Надявам се, че моето писмо ще ви открие в добро здраве. Надявам се също така в края на този текст, след задължителните поздрави, с които ще приключа да съм се вместила в приетия за официална кореспонденция обем от 1-2 листа, изписани от двете страни. И моите думи да попаднат в купчината с писма, които си оставяте за десерт, а не като онези дебели пликове, които толкова ненавиждате и четете по задължение.
Извинявам се предварително все пак, ако това е крайният резултат. Аз с малко думи не мога. Затова и се възхищавам толкова на творчеството ви.
Вчера затворих последната страница на Вашата книга "Форма на живот" и все още предъвквам някои размисли. Харесвам разнообразието от теми и проблеми, които засягате в книгите си. Поправете ме, ако греша, досега повторение на главната тема не е имало.
Проблемът с хранителните разстройства е наболяла тема през последните бих казала петдесет години и се изостря с всяка изминала година. В "Книга на сестрите" говорите за анорексията, а тук за затлъстяването. Дълго време нашето общество приемаше единствено анорексията като болест, а затлъстяването като срамно петно върху засегнатите.
Лесно е човек да излезе извън здравословните граници на съществуването си. Живеем и работим във високотехнологична, бързо променяща се и нестабилна среда, която разхвърля вниманието ни на хиляди места. Сами усложняваме живота си, неспособни да избегнем собствените си капани. Затъваме в блатото на вредните навици, до степен в която дори и да видим спасително въже сме неспособни да го достигнем.
А разковничето действително се крие в комуникацията - в споделянето, в локализирането, в разпознаването и признаването на проблема. Първата стъпка към промяната идва от осъзнаването на нуждата от такава.
Няма да теоритизирам коя в действителност е формата на живот в романа ви. Вярвам, че всеки трябва да открие истината за себе си и че тази истина разкрива до голяма степен характера и световъзприятието на този човек.
Каква е моята лична истина ли?
Вярвам, че двете форми на живот са неразривно свързани. и съществуват едновременно в противовес една на друга и търсене на баланс помежду си.
Искам отново да изразя с думи удоволствието, което Вашите книги ми носят. Всеки път сядам подготвена за поредната налудничава идея и накрая пак оставам изненадана. Всеки път напускам владенията на Вашето въображение в различно състояние на духа - понякога умиротворена, понякога с отворени кървящи рани, понякога отчаяна, а друг път изпълнена със сарказъм. Всеки път обаче си тръгвам с храна за размисъл и изпълнена с любопитство към следващата Ви история.
Искали ли сте някога да можете да промените миналото? Да вземете "другото" решение? Да кажете другата реплика? Да замълчите в онзи момент? Да помолите за прошка? Да бяхте казали нещо?
Все още смятам, че не бих променила нито едно от решенията, които съм взела, макар и да ми се иска понякога, защото в крайна сметка, днес съм човекът, който съм именно заради теи решения - и правилните, и грешните. А аз колкото и нескромно да звучи, харесвам човека, който съм. Също така смятам, че е хубаво човек да иска да стане по-добър, а това няма как да се случи, освен ако не си позволим да взимаме грешни решения.
Четейки сега обаче "Преди кафето да изстине" си мисля, кой не би се възползвал от възможността да се върне назад във времето, за да си поговори с човек, когото е загубил. Или просто да се усмихне в края на срещата, вместо да си тръгва навъсен? Аз определено не бих отказала тази възможност.
И тук отново идва тази тиха азиатска мъдрост, която толкова много обичам. Тошиказу Кавагучи разказва четири съвсем обикновени делнични истории, които са се случвали и продължават да се случват на стотици, ако не и милиони хора. Четири истории за раздели, последната, от които просто ми разби сърцето.
Четири истории, съвсем различни и въпреки толкова толкова близки. Тошиказу Кавагучи отваря рани дълбоко, за да ги намаже с мехлем и да ги превърже.
В животът ни са вплетени толкова пропуснати възможности, моменти, думи и издихания. "Преди кафето да изстине" ни напомня, че няма по-тъжно нещо от премълчаните думи. Ако имахте време, колкото кафето ви да изстине, какво бихте казали, на най-любимите си хора? Разбира се, че всичко онова, което някога, някъде сте премълчали, защото дори и това да не промени нито миналото, нито бъдещето, всяка споделена дума променя самите нас. Защото понякога за най-малките думи се изисква най-голямото усилие.
Част от мен остава в кафенето при Казу и компания. И на нейно място се настанява нетърпение да се завърна отново там и да опозная още от техните истории.
Не съм голям фен на трилърите и поради тази причина съм доста придирчива към жанра. Разбира се, имената на Рийз Уидърспун и Харлан Коубън изиграха сериозна роля в решението ми да я прочета. И се оказа точно по мой вкус.
Историята се развива с добро темпо и двамата автора имат много добро усещане за ритъма на действието. Историята се забърза на правилните места и забавя там, където има читателя има нужда да осмисли новите открия, да ги подреди или да ги изживее. Тази прецизност ми хареса страшно много. Няколко скорошни срещи с книги писани от режисьори ме оставиха леко разочарована в очакванията ми, защото се опитват да пресъздадат филм сред страниците на едно книжно тяло. Но истината е, че филмите и книгите като цяло имат различни нужди - и по отношение на темпото, и на детайлността, и на персонажите, изобщо по отношение на всичко. Но те двамата са се справили много добре, защото през цялото време се чувствах като зрителна "Мисията невъзможна"(който там пореден номер е).
Главната героиня Маги е блестящ реконструктивен хирург, който обаче след редица трагични събития губи лиценза и пътя си. Маги се намира в абсолютна емоционална безпътица и житейска криза - неясно бъдеще, ужасно минало, спомени, които заплашват да я погълнат и унищожат и никаква светлина в тунела.
Докато не получава едно мистериозно и неочаквано предложение за работа, което може да реши всичките й проблеми - нека да кажем материални проблеми - от финансовите затруднения, до лиценза.
Но когато се съгласява да приеме работата и отпътува за Русия всичко тръгва по спиралата надолу. Всичко се обърква жестоко. А тайните не спират да изплуват на повърхността една след друга като подути трупове. Маги няма представа на кого да вярва. Затова не вярва на никого. Но все пак сама не може да стигне до дъното на тази история, затова използва козовете си по възможно най-добрия начин. И това ми хареса страшно много.
Маги се различава много силно от жанровия стереотип - тя е проницателна, притежава завидна доза реализъм и въпреки, че е емоционално смазана, действа преднамерено и разумно спрямо ситуацията. Използва за своите лични цени инструментите, които всички замесени страни волно или неволно й предоставят, докато се опитват да я накарат да играе тяхната игра. Определено ролята на главната героиня внесе много свежест.
Високотехнологичната нотка също беше много на място. Обичам старомоден екшън и модерни декори.Абсолютно доволна съм, според мен дуото Рийз-Харлан са заковали историята.
Амели Нотомб за мен е явление в съвременната европейска, а и световна литература. Всяка нейна книга се отличава от останалите и като замисъл и като изпълнение, и като стил, и като емоционалност, и като форма - абсолютен хамелеон. И в същото време нейният почерк е безусловно разпознаваем.
Всяка нейна книга ми носи истинско удоволствие. И "Книга на сестрите" не прави изключение.
Това е история за изключването, самотата, изолацията, както и за подкрепата, безусловната любов, споделеността и приемствеността. Двете страни на една монета, които разкъсват главната героиня, съшиват я и я разкъсват отново, за да съберат отново парчетата и да ги излекуват.
Добре дошли в света на Тристан родена от безусловната любов между нейните родители - Флоран и Нора, които обаче никога не я вклюват истински в своя свят. Тристан е плод на една ненадмината, ненаситна, хиперболизирана любов, който обаче е откъснат по задължение, а не защото е узрял достатъчно. В света на Нора и Флоран няма място за други хора, било то и тяхното собствено дете, толкова силна е любовта им, толкова пламенна и неукротима. На Тристан обаче и се налага да живее изолирана в този непристъпен свят. Свят, който по право й принадлежи и свят, който никога не отваря вратите си за нея.
"На Тристан яслата много й хареса. Там никога не я оставяха сама. Нямаше моменти, в които вратата да се затваря за нея. Мили жени се грижеха да не й липсва нищо, говореха й. Имаше и други бебета, но те не я безпокояха. Разбира се, не всичко беше идеално, нямаше ги мама и татко. Но вкъщи също ги нямаше"
Така Тристан израства самотна и нещастна, като постоянна пречка за щастието на родителите си, като проблем. Израства с чувството и задължението да направи пространство за своите родители, да ги отърве от нескопосаното си присъствие, да не ги затормозява и натоварва. Защото тя е това - излишен товар. Тристан се научава да мълчи, затваря се в себе си и преборва стоически всеки ден, който дави и малкото слънчева светлина в самота и униние.
Докато не се ражда Летисия - нейната сестра. И Тристан най-после може да сподели задушаваните досега чувства на обич и привързаност.
"Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне. Този полузвуков, полусветлинен феномен се заблъска от едната в другата шейсет пъти в минута и от векове"
Тя е толкова всеотдайна, толкова безкрайно любяща към своята сестра, че Летисия никога няма да изпита дори и капчица от самотата на Тристан.
"Летисия се роди в тази пълнота, докато Тристан я откри на четири и половина години. Летисия никога не разбра какво значи сърцето ти да е гладно, а Тристан никога не можа да забрави това. Едновременно с любовта им се появи един контраст - Летисия нямаше никога да познае страха да не бъде обичана, а Тристан щеше да го изпитва винаги."
Нотомб е от малцината писатели, които умеят да пишат кратко и с малко думи да разкажат голяма история. Но всяка нейна дума реже като нож, безмилостно истинска.
Тя знае как да ти бръкне в мозъка и да те накара да си задаваш въпроси. "Книга на сестрите" е от онези книги, които неминуемо те карат да се замислиш над собственото си поведение като родител и какво би могъл да промениш, докато все още има време. Наред с всичко това, тя отваря и болезнени теми като анорексията, смъртта и травмите от детството.
Това е най-дългият увод, който съм чела през живота си. Петстотин страници въведение в история, в която тепърва ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало.
Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубия плат, който тъче въображението на Абъркромби.
Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, към работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота.
Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от "Мечът на истината" - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му.
И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне.
Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри, става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен.
Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия.
Очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига в следващата книга.
"Слепота" е една от най-добрите антиутопии, които съм чела. И една от най-добрите книги за тази година. Първото нещо, което ти прави впечатление е, липсата на пространство, текстът е наблъскан, пряката реч отсъства, лисва въздух между думите. Още преди да е започнал да чете, читателят се чувства притиснат от тази пълнота в страниците, задушен от липсата на паузи и почивки между изреченията. Започваш да се питаш, в какво се забърквам тук?
Но противно на очакванията ми, Жозе Сарамаго води разказа си умело, темпово и много увлекателно. Страница след страница, не разбирам кога съм затворила последната и оставам сама с мислите си. А след такъв роман, това е малко страшно. Всичко започва с първия ослепял. Паника обзема човека, който седи в колата си и чака светофара, за да потегли, когато бялата слепота се спуска пред очите му и той спира да вижда. Светофарът се сменя, но той не може да потегли, хората от другите коли започват да свирят, други да викат, някои се опитват да му помогнат, докато той безпомощно говори, сляп съм, ослепях, нищо не виждам. Един по един след нещо ослепяват и други, час по час броят на слепите расте. Паниката също. Правителството взима мерки, за да ограничи епидемията, защото случайте изглежда да са свързани, макар и никой да не може да установи по какъв начин се пренася слепотата. Всичко е толкова нелогично, абсурдно и все пак се случва.
Първите ослепели са затворени в една изоставена лудница при крайно екстремни условия за оцеляване. Обзети от страх и паника правителството гледа на тях едва ли не като на терористична заплаха. В името на това да не се разпространи заразата, ослепелите са принудени да се оправят сами в полеви условия, без кой знае какви ресурси освен сравнително редовните хранителни доставки, които рядко стигат и хигиенните средства, които поискат. А всеки, който избере да наруши карантината, бива застрелян.
“Вярно е, че трудността не се състои в това, да живееш с хората, трудността е в това, да ги разбереш.”
Второто нещо, което прави силно впечатление в текста е липсата на именна. Героите са безименни, но не и обезличени. Сарамаго отказва да ги назове с имена, за сметка на това всеки персонаж бива наречен с ролята, с която най-първо влиза в действието или някакъв отличителен белег, който дори и да не е определящ се запазва до края на книгата - първия ослепял, лекаря, жената на лекаря, жената на първия ослепял, възрастният с превръзката на окото, момичето, с тъмните очила, кучето, облизало сълзите, съседката от втория етаж...Това деперсонифициране на героите е необходимо, за да може на чисто да се разгърне същността на всеки един от тях.
" Вътре в нас има нещо, което няма име, това нещо сме ние."
Сцената, ситуацията, в която се разиграва действието на книгата е замислена брилянтно, за да издълбае и покаже различните поведенчески модели на героите - насилника, справедливия, мекотелото, страхливеца, смелия, безразсъдния, доминантния - Жозе Сарамаго е събрал изключително пъстра палитра от образи и ги противопоставя в затворените пространства, в които са принудени да живеят и които трябва да споделят, за да пресъздаде една мини вселена, която може да разгледате като структура вертикално, хоризонтално, психологически, многопластово, поведенчески, ролево, екзистенциално, емоционално. Абсолютно неспособна съм да опиша колко много гледни точки се пресичат и дават храна за размисъл на читателя.
" В действителност все още не се е родило
първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм,
доста по-дебела от другата, която кърви от всичко."
В същината си Жозе Сарамаго изследва поведението на човека, поставяйки го в различни ситуации, повечето от които крайно пресилени и изпълнени с брутално насилие, доминантна воля и жестокост. Но заедно с това покълват и семената на грижата, на разкаянието, на жертвоготовността, на единството, на силата, на смелостта, на издръжливостта, на волята, на прошката и състраданието.
Какво се случва, когато зрението ни бъде отнето? Поставени в екстремна ситуация, хората намират различен път към крайната цел в зависимост от природата и индивидуалността на човек, но каквото и да се крие в най-мрачните кътчета на съзнанието му, в ситуации като тази, мракът се увеличава многократно и превзема и претопява всеки белег на човечност, оставяйки единствено борбата за оцеляване.
Разделени на групи в затворените параметри на общия им принудително споделен живот, различните групи от хора, проявяват различен тип поведение и подход към отделните екзистенциални ситуации, в които са поставени. Въпросът е, възможно ли е в един толкова ожесточен и побъркан свят, в който границите вече не означават нищо, група от хора да изградят силна споделена връзка, основаваща се на емпатия и взаимна подкрепа и да останат заедно до края, до преодоляване на проблема или до края на съществуването им? Този въпрос ме кара да се питам, има ли надежда за човечеството изобщо?
Отдавна не бях чела книга, която играе с толкова полюсни и изострени сцени и емоции.
"Слепота" е книга, която повдига паравана и ни кара да прогледнем, да видим истината около себе си.
Историята на Сарамаго въздейства по много и различни начини - предизвиква отвращение, съчувствие, справедлив гняв, потрес, тъга, страх, мога да изброявам до утре. Имам чувството че от началото на този текст не съм спряла да изброявам. Но наистина се чувствам неспособна да обхвана всички пластове и завои на този човешки лабиринт. Мога единствено да ви я препоръчам. Прочетете я, заслужава си.
"Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат.
"
Открих Амели Нотомб преди десет години, когато Колибри издадоха "Синята брада". Нямах представа коя е и какво да очаквам, но заглавието беше достатъчно примамливо, за да си я купя спонтанно от един панаир на книгата. По това време името на Амели Нотомб беше едно от многото в морето от съвременна европейска литература, които остават встрани от светлините на прожектора у нас. Свалям шапка на Колибри, които въпреки всичко продължават вече години наред да издават нейните книги за феновете, чиято бройка вярвам особено последните една-две години драстично се увеличи. И това може само да ме радва.
За тези от вас, които за пръв път чуват нейното име, ще кажа, че тази жена е на пръв поглед пълна кукувица, тя играе в своя собствена лига, в която няма конкуренция, не може да я сравните с никого. Всякакви опити за препратки са безпочвени и необосновани. Може след време да сравнявате други писатели с нейните книги и идеи, но обратното - не. Амели Нотомб пише в свой собствен жанр - жанра Нотомб. И този жанр няма много маркери, по които да класифицирате книги в него, освен ако не ги е писала тя.
Книгите на Нотомб са ексцентрични, смели и всеки път различни. "Жажда" не прави изключение.
Питам се какъв човек трябва да си или по-скоро какви топки трябва да имаш, за да напишеш книга за последните дни на Христос, при това разказ от първо лице.
Книгата е написана изключително умело, искрено и по начин изпълнен с емпатия.
Повествованието започва в деня, в който е осъден и обхваща нощта преди присъдата да бъде изпълнена, пътя към Голгота, разпъването, смъртта и възкресението. Мислите на осъдения се лутат назад в дните му към пътя, който го е довел до тук и срещите с важните хора в земния му живот - Юда, Магдалена, Петър, майка му и Йосиф и много други назовани и безименни хора и начинът, по който те са белязали неговия живот. Това е един Христос от плът и кръв - човек със страхове, емоции, прегрешения и отговорности. Един Христос, който иска, жадува, един Христос, комуто и злото не е чуждо:
"Ако нямах тази тъмна страна, никога нямаше да мога да се влюбя. Любовното състояние е неприсъщо на хората, които не познават злото. За да изпиташ това главозамайващо чувство, трябва да се наведеш над бездните, които криеш в себе си."
Сега този Христос лежи в тъмната килия, жаден, треперещ, неспособен да заспи, макар че трябва, защото:
"Трябват сили,за да умрещ."
Страховете му кръжат около предстоящото - страхът от смъртта, непреборимото желание за живот и съзнанието за предопределеност и цел. Той знае и разбира защо е тук. Но не се е примирил. Желанието да бъде жив, да бъде сред хората, да ги опознава, да бъде един от тях, кипи в него като непреодолима жажда.
"За да изпитваш жажда, трябва да си жив. Живях толкова силно, че умрях жаден. Може би това е вечният живот."
Дълбоко в същността си "Жажда" е книга за любовта във всеки един аспект на тази дума. Любовта към ближния, към любимия човек, към света, към храната, към плътското, към насладата, към красотата, към малките неща, но най-вече към живота. Жаждата за живот е онази, която никога не можем да утолим. Жаждата, която ни тласка да пием с пълни шепи от него, да обичаме, да искаме, да бъдем, да даваме, да се сливаме, да бъдем себе си, да сме живи.
За пореден път свалям шапка на Амели Нотомб. Всеки път си казвам, че трябва да очаквам неочакваното и всеки път ме хваща напълно неподготвена.
Честно да ви призная, ако не беше Хенри (на снимката), сигурно никога нямаше да си купя тази книга. Предполагам не е лишено от логика, при положение, че никога не съм харесвала котките, преди да си вземем котка.
Но ето ни тук. Хенри е склонил да позира за снимка. Или иначе казано, спи му се достатъчно, за да игнорира факта, колко досадна съм всъщност.
И като сложим настрана всички тези повърхностни мотиви за покупката на тази книга, накрая мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам.
"Пътеписът на един котарак" от Хиро Арикава се оказа точно това, което се надявах да бъде - топла, приятна, забавна, отпускаща история с трогателен край. Без особени обрати в сюжета, историята е ясна - Сатору е тръгнал да търси нов дом на своя котарак Нана. Ако не сте се досетили още след първата среща защо и аз нямам никакво намерение да ви развалям последните глави от книгата. Това го подтиква да се срещне със свои приятели от училище и университета, хора, които някога са били важна част от живота му по един или друг начин, които са оставили следа у него.
Но разбира се Нана е разглезен котарак и все намира кусури. А това кара Сатору да уговаря среща след среща.
Книгата е много сладка, историята ни разхожда напред-назад в живота на Сатору и неговите приятели и близки, след всяка среща сглобяваме още едно парченце от пъзела. Докато накрая с дълбок поклон Хиро Арикава ни позволява да видим цялата картина, да усетим всички емоции, всички нюанси на един пълноценен живот. Няма идеално щастие. Само низ от споделени спомени, емоции и животи.
Хиро Арикава ни напомня, че животът ни оставя следа в света, че всеки от нас завещава частица от себе си на всичко, до което се е докоснал. Всяка дума, всеки жест, всеки миг ние бележим живота на хората около нас, създаваме заедно спомени, споделяме радостта и болката си, oставяме частици от себе си навсякъде - буквално и метафорично. Нашето взаимодействие със света е неизбежно, но това което зависи от нас е каква следа ще оставим, какво ще завещаем на нашите близки и приятели един ден. А спомените рядко са едноцветни.
Без да е претенциозна, от тази история прозира онази тиха и спокойна житейска мъдрост, която е част от културата на японците. Мисълта, която те кара да осъзнаеш, че ти си едно зрънце ориз в безкрайните полета на света. Кара да те усетиш мащабите на всичко около теб и в същото време да разбереш, че светът не е нищо повече от безброй малки зрънца ориз като теб, които заедно създават жужащото гъмжило на живота. Кара те да осъзнаеш, че всяко зрънце има значение, може би не за целия свят, но за една шепа хора, които за него са по-важни от целия свят.
Рядко препрочитам книги. Има толкова много книги, които искам да прочета, че винаги ми се е струвало като неоправдано време, да се връщам отново и отново към някоя история. Но има книги като тази, които ме притеглят обратно към себе си.
Борис Виан е явление в световната литература. Неговите творби са сюрреалистични, на места претрупани като изящна дантела и много въздействащи. Повече от десет години след първия прочит се връщам отново към "Сърца за изтръгване". Харесвам всичко, което съм прочела от Виан, но "Сърца за изтръгване" има специално място в списъка ми с любими книги. Емоциите, които тази книга събужда са наточени като бръснач и Виан няма никакви предразсъдъци или задръжки да реже с този бръснач безмилостно недъзите на обществото, на семейството, на емоционалността ни и на човешката природа.
Самият Виан е много неща - музикант, преводач, журналист, инженер, сценарист, критик, писател, но нищо от тази информация не може да ме/ви подготви за това, което ще откриете между страниците на "Сърца за изтръгване". Ако трябва да поставя някъде акцента, бих казала че долавям най-силно във всичките му творби онази ненавист, онази непримиримост към най-мрачните кътчета на човешката душа. И в "Сърца за изтръгване" тази идея тържествува над всичко. Не мога да ви въведа в сюжета и да обясня защо - тя е абсурдна, дълбоко неморална, изобличаваща, безчувствена и провокираща.
Но не е скандална, като Уелбек например, който има за цел да шокира. Думите на Виан не се натрупват като структурирана целенасочена творба. По-скоро като болка излята пред света, оголена до кокал рана, в която Виан бърка безскрупулно.
Образите му са гротескни, а действията им на пръв поглед ирационални, неразбираеми за нас, нелогични, изопачени и доведени до абсурдност. За да заковат и последния пирон в ковчега на човешката съвест.
Какъв би бил светът, ако нямахме съвест, ако не носим отговорност за собствените си решения, ако ни бъде отнето правото на собствен избор. Този роман няма граници, няма рамка, няма начало и край, няма врата, която да затвориш след последната страница. Жестокостта му остава да витае свободна след последните думи, все още жива и неуморна. Винаги там в задните кътчета на ума ми, постоянно напомняйки за себе си. Разпъва читателя на кръст между невъзможния избор, дали да живее спокоен безсъвестен живот или да заеме мястото на лодкаря и да вади мършата от реката със зъби, докато някой друг не развие съвест по-силна от неговата.
Разбирам защо малко хора се осмеляват да пишат за тази книга. Давам си сметка, че и моите мисли са много разпилени и трудни за смилане, ако човек не е чел книгата. Затова мога само да ви кажа, прочетете я. Не знам, дали ще ви хареса, но ще ви жегне, ще ви предизвика, ще ги погнуси, ще ви огорчи, ще ви свали на земята и ще ви накара да си дадете сметка за реалността. А всички имаме понякога нужда от това.
