"Принцеса на пепелта" се възражда

Доста се чудих, дали да пиша ревю за "Принцеса на пепелта". Все още не съм сигурна, че тези думи ще излязат от черновата. Но ако не друго, то поне ще ги напиша.

Снощи затворих последната страница честно казано, ако не беше приличната заявка в края на книгата, вероятно изобщо нямаше и да започна този текст.

Самата  история бе едновременно динамична и мудна. Теодосия е наследница на астерийците, дъщеря на огнената кралица. Невръстно момиче, видяло безмилостната и насилствена смърт на майка си със собствените си очи. Всъщност именно тази сцена може би е най-добрата от цялата книга. И точно заради това оставах все по-разочарована с всяка следваща страница. Нито една от сцените след това нямаше този заряд, нито тази сила. Почувствах ги ...бездушни, ако изобщо мога да използвам тези две думи в едно изречение. След убийството на майка й, Теодосия е задържана като трофей и пленница от безмилостния император на каловаксийците. Години по-късно от Теодосия не е останало нищо, освен слабата и посредствена Тора - новата самоличност на астрейската дъщеря, която се опитва да оцелее в двореца на императора.

Тора минава през много изпитания, унижения, болка и трудности, ала успява да запази разсъдъка си, благодарение на единствения си близък човек в този змиярник - Кресцентия, дъщерята на палача на нейната собствена майка. Крес е малко красиво и чисто цвете, израснало в градина от плевели и смъртоносни хищни растения. Дали заради нежната опора, която получава от нея Тора или заради крещящата разлика между невинността на младото момиче и поквареността на останалата част от двора, ала между Тора и Крес разцъфва приятелство, което често е единствената причина, принцесата на пепелта все още да диша.

Лаура Себастиан не е особено милостива със своята героиня. Скоро след началните страници Тора е въвлечена в нов водовъртеж, който заплашва да я погълне и задуши. Когато в двореца се появява нейният приятел от детството Блейз, който е успял да избяга от смъртоносните мини, в които са заточени повечето й сънародници, за Тора вече няма време и място за оцеляване. Дошъл е ред на борбата.

Поредица от заговори и манипулации, за мен лично доста посредствени, задвижват колелото на отмъщението, което не е ясно кого ще накаже накрая. Тедосия изплита сериозна мрежа от лъжи, някои от които трудно прозират, дали действително са истина или лъжа, но въпреки това ми липсваше нещо.

Историята притежава известна динамика, но сякаш пространството е малко и не може да се разгърне потенциала й. Все пак признавам имаше някои интересни промени в статута на някои от взаимоотношенията в двореца. Най-добрата взимоличностна връзка за мен беше тази между Тора и Крес. И изобщно Крес като цяло се оказа много интересна като персонаж, повече дори и от главната героиня. Малката, нежна и невинна Крес, която както се оказа може да бъде и огнен хищник, който никой не иска пуснат по петите си. Харесвам контраста в нейния образ - наивното красиво момиченце, което е взело бедната Тора под своето крило като бездомно кученце, на което обича да се радва, за което й е жал, но зад тази фасада остава студената и пресметлива Кресцентия, която разбира много добре как функционира този свят, къде е нейното място, нейната власт и как може да контролира ситуацията и че в крайна сметка едно малко кученце не е кауза, за която би дала живота си.  А това, в което Лаура Себастиан я превърна в края на първата книга е може би основната причина да прочета и втората книга, ако Егмонт я издадат, разбира се. 

Лаура Себастиан остави интересна заявка за развитието на историята в следващите книги. Надявам се, тези нишки да се разгърнат и да й придадат колорита, които заслужава. 

BOPS "Направи своя избор"

Днес идвам отново при вас, за да ви разкрия какво сте изпуснали в BOPS кутията този месец. 

Съдейки по това, че е събота (в свое оправдание ще кажа, че започнах да пиша поста, когато наистина беше събота), вие сигурно вече сте разбрали какво се крие вътре, но, уви, всяка вечер се прибирам по тъмно и вероятно си представяте колко мътни щяха да се получат снимките. Не че съм много арт и ме бива да композирам фотография. Всъщност нямам никакво чувство за подреждане, за композиции и цветове. То си и личи от снимките ми, де. Но ми се искаше поне да се вижда какво ви показвам. :)

Нямаше как да не забележа първата изненада като поразтършувах хартията. Особено предвид това, че от две седмици насам се глася да си поръчам чорапи, но в сайта на "По чорапи" има такъв голям избор, че само седя и цъкам, отварям табове и накрая ми е свършил работния ден. Хаххахаах
Но тези с бухалите наистина ми бяха в топ три. Както и едни много яки с петолиние и ноти и ...Добре, нека не се фокусирам над това какви чорапи ще си купя. Та ето ги, де. Сдобих се вече с едните. :))))

По-нататък ме очакват три страхотни книгоразделителя. Сякаш можеш някога да имаш достатъчно. Два от тях са посветени на  "Друговремец" от Диана Габалдон и "Аз, вещицата" от Дебора Харкнес. Те са дело на Моника Писарова (МОПИ) от прекрасния екип на Kontur Creative

 "Не бива да те е страх от мен. Нито от когото и да било, докато съм с теб."     -  Джейми,"Друговремец"

  "Никой няма право да казва на две същества, че не могат да се обичат."       - "Аз, вещицата"

Не съм чела и двете книги. За "Аз, вещицата" имам едни планове, които отлежават вече години наред. Но силно вярвам, че и те ще се осъществят един ден. Колкото до "Друговремец", наскоро я загледах. Не съм решила още, но не мога да отрека, че анотацията й звучи достатъчно интересно. 

Казах три книгоразделителя. И третият е не по-малко хубав. Не забравяйте, че те са цяла поредица. Събирам ги! Като изляза в коледна ваканцията, ще си ги подреждам хронологично. 

И ето още нещо, което загледах тези дни. Понякога имам чувството, че ми надничате в ума. "Бъди еднорог и гледай на живота от хубавата му страна" на Сара Форд. От четирите точно тази ми е на сърце, защото няма "Бъди панда". Тогава тя щеше да ми е на сърце. Четирите книжки на Сара Форд са нещо, за което мисля, че никога няма да дам пари. Но пък сега я чувствам като подарък и се радвам, че я имам. 

Впрочем като сложа на кантар артикулите в кутията и общата им стойност, започвам да се чудя, имате ли изобщо печалба, хора?

И така накрая, но е и на последно място, стигаме до героя на книгата. "Игра на живот" на Кен Гримуд. Тази книга влезе в списъка ми за Коледния панаир на книгата с ясното съзнание, че ако изхарча 300 лева за книга преди да стигна до щанда на Orange, няма да си купя. И със също така ясното съзнание, че като не си я купя оттам, в крайна сметка ще свърша в Orange-а до офиса и ще си я купя оттам, защото ще ми избоде очите иначе. Така че ..No presure on this one. 

Но се радвам, че решихте измислената ми дилема, включвайки я в тазмесечния BOPS. :)

Както обикновено  - страхотен избор! 

Битката на "Себастиан и тролът"

Това сигурно е десетият опит да напиша нещо за "Себастиан и тролът". И вероятно също неуспешен.

"Себастиан и тролът" е разказ от Бакман, който  се разпространява в издателската мрежа безплатно. Разказ, който самият Бакман публикува онлайн преди време. Тази малко книжка с твърда хартия, приятен формат и страхотни илюстрации на Дамян Дамянов достигна до нас под тази форма, благодарение на Издателство Сиела. Някои хора може би ще видят меркантилност в този акт, тъй като се разпространява безплатно единствено като добавка към онлайн поръчката на най-новата книга на Бакман "Нещата, които синът ми трябва да знае за света".Но не забравяйте, че без значение, дали страниците са 5 или 500, в тази книжка е вложен ресурс, а броят на страниците не е ключовият момент в ценообразуването. Както и да е, това отиде твърде далеч от нещата, които исках всъщност да ви кажа.

И тъй като не знам как да започна и ми писна да трия и да пиша наново, ще ви кажа следното.
Разказът е прекрасен, както и всичко друго излязло изпод пръстите и от ума на Бакман. Себастиан живее в мехур. Опитайте да си го представите. Самотен и нещастен, изолиран, седнал на дъното на кръглия мехур, събул кецовете си, сгънал крака в коленете и ги е прегърнал. И всичката тъга и болка го задушават. А въздухът в мехура не е много. Колко може да бъде кислорода в един мехур? Не достатъчно, за да напълниш дробовете си. Ала Себастиан не се и опитва. Болката отдавна е смазала дробовете му. Отдавна е убила желанието му за ...за абсолютно всичко. С всеки изминал ден мехурът става все по-дебел, а Себастиан потъва все по-дълбоко и се затваря все повече за света. Преди е имало цепнатини, през които хората са подавали ръка на момчето, опитвали са да достигнат до него, да му помогнат, да го изкарат навън или да влязат при него. Ала сега пукнатините се затварят, защото балонът е станал твърде плътен. И тук се намесва простичката физика. Налягането в балона се увеличава и скоро нещо ще се пръсне - или мехурът, или Себастиан.

Тогава един ден идва тролът. И тук започва истинската борба на момчето. Лесно е човек да потъне в своя мехур, да се изолира от света, да откаже помощ, да потъне в мрачното си настроение и да остане в него.Трудно е да се бориш. трудно е, когато си бил в летаргия толкова дълго време, да се събудиш, да раздвижиш крайниците си, да се изправиш и да направиш първата крачка.

Адски трудно е да се изправиш срещу кошмарите си, да ги посрещнеш беззащитен и слаб, да изпиташ всеки един от тях, без да скочиш в бездната. Да останеш и да се бориш, за себе си!
Трудно е, когато си малък, умът ти е крехък, сърцето ти е слабо, а светът е толкова голям, силен и жесток.

По всички природни и физични закони по-лесен е пътят с по-малкото съпротивление, затова и хората така лесно се отпускаме по течението. Ала това не е борба, която може да бъде водена по течението. Това е борба, която изисква да стоиш на ръба на скалата и каквото и да става да не скачаш. Да потъваш дълбоко в морето, ала въпреки това да не спираш да плуваш. Да си застанал на дъното, а пътят нагоре да е адски стръмен, адски тежък и почти невъзможен, ала въпреки това да хванеш въжето и да ги изкачиш. Защото изгориш ли въжето, те печелят.

Всеки от нас има неща, с които не може да се справи. На мен тези думи ми напомнят, че колкото и да е трудно, винаги има път нагоре. Път през сълзите, път през ужасите, път през кошмарите и страховете. Път, който води до нечия протегната ръка, стига да събера достатъчно смелост, сила и упорство да протегна и аз своята.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" - кратко ръководство

Излишно е да ви казвам, че думите на Бакман са заграбили едно мъничко кътче от сърцето ми и са се установили там. Разпънаха палатките още, докато четях Уве и сега вече тухлени къщички никнат ли никнат една след друга, за да приютят всяка негова дума, всяко чувство породено от тях и да ги запазят.

"Нещата, които трябва синът ми да знае за света" е нещо, което вероятно всеки от нас би искал да завещае на детето си. А именно - основни насоки как да се справи с живота. Друго си е да имаш инструкции или поне някакво минимално ръководство.
Не бих казала, че това на Бакман е образцов модел. Дали защото все пак е поднесено с толкова солидна доза смях, че те кара да се съмняваш в целта и намеренията му? Дали, защото съм жена, и може би мозъкът ми по-скоро функционира като този на съпругата му и е просто очевидно и с просто око, че на моменти си е пълен идиот и няма как да очакваш някой жив човек изобщо да следва тези насоки сериозно? Да не е на три, да му се не види?

Но макар и наистина завидната хумористична нотка, ако изобщо мога така да я нарека, защото признавам си - хилих се като кретен през 90 % от времето...Сериозно! Толкова не съм се смяла на книга. Та, макар наистина забавния начин, по който Бакман е избрал да подходи, нещата, които пише вътре, са истина, до последното нещо. И са написани с изключително много обич, типично в негов стил. Сред тези страници са събрани многобройни мънички съвети за света, хората и живота - крайно искрени, понякога сурови като отворена рана. Съвсем сериозни, макар и поднесени с шега и смях.

Вероятно мнозина ще обяват Бакман за комерсиален. Тези страници са нещо лично, както бяха и думите в "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг", ала въпреки това той реши да ги сподели не само с този, за когото са предназначени. Сподели ги с целия свят, с всеки, който пожела да ги прочете. И взе пари от това. Не виждам нищо лошо.

Иска се смелост да оголиш така живота си за хората. Бакман винаги залага по нещо лично в книгите си. Както и мнозина други, ала при него лесно се усеща кои са личните аспекти. Те изпъкват, те са изживени хиляди пъти, премислени и преработени в неговия вътрешен свят, преди да стигнат до външния. Изстрадани са многократно. И когато се излеят от него, го правят с цел. Бакман залага зрънце добро във всяка своя книга, сякаш с надеждата то да разцъфне и у читателя. Знам, че това са само думи, ала след всяка негова книга се чувствам мъничко по-добра, малко по-толерантна, малко по-готова да изслушвам. Когато чета книгите на Бакман се чувствам сякаш говоря със стар приятел, който винаги ме е разбирал, просто отдавна не сме се чували.

"Молитва към морето" за живота на едно дете

"Молитва към морето" е жест. Тя е призив, послание и милиарди частици обич и грижа.
Прекрасно издание на Обсидиан - твърди корици, 48 подплатени страници, с прекрасни илюстрации, дело на британския художник Дан Уилямс и вероятно по-малко от 48 реда вътре. Ще ви отнеме може би около минута-две, за да я прочетете и цял живот, за да мислите за нея.

"Молитва към морето" е призив за повече толерантност, призив за живот. Вдъхновена и посветена на тригодишния Айлан Кюрди, който през 2015 година се удавя в Средиземно море, докато бяга със семейството си от войната, тя е едно напомняне кои сме, какви сме и защо сме тук. 

Тези няколко изречения, които ще намерите вътре между кориците на "Молитва към морето" са написани от името на един баща, които стои на брега на морето с тригодишния си син на ръце и жена си и чака лодка, която ще ги отдалечи от войната. Той разказва на сина какъв е бил света преди войната, какви са били цветовете в него, как е звучал смеха, как е изглеждало щастието и разбирателството


.

"В Стария град, кипящ от живот,имаше джамия за нас, мюсюлманите,църква за нашите съседи християнии огромен сук, където всички се пазаряхмеза златни медальони, пресни продуктиили булчински рокли.“

Не знам, дали можете да си представите болката на един баща, който знае, че синът му не познава друг свят освен този на войната. Аз се опитвам. И не мога. И не искам. И ме е страх изобщо някога да разбера. 

Заклещени там на ръба на света, притиснати от едната страна от безмилостната война, която е отворила грозната си паст и разрушава всичко по пътя си с острите като бръснач зъби - сградите, животите и сърцата на хората, те са обърнали взор към другата страна на морето, там където ги очаква новия им живот. На място, където не са желани, сред хора, които не ги искат, които не изпитват грам съчувствие и симпатия към тях. Защото тези семейства с тригодишните деца като това на Айлан Кюрди ще платят греховете на целия свят. Ще платят греховете на Великите сили, които воюват задкулисно помежду си, използвайки държавите в Близкия изток като мечове, като лесно заменими средства. Ще платят и грехове на своите съграждани, които подчинени на религиозното си възпитание и възприятие за света ще опитат да подчинят този свят на своите разбирания и с това ще навлекат върху всички гнева и желанието за мъст на хората от другата страна на морето. 

Изправени там на този бряг като в преизподнята - без път назад и изпълнени със страх от пътя напред, те отправят молитва към всичко, на което човекът някога се е молил - към боговете, към природата, към стихиите, към всяка сила, която е някъде там отвъд и е готова да ги чуе. Това е молитва, която всеки родител несъмнено е отправял по един или друг, или без повод в живота си. Ала на тази молитва към морето в този момент е заложено всичко, целия живот, целия свят на това семейство, заложен е животът на тяхното дете. 

"Защото тази вечер мога да мислясамо колко дълбоко е морето,колко необятно и равнодушно е то.И колко безсилен съм азда те опазя от него.“

Задушавам се. В моменти като този двегодишната ми дъщеря не разбира защо майка й се тресе плач с усмивка на лицето, докато е я прегърнала силно като мечка. Тя е единственото, което позволява на кислорода да стига до гърдите ми. 

Не си затваряйте очите за тази история. 

Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, че след нея ме чакаше "Нещата, които синът ми трябва да знае за света", защото в противен случай щях да имам много сериозен проблем. Както и предишният път съм безкрайно доволна и ми стана малко тъжно, когато се наложи да изляза от света на приказките и да се разделя с Агата и Софи. 

Не помня, когато писах за "Училището за добро и зло" казах ли ви колко много ми харесва концепцията за света на приказките, който Соман Чайнани създава. Обичам такива изпълнения, когато авторът взима един съвсем тривиален приказен елемент и от него създава логичен свят, който бих мога да съпоставя със собствения си и да си кажа. "Това, че не съм била сред децата попаднали в някоя от приказките, не означава, че Училището не съществува някъде там."

Но нека се върнем към действието. В края на първата книга Агата хвана ръката на своята приятелка Софи и я целуна, оставяйки принца си да се стопи в мъглата. Двете сложиха край на своята приказка и щастливи се върнаха у дома, за да изживеят своето "и заживели щастливо". Софи избра страната на доброто и своята приятелка. Агата също. Всичко е прекрасно. Ала хората не се променят, не и наистина,не и просто така. 

Сватбата на бащата на Софи наближава и с всеки изминал ден, тя се чувства все по-изоставена и изключена от света. И за капак в този момент започват да се случват странни и крайно неприятни неща. Селото е атакувано, а посланието, което тайнственият нападател изпраща до жителите му е "Предайте ми Софи или всички ще умрете." Всичко започва да се сгромолясва с размах под краката на Софи и тя се е вкопчила като удавник за сламка в своята приятелка, стожер и подкрепа - Агата. 

Двете момичета не могат да избягат от неприятностите, които ги следват по петите на всяка крачка. И в крайна сметка отново се връщат в своята уж завършена приказка, отново пред вратите на Училището. Ала нещата този път са коренно различни. Няма ги кулите на доблестта, честта и милосърдието. Няма ги розовите завеси, наконтените прически и грациозните рокли. Защо са им? Това е свят без принцове. На кого му е потрябвал принц, щом всичко от което се нуждае, е вярна приятелка. 

Принцесите вече не са принцеси, защото няма принцове. Вече не е нужно да си правят прически, да се грижат за кожата си, да бъдат нежни и красиви. Еманципацията се е ширнала из цялото училище за момичета с пълна сила. 

А през това време момчетата изхвърлени от собствените си училища превземат Кулата на разказвача и изоставеното Училище за зло и организират там своята съпротива. Обзет от омраза и омерзение Тедрос е твърдо решен да убие вещицата, която му отне принцесата и да напише нов край на своята приказка. Ала истината е, че Агата и Софи не са се върнали в Училището, заради някаква черна магия. Нито краят на приказката им е бил изтрит от някой могъщ магьосник. Човек е господар на собствената си съдба. Това важи и за приказките. За да се случат всички тези неща си има съвсем логична причина. Агата тайничко си пожела да бъде със своя принц. 

Трудно е вървиш против волята на сърцето си. Трудно е да се откажеш от нещо, което открай време си смятал за най-ценното в и живота си. Ала това, че едно решение е трудно не отменя необходимостта да направим своя избор. 

"Защото порастваме, Филип - въздъхна Тедрос. - Когато си малък мислиш, че най-добрият ти приятел е всичко на света. Но когато откриеш истинската любов... всичко се променя. След това приятелството ви никога не може да е същото. Защото, независимо колко много се опитваш да запазиш и двете, може да си лоялен само към едното."

Много хора през годините са ме смятали за цинична, заради подобен род изказвания, но аз също вярвам, че е така. И смятам, че е естествено да бъде така. Харесва ми това, че Соман Чайнани не игнорира истината, не я подправя или захаросва. Напротив, използва я за контрапункт на историята и с това й позволява да излезе извън рамките на жанра си. 

Едно от нещата, които харесвам в тази история е, че не мога да взема страна. Разбирам и съм съпричастна към всеки един от персонажите й, макар и те да са в конфликт. Дори и с Ийвлин. Може и да е злодей, ала разбирам и нейната гледна точка. Мога да вляза и в нейните обувки и да разбера защо го прави. Соман Чайнани ни позволява да огледаме света на приказките от всички страни, да видим всички гледни точки, да вникнем в решенията на героите и да се почувстваме част от всичко това. 

"Училището за добро и зло: Свят без принцове" е достойно продължение на историята и няма да ви разочарова. Дори и да не таите особено добри спомени от ученическите си години като мен, това е училище в което със сигурност ще искате да се върнете отново!

"Убийството на художника"

Споменавала съм неведнъж, че отминаха годините, в които се наслаждавах на криминалния жанр. И макар сега изключително рядко такова четиво да ми попада в ръцете, ние с кримките имаме богата и напоителна история. Всъщност една от първите ми съзнателно пожелани книги беше именно в този жанр - "Пери Мейсън и русото момиче". Бях малка, толкова малка, че още изпитвах нужда да попитам мама, дали може да прочета книгата. Тя, разбира се, беше против, защото съвсем логично прецени, че в един криминален роман неминуемо ще има убийство, което си е равнозначно на насилие. Или каквото и да е друго, равнозначно на насилие. В крайна сметка сестра ми я убеди и тя ми позволи да я чета. 

Още на първата една трета от книгата знаех, че това ще е едно много скучно четене. Бях толкова малка, че още не можех да обвържа сцените на насилие и последствията от него с реалния живот, за да разбера истинската му същност, нито пък нецензурния език. Съответно и не разбирах по-голямата част от случващото се. Нямаше картинки, нямаше забавни сцени, поне не и по моите критерии. Беше скучна. Но аз толкова дълго време бях опявала на мама, че искам да я прочета, че всеки път, когато тя ме провереше как върви четенето, търсейки следи на увреждания в погледа ми, аз всеки път отговарях бодро и въодушевено, че е много интересна и много ми харесва. Истина е, че към средата на първия случай започнах да прескачам половината от страниците и съвсем загубих нишката. 

Сега години по-късно вече крайно далеч от жанра, отново посегнах към една от подопечните му. Чета толкова отдавна за книгите на Луиз Пени, че в крайна сметка се предадох на всеобщото въодушевление и реших да се пробвам. 

Първите петдесетина страници ми бяха откровено скучни, макар и да разбирах ясно тяхната цел. Луиз Пени не се хвърля директно в дълбокото, тя създава един полегат наклон, по който читателят може бавно и спокойно да се впусне в действието. Благодарение на това аз тръгнах със спокойна и отмерена крачка напред по страниците и бавно и постепенно набрах инерция, която по-късно се превърна в задъхана надпревара. 

Несъмнено звездата в тази книга е главният детектив. As it should be! :)

Луиз Пени успява да създаде един изключително дълбок и колоритен образ, в лицето на детектив Арман Гамаш, нареждайки се с това до едни от големите имена в жанра. Гамаш е различен от повечето съвременни детективски образи. Той е тривиален - цени семейството си, обсъжда бъдещите си решения с любимата си жена, търси нейната подкрепа и съвет, намира утеха, спокойствие и щастие в дома си, в нейните ръце. Той е възрастен, осъзнал себе си индивид. Намерил е своя център и се е научил да поддържа този баланс. В него няма мистерии, не се лута. Гамаш е намерил своето място в света, осъзнал е ценностите си, изградил е характера си и е стъпил здраво на земята. Арман е високо ценен от своите колеги. Хората, с които работи без значение, дали са под или над него в йерархията хранят уважение към него. И разбира се, както се случва и в живота, тези ценности не му помагат да се издигне по стълбата.  Но пък си тежи на мястото.

Гамаш разследва убийството на възрастна жена. Мога да кажа много за Джейн - тя е художник, приятелка, самотница, жертвоготовна, добра, мила, готова винаги да помогне, добродушна, учтива и обичана от всички в Трите бора, където всеки познава всекиго. 

Ала все пак Джейн е убита. И това е шок за всеки един от жителите на Трите бора.За някой е тъжен и необясним факт, за други болезнена истина, за трети съкрушителен момент. Загадката се разплита детайл по детайл и като един истински криминален писател, Луиз Пени ни оставя в неведение до последния момент. За тези от вас, които четат по-често криминални романи, може би мистерията не е била толкова голяма. Може би сте разгадали убиеца далеч преди авторката да реши да го изобличи. Но аз нямам тренирано око. И убиецът за мен беше пълна мистерия, докато не бе назован. И тогава ме заля онова чувство, заради което си спомням, че някога обичах криминалните романи. Моментът, в който всичко започва да се навързва. Моментът, в който се връщам назад и напасвам всяка дума, всяко действие на убиеца, за да остана накрая възхитена от грандиозния размах, с който авторът е заплел възела. 

Луиз Пени ми дава повече от една причина да харесам тази книга. Освен прекрасния полегат стил на писане, интересната интрига, класическия маниер и издържаният начин, по който създава връзките между своите герои, за да почувстваме и ние техните отношения, тя не се ограничава само с една мистерия. Нещото, което през цялото време ме глождеше повече от това, кой е убиецът, бе интригата около къщата на Джейн. Холът, който така упорито бе крила през целия си живот. Холът, който бе станал причина за нейното убийство. 

Луиз Пени знае как да направи читателя съпричастен с историята. Обикновено когато чета криминална книга аз съм винаги или малко по-назад от детектива или малко по-напред. Обикновено съм по-назад, дори много по-назад. Но Луиз Пени ме преведе през тази мистерия ръка за ръка с Гамаш. Успявах да подредя всеки нов факт в главата си и да си направя заключенията заедно са него. И през цялото време чувствах как заедно споделяме едно общо знание. Сякаш разследваме заедно. Прекрасен синхрон. 

И има едно още едно, последно, нещо, което обичам в тази книга и то е искреността на взаимоотношенията между хората в Трите бора. Беше изключително удоволствие да наблюдавам как пред очите ми се изграждат и натрупват емоциите помежду им, как се разкриват отдавна заровени чувства и как всичко минава през личната призма на всеки един от тях. Луиз Пени наистина е свършила майсторска и образцова работа в жанра. Препоръчвам тази книга на всички, които са почитатели на криминалните рафтове в библиотеката и на всички, които не са - като мен. Вярвам, че може да ви донесе единствено наслада и удоволствие.