"Отлъчване" - Николай Терзийски (Ревю)

Заглавие: "Отлъчване"

Автор: Николай Терзийски

Издателство: Жанет 45

Брой страници: 496

Година: 2017

"Отлъчване" на Николай Терзийски ми донесе същото удоволствие като разказите на Йовков например или "Железния светилник" на Талев. Чудя се, дали ако я бях чела в ученическите си години, щях да я оценя подобаващо. Не знам. Може би няма и значение. 

Пиша, трия, пиша, пак трия. И така вече цял следобед. Всеки мой злощастен опит да напиша нещо смислено, пропада. 

Не знам откъде да започна. Не знам, къде ще ме отведе този текст. Но така доникъде няма да я докарам. Затова ще започна с очевидното и може би, ще ми потръгне след това. 

Николай Терзийски умее да пише. Във всеки един смисъл на това изречение. Умее да разказва, да се изразява, да създава емоция, да пресъздава живот, да вдъхва живот с думите си, да композира мелодия с тях. Няма нужда от повече думи. Ясно е.  Николай Терзийски умее да пише. И да разказва. Всеки, който е прочел и един абзац от него, го знае. 

Може да го усетите в диалекта на героите му, във вида им,  в действията им,  в пъстротата на сюжета, в дълбоката връзка между отделните истории, които преливат една след друга. 

Има някои български книги, които не могат да се сравнят с нищо друго на тоя свят. Те са абсолютна величина. Дали защото сме си българи и само ние можем да ги оценим истински, да прозрем и да докоснем всичките им нюанси или наистина са шедьоври на световно ниво, не знам. И няма значение. Те са такива - шедьоври са. 

Затварям последната страница на "Отлъчване" и си мисля същото, каква е тая титанична дарба у един човек. Дали е защото сме от една народност и има някъде един посъзнателен пласт в ума ни, където всички сме едно цяло. Място, което всички ние просто разбираме. Има някои неща, които само ние можем да усетим и разберем, защото имаме общ език, обща история и памет. И разказът на Терзийски директно влиза в тази стая в ума ми, а оттам право в сърцето. 

Това е първата му книга. Завършена и публикувана преди  3 години, когато самият той е бил на 34 години. Има нещо повече от талант в нея. Нещо, което просто се протяга през страниците и те докосва и това е паметта, такава каквато само ние българите можем да я имаме.

Всичко в тази книга е направено с внимание, финес, усет, желание и способност. Няма нито едно изречение, нито една дума, която да не е на мястото си. Или пък да е излишна. Всяка запетайка има своята роля в тази преливаща многолика история. Всяко ударение е важно. И накрая, когато видиш цялата шевица, изпитваш страхопочитание към мащаба на замисъла й. А тя е толкова красива. Езикът й се лее като нежна песен, без значение дали е на диалект или на книжовен български език. Няма пукнатина, няма слабо място в тази история. Съвършено завършена шевица. 

Нищо не ви казах за сюжета или идеята. Не знам как да го направя, без да ви прозвучи плоско. 

Думите на Терзийски се носят като бавна и тежка народна песен, следвайки всяка извивка на разказа. Всеки нов глас пее с различна височина и тоналност, носи различна орнаментика и борави със свой индивидуален речеви инструментариум. Рядко кавам това, но наистина няма как да не го оцените. Това пламъче ни е заложено на всички, а Николай Терзийски е създал такава магия, че пламъчето да лумне в буен огън. 

P.S. Ако все пак сте прочели този текст, може би сте останали със същото нелепо усещане (като мен), че искам да говоря за тази книга, а не знам как. Очевидно не ми се получава особено добре. Но също така не искам и да се отказвам от споделянето на този текст, защото може би ще достигне все пак до някой. До някой, който все още не е чел нищо от Николай Терзийски и може би това ще е прашинката нужна, за да се завърти цялата вселена по правилния начин и този някой да открие думите му. Аз получих своята прашинка и ще се радвам да дам такава някому.

Та, ако все пак не съм ви убедила и ви звуча повече като герой на Валтер Мьорс, отколкото като реален човек, ви препоръчвам да погледнете неговия блог: http://terziyski.blogspot.com/ 

Вярвам, че като прочетете няколко реда там, ще разберете какво имам предвид. :)

"Остайница" - Рене Карабаш (Ревю)

Заглавие: "Остайница"

Автор: Рене Карабаш

Издателство: Жанет 45

Платформа: Storytel

Брой страници: 164

Година: 2018

"Остайница" на Рене Карабаш е събитие. И искам така да говоря за нея. "Остайница" беше за мен едно много спонтанно решение, което взех след "Потрет в сепия" и ще остане завинаги едно много емоционално преживяване. Може би, защото така е написана - със задъхващата нужда да споделиш сърцето си. 

Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели никога с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх. 

Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко. 

Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно.  Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо. 

Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва. 

Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват повече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?

"Портрет в сепия" - Исабел Алиенде (Ревю)

Заглавие: "Портрет в сепия"

Автор: Исабел Алиенде

Издателство: Колибри

Платформа: Storytel

Превод: Маня Костова

Брой страници: 304

Година: 2019

Тази Исабел Алиенде, какъв разкош твори с думите си. Дослушах "Портет в сепия" и после прекарах един час в скролване в Storytel, търсейки нещо, което няма да бъде крайно разочароващо след тази пищна история. (Впрочем, рискувах с "Остайница" на Рене Карабаш).

Тук е моментът да кажа, че ще има спойлъри, вероятно и от трите книги, ако не сте ги чели и това ви бъгва, не дочитайте и този текст. 

"Портрет в сепия" е свързващото звено между "Къщата на духовете" и "Дъщеря на съдбата", Хронологично действието се подрежда между двете книги. Историята започва в "Дъщеря на съдбата" с пътуването на Елайза Самърс и Дао Циен към бреговете на Калифорния, продължава с "Портрет в сепия" и съдбата на тяхната внучка - Аврора, чийто живот остава неизменно обвързан със семейството на нейния баща пред закона - Северо дел Валие и неговата съпруга Нивеа, които дават живот на пророчицата Клара, разказа за чийто живот и семейство продължава в "Къщата на духовете".

Не е тайна, че историята на Елайза Самърс и нейното семейство се вряза най-дълбоко в сърцето ми. Дали заради този факт или защото вече съм безвъзвратно влюбена в творчеството на Алиенде, но тази силна привързаност се пренесе и върху плодовете на нейната любов с Дао Циен. 

Алиенде подрежда последните парчета от големия пъзел с историята на Аврора Дел Валие. Проследявайки живота й етап по етап, тя разкрива важни моменти от детството, юношеството й зрелостта й, които са свързани с миналото на нейните родители и нейните баба и дядо по майчина и бащина линия.

Аврора е детето, което свързва завинаги негостоприемните брегове на Калифорния с горешата кръв на Сантияго. Тя е тази, която връща историята на своето семейство обратно в Чили, там откъдето е тръгнала Елайза преди десетилетия. Аврора обединява семейства и континенти, тя е тънката и неразрушима нишка, която опасва света и го съединява. Нейната история създава категорията за принадлежност и дом. Защото домът е там, където откриеш любов и разбиране. Цялата земя е дом за Аврора, защото макар и преживяла много, тя е отгледана с много любов. Тя е онова семенце, което успява да преживее бурите в живота си, защото знае, че във всяка почва има поне мъничко любов и разбирателство. А накрая се превръща в силна, мъдра и гъвкава върба, която обича и уважава достатъчно себе си, за да съществува самостоятелно и пълноценно в живота си. Но не за да води отшелническия живот на изоставеното старо дърво. Не, Аврора води живот пълен с любов и плам, живот, който сама си е избрала, без да е подвластна на чуждото мнение, на хорските приказки, на еснафските норми на общесвото. Защото човек може да си позволи да обича истински и да се отдаде докрай на една такава любов, едва, когато си позволи да изпитва това чувство и към самия себе си. Свободното сърце, спокойното сърце обича най-силно, защото то избира само.

Не можеш да бъдеш партньор с човек, когото смяташ за по-висш или по-нисш от теб, нито, ако го обичаш повече от себе си. Това не е любов, а сляпо отдаване на нещо, в което самият ти още не си повярвал истински. 

Тази Алиенде! Има мечти като волни птици. Свободни, силни и красиви. Така и пише. Като ти се ширне в сърцето и ума и те кара да се размислиш. Ще си я пазя там. И пак ще се връщам към нея. 

"Мистър Мерцедес" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Мистър Мерцедес"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова; Даня Доганова; Павел Боянов

Брой страници: 480

Година: 2014

Странно е, да четеш книга на Кинг, в която няма нищо свръхестествено. Няма тайнствена мрачна енергия, която преобръща живота, няма персонифицирано изконно зло, което изсмуква душата на героите, няма сила идваща от друг свят, от друга реалност, която се храни с нещастието и страданието на хората. Не. Няма нищо такова. Само болна, трескава жестокост, породена в увреденото съзнание на едно момче. Момче с шофьорска книжка, завидни знания в сферата на технологиите и безскрупулна липса на емпатия.

Всичко започва с един спонтанен и добре прикрит масов акт на убийство, когато Брейди се врязва с откраднатия Мерцедес на госпожа Трилони в опашката от безработни пред местната Агенция по заетостта. Обикновено бихме класифицирали това престъпление като терористичен акт. Кой нормален човек би убил дузина невинни и без това изпаднали в безизходица хора, без да има мотив за това. Е, Брейди не се вписва в общоприетата обществена норма за "нормален". 

Случаят е поверен на полицай Бил Ходжис и неговия партньор, но работните дни на стария полицай не достигат, за да разрешат случая и детектив Ходжис се превръща в ДВО  (детектив в оставка) Бил Ходжис.

А случаят с Мистър Мерцедес е в толкова задънена улица, че е на път да се превърне в студено досие. 

Пенсионираният детектив прекарва свободните си дни в опасно меланхолично настроение, което го тласка към границата на живота. Случаят на Ходжис е добре познат стереотип. Той е посветил всичко на полицейския си дълг. Желанието да направиш света по-добър за децата си понякога излиза извън контрол и те обсебва, докато ти вече живееш само за това. Семейството остава на заден план, не усещаш, кога се е разпаднало, кога си загубил връзка с децата си, кога единствената здрава колона в живота ти е останала работата, защото ти виждаш само нея. И когато се пенсионираш, въжето за удавника пада в езерото и не остава нищо, за което да се хванеш. Вече си изгубил всичко. Ето там се намира в началото на книгата Ходжис, пръстът му всяка вечер се задържа на спусъка на пистолета. А спусъкът става все по-лек и по-примамлив. 

Ходжис вече не може да се посвети на семеството си, защото всеки член от това семейство е продължил напред с живота си и столчето отредено за стария Бил в него се смалява с нарастващото му през годините отсъствие. Няма и хоби, а и като че ли е малко късно да си създадеш  някакво безсмилено занимание, когато цял живот си бил посветен на това да спасяваш живот, да правиш града по-добро и безопасно място за живеене, за отглеждане на деца. Всичко останало изглежда толкова маловажно. 

И тогава Бил получава Писмото. Писмото на един луд. На един социопат. На Мистър Мерцедес. А това означава само едно - Game on. 

"Мистър Мерцедес" отговаря на много въпроси, които предизвика у мен "Ако има кръв". Ще си призная, че с нетърпение очаквах да се включи образа на Холи Гибни и да се запозная с нея такава, каквато се е родила в ума на Краля. Сега когато вече съм чела първата и последната от всички свързани книги разбирам колко много е израснал образът на Холи, колко промени е претърпял. И ако не бях чела бележката на автора към въпросния сборник с новели, вероятно всичко щеше да ми се стори малко нелогично. Как е възможно кукуто Холи, което се свива при всеки поглед на родната й майка към нея, да се превърне в задвижващата верига към разрешаването на случая на Ходжис. Истината е, че без намесата на Холи, без дори едно от всичките й ключови открития, резултатът щеше да е карастрофален. Супер нелогично е, случаят да бъде решен от страничен персонаж, който влиза в действието към края, развихря се и просто така оправя всичко. А главните действащи лица до този момент да се превърнат в спомагателен материал. Но фактът, че самият Кинг признава как образът на Холи го е обсебил, обяснява много. Обяснява всичко. 

Страхотен криминален трилър е излязъл изпод пръстите на Краля. Не ми е любимата, защото не съм върл почитател на жанра. Но няма и нужда да ми е любима. С удоволствие ще прочета и следващите две книги "Търси се" и "Край на дежурството".

"Ако има кръв" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Ако има кръв"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници: 480

Година: 2020

Тематично в края на октомври чета Кинг. Но се усетих едва преди няколко дни (разбирайте преди три седмици, защото тoзи текст чака за редакция оттогава), когато фийда ми отвсякъде беше залят с Хелоуин плакати. Също така си дадох сметка и че чета книгите за Холи Гибни както се гледат филмите за Star Wars. Започнах с "Другият", който в хроноличната подредба  на събитията на свързани книги се пада 4-та, после продължих с 5-та "Ако има кръв", която е кръстена на една от новелите в сборника, която следва събитията от "Другият". А след това планирам за прочета и преходните три книги "Мистър Мерцедес", "Търси се" и "Край на дежурството" (все още не съм сигурна в какъв ред са, но като стигна до там, ще разберем). Така че както казах, като Star Wars - 4-5-1-2-3 :)

Докато сме на темата, ще започна с "Ако има кръв", трета и предпоследна подред новела в сборника. Малко повече от година след събитията от онази пещера в Тексас, когато Холи Гибни и детектив Ралф Андерсън се срещнаха "лице в лице" с Другия, доколкото това е удачен избор  на думи, в Питсбърг се случва една трагедия (взрив в училище), репортажа за която не спира да човърка Холи. Има нещо в репортера на канала, по който гледа новината, Чет Ондовски. Нещо, което не спира да ръчка Холи. Като сърбеж в мозъка, който може да те побърка. Наречете го усещане, предчувствие, нюх, опит или просто случайност, няма значение -  Холи е надушила нещо. И ще се зарови дълбоко в помийната яма, за да разнищи този случай. Защото колкото и да е опасно това, мис Гибни е съвестен, добър човек, който не може да си позволи да гледа как ужасни неща се случват на невинни хора и да бездейства. Тъй като Ралф присъства само косвено в тази новела и действието се завърта най-вече около Холи, съответно и има повече препратки към книгите за Бил Ходжис свързани с по-младите години на неговата помощница. За щастие Кинг е от онези здраво стъпили на земята писатели, които макар и приживе да са се превърнали в любимци на милиони читатели, не мислят, че читателят е длъжен да е чел всичките му книги и да е наясно и да помни всичко. Така че тук има достатъчно обяснения към действието от минали романи, за да се не се чувства човек изостанал. В същото време не е и прекалил като на практика преразкаже всичко. Намерил е един отличен баланс между това да държи читателя информиран и да оставя загатното това, за което сам би могъл да се досети. Оставя читателя да помисли и сам да направи изводите си. 

Този сборник ми наомня на "Четири  след полунощ" и на "Особени сезони". След всяка новела усещам различен послевкус в ума си и в същото време е като дежа ву, защото съм го усещала и преди. Малко писатели могат да се похвалят, че имената им са се превърнали в нарицателно. За мен "кингско" е вече нормална дума в речника ми. Използвам я за много неща и ако не я кажа тук ще бъде истинско кощунство. Защото тези новели са просто... ами кингски са, абсолютно кралски. Всяка от тях съдържа в основата си една много простичка идея, но когато насложиш отгоре личността на хората, около които се върти дейтствието, емоционалния заряд и обремеността на миналото им, изведнъж получаваш нещо необикновено, което накрая те оставя настръхнал. 

"Телефонът на господин Хариган" се заиграва с идеята, че можеш да се обадиш в отвърдното и че понякога има сили извън границите на нашата реалност, които са способни да протегнат мъртвешките си ръце и да преобърнат живота ни. 

"Животът на Чък" асоциирам с идеята от "Шоуто на Труман", тя е прекрасна метафора на идеята , че всеки човек е отделна вселена. Тук мисля е и моментът да спомена, че Кинг се чете с кориците. Неговите предговори, епилози или просто бележки към книгата са също толкова интересни колкото и същинския продукт. Така че, не ги пропускайте. В края на сборника споделя малко повече за това как са се родили идеите около създаването на тези новели. А тази за Чък може би е най-комплексната - от онези, които узряват с години и на части. Те са като пъзели, които след време сами се подреждат и създават нещо цялостно и допълващо се. 

Няма да издавам тайни, само ще оставя това забележително изпълнение на Кристофър Уокън ето тук. Сигурна съм, че като прочете "Животът на чък" ще разберете защо. 

А "Плъх", последната новела в сборника, е като разкраз на По или на Гьоте - класика, още с публикуването й. Напомня ми на Сезоните. Тя е съвременен преразказ на идеята за сделка с дявола. Но няма значение, колко дъвкана е тази тема, когато я разказва писател като Кинг, не ти пука, защото го прави умело и увлекателно.

Всяка от новелите заплита в себе си много повече от това, което се вижда на повърхността. С Кинг никога не е само психария. Под свръхестественото и страхотиите винаги се крият пластове човешки взаимоотноошения, страхове, мечти, пропадания и върхове. Животът е низ от събития, които ни променят. И колкото и да ни се иска да не е така, често ни пречупва. Понякога нещата са необратими, друг път някак успяваме да съберем сили и да отвърнем на удара. Но едното няма да има стойност без другото. Печалбата е нищо, ако преди това не си усетил вкуса на загубата. И точно тези са най-вдъхновяващите моменти. Това са моментите, които не просто те оформят като личност, те променят формата ти. Ох, няма какво да ви го хваля повече. Вие си знаете, Кинг си е крал. 

"Нормални хора" - Сали Руни (Ревю)

Заглавие: "Нормални хора"

Автор: Сали Руни

Издателство: Еднорог

Превод: Боряна Джанабетска

Брой страници: 288

Година: 2019

"Нормални хора" от Сали Руни ме "погълна" дотолкова, че за пръв път от много време насам лежах в малките часове на нощта със слушалките в ушите и просто слушах. Не знам, дали причината е в силното перо на Сали Руни или в самата история. Но резултатът е на лице. 

По-интересното е, че е написана повече като хроника на отношенията между главните герои - Мариан и Конъл, но дори и така или може би именно заради това - историята създава пълнокръвна картина на сърдечния ритъм между техните сърца. Всеки сблъсък, всяко отстъпление, всяко предателство, всяка болка, всяка целувка, всеки пристан. Истинската, онази великата любов в книгите е описана по друг начин, тя е непробиваема, тя е абсолютна. И няма нищо общо с това, което се случва между Мариан и Конъл. Но извън света на книгите, чувството, което съпътства и притегля двамата млади един към друг през годините, е едно от най-близките неща до истинска любов, които могат да се случат на човек. Разбира се, тази любов е опожарена от много грешки, много непели решения, много страх, много желание, от погрешно разбрани мотиви и действия, от погрешно изтълкувани думи, защото човешпакта природа е доста изменчива. Тази любов е частен случай, но вярвам, че всеки от нас ще припознае частичка от собствения си живот, в някой от епизодите. 

Може би това е по-правилна дума за структурата на тази книга. През цялото време се чувствам като пред екран, затварям очи, премигвам и епизодът е свършил. Започва следващия - три месеца или една година по-късно. А Мариан и Конъл неизменно са там, понякога заедно, понякога разделени, уплашени и търсещи, горди и обвити в черупката на самосъхранението. 

Някои ще кажат, че има хора, които просто са орисани да се сблъскват един с друг, да се привличат, да попадат един на дрг. Но според мен  това няма нищо общо с орисията. Причините епизод след епизод Мариан и Конъл да се събират и разделят, са комплексни - израстнали са заедно, учили са заедно, продължават да учат заедно, намират у другия нещо, от което имат нужда - един тихичък пристан, който ги уравновесява, само когато са заедно. Пристан, без който могат, от който понякога дори бягат, но каквото и да правят, това чувство си остава незаменимо. 

Може би започнах този текст отзад напред. Дълго време стоях след първото изречение и не знаехк как да продължа, а после всичко просто се изля. Неконтролируемо.

Може би трябваше да започна с това, кои всъщност са Мариан и Конъл. Те израстват и живеят в противоречие един с друт и постоянно привлечени един от друг. На пръв поглед идеята е доста клиширана. На втори също. Но Сали Руни е избрала да разкаже тази история без излишен драматизъм, съвсем непринудено и непретенциозно, на младежкия език, който самите герои използват. И отваря много теми за размисъл. Наистина много. Не знам, откъде да започна. И да започвам ли изобщо. Помните ли какво е да си тийнеджър? Помните ли студентските си години? Помните ли какво се случваше в главата ви в онези години, когато детето израства и се превръща във възрастен. Когато все още необременения младежки мозък, натоварен единствено от собствените си емоции, душевни конспирации и класически тийнеджърски комплекси изведнъж трябва да преработва информацията от света на зрелостта. 

Мариан и Конъл се намират точно там. В онзи преломен момент, когато трябва да се отърват от моделите, които са изваяли личността им в юношеските години. Тези модели често носят силата на саморазрушението, които често преувеличават значимостта на събитията. В главите им е пълна бъркотия. Светът е огромен и всъщност не се върти около тях. Светът грам не го интересува, те дали са добре, дали им е трудно, дали стоят на ръба на скала или са щастливи. Абсолютно не го интересува. А те те първа трябва да намерят своята самостоятелност, за която така силно за мечтали, и мястото си в този безразличен свят. Но да се измъкнеш от саморазрушителните си модели не е толкова лесно. Особено, когато те постоянно се протягат към теб с изгнилата си ръка, готови да те завлекат в помийната яма. 

А може би човек трябва да приеме, че просто има нужда от това. И всичко е наред. Защото в крайна сметка думата "нормално" е просто шаблон, в който не всички пасваме. Не всички можем да бъдем "нормални" хора или може би сме нормални хора, просто другите не могат да го разберат. Категориите, които стоят зад думите в речника ни, не са фиксирани. Да имат общоприето значение, но това се нарича още стереотпно схващане. Всеки индивид може да запълни тези думи, с каквото иска значение и да им придаде каквито иска стойности. И това ще бъде нормално. 

Спирам се, защото този текст отдавна не е нито рецензия, нито ревю. Но това е. Така се чувствам дори седмица след последната "страница" от "Нормални хора". Ще продължавам още дълго време да мисля за нея. За това как някой неща от юношенските ни години се прокрадват и у нас, в характера ни, в светоусещането ни и остават у нас завинаги. Проявяват се в отношенията ни с близките ни хора, тровят ни години наерд, оставят ни неразбрани, недооценени, оставят ни понякога самотни. Но може би пътят не е в промяната, а в приемането. Може би просто трябва да намерим начин да ги излеем в живота си, да ги приобщим... не знам, имам още много да мисля по въпроса.