"Към Никъде" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

 

Заглавие: "Към Никъде"

Автор: Брандън Сандерсън  

Издателство: Artline Studios

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 392

Година: 2021

 

Дори да не сте фенове на Сандерсън или на тийн фантастиката, или на фантастиката като цяло, си заслужава да си купите тези книги само заради простичкото удоволствие да ги притежавате. Всъщност именно дървената корица на "Душата на императора" е това, което ме накара да посегна за пръв път към книга на Сандерсън. Така че за мен тези корици имат особено значение. Но мисля, че дори и лишени от сантименталната си стойност, мога  с ръка на сърцето да кажа: жестоки са. А това, което се крие между тях също заслужава не по-малко внимание. (В този ред на мисли дължа едно огромно благодаря на Издателство Артлайн, задето влагат толкова страст, мисъл и креативност в работата си. ) 

 

"Към Никъде" е третата книга от поредицата "Към Небето". И тя ни запраща на съвсем ново място - в Никъде. Сандерсън продължава да разширява света или може би е по-правилно да кажа вселената в своята история. Нов свят, ново измерение, нови приключения, нови приятели и врагове се изправят пред Спенса. В Никъде на Спенса ще й се наложи да премине отново през куп нови и неизвестни препятсвия, съпроводена от Ем-бот и един нов и малко съмнителен приятел - Чет. Ще се бие с пирати, ще попадне в плен, ще изследва безброй нови светове, ще участва в дуели, ще се състезава, ще планира бунтове, ще бяга и ще преследва, ще открие нови неща за себе си, които ще я накарат да преосмисли целия си живот. Изобщо очакват я големи промени. 

И докато всичко това се случва в другия край на вселената, буквално Никъде, човечеството, начело със Звездната академия, е в разгара на война с Върховенството, за която изгледите да спечели не са особено добри, всъщност по-редно е кажа, че изгледите да не я загуби окончателно, не са особено добри. И кратките новини, които Спенса получава от Джорген, благодарение на сайтоничната им връзка, я притискат повече от всякога да открие път и изход от Никъде. 

Никъде всъщност е нещо като място за рециклиране на Вселената. Крайна точка без изход. Девета дупка на кавала. Рядко някой избира да отиде в Никъде, да не кажа никога. Там те изпращат. В изгнание или "за поправка", докато великото общество на Въховенството не реши отново, че си годен за техния съвършен свят.

Никъде гъмжи от нови и непознати видове, от приятели и врагове. Всеки е съмнителен тип, докато не се осмелиш и заложиш на него доверието си, за да видиш къде ще те отведе. На Спенса, както обикновено, ще й се наложи да вземе няколко трудни решения и някакви набързо скалъпени избора. Както се казва, правим каквото можем и се надяваме на най-доброто. 

Ако в предишната книга проблемите на Спенса бяха по-скоро политически или етични, то тук имаме чисто динамична приключенска фантастика. Главната героиня трябва да стигне от точка А до точка Б в един напълно непознат и различен свят, от което произхождат и повечето опасности по пътя. Но Спенса е изобретателна, също така доста вироглава и безразсъдна, така че не е като да й липсват идеи. Осъществяването им и как това ще засегне затворената екосистема на Никъде е друг въпрос. Хубаво е да видя, че и образът на Спенса се разви. Двамата с Ем-бот претърпяха някои сериозни метаморфози във взаимоотношенията си. Едно безразсъдно момиче и един бързо учещ се изкуствен интелект трябва да научат някои важни уроци за емоционалната интелигентност. Това ще ги въвлече в редица трогателни и в същото време забавни диалози и ситуации, които двамата ще трябва да отиграят. 

Харесах този свят, хареса ми много какви чудесии е съградил в него Сандерсън. Харесва ми колко гъвкав и непостоянен е. Колко различен и многопластов.

Нямам търпение да видя какво ще се случи, когато странстването на Спенса по световете свърши и тя се върне при "своите" хора. Да видим, коя ще е следващата спирка, която Сандерсън ни е подготвил. 

"Където пеят раците" - Дилия Оуенс (Ревю)

 

 Заглавие: "Където пеят раците"

Автор: Дилия Оуенс  

Издателство: Лабиринт

Превод: Лидия Шведова

Брой страници: 320

Година: 2019

Не знам при вас как е, но при мен има дни, в които текстовете просто не вървят. На този текст специално хич не му върви. Може би защото вече много е изписано по темата или просто ми е трудно да подредя мислите си, но това сигурно е пета или шеста чернова. Започвам, премислям, трия. И така.

 

Да си призная първо мислех изобщо да не пиша за нея. Така де, едва ли ще ви кажа нещо ново. Но "Където пеят раците" ме остави с противоречиви чувства. Не ми въздейства толкова на емоционално ниво, колкото на психологическо. Дилия Оуенс е подходила много рационално и добре обмислено към историята на Кая. Харесва ми това, че на всеки един етап от развитието на малкото момиче, Оуенс обхожда ситуацията от всички страни и развива мотивацията на всяко едно решение. Например епизода с изоставянето. Един по един всички членове от семейството на Кая си отиват. Всеки се "разделя" с нея по свой собствен начин, оставяйки бъркотия в душата на детето. Последен остава Татко. Този Татко, от когото всички у дома се страхуват, който впрочем също не е изцяло очернен. Татко има и своите добри епизоди, но те не са с цел извинение или оправдание на поведението му, просто Татко не е лош човек. Животът е труден.

 

Кая остава напълно сама и беззащитна в семейната къща в мочурището. Разбира, че има нужда от възрастен, разбира, че има нужда от пари, от храна, от дрехи, но детското й мозъче обработва и много други парчета информация. Кая възприема неугледната и запустяла къщичка в мочурището като дом, като семейна къща. Ако и тя я напусне, повече няма да бъде нищо. Докато някой от семейството все още живее там, тази постройка ще продължава да бъде дом, в който Мама и останалите могат да се върнат един ден. Да се върнат при Кая. Дилия Оуенс е уловила и изразила много добре именно тази сърцераздирателна детска невинност и вяра в хората, която не би била възможна, ако Кая беше малко по-голяма, например тийнейджърка. 

Когато сме деца, обработваме информацията от околния свят по различен начин, основата върху която изграждаме логическите връзки в света и действията ни се базира на най-близкото, това което ни дава най-голяма сигурност - дома и семейството. Там сме някой - нечия дъщеря, нечий брат или внучка. Навън сме просто име, непознат. Но в семейството имаме своя роля, цел и предназначение. Навън трябва сами да търсим път и място за себе си в широкия свят, пълен с различни характери. Колкото и да боли, колкото и да е трудно, Кая избра да съхрани надеждата за тази сигурност и намира начин, за да остане и да живее дори и сама в семейната къщичка в мочурището. 

Малката Кая израства дива, свободолюбива и саможива. Наивността, която върви ръка за ръка с непознаването на обществените норми, я поставя в редица трудни ситуации, от които единствено натрупването на опит чрез грешки, могат да й проправят път и да я научат как да бъде част от нещо. Краят на историята беше очакван и да си призная дори желан. Израстването и създаването на Кая като личност направи съвсем логичен края на историята. Всичко останало би било нереалистично или потъпкване на всичкия труд, който Оуенс е вложила в нея. 

Харесвам страшно много Кая, макар че сцените, в които беше описвана като диво дете, с разпилени по вятъра коси и боси крака, бяха доста клиширани. Харесвам много това, че Кая направи един детски избор и си проправи със зъби и нокти път към постигането му. Харесва ми, че това не остана самоцелно. Дилия Оуенс използва този тласък, за да даде на Кая нужния инструментариум, с който после да се справи в джунглата наречена "общество". Харесва ми, че не й спести грешките на наивността, ами ги използва, за да развие чертите от характера й, за да създаде личността й. 

 

Може би оттам идват и противоречивите чувства, с които ме остави "Където пеят раците". Очаквах една дълбоко емоционална книга. Не ме разбирайте грешно, историята на Кая е сърцераздирателна и вдъхновяваща, но Дилия Оуенс няма за цел просто да разплаче читателите. Не, тя направи много детайла и хладнокръвна дисекция на живота и пътя на Кая. Осмисля изборите й, развива я, тества я, хвърля света срещу нея и я оставя да се изправи на собствените си крака и да се пребори за бъдещето си. Кая оживява, излиза от ограничението на хартиените корици и заживява в ума и сърцето на читателя. В този ред на мисли приключвам и текста. Няма смисъл да се впускам в задълбочен анализ, такива ще намерите много в интернет. Хубава книга е "Където пеят раците". Дилия Оуенс заслужава всяка похвала по нейн адрес.