понеделник, 28 януари 2019 г.

Muggle Struggle Subscription Box - Специална кутия



След последната кутия BOPS, за която още не съм събрала сили и време да седна да ви разкажа, в мен настъпи една мрачна тишина. Свикнах да получавам всеки месец изненада в картон и когато изведнъж осъзнах, че това вече няма да бъде ежемесечно занимание, внезапно се почувствах като в безпътица. Лесно се свиква с хубавото. :)
Но тогава открих нещо ново. Ново за мен. Вие сигурно вече сте чували за тях - Muggle Struggle Subscription Box.
Сигурно е вярно това дето казват, че когато една врата пред теб се затвори, се отварят нови две. Е, може би, не всеки път. Но този сработи с пълна сила.
Открих новата си книжна кутия и сега отново съм изпълнена с онова сладко и тръпнещо очакване до следващата дата, следващата тема, следващото съобщение от куриер, следващият път когато ще държа тежестта на кутията в ръцете си.

Този месец аз бях специалното момиче на Muggle Struggle Subscription Box. По една нещастна случайност, която Теди и Анди обърнаха и направиха щастлива. Когато им писах, за да поръчам януарската кутия "Рози и тръни" се оказа, че кутията е изчерпана. Но тези прекрасни същества предложиха да ми направят една сборна кутия с артикулите от последните две теми - коледната и тази.

И тя е абсолютно и безапелационно прекрасна. И чудовищно голяма! Теди, Анди, вие сигурни ли сте, че не сте на загуба от тия кутии? Изобщо не го очаквах това, имах чувството, че ще ми откъсне ръцете в куриерския офис, толкова голяма и тежка ми се стори. А после като отворих и видях трите страници с описание на предметите вътре, буквално ми увисна ченето. Вътре имаше сигурно 15 неща. И тежеше, казвам ви, тежеше.

Направо не знам откъде да започна.
В кутията имаше 3 свещи - много красиви и ароматни. Първата е с аромат "Ябълковият щрудел на Куини", вдъхновена от  "Фантастични животни и къде да ги намерим" от онзи момент, в който Лита Лестранж казва, че Нют Скамандър никога не е срещал звяр, който да не е способен да обикне. Мило, нали? И това не е всичко. В кутията има и рецепта за "ябълковия щрудел на Куини"  увековечена в свитък с печат "китайска роза". Заканила съм се да го направя в близките месеци и ви пратя снимки, само да ми остане малко време и вдъхновение за овъгляване на сладкиши. :) аххахахахахха



Втората свещ носи кодовото наименование "Бирен шейк", вдъхновена от Хари Потър. Казвам кодово, защото аз винаги съм свързвала бирения шейк в поредицата за Хари с онова тайно промъкване на организираната екскурзия, за която Хари не успя да вземе разрешение от настойник. И това удоволствие го имам х2. :)))) Завиждайте!


И докато съм на темата с ароматите, ще ви подшушна, че в освен тези три красоти, за които споменах по-горе, в кутията имаше и ароматни пирамидки с аромат на тамян и поставка за тях. Малки и много красиви. Миризмата на тамян е много специфична и традиционна за нашите обичаи. Така че това е едно много грижливо хрумване.



И ако има нещо, което наистина обожавам в тези кутии, това са практичните предмети, които можеш да използваш всеки ден и винаги да мислиш за любимите си герои и моменти от любимите си книги. Това са предметите, които внасят всемирен уют в света и деня ми. :)
А тук в тази кутия...има поредица от тях.
Първо ще ви покажа ей тия сладурски чорапи - меки, топли, пухкави и в цветовете на дома "Грифидор". И както и всичко друго в тази кутия, и те са придружени с идея и цитат. Няма да ви го пиша целия, ще ви кажа само, че "човек не може да има достатъчно чорапи". Това е една от изконните истини в тоя живот. Особено зимата, особено като са толкова меки. Ох, отплеснах се. Харесаха ми, стана ясно мисля.



После ще ви кажа, че в кутията имаше вторият ми любим предмет за една книжна кутия. Чаша. И тя, разбира се, също посветена на "Хогуортс".Много хора не разбират колко е важна чашата, в която ще си сипеш сутринта кафето. Мъжът ми е един от тях. И все още му се струва налудничаво, че когато ми донесе кафето в "неподходяща" чаша, аз отивам и си го пресипвам в такава, за която имам настроение и ми е приятно да държа днес. Някои от вас ще ме разберат.



И докато сме на темата за Хари искам да ви покажа и ето това бижу. Значка на дома "Грифиндор". Вижте я, побира се в дланта ми. Нещо толкова малко, а ме кара да ви обикна от първата си среща с вас, Теди и Анди. Тази значка си е само моя. Тя не е била част от нито една кутия досега. "Ултра лимитираната значка на Грифиндор". Ето тези малки огромни неща ни карат да се чувстваме специални и обичани. Имам една значка на раницата си  "Most people suck", нищо че ми е минало времето за значки по-раниците. Сега ще си сложа тази от другата страна. За баланс. :)



Тематично като за началото на годината в кутията имаше и календар за януари, вдъхновен от "Двор от рози и бодли", от излишно-е-да споменавам-автора-на-поредицата. Сложен в прекрасна огромна рамка. В кутията има и втори лист за месец февруари, посветен на "розата, израснала сред бодли" - Джейн Еър, на Бронте. Супер идейно е, защото така всеки месец ще можем да си сменяме листите в рамката на календара и ще имаме по нещо красиво, което да освежава работно ни място или любимото ни кътче у дома. А Теди и Анди са обещали по един лист за всеки месец. :) Нямам търпение да видя следващите. :)


 

Винаги съм казвала, че всяка уважаваща себе си книжна кутия, трябва задължително да има в себе си книгоразделител. Тази има, така че всичко е наред. И той е посветен на "Алиса" на Карол. Наистина е много готин. Казвам го за стотен път и ще продължа да го казвам, накрая така ще ме запомните. Човек никога не може да има достатъчно книгораздели. Изкушавам се да ви снимам колко имам у дома. Но малко ме е срам, може и да ме сметнете за луда. Ще се въздържа май. Четейки упътването към кутията, си давам сметка, че Теди е от моята партия. Нека само да ви покажа как си отбелязвам понастоящем книгата:

Ох, така да бъде, смейте се. Тези са самостоятелните, сред книгите има сигурно още толкова, ако не и повече...



Вече се загубих. Толкова много неща имаше в тази кутия, че вече не съм сигурна, за кои ви разказах и за кои не. Дори има един артикул, който не е включен в трилистния пътеводител. :) И които предполагам е коледна играчка за дръвчето, така че си я закачих на моето. Дано не съм се изложила.. :)))

И сега искам за мъничко да се върна на темата с практичните предмети. Този специално беше наистина първият, който забелязах в кутията. Няма начин да не ти привлече вниманието. Солничка, която представлява роза под похлупак. Може да е розата на малкия принц или тази на звяра. Кой знае? За мен ще е различна всеки ден. И знаете ли, кое е най-якото - истинска солница е. Можеш да си я напълниш с истинска сол и да си я ползваш. :)))) Жестоко е!




И накрая тематично искам да си поговорим малко за книжното предизвикателство на Muggle Struggle Subscription Box.
Теди и Анди ни споделят своето предизвикателство. Не заглавия, а теми. Гарантирам ви, че ако се включите и го изпълните, в края на годината като се обърнете назад и си направите книжната равносметка, ще сте наистина щастливи, защото ще сте прочели много разнообразни и предизвикателни четива, защото няма начин поне едно да не излиза от читателската ви зона на комфорт. ;) Аз засега не обещавам нищо. Ще видим след дванадесет месеца.




Това стана едно чудовищно дълго ревю. Но не е моя вината. Винете тези, които са създали кутията. Аз само споделям.
Прекрасни сте. Щастлива съм, че ви открих. От този миг аз ставам ваш безапелационен почитател, последовател, фен и приятел. :))

Пожелавам ви една страхотна година. Бъдете здрави, смели, щастливи и усмихнати от сърце. :)
До скоро! :)

петък, 18 януари 2019 г.

Death Note: Тетрадката на смъртта

Гледам открай време аниме - откакто в 5-6 клас, преди близо 20 години, хванах да дават по една от немските телевизии Kamikaze Kaitou Jeanne. Но хвърляйки по един поглед на аниме/манга общностите си давам сметка, че аз подхождам доста аматьорски към този раздел. Още едно доказателство за това твърдение е, че едва вчера хванах първата си манга в ръце. Death Note  е шесттомна манга от Цугуми Оба, която Атлайн издададоха преди няколко години у нас. 

Light, който разбира се, в мангата би назован като Raito, защото японците имат проблем с буквата "р" и най-вече по заповед на щуката - по решение на създателя на мангата - Оба-сан.... Отплеснах се. 

Ще подходя по друг начин.
Отегчения от живота Райто и отегчения от небитието шинигами Рюк пресичат пътища още в първите страници на мангата, когато Рюк "изпуска" тетрадката на Земята, а Райто съвсем "случайно" я открива. Райто е отличник -  тих и спокоен младеж, който учи здраво, не създава проблеми и притежава завидното спокойсвие и безскупулност на наемен убиец, мен ако питате. Третрадката, която Райто намира, върви с простички инструкции. Простички и доста радикални. Ако напишеш нечие име вътре, приносителят му ще умре. Тетрадка-убиец, която дава на притежателя си пълна власт около събитията, часа и начина на смъртта. Това е инструмент, от който не всеки би имал топките да се възползва. Не такъв е случаят с Райто. 

Момчето има ясен план - да прочисти света от престъпниците. Запретва ръкави и започва. Ден след ден, име след име. Когато се прибере от училище започва да попълва в тетрадката имената на престъпниците, за които е научил. Не малка помощ е и това, че баща му е шеф на полицейското управление (мисля, не съм сигурна, със сигурност е шеф в някое от звената на органите на реда), така че Райто може лесно да получи информация за текущи разследвания и криминално проявени лица. 
Всичко изглежда просто страхотно. Момчето е поело нелек товар на плещите си в името на благородната цел да направи света по-добро място. 

Ала границата бързо се размива и Райто от супергерой се превръща в престъпник. Нищо не се е променило, момчето продължава да прочиства света от злото. Но убийството си е убийство, без значение дали е на престъпник или на невинен човек. Тук може и моралната страна на въпроса е ключова, но законът е ясен. А всички ние имаме нужда от закон. Представете си каква тоталитарна анархия би настъпила, ако  един човек да определя кой е добър или зъл, още по-малко  - ако самосиндикално изпълнява присъди. 

Това не ме спира да симпатизирам на Райто. А панелите с Рюк са ми любими. Артът на шинигами Рюк е просто убийствен. Демонът определено харесва Райто и това си проличава в полу-шеговития, полу-саркастичния тон, с който общува с него. А да забавляваш един пренаситен отегчен демон не е лесна работа. 

Мангата е много схемаджийска. Още от началото беше ясно, че клони в криминалния жанр. Разследването около мистериозния Кира, който убива престъпници, без да има нужда от какъвто и да е физически, словесен или някакъв друг контакт с жертвата си, се превръща постепенно в една от най-мащабните акции на ФБР. А в такива случаи Бюрото работи с Л. - мистериозен детектив, който, използвайки дедукционни методи, успява да разреши случаи, с които обединеното IQ на цялото Бюро се затруднява. Райто и Л. се преследват страница след страница, един друг в напрегната надпревара. Райто е твърдо решен да не бъде разкрит, а Л. твърдо е решил да разкрие и спре Кира. 

Цугуми Оба не се колебае да постави своите герои в опасни ситуации, измъкването е на косъм. Всеки следващ панел усложнява плана, разширява схемата. А аз не мога да се спра. Знам, че ви казах, че започвам да чета "Кръвта на елфите", но все още съм на 10-та страница. Все пак направих почивка между книгите за Гералт. Отивам да си чета. Очаквате скоро ново включване, когато прочета и 6-ти том. 





понеделник, 14 януари 2019 г.

Мечът на съдбата има две острието, едното си ти, а другото...

Този Сапковски ще се превърне в новата ми мания, май. В последните години се старая да не се нахвърлям настървено върху книгите от една поредица, защото (особено ако е по-дълга като Колелото) идва момент, в който се пресищам. И после минава твърде дълго време преди да я продължа. Време, в което съм забравила началото и трябва отново да се връщам там. Точно по този метод Колелото съм я започвала два пъти. И двата пъти я изоставям някъде около 8-9 книга. И сега чакам Бард да започнат да я преиздават - силно се надявам да е с твърде корици, ще бъда много разочарована, ако не е - и ще я чета парче по парче, бавно и напоително.
И така зарекла се да правя почивки между книгите от една поредица, започнах "Меч на съдбата" с ясното съзнание какво ще прочета след нея, преди да мина към "Кръвта на елфите". И до средата някъде всичко беше наред, всичко вървеше според плана ми. После се зарибих. И отиде коня у ряката...

Сега започвам "Кръвта на елфите" а очакванията ми се завишават с всяка следваща страница, но и Сапковски си вдига летвата в аритметична прогресия. Образът на Гералт е в общи линии вече изграден от първата книга, но полякът не спира да добавя нюанси и детайли към своя персонаж. А това само подсилва характеристиките на героя му, без обаче да измества фокуса. Зловещата усмивка си е тук, циничността, принципите, кодекса, честта, сдържаността и загрижеността. Харесва ми как Сапковски изобличава своя вещер във втората книга. Гералт си е все същият ръб, но най-вече по отношение на себе си. Вещерът продължава да смята себе си за изрод, за безчувствена машина за убиване, за жесток наемник, който не заслужава любов, грижа и каквато и да била човечност, насочена към него. Безсмъртен, когото смъртта следва по петите, ала вместо да го прибере, тя прибира всеки, който тръгне след него, който дръзне да го обича. А това далеч не помага на Гералт да се приобщи към хората. Не, той си остава все същият чужденец за всички (предимно по свой собствен избор), който предпазливо, а когато е нужно и грубо, отблъсква хората, за да ги предпази от себе си, от своята участ, която ще сполети и тях. Само че този път Сапковски не му дава да се измъкне, той съблича мислите на своя герой до кокал, оставяйки го разобличен, отворен и раним. И ако сте посмели да си помислите, че в тази книга драмата е взела превес, ще ви изненадам, като ви кажа, че сте много далеч от истината. Полякът умее много стегнато и целенасочено да изгражда, развива и разгръща емоциите на своите герои. Има малко драматизъм, но той е типично по мъжки  - с девойка увиснала върху раменете на главния герой, безнадеждно влюбена в него и още по-безнадеждно осъзнала, че умът и сърцето му ще принадлежат вечно на Другата.

Отвсякъде се усеща мъжкия подход в книгата, към всичко - към изграждането на образите, към техните чувства, към взаимоотношенията им, към цялостното изграждане на света - от обичаите и порядките до промените и революциите. Най-силно в моментите, когато пише за емоциите на някоя от своите героини.
Имам едно сравнение под ръка. На някои от вас може би ще му се стори доста тъпо, но аз рядко се въздържам след като ми е дошла някоя идея така че..

Гледали ли сте анимета? Аниметата също подлежат на жанрова класификация, само че техните категории са малко по-различни от това, на което сме свикнали - доста глобални и директни. Една от тях е shoujo, което са манга и аниме насочени предимно и най-вече към женската аудитория. И shounen, които са крайно насочени към мъжката част от феновете. Те са по-кървави, по-динамични, в тях мъжете са голяма работа или са абсолютни глупаци, но винаги светът се е завъртял около някой мъж и всички емоции, които се причисляват като женски, като мекушави, като лигави са представени така както един мъж си представя, че ще реагира жената.
Такъв е и стилът на Сапковски. Абсолютен shounen. Фентъзи шоунен. :)
(Ох, това наистина можеше да ви го спестя, но няма. :))

В "Меч на съдбата" нещата се задълбочават. И като че ли Сапковски си подлага малко със сюжетната линия за следващите книги. Цялото действие се завърта около мотива за предопределението. Ако си спомняте в предишната книга в един от разказите той накара Павета и ...не съм сигурна как беше името на младежа, да му обещаят дете. И те го направиха. Сапковски се връща към тази история и разказ след разказ прескача около в нея. Предопределението следва вещера по петите, редом със смъртта, и постоянно му напомня какви за законите на съдбата, колко сериозни са нейните принципи и механизми и че не можеш да я излъжеш, също както не можеш да излъжеш смъртта. 
Но това далеч не прави атмосферата в книгата тежка. Напротив. Вече трети или четвърти път споменавам това чешитско, малко дебелашко дори чувство за хумор, което притежава Сапковски, което така дълбоко ми е влязло под кожата, че просто не мога да му се наситя.

Сега започвайки "Кръвта на елфите" в мен се е загнездило усещането, че започвам нова поредица, което не е съвсем далеч от истината. И това ме подтиква да спомена няколко неща, за да добият първите две книги завършен вид в ума ми. Може би беше по-правилно да кажа "няколко герои". Някои от тях вече изгубих, други ми се иска да срещна отново, но не съм съм сигурна какви са плановете на Сапковски.
Всеки, който до някаква степен се е интересувал от света на вещера, предполагам, знае и за Йенефер. Опасната и жестока магьосница, която е оплела сърцето на Гералт по съвсем не безопасен за нея самата начин. Но не за нея искам да ви разкажа. Има други две жени в тези книги, които съумяха да се врежат в мен. Първата е Ренфри - безмилостен убиец, Ренфри, чиято жестокост сякаш няма граници и според която скрупулите са за слабаци. Ренфри, с цялата й свита от главорези, която без да й мигне окото ще изпепели един цял град, само за да се добере до магьосника в кулата, с когото има сметки за уреждане. Това беше първата глава, в която Сапковски показа по-дълбоките нива на идеите си. Всичко в тази книга изглежда простичко. Чудовища --> вещер --> кодекс. Няма какво да се обърка.Но понякога е трудно да приравниш ситуацията към кодекса си. Понякога няма добър и лош персонаж, само много натрупана болка.

"Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.
— Ще ми кажеш ли накъде биеш?
— Наникъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме."



Другата дама, за която искам да ви кажа няколко думи е кралица Каланте. Разговорите между нея и Гералд неъсмнено ще обтегнат спокойствието ви. Репликите, които си разменят по време на приема в "двора" на кралицата се въртят на границата между отприщването на вещерския гняв и заповедта за екзекуцията му. И въпреки всичко двамата изглежда се разбират повече от добре в завоалираната си циничност и искреност. Ако сте чели вече "Последното желание" ще разберете и защо ми стана толкова приятно да се насладя още веднъж на присъствието на Каланте сред страниците и на "Меч на съдбата". Надявам се, Сапковски да не забрави колко високо си е вдигнал летвата с тези две дами.


 Мислех да ви напиша, че като изключим Лютичето, Каланте е другият персонаж, който наистина умее да проникне през фасадата на хладнокръвния вещер. Но в момента, в който написах това изречение, си дадох сметка колко не е вярно това. Истината е, че кажи-речи всички освен самият Гералт се справят без особени затруднения да надникнат зад маската и изтерзаните му мисли. 

"Хората обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни." 


Е, май се поувлякох този път, не знам дали  ще ви се чете като видите колко е малък скрола. Започвам "Кръвта на Елфите" с кошница препълнена с очаквания. Надявам се, накрая да е също толкова препълнена и с добри впечатления и емоции.





понеделник, 7 януари 2019 г.

Музика и вълшебства - преплетени в "Зимна песен"

Очаквам "Зимна Песен" от мига, в който Издателство Емас показаха корицата й. Тази книга беше една повърхностна любов от пръв поглед. Видях тази зашеметяваща корица и знаех, че ще я чета. Не ми трябваше дори да знам за какво става дума в нея. С тази корица не може да е нещо скучно!
Бях планирала посещението си на Панаира така че да отида след излизането на "Зимна песен", за да мога да кажа на екипа на Емас, че е прекрасна и съм влюбена в нея. Защото вярвам, че тези неща звучат по-пълносмилено когато ги чуеш на живо. Но не успях. За пръв път от много време насам не успях да ида на Панаира в НДК. И все още ми е малко мъчно.
Нищо. Затова започвам това ревю с тези думи:
Емас, корицата е адски красива до последния детайл. Благодаря ви за желанието, което сте вложили във всяка една малка снежинка. Тази история заслужава подобаваща корица.

С. Джей-Джоунс изплита тази история с много магия сред нотите. Тя е и едновременно не е класически YA. Може би заради силната фолклорна нишка, която дърпа конците на сюжета.
Това е историята на едно момиче, композитор на най-вдъхновяващата музика, и един виртуозен цигулар, който преживява всяка нота под пръстите и в душата си. Това е историята на Елизабет и Царя на гората.

Лизл е родена в семейство на музиканти. Самата тя носи дара на музиката. От ранните си детски години Лизл създава музика - прекрасна, мелодична, такава, която докосва и най-тънките струни у човек. Тя споделя музиката си със своя приятел - момчето, с което често играе и танцува в Дъбравата на гоблините. До деня, в който бащата на Лизл разбира, че малкото момиче иска да се занимва с музика и решава да подреже крилете й. Това са атмосферата и порядките на 18 в.  - красиво, потайно сияние, което ти помага да се потопиш в магията на приказката, ала и също толкова ограничено и мрачно, готово да смаже всеки порив на мечтите ти. С. Джей-Джоунс пресъздава наистина добре разкоша, нищетата и еснафските порядки на тази епоха. И не по-малко труд е вложила в това да я разгърне визуално във въображението ни. Лесно ми е да се потопя в този свят - да си представя шумния пазар, ефирните рокли, пищните приеми - цялата му магия.

Това е светът, който стъпква Елизабет и я превръща в невзрачното, дори прозрачно, не особено хубаво момиче, което се впуска в една неравна игра с Царя на гората за живота на сестра си.
Тук направих първата аналогия с "Каравал", но двете истории лежат върху различна емоционална плоскост, за да мога да ги сравня.
Царят на гората, нейният стар приятел, е отвлякъл сестра й Кете. И единственият начин Елизабет да я върне, е да изиграе с него още една игра. Това е опасна игра, в която правилата не значат нищо, а потайният владетел тласка Елизабет по границите на нейната емоционална стабилност, едновременно примамвайки я с опасния си чар и заплашвайки я с безскрупулността си. 

Това е една приказка за любовта. Една игра, едно пътуване обратно към себе си, защото човек не би могъл да отдаде истински себе си, ако не отключи и най-дълбоките кътчета от душата си за своя любим.
Танцът между Елизабет и Ерлкьоних е вълнуващ и с променлив ритъм - ту нежен и игрив, ту опасен и жесток, като самия Цар на Гората.

Липсваше ми нещо в цялата история или може би е по-правилно да кажа, че има нещо, което ми беше в повече. Романтичната линия между Лизл и Ерлкьоних беше наистина интригуваща, в никакъв случай скучна, но всичко, ама наистина всичко, се въртеше около нея. Твърде концентрирано. Аз обичам, когато фокусът се измести малко.

Но това е въпрос на предпочитания. Все пак, ако се вгледате внимателно, ще откриете, че тази книга предлага нещо повече от една любовна история. С. Джей-Джоунс много умело манипулира още една особеност от епохата, в която е избрала да разположи своите герои - сблъсъкът между езичество и християнство. Интересно е, че след като забива клинът на противопоствянето помежду им, след това започва леко и сръчно да плете около него венец, подръпвайкки нишки и от двете страни на конфликта, за да създаде мост между тях, да съедини, да покаже, че всеки има правото да вярва, в когото и каквото иска, че дори Царят на гоблините, които са същества от митологията на старата вяра, може да вярва в Бог. 

Това, което наистина най-много ме плени в тази "Зимна приказка" е всичката музика и магия, която се излива от нея. Тя е толкова ефирна и богата, че предизвиква въображението ми, кара ме да чувам мелодията на нотите. Красива е, изпълнена с вълшебства, движение, смях, закачки, жертвоготовност и много, много обич. И нямам предвид само чувствата между двамата главни герои. Обич има навсякъде - обичта на кръвта - обичта между Кете, Лизл и Зеп, такава, каквато почти всеки един от нас е изпитал, такава дето и в ада би отишъл за нея без да се замислиш, защото това са брат и сестра ти, по дяволите! 

Накрая бих ви казала да не му мислите много. Вземете "Зимна песен", гушнете се под топлата завивка, докато навън вятърът вие в пукнатините на света и преживейте този танц с тях, чуйте музиката на Елизабет и задълбайте поглед дълбоко в тайните на Царя на гората.

Впрочем този сняг днес е идеален, за да си направите и няколко тематични снимки с книгата. :)))





петък, 4 януари 2019 г.

"Процедура по забравяне на човек"

Имало едно време едно малко издателство...

Издателство Scribens имат малък, но многопалитрен арсенал и книги. Всяка една от тях - смело решение. Благодаря ви, че сте такива, за да стигне до нас това разголено сърце ..."Процедура по забравяне на човек".

Чувствам тази книга като подарък от двама души. Прекрасната Ева Гочева, която наистина избра да ми даде нещо много специално. И от талантливата и вдъхновяваща Антония Атанасова, макар никога да не съм я виждала или говорила с нея. Защото тази книга си проправи път до мен и създаде мост от емоции, който ме свързва с нея, макар и тя да не го знае. 

Искам да използвам толкова много и различни думи за редовете, които прочетох, но ако го направя, всичко ще бъде прекалено хаотично, за да усетите истинските ми чувства. А може би така и трябва. Любовта е хаос. Животът е хаос, по дяволите. Защо да не бъде и този текст.

Първата дума е фрагменти. Тази книга е съвкупност от фрагменти - кратки разкази, истории, спомени поеми, сънища, изповеди... Малки парченца от Антония Атанасова. Убийте ме, не знам откъде идва тази смелост, тази готовност да разкриеш най-дълбоките парченца от себе си. 

Тази книга е светлина...по толкова много различни начини. Тя е светлината, в която Антония така храбро е застанала, позволявайки й да я огрее, да я освети и покаже на света до прозрачност и до кокал. Виждам вените й, скоростта на кръвообращението й във всяка дума и строфа. Виждам тромбите и кръвоизлизвите.

Тази книга е музика. Всяка дума е нота. Всяка песен - ключ сол. Знаете ли защо ми отне повече от няколко часа, за да я прочета. Защо ми отне дни? Защото слушам. Слушах я в буквите, слушах я в песните. Не, не я слушах. Чух я. Знаете ли каква е разликата? А след първите три песни, вече освен думите, обичах и музиката на Антония Атанасова. Или разбрах, че и тя обичам моята музика. Има ли значение?

Тази книга е поезия. Не само заради стиховете. Всеки текст между тези страници носи усещането за поезия,за мелодия и стих. Разголващи, жестоки, прями, сътворяващи и преобразяващи. Тези думи свалят месото от колака и лекуват рани. Те са единение и бягство.

Не съм професионалист. Не съм тук, за да оценявам. Не мога да бъда безпристрастна. Чета с ум и сърце. Така и пиша. Не умея да преценявам, дали липсва техника, дали стихът е сух, претрупан.. или каквото и да било друго. Не знам как да бъда от другата страна. 
Но нека да ви кажа един малък факт. Тази тънка книжка ме кара да пиша. Сега когато ви го казвам, се усмихвам с особеното задоволство, че това ми е помогнало да натисна спусъците си. Но в действителност тези 150 страници изкараха от мен доста мрачни неща. Нищо, аз харесвам мрака. Стари приятели сме. 

Затова последното, което ще ви кажа е, че тази книжка е вдъхновение. И не знам какво по-добро доказателство за това, че един творец е направил нещо наистина прекрасно, от това да вдъхнови хората, до които са достигнали думите му.

На бас, че ако сложа тази книга на кантара, ще тежи точно 21 грама.

сряда, 2 януари 2019 г.

Иронията да дишаш с "Живот назаем"

Затворих последната страница от "Живот назаем" късно през нощта в една от последните вечери на старата година и все още се чувствам също толкова опустошена, колкото онази вечер, колкото и първия път, когато я четох, макар че този път бях подготвена за това,което ме очакваше. Това е първата книга на Ремарк, която прочетох в живота си. Беше едно наистина старо и парцаливо издание от библиотеката на баба ми. Заглавието й беше нечетивно, а началните страници откъснати, започваше направо от първа глава. Наложи се да ида до библиотеката и да сравня текста на книгата, за да разбера как се казва. В онзи момент обикнах Ремарк, така както не съм обиквала творчеството на нито един друг писател досега.

"Живот назаем" (ще я срещнете още като "Небето няма любимци", каквото е и заглавието й в оригинал на немски) е една от следвоенните истории на Ремарк. В годините, когато войната е отминала, но ехото от нея все още преследва стотиците оцелели в сън и на яве. Трудно е отново да започнеш да градиш нещо, трудно е отново да повярваш в живота, в неговата стойност, отново да го издигнеш на пиедестал, когато до вчера не е струвал и пукнат грош. Трудно е да градиш живот, когато смъртта се превърне в цифри. Колкото по-мащабна е загубата, толкова повече се обезценява стойността й.

"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов."

Това е единствената възможна истина след толкова много насилствена смърт. Властта да избереш сам смъртта си, а с това и живота си.
"Живот назаем" е като айсберг. На върха му е любовната история на Лилиан и Клерфе, а дълбоко под водата се носи огромната тежест на живота, смъртта и изборите, които всеки от нас има да направи.

Лилиан е израснала по време на войната в нищета, страх, глад и постоянен ужас. Тя е от онези, които въпреки всичко, преживяват войната, но като милиони други, тя носи белезите от нея в тялото и душата си. Лилиан е болна, както стотици други хора, които не са могли да се възстановят след войната. От четири години тя живее в санаториума "Бела Виста", високо в Швейцарските Алпи, където въздухът е толкова чист, че чак те задушава.

Животът в санаториума те откъсва от света, от реалността. Непосредствената битка  за всеки дъх, в условия на болнично заведение, където си обгрижван  и център на внимание, превръща човек малко или много в егоист. Пациентите на "Бела Виста" ценят живота и почитат смъртта. Научили са се да гледат малко високомерно на другите - на здравите, защото смятат, че те не ценят живота си. Защото не разбират стойността на съществуването си, само защото им е поднесено на тепсия.
Смъртта в санаториумът е част от ежедневието. Коминът на крематориумът се вижда от прозорците, а бизнесът с цветя просперира на места като това. Но всичко това не я прави по-лека, нито по-лесно смилаема. Смъртта е ужас и страх за всеки болен. Тя е отчасти загуба на съмишленик, на другар, отчасти напомняне, че скоро ще дойде и за теб самия.

Лилиан е на двадесет и няколко години, а е видяла в живота си само разруха и смърт. И дори сега на сигурно в санаториума,  смъртта отново диша във врата й. От четири години докторите й казват, че има прогрес, че бавно надвива болестта си, ала ето вече четири години са изминали, а Лилиан е все още затворена в санаториума. Животът горе е едновременно безценен и безсмислен. Дните се нижат дълги и нескончаеми. Животът сякаш е спрял.

В този момент се появява Керфе. Един здрав наред десетки болни. Клерфе е автомобилен състезател. А неговият партньор Холман е част от антуража с болни в санаториума "Бела Виста". Клерфе е стигнал до състоянието на почти пълна апатия към света. Той също е преживял войната по не лек начин, но след това е стъпил отново на крака, успял е да възстанови донякъде живота си. И сега се носи като безгласен призрак по света, без да го интересува нищо всъщност. Живот от едно състезание до друго, до момента, в който някое ще се окаже последното.

"Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна."

Клерфе е цинично различен типаж на фона на пациентите и техните посетители в санаториума. Той е безразличен и безразсъден. Последната капка, от която има нужда Лилиан, за да счупи оковите си. И тя прави своя избор. Да доизживее оставащите й месеци истински, не затворена в болница. Да ги изживее долу, при хората, където е животът. Да си купи рокля, да бъде красива, да бъде желана, да бъде жива. Да усети пулса на света около себе си.

Именно това е нещото, което винаги ме е събаряло в тази книга. Жаждата за живот, толкова силна, толкова дълбока и непреодолима, че човек е готов да заплати за нея със смъртта си. Съвсем обмислено и предумишлено. Като сделка с дявола, само дето душата ти ще умре, ако не я сключиш.

Това е животът в най-висшата му форма. Копнеж и жажда за дъх, за да щастие, за споделеност, за мига, точно този тук и сега. Най-важният миг. Какъвто ще бъде и следващият и този след него. Докато все още дишаме.
Тази книга е като да се научиш да живееш. И да умреш за живота.
Тази жажда е по-силна от всичко, по-смислена от всичко. По-парадоксална от всичко.
Нима не е най-добрият начин да покажеш колко обичаш живота, като го пазиш и съхраняваш? Но тогава живот ли е наистина?
Живот ли е, ако не си свободен? Ако не си сам господар на себе си. Или оцеляване?

"Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?"


Когато светът около мен започне да затяга примката си и да ме задушава, посягам към думите на Ремарк. В такива моменти те са като глътка въздух, като спасително въже. Думите му са едно от малкото неща, които ми помагат да смеля гнева си към този свят, да открия отново равновесието си, дават ми път и начин да общувам с живота, който се вихри около мен, който ме притиска понякога - жестоко и безмилостно.