докато един ден баща й не решава да олекоти домакинството си и да продаде три от дъщерите си на главореза, на когото служи. 

Рахим отново се превръща в Рахима. Да загубиш нещо, което си притежавал, несъмнено е по-тежко от това, никога да не си го познавал. Да се приобщиш отново към ограниченията на чадора и бурката, не е никак лесно, когато до вчера краката ти са се носели по вятъра, тичайки безгрижно. Животът на Рахима е тежък. Не искам да изпадам в подробности. Не искам да се връщам към онова чувство, което ще ме гложди още дълго, преди да избледнее напълно. Сами можете да си го представите. Но това, че е била някога баче пуш, е колкото проклятие, толкова и дар, защото й дава нужната смелост да се бори за живота си, да преодолее трудностите, които застават на пътя й, да преглътне болката и униженията и да не се отказва от себе си.

Паралелно с нейната история, научаваме и тази на прабаба й - Шекиба. Разказвана от също така сакатата Леля на Рахима. Един наистина много колоритен образ, който няма как да не ви влезе под кожата. Хала Шайма е ръженът, който не спира да разравя жаравата в душата на Рахима, тласкайки я непрестанно към нейната свобода.
Хала Шайма разказва историята за Шебика, която израства с обезобразено лице. Недъзите сред жените в Афганистан ги превръщат в нежелано от никого бреме. Ако най-важната роля на жената е да изпълнява повелята на мъжа си в брачното ложе и да му ражда синове, кому е нужна тази обезобразена жена в леглото. Кой би поискал да я гледа в къщата си? Шекиба изгубва семесйтвото си в рамките на няколко години. Останала сама в семейната си къща, не отнема дълго на роАднините й да надушат какво се е случило и да й отнемат и последното останало нещо - земята, която тя дъги години обработва наравно с баща си.

Съдбата на Шекиба също е нелека. Прехръляхна от ръка на ръка като евтина монета, девойката бавно губи надежда някога да получи истински дом и семейство. Докато един ден не бива подарена на цар Хабибула, за да се превърне в един от стражите на неговия харем. И така Шекиба се превръща в Шекиб. Животът в двореца не е толкова труден и тежък. Има покрив над главата си, топла храна и компания, с която да споделя неволите си. Но самата тя осъзнава, че е невъзможно да бъде жена страж цял живот. Годините минават и когато вече не е годна за поста си, ще бъде твърде възрастна, за да се задоми. А обезобразеното й лице и без това прави нещата вече много трудни. Затова Шекиба, жената, която никога не се е плашела от работа, решава да вземе съдбата си в свои ръце. Решена на всичко, за да се сдобие с дом и семейство, Шекиба се превръща във вдъхновение за своята правнучка Рахима, която също решава, че трябва да намери спасение от този ад. 

Искаше ми се на няколко пъти да оставя книгата. Но не можех. Сякаш ако спра да чета, ще оставя Рахима и Шекиба затънали в кал и помия до шията.Не спирах да чета нощем, надявай се на спасение.
Трудно ми е да я преглътна. Особено знаейки, че все още голям процент жени биват продадени като съгруги, за да се уредят дълговете на семейството или  просто за кесия жълтици. Темата за домашното насилие е трудна, но това не означава, че трябва да я загърбим и да се преструваме, че не съществува.
"Перлата, която се освободи от черупката си" е една красива по своемо му история, която събира много горчилка в устата, но се превръща в символ на борбата и смелостта. 

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

"Кутията на Гуенди" притежава неподозирана сила

Стивън Кинг  за мен е от онези автори, чийто книги си купувам без да се замислям, без да чета анотацията, без да се интересувам каква е корицата и колко добре е направена книгата. Просто защото всичките тези неща нямат значение, когато обичам творчеството на един човек толкова много.
И все пак беше наистина приятна изненада да видя това прекрасно издание на Бард с твърди корици и хубава хартия. Признавам, че предвид обема й, цената на книгата беше малко над психологическата бариера на това, което бих си позволила. Но в крайна сметка, както казах, това е Кинг и всички тези неща остават на заден план.


Гуенди е обикновена тийнейджърка, която трябва ежедневно да се справя с баналните проблеми на подрастващите. Проблеми, с които всеки от нас се е сблъсквал и които в ония години изглеждат далеч по-ужасяващи в нашето съзнание, отколкото са в действителност. И все пак това са години, които оказват сериозно влияние върху развитието ни като личност. 


Гуенди като всички останали нейни връстници води своята ежедневна борба, докато мистериозният мъж с черното бомбе не й дава кутия. 
Най-обикновена кутия на пръв поглед. С няколко копчета и две лостчета. Едното лостче отваря чекмедже, в което винаги има миниатюрно шоколадче във формата на различно животно - изумително красиво и изваяно с прецизност. Другото лостче отворя друго чекмедже, в което я чака сребърен Морган - рядка монета с голяма стойност. Няколко различни по цвят копчета се кипрят върху кутията, всяко от тях с неподозирана сила. Копчета, които могат да убият човек или милиони, които могат да изличат от лицето на земята държава или цял континент. Копчета, които могат да й дадат всяко нещо, което пожелае. 


Нелека отговорност за едно момиче. С кутията Гуенди може да предотврати огромни катастрофи или да причини такива. Животът на милиони хора е в нейните ръце. 
Животът на Гуенди се променя много и изкушенията стават все по-големи. Товарът на кутията я затиска все повече ден след ден, но желанието да я използва е непреодолимо силно. Докато един ден не натиска едно от копчетата. Нещо, за което съвестта й ще я гризе дълги години.


Историята има добра идея и потенциал. Но ми беше някак постна. Липсваше ми напрежението, характерно за книгите на Кинг. Липсваше ми онази дълбока бръчка, която издава човещинката в героя - сурова и оголена като нерв, който боли, без да можеш или да искаш да се отървеш от него. 
Историята вървеше някак гладко и спокойно и макар, че беше интересна и се чете неусетно, ми липсва онова пропито от дълбочина усещане, което ми носят неговите книги. 
Нямаше напрежение, нямаше очакване, нямаше загатнат край, който да те ръчка и да ти казва, че винаги когато животът ти дава нещо, ти взима друго.
Просто няма Кинг в тази книга.


Но като оставим на страна очакванията, които името на Краля поражда в мен, а предполагам и във вас, книгата е приятна и идейна. А изданието е наистина много хубаво с твърдите си корици и прокрадващите се между страниците илюстрации.

сряда, 8 ноември 2017 г.

"4 приказки без връщане" ще ви помогнат да откриете пътя към себе си


Обичам творчеството на Яна Букова безкрайно много след "Пътуване по посока на сянката". И случайната ми среща с нея на Пролетния панаир на книгата в НДК, беше една прекрасна и вълнуваща изненада за мен. Сега отново ме увлича в своя талант с "4 приказки без връщане". Едно бижу, толкова малко и толкова изпълнено със съдържание, че ми остави ужасно много храна за размисъл след себе си.

Не знам от къде да започна, защото самата аз все още ги смилам и вероятно ще ми отнеме твърде дълго време, докато подредя всички мисли в главата си, които породиха тези приказки. А дотогава вероятно вече ще съм се отказала да пиша за това. А аз искам да пиша. Искам да ви разкажа, искам да ви споделя колко съкровени думи открих в тази малка книжка.

Това не са приказки за деца. В тях да няма характерната за приказките на Братя Грим жестокост, но те не са предназначени за деца. Макар на повърхността да изглеждат като най-обикновени приказки, издържани жанрово и стилистично, това са едни много дълбоки езера, които крият не една и две тайни. Толкова дълбоки, че водата на повърхността изглежда чак черна.

Такава е и корицата. Черна. Оттам тръгват и приказкте. От черното. За да се разстелят като кълбо прежда по прашния път и да ни отведат към истината - оголена и безсрамна.

Не по-различни са и чувствата, които навява - мрак, безпокойство, мътна неизвестност, но във всяка една от тях аз откривам път към себе си. Яна Букова не предлага утешение, нито поука.Няма украси, пищност и орнаментика, които са характерни за приказните истории. Само сурова храна за ума и душата.

Четири приказки . "Приказка за царицата във високата кула", "Приказка за кучето, което казвало винаги истината", "Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си" и "Пръстен с камък от лед". Четири кратки приказки, изпълнени със символика, в която всеки ще открие своите истини.

Искам отново да изкажа радостта и уважението си към Издателство Жанет 45, които не спират да пълнят библиотеката ми с красота. Изключителното стилно и изящно издание, което подготвиха, е нещо, което ще ви накара да се почувствате специални. 
Не я подминавайте.

петък, 3 ноември 2017 г.

"Отсенки от себе си" се бият за надмощие през вековете

Отне ми чудовищно дълго време, за да прочета "Отсенки от себе си" - три месеца. И за това е виновно малкото дяволче, което откакто е прясно проходило не мога и да си помисля да пипна хартиена книга, защото и нейните ръчички са се залепили за страниците и искат да пипат, разглеждат, късат и ръфат. До преди два дена, когато изкарах няколко безънни нощи пак заради това малко човече, които уплътних със Сандерсън.
Така че офисиално мога да кажа, че творчеството на Сандерсън ми е спътник и в болест, и в здраве

Когато миналата вечер затворих и последата страница и пак си казах "А бе, Сандерсън си е Сандерсън!" Бях малко скептична към продължението на Мъглороден. Не защото не му се получи. На него всичко му е получава. И макар "Сплавта на закона" да се отдалечи от основната тирлогия  с "Отсенки от себе си" Сандесън се връща към корените на историята. 
Ако не познавах гения му щях да предположа, че читателските отзиви са го накарали да обвърже продължението по-тясно с трилогията, но по-вероятно е това е бил мастър замисъла още от самото начало. 

Уакс, Уейн и Мараси запретват ръкави, за да разкрият серия убийства и връката между тях. По-скоро Уакс и Мараси запретват ръкави, Уейн както обикновено кръжи наоколо, краде... Извинете, искам да кажа, разменя разни неща за други. И от време на време свършва някоя работа, при това брилятно. Но в общи линии се развява насам-натам из повествованието и ръси шеги, което за мен е напълно достатъчно, за да оправдае присъствието му.

Убийствата, които Уакс разследва водят към древен враг. Вратг който си спомня времето, когато санждите са покривали земите, времето когато Съхранението и Гибелта са водели своята битка. А междувременно в страната назрява революция. Ножицата във финансовия и социалния статус на хората се отваря все повече с всеки изминал ден. Недоволството на бедните маси расте, а богатите продължават да се самозабравят в своя охолен живот. 

Кървящата е кандра, която е извадила единия си клин, за да се освободи от властта на Хармония. За да се справят с нея, Уакс и приятелите му ще трябва да се върнат назад в годините и да потърсят малко древна помощ. Беше истинско удоволствие да се срещна отново с ТенСуун и да се върна към спомените си от трилиогията.

Сандерсън остава верен на себе си и подлага вярата в Хармония на изпитание, оставяйки читателя сам да открие отговора за себе си, без да му натрапва своите виждания. Отваря онази вечно болезнена тема. Има ли Бог наистина? И ако има, защо този Бог позволява да се случват тези неща? Защо е жесток? Защо отнема невинни животи? Защо не е до нас, когато ни трябва? Какъв е смисъслът да имаш божесвени сили, които не използваш? Въпросите се леят от страниците, банални и въпреки това все така актуални. 

Магия не липсва, нито шеметни битки във въздуха. Сандерсън използва умело способноситите, които е дал на своите герои, за да сътвори динамика в историята. Възелът на истината се разплита умело страница след страница, водейки читателя към развръзката, която ме остави приятно изненадана. Уакс ще открие коя е Кървящата и това ще подложи целият му свят на съмнение. Ще го обезкърви и накара да открие в себе си нова сила, с която да се бори за живота и ума си. 

Сандерсън пише фентъзи. Магиите, които влага в своите светове превръщат историите му нещо космополитно и достойно за уважение. Понякога ми се струва, че този човек има неизчерпаемо въображение. 
За сметка на това сюжетите му обикновено са толкова класически, че чак  клиширани. Но във всеки магичен свят който изгражда, откривам човещината. Онази пъстра палитра с емоции и мрачни, и светли, които обвсебват всекиго от нас понякога. И това е другото нещо, което ме кара да се връщам отново и отново като бумеранг към творчеството му и да чакам с жажда още.

четвъртък, 2 ноември 2017 г.

Магията на Каравала ще ви плени

Когато Издателство Бард пуснаха на пазара това прекрасно издание, нямах търпение да я имам. И може би заради това очакване и желание, бях малко предубедена към "Каравал" на Стефани Гарбър. Но тази книга задмина всичките ми очаквания, удвои ги и направо отпраши напред.

Не помня кога за последно съм чела толкова магнетична книга. Не помня, дали изобщо съм чела толкова магнетична книга. Пленителна е.
"Каравал" е книга за магия, която сама по себе си е магия. Всяка думичка е като заклинание, което ме вплита все по-дълбоко и безвъзвратно в историята.

Почеркът на Стефани Гарбър е лек, феиричен и балансиран. Не си е спестила описанията. Отделила е на Каравала нужното време и внимание. Но тези описания не дотягат, всяко едно от тях запалва по една малка лампичка във въображението на читателя, осветявайки още един детайл от шеметния Каравал, разкривайки парче по парче пърстрия солиден пъзел. Прекрасен текст и прекрасен превод, който се чете леко и увлича неусетно.

Признавам, че историята започна доста скучно и обикновено. Стефани Гарбър директно ни хвърля в прегръдките на главните действащи лица и първото впечатление, което оставя за тях не е особено приятно. Което за момент ме накара да се запитам "Искам ли да чета тази книга наистина?"
Но за щастие това интро беше кратко. А и не мога да отрека, че имаше своята функция. Но веднъж потънала в това приключение, не мога да се откъсна от страниците и... О, да! Искам да чета тази книга.

След дългогодишна  едностранна кореспонденция, Скарлет най-накрая получава отговор от Легендата - собственик на Каравала. Не просто отговор, а покана. Но да тръгнеш за Каравала не е толкова просто.
Скарлет и Тела израстват под зоркия и жесток поглед на баща си. Никога ненапускали своя мъничък остров. И като че ли единственото спасение за двете девойки е предстоящата сватба на Скарлет за мистериозен благородник.
Ала тази покана променя всичко. Сватбата е след броени дни, както и Каравала. Но това е възможност, която човек не може да изпусне. Тела заминава тайно за Каравала и Скарлет няма друг избор освен да я последва, защото това е нейната сестричка, за която тя би дала живота си .

Каравалът е нещо, което не можете да си представите. Толкова тайнствен, красив и магичен, че ми се иска да бъда част от този свят. За пръв път ми се иска да бъда героиня в книга.
Каравалът е игра. Нещо, което Легендата не спира да напомня на своите гости. Но тази игра изглежда толкова истинска, заплахите, които дебнат от тъмните улички са толкова реални, а магиите, които се случват толкова пленителни, че човек е способен да загуби ума си в нея.

Всяка година играта на Каравала е различна, както и наградата за победителя. Тази година участниците трябва да открият Тела. Изгубената сестра на Скарлет. А наградата е повече от изкушителна.Желание - Легендата ще излълни едно желание на победителя. Така че Скарлет няма друг избор освен да играе. Веднъж влязла в Каравала, тя иска единствено да открие сестра си. А може би Легендата е способен да изълни желанието й - спокоен и сигурен живот за двете момичета, далеч от баща им.

И разбира се, какво е една такава история, без в нея да е намесен един млад, самонадеян чаровник като Джулиан. Джилиан е последният щрих, който окончателно да грабне женската аудитория. Младият моряк влиза в Каравала заедно със Скарлет по свои сибствени причини, които остават мистерия до края. И въпреки че на няколко пъти почти я изоставя, в крайна сметка успява да я отърве от не една и две каши. Двамата споделят това опасно и магично приключение заедно, ала в края му Скарлет все още няма представа кой е Джулиан.

Стефани Гарбър не дълбае много дълбоко в героите си. Задоволява се с това да изгради характерите им без пролуки. Те не са многопластови, нещо към което много автори се стремят и едва малцина постигат. За сметка на това обаче всяко едно действие е добре подкрепено от индивидуалността на всеки герой, което ги съживява ярки, от плът и кръв.
Стефани Гарбър компенсира това превръщайки Каравала в център на вселената. Историята е сложна, заплетена и многослойна. Връща ни назад във времето, за да ни разкаже началото на Каравала както и в някои от повратните точки в живота на Легендата. Тук авторката не е пестила усилия. Действието е динамично и интензивно. Каравалът дълбае толкова дъбоко в душите на своите участници, че ги оголва до кокал, за да влее в тях своята магия. Каравалът е игра. И въпреки всичко не е само игра. Каравалът е истината, която всеки от героите ще открие за себе си по време на шоуто. Ще победи единствено онзи, които е готов да приеме тази истина за себе си, единствено онзи, които е готов да се изгуби напълно, за да открие пътят обратно към себе си. 
Каравалът е магия, не я пропускайте.



"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да д...