сряда, 15 февруари 2017 г.

Седем минути след полунощ настъпва "Часът на чудовището"

Снощи гледах "Часът на чудовището" и осъзнах, че не съм писала за едни от най-любимите ми книги,  сред които са "Часът на чудовището", трилогията за братята Улф, "Пяната на дните", "Сърца за изтръгване". Сега мога да поправя това поне за една от тях. 
Трява да призная, че харесах и филма. Много рядко ми се случва да изпитам същите емоции както от книгата. Наистина страхотна екранизация, която е уловила всички нюанси на емоциите в историята. 
Докато гледах филма снощи изплуваха толкова неща в паметта ми, нещо крайно рядко за мен. 
Спомням си ясно как я купих. Още бях в онзи период на новата си работа, когато не обядвах, а прекарвах обедната си почивка по-късно следобяд в книжарницата. Разглеждах голямата лавица с фентъзи романи, когато сред всичките тези шарени корици с наситени цветове се открои черно-сивия гръб на Чудовището. В момента, в които я взех в ръцете си и попих с поглед обложката, усетих твърдите корици и необичайния й формат, решението беше наловина взето, което обикновено ми стига, за да купя книга. После я отгърнах и видях красивите илюстрации и вече бях сигурна. 

По онова веме още пушех. Започнах я с първата си цигара вкъщи на терасата късно вечерта. Беше ужасно тиха и спокойна вечер. Нямах представа какво да очаквам, дори не бях прочела анотацията. Чудовището тъкмо беше дошло за пръв път Конър и го викаше:
"Конъъъър"
Когато входната врата на апартамента изщрака, подскочих до небесата стресната, цигарата изхвърча, опарих се. Вероятно заради тази случка и подчертано напрегнатата атмосфера в началото на книгата, реших, че ме очаква някоя страховита история. Изобщо не бях подготвена за това, което предстоеше и когато чувствата, които бликат от страниците на тази книга, ме заляха, това се запечата в мен и я превърна в една от най-любимите ми. Докато четях понякога не бях сигурна, аз ли плача или книгата в ръцете ми. И нито веднъж не почувствах тези сълзи като тежест. Те бяха освобождаващи, пречистващи. Сякаш най-накрая си открил нещо наистина важно в този живот и мигът, в който го стиснеш с ръка, цялото търсене, чакане, любов, копнеж се изливат от сърцето ти.
Дори сега, когато пиша тези редове, повече от две години откак съм прочела книгата не мога да възпра емоциите, които насълзяват очите ми. 

Конър е тийнеджър - объркан, емоционален и ужасно силен. Смъртоносна болест отслабва ден подир ден тялото на майка му и изсмуква безмилостно живота й. Колкото повече отслабва тя, толкова по-силен става той - за нея, за себе си, защото не може да си позволи да се предаде, защото трябва да се бори, защото ако се бори достатъчно дълго, болестта ще си отиде и те отново ще бъдат семейството, което той иска да бъдат, само двамта, извоювали си живот, непобедими. Или поне така смята той, поне в това иска да вярва. 

Когато търде рано се превърнеш в мъжа в къщата, когато твърде рано започнеш да правиш нещата, които правят възрастните, когато започнеш твърде рано да поемаш отговорност за неща, които не зависят от теб, това няма как да не остави своя белег. Конър е силен за двама, но в сънищата му продължава да го преследва един и същ кошмар, всяка нощ. Болката и напрежението от поетия товар се трупат, а той не знае как да ги изрази, как да ги освободи от себе си, как да ги сподели.
И тогава точно в 00:07 чудовищното тисово дърво в двора на църквата отсреща се изправя и идва при Конър, за да му помогне да разбере какво се случва с майка му, какво се случва със самия него и как да се справи с тези чувства, които не разбира, а го задушават. Чудовището ще му разкаже три истории, които ще пречупят разбиранията на момчето за добро и зло, правилно и грешно, черно и бяло. Три истории, които да го научат, че те често вървят ръка за ръка, а черното и бялото имат безброй нюанси. Три истории, които да го подготвят стъпка по стъпка да подреди мислите, чувствата си. Три истории, които да го подготвят за четвъртата - неговата история. Истината. Истината от кошмара, която задавя сълзите му всеки ден, която го задушава открай време. Конър трябва да разкаже своята истина на глас и да я приеме, защото тя е част от него, част от безкрайната любов, която изпитва към гаснещата си майка.

Това е битката на Конър с живота и със смъртта. Това е битка с болката от загубата на любим човек, битка със себе си, за да продължи да живее, за да не пропадне в ямата на отчаянието и вината. Битка, която всеки от нас е водил или ще води в даден миг от живота си. Всеки е губил близък и е имал нужда от подкрепа. Никой не може да се справи сам с този товар. Да го затвори в себе си, да го преглътне, да го заключи дълбоко в съзнанието си и да го игнорира, да. Но се иска много повече сила и воля, за да го освободи, приеме и да продължи да живее с неминуемата тъга, но и с любов, надежда и светлина пред себе си. 

"Часът на чудовището" е една красива и трогателна книга, с която Патрик Нес достига сърцата ни и им показва как да се излекуват. Една едновременно силна и нежна история, преливаща от любов и създаваща надежда. Тя е книга за пътя към себе си, към хората, които обичаме, към сърцата ни.




понеделник, 13 февруари 2017 г.

Антиутопичен апокалипсис затворен в стените на "Небостъргачът" на Балард

Написана в далечната 1975г. "Небосъргач" на Балард се появи с подновено издание от издателство Колибри на пазара в края на миналото лято. И като повечето антиутопии, особено с елемент на фактастика, писани в средата и края на миналия век, "Небостъргач" изпреварва времето си с някои от идеите на своя създател.

"По-късно, докато седеше на своя балкон и ядеше кучето, доктор Робърт Лейнг размишляваше върху необичайните събития, случили се в огромната жилищна сграда през последните три месеца. Сега, когато всичко се бе върнало в нормалните си релси, го учудваше как без някакво очевидно начало, без повратна точка, животът им бе навлязъл в друго, зловещо измерение. Със своите четирийсет етажа и хиляда апартамента, супермаркет и плувни басейни, банка и начално училище – всички те на практика изгубени в небесата – небостъргачът предлагаше предостатъчно възможности за конфронтация и насилие. "

Типично в духа на Краля, Балард пуска като бомба над въображението на читателя края на своята история още в първото изречение. А после го оставя страница след сраница да дерзае  и попива всеки детайл, който ще го отведе в края на това пътуване и ще отговори на въпроса, как точно Лейнг се е озовал там на балкона, ядейки куче и кои са тези мистериозни събития, които са го докарали до този момент. Но препратките към Кинг спират до тук. "Небостъргач" е замесена от друго тесто, макар да е не по-малко завладяваща, свирепа и въздействаща.

Когато наскоро разведения Робърт Лейнг си купува по препоръка на сестра си един от 1000-те апартамента в 40-етажния небостъргач в покрайнините на Лондон, няма ни най-малка представа в какво се забърква. Така е модерно. Престижно е да се живее в тези небостъргачи-мегаполиси, които притежават всичко необходимо, за да не ти се наложи никога да не излезеш от тях - училище, мол, басейн, детска площадка, супермаркет. Единствената причина, поради която наемателите напускат сградата е, за да отидат на работа. Но нанасяйки се в този чудовищно голям Бевърли Хилс, далеч не стига върха на елита. Разделението се е ширнало по коридорите на небостъргача и изкачването към високите етажи те първа предстои.  Колкото по-висок е етажът, толкова по-голямо е жилището, толкова повече са екстрите. И въпреки че детската площадка на върха на сградата е една и е предназначена да обслужва нуждите на всички деца, достъпът до нея съвсем не е свободен за майките от долните етажи, както се оказва по-късно.  Това е само дребен пример за назряващите конфликти сред обитателите на небостъргача. И така повод след повод, спор след спор, напрежението расте, взаимоотношенията се изострят, етажите се настройват едни срещу други. Наемателите постепенно започват да се откъсват от външния свят и да се изолират в техния си небостъргач. А колкото повече се затваря един социум, толкова по-неизбежен става конфликтът.

Апокалипсисът се отприщва с една счупена бирена бутилка, литнала от високите етажи, където неспирните партита се леят и сливат едно в друго. Тази бутилка се превръща във фитилът, нужен, за да подпали целия небостъргач. Нагнетеното напрежение по различните етажи постепено се изнася в коридорите, където се превръща в ожесточен спор. Не закъсява и насилието. Жилищата се превръщат в убежища, мебелите в барикади, телата в тотеми.

"Беше се възцарил нов ред, при който целият живот в небостъргача се въртеше около три основни ценности – сигурност, храна и секс."

На преден план излиза първичното, животинското в суров вид - свирепи набези, хищнически преследвания и маркиране на територия. Трите прослойки в сградата започват битка помежду си, но не си спестяват жестокостите и един на друг. Това е борба за надмощие и борба за оцеляване. Естествен подбор в най-чистия му вид. Убий, за да не бъдеш убит. 

"На повърхността ежедневието в блока изглеждаше почти нормално – повечето живущи излизаха всеки ден за работа, супермаркетът още беше отворен, банката и фризьорският салон функционираха както обикновено. И все пак вътрешната атмосфера бе на три неспокойно съжителстващи въоръжени лагера. Позициите се бяха втвърдили окончателно и между долните, средните и горните нива практически не съществуваше контакт. "

Балард проследява всички етапи от формирането на този малък социум до неговото разпадане през очите на трима герои - по един представител за всяка прослойка.
И противно на общоприетото схващане, че бунтът тръгва от угнетения пролетарият, изтощен да е на дъното на пирамидата, тук враждебността е двустранна и макар разделени и групирани от различните нива на вертикалната йерархия, тук всеки е срещу всеки, а конфликтът избухва с еднаква ярост и от двете страни на небостъргача. 

Уайлдър, заселник на най-долните етажи, баща на две момчета си поставя за цел да стигне до върха на небостъргача, изкачвайки се ден след ден, етаж след етаж, като паразит, който се прикрепя към все още функциониращ организъм. Кара го да си мисли, че има нужда от него, а всъщност профитира от неговото положение и живот, изоставяйки го в минутата, в която си намира по-добър гостоприемник на някой от по-горните етажи. Уайлдър е заслепен от своята фикс идея да достигне върха, да извърви пътя от долу до горе и да стане част от елита на това тяхно малко общество. Също като името си Уайлдър е див, недодялан и необуздан дребен хищник, който се придвижва нагоре като чакал, дебнещ жертвата си.

Лейнг, с когото и започва книгата, е представител на средната класа. Позициониран на 25-я етаж, Робърт сам претърпява метаморфозите на обществото и изпитва цялата палитра от чувства, които прозират през първичните инстинкти на жителите в кооперацията, от страх, до крайна жестокост. Лейнг не се е запътил нито нагоре, нито надолу. Той превръща дома си в крепост и оцелява плячкосвайки изоставените апартаменти на и около етажа си, за да оцелее
.
На върха на пирамидата застава създателят на небостъргача - Антъни Роял. Архитектът е на път да напусне луксозното си жилище на последния етаж, когато конфликтът избухва. И тогава двамата с жена му, която дълго време е настоявала да се махнат оттам, водена от своите превисоки претенции, осъзнават, че това няма да се случи, че те просто ще останат тук и ще заемат своето място на шахматната дъска. Архитектът се превръща в алфа мъжкаря на елитната класа. Готов на всяка цена да защити висините на своя небостъргач от набезите на долните етажи, Антъни Роял не се свени да използва властта, която правото на хищника му дава, като лъв, който постепенно създава своя прайд. 

И макар небостъргачът, в които живеят да се е превърнал в гладиаторска арена, никой от наемателите му не позволява и дума от това да стигне до външния свят, а битката в жилищния исполин се превръща в най-свирепо пазената тайна.

С романът си Балард извършва детайлна  дисекция на слабостите едно затворено общество. Безмилостен към недъзите им, той разнищва своите герои до най-черните кътчета на човешката душа, извайждайки на показ първичните желания и животинския инстикт. Блестяща сатира на съвременното общество. Кратка със своите 240 страници, но съдържателна. 


Нямам търпение издателтво Колибри да издадат и "Катастрофа" на Балард, но все още не съм видяла някъде да е обявена дата, така че ще чакаме. 

вторник, 7 февруари 2017 г.

"Трънски разкази" за душата и "Балканска сюита" за Свободата

Бях бременна в 3-4 месец, когато миналата пролет четох "Кървави разкази" и реагирах доста емоциално. Нещо, което отдадох на хормоните и бремеността. Тогава имах честта с тези мои думи да достигнат до Александър Чакъров и да си поговоря с него по телефона - за писането, за разказите, за живота, за ценностите. (И все още имам едно неизпълнено обещание към него - да прочета "Вечния българин". Но аз обещаниятата си ги спазвам.) Трудно ми е да ви опиша за обикновен читател като мен, колко много означаваше този разговор и възможността да се докосна до ума на човека, чиито разкази ме трогнаха и жегнаха толкова силно. 
Сега съм на път да изпадна в същото емоционално състояние с "Трънски разкази/Балканска сюита" на Петър Делчев.Потъвам в тия разкази като в бездна, с всяка следваща дума се гмуркам по-дълбоко из дебрите на човешкото сърце и свободната воля. Не знам как да пиша за тях.
Тая книжка е така малка и тънка в ръцете ми, а тежи ужасно много.

Трънско - толкова е дивна тая земя, толкова сурова и жестока. Ветровете й са урагани, снеговете - виелици, дъждовете - потопи, а слънцето - жар, да ти опари душата може. 
Земя - майка на хора и вълци. Тук хората най-напред се уповават на собствените си сили и най-накрая, в последното си отчаяние на Вярата. Трънчани знаят, Господа няма да ти изоре нивата, няма да ти прибере стадото, нито ще ти отгледа децата. Петър Делчев противопоставя човек и Господ, природа и Вяра. За трънчани вярата е ритуал, който съпътства всеки важен момент от живота им, повече от благоприличие, отколкото по вътрешни убеждения. Но когато останеш сам в гората и вълците завият, не вяра, а сърце ти трябва.
"Никодим изведнъж прозря, че няма предопределение, че нищо не стои зад него, до него, над него, че няма рай и ад, добро и зло, право и криво, справедливо и подло...Има само необходимост. Тук, в гората, в мрака, сред вълчия вой, разбра, че зверовете могат да го разкъсат и никаква земна или небесна сила не би могла да ги спре...Разбра, че без вярата си е слаб. Човек, който винаги се е крил зад голям дувар, защото колкото си по-слаб, толкова по-голям дувар дириш"

Но ако питат Ангелина войвода, тя друго за вярата ще им каже:
"Не бойте се, нямате грях, че слушате да хуля Бога, чисти сте, невинни. Таман до деня на Страшния съд. Само дето тоя съд е минал и заминал... А нас, българите, даже не ни е забелязал, та си седим в мрака на тъмницата без присъда. Ей така, залудо. Седим си и чакаме... Оня за човешките грехове еднаж Го разпнали, а насетне заради пустата Му безгрешност цели народи всеки ден ги разпват... И ние така - разпнати. От чакане."

Нищо не може да ни спаси от нас самите - ни Вяра, ни Бог, ни род и другари. 
Затова и такива се раждат трънчани - диви, дето могат от болка да ти свият сърцето и от смях да те разплачат. Че какви други може да ги роди тая забравена от Бога земя, тънеща в нищета и сълзи, където сърце се иска, за да оцелееш.  Суров е Балканът и не жали чедата си. Тук законите са други:
"Защото всеки може да препаше револвер, но истинските мъже са тия, дето в сърцата си носят везната на любовта. И на нея мерят куршума, преди да го пуснат да дири справедливост,"

Мъчно се четат тия разкази и трудно се оставят. Затягат се като шина около сърцето ти - ритмично, сантиметър по сантметър затягат хватката. Думите се забиват като камъни в гърлото ми, като свредели бавно се наместват. Задушават ме и в същото време отприщват такава сила на духа, каквато в тия лигави скотски времена често забравяме, че имаме. 

Това са разкази, които те хващат за крака и с невероятен замах те запращат на земята - същата оная земя, раждала хора и вълци, отгледала ги като едно. Разкази, които те карат да се изправиш след това, да застанеш здраво на краката си, да вдигнеш глава, да стиснеш зъби и да благодариш за всичко, което имаш, защото корените ти го изискват, защото паметта остава след тях като съвест да нарежда в ума ти. 
Разказите на Делчев не се четат, преживяват се със сърце и разум. Не думи, а картини рисува в тия страници - ярки като живота и мътни като човешката душа. Демир Бозан понесъл нагоре по баира Росица и нероденото им дете, на крачка от сетния си дъх, ала пак се изправя, защото тоя живот, ако не може да пренесе на плещите си, ничий живот не си струва мястото на този свят. 

Страхил Чобанина преметнал пояса през дървото на примка, увиснал с цялата си тежест, грях и любов на него, ризата му бяла и лека като един неизживян живот се вее на мъртвото му тяло и ни човек, ни вълк смее да оскверни трупа му. 
"Луната посребри мокрото на пътеката, а вълкът се извърна, вдигна глава към нея и резна в небето жалния си вой, сякаш оплакваше съдбата, живота, вселената, вълчия Господ и този мъж, изгубен безвъзвратно за човешкия свят."
Жената на Гьока, която толкова години убиеца на мъжа си в очите гледа, устата му целува, постелята му дели, която от гняв и омраза сама смъртта на неродените си деца на съвестта си слага. 
"Жената притисна с длани сухите си очи. На два пъти в живота Господ ѝ проводи истински мъже. Дяволът ѝ отне единия, тя самата затри другия... На Гьока роди три деца, уби трите на Страхил... Каква майка бе тя? Уж за добруването на живите плати с живота на неродените! Но майчиното сърце се сви при мисълта, че човек не може да слага мярка на живота и на смъртта и че един ден децата на Гьока ще плащат нейния грях пред децата на Страхил... А тя, майката на всички тях — родени и неродени — ги предаде. Защото не мислеше за бъдещето им, а остана да живее в миналото — при своята нелепо прекъсната моминска любов"
Младата Ройда, осквернена, омърсена, на парче окървавено месо направена, ала душата й чиста, а очите й силни и непримирими, никой не може ги сломи или надигра.

И всичката тая човешка мъка, ала и сила се излива из страниците, изписани от ръката на Петър Делчев, за да израснат в една последна новела - призив към най-ценното, що има един човек - свободата. 
Историята на Ангелина войвода жигосва право в сърцето със своя хъс и жажда за борба. 
Докато човек не се освободи сам от оковите си, никой и нищо не може да го освободи. Семейството ни учи да живеем в подчинение, вярата ни казва, че преклонена глава сабя не я сече, а робията не прощава никому нищо - ни чедо, ни чест, ни живот.
И тоя идеал за свобода, ще продължава да ехти в сърцето ми, дълго след като затворя последната страница на тази книга 
"Ангелина милееше за друга свобода — такава, която всеки може да носи сам в себе си, само за себе си, лично. Свободата на човека да бъде човек. В нея се коренеше другата — общата, черешовата... Оная, дето ехтеше по баирите на Шипка и караше гърдите на опълченците да звънтят като камбани при всеки удар на куршум или щик... "



Колко сила се крие в тоя беден, окаян народ, колко мъдрост и глупост, грях и невинност. Мъжете - планини, а жените - урагани. Какъвто ще и вятър да задуха, какъвто ще и порой да ги удави, каквото ще и бедствие да ги застигне, нищо не може да сломи тоя див, балкански дух, да го пречупи или умори. 


понеделник, 6 февруари 2017 г.

"Четецът" - полъх от едно тъмно минало и вкус на едно неясно бъдеще

Какво е да обичаш жена, която някои биха нарекли превъплъщение на злото? Какво е да изгаряш от страст по жена, чието тъмно минало може да те зарине в трупове? Какво да умираш за ласките на жена, чиито ръце са окъпани в кръв?

"Четецът" е книга за сблъсъка на две поколения - едното изживяло и участавало във Втората световна война, другото чело за нея в учебниците. Какво се случва, когато двете поколения се сблъскат, противопоставят и слеят в едно. 


Когато младият Михаил се влюбва в Хана, тя е вече жена в разцвета на силите си с минало забулено в тайна и всеки негов опит да се докосне до живота й, преди да срещне него, остава безплоден. Но това е нещо, което може да бъде пренебрегнато от влюбеното момче. Понесен на крилете на любовта, Михаил изпива жадно всеки откраднат миг със своята опитна любима. Това е една пламенна и неравнопоставена любов. Или поне такава изглежда в очите на момчето, но това чувство е по-силно от него, от волята му, затова той се предава безусловно на тази любов, готов на всякакъв компромис, готов да поеме всяка вина, дори и за неща, които не е сторил, стига само любимата му да не го лиши от своята нежност.

И тогава един ден Хана просто си тръгва и оставя момчето разяждано от мъка и вина. Оставя толкова много неотговорени въпроси да висят след себе си, толкова много неизвестни, които не спират да тормозят изоставеното му сърце. Светът губи цветовете си, а Михаил невинността си.

Но това не е краят на тяхната история. 
Години по-късно Михаил среща отново своята първа любов. Само че този път тя седи на подсъдимата скамейка и отговаря за престъпленията си като нацистки надзирател в концлагер. 
Защита и обвинение излагат своите тези в съдебната зала и в душата на младия мъж. 

Тази среща го поставя пред истинската морална дилема.
Как е възможно жената, отдавала цялата си нежност в обятията му, да е отговорна за смъртта на стотици концлагеристи?  И обичайки я, той не се ли превръща в съучастник? Можем ли да разпознаем насилника, ако той е  нежен към нас?
Колкото и да е странно много от нацистките офицери, много от СС, много от военните  - редови войници или такива с по-висок ранг от Втората световна война са имали семейства, деца които са обичали. Възможно ли е денем, докато носиш униформата си да изпращаш невинни хора на смърт, да ги имъчваш, експлоатираш и унижаваш, а вечер да сваляш като кожа същата тази униформа и с тези оцапани с кръв ръце да прегръщаш децата си, да целуваш жена си по челото и да заспиваш спокойно в топлото си легло?
Обикновено в книгите тази тяхна роля на майка, баща, любим човек, син или дъщеря е оставена някъде настрани, зад кулисите, докато на сцената отпред е изведен ужаса на войната и ширещата се жестокост и смърт. Но "Четецът" прави точно обратното. Бернхард Шлинк рисува една неграмотна жена, която цял живот иска просто да чете книги. И макар в повествованието Хана да получава присъда, авторът не я осъжда, описва я такава, каквато е - просто човек, най-обикновена жена с всичките й недостатъци, качества и светоглед.
"Четецът" е книга за вината и изкуплението, за решенията, които взимаме в живота си, причините за тези решениея и следствията от тях. 

Истината е, че ми е трудно да пиша за тази книга, защото така и не успя да ме докосне. Пълна с емоции и въпреки всичко те сякаш бяха просто сложени там, без да бъдат истински почувствани. След прочита на последните страници в мен остана горчилка. Горчилката от едно цяло погубено поколение в това безумие Втората световна война -  буквално, метафорично, безвъзвратно погубени. Убийците не могат да върнат отнетия живот, но не могат и да се научат да живеят с греховеете, които са извършили. Жертвите не могат да превъзмогнат ужаса на изживяното във войната, не могат да забравят изгубените си близки, нито могат да простят. Едно цяло поколение, което не може да се отърве от кошмарите си, което никога няма да намери покой и мир в душата си. Едно цяло погубено и осакатено поколение, заради безсмислието на една война.