"Всяко сърце е врата" - Шонин Макгуайър (Ревю)

Заглавие: "Всяко сърце е врата"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

Брой страници: 184

Година: 2020

Не съм сигурна как да пиша за тази книжка. Тя е нещо различно от всичко, което съм чела. Бих го нарекла магичен реализъм, но това няма да е съвсем вярно. И все пак не знам как по-точно да я определя. Защото нейният сюжет ляга върху идеята за съществуването на други светове, за оживялото въображение, което може да превземе съзнатието ти и да те изгуби в себе си. Или да ти помогне да се намериш. И в същото време е едно от най-здраво стъпилите на земята произведения, които съм чела напоследък. Толкова реалистично, че чак боли. 

Когато Нанси пристига в Дома за своенравни деца на Елинор Уест, тя се намира все още някъде между въображаемия свят, който се е превърнал в нейн дом и реалността, която изглежда твърде чуплива и абстрактна, за да намери обратно своя път ъм момичето, което е било някога. 

Не съм сигурна, дали можете да си го представите. Самата аз, четейки анотацията на задната корица, не можех, макар сега препрочитайки я отново, да си давам сметка, че по-добре  написано, не може и да бъде. Но преди да станеш част от тази история, ти е непосилно да си представиш дълбочината й. 

Навярно сте гледали или чели Нарния. На Нанси се е случило нещо подобно. Отворила е врата на дрешника и от другата страна не е била закачалаката с дрехи, а съвсем друг свят - Подземния свят и Дворците на мъртвите. Тя прекарва там пет години от живота си, пет години сред обитателите на света на мъртвите, пет години в двора на Господаря на Подземния свят и неговата шармантна спътница. Пет години далеч от познатата й досега реалност. Петте години, в които младежките черти се оформят в персоналност. Тийнейджърските години са време на търсене на собствената ни индивидуалност, време, в което ние извайваме личността си. Често средата и действията ни в тези години са решаващи за бъдещето ни, за поведението ни като зрели хора и за светогледа ни. Това е вторият контрапункт след ранното ни детство, когато основно родителите ни са имали думата по въпроса. Този период е изключително труден и
изключително важен. Това е времето, в което се разграничаваме от своите родители и търсим самостоятелност. Тези  пет важни години Нанси е прекарала в свят, в чието съществуване нейните родители дори не могат да повярват, камо ли да си го представят. И когато един ден, този свят я изхвърля с окаяното оправдание, че "трябва да е сигурна", тя излиза оттам вече завършена личност. Тя вече носи своята индивидуалност, изградена далеч от своя предишен дом, далеч от родителите си, без да те да бъдат част от този процес, без дори да са имали възможността да наблюдават промените в нея. Тя просто се връща. В тази реалност са минали едва шест месеца и тя е отново в тялото на тийнеджърка. Може би това ще ви помогне да добиете по-ясна представа как се чуства Нанси, когато отива в Дома за своенравни деца на Елинор. Там е пълно с деца като нея, които мечтаят да се върнат в своите приказки или страни на ужасите. Деца, чийто врати към чудните им светове, са затворени и може би никога няма да се отворят. Сякаш най-накря си намерил мястото си в този живот и изведнъж някой те изтръгва от него, затваря вратата под носа ти и ти казва, че не си достоен за този живот. 

Тази книжка е 184 страници, а аз едва одрасках повърхността на нейната дълбочина. Ще оставя сюжета за вас, няма да навлизам в подробности. Знам, само че Шонин Макгуайър оставя доста храна за размисъл след себе си. Честно да си призная, нямам представа накъде ще тръгне тази история в следващата книга. Всичко може да се случи. 

И така  първото изречение стана последно. Най-напред написах следващия абзац, с който всъщност ще завърша, защото не знаех как да започна.

Е, този текст сам се изля на белия екран. Така че заключително ще ви споделя, че "Всяко сърце е врата" носи най-красивата корица и заглавие тази година. Поне в моята лична класация. Разкошни са. Контрастират силно на мрачната атмосфера на историята и едновременно с това подчертават силно същността й. 

"Дъщеря на съдбата" - Исабел Алиенде (Ревю)

Заглавие: "Дъщеря на съдбата"

Автор: Исабел Алиенде

Издателство: Колибри

Превод: Людмила Петракиева, 

Катя Диманова

Брой страници: 352

Година: 2019

Първата ми среща с Исабел Алиенде беше вълшебна. "Къщата на духовете" ме омагьоса. Мисля, че това е точната дума. Бях безапелационно пленена от тази история, от героите й, от силния им дух, от темперамента им, от бурната им чилийска кръв, която, колкото и банално да звучи, кипи със страхотна сила, която ти е невъзможно да пренебрегнеш. Четейки "Къщата на духовете", аз се влюбих в перото на Алиенде. 

След това беше сигурно, че ще прочета и следващите й книги, всичките й книги. Обикновено обичам да правя кратка почивка между книгите на един и същ автор, особено ако са обвързани в някакъв цикъл, за да избегна пренасищането, което ще развали частично удоволствието. Но историята ми с Алеинде очевидно ще бъде толкова сложна, колкото е и съдбата на нейните герои, защото не можах да го направя. Пуснах си една книга, после друга, после трета и не мирясах, докато не заслушах "Дъщеря на съдбата". И обикнах историята на Елайза дори повече от тази за Клара. 

Не очаквах това да се случи. "Къщата на духовете" е наситена с лични емоции, което я прави много по-интимна и разголваща книга, а това са неща, които почти неминуемо докосват читателя. Тези истории успяват да прелеят чувствата си в читателя, да го направят съпричастен. И обикновено оставят най-ярка следа. И "Къщата на духовете" направи всичко това. Така че, признавам си, не очаквах, която и да е друга книга на Алиенде, да се вреже толкова дълбоко под кожата ми отново. Но ето, че "Дъщеря на съдбата" я надмина. 

Не мога, а и не искам, да вляза в дебрите на сюжета, защото извадени от контекста на детайлите, опростяват твърде много тази книга. В своята същност това е историята на едно влюбено момиче, което предприема най-трудното пътуване в живота си, за да последва своя любим, неспособна да се откаже от чувствата си и да се примири със самотата си. Вдъхновяваща основа, но много дъвкана. Елайза няма да е първата, нито последната девойка, която се е втурнала безразсъдно след първата си любов, без да мисли за последиците, нито за трудностите. 

Но под повърхностните причини за това пътуване се крие една многопластова история за израстването, за ценностите, за женствеността, фанатизма, за бедността, отчаянието, нищетата и смъртта. 

Елайза отплава бременна, отслабната физически и решена на всичко да намери своя любим, но в един момент преследването на целта се превръща в пътуване съм себе си. 

Тя и нейният спътник по неволя, който остава до нея дълго след като е изпълнил деловите си задължения към нея - Дао Циен, изживяват един живот заедно, без да си дават сметка за това. Всеки от тях преследва дълги години своята собствена цел, но без да да усети, всеки от тях търси своя пристан именно у другия. Докато идва моментът, в който разбираш, че не целта, не онова след което тичаш цял живот, за което мечтаеш, към което се стремиш, не то е най-важното. А пътя към нея. Всяка малка стъпка, която си направил, всяка жертва, всяка малка победа, която те е отведа една крачка по-близо, всяко разочарование, всяко падане, всяка подадена ръка по пътя, която пуска своето разклонение в живота ти. Животът е пътуване. Най-ценното в една сбъдната мечта е усилието, което си положил за нея. Опита, които си добил, дерзайки напред. Това никой не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. 

Перото на Исабел Алиенде е виртуозно. Истинско удоволствие е да проследиш извивката на всяка негова дума. И когато тази симфония завърши с физическата и ментална метаморфоза на героите, които са ти станали толкова близки по пътя дотук, просто удоволствието е пълно.

"Царство от мед" - С. А. Чакраборти (Ревю)

Заглавие: "Царство от мед"

Автор: С. А. Чакраборти

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 560

Година: 2020

Препрочитам текста, който писах за "Град от месинг", не защото беше толкова отдавна, а защото света, който Чакраборти създава, е комплексен и натежал от история. Картата на първата станица на "Царство от мед" може и да не изглежда сложна, но нека това не ви подвежда, Девабад е място със строга обществено-кастова йерархия, централизирана власт и заплетени политико-икономически връзки.

Краят на "Град от месинг" беше зрелищен и донякъде съкрушителен. Тук е моментът да ви предупредя, че надолу може би ще има някой и друг спойлър от първата книга, но все пак това е трилогия, няма как. Ако искате да се презастраховате обаче, прегледайте само статията за "Град от месинг" (тук)

Та, да се върнем към края на първата книга. Не, че всичко се беше наредило, далеч не, но сме свикнали в края на първата книга от трилогия, всъщност в края на всяка книга от поредица да получаваме мъничко възмездие, относителен завършек, който оставя, разбира се, много неотговорени въпроси. Но Чакработри явно това не я интересува и бих казала, за щастие! 

Това, което започна като хаплива младежка любов, завърши с жестока война. Всичко завърши с една зрелищна битка между водата и огъня и много непростими загуби. Нахри остана съвзем сама в леговището на най-големия си враг - двореца на Кахтаните и всички около нея плащат жестоко за всяка нейна грешна стъпка. Няма го Дара, няма го Али, Кайро е далеч. Сама сред врагове. Нахри е последната лечителка от знатен род, която едновременно, благодарение на това, стои над всички и в същото време трябва да играе като марионетка в ръцете на Гасан Кахтани. Нейният произход едновременно й дава власт и й отнема свободата. За Нахри не остава нищо друго освен да се съсредоточи върху развиването на лечителската си магия. 

Първата книга беше съсредоточена в изясняване на отношенията между различните, да ги наречем касти, в Девабад. Очаквах във втората книга да се задълбочат отношенията между героите и Чакраборти да наблегне върху изграждането на персонажите си и дооформяне на щрихите в характерите им. Но тя е избрала да направи това чрез променящата се среда, така че фокусът и във втората книга пада около властовите интриги, борбата за надмощие и промените в политическата карта на Девабад. 

Не отчитам това като минус. Всички претърпяват известна метаморфоза, адаптират се към динамичната среда около тях. Нахри вече не е саможивото егоистично момиче, което дойде от Кайро, преследвайки единствено собствените си мотиви. Сега, пет години по-късно, Нахри е Бану Нахида и носи отговорност за хиляди хора, за хората на Девабад, без значение, дали са джинове, деви, гезирци или шафити, без значение каква е политиката на управляващия род. И тя намира начин да обуздае буйния си нрав в името на своите хора. Знам как изглежда този завой в образа на Нахри, сякаш Чакраборти е решила да я постави в кутия и да ограничи размаха й. Но това не е точно така. Защото в крайна сметка на всеки му се налага рано или късно да порасне и да започне да поема отговорност за действията си. Това, че нещо е несправедливо и ужасяващо, не означава непременно, че ще имаш силите да го надвиеш сега. Нищо в този живот не се постига лесно. И понякога трябва да сведеш глава и да наточиш тайно оръжията си или просто да действаш дипломатично и да направиш нужната жертва, за направиш крачка в изравняването на силите. Харесвам тази промяна у Нахри, тъжно ми е, че тя е принудена на прибере крилата си, но и се гордея със зрялото й поведение, с осъзнаването и позицията, която заема във всеки важен спор - миролюбива, но непоколебима. И все пак, не оставайте с впечатление, че пламъчето й е угаснало, ще имаше удоволствието да видите неведнъж вироглавата, решителна и ядосана Нахри, която ще кривне усмивка на лицето ви.

И докато Бану Нахида се опитва да вземе юздите на Гасан в ръце, обмисляйки внимателно всеки свой ход, Ализаейд се вихри в пустинята. Е, "вихри" е силна дума, защото и той самият се бори с новите си умения, опитва се да ги овладее, да ги разбере, да се научи да ги контролира и ако е възможно да избегне възможността да го убият. Прокуденият принц тъкмо започва да добива чувството за уседналост, когато дългоназряващите конфликти най-накрая стягат възела около него и той е принуден да се върне в Девабад. Ализейд отново е разкъсан между обичта към семейството си и чувството си за справедливост. Дълг и желание за равноправие отново ще объркат младият принц. Но този път Ализейд трябва да се изправи лице в лице с проблемите си и да застане зад вярата и идеологията си, ако иска да има шанс да промени нещо.

И за пълен разкош през това време отвъд стените на Девабад се готви въстание, което ще помете плановете на всички, на абсолютно всички - тези на Нахри и на Али, и на Гасан, и на Мутрандир, и на Хатсет, и на Каве, и на Нисрийн, всички. Въстание оглавено от хората, които се предполага, че са най-мили на света за самата Нахри. Въстание, което ще прекърши всичките й мирни действия и ще ги заличи за миг. А ударът ще дойде от единственото място, от единствените хора, от които не го очаква. Какво ще направи тя? Ще заеме ли своето място до въстаниците или ще ги обяви за същите фанатици, като тези, с които се бори в границите на Девабад? 

Харесвам начина, по който Чакраборти е избрала да разкаже тази история. Тя не е нова. Стара е колкото света. Вечната борба за надмощие на едни хора над други. В нея няма лоши и добри, просто двете страни на една барикада, които се бият от толкова дълго време, че вече дори не помнят как е започнала тази война или пък нямат представа, дали историята, която им е разказана, е вярна. Война без край. Война, която ще се върти вечно в кръг. Кръгът на насилието - отмъщението - правдата - потисничеството и отново - насилието. Единственият начин да разбиеш подобен кръг, е да започнш промяната отвътре. И Нахри може би успя да направи точно това. 

Ще разберем в последната книга. :)

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Сенките помежду ни"- Триша Левънселър (Ревю)

Заглавие: "Сенките помежду ни"

Автор: Триша Левънселър

Издателство: Артемис Букс

Превод: Валерия Илиева

Брой страници: 320

Година: 2020

Когато за пръв път прочетох за жанра "Слидерин романс", както сама определя Триша Левънселър своята книга, не знаех какво точно да очаквам. Честно казано асоциациите ми бяха доста по-различни от истината. Представях си нещо по-харипотърско и може би детско и разбира се злобно. И категорията"романс" изобщо не се вписваше в представите ми. Всъщност бях доста далеч от истината. И след като затворих последната страница от тази книга разбирам, че това е много точно определение на жанра. "Сенките помежду ни" е различна от всички книги, които съм чела досега. Може би мъничко напомня усещането, което остави в мен "Жестокият принц", но не бих използвала това като асициация. 

Образите на Александра и Калиас не са това, което сме свикнали да виждаме като главни герои. Те не се свенят да отнемат живот и то не заради някакви възвишени идеали като благото на човечеството или дори благото на някой близък. Не. Те са способни са всичко, заради собственото си благоденствие. И ако тези действия могат да бъдат оправдани донякъде у Калиас, защото той е крал и заради факта, че родителите му са убити, че самият той е в опасност, заради това, че е възпитан така, че е отраснал с ясното съзнание, че е важна фигура, че има отговорности и власт, то при Александра нещата стоят по друг начин. Тя е втората дъщеря в един свят, където значение имат само първите. И макар че превъзхожда сестра си в много отношения, тя страда от липса на внимание. Това развива в нея комплекс за малоценност,  който прераства в мания за величие. 

Александра е ужасно умна, мисли стратегисчески и в перспектива. Тя е хитра и изобретателна. И най-важното - има ясна представа колко жесток е всъщност напудрения свят, в който живее. Според правилата на обществото тя е принудена да се омъжи за някой незначителен благородник, с по-ниско звание от съпруга на сестра й, защото за втора дъщеря, никой не дава и пукната пара. Но Александра не проявява интерес към дребнавите привички на благородническата прослойка. Нито смята да се съобразява с тях. Александра се е прицелила високо - в Краля на сенките. И има железен план, който ще й помогне да го съблазни и да се омъжи за него, а накрая да го убие и да задържи властта за себе си. Александра просто иска власт. И е готова на всичко, за да я получи. 

От години в кралския дворец се стичат девойки от всички страни, които се представят на Краля на сенките и се надяват да бъдат забелязани от него. Коя от коя по-красиви. И коя от коя по-отегчителни. Кралят никога не е проявявал интерес, към която и да било дейвойка, затова не е чудно, че номерата на Александра дават резултат и тя успява да го заинтригува и да се присъедини към кралския двор. Но истински трудната задача е да го накара да й се довери. 

По-интересният въпрос, който провокира тази книга е, можем ли да симпатизираме на негативни герои искрено?

Александра и Калиас не са злодеи в обичайния смисъл на думата, защото в тази история няма ясно обособени положителни персонажи, на които да се противопоставят и върху които да изградят контраста си. Но не са и класическите леко идеализирани персонажи, с които сме свикнали да се запълват главните роли. Те са хора, чието поведение бихме осъдили и заклеймили извън света на книгите  - убийства, жажда за власт и злоупотреба, безскупулност, политически манипулации, жестокост, все свойства, които не сме свикнали да бъдат част не просто от амплоато на главните герои, камо ли  тяхното лице. 

Но Триша Левънселър се е справила отлично с тази провокация. Моят личен отговор е, да. Мога да приема тяхното поведение, мотивите им, действията им, решенията, които вземат, без да ги намразя. Може и да не одобрявам всичко това, може да е в противоречие с личния ми морален кодекс, но въпреки това не изпитвам неприязън към тях. Мога да разбера и приема тяхното поведение.

Следвайки този модел, престоят на Александра в двореца е много пъстър и ярък, като нея самата. Преобладават интригите и задкулисните машинации, разнообразени с хапливи и саркастични диалози, искрени и не толкова искрени емоционални сцени. Не липсват и комични ситуации, нито сцени на хладнокръвна жестокост. 

Но нещото, което най-силно ме впечатли беше ударното начало. Триша Левънселър определено печели тазгодишната награда за удовно изречение:

"Така и не откриха трупа на първото и единствено момче, което ми разби сърцето." 

Страхотна втора книга в каталога на Артемис Букс. Очаквам с интерс следващото им предложение. 

"Дълбините" - Алма Катсу (Ревю)

Заглавие: "Дълбините"

Автор: Алма Катсу

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

Брой страници: 464

Година: 2020

Оказва се по-трудно да напиша този текст, отколкото очаквах. Това е не знам кой пореден опит. Оставих книгата да отлежи няколко дни в ума ми, но и това не помага. Простете ми, ако този текст се превърне в една голяма безредица или още по-лошо безсмислица. Защото тази книга определено не го заслужава. 

"Глад" отлежа на рафта повече от година в очакване да я прочета. А с "Дълбините" Алма Катсу получи своето "възмездие" по този въпрос, защото този път аз чаках втората й книга с огромно нетърпение. Наложих си дори известна самодисциплина, за да не й се нахвърля настървено още в деня, в който я получих. 

Как се чувствам след като затворих последната страница? По същия пленителен  и объркващ начин, по който се чувствах и след "Глад", само че този път не съм толкова изненадана. Вече съм подготвена за някои от нещата, но въпреки това Алма Катсу успява да изргади една заплетена призрачна мрежа от реалност и копнеж, толкова силно привъзрани един към друг, че човек лесно би се загубил в дълбините.

Алма Катсу отново полага в основата на романа си исторически събития. Този път плаването и потъването на двата кораба близнаци - Титаник и Британик. 

Историята на Титаник е известна. Единственото и трагично пътуване на луксозния лайнер повдига много въпроси в онези години. А катастрофата и потъването на кораба се превръщат в едно от най-коментираните събития в света. Ужасната небрежност и немърливост към усовията за безопасност са един от най-жестоките уроци в историята. А съдбата на неговия брат близнак Британик е не по-добра, макар и целта му да е много по-благородна. 

В основата на "Дълбините" стоят именно тези събития, но Алма Катсу им придава различен нюанс. Историята, която тя разказва е мрачна, зловеща и обсебваща. Нишката се завърта около младото момиче Ани Хебли, която по стечение на обстоятеслтвата е първо стюардеса на Титаник, а после помощен медицински персонал на Британик. Нейната история се оплита с тази на пътниците, по начин, който може да накара косите ви да настръхнат. Алма Катсу е открила идеалния баланс между загатнатото зло и умелото описание на страховитите картини. Този роман не претендира за историческа точност, но предлага една много интересна интерпретация на събитията, доближаваща се достатъчно до фактологията, за да посее зрънце съмнение. 

Зловещата част вероятно ще се хареса повече на някои читатели и по-малко на други, а това е сигурен знак, че е много добре написана. Алма Катсу е направила няколко резки завои в развитието на историята, които в комбинация с двете времеви линии (1912, Титаник и 1916, Британик), заплита допълнително действието, обърква читателя, кара го да се съмнява до последно, кой кой е и кой какви намерения таи. Всеки от пътниците на борда на кораба носи своите тайни и някои от тези тайни ще доведат със себе си катастрофални последствия. Някои сенки са по-тъмни от другите. Някои души са по-слаби. 

Но дълбоко под зловещите пластове на мистерията, това е история за любов - всепоглъщаща, обсебваща любов. Любов, която те побърква, която те кара да вършиш глупости. Любов, която те кара да убиваш, безскрупулна и вечна. Харесвам откровеността на Алма Катсу. Мотивът за вечната, безусловна любов често се рекламира като мечта в розова рамка, постижима само в книгите, такава за която всички копнеем и заради която  търсим нереалистични маркери в собствените си отношения с околните. Ето тази любов беше такава, любов, която не се спира пред нищо, нито пред живота, нито пред смъртта. Любов, която копнее с фанатична ожесточеност. Споделена юбов. Любов, която едновременно кара сърцето ми да тупти силно и бързо и от която ме побиват тръпки. 

За мен Ама Катсу е страхотен писател. Казвам това с цялото уважение, което заслужава за тежката работа, която е свършила. Защото едно от нещата, които правят тази книга толкова истинска, е именно добрата фктология, а тя е плод на дълго и задълбочено проучване. А това в комбинация с опасното й въображение и притегателния начин, по който умее да пише, превръщат книгите й в нещо наистина запомнящо се.

"Дом на пръст и кръв" - Сара Дж. Маас (Ревю)

 

           Заглавие: "House of Earth and                         Blood" / "Дом на пръст и кръв"

    Автор: Sarah J. Maas / Сара Дж. Маас

    Издателство: Bloomsbury publishing

    Брой страници: 803

Година: 2020

Повече от видно е, че говоря с пристрастие за книгите на Сара Дж. Маас. Харесвам нейния стил на писане, както и историите, които ражда въображението й от мига, в който случайно си купих "Стъкления трон" преди години (съвсем повърхностно решение впрочем - само и единствено заради корицата) и я зачетох броени часове по-късно в метрото. 

Четох едно интервю с нея, в което сподели, че е възможно читателите й да предвидят някои от многобройните обрати в книгата. Вярно е. Не всички. Но наистина имаше няколко предвидими завои, защото и тя като повечето писатели си има някои специфични за нея особености в стила на писане и изграждането на сюжета. Но тази миниатюрна предвидимост не разваля удоволствието, нито напрежението, което систематично се натрупва. Тя се изразява по-скоро в близост на автора с читателите, които са извървели пътя на книгите й заедно с нея. 

Животът на Брайс не е цветя и рози, но има приятели, семейство, което е я обича, добре платена работа (по специалността си) за могъща магьосница  и достатъчно време за купони. До момента, в който някой не избива по брутален начин приятелите й. И малкото сигурност и радост в живота й отиват по дяволите. Две години след фаталната нощ, която преобъща живота й, се оказва, че предполагаемият убиец е невинен по това обвинение и отново не е ясно, кой е виновен за смъртта на нейните приятели. А Гурбенаторът архангел възлага на Брайс задачата да разкрие убийствата заедно с неговия личен роб Умра Мортис - Хънт Аталар, ангелът, от когото всички се боят, личният наемен убиец на губернатора, мъжът за когото се разказват легенди. Хънт има повече прякори от самия градоначалник, всичките до един известни и напълно заслужени. 

Двамата са ужасен отбор. Речникът и цапнатата уста на Брайс могат да съсипят нервите и здравия разум на всеки нормален човек, честно казано, вярвам, че могат да съсипят и нездравия разум на който и да било човек, малак, ванир или каквото и да е друго същество, което населява страниците на Лунния град. 

А това означава мно-о-о-о-го смях за читателя. Представете си го Умра Мортис в цялото му великолепие, смъртоносен, сериозен, огромен, страшен и много, ама много недоволен от настоящето си назначение. И слабичката, червенокоса Брайс, която може и камък да извади от кожата му, която не може и на йота да търпи някой да й казва какво да прави, как да се пази или недай си боже какво да не прави. Ето това би бил края на света. Някой да каже на Брайс нещо и тя да го послуша. 

Придружено с много фръцвания, въздишки, сумтене и ръмжене, действието се развиваше динамично и много игриво в по-голямата част от книгата. И макар че наистина имаше няколко предвидими обрата, все пак Сара Дж. Маас е оставила и доста преднамерено скрити изненади, които разгръщат потенциала си едва в края на историята, придавайки на историята мащаб, какъвто лековатата криминална, макар и доста кървава, сюжетна нишка в началото на книгата не бих казала че има. 

И като говорим за мащаб, тук е моментът да спомена, че това е едно от нещата, които ми направиха най-силно вечатление. Предишните две поредици на Сара Дж. Маас започваха като изолирано събитие, което с течение на книгите добиваше размерите на малка Вселена. Имам усещането, че в Лунатион се е опитала да събере целия свят, които иска да съгради, пък и макар и по-голямата част от него да е просто бегло спомената, което е и разбираемо предвид десетките раси и видове, които се навъртат между страниците. 

Игралната площадка е голяма, фигурите многобройни и предполагам, че по нея ще подреждаме следващата партия шах. Но пък може и да останем изненадани. В крайна сметка едни от най-любимите ми персонажи на Маас влязоха на сцената книга-две по-късно. 

Има и нещо друго, което аз лично не успявам да смеля много добре. Лунатион се рекламира като първата книга от новата поредица за възрастни на писателката. Но като изключим малко по-ясните очертания на любовната нишка в книгата, не виждам причина предишните й две поредици да стоят на друг рафт. Историята е жестока, кървава и на места брутална, добре уравновесена със саркастични диалози и разтоварващи закачки, които олекотяват малко тежестта на миналото и вътрешните рани на героите. Типично в стила на Маас главната героиня е силна независима жена, която има вътрешната сила (а и не само) да преобърне хода на събитията. Характерите на героите са малко по-идеализирани, но това не й е попречило да им придаде нужната за жанра дълбочина. И всичко това заедно с факта, че Сара Дж. Маас просто умее да пише увлекателно и вълнуващо, създават едно прекрасно и обсебващо фентъзи. А и предвид обема, не мога да се оплача от чакането. Заслужаваше си. 

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде (Ревю)

           

        Заглавие: "Къщата на духовете"

    Автор: Исабел Алиенде

    Издателство: Колибри

Платформа: Storytel

    Превод: Венцислав Николов

    Брой страници: 448

Година: 2019

Имам особена история с Алиенде, макар това е първата нейна книга, която чета. Връщайки назад лентата, сега си давам сметка, че подсъзнателно я избягвам години наред. Заради злощастния ми отит с Маркес. В ранните си студенткси години, когато си купувах само и единствено стари издания на "доказали се с времето писатели", нека го наречем "класическия" ми период, реших, че е време да прочета един от постулатите в латиноамериканската литература - "Сто години самота" на Маркес. Няма да задълбавам много в тази тема, защото ми е болно място.

Дали, защото просто не й беше тогава времето и не бях с правилната настройка, дали заради гигантските ми очаквания, дали защото нямах представа в какво се забърквам или просто защото не е моята, но не можах да оценя по достойнство тази вечна и толкова коментирана класика. Онзи момент постави едно клеймо в ума ми върху латиноамериканската литература. Този момент, както и последвалия злощастен опит да прочета една книга на Букай, която се подвизаваше в библиотеката на сестра ми. 

Докато един друг голям испаноговорящ писател не открехна отново тази врата за мен преди няколко години - Карлос Руис Сафон. 

Но за жалост, когато човек започне веднъж да избягва една тема, опасенията  от повторно разочарование са значителни, толкова, че чак ме беше страх да не си разваля красивото усещане от стила на новооткритата си любов към творчеството на Сафон. 

И така поради ред причинии години по-късно реших да открехна още една врата към друго голямо име на латиноамериканската литература. И срещата ми с Алиенде се оказа едно продължително и магнетично ухажване, което завърши със силна привързаност.

И си мисля, ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щеше да е една от любимите ми книги. 

"Къщата на духовете" започва като приказка за едно зеленокосо момиче с покосяваща красота, за нейния вуйчо авантюрист, малката й чудата сестра, за един амбициозен млад и влюбен до лудост мъж и за едно куче - Барабас. И прераства в една натуралистична и жестока история за любов, насилие, идеали, еснафщина и разбира се, духове. 

Исабел Алиенде проследява четири поколения от дългата потомствена линия на едно семейство, което преживява бури, загуби, мъчения, споделена и несподелена изгаряща любов, живот и смърт, оплетени в едно, желание и отвращение, изтъкани в една и съща длан. Тази книга е животоописание и в същото време носи динамиката, вълнението и силата на самия живот. Ту катери своите върхове триумфиращо, ту пълзи изтощено в калта.

А краят ни довежда до кървавия военен преврат на Пиночет, излял се по страниците й като суров разказ за тези мрачни, жестоки и брутални години, на които самата Алиенде е била свидетел.

Стилът на Алиенде е нежен като коприна и твърд, където е необходимо, нейното перо умело може да предаде направо в

душата на читателя всяка интонация и чувство, всеки нюанс дори и на най-тривиалните реплики. А фактът, че тази история е нейният дебют, сам по себе си обяснява това, че днес тя е едно от най-коментираните имена в литературния свят. Роля в този силен страт играе несъмнено и историята на нейното семейство, което е било пряко замесено в събитията от онези години (президентът Салвадор Алиенде е брат на баща й).

 "Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен", казва самата Алиенде за своята първа книга.

В началото на тази история се питаш как ли ще свърши. Ще свърши ли изобщо? Нима животът спира? Къде ще бъде последната точка. 

Ами как къде! В началото. Точно като кръговрата на живота.