четвъртък, 31 октомври 2019 г.

"Доктор Сън" - Стивън Кинг (Ревю)


Заглавие: "Доктор Сън"



Автор: Стивън Кинг
Издателство: Плеяда
Превод: Весела Прошкова
Брой страници: 560


Година: 2014



Истина е, че започнеш ли веднъж да четеш Кинг няма спиране. Отлагах дълго "Доктор Сън". Вероятно по обичайните причини. Защото "Сиянието" е една от емблематичните книги на Краля, макар  че не ми е в топ 5, нито дори в топ 10. Така че, разбира те колебанието ми.
Но "Доктор Сън" надмина очакванията ми в пъти.

Дани Торънс вече не е малко уплашено момче. Превърнал се е в объркан млад мъж. Научил се е да контролира дарбата си донякъде, но още по-добре се е научил да я потиска, да я дави в бездънните чаши алкохол, които отвличат ума му от призраците. Дани е като дърво без корен. Винаги е нов в града, намира си работа и квартира бързо, работи съвестно, а после се напива до безбожие, гневът му удря тавана и боят е готов. На следващия ден трябва да отпътува и отново да бъде нов в града. В някой друг град.

Лесно е да тръгне по този път, защото го познава. Баща му го извървя. Само дето Джак Торънс имаше жена и малко дете, които го придружаваха в тази цялата лудост и не можеше просто да си вдигне чукалата и да замине в съседния град, където още не е пребил никого. Не, Джак Торънс си оставаше все там, а побоят отнасяха Уенди и Дани.

Сега Дани е от другата страна на тази барикада. И иска да я прескочи. Иска да остане трезв, да се установи някъде, да намери мястото си. Но това не е никак лесно. Дани минава през обичайните стъпки на алкохолизма, както и през всички отчаяни отпити на зависимите хора да се откажат от своя наркотик.

Но в крайна сметка един ден на поредното ново място, Джак се запознава с Били и Кейси, които по една или друга причина му протягат ръка. И Дани я приема. Започва да посещава сбирките на Анонимните Алкохолици. Горе-долу по същото време се ражда малката Абра Стоун и несъзнателно още от първия си ден, тя протяга ръка към Дан.

Абра е необикновено момиче. Тя притежава озарението, което притежава и Дан, но много по-силно. Ако Дан е светулка, тя е маяк. Абра израства като обичано и обгрижвано момиче. Озарението й, разбира се, е бреме за нейните родители, но не защото смятат, че има нещо ненормално в детето им, а защото искат тя да има спокойно и безгрижно детство, изпълнено с игриви пакости и слънчеви мисли. Не искат тя да е постоянно преследвана от кошмари, от мъртъвци, Още по-малко, от шайка вампири, които се хранят с еманацията на малки деца.


Верните на възела са точно такива. Някога са били хора с озарение, но след прехода са се превърнали в нещо зловещо, което има нужда да се храни с болка и смърт. Затова от хиляди години те обикалят земята и търсят малки деца със силно озарение, които да измъчват по най-нечовешкия възможен начин, за да изтръгнат  и погълнат след това всеки писък, всяка сълза, всеки спазъм, всяка болка, съдъжаща се в последния дъх на обезобразените трупчета.
Но когато Верните на възела се забъркват с Абра, допускат сериозна грешка. Защото младата госпожица Стоун е ужасно силна. И няма никакво намерение да се крие като мишка. Абра също като Дан е избухлива, арогантна и умее да се усмихва по онзи начин, който казва "Идвам за теб. Мисли му. " и те кара да настръхнеш.

Знаете ли, когато чета Кинг го чета винаги с предисловието и бележките от автора. От корица до корица. Винаги. Те като че ли отварят вратата към дрешника на Краля и ни позволяват да застанем малко по-близо до него. Кинг знае как да приласкае читателите си. Четейки бележките на автора към "Доктор сън", си давам сметка, че тази книга е реванш и възмездие. Кинг дава реванш на Джак Торънс и дава втори шанс на неговия прецакан син. Тя отговоря на въпросите, които самият Дан (Кинг) си задава. Какво щеше да се случи с баща му, ако Уенди го бе убедила да започне да посещава сбирките на АА. Дали щяха да отидат в Хотел Панорама? Дали баща му щеше да се се обита да го защити вместо да го убие?

"Доктор Сън" ми се струва доста по-зряла от "Сияние" или узряла, може би и двете. Докато в "Сияние" превес взимаха свърхестествените събития, страховитите призраци и зрелищните видения, тук Кинг акцентира повече върху вътрешния свят на Дан. И макар тук злодеят, обичайното изконно зло, което битува в повечето кралски книги, да е перфонифицирано в лицето на Роуз Капелата - водач на Верните на възрела, то истинската борба е тази, която се води вътре в Дан. Борба с призраците от миналото, борба с алкохола и вината. Дан трябва да се изправи пред собствените си непроправими грешки, да ги приеме и признае, но не е никак лесно да признаеш, че си пълна отрепка. Не е никак лесно да осъзнаеш, че си ударил дъното и после да потънеш още по-дълбоко. Но най-трудното е сам да повярваш в себе си. Защото за да помогнеш на някого, трябва първо здраво да си стъпиш на краката. За да подадеш ръка и да издърпаш някого от блатото, трябва да имаш сили и вяра в себе си.

И може би е моментът да ви кажа, че именно тази вътрешна сила е най-омагьосващото в цялата книга. Защото въпреки факта, че в началото Дан е ударил дъното, че и го е подминал, въпреки нелеката ситуация и ужасите, с които му предстои да се справи (и той, и Абра), тази история не лъха на отчаяние. Вместо това от нея извира такава сила, че с лекота може да ви запрати в другия край на стаята. Това е история за подкрепата, за вярата в себе си и в другите, за волята, която се иска да отхвърлиш всички си патерици, които всъщност не те подкепят, а просто не ди дават да стъпиш на болния си крак. Само че как ще се научиш да ходиш отново, ако не позволиш на мускула да зарастне и укрепне?

P.S. Харесва ми идеята "сияние" да бъде заменена с "озарение". Казвам го, защото предполагам, че това е събудило доста дискусии по темата. Но определено ми харесва как звучи "озарен" особено в контекста и емоционалния заряд на историята.




сряда, 30 октомври 2019 г.

"Другият" - Стивън Кинг (Ревю)


Заглавие: "Другият"


Автор: Стивън Кинг
Издателство: Плеяда
Превод: Весела Прошкова
Брой страници: 608


Година: 2019


Мина много време от последния път, когато четох Кинг. Повече от година със сигурност. Тогава мисля, че приключих серията с "Играта на Джералд" и "1922".
Чета Кинг с големи паузи, необичайни за любимите ми автори. Обикновено, когато се вманиача по нещо, не спирам. Но тук има и някои други фактори. Като например това, че Кинг няма 20 книги, а почти 100. Така че определено не е лека задача да прочетеш всички последователно, дори и аз не съм чак такъв психопат. 

Седнах да прочета "Извисяване", защото беше кратка и ми се стори, че ще бъде удачен преход между Сандерсън и Каси. Но после не можах да спра. Прочетох "Другият", за която ще си поговорим днес и сече вече преполовявам "Доктор Сън". След това съм планирала може би "Мъглата" и "Буик 8" (Но всъщност започнах да чета "Огън"...Хахаха).

Започнах "Другият" просто защото след ужасяващшо кратката история за Скот Кери, ми се четеше още Кинг. Без особени очаквания, без дори да знам, какво пише в анотацията. Освен очевидното, разбира се. Първо, това е Кинг. Второ, издание с дебели корици, което означава, че е била много чакана книга. Трето, обемът й е прекрасен. 
Не знам какво повече му е нужно на човек, за да се навие. 

Още с първа страница бях погълната. Кинг започва ударно, с шамар, силен и безмилостен. С чудовищното убийство на малко дете. Единадесетгодишният Франки Титърсън е убит по начин, който още стяга гърлото ми, щом помисля за това. Главният заподозрян е Тери Мейтланд - преподавател в местното училище и треньор на местния отбор. Тренер Т. е уважаван, обичан, както от децата в града, така и от техните родители. Той е добър съпруг и прекрасен баща на двете си момиченца Сара и Грейс. 
Тери не е конфликтен. Не е агресивен, не е избухлив. Нали знаете как всеки от нас си има по един учител в миналото. Единственият, който ни  е разбирал истински, който ни е помогнал да се измъкнем от дълбоките лайна. Единственият, който е повярвал в нас, в проблемите ни. единственият, който ни е взел на сериозно Единственият, към когото питаем искрено уважение и обич. Всеки от нас си има по един такъв. Тери е точно този учител. 

И в същото време кървавите му отпечатъци са открити на местропрестъплението, в буса, с който е отвлечен Франки, по дебелия клон, с който е содомиризано по най-брутален начин момчето. И поне дузина очевидци са готови да се закълнат, че са видели именно тренер Т. да помага на Франки да качи колелото си в кървавия бус, както и няколко часа по-късно отново виждат Тери, но вече с окървавена риза и скалъпено оправдание да излиза от храсталаците. Колко по-солидни доказателства може да имат детектив Ралф и областен прокурор Бил, за да закопчаят изверга?

О, ще го закопчаят, разбира се. При това по време на мача на децата, които Мейтланд тренира, пред очите на хиляди, за да разбере целия свят какъв изрод е тренер Т.. Без предварителен разпит, без предявено обвинение, без дори да попитат запозодрения, дали има алиби за нощта на убийството. И преди да кажете, че това е малко прекалено, помислете си пак. Какво бихте направили вие на мястото на детектив Ралф Анддерсън, ако вашето момче до преди няколко години е тренирало любимия си спорт при този човек. Как ще реагирате на мисълта, че ръцете му са били многократно върху вашето момче, когато го е учил как да застане, как да тича, какво да прави, промивал е раните му, носил го е към лечебницата...Как ще реагирате при мисълта, че там на онази злощастна полянка можеше да лежи не Франки Питърсън, а вашето момченце, убито по изключително мъчителен, жесток и чудовищен начин. 

Аз бих постъпила точно като Ралф. Бих искала целият свят да научи що за звяр е Тери Мейтланд. Бих искала с един замах да разбия ореола на светец, който кръжи над главата му вече години наред. Бих искала да го тъпча, докато не стигне ада и всеки човек на тази земя да го види. 

Но в действителност това се оказва наистина най-голямата грешка на Релф. Защото Тери Мейтланд има желязно алиби за времето на убийството. 
Възможно ли е човек да бъде на две места едновременно? Не, разбира се. Има някакво логично обяснение за солидното алиби на убиеца. Все от някъде ще издиша. Така си мислят Ралф и Бил. Очевидно е, няма друг начин отпечатъците му да са се озовали на местопрестъплението, без той да е бил там. Не и десетки отпечатъци. Само че алибито на Тери не само, че не издипа. Ами става още по-масивно. 

Кинг умее да въздейства на всички възрасти. Без значение в коя фаза на живота си, без значение коя социална роля изграеш сега - на дете, родител, ерген, самотна майка, вдовица..няма значение, Кинг ще те накара да си умреш от страх.
Кинг умее да те накара да се страхуваш от нещо и за нещо. Умее да те накара да се страхуваш и от нищо. Защото това с Тери Мейтланд изглежда като едно голямо нищо. 

Има само два възможни отговора. Тери Мейтланд е убил Франки, а човекът в хотела в Кап Сити (там където се е намирал Тери според алибито си) е двойник. Другият вариант е Тери наистина да е бил с колегите си в Кап Сити, а убиецът на момчето да е негов двойник. Но какъв е този двойник дето има същите отпечатъци като твоите и същото ДНК?
Кинг често използва образа на персонифицираното зло в образа на някакво ужасяващо същество, обикновено излязло от хорските митове и легенди - Дявол, Ел Куко, Дракула, Торбалан..

Но знаете ли, кое е по-страшно от съзнанието, че това зло съществува в някаква зловеща обвивка и се крие в дрешника ви, под леглото ви или зад завесата на банята. Далеч по-ужасяваща е алтернативата това престъпление да е извършено от човек, бил той умопобъркан или не. Защото тя е много по-реална. Лесно ми е да затворя очи и да махна с ръка, казвайки "Я, стига, вампири не съществуват.". Не бих могла със същата лекота да заявя, никой човек не е способен на подобно зверство, защото историята познава такива случаи, при това не един. 

Така че Кинг както обилкновено си играе с ума и емоциите ми, без много скрупули. Кара ме да се местя посреднощ в стая на малкото ми момиченце и да я гушкам силно цяла нощ, без да мога да се отърва от мисълта, че ще дойде денят, в който ще трябва да се сблъска с този свят, да се изправи пред него сама, а аз ще умирам от страх всяка вечер, докато не се прибере или не чуя гласа й по телефона на следващата сутрин.
И в същото време ми дава спасително въже, позволявайки ми да хвърля вината върху някаква измислена свръхестествена сила, с която едно време ни плашеха бабите ни. 

Само дето Торбалан не е дошъл ни веднъж, но всички сме чували за Тед Бънди. 
Кинг определено знае точно как да се заиграе с ума ми, за да ме накара да се ужасявам от картините, които рисува в главата ми. Знаеше, когато бях дете, знае и сега, когато съм вече майка. 
И въпреки това или точно заради това, не знам, но обожавам неговите книги. 







четвъртък, 17 октомври 2019 г.

"Извисяване" - Стивън Кинг (Ревю)


Заглавие: "Извисяване"



Автор: Стивън Кинг
Издателство: Плеяда
Превод: Марин Загорчев
Брой страници: 152


Година: 2018




Казвала съм и преди, че не обичам да пиша отрицателни ревюта. Предпочитам да подминавам мълчаливо книгите, които са ме разочаровали.
Избрах да пиша за "Извисяване" въпреки че останах донякъде разочарована от края, защото в нея има и някои неща, които ми се иска да споделя.

Ще започна оттам, че тази история според мен по-скоро спада в категория разказ  със своите 150 страници едър шрифт и джобен формат. Но това нямаше да ми направи особено впечатление, ако накрая нямах усещането, че Кинг просто е нахвърлял този разказ на салфетка по време на обеда си в някой ресторант и понеже е Кинг, просто са го издали, защото той със сигурност е машина за пари. Не мисля, че тази книга щеше да притежава самостоятелно издание, ако на корицата й не се мъдреше името на Краля.

Истината е, че мога да преглътна всички неща и да ги сложа в графа дреболии. Защото Кинг не е самозванец и наистина е машина за пари с причина.

Идеята на "Извиняване" е много добра. Естествено. Както винаги. Кинг е разпознаваем в способността си да преплита свръхестественото с чисто житейски ситуации по начин, който превръща сюжета в запазена марка.


Скот Кери губи  тегло с равномерни темпове. Което не е толкова лошо, защото след скорошния си развод и предвид килограмите си, малко лекота и самочувствие няма да му дойдат зле.
Седмица след седмица килограмите бързо се топят, но не и талията му. Скот забелязва двуцифрената разлика в килограмите си, която със сигурност трябва вече да се отразила и в рамера на дрехите му, но не е. Тук няма как да не се сетя за "Проклятието" ("Thinner"), в която главният герой прокълнат от една циганка също отслабваше главоломно бързо.
Но случаят със Скот е малко по-различен. Той остлабва с постоянни и леко усилващи се темпове всеки ден, но все така не му личи.

Големият му корем си е все така на мястото си, панталоните му са си по мярка, без значение колко килограма свяля. Няма значение дали е гол или облечен, когато се качи на кантара, той ще покаже пак същото тегло. Няма значение, дали ще държи 10-килограмови гирички в ръцете си, когато застане върху кантара, той пак ще показва същото тело, както и без тях. И на следващия ден, това тегло неминуемо ще е по-малко от днешния.

И докато килограмите се топят, Скот започва се чувства все по-леко и по-леко, физически и душевно. Скот се извисява, бавно и сигурно.
Но естествено за извисяването е нужен катализатор.
И този катализатор се оказва съвсем наблизо. Всъщност зад съседната врата, където млада двойка женени дами се борят със своите собствени проблеми. И всяка сутрин по време на сутрешния им крос техните малки добре възпитани кученца си вършат работата върху ливадата на Скот.
Как да си замълчиш?


Но скоро Скот започва да прозира отвъд дребнавите жестове на ежедневието. Със своя край, приближаващ все така уверено към него, Скот няма много време за губене. Ако иска да направи нещо, трябва да е сега. Ако иска да поправи нещо, трябва да опита сега. Ако иска да промени нещо, трябва да е сега.
И той го прави. Записвайки се със своята далеч нестройна фигура и много по-малко килограми на ежегодния градски маратон, за да бяга редом с хапливата си съседка. И се хваща на един нелеп бас. А по пътя може да случи всичко.


За пореден път се прекланям пред умението и таланта на Кинг, защото в рамките на тези нищо и никакви 150 страници успява да създаде едни достатъчно пълнокръвни герои, за да накара читателя да симпатизира, ненавижда, изобщо да има отношение по въпроите свързани с неговите герои. Успява да ни въведе и да завърши тази история, при това с доста динамично действие. И не на последно място нека не забравяме, че този човек обича да пише обемисто.


"Извисяване" е книга за приемането, за това да бъдем хора. За различията, еснафщината, ограниченото мислене и за .. ами, за извисяването. Над всичко, над къщи, дървета, над звездите, над дребнавостта, над различията, над омразата, над страховете и болката. Извисяване в небето и душата.





"Мемоарите на една гейша" - Артър Голдън (Ревю)


Заглавие: "Мемоарите на една гейша"


Автор: Артър Голдън
Издателство: Обсидиан
Превод: Дора Барова
Брой страници: 477

Година: 2005



Не съм гледала филма, доскоро не бях чела и книгата. Тя е едно от онези заглавия, които всчики знаем, че са доказали себе си през годините и като че ли точно заради това не бързаме да ги прочетем, защото няма да избягат никъде. Ще бъдат преиздавани отново и отново.


Японците са сурови хора, традициите им - жестоки, а културата им почти несмилаемо различна от нашата. Но всичко това се излива с подобен финес, че няма как да не останеш пленен от тях.
Това са Мемоарите на една Гейша. Историята на Чийо Сакамото, която се превръща в известната гейша  - Саюри Нита.
Не знам до каква степен сте на ясно със света на гейшите, аз не бях, затова ще започна от някой основни обяснения.


Пътят на една гейша започва в ранна детска възраст, когато бива приютена (или по-скоро продадена на) от някоя окия. Това е домът на гейшата. Всяко момиче започва като прислужница в окията. И ако е достатъчно трудолюбива, смирена, плавна, стриктна и изпълнителна, има шанс някоя гейша да я избере за своя по-малка сестра. Което означава, че обучението й за гейша ще започне. Животът на истинска Гейша започва, когато Майка на окията реши да осинови момичето. Но колкото и добре подреден да изглежда този свят, не се подлъгвайте, ужасно жесток е.


Чийо Сакамото пристига в окията на Майка Нита не по свое желание. Когато родната й майка остава на смъртен одър, а баща й не изглежда способен да отгледа сам двете си момичета, един "велможите" на селото изпраща Чийо и сестра й в Киото.
Животът на Чийо в окията на Майка Нита е труден. Тя е просто едно красиво и будно малко момиченце, което изведнъж бива хвърлено в дълбоките води, без да  има и капчица опит, в един свят, за който не знае нищо и който не разбира. И понеже това не е достатъчно, гейшата на окията Хацумото-сан се чувства застрашена от малката Чийо и прави всичко възможно, за да превърне живота й в ад и да я злепостави по всеки възможен начин, който ще доведе до нейния провал. И това почти се случва.


Разказът на възрастната вече Саюри се лее из страниците на  нейните мемоари, като бавна и спокойна, но пълноводна и силна река - без колебание, без прикрити думи, без да ни спестява нищо. А езикът, който използва Артър Голдън е мек, благозвучен и притеглящ.


Изключително трудно ми е да вляза в обувките на Чийо. Макар че тя самата като че ли има повече западни нишки в характера си, отколкото японски. През цялото време се опитвах да застана до Чийо, да застана на нейното място. Да очаквам събитията, които предстоят, сякаш ще се случат на мен. Да понасям последиците заедно с нея. Да понеса горчилката, разочарованието и смирението, които тя опитва да овладее и балансира в себе си, за да достигне до онази мъдрост, която години по-късно ще я изведе във висините - над нещата, над дребните настроения, над тленните желания, преоформяйки собственат й философия за живота.


Не мога да кажа, дали трябва да прочетете тази книга поне три пъти в живота си. Но със сигуност има какво ново да откриете дори и да я прочетете пет или сто пъти. Тази история оперира на много различни нива, чисто времево в границите на един човешки живот, но и в различни социални проявления на обществото. Давам си сметка, че ако я бях прочела в юношеските си години фокусът би паднал върху коренно различни неща и бих запомнила тази история по много по-различен начин.


Как ще я запомня сега ли?
Като история за желанието и смирението, която мина през много притоворечия,за да завърши с един изтръгващ сърцето край.
Думите й нежно се стелят по страниците, но това, което разказват е жестоко. Упоритостта на Чийо, нейната несломима натура и това, в което се превръща - подхвърляната от вятъра и вълните Саюри, която сякаш дори не си прави труда да размаха ръце и да заплува, без значение по или срещу течението. Дълбокото желание, което гризе Саюри години наред и всички положени усилия то да бъде потиснато.
 Не зная дали това противопоставяне е търсен ефект или естествения ход на историята базирана върху разговорите, проведени от Голдън с различни гейши като проучване за книгата му. Но дори и скандалът, който се развихря след нейното издаване, когато Голдън си позволява да спомене в кредитите името на Минеко Ивазаки, с която има изричната уговорка да запази самоличността й в тайна. Всичко това е някак си в унисон с яркия контраст опасващ рамката и контурите на всеки образ и движение в тази книга.


Като се има предвид, че мъж разказва историята на гейша от първо лице, бих могла спокойно да заявя, че Голдън е свършил прекрасна работа. Не съм сигурна, че някоя европейска жена би могла да се справи особено леко с такава задача, какво да говорим за мъж, при това американец. Нищо лично, просто вярвам, че те американската култура и начин на живот са дори по далеч от азиатската и от нас - като разбирания, стереотипи, митоглед, действия, философия...всичко.


Несъмнено и вие като мен, ще направите аналог с книгите на Клавел. Не знам, дали се дължи на личния му и особено горчив сбъсък с азиатската култура или на факта, че той набляга на мъжкия свят в своите книги. Свят, който макар и с други традици все пак е по-близо до неговия. Не знам каква е приината, но Клавел като че ли по-добре улавя моралния, социалния и междуполовия кодекс на тази култура. Това е моето усещане.





Без значение с каква настройка седнете да четете Мемоарите, няма начин да останете незасегнати от нейната деликатна символика, която се прокрадва между редовете. Тя носи онази изстрадана мъдрост на човек, научил се да живее в мир със себе си и битието си. Това не е смирението на сведената глава, на подчинението. Не, това е онзи мир, към който всички се стремим. Дори най-големите бунтари. Особено те.
Истината е, че без значение кои сме, дали имаме власт или сме безгласна буква в обществото, на всеки от нас се случват неща, на които не можем да влияем, събития, срещу които сме безсилни. но малцина успяват да намеря мир в себе си, за да ги преодолеят без да разпокъсат напълно ума и живота си.

"Дейзи Джоунс & The Six" - Тейлър Дженкинс Рийд (Ревю)


Заглавие: "Дейзи Джоунс & The Six"


Автор: Тейлър Дженкинс Рийд
Издателство: Intense
Превод: Десислава Велинова
Брой страници: 384


Година: 2019



Нещо ревюто за Венъм ми стъкна, много при това. Така че ще дописвам по-късно, може би има нужда да отлежи малко.
Затова днес ще ви поговоря за една книга, която чаках с огромно нетърпение и която оправда и надмина всичките ми очаквания.

"Дейзи Джоунс & The Six" - една книга за рокендрола, свободата и таланта. Три думи, които вкараш ли в едно изречение сякаш казваш "Няма как тази история да е скучна. Удоволствието е гарантирано."


Знаете ли, започнах я по пътя към Бургас, отивайки на сватбата на наши приятели. И още с първите страници бях погълната от нея. Да четеш как някой в първо лице ти разказва шеметната си рок кариера, няма как да не почувстваш еуфорията. Няма как да не ти влезе под кожата. Думите на Дейзи, Били, Греъм, Камила, Карън, Уорън, Род...всяка тяхна дума е като изповед. Сякаш аз самата съм седнала на другия стол срещу всеки един от тях и слушам техните откровения, сякаш са предназначени само и единствено за мен.


Отидох до Бургас, върнах се и още не бях я преполовина, поради съвсем обективни причини, като например тази, че през цялото време пях детски песнички и плясках с ръце, за да направя 5-часовото пътуване малко по-комфортно за малкия човек на задната седалка. Но това далеч не намали желанието ми, достигналото нивото на нервен копнеж да си сложа слушалките и да увелича музиката до дъно.
Толкова се бях навила, че когато се прибрах, първото нещо беше да намеря песни на Дейзи Джоунс и Шестоката, за да си ги слушам, докато чета. Защото ако има нещо на този свят, което наистина да си отива, това е музика и книги.


И не намерих нищо.

Тук е редно да ви кажа, че аз не съм човек на фактите, паметта ми е слаба и ако не съм чувала през живота името на някоя група или изпълнител, това не означава непременно, че не съм слушала техни песни. Така че представете си каква беше изненадата ми да не намеря нищо. И тогава лампичката светна - те са художествена измислица. Никога няма да чуя как звучи "Съжалявай за мен", изпълнена с натежалия с огорчение и гняв глас на Дейзи. Няма да чуя "Невъзможната жена", а само като си помисля за тези строфи настръхвам. Достатъчно ми е да прочета какви думи Били използва, когато говори за техните песни с Дейзи и настръхвам, без дори да съм чула и нота от тях.
Когато някой умее да съживява по подобен начин музиката в главата ти просто с думи, този някой за мен е магьосник.

Малко неща могат да ме накарат да настръхна, по-малко от пръстите на едната ми ръка. И музиката е едно от тях. Но за пръв път ми се случва да настръхна от песен, която никога не е звучала извън ума ми.


А историята... Историята е класика в жанра. Секс, наркотици и рокендрол до дупка.
Дейзи е богато момиче, лишето от родителска обич или внимание. Безкрайно талантлива и забравена от света едновременно. Копнееща да принадлежи към нещо, да бъде част от нещо, тя постепенно се превръща в групи и гадже на този или онзи музикант. Но очевидно където и да оставиш Дейзи, дори и в най-затънтеното кътче на света, нейният талант е толкова могъщ и ярък, че тя отново ще блесне, ще привлече погледите и ще превърне това местенце в център на Вселената.


И докато Дейзи бавно потъва в наркотиците и прохожда като текстопицес, братята Дън създават групата, която по-късно ще стане известна като Шесторката (The Six).
Животът на тези хлапета е шеметен. Истински ураган от емоции, върхове и пропасти, от окови, скъсани и нови, белези от зъби и отровни рани. Но нищо от това няма значение, защото музиката която правят е вълшебна. Дейзи и Били на сцената са събитие, нещо на което трябва да бъдеш свидетел поне веднъж в живота си, ако искаш да наречеш този живот "пълноценен". А комбинацията между Дейзи и Шесторката ги превръща в легенди.


Не мога да нарека тази книга метафора на рока от седемдесетте, защото тя не е никаква метафора, тя е самият рок. Такъв, какъвто е. Бурен, неудържим, стихиен, талантлив, нежен, експлоадиращ, болезнен,...наречете го както искате, все ще е вярно.
Но заедно с рока идват и другите неща  - зависимостта, самотата, разочарованието, в което се превръщаш за самия себе си и за близките си хора, прожекторите, които не осветяват еднакво всеки.

"Знаех, че да се друсам, е краткосрочно решение за проблема. Но, Господи, толкова е лесно. Толкова е лесно."

"Странно  е. Мисля, че първоначално човек започва да се друса, за да притъпи емоциите си, да избяга от тях. Но след време осъзнаваш, че наркотиците правят живота ти несъстоятелен, подсилват всички емоции, които изпитваш. Когато някой разбива сърцето ти, го усещаш двойно, когато се забавляваш, е двойно. Затова да ги откажеш наистина е като да преоткриепш здравия разум.А когато преоткиеш здравия си разум, много скоро започваш да си спомняш защо въобще си искал да избягаш от него."

"Избраните никога не си дават сметка, че са избрани. Мислят, че пред всички се появява златно килимче."


"Пиенето, наркотиците, сексът, всичко е едно и също.Поставяш граници, които не трябва да прекрачваш. Но после ги прекрачваш. А после разполагаш с опасната информация, че ако нарушиш някое правило, светът няма внезапно да свърши.Взел си една дебела плътна черна линия и си я направил леко сива. И вече всеки път, когато отново я преминеш, става все по-сива и по-сива, докато накрая не я гледаш и не си казваш: Мисля, че някога тук е имало някаква граница ".


Аз се влюбих в Дейзи и Шесторката. Влибих се в големите й обеци, в късите й панталони, в самотната й душа и безпелационния й талант. Влюбих се в начинът, по който седи на сцената и пее заедно с Били Дън. Влюбих в силата на Карън и мъдростта на Камила, влюбих се в отдадеността на Греъм. Влюбих се в толкова много неща, че не искам и не мога да ги изброя всичките. Безмислено и глупаво е.
Влюбих се в една музика, която не съм чувала никога извън ума си.
Не преставам да си мисля, че се задава сериал по тази книга. И че ще бъде просто абсолютно непростимо, ако прецакат такива текстове...


"Невъзможна жена, позволи ѝ да те докосне, да облекчи душата ти... тя е блус, облечен в рокендрол..."




четвъртък, 3 октомври 2019 г.

"Пробуждане" - Брандън Сандерсън (Ревю)


Заглавие: "Пробуждане"



Автор: Брандън Сандерсън
Издателство: Артлайн Студио
Превод: Цветана Генчева
Брой страници: 168


Година: 2019




Оказа се, че Infinity Blade било игра. При това за телефон. Което обяснява и защо хем изглежда толкова епично, хем не съм я чувала. 
Е, не съм играла играта, но щом на корицата седи името на Сандерсън, съм убедена, че е прекрасно адаптирана. :)

Това е фентъзи от старата школа за рицари, дълг и чест.


Сирис е орисан да бъде Жертвата. Този, който ще отиде да се бие с Бога-Крал. Векове наред, поколение след поколение, семейството на Сирис, изпраща единственото си дете на дуел с Бога-Крал. Когато новата Жертва замине, оставя след себе си наследник, който да започне обучението и тренировките си, за да замине един ден и той към Двореца за своя дуел.
Не че някой някога е победил, но е важно Бога-Крал да не забравя, че там някъде има едни смели мъже, които няма да се подчинят напълно никога. Че сред тях винаги ще има бунтовник, че те винаги ще имат дух и сила да се борят.


Но и това е проформа. Вече години наред хората от селото спазват традицията и изпращат едно момче на сигурна смърт. Без това да има някакво друго реално значение, без някой да го интересува, че една майка ще надживее детето си, двадесет години след като е загубила и мъжа си заради същата проклета традиция. Но няма мърдане, такива за традициите, ще ги спазваме.


Но този път Сирис убива Бога-Крал и се завръща у дома. За пръв път някой побеждава в дуел безсмъртния. И колкото и впечатляващо да е това постижение, толкова по-хладно е посрещшането на младия мъж у дома. Хората са завладени от страх, че останалите безсмъртни, ще погнат момчето, а с него и тях, за да сложат ръка върху Меча на вечността - меча-богоубец.


Сирис е принуден да тръгне отново по широкия път, да избяга от дома си и да се крие като мишка. Или от Жертва да се превърне в хищник и да довърши започнатото, като сам преследва останалите безсмъртни.


По пътя си разбира се, ще срещне лукава и опасна спътница, която ще го докара до състояние, в което да изпитва какви ли не непознати за войнишкото му сърце емоции. А в ума ми тайнично се прокрадват Тъмните мисли, които го карат да раздава заповеди с властен тон, да се държи арогантно, надменно и безскупулно и бавно да се превръща в кръвожаден звяр.


На Сирис му предстои да се сблъска с твърде много истини, като например тази, че не е толкова лесно да убиеш Бога-Крал, че мечът му крие тайни, които малцина знаят, че той самият крие тайни от себе си, за да които не и подозирал. Негови ли са Тъмни мисли или някой се пропрадва в съзнанието му, за да го извае по свой образ и желание?


Сандерсън както обикновено е брилянтен. Няма и двеста страници, а историята е плътна, добре развита и оставя стабилна опора за  бъдещи книги. Сирис претърпява не една, а няколко метаморфози. Той се превръъща от Жертва, в герой и беглец. Достига върха и удря дъното. Но после пак се изправя и тръгва да търси истината. И накрая се превръща в последното, което сме очаквали.


Историята е поднесена с подходяща доза закачки и хумор, които разведряват иначе тежкото дрънчене на масивните доспехи. Причудливи създания, кръстоска между технология и фентъзи, изскачат от всеки ъгъл. Разбира се, не липсва кодекс на честта и двубоя. Както и магия - полезна, опасна и коварна магия, без която обаче Сирис не би могъл да се справи. Така че не му остава друго, освен да плати цената за използването й.


Няма да си изтегля играта, защото няма защо да се лъжем, хич ме няма с игрите, различни от "The Sims" но определено ще чакам следващата книга с нетърпение да видя какво ще се случи със Сирис.





сряда, 2 октомври 2019 г.

"Просто Спас - Без Филтър" - Стен Дамянов (Ревю)




Заглавие: "Просто Спас - Без Филтър"


Автор: Стен Дамянов
Издателство: Сиела
Брой страници: 44


Година: 2019



Признавам, че научих за "Просто Спас", едва когато Сиела обявиха официално, че ще издадат първия комикс. Едва тогава си дадох сметка колко по-мащабен от видяното на пръв поглед е този комикс като проект.

Спас е средностатистически заек, който има красива съпруга и прекрасна дъщеря. Също така има голяма уста и умението да се забърква в неприятности предимно заради нея, а и заради някои от смотаните си приятели.

"Просто Спас" е отлична сатира. Между страниците се излива злободневието, което ни поглъща в офиса, у дома, на улицата, в кръчмата, по телеввизията. Така че няма как да останем дистанцирани и да не припознаем себе си или някой приятел сред неговите страници и панели.

Спас е идеалният пример за приказката "Покрай майтапа и истината". Комискът е добре балансиран между хумор и истина. Артът му е изключително изразителен, което е достойно за възхищение, защото.. погледнете го само тоя Спас, да не мислите, че е лесно да му се залепи на лицето нещо друго освен саркастичната физиономия.

И ако първият комикс бе това, което ме накара да харесам страницата му във фейсбук и да си чета на воля, то "Просто Спас - Без филтър" беше това, което ме накара да стана върл фен.

Представяте ли си свят, в който всичките ви мисли се изливат неконтролоруемо върху всички около вас, без каквърто и да било фоилтър. Представяте ли си свят, в който сте абсолютно неспособни да изречете лъжа. Свят, в който не можете да спрете да говорите истината или поне тази истина, в която вярвате?

Патрик Нес имаше подобни идеи в трилогията "Не пускай ножа", но Спас извежда нещата на различно ниво, добавяйки с големия черпак  доза смях, ирония, сарказъм и пародия.

Ако все още не сте чели "Просто Спас", ами, не го пропускайте. Вечно вкиснатият заек ще ви накара да се посмеейте и да се позамислите върху някой сериозни теми, които макар и придружени от шеги и закачки, не бива да бъдат подминавани с лека ръка.

 А аз продълбжавам да следя с удоволствие за нови страници, по които ще се разхожда заекът. :)



вторник, 1 октомври 2019 г.

Goodreads Book Tag


В момента, в който видях този таг в блога на Гери си казах, че ще го пиша. И тайнично се надявах да ме е тагнала. :) И тя е! So it's official!

Goodreads ми е най-любимото място в мрежата. Естествено не е единственият книжен списък, който попълвам, но от всички най-много него си обичам. Особено когато ми прати ежемесечния мейл с нови издания от автори, които съм чела. Ако следите блога, вече сте разбрали, че са ми влезли под кожата.
Но нека минем по същество :)





1. Коя е последната книга, която маркирахте като прочетена?


"Мостът на Клей". И когато затворих последната страница се почувствах като сираче. Братята Дънбар ми липсват - усмихващият се Клей, Матю и неговото "И-исусе Христе!", Хенри и залаганията, Рори и здравия му захват и Томи с неговите домашни любимци. И Убиеца с разбитото сърце.



2. Какво четете в момента?


Няколко неща. Както обикновено. Вечерното ми четиво, с което заспивам е "Оковите на скръбта" от Сандерсън, шеста книга от поредицата Мъглороден. Но там съм мно-о-ого в началото. Едва минах пролога, нищо че е 50 страници.

В метрото чета "Пробуждане: Infinity blade", пак от Сандерсън, но тя ще се стопи за няколко пътувания. Действието се развива като че ли някдъе във вселената на "Спиращия войната" и  разбира се, върви супер интересно. И както вече споменах, доакто си сопиша блога вече съм довършила Острието и сега в скута ми в метрото се мъдри "Дейзи Джоунс & The Six"

И накрая точно както се бях заканила (една от причините за което е Гери от Faith is no doubt и вдъхновяващото й ревю), купих си "Мемоарите на една Гейша" и си я чета в обедната почивка или ако отидем някъде на излет. Общо взето имам наредени винаги  минимум четири книги до главата ми, чието действие върви паралелно. 






4. Оценявате ли книгите със звезди?

Да, но само когато са 5 звезди. А те са за книгите, в които съм безусловно влюбена. Не обичам да давам лоши оценки. Не обичам да пиша лошо за книги, които не са ми харесали. Когато не ми хареса някоя книга, просто не пиша за нея. Това, че аз не я харесвам, не означава, че няма да е любима книга за редица други читатели. И ако има хора, които следят скромния ми блог и вярват в преценката ми, то предпочитам да ги подхлъзна да прочетат нещо и да не им хареса, отколкото да не прочетат нещо. 

Друго полезно свойство на този ми подход е, че когато някой ми каже "препоръчай ми книга", само отварям списъка с прочетени в Goodreads и ги подреждам по моята оценка. И ето ги, съкровищата, които според мен си заслужават no matter what!






5. Какво ще е следващото ви четиво?

Следващото мисля да е "Дейзи Джоунс & The Six", за която протривам ръчички отдавна. :)
(Междувременно вече чета "Дейзи" и съм си подготвила след нея два комиска за Jack Eridon)






6. Имате ли wishlist?

Имам, но не го следя много, ако трябва да съм честна. Обикновено боравя с вече купените книги у дома по рафтовете с непрочетени.







7. Коя е следващата книга, която ще си купите?

Мммм, най-вероятно ще е още тези дни новата книга на Катрин Арден - "Скришни места".


8. Любим автор?


Този въпрос е удар под кръста. Отказвам да отговарям на подобни подвеждащи въпроси. Защото нямат еднозначен отговор.
Истината е, че вероятно като повечето от вас и аз съм на вълни - криминална, натуралистична, трилъри, фентъзи, драма...И според периода, настроението и вълната имам любими автори. Последните писатели, чието творчество обикнах безусловно са Патрик Нес, Фредерик Бакман, Маркъс Сюзак и Брандън Сандерсън. Примерно...






9. Участвате ли в групи в Goodreads?

Не. Убийте ме, не знам защо. Май съм се включила в някакви преди години, защото  получавам ъпдейти за активността в някакви групи, но не помня да съм била някога активна.

А вие използвате ли Goodreads? Кое е любимото ви виртуално местенце са книгоманстване? :)
Ще се радвам да споделите някоя от вашите читателски особености :)
А защо не и да станем приятели. В случай, че още нямате Goodreads, време е да си направите! :)