събота, 13 юни 2015 г.

Приятелство, игри и любов в "Ние, Лъжците" на Е. Локхарт

Започнах "Ние, Лъжците" вчера надвечер, за да затворя корицата едва към малките часове на нощта, стъписана и невярваща на прочетено. Обичам когато книгите те изнанедват не по онзи детективски начин, а когато изведнъж разкрият пред теб мистерия по начин, който и в най-задълбочените си анализи не си преполагал, че е възможен. И не поради някаква друга причина, а защото думите, които писателката е вплела досега в повествованието по никакъв начин не предполагат това развитие. Но в същото време, когато истината излиза на яве, ти неоусетно започваш да се връщаш назад и четейки да откриваш онези малки закодирани жестове, думи, настроения, които се опитват да ти подскажат развръзката, но ти си игнорирал всеки един от тях всезнайно.Featured image
Кади е младо момиче, което расте в изключителния фалш и парадиране на несметно богатото семейство Синклер. Кади е обикновен тийнейджър, колкото може да бъде обикновен един ужасно богат подрастващ, който прекарва всяко лято на частния остров на дядо си. И макар Локхарт да използва именно парите на семейството като контрапукт на събитията и да засяга някои обществени гледни точки, които се пораждат от разкоша, в който тънат героите й, не това е главният мотив на книгата. Историята се завърта около четирима приятели - Кади, Гат, Мириън и Джони или както Кади обича да ги нарича "Ние, Лъжците" и най-вече около мистерията, която Кади трябва да разкрие след като се връща на острова две години след инцидента. 
Кади отново се среща със своите незаменими, любими приятели, които в продължение на две години не са й писали, не са отговорили на нито едно нейно обаждане или електронно писмо, не са показали с нищо, че се радват на подаръците, които им е изпратила, нито че се интересуват и на йота от състоянието й.
И ето, че след две години отново ги среща. Любовта й към Гат е толкова чиста и силна, че й позволява да му прости отсъствието през това време, в което тя е имала нужда от него. А Мириън и Джони не спират да й повтарят да не се занимава с него, защото това няма да се получи и него накрая пак няма да го има. Мириъм е покосена от временни болестни състояния и изглежда с всяка следваща страница те да зачестяват, но дори и това не може да смути задружността на четиримата, нито тези четири изпълнени с приключения и забравени игри седмици. Носталгията по отминалото детство, стратите игри, пропуснатите дни лъха от страниците на книгата със своя приятен аромат на прах и вълшебства. Докато спомените не започват да се връщат един по един, а приятелите й да нашепват предисторията към инцидента, кавгите, раздорите, интригите в семейството, които са довели до злополучната нощ. Докато накрая Кади се изправя пред истината за спомените си, пред онова, което изборната й памет е отказвала през всичкото това време да запомни. Но не бих си позволила да ви разкрия този неочакван обрат. Всеки заслужава да го изживее сам с думите на Локхарт.
Тази книга ме изненада приятно, макар да не даваше такива заявки, заради което вероятно и остана някъде по-назад в рафтовете ми до снощи. Заради много книги съм оставала да чета до сред нощите, но малко от тях са били такова неочаквано откритие.

Бяството в "Пътуване към себе си" на Блага Димитрова

За втори път в моя живот се оставям на силата на думите на Блага Димитрова. И за втори път си казвам на края на книгата успокояващо: "Има и други нейни книги, които да прочетеш. Тази не е последната" и тихо, копнеещо изчаквам до следващата ни среща. Featured image
Но нека първо ви разкажа за тази. Блага отново ни запраща с всички сили по чукарите. Този път обаче геройте й не са алпинисти, а върхолази. Това са онези хора, смалили се като точки в полезрението ми, когато отправя взор нагоре. Това са онези хора, за които си казвам "Сигурно е ужасяващо да работиш там горе, вързан за едно въже" и да поклащам глава "Не ги разбирам". 
А главната героиня Райна е направила нещо още по-немислимо за мен, избягала е от удобния си живот, за да се изкатери там горе и да се труди усилено, неуморно, докато не отмие миналото от себе си. Още с първите страници на книгата разбирам, че Райна бяга от нещо. Отрязването на косата, макирането под мъжки дрехи, прямият необщоприет за нежния пол начин на държане са белези на това бягство. На корицата пише "Пътуване към себе си", но в моят ум продължава да се върти думата бягство. До последните страници в мен подскачат питанки: От какво бяга? Заради кого бяга? От кого бяга? и въображението ми рисува всевъзмжни сценарии, без да допусне най-очевидния за онези години. Петното от което бяга е политическо. 
Товага разбирам и защо бягството е пътуване към себе си. 
Блага Димитрова потапя читателя в атмосферата на едно друго малко затворено общество, носещо всички белези на режима и на една напълно самодостатъчна и затворена екосистема. Едно малко сборище от хора, характери, личности, интереси, политика, интриги, обич, задружие и онази особена същност на групата като една добре смазана и самостоятелна машина.
Featured imageНа фона на сблъсъка и общото съжителство на тази микросреда се развива и една друга сюжетна линия - любовният триъгълник между Райна, Димана и Влад. Но в него няма нищо пошло, нищо карикатурно или мръсно. този триъгълник също живее сам за себе си и връзката между участниците му се подрахнва от отношенията помежду им като една перфектна симбиоза. Няма мръсни номера, няма кавги, няма женски бой и скубане. Невероятно нежен и завладяващ е начинът, по който Блага вшива в нас тази любовна история с всичките й трепети, страхове, мисли, копнежи и действия, премерени и отчаяни. Единствено в този триъгълник може да се зароди искреното приятелство между две съперници за сърцето на любимия. Единствено тук всяка успява да се види с очите на другата и да види любимия си през нейните очи, да почувства погледа му върху нея.
И отново имам усещането, че сюжетната линия присъства в книгата само и единствено, за да угоди на желанието и копнежа на Блага Димитрова да разпилее в нас мислите си. 
И отново оставам жадна за нейните думи.

петък, 12 юни 2015 г.

Слепота и страх в "Kутия за птици" на Джош Малерман

"Кутия за птици" се порадва на доста медийно внимание. Трябва да призная, че тази кампания беше една от причините да я купя още на панаира на книгата преди месец. Друга причина беше наистина доброто и стилистично издържано оформление на корицата. И не на последно място историята, която прочетох на задната корица. 
Признавам, че имах малко по-различни очаквания за книгата и поради тази причина отговарях доста неясно на въпроса "За какво се разказва?", който неизменно следва в офиса, когато започна нова книга.
Очаквах една силна антиутопия, изваден от контекста свят, който да ме въвлече и окове с правилата си. Дъlго време чаках да се появи кутията за Featured imageптици, заради чиято идея се впуснах в това четене. Това охлади потушените ми набързо надежди и ме накара да погледна с нови очи на историята. Отхвърлих очакванията си, махнах с ръка на лутането меду страниците и зачетох в унес. 
Да ви запозная с Малори. Тя живее в свят, какъвто ни е трудно да си представим. Свят, в който ако искаш да оцелееш, трябва да се лишиш от зрението си. Един свят на безплътни сенки, който  те подлудява, ако имаш наглостта да го погледнеш. Прекарала четири години в подготовка за този ден, Малори тръгва по реката заедно с двете си деца, за да търси надежда и живот за тримата. И докато гребе омаломощена от страх, с години сдържана издръжливост и самообралание, ранена и изпълнена със сенки, Малори се връща назад в дните, в годините, когато цялата тази лудост е започнала. Спомените й се лутат назад към мъртвата й сестра, към родителите си, с които така и не можа да се чуе за последно, към съквартирантите в къщата - лудият Гари, бременната Олимпия, Джулс и преданото му куче Виктор, към вечно изпълнения със съмнения Дон и Нейният Том. 
Всяко нещо, всеки персонаж е на мястото си в повествованието. Проекцията на всеки от героите изразява конкретна идея и емоция на автора. Ретроспективният подход също играе много по-сериозна роля от литературен похват.
Светът е полудял. Отвориш ли си очите, зърнеш ли едно от онези същества, си загубен. До края на книгата не се разбира какви са тези същества, от които всички се страхуват и които всяват страх във външния свят, преобразяват го и го превръщат в арена на лудостта. Липсата на тази информация - как изглеждат, какво причиняват на хората и всички останали неизяснени покрай тях детайли, първоначално ме побъркваше. Като незавършена торта, сякаш си опекъл и наредил блатовете, но не си намазал сметаната отгоре. Оставих впечатленията си да отлежат ден-два до този момент, когато сядам пред празната страница и всичко се нарежда като пъзел в ума ми - историята и всички нейни съставни части си отиват по местата. 
Featured imageХарактерите и поведението на героите, тъмните краски, които редят буквите пред погледа ми, символиката криеща се зад кутията за птици, която Том донася в къщата, пътят, който Малори извървява и изумителният начин, по които учи и възпитава децата си още от бебета в този мрачен свят - всичко това си има точна позиция в целостта на повествованието. 
Не бих я окачествила крато мрачен трилър, психо или просто като страшна книга, която те държи нощем буден. Чела съм много по-мрачни и въздействащо страховити истории, но рядко съм попадала на толкова педантично подредена книга. Това е думата - педантична и точна като математическо уравнение. Не е лесно да се пише в ретроспекция. Трябва да улучиш точния момент, в който да вмъкнеш главите от началото на историята, където те ще бъдат адекватно обяснение на мъгливото настояще, което все още не разкриваш пред читателя, оставяйки го в напрежение и очакване. Джош Малерман си е подбрал моментите дяволски добре. Книгата е идеално структурирана като завръзка, кулминация и развръзка до най-малкия детайл - от насмешливия тон на Малори, когато тази лудост започва, през борбата й за живот в къщата заедно с другите сyкваританти и през трудното решение, дали да ослепи децата си, до моментът, в който Малори най-накрая си позволява лукса да даде им даде имена и така Момиче и Момче се превръщат в Олимпия и Том.
Ако разгърнете тези страници, ще се сблъскате с една професионално написана книга, която ще разгърне пред вас какво е да живееш в една своеобразна кутия за птици, в пълен мрак на ума и тялото, затворен, сляп и изолиран от агресивния свят отвън тази кутия в борба за живот и за правото да отвориш очи и да опознаеш цветовете на дъгата.

понеделник, 1 юни 2015 г.

Книгите горят на "451° по Фаренхайт"

— Вие сте безнадежден романтик — каза Фейбър. — Това би звучало смешно, ако не беше толкова сериозно. Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите. Същите неща би могло и днес да ги има в програмите на „семействата“ в телевизионните гостни. Програмите на радиото или телевизията и днес биха могли да бъдат проводник на знания, но не са. Не, не само от книги имате нужда вие! Търсете онова, от което имате нужда, навсякъде, където можете да го намерите — в стари грамофонни плочи, стари филми, стари приятели; търсете го в природата, търсете го у самия себе си. Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим. В тях няма нищо магическо. Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една о друга отделните части на вселената, така че тя да ни изглежда като нещо цяло. Вие, естествено, не сте могли да знаете това, естествено, все още не можете да разберете какво искам да ви кажа, като ви разправям всичко това. Но интуицията не ви лъже, а това е важното.
 Чета "451° по Фаренхайт" и една нова необятна вселена се разкрива пред мен. Вселената на Рей Бредбъри. Чета и потъвам в думите му. Тази книга ме омагьосва и фиксира, задържа ме в погледа си, оглежда ме, преценява ме, а после ми разказва историята, внимава във всеки един миг, дали аз слушам внимателно или не заслужавам тези думи. Току си поема дъх, вдига поглед и проверява реакциите ми.
Featured image
 Книгата ме увлича толкова, че не усещам кога започвам да чета на глас. Искам да чуя думите, който скачат пред погледа ми, сякаш ще станат по-реални, по-наситени с емоции, по-истински пред мен.
 Започнах неговото творчество с "Хайде всички да убием Констанс" и останах приятно изненадана с висящия въпрос в ума ми, защо толкова години избягвах Рей Бредбъри. Донякъде се радвам. Радвам се винаги, когато ми предстои да открия автор, чийто думи да заобичам. Когато се появи някой нов за мен писател, чийто книги да търся неуморно, докато не прочета творчеството му.

"451° по Фаренхайт" разказва за един свят без книги, без ценности, без мисъл. За един свят където пожарникарите не потушават пожари, а ги палят, където книгите не се четат, а горят, защото те карат да мислиш. За един свят, в който хората не живеят а просто съществуват невежо щастливи. Привидно щастливи, защото как би могъл да определиш, дали си щастлив, ако не се интересуваш от нищо, ако не позволиш на никой да те развълнува, ако не вдигнеш взор към небето, към звездите поне веднъж, ако не позволиш на вятъра да те погали, ако не общуваш с хората, които обичаш, ако не обичаш изобщо.
Featured imageКнигата е смесица от футуристична фантастика и антиутопия, които както вече сме забелязвали и преди при Оруел и други писатели вървят толкова естествено ръка за ръка. Но това, което най-много докосва в тази книга е желанието, което поражда и надеждата, която оставя след себе си.