"БезДушни" - Нийл Шустърман (Ревю)

 

 

Заглавие: "БезДушни"

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 504

Година: 2024

 

 

"БезДушни" е трета книга от дистопичната тетралогия на Нийл Шустърман "РазДелени". Ще се постарая да не издавам много, но все пак за тези, които не са чели предишните две книги, четете с повишено внимание, вероятно ще си спойлнете нещо. Действието в тази част се върти около петимата основни герои в книгата - Конър, Риса, Лев, както и Кам и Старки, които се превърнаха в постоянни персонажи. 

 

Конър и Лев отново са заедно и са принудени да бягат за живота си. Пътят ги отвежда в резервата, в който Лев попадна в първата или във втората книга (вече не помня точно). На Лев ще му се наложи да се изправи срещу миналото си, да поеме отговорност за действията си и последствията от тях, да се срещне с някои призраци, които преследват съвестта му. Харесвам много тази част от книгата. Нийл Шустърман умее не просто да изгражда интересни светове и образи, той успява да вдъхне живот в тях. Тази повратна за Лев точка в историята е написана много хубаво с много искреност и човечност. Обичам книги, чиито герои могат с болезнена искреност да говорят за емоциите си, които могат трезво да оценят чувствата си и тяхната комплексност. Обичам когато нещата не са просто черно-бели, защото просто не са. И понякога е много трудно да приемем противоречивите чувства в себе си. 

 - Зная, че вината не е била твоя - продължава Уна, - но ако не беше ти, Уил нямаше да води този поход за търсенето на видения и онези пирати на органи никога нямаше да го отвлекат. Не, вината не беше твоя, малък братко, но ми се иска никога да не беше идвал тук."
Лев оставя цевта на пушката.
 - Съжалявам. А сега ще си вървя.
 Но Уна сграбчва ръката му.
 - Остави ме да довърша. - Тя го пуска и сега Лев вижда сълзите в очите й. - Иска ми се никога да не беше идвал, но ти дойде... а откакто замина, ми се иска да се върнеш. Защото мястото ти е тук, Лев - независимо от това какво казва съветът.

Харесва ми, че в тази част Конър и Риса остават леко на заден план, за да оставят сцената на останалите герои. Какво се случва с тях, ще оставя на вас сами да откриете, защото няма как да не спойлна нещо интересно. 

Старки се утвърждава като главен герой с присъствието си в тази книга. След самолетното гробище самоувереният младеж продължава да набира нови съмишленици към своя щъркелов култ (щъркелите са изоставени деца с подписана заповед за разделяне). Неговите действия бързо ескалират и заплашват да се превърнат в сериозна катастрофа спрямо делото, в което самият той твърди, че вярва. 

 

Харесва ми това, което е направил Шустърман с образът на Кам. Камю Компри е създаден от специално подбрани части на Разделени деца. Неговата версия на чудовището на Франкенщайн. Кам реагира на една и съща ситуация по различни начини едновременно, подтикнат от паметта на всички деца, от чиито части е съставен. Възможно е конкретна ситуация да предизвика у него едновременно гняв, желание, страх и нетърпение. А това объркващо усешане го кара да си задава въпроса, дали тези емоции са негови собствени или чужди. И след като е създаден изцяло от части на други деца, самият той има ли самоличност? Кам е едновременно манифест и най-заклетият враг на Разделянето, което пък от своя страна е процесът, който му е дал живот и в същото време именно този, който му го отнема, защото Кам не може да принадлежи на себе си, той не е личност, той е сглобка от части. 

 

Чрез образа на Кам Нийл Шустърман задава редица морални въпроси, които са важни за идеологията на книгата. Ако е съставен изцяло от части на други хора, Кам има ли душа? Има ли право да взима легални решения? Да подписва документи, да разполага със себе си?

На финалната права сме. Тази година ми предстои да прочета и последната книга и с това да затворя още една поредица от любим за мен автор. Надявам се да видя още преведени негови книги у нас.

"Верига от тръни" - Касандра Клеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Верига от тръни"

Автор: Касандра Клеър

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

 

Брой страници: 728

Година: 2023

 

 

Обичам света на ловците на сенки открай време. Имах удоволствието да бъда в подходящата възраст, когато young adult фентъзи жанра започна да набира популярност. Четях с интерес и поглъщах жадно всички тези нови светове, които се разкриваха пред мен - изпълени с магия, битки, приятелства, любов, предателства, предизвикателства и приключения, каквито можеш да изпиташ само в книгите. Разбира се, с времето хората започнаха да се насищат, жанра се промени и адаптира към търсенето на пазара, към това, което продава. Фентъзи като книгите на Касандра Клеър в момент са рядкост, а може би дори и отживелица. Защо ви говоря всичко това с тон изпълнен с носталгия и сантимент, каквито са ми непривични? 

Питам се, дали ако сега се срещна за пръв път с нейното творчество, щях да изпитам и изградя същата силна връзка, каквато и преди години? Отчасти, защото самата аз се пренаситих на жанра, отчасти защото пораснах, защото се промених. Предполагам няма да разбера никога, защото дори и сега години по-късно всяка нейна книга ме поглъща в своя магичен свят, от които не ми се иска да изляза. Дори и сега се привързвам към героите й, усещам ги като семейство, с което не съм се виждала отдавна. Всяка нова книга е като завръщане у дома.

 

"Верига от тръни" затваря трилогията "Последните часове". Осемстотин страници изпълнени с действие, магия, напрежение и широк набор от герои, сред които няма второстепенни персонажи. Макар на пръв поглед историята да се върти около Корделия и Джеймс, макар именно техните имена да се анонсират на корицата, кръгът от хора и семейство около тях получава също толкова голямо внимание, развитие и сцена, колкото и те самите. 

Веселите крадци - Джеймс, Мат, Кит и Томас, неотлъчната четворка, чийто членове винаги са готови да се забъркат в неприятности, не защото искат, а защото трябва. Е, да, дяволито пламъче припламва в очите на всеки един от тях, подхванвано от младостта и жаждата им за приключения, от силата на обичта помежду им и към техните близки, но в края на деня, всеки един от тях е готов да жертва живота си на мига, за да спаси приятел. 

 

Може би ви звучи клиширано, сега е модерно главните герои да бъдат злодеи, къде прикрити, къде неприкрити, да бъдат мрачни, тъмни, егоисти, егоцентрици, жестоки и не знам още какви. Но аз обожавам героите на Каси. Обожавам жаждата им за живот, заряда им, съпричастността им, тази жива пламтяща връзка между тях, начина по който стремглаво се хвърлят в битка, без дори да се замислят, за да защитят приятел. Обичам герои, които изгарят един за друг, но не просто да си разкъсат дрехите. В книгите на Каси има много от бавно разгарящата се любов, която всички толкова обичаме, която ни държи на нокти и притаили дъх следим всяко движение, всеки жест на нашите герои. Но тази обич има стабилна основа, тя никога не е просто само страст, тя е сила, приятелство, съпричастност, жертвоготовност, слабост, пламък, гориво, тя изпълва цялото същество на човек, тя ни кара да стъпваме понякога грешно, но винаги със сърце изпълнено с обич, може би понякога ранено, уплашено, но винаги с мисъл и грижа и за другия. Обичам красотата и чистотата в тези отношения. Макар и да изглежда малко захаросано вярвам, че ние в нашата реалност се доближаваме много повече до Джеймс, Корделия, Ана, Ари, Грейс, Джеси, Люси, Мат, Кит, Алистър, Томас, Чарлз, Теса, Уил, Малкълм, Анабел....мога да изброявам много, отколкото до онези съблазнителни прикрити под маската на злодеи наранени, емоционално неузрели мъже и жени, които нараняват другия избивайки собствените си комплекси върху него и после се оправдават с невероятната страст, която ги изгаря ужким отвътре. 

 

Нищо не ви казах за сюжета, признавам си, съвсем умишлено. Това е трета книга, не искам да спойлвам нищо. Светът на хората и на нефилимите е заплашен отново, силни демони са замесени и всичко е на косъм от провала. Сюжетът е класически, сцените са различни, живи, интересни, но познати. Не  го казвам с лошо, харесва ми се че са такива. Тези книги имат прекрасен баланс, защото историята, света и героите са разгърнати в отличен баланс, без едното да ощетява другото и всяка една част изпълнява важна роля. Светоизграждането  пренася читателя в нефилимския свят, позволявайки му да броди редом с обичаните си персонажи. Историята го държи на тръни, създава напрежение, награждава го с топли и зареждащи емоции, а героите - те са центъра, сърцето на всичко. Те са хора, от плът и кръв, със своите страхове и грешки, със своите тайни. Образи, с които ни е лесно да се асоциираме, да се свържем. 

Но преди да споделя това, с което искам да завърша този текст, ще отворя една скоба. Всяка отделна поредица от този свят има своя фокус.

"Реликвите на смъртните" се фокусира върху силата и емоционалната здравина във взаимоотношенията на персонажите. С тази поредица Каси заяви какво можем да очакваме от този свят. 

С "Адските устройства" тя разгърна любовта в смисъла на вечността, на безкрая, показвайки, че способността на човек да обича няма граници. 

В "Тъмните реликви" фокусът пада върху отговорността към семейството и приемането на различността, свободата на личния избор. 

В "Последните часове" в ядрото на историята лежат тайните и прошката.

 

 

Тайните са тежест, непосилна тежест, бреме, което руши всичко около себе си. Те ни изолират от света и от хората, които обичаме, които ни обичат. Те ни превръщат в единаци, самотници, нещастни окаяни сиви човечета. Те ни затварят в своя чудовищен кръговрат и тровят съществуването ни. Но важното е, да знаем, че изход винаги има и понякога е достатъчно едно приятелско рамо на което да се опреш.  Няма нищо по хубаво, нищо по-освобождаващо от това да признаеш тайната, грешката си, колкото и голяма да е тя. Да споделиш товара. И няма нищо страшно в това да получиш подкрепа от приятел, да не бъдеш сам в момент, в който си уязвим. А със споделените тайни и признатите грешки идва и прошката.  Винаги има място за прошка

Не безусловна, не подарена. Извоювана, спечелена, основана на доверие и приятелство.

"13 причини защо" - Джей Ашър (Ревю)

 

 Заглавие: "13 причини защо"

Автор: Джей Ашър

Издателство: Ентусиаст

Превод: Мария Чайлд

 

Брой страници: 288

Година: 2011

 

Бях решила да чета "13 причини защо" още преди години, преди дъщеря ми да се роди, преди да е била планирана изобщо. Но още тогава не бях сигурна, дали ще имам сърце да изслушам книгата, знаейки какво се случва вътре. А ние всички знаем, знаем още от първата страница, знаем още от преди това, защото сме прочели какво пише на задната корица.

Едно от най-трудните и страшни неща за мен винаги е била липсата на надежда. Истина е, че човек предаде ли се, загуби ли окончателно надежда, всичко е свършило. Да започна да чета книга, в която надежда няма, книга, в която знам, че всичко е обречено, е трудна задача. 

Все пак години по-късно се върнах към нея. Моят екземпляр отдавна го няма, но не исках да си я купувам отново. Не искам да я виждам в библиотеката и да се връщам към нея. Така че си взех киндъл едишъна. И я изслушах, за по-малко от едно денонощие.

Най-малкото което очаквах е, че ще я прочета на един дъх. Защо ви разказвам всичко това?

Защото може би и вие като мен сте попадали на тази книга и не сте се осмелили да я прочетете. Може би сте я подминавали. Вземали сте я и сте я оставяли пак. От страх какво ще откриете между страниците й.  Или друга причина.

Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, да го направите - да се осмелите. За да не я подминавате и вие като мен. 

 

Това е историята на Хана. Хана, която е взела решение да сложи край на живота си. И е записала 13 касети, в които разказва защо. Тя споделя поредица от дребни на пръв поглед случки (поне повечето от тях), с които повечето от нас са се сблъсквали в своите тийнейджърски години по един или друг начин. Случки, които са едновременно съвсем отделни събития и в същото време неразривно свързани, обясняващи се едно друго, произтичащи едно от друго.

 

Всички учим децата си, как да се пазят, как да се обичат и уважават, как да уважават и другите, как да се държат, как да бъдат хора, да помагат, да не нараняват и накрая има толкова много наранени деца и толкова много деца, които не знаят как да се справят с емоциите си, които израстват като непълноценни хора. Ако имат късмет да пораснат изобщо.

Истината е, че понякога, колкото и да се пази човек, колкото и да внимава, дори да не е направил нищо лошо, дори да не го е предизвикал, може да бъде наранен.

Хана не успява да се предпази, бавно и незабележимо се плъзга по спиралата надолу към бездната, откъдето накрая вече няма нито сила, нито желание да се опита да изпълзи, да се бори. Най-страшната дума - незабележимо. В живота й няма голям катаклизъм, катастрофа, която да я смачка от раз. Всичко е просто поредица от несвързани на пръв поглед малки случки, които бавно и сигурно обаче се превръщат лавина от затворени пътища, която я задушава. 

Тази книга е написана много майсторски. Очаквах да ме остави смазана, обезверена, тотално унищожена. Да бъда в продължение на триста страници в главата на едно момиче, което е решило да се самоубие, което иска да разкаже защо е решило да се самоубие и как нейните приятели, съученици, учители са станали причина тя да вземе това решение. Тази мисъл е ужасяваща, задушаваща. В края на книгата обаче чувството, което изпълва гърдите ми е отговорност, желание да направя нещо, да протегна ръка, да бъда зорка и внимателна, да не позволявам на течението да повлече всичко. 

Чета тази книга и да ви призная тайничко се ужасявам. Ужасявам се, защото моето осемгодишно момиченце расте. Времето отлита толкова бързо. И аз умирам от страх пред какво ще се изправя след няколко години, когато тя достигне онази толкова крехка възраст. Но историята на Хана макар и завършена, ми дава сламка, за която да се хвана. Никога не спирай да даваш подкрепа, никога не спирай да подаваш ръка, дори и там където на пръв поглед не е желана, дори да е отхвърлена. По-добре да станеш досаден, отколкото да се откажеш. Защото предадеш ли се, всичко е загубено. А най-важното е, да има някъде там един човек, който да не се предава, дори когато ти го направиш, който да те държи здраво с едната ръка до себе си, като парче стабилна суша в морето от случки, които не можем да контролираме.

Давам си сметка колко хаотични са мислите ми. Но са и искрени. "13 причини защо" е една от най-смислените и важни книги, които прочетох не просто тази година, ами изобщо. Не я подминавайте. Особено, ако сте родител, колкото и да ви е страх.

"НеЦели" (Разделени, #2) - Нийл Шустърман (Ревю)

 

Заглавие: "НеЦели"

(Разделени, #2)

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 520

Година: 2023

Нийл Шустърман бързо се превърна в любим за мен автор още с първата книга от поредицата за Косачите. Няма да се уморя да казвам, колко яки идеи има този човек. Жестоки! Във всеки един смисъл на думата - и в добрия, и в страшния. Антиутопичните светове, които изгражда, механизмите, които ги движат, които ги управляват, са невероятни. И силно се надявам да си останат такива - отново метафорично и буквално.

В света на Разделените е опасно да си тийнейджър - да си на възраст между тринадесет и десемнадесет години (мисля, простете ми, ако съм объркала малко). Това е възрастта, в която юношите са най-уязвими, най-объркани. Всеки иска да е възрастен (а героите на Шустърман, повече от всички, повярвайте ми), да има свобода, да взима сам решения, да прави избори, но в същото време и никой не осъзнава каква отговорност идва с тази свобода, колко е трудно да се бориш сам с живота, колко е трудно да прецениш какви ще са последиците от изборите, които правиш, ако изобщо се замислиш за това. Нийл Шустърман е взел тази чисто житейска истина и й е придал съвсем нов смисъл и тежест.

Неговите юноши буквално са лишени от правото си на избор, на живот на съществуване.  Те искат свобода, но не просто от вечерния час и досадните ограничения на родителите си, а свободата да живеят. Законът за Живота повелява, че животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. За сметка на това всеки родител и попечител има право да даде своя подопечник за разделяне във възрастта между тринадесет и седемнадесет години. Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. В този ред на мисли се смята, че животът на детето не е отнет. Както енергията не се губи в природата, просто се трансформира, по същия начин се смята и че неговият живот е трансформиран и то продължава да живее в своите бъдещи носители. Ужасяваща идея. Свят, в който животът и бъдещето не ти принадлежат именно в годините, когато израстваш като човек, когато оформяш своята индивидуалност, когато искаш да се почувстваш различен, специален, смислен, важен, да почувстваш, че има място за теб, че на някого му пука, че не си сам и че си свободен. 

Оттук нататък има вероятност да си спойлнете нещо за първа книга. Четете на собствена отговорност.

В този страшен свят оцеляват героите на Нийл Шустърман. Конър, който вече се е превърнал в безспорна легенда, сега е застанал начело на Гробището и се опитва да осигури сигурно място за всички, които са останали Цели. Ръката с татуираната акула, ръката на Роланд (дано не бъркам името) сякаш постоянно му се опълчва и му напомня, че не може да контролира всичко. А контролът е последната сламка, която Конър още не е изпуснал изцяло, последното спасително въже, за което се държи, при това с чужда ръка, присадена ръка, ръката на някого, когото ненавижда. А най-страшното е, че няма доверие на самия себе си.

През това време Риса минава тихо и самотно през свой собствен ад. Риса избра да остане парализирана, за да не бъде разделена. И макар работата й в клиниката на Гробището да й носи удовлетворение, пропастта между нея и Конър расте с всеки изминал ден, а това е бездна, която нищо не може да запълни. Риса е невероятен персонаж. Изтъкана от сила, жилавост, страхове и несигурности, тя е толкова жива, колкото може да бъде всеки един от нас. 

Лев е образът, който претърпя най-силна метаморфоза в първата книга и на Нийл Шустърман явно му харесва да го захвърля от буря в буря, защото и тук продължава с тази тенденция. След като от Десятък (дете, което още по рождение е било предопределено да бъде разделено) се превръща в беглец, фанатик и герой - Десятъкът, който отказа да бъде принесен в жертва, Клакьорът, който отказа да плесне с ръце. Сега Лев от беглец е на път да се превърне в светило. Но дали това ще бъде достаъчно, за да се почувства на мястото си? Нийл Шустърман ще изправи на пътя му Мираколина - друг Десятък. Момиче, което цял живот е вярвала, че предназначението на нейния живот е да спаси брат си. Тя е родена, за да му дари част от себе си и да бъде принесена в Десятък, за да помогне на още много други хора да живеят пълноценен живот. Тя иска с цялото си сърце и същестувание да изпълни предназначението си, но ето го Лев насреща й - обърква всичко. 

Нийл Шустърман изправя всеки от своите герои пред едно ново предизвикателство - един нов човек. За Лев - това е Мираколина. На Конър се пада Старки - щъркеловото момче, което има свои собствени планове за Гробището. А Риса ще се сблъска с първия по вида си човек създаден изцяло от части на Разделени деца - Кам.

Трудно е да се опише колко стотици въпроси поражда тази книга. От най-баналните като каква е стойността на живота? И колко далеч сме способни да стигнем, когато искаме нещо? До въпроси, които поставят под съмнение моралните ни ценности, човечността ни, предела ни, силата и волята ни за оцеляване.

Страхотно продължение. Цялата поредица е жестока. Препоръчвам я с две ръце.

"Злокобната лисица" (Гумихо, #1) - Кат Чо (Ревю)

 

Заглавие: "Злокобната лисица" (Гумихо, #1)

Автор: Кат Чо

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

Брой страници: 412

Година: 2019

 

Харесвам японската легенда за китсуне - митичната демон-лисица с девет опашки и адски огън. Така че, когато видях "Гумихо" и се зачетох в анотацията, вече беше сто процента ясно, че ще се чете. Макар че напоследък юношеските фентъзита нещо не ми спорят много, особено ако присъства тривиалната романтична нишка. Чак не мога да повярвам, че го казвам. Преди беше задължителен елемент. Тук обаче останах много доволна. След малко ще ви обясня защо, да не започвам от главата за краката.

Мийонг е самотна тийнеджърка и безсмъртно създание, демон, който се храни с жизнената енергия на хората. Образът й е изграден много солидно. Двойствената й природа я принуждава да се върти безкрайно в злощастно повтарящ се модел. Бидейки отчасти човек, отчасти гумихо, Мийонг страда от слабостите в природата и на двата вида. Не може да има пълноценен живот като човек, защото трябва да прикрива демоничната си природа. Това означава да не се сприятелява с никого, да страни от всички, да бъде невидима, което освен, че е изключително самотно и тъжно, особено за един тийнейджър, е и много трудно, когато в тялото ти се крие свръхестветна сила, а човешките ти емоции са крайно нестабилни. Всичко това я кара да живее в един постоянно повтарящ се цикъл, който винаги започва и свършва с преместването в нов град. 

 

Част от човешката природа е, да искаме да бъдем приети, признати, част от общността. Дори и най-големите мизантропи имат нужда от чисто човешки контакт. Никой не е способен да живее напълно изолиран и да запази ума си непокътнат. Хората имат нужда от други хора дори и по чисто практични причини. Особено трудно човек да бъде фиктивна част от дадена общност, каквато е училището и същевременно да запази пълен неутралитет. И понеже тази невъзможна ситуация не е достатъчно трудна, Мийонг се опитва постоянно да спечели уважението и обичта на свърхизискващата си майка. Всяка грешка развива и дълбае все по-дълбоко в нея комплекса й за малоценност, чувството за самота, задушаващото усещане за безизходица. 

 

Кат Чо използва свръхестествени мотиви, за да изгради скелета на своя свят и основата на своите герои, но ако махнем настрана тези спусъци, остават чисто човешки теми, през които минава всеки млад човек. Неща с които се сблъсква всеки на прага на зрелостта, че и по-късно. Ако сложим настрана свръхестественото, най-страшно остава затварянето в себе си - нежеланието или невъзможността да изразим и да споделим чувствата си, страховете си, желанията си, радостите си, ужасите си. Това е ежедневието на Мийонг, това са препятствията, с които трябва да се бори ден след ден, година след година, град след град. 

 

Докато нещата не се объркват за пореден път, само че този път водена от човешките си емоции, тя отказва да следва протокола за оцеляване на майка си и спасява човешко момче. Всичко отива по дяволите след това. И в същото време точно това й позволява да открие цял един нов свят, който никога преди не си е позволявала да изследва. Какво е да имаш приятели? Какво е да разчиташ на някого? Колко голяма е отговорността някой да разчита на теб? Колко уязвим можеш да бъдеш? Къде е границата между прошката и непростимото? Каква е разликата между правилното решение и това, което искаме? Безотговорно ли е да постъпим както искаме или е деспотично да постъпим както смятаме, че трябва? Кой ни дава право да решим, кое е правилно за другите? Изобщо когато емоциите се намесят, настава хаос. Вече няма правилно и грешно, няма добро и лошо, всичко е преплетено - желание с вина, саможертва със самота, обич и прошка, страх и сила. 

 

В другата дъга на везната Кат Чо поставя Джихун. Младеж не по-малко объркан, самотен и наранен от Мийонг, макар и по различен начин. Джихун се бори със собствените си демони, когато Мийонг нахлува в живота му, когато случайността я изправя на пътя му. Оттам всичко следва естествения ход на събитията И това е едно от нещата, които най-много ми харесаха в книгата. Няма нищо велико и свръхестествено в начина, по който се развиха отношенията между Мийонг и Джихун. Абсолютно всичко беше плод на съвсем естествена човешка реакции, нямаше нищо насила набутано в емоциите между тях. Първоначалния интерес пробуден от екстремните събития, в които се сблъскаха един с друг и всяка следваща крачка напред и назад в отношенията им беше напълно логична, продиктувана от собствени им страхове, история, семейство, несигуност нужди и желания.

Наистина останах много приятно изненадана как в не особено големия обем от страници Кат Чо е успяла да разкаже една динамична история със солидно изградени образи и добра емоционална мотивация. Успяла е да очертае добре границите на митичното и да интегрира добре в сюжета всички свръхестествени елементи - без натрапчивост, без преувеличение, без пренебрегване на едното за сметка на другата. Много добър баланс между фентъзи частта и чисто човешкия фактор. 

 

 

 

"В небивал сън" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "В небивал сън"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 200

Година: 2022

Поредицата на Шонин Макгуайър за Своенравните деца ми харесва все повече с всяка изминала книга. Такова нещо рядко се случва. Обикновено първоначалното вълнение, увлечение и магия малко спадат със следващите части на поредиците, особено ако са самостоятелни истории, свързани в общ свят и понякога преживявания. И с това не искам да кажа непременно, че качеството на историята пада. Не, просто читателя свиква със света, който авторът е създал за него, не всичко е толкова чудновато, действието е малко по-предвидимо, механизмите са познати, обратите не чак толкова изненадващи. Но не така се развиват нещата с книгите на Шонин Макгуайър. Всяка следваща ми харесва дори повече от предишната. Всяка следаща носи своята магия.

"В небивал сън", четвъртата книга от поредицата, ни среща с Лънди, която отваря вратата към Гоблинския пазар. И попада в един напълно непонятен на пръв поглед за нея свят, както сме виждали и преди да се случва в историите на своенравните деца. Пазарът на гоблините обаче е съвсем друга бира. Точно както и предишните пъти, не сте виждали нещо такова (обожавам този парадокс в книгите на Макгуайър). Живителната сила в този свят, реката която тече по улиците на Гоблинския пазар и създава живот за всеки, е търговията, все пак е пазар. Само че тук не се търгува с пари. Не. Тук всеки сам определя справедливата цена на предмета или услугата, която иска да изтъргува. Например два молива могат да бъдат равни на едногодишен абонамент в пекарната на ъгъла, който ти предоставя по два вкусни топли пая на ден. Тук, всичко си има цена. Предметите, храната, работата, услугите, дори думите и най-вече въпросите. А истинската опасност идва, когато някой не плати справедливата стойност за това, което е получил. Това нарушение на правилата на гоблинския пазар може да те лиши от човешкия ти облик, докато не платиш цената. Или завинаги. Безплатен обяд няма. Цената винаги се плаща. Винаги. По един или друг начин. 

И ето я Лънди. Отваря вратата и стъпва за пръв път на Гоблинския пазар. Чете табелите по коридора, който я води към едно ново приключение. А оттам надничат едни големи въпроси, които изглеждат, колкото безсмислени, толкова и зловещи. Лънди, от своя страна, винаги е обичала правилата. И макар и на първо четене Пазарът да изглежда суров и жесток към своите обитатели, тук тя се чувства като у дома си. Всичко е ясно, има правила и ако ги спазваш, животът си тече и ти му се наслаждаваш. Но, разбира се, това, че всеки трябва да плати справедливата стойност, която Пазарът и неговите обитатели искат от него, не означава непременно, че всичко е справедливо. В крайна сметка, справедливостта е  субективно понятие, защото обикновено тя е натоварена с лични емоции, които често изискват повече или по-малко от пазарните механизми за ценообразуване. 

И тук, както и в другите книги за своенравните деца, Лънди има право да реши до 18-тата си годишнина, дали иска или не да остане в този свят или предпочита да се върне в своя. За разлика от мнозина други обаче, тя получава възможността и привилегията до това време свободно да влиза и излиза през вратата. А това е едновременно хубаво и объркващо. Лънди се лута между двата свята. Между семейството си там и приятелите си в Пазарът на гоблините. Не помага много и фактът, че баща й преди години е минал през същата тази врата и познава повече от добре света на справедливата стойност. За пръв път има топла връзка между двата свята, за пръв път някой от реалния свят знае за съществуването на другото измерение, знае какво представлява и няма абсолютно никаква власт да повлияе на избора на собственото си дете. Бащата на Лънди може да направи каквото иска, може и на челна стойка да застане, но накрая е длъжен да се съобрази с желанието на дъщеря си, каквото и да е то. Комуникацията, потокът от чувства и не на последно място сблъсъкът между баща и дъщеря е също много добре уловен. Шонин Макгуайър успя да ме вкара в обувките на двамата, позволи ми да видя болката, надеждите и желанията и на двамата, позволи ми да ги почувствам. 

Шонин Макгуайър намира начин всеки път да ме изненада приятно, без да нарушава измеренията на поредицата си. Издателство Кръг направиха страхотен избор, както на автор, така и на преводач и артист. Обичам тези книги от корица до корица, всичко в тях е изпипано, всичко е на ниво. Много съм щастлива ще продължават да ги издават на български, надявам се да видим всички преведени у нас. 

 

 

 

 

"Под захарните небеса" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

 Заглавие: "Под захарните небеса"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 192

Година: 2021

 

Много се радвам, че качиха поредицата на Шонин Макгуайър в Сторител. Книгите седят в старото ми вкъщи и чакат да си ги взема, но кой знае още колко време ще мине, преди да успея да пренеса всичко. Засега успях да си взема една много малка част от библиотеката. Част, която със сигурно ще ми уплътни времето поне до края на годината. Все повече заглавия обаче изскачат в Сторител. И доста често си пускам такива, които вече имам на хартия, но по една или друга причина не мога или не искам да чета в този формат. Поредицата за Своенравните деца е много подходяща за аудио книга. Кратки са, интересни, динамични и лесни за проследяване, дори когато си зает с нещо друго, слушайки. 

Точно поради тази причина няма и да изпадам в много детайли покрай сюжета. Между двете корици на тази книга са се сгушили по-малко от 200 страници, в които Шонин Макгуайъер е успяла да надгради атмосферата на света от първата книга, да създаде и изгради два нови, да въведе и развие нови персонажи наред с някои стари, които също се включват в приключението и да преведе една малка, но много ярка групичка от главни герои, ядрото на книгата, през много препятствия, светове, раздели и обрати. Така че вероятно ще ми трябват и на мен едни двеста страници, за да успея да ви разкажа за всичко това. Но все пак ще се опитам с няколко изречения да придам малко контекст на съдържанието и това, което всъщност искам да ви споделя после. 

"Под захарните небеса" ни връща отново в Дома за своенравни деца на Елинор Уест. За кратко. Рини, се приземява в задния двор на училището, без да има представа какво се случва. По-страшното е, че Рини, главната героиня на тази книга, е на път да изчезне, защото майка й Суми, която помним от първата книга, е умряла години преди да я роди и да стане кралица на Сладкария, побеждавайки Кралицата на тортите. Около нея бързо се заформя група от приятели, които среща за пръв път, но сякаш цял живот е познавала, които са готови да минат през дълбините на океана, за да стигнат до опасната Сладкария и да й помогнат.  Защото...Ами, защото приятелите просто това правят -  стават и тръгат на приключение с теб и за теб.

Спасителният отряд се състои от Принца на гоблините, Удавницата, Русалката и Свирачът, призоваващ скелети със своята флейта и Рини, разбира се. Зад тези големи и дори малко зловещо звучащи прозвища стоят шепа деца, които се намират някъде там по пътя към себе си. Стигнали са до един общ кръспопът, в който всеки трябва да вземе решение, накъде да продължи. Дали да слеят пътищата си и да повървят заедно, помагайки си или всеки да си гледа неговите проблеми. И макар че никой от тях не е цъфнал и вързал, всеки си има своите проблеми, всеки води своята битка или може би точно заради това, те откриват в себе си нужната човещина, за да помогнат да другарче с цената на някои не малки жертви, бих казала дори. Четете и ще видите, какво имам предвид. 

Изобщо световете на Шонин Макгуайър са превъзходна метафора на това, което ние наричаме израстване. Онзи период от живота на младия човек, когато трескаво търси и се лута, когато се оформя като личност, когато създава първите дълготрайни приятелства и врагове, времето, чиито белези носим най-дълго, защото са твърде дълбоки, за да ги забравим, а ги носим с нас после цял живот. Своенравните деца на Шонин Макгуайър са много свежи, смислени и ярки. Надявам се, Кръг са продължат да ги издават по все същия страхотен начин. Очаквам следващата с огромно удоволствие. Или може би е по-правилно да кажа, че тя ме очаква. 

 

"Долу сред вейки и кости" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "Долу сред вейки и кости"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Каталин Старейшинска

 

Брой страници: 192

Година: 2020

 

"Всяко сърце е врата" е първата книга, която си купих от Издателство Кръг. Беше импулсивно решение, корицата беше зашеметяваща. Видях я и я купих. След това я прочетох и се влюбих в нея. Шонин Макгуайър бързо се превърна от непознато име в автор, чиито книги ще следя. За мое огромно щастие Кърг продължиха да издават поредицата, която се очертава да е много голяма, с все така прекрасните корици, дело на Kontur Creative.

А на мен ми отне две години преди отново да прекрача прага на нейните чудни светове.

В "Долу сред вейки и кости" историята тръгва от съвсем друго място, на пръв поглед без да има нищо общо с първата книга. Оказа се, че книгите в поредицата, макар и да са част от един голям фантастичен свят с много разклонения, могат да се четат и напълно самостоятелно, без от това да страда читателското изживяване. Макар че, няма да си кривя душата, малките детайли, които свързват историите, приобщават читателя към историята. 

Представям ви Джаклин и Джилиан, две близначки, различни като луната и слънцето. Двете момичета израстват в изключително контролирана среда, която абсолютно целенасочено и умишлено подтиква едната да бъде безразсъдна мъжкарана, вечно изцапана и с ожулени колена, а другата да бъде изискана дама с подредени къдрици и грациозни маниери. Всъщност Джак и Джил не са толкова различни. Всъщност никой не знае какви са в действителност, защото и двете са напът да излязат от възрастта, която най-силно оформя характера и личността ни. Двете момичета се намират на последното стъпало преди да изгубят завинаги индивидуалността си, истинската си същност и тъй като до този момент те не са имали възможността никога да бъдат себе си, а вместо това винаги са изпълнявали желанията и са удовлетврявали амбициите на родителите си, те нямат никаква представа какви са. Знаят единствено какви не искат да бъдат. 

 

 А там, на последното стъпало, двете момичета откриват врата към друг свят.

Свят, който се оказва много по-мрачен и жесток от техния собствен, но и много по-интересен и предизвикателен. От другата страна на вратата Джак и Джил ще се срещнат, сблъскат и борят с всякакви свръхестествени, мрачни и зловещи същества, които биха искали да ги подмамят, приласкаят и задържат в свой плен завинаги. 

Но в световете на Шонин Макгуайър винаги има едно условие. Всеки рано или късно ще открие своята врата. Вратата обратно към своя свят. И тогава ще трябва да избере дали да се върне или да остане.

Адски умно е измислена и написана тази поредица. Жестока е. Засяга супер важни теми и ги представя пред читателите по начин, който наистина събужда дискусия. За очакванията и болните амбиции на родителите, за разрива в отношенията между децата в едно семейство, за търсенето, за индивидуалността, за правото на избор, за бягството, за фалшивите илюзии, за последствията от решенията ни, за повечето важни неща, които ни оформят като хора в най-ключовия и динамичен момент от нашето развитие.  

Всичко това е поднесено с много въображение и извън рамката на обичайните поучителни лекции. Шонин Макгуайър остава неутрална, тя открехва вратата, но нейните герои (а и читателят) сами трябва да минат през нея. Буквално и метафорично. А кой, как и дали ще се върне е друг въпрос.