"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)

Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018

"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 

 

Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 

Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка. 

 

 

 

"Мамник" - Васил Попов (Ревю)

Заглавие: "Мамник"

Автор: Васил Попов

Издателство: Ерове

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Пенев

 

Брой страници: 670

Година: 2021

Да ви призная, първоначално нямах никакво намерение да слушам "Мамник", не за друго, а защото идеята за аудио сериал ми се струваше много времеемка. През последните години не ми остава много време и възможност да слушам аудиокниги, защото по една или друга причина дъщеричката ми е често покрай мен, а повечето книги просто не са подходящи още за нейните уши. Така че си открадвам по малко време през седмицата, но определено недостатъчно за единадесет серии по час и половина всяка. После "Мамник" излезе на хартия и вълнението в интернет стана още по-голямо. Няколко книги от български автори в последните години са предизвиквали такъв повсеместен интерес и повечето от тях не успяха да ме заинтригуват особено. В такива случаи подхождам малко по-предпазливо. В крайна сметка реших, че ще го чета на хартия. И преди да си я поръчам за лятото, пуснах ей така да чуя една глава в Сторител. 

И за има-няма и месец я изслушах. Така и не стигнах до книжното тяло. Историята вътре е разказана с много желание и хубав ритъм. Диалозите също ми харесаха, не са сухи или претрупани. Репликите и действията на героите се случват естествено и непринудено. А напрежението се натрупва на равни темпове със заплитането на мистерията. Няма да бъда много разточителна. Повечето от вас вече познават сюжета. В трънското село Вракола започват да се случват странни неща. Хора изчезват, други се събуждат с необясними рани по тялото си, хората говорят, плашат се, някой се надсмиват над измислиците, а за капак на всичко действието се развива на фона на вече разразилата се ковид епидемия. 

Имаше някои дребни неща, които ми се сториха малко натрапени в сюжета, макар че разбирам тяхното присъствие. Например, част от миналото на Божана. Харесва ми това, че тя слуша рок и метъл музика и че това е средство да се подсили нейната изолация от съгражданите й, да подплати с факти, защо образът й остава толкова самотен и се превръща в аутсайдер сред своите. Разбирам я, самата аз израснах в тийнейджърските си години с музика, която мнозина около мен не оценяваха, разбира се, в не чак толкова екстремен сценарий като този на Божана. Но въпреки всичко този пласт ми се стори много преекспониран. Смятам, че останалите парчета от миналото й заедно със споменаването на това, бяха и са напълно достатъчни, за да изградят пълноценно персонажа й, както и да обяснят защо се е превърнала в човека, който е, в началото на книгата. Също така ми се стори малко съшито с бели конци колко бързо и естествено се развиха нещата между нея и Лазар, при положение че именно заради миналото си Божана има известни проблеми с доверието и аутсайдерска аура и защитна стена. Да не говорим, че и Лазар си носи своя багаж от миналото. Но предвид, че "Мамник" гравитира предимно в хорър/фентъзи жанра, не смятам ни най-малко да подлагам на съмнение и анализ всяко движение на главните герои. Още повече че съм страшно доволна от книгата. Като цяло всичко вътре беше добре балансирано и всеки от ключовите елементи получи нужното внимание от автора. 

Например, ситуацията с ковид епидемията беше много внимателно и адекватно въведена, без да се натрапва или омаловажава и беше активен фактор по време на цялото действие, който има значение за развитието и резултата от някои важни сцени. Хареса ми и това, че историята в миналото този път за разнообразие не се фокусира върху петвековното османско владичество, а върху периода след Първата световна война и последвалия я Ньойски мирен договор, както и съдбата на Западните покрайнини. Много, много ми хареса това, че емоциите бяха добре уловени и предадени чрез героите. Имаше някои откровено зловещи сцени с мамника, които ме накараха да потръпна - нещо, което ми се случва рядко. Имаше и някои много милни и красиви емоционални моменти, на отдавна чакани срещи, на откровения, на признания, на стаена болка, на отрицание, на облекчение. 

Изобщо Васил Попов разказва много хубаво и интересно, непретенциозно, като на приятел, който не е виждал отдавна. Без излишни завои и увъртания, просто разказва. А на мен ми беше приятно да чуя тази история. Прочитът на Владимир Пенев беше абсолютен удар в десятката впрочем - от хрипкавия глас на стария Волен, през свежата интонация на младите герои, до баса на някои по-възрастните.

Много неща се изписаха за тази книга, и хубави, и лоши. Всеки има право на мнение. Всеки вижда нещата по-различен начин. Аз я харесах, беше увлекателна и интересна. Има разни пропуски в сюжета, фактологията и естествената логика на нещата, но не са нищо, на което да не мога да махна с ръка и да подмина. Харесва ми и фактът, че аудиосериалът направи такъв фурор. Определено ще прочета и разказите на Попов, а "Пермафрост" мисля да я изслушам отново в Сторител. 

"В небивал сън" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "В небивал сън"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 200

Година: 2022

Поредицата на Шонин Макгуайър за Своенравните деца ми харесва все повече с всяка изминала книга. Такова нещо рядко се случва. Обикновено първоначалното вълнение, увлечение и магия малко спадат със следващите части на поредиците, особено ако са самостоятелни истории, свързани в общ свят и понякога преживявания. И с това не искам да кажа непременно, че качеството на историята пада. Не, просто читателя свиква със света, който авторът е създал за него, не всичко е толкова чудновато, действието е малко по-предвидимо, механизмите са познати, обратите не чак толкова изненадващи. Но не така се развиват нещата с книгите на Шонин Макгуайър. Всяка следваща ми харесва дори повече от предишната. Всяка следаща носи своята магия.

"В небивал сън", четвъртата книга от поредицата, ни среща с Лънди, която отваря вратата към Гоблинския пазар. И попада в един напълно непонятен на пръв поглед за нея свят, както сме виждали и преди да се случва в историите на своенравните деца. Пазарът на гоблините обаче е съвсем друга бира. Точно както и предишните пъти, не сте виждали нещо такова (обожавам този парадокс в книгите на Макгуайър). Живителната сила в този свят, реката която тече по улиците на Гоблинския пазар и създава живот за всеки, е търговията, все пак е пазар. Само че тук не се търгува с пари. Не. Тук всеки сам определя справедливата цена на предмета или услугата, която иска да изтъргува. Например два молива могат да бъдат равни на едногодишен абонамент в пекарната на ъгъла, който ти предоставя по два вкусни топли пая на ден. Тук, всичко си има цена. Предметите, храната, работата, услугите, дори думите и най-вече въпросите. А истинската опасност идва, когато някой не плати справедливата стойност за това, което е получил. Това нарушение на правилата на гоблинския пазар може да те лиши от човешкия ти облик, докато не платиш цената. Или завинаги. Безплатен обяд няма. Цената винаги се плаща. Винаги. По един или друг начин. 

И ето я Лънди. Отваря вратата и стъпва за пръв път на Гоблинския пазар. Чете табелите по коридора, който я води към едно ново приключение. А оттам надничат едни големи въпроси, които изглеждат, колкото безсмислени, толкова и зловещи. Лънди, от своя страна, винаги е обичала правилата. И макар и на първо четене Пазарът да изглежда суров и жесток към своите обитатели, тук тя се чувства като у дома си. Всичко е ясно, има правила и ако ги спазваш, животът си тече и ти му се наслаждаваш. Но, разбира се, това, че всеки трябва да плати справедливата стойност, която Пазарът и неговите обитатели искат от него, не означава непременно, че всичко е справедливо. В крайна сметка, справедливостта е  субективно понятие, защото обикновено тя е натоварена с лични емоции, които често изискват повече или по-малко от пазарните механизми за ценообразуване. 

И тук, както и в другите книги за своенравните деца, Лънди има право да реши до 18-тата си годишнина, дали иска или не да остане в този свят или предпочита да се върне в своя. За разлика от мнозина други обаче, тя получава възможността и привилегията до това време свободно да влиза и излиза през вратата. А това е едновременно хубаво и объркващо. Лънди се лута между двата свята. Между семейството си там и приятелите си в Пазарът на гоблините. Не помага много и фактът, че баща й преди години е минал през същата тази врата и познава повече от добре света на справедливата стойност. За пръв път има топла връзка между двата свята, за пръв път някой от реалния свят знае за съществуването на другото измерение, знае какво представлява и няма абсолютно никаква власт да повлияе на избора на собственото си дете. Бащата на Лънди може да направи каквото иска, може и на челна стойка да застане, но накрая е длъжен да се съобрази с желанието на дъщеря си, каквото и да е то. Комуникацията, потокът от чувства и не на последно място сблъсъкът между баща и дъщеря е също много добре уловен. Шонин Макгуайър успя да ме вкара в обувките на двамата, позволи ми да видя болката, надеждите и желанията и на двамата, позволи ми да ги почувствам. 

Шонин Макгуайър намира начин всеки път да ме изненада приятно, без да нарушава измеренията на поредицата си. Издателство Кръг направиха страхотен избор, както на автор, така и на преводач и артист. Обичам тези книги от корица до корица, всичко в тях е изпипано, всичко е на ниво. Много съм щастлива ще продължават да ги издават на български, надявам се да видим всички преведени у нас.