"Магия от тръни" - Маргарет Роджърсън (Ревю)

Заглавие: "Магия от тръни"

Автор: Маргарет Роджърсън

Издателство: Артемис Букс

Година: 2019

Брой страници: 464

От началото на годината присъствието на тази книга в книжното медийно пространство е осезаемо. Артемис Букс нарправиха жесток дебют, избирайки да издадат именно нея.

Не случайно преди два дни се пошегувах, че Goodreads-a  ми е позеленял. Когато започнах да я чета, половина ми познати вътре вече я бяха прочели, другата половина сега я започваха. Виждах тази книга навсякъде! И има защо.

Сред страниците на "Магия от тръни" ще откриете не една и две от любимите си книжни фантазии. Като например библиотекарите, които винаги сме искали да бъдем - препасани с меч и затънали до шия в приключения. Или гримоари, които говоря и хапят. Или чаровен млад магьосник с опасни и мрачни способности като некромантията например. 

Маргарет Роджърсън се е заиграла сериозно с old school магическите мотиви, но не е избрала да мине по утъпкатаната пътека. Защото макар и вдъхновени от старата школа, нейните идеи живеят свои собствен живот сред страниците на тази книга. 

Елизабет е израства с мисълта, че библиотеката ще бъде нейн дом завинаги. Че един ден тя ще получи лиценз за Надзирател там и ще пази винаги книжните съкровища, които нейният дом притежава. 

Може би и вие като мен си представяте библиотеките като един тих и спокоен храм на знанието, безкрайни лавици с книги, прашни каталози и служители с колосален диоптър на очилата. Но тогава възниква въпроса за какво са им надзиратели на остарелите книги. Е, тези библиотеки не са чак толкова тихи и спокойни, защото рафтовете им са изпълнени с гримоари, които освен, че крият тайните на магията от погледа на обикновените хора, могат и да ти отхапят ръката. И определено са много ценни от гледна точка на оцеляванетона на света. 

Работата на надзирателите е да пазят мира и спокойствието в библиотеката, да пазят ценните й активи и с това да гарантират безопастността на хората. С две думи пазят книгите от хората и хората от книгите. Та да си Надзирател всъщност се оказва много вълнуващо занятие, нещо рицар или мускетар. Което подхожда изключително много на неспокойната натура на Елизабет. 

Представете си тази тиха и спокойна библиотека и немирния чирак, който не спира да предизвиква бедствия с приключенската си натура. Няма да ви давам примери. Ще  ви оставя сами да прочетете, защото това бяха едни от нещата, на които най-много се забавлявах в тази книга. Нека не развалям изненадата. Другото нещо, което ме накара да се смея с глас, беше отношението на Елизабет към магьосниците. 

Тя израства с мисълта, че магьосниците са зли покварени същества, които са се сродили с демоните, за да добият власт и могъщество, каквито биха им позволили да безчинстват необезпокоявани по света. Изобщо магьосниците са враг номер един. 

Докато не среща Натаниел. Красив, опасен, излъчващ сила, която може да ти замае главата и овладял сарказма до съвършенство. 

Срещата между двамата е епична. Представете си я неспокойната Елизабет, която непрестанно се забърква в неприятности, как е оставена на милостта на най-злия от най-злите магьосници, който й обяснява как в сряда пие само кръв от девици. А мозъкът на Елизабет е толкова промит с годините, че тя не успява да долови сарказма в думите му и ги взима зачиста монета. Разкош! 

И за да е пълна кашата, трябва да отчетем и присъствието на Сайлъс - демон и слуга на Натаниел Торн. 

Отколе магьосниците и демоните си кооперират по правилата на подона на симбиоза сделка. При сключването на договора магьосниците отдават на демоните години от живота си (стандартно двадесет), които да заситят глада им, а демоните споделят силата си със своите господари и се обричат да им служат и да им се подчиняват безусловно. Така магьосниците получават силата, от която имат нужда. 

Сайлъс служи в семейството на Натаниел от години, превръщайки се в част от мрачното и кърваво минало на младия мъж. Маргаред Роджърсън е свършила страхотна работа с неговия образ. Обраното чувство за хумор, скрито под маската на безропотно подчинение, която на моменти се пропуква и под нея изплуват егоцентричните шеги и тънката ирония, която наистина ми влезе под кожата. И онзи поглед: "Казах ти, че ще затънеш до шия в неприятности. Но нищо, нали съм доър демон, пак ще те измъкна."

Поздравления за Артемис Букс за този избор и реализирана идея. Страхотен старт! Сами си вдигнаха летвата високо. Очаквам още много и интересни книжни изненади от тях. Успех във всички бъдещи начинания на целия елип на издателството! :)

"Крадецът на ягоди" - Джоан Харис (Ревю)

Заглавие: "Крадецът на ягоди"

Автор: Джоан Харис

Издателство: Прозорец

Превод: Мая Ненчева

Година: 2019

Брой страници: 328

Не съм мислела, че ще излезе още една книга от историята на Виан Роше. Седем години след "Праскови за кюрето", когато прочетох новината от издателство Прозорец ми се стори като мираж. 

Обичам историята на Виан до степен, която ме прави невъзпитана. Ще ви кажа защо.

На Панаира сега през декември се запътих към щанда на издателство Прозорец, разбира се, за да си я купя. И пристигнах там в момент, в който една жена до мен тъкмо питаше за "Крадацът на ягоди", чудейки се, дали си заслужава. Тя, разбира се, питаше една от милите дами зад щанда, която тъкмо започваше да й обяснява, че това е продължението на "Шоколад", когато аз съвсем невъзпитано прекъснах всички и се обърнах директно към жената до мен:

"Историята е страхотна, като жива магия в ръцете ви. Прочела съм и трите книги преди това и са разкошни - "Шоколад", "Бонбонени обувки" и "Праскови за кюрето" и сега идвам да си купя "Крадецът". Така че няма да сбъркате, сигурна съм. "

Като изпечен амбулантен търговец! Толкова несвойствено за мен. По принцип се въздържам от подобен сорт поведение по редица причини. 

После, разбира се, се изчервих, купих си книгата и си тръгнах възможно по-бързо. 

Джоан Харис ни връща отново в Ланскене су Тан, където Виан и Розет живеят вече от пет години. Виан най-накрая се установила някъде, пуснала е корени, които пречат на немирния ватър да я отвее надалеч. 

Вятърът е отвял обаче Анук. Анук, чиято единствена мечта беше най-накрая да се задържат на едно място, място като Ланскене. Най-накрая да има приятели, живот, спокойствие. Същата тази Анук е в Париж със своя любим. Изпраща кратки, почти безлични съобщения на майка си и се ослушва, за да хване следващата вълна на вятъра. Светът се обръща толкова лесно.

Но Виан все още има своето зимно дете  - малкатаРозет. Е, Розет вече не толкова малка. Тя е на петнадесет години, но не изглежда като тийнейджър. Тя не говори, използва екзика на глухонемите, примесен със спонтанни животински викове, наподобяващи кучешки лай или птича песен например. 

Розет е щастливо безгрижно момиче, което обича да рисува. Но само майка й разбира, че това е нейната магия. В рисунките й се крие ключът към нейния светоглед, към начина, по който разбира хората и взаимоотношенията около себе си. 

"Бедната Виан", така казват хората, обречена да носи винаги тежестта на недоразвитото си дете, което ще си остане винаги дете и за което ще трябва да се грижи цял живот неуморно. 

Е, "бедната" Виан не мисли така. Най-накрая не е принудена да върне детето си на света. Розет може да бъде нейна завинаги. Тя винаги ще има нужда от нея. Не е ли прекрасно? Не копнее ли всеки родител по свой собствен начин за вариант на това. Всеки от нас иска да бъде нужен на децата си. Всеки от нас се моли за дарбата да умеем да утешаваме разплаканите им сърца, да създаване стабилна почва под краката им, молим се да издържим тежестта на техните грешки, да отнемем болката им, да излекуваме раните им. 

Дълбоко в себе си "Крадецът на ягоди" е това. Историята на една майка, която трябва да събере нужната сила, за да върне детето си обратно в света. Да го остави да порасне. И Джоан Харис е намерила начин да го направи по един разкошно красив начин. 

Виан Роше вече е част от отбщността на Ланскене су Тан. Магазинчето й за шоколад е винаги пълно, а шоколадът умее да развързва езици. Отец Рейно започва лека-полека да открива собственото си разбиране за религията и праведността. Той все още търси онова място в сърцето си, където ще може най-накрая да опусне умореното си тяло без тежестта на греховете и ревниво пазените тайни. Но Рейно вече разбира и приема Виан, приема нейния шоколад, нейния светоглед. 

Рижия все още живее в своята лодка край реката. Все още не се е пуснал по течението. Дали заради малката Розет или заради Виан. Като че ли всеки се движи в тесния си, но сигурен периметър, защото е по-лесно или по-безопасно, или по-разумно. Все неща, от които Хуракан не се интересува.

И това всичко се променя. Собственикът на малката цветарница срещу магазинъа за шоколад на Виан умира и завещава на Розет гората с ягодите. Това ще разбуни духовете в селото, ще създаде интриги и ще изплете нов възел от интриги в общността. Но за да се разплете по-късно този възел, трябва и катализатор. 

И това се оказва не кой да е, а новият наемател на цветарницата, която сякаш за две нощи се превърна в студио за татиуровки. Морган Дюбоа, необикновена жена, която ще изплашо до смърт Виан. Ще я накара да преживее отново най-големите си кошмари, когато за малко не загуби всичко заради Зози дьо л'Алба. Но дали наистина Морган е крадец на души? Или е просто едно от семената на Хуракан, също като Виан, също като Розет. 

Дали Морган не е това, което би могла да бъде Виан, ако не се бяха родили Анук и Розет? 

Трудно е да определиш върху чия история пада фокуса, защото миналото и настоящето на всички са оплетени едно с друго и един с друг. Вина и прошка, магия и тайни, сблъсък и мир, сбогуване и дългоочаквана среща, едното не може без другото. Изтъкани сме от мрак и светлина от прах и кръв. 

Дали всичко се подрежда накрая? Да, в известен смисъл. Всеки път накрая всичко се подрежда. До следващия път, в който Хуракан задуха. До следващата промяна. Но не е ли така и извън страниците на книгите?

Според мнозина е било излишно Джоан Харис да пише тази книга. Казват, че тя не е допринесла с нищо за историята на Виан. Но не съм съгласна. Тук няма голям сблъсък, няма кулминация в смисъла, който сме свикнали да търсим в художествената литература. Има единствено сила развръзка. И може би заради това мнозина усещат историята като празна. Но това не е минус. То е част от магията. В обичта не съществува кулминация, а низ от върхове, низ от емоции, които се оплитат една в друга. Тя е плетеница от вина, лъжи, страхове, отдаденост, разголване на душата, искреност, топлина, сигурност и дом. Дом в нечие сърце. Затова мога просто да кажа - тази книга е любов. 

"Музиката на сърцето" - Ейми Хармън (Ревю)

Заглавие: "Музиката на сърцето"

Автор: Ейми Хармън

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Година: 2019

Брой страници: 284

Не съм хипер голям фен на жанра. И поради тази причина съм супер взискателна със своите очаквания относно сюжет, стилистика и баланс, що се отнася до романтичните истории. Но има едно нещо, което винаги съм смятала за омагьосващо и това е музиката, която се оплита около думите. 
Ако още не сте чели книгата ви препоръчвам да го направите под съпровода на класическите шедьоври, с които Ейми Хармън изразява емоционалния свят на своите герои. 

Знаете ли, повечето от нас въртят очи, когато попаднем на обедния концерт на Виенската филхармония по БНТ всяка събота, включително и аз, и бързаме да сменим канала. 

Но истината е, че няма по-изразителна музика от класическата. Някои от вас може би обичат да слушат цигулката, други - челото, моята слабост е пианото. 

Повечето класическа музика, която ще си пуснете в Youtube са концерни записи, не особено чисти за жалост.  А това разваля удоволствието, поне моето. 

Но преди няколко години открих канала на Rousseau:

https://www.youtube.com/channel/UCPZUQqtVDmcjm4NY5FkzqLA 

И сега отново потънах в клавишите и думите. Сякаш Джоузи свири до мен на пианото, извива гръбнак, накланя глава, отпуска я и ръцете й отново пробягват по клавишите - бурно, рязко, а след това безкрайно нещо и ефирно. 

Джоузи. 

Джоузи загубва най-силната опора в живота си на крехката възраст от 9 години. Ракът отнема майка й. Джоузи остава единсвената жена в къщата и лека полека тя се превръща в крайъгълен камък за своето семейство. Тя е слънцето, което озарява всичко и всички, тя създава условията, които ще им позволят да се излекуват и разцъфнат. И пак е тя е тази, която не иска нищо за себе си. Докато не открива звука на пианото. А след това и Самюъл. 

Самюъл Йетс е с няколко години по-голям от Джоузи. Освен това във венитему тече кръвта на Навахо по майчина линия. Самюъл е потънал в гнева си, така както юмруците му са потънали в кръв. Отхвърлян от индианците, с които е израстнал заради светлия цвят на кожата си и подиграван от белите деца заради индианските си корени, Самюъл се е научил да си пробива път и да изисква уважение с вдигнати юмруци. 

Объркан, неспособен да канализира собствения си гняв и всчката тази разпалваща енергия, която го подтиква да руши и унищожава, един ден Самюъл се изправя пред Джоузи. Крехко дванадесетгодишно момиче. Крехко и необикновено. Джоузи носи знанията и мъдростта на млада жена, излъчва  търпението, което единствено зрелостта би могла да донесе в поведението на човек. Тя подава ръка на Самюъл и му показва един свят, изпълнен с красота и сила, помага му да изрази емоциите си с музиката, която споделят.Ежедневните им беседи на общата седалка в автобуса бавно и полека изграждат тънък и жилав щит около сърцето на обърканото и разочаровано момче. Щит, който да пази емоциите му, без да ги затваря за света. 

Но това е едва началото. 

Самюъл те първа трябва да се пребори със собствените си демони, да се превърне в опора сам за себе си, да открие своя път в живота, своята цел, начина, по който да канализира всяка своя несигурност в път напред. 

А през това време Джоузи ще открие отново любвта в лицето на своя съученик Кевин, а след това ще претърпи за втори път един от най-големите удари, които животът може да нанесе. Загубата на близък човек. 

Възможно ли е да извадиш камата и да излекуваш сърцето си за втори път? Колко удара може да понесе човек преди да се срути?

Всеки от нас рано или късно минава по този път. Всички губим по някой любим, после още един. После пак. Животът е низ от раздели. А вината се строварва върху ли лесно и естествено. Ако не бях закъсняла с двадесет минути това нямаше да се случи. Ако си бях сресала косата, ако не се бях върнала да проверя втори път, дали е заключено. Постоянно ни преследва по някое "ако". А потъването надолу е най-лесно. 

Но още по-трудно е да потърсиш утеха, когато си свикнал ти да си силният, ти да си този, който винаги предлага утеха на другите. Човек бързо свиква с тежестта на отговорностите си, дотолкова, че когато най-накрая ги разтовари от гърба си, започва да се чувства излишен, мекушав, разочарован от себе си. 

Ейми Хармън е изтъкала много добре емоционалните детайли, с психологическа точност. И всичко това е поднесено с красотата на класическата музика. Имаше моменти, когато можех да чуя музиката в главата си, без дори да си я пускам. Когато Джоузи изсвири Шопен пред Самюъл. Сякаш моите пръсти бягаха диво по акордите.

Не четете тази книга без музика. Ще е все едно да четете сбит преразказ. Посланието на Ейми Хармън е ясно, лесно разпознаваемо и добре оформено, добре изградено. Но музиката е това, което го превръща в нещо повече от история за загуба, любов и опора. Музиката е катализатор, който те поставя в обувките на Джоузи, в тези на Самюъл, в твоите собствени обувки. И ти помага да тръгнеш с тях, да се изправиш и да направиш първите си стабилни крачки, да откриеш собствената си сила и да я усъвършенстваш, да я използваш, за да се превърнеш ти самият в щит и опора за тези, които обичаш. Защото ако не можем да направим това един за друг, безсмилени сме. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Сънсет Лимитид" - Кормак Маккарти (Ревю)

Заглавие: "Сънсет Лимитид"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

Година: 2019

Брой страници: 112

В живота нищо не е само черно или само бяло. Така ни учат. 
"Сънсет Лимитид" ще ви накара да видите света в черно и бяло.
Всичко е черно или бяло. Всеки от нас опитва да потъне донякъде в нюансите на другите, но чистата егоистична истина е много по-проста. 
Всеки има свой компас, който следва. Но не се движиш на североизток, когато следваш стрелката. Щом казва напред, вървиш напред. В това вярваш, това следваш.
Толкова е просто. 

Маккарти е написал всичко в черно и бяло. Няма нюанси. Съществува само пряка реч. Два образа. Никакви имена. Черният и Белият седят и говорят на масата в жилището на Черният, минути след като Белият е опитал да се самоубие на гарата, след като е опитал да хване Сънсет Лимитед. А Черния го е спасил. 

Сега двамата седят един срещу друг и разговарят. Черния и Белия. Двама души с напълно противоположни възгледи за света, за живота, за човечеството, за смисъла. Философски разговор, изчистен от тежестта на фразите. Изчистен от излишния драматизъм. Борба между черно и бяло, но не в тривиалния смисъл, който влагаме в тези две категории. Не. Това е борба на противоположностите. Това са двата абсолютни полюса в пряка конфронтация, без агресивно поведение, без жажда за надмощие. Всеки вярва толкова дълбоко и крайно в своите възгледи, че осъзнава невъзможността да пробие защитата на противника. Всеки съди за другите по себе си. Но това не му пречи да даде всичко от себе си до последния дъх, за да опита. 

Това е книга на крайностите. 
Белият, който вярва, че единственият смисъл на живота е, да му бъде сложен край. И Черният, който открива смисъл във всеки жест и роля на хората около себе си. 
Кормак излага на масата въпроси, по които всеки от нас има мнение - вярата и атеизма, надеждата за изкупление и смелостта сам да сложиш край на живота си. И го прави по толкова елегантен и интелигентен начин, че едновременно да затвърди до диамантено силата на собствените ви убеждения и в същото време да ви постави за кратко в обувките на другия, достатъчно, за да си видите силата на неговите убеждения. 

Не познавам твочеството на Кормак Маккарти. Това е първата и среща с него. Среща, кяото ще ме кара още дълго и многократно да се връщам към тази така кратка и толкова напоителна творба. 
Среща, която ме върна към едни любими мои стихове:

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

Среща, която неъсмнено поражда много въпроси. Какво ще избере всеки от нас - черното или бялото. От нас зависи. 

"Песен за сянката" - С. Джей-Джоунс (Ревю)

Заглавие: "Песен за сянката"

Автор: С. Джей-Джоунс

Издателство: Емас

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Година: 2019

Брой страници: 364

Зад привидното впечатление, което оставят красивата корица и мелодичното заглавие на тази дуология, се крие много повече. 

Но това не е някаква скрита тайна, която трябва сами да откриете.  С. Джей-Джоунс разказва открито много от това, което е вложила в тази своя творба. Това е една много лична борба, битка, която е коствала на самата нея много, но все пак спечелена битка. 

Може би и вие като мен сте зашпочнали "Зимна песен" с нагласата за феерична фентъзи YA история.  И това не е далеч от истината. Историята на Лизл и Царят на Гоблините е изпълнена с вълшебства, магия, древни поверия и суеверия. Един цял свят невидим за невъоръченото око. Но в сърцевината си това е една история за любовта и разума. За тяхната битка и единение. Тази битка всеки един от нас я е водил по един или друг начин. Но С. Джей-Джоунс отива много отвъд нашите разбирания. 

Лизл напуска Царството на гоблините. След като дълго се бори да излезе и когато най-накрая спря да го иска. Онзи неземно красив мъж, който се ожени за нея и я превърна в кралица на гоблините, онзи опасен мъж, който я обича до полуда. Той я пусна, въпреки че нямаше право да го прави. Пусна я с ясното съзнание, че това ще унищожи света. Но можеш ли заключиш слънчоглед на тъмно? Не той има нужда от своето слънце, колкото и да го обичаш, понякога това не е достатъчно. 

Пътят за Лизл е труден. И най-накрая може да твори музиката си. Тя е свободна. Но любовта слага нови окови в сърцето й. Лизл остави сърцето си при Царя на гоблините. Отдаде му всичко, тялото, душата си, музиката си и ги сля с неговите. А сега трябва да се научи да живее сама. Възможно ли е, когато погледът му я преследва в мрака - жаден и копнеещ? Когато дъхът му се заиграва с къдриците й всеки път, щом вятърът се завърти около нея? Възможно ли е да продължи напред, когато е на парчета? Разпилени по нотните листи, непособни да сътворят мелодия. 

Сватбената соната стои недовършена, защото брак вече няма. Няма партньор, няма единение. Отломките от две души изгарят в огъня на самотата и изсмукват всичкия въздух от дробовете им. А каква музика без въздух?

Всичко е толкова естествено и толкова объркващо. Лизл бяга от твърде много неща - от Ловците, от спомените си, от сърцето си, от истината. 

И нито една от опорите й вече не достатъчно солидна, за да издържи тежестта на лудостта й. Йозеф е далеч. И тялом, а както се оказва в последствие, и духом. Той вече не е малкото й братче, с което се разбира само с поглед. Или с нота. Той вече е затворен в себе си млад мъж, когото тя не разбира, който не я допуска до себе си и когото самата тя не може да допусне до себе си. Всеки препазва другия от собствената си болка. И така сам страда двойно. 

Когато Лизл получва покана от мистериозен балгодетел, който й обещава бляскаво бъдеще за нея и брат й, Ловците се добират най-нарая до Царя на Гоблините. А те могат да бъдат жестоки, безскрупулни мъчители. Ще се пречупи ли Царят на гоблините преди да предаде Лизл? И ако издържи, ще остане ли нещо за обичане от осакатената му душа. 

"Песен за сянката" е като трескаво бълнуване, като онзи полусън, който те кара да се питаш, дали това е истинско. Как да не е истинско, когато страхът лази по гръбнакът ти, топлият дъх сгрява сърцето ти, светлината заслепява очите ти. Как е възможно да не е истинско?

И донякъде то е. То е като летопис на една лична битка, като протегната ръка към всички онези, които и сега се борят. И заедно с това е едно прекрасно фентъзи, красив мак, който нежно разтраваря цветовете си, за да изпъстри съзнанието на читателя. 

Cake Flavoured Books - Tag

Здравейте, 

Да е жива и здрава, Гери от Faith is no doubt, не ме забравя, когато попадне на някой интересен таг, макар че аз не заслужавам много, да знаете. Затова както всеки друг път: "Благодаря, Гери!" Все пак е истинско удоволствие да поразкажеш малко за себе си с надеждата да породиш книжна дискусия около любимите си книги. 

А сега право на въпроса!

Червено кадифе 

(Книга, която ви остави с противоречиви чувства)

Не е една. Какъвто и да е въпросът, никога не е една книга. Имало е и други преди нея, които са ме карали да се чувствам по този начин. Но ще използвам за този таг последната книга, която ме остави с противоречиви чувства. "Германия, мръсна приказка" от Виктор Пасков. Когато затворих и последната страница не знаех, дали надеждата или безнадеждността ще наделее. Потънах в нея и изплувах. Колкото по-назад се връщах, толкова по-силно ме дърпаха надолу думите. 

Все още не знам, всеки избира в какво да вярва. Пасков е избрал. Редно е всеки от нас също да го направи. 

Чийзкейк

(Книга, която препоръчвате)

Сигурно има десетки книги, които заслужават да бъдат препоръчани. Със сигурност има десетки книги, които аз искам да препоръчам на целия свят. Но тук ще открадна едно заглавие от Гери. Една история, която винаги съм обичала. Която никога не забравих, но като че ли с години си втълпих, че преувеличавам. До един ден през миналата година, когато видях Гери да пише за нея. Със същия онзи плам, който гори и в мен. Да, Етел Лилиан Войнич - "Стършел". Ако има книга, която бих препоръчала без капчица съмнение, на когото и да било - това е историята на Стършела. 

Прочетете я. Никога няма да я забравите.

Шоколадова торта

(Книга, която сте започнали, но не сте дочели докрай

Странно ми е да свържа тази книга с Шоколадовата торта, но какво да се прави.

"Сто години самота" на Маркес. Може би не й беше тогава времето. Може би просто не е моята бира. Не знам. Но това е един роман, за който не съм прочела и една лоша дума. А аз едва я преполових. 

Може би някой ден ще опитам пак, ще видим.

Морковена торта

(Книга, написана отлично; автор с хубав стил на писане)

И тук мога да си изброявам до утре, но ще заложа едно от последните имена, които четох и в чието творчество се влюбих. Галин Никифоров. Този човек пише като титан. Можете да го усетите във всеки един детайл на перото му. започнеш ли, не можеш да спреш. Не можеш да осъзнаеш какво се случва, как те оплита в думите си. Едно от наистина големите имена в съвременната българска литература. 

Тирамису

(Която ви е накарала да искате още)

"Портретът на Дориан Грей", Оскар Уайлд. Да, знам, че това не е поредица. И не, нямам предвид просто, че ме е накалара да искам да прочета и други книги от Уайлд. Макар че и това е истина. Уайлд е единствен. 

Това е книгата, която ме накара да поискам да чета отново. Да чета жадно и с наслада. Да искам да отворя нови и нови книги. Това е книгата, която ме върна отново в свсета на литературата. И не бих могла да бъде по-благодарна за това. 

Плодова пита

Книга, която не очаквахте да ви изненада

"Тяло под роклята" на Галин Никифоров. Това е последната книга, от която не очаквах нищо кой знае какво. Но се оказа, че съм много далеч от истината. Много далеч. Страхотен замисъл и изпълнение. Шапка му свалям. 

Искам да поканя всеки, който обича комбинацията от торта и книги, да сподели малко от своите захарни книжни тайни! 

"Германия, мръсна приказка" - Виктор Пасков (Ревю)

Заглавие: "Германия, мръсна приказка"

Автор: Виктор Пасков

Издателство: Сиела

Година: 2017

Брой страници: 344

За два дни я изслушах. Три дни след това не мога да седна да пиша за нея. Толкова, толкова... мръсна. Няма по-добра дума за това от тази, която сам Пасков си е избрал. 
Това не е онзи Пасков от "Балада за Георг Хених", който наивно помните с разливаща се по сърцето ви топлина като мен. Не, този Пасков тук е циничен, суров, жесток, преминаващ всякакви граници. 

Малко ми е лицемерно да пиша за време, което не помня, за време, в което съм била твърде малка, за да разбирам. Но някои неща не са се променили и сега. 

Българският народ захвърли хомота на подредения и дисциплиниран строй на социализма, но не напълно. Преходът е труден, дълъг, вечен. Сега се чувстваме също толкова ограничени. Свободата на словото е привидна, защото няма никакво значение какво ще говорим. Абсолютно никакво значение. 

Да избягаш вече е лесно. Купуваш си първия билет за държавата, където искаш да отидеш. Никой не те спира - Германия, Испания, Австрия, Англия. Но мръсотията е все същата. 

Колцина и в миналото, и днес заминават да си търсят късмета в чужбина. Мечтаят да сбъднат своята приказка. Там всичко е хубаво, подредено, чисто. Къщичките са спретнати една до друга, градинките поддържани, асфалта безупречен. 

Мечта. Но като идеш, не се нанасяш директно в красивата къщичка. Не, живееш в предградията, пълни с хора идващи от държави дори по на изток и от твоята. В най-добрия случай живееш в мазето на някой немец, в стаичка за която плащаш скъпо и прескъпо, но пък имаш собствена баня и дори кухня, нищо че общата площ е 25 кв м.

„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”

Никъде не е лесно. Но на нас, българите, главите ни това не го побират. Все си смислим, че сами ще се наредят нещата. Че немците ни чакат с отворени обятия и никога не са виждали талант като нашия. Ей ся ще им покажем ние на тъпите немци. Ей сега ще им вземем акъла. 

„Сбогом, о, идиоти, които не знаете да цените хората си! Вървете по дяволите. Някой ден ще се върна с по една диплома във всеки джоб, с куп книги, които ще напиша в по-културна среда от вашата! Бог да ви е на помощ, когато всички ние – прокудените из Европа – си дойдем и вземем нещата в свои ръце.”

Но истината е, че никой не дава пет пари за мръсните българчета, които пресичат легално или нелегално границата. А там в чиста и подредена Германия ни очакват предимно унижение, снизхождение и подиравки. И когато реалността те зашлеви с пълна сила, се сриваш лесно. Пропадаш, затъваш в помийната яма, повличаш и другите със себе си. Пътят надолу е много лесен и кратък. 

 Пасков е ужасяващо прям. Прекършва мечтите за секунда и облива страниците с безнадежност, каквато може да порасне само в душата на човек, който е сам сред своите. Изведнъж така мечтана реалност се оказжа толкова изкривена, че става дори по-страшна от тази, от която бягаш. Сивотата изведнъж не изглежда толкова лоша. Какво й е? Поне ти е спокойно. Като не ти позволяват да мислиш, още по-лесно.

Книгата на Пасков идва с правилните мотиви в правилните години и затова ще бъде винаги класика, ще бъде винаги актуална. Не е пропуснал ни един детайл от смачканата реалнсот на емигранта - мизерията, глада, униженията, фалшивата подкрепа. 

„… какви гадости сънувах! Сънувах,, че живея в една мръсна приказка. Невероятно жестока приказка – онази с човекоядеца, който изял и седемте си деца. Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!”

"Бягай далеч от българите в чужбина", така ми казваха преди години. Така са ви казали сигурно и на вас. Ами такива сме си ние, дърпаме се заедно един друг в казана. Сакън някой да не изпълзи навън. Някой да не излезе от тоя ад.

А края на тази мръсна призказка...беше абсолютно извън очакванията ми. И не мисля, че някоога съм се радвала повече, на който и да било завършек, на която и да било книга от този. Което може би е показателно. Че макар и никога да не съм била част от тази мръсна приказва, аз все пак се асоциирам с Виктор Всеки от нас го прави. Едните помнят, другите потъват, третите мислят и се надяват, но се страхуват. Но всички сме българи накрая. И там някъде дълбоко в съзнанието си всеки от нас има една брънка, която ни свързва. Един народ, една нация, един манталитет. 

"Въпреки живота - всичко е любов!"

"Лисицата" - Галин Никифоров (Ревю)

Заглавие: "Лисицата"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2014

Брой страници: 558

След "Тяло под роклята" изпаднах в някаква абстиненция и не можах да се спра. Направо си пуснах да слушам 'Лисицата". Да кажа, че ми е харесала много, ще бъде слабо изказвае. Това е голяма книга от голям писател. Невероятно е колко талантливи хора се спотайват в родната ни литература.

"Лисицата" започва с шамар и завършва с прегръдка. Изтъкана е от любов и болка. От оголени човешки души, в които прозира тъканта на костите им. Тя е отворена рана, в която Галин Никифоров не се свени да бръкне. 

Виктор Треймън, детектив с неясен статут, който работи към полицията. Консултант, работил толкова време в системата, че е еднавремено извън и част от нея. 

Виктор носи белезите на своето минало, в което нощем се преплитат сънища и спомени, толкова кошмарни, толква тероризиращи, че състоянието му достига до хронично безсъние и психосоматична болка. Миналото на Виктор е тъмно и мрачно по толкова много причини. Всеки от които подръпва различна струва в обърканото му човешко сърце - вина, страх, ужас, срам. Виктор отдавна е половин човек. Не само заради куцането си и целия този мрак, който го е обгърнал. За него връщане назад няма. Никой не може да избяга от себе си. Той е прогнил в мислите си. Червив.
И отличен детектив. Методите му не винаги са напълно одобрени и разбрани от етиката на полицията, но резутатите винаги са добри. Всъщност това, което повече пречи на тесногръдието на органите на реда, са не толквоа методите му, колкото миналото му. Виктор е престъпник. И това автоматично го слага в една по-нисша категорията от "истинските" полицаи. Криминалното му досие често е коз в ръката на човек, който се изправя пред нелицеприятната истина за себе си. Хората обичат да принизяват другите и да затварят устите им. Жестокостта ни е в природата. 

На пръв поглед това е една криминална история. Но криминалната нишка всъщност е само скелета на историята. Дълбоко в същността си това е история за любов. 

Да, Виктор среща Нора и може би тя е способна да излекува раните му. Дори може би психосоматичната му болка. Кой знае? 

В "Тяло под роклята" може и да беше съвпадение, но в две последователни книги, вече няма да е случайност. Макар че книгите на Галин Никифоров са доста особени, мрачни и изпълнени с немалко насилие, дълбоко в същността си, те са истории за любов. Онази стара колкото света любов между хората, която е причината днес да съществуваме все още като вид. Романтична, майчина, братка, човешка, клиширана. Любов.

Това, което Галин Никифоров е създал, е настина невероятно. Невероятно е това, че е превърнал книга с умишлено клиширани образи в нещо много повече от банална кримка. Превърнал ги е в нещо изключително, което играе върху много плоскости. Със страхотен туист в края. С пълнокръвни герои, със заразително и остроумно чувство за хумор. Обвито в мистерия, която Галин Никифоров умело разплита, като опитен хирург, който разделя мускулни влакна едно от друго.