Моят списък за Панаира на книгата

Здравейте приятели, 


Реших да споделя с вас своя списък за Панаира. :) Може да прибавите някоя идея към своите от него. :)

От щанда на Артлайн съм си избрала една камара с книги и комикси. Ама и те не се спряха, сега ударно преди Панаира вадят заглавията едно след друго! Харесала съм си няколко комикса с Дедпул и Спайдърмен, пък ще видим какво ще има на място. 

Също така мисля да дам шанс на Deathnote, която заглеждам от години. Все още и анимето стои на изчакване, защото не мога да се пречупя и да гледам "филма преди книгата" :) Хахахха 

И три страхотни заглавия от Артлайн. Луксозното издание на "Ян Бибиян" на Елин Пелин с красиви илюстрации и твърди корици, което сега е с предварителна поръчка от сайта на издателството. Книгите ще бъдат лично подписани от сина и внука на Елин Пелин. А заедно с това всеки поръчал до 16-ти декември ще получи и  луксозно копие от първия превод на „Гарванът“ от Едгар Алан По, на Елин Пелин и набрано на личната пишеща машина на Елин Пелин. Но дори и да пропуснете предварителните поръчки, не пропускайте тази книга на Панаира и изобщо не я пропускайте. Това е доста смело начинание. Иска ми се всички да го подкрепим и да видим и други български книги с нови прекрасни издания, които заслужават това уважение. 

Другото, без което няма да си тръгна от Панаира, е новата книга на Патрик Нес "Освобождаване". След "Часът на чудовището" аз съм безусловен почитател на неговото творчество. Все още не съм дочела "Спасението на Хенингтън", макар че започна доста интригуващо, но някак усещам, че още не е дошъл моментът да я дочета. И разбира се, новата книга на Дерек Ланди. "Полунощ" продължава да разказва приключенията Скълдъгъри. Тази поредица беше истинска изненада за мен преди години, когато най-накрая реших да я зачета. И оттогава насам не спира да ме изненадва. Досега не съм виждала поредица от книги, която така добре да надгражда сюжета и действието, че вместо да омръзва, да създава напрежение и да кара читателя да чака с нетърпение следващата за не знам кой пореден път вече.
Също така обмислям да се сдобия с "Doctor Who: 12 доктора, 12 истории", дали ще е сега на Панаира или догодина, ако не съм умряла от глад, защото съм изхарчила семейния бюджет за книги, не знам. :)





Решила съм да започна лека-полека да попълвам колекцията си от епични фентъзита и фантастики, които Бард издават. Предстоят ми много заглавия, но реших да започна с двата тома на Урсула ле Гуин "Лявата ръка на мрака", които не знам защо, но се загнездиха напоследък в ума ми. Предстоят ми още големи имена, но едно по едно. 
"Аз, вещицата" е още една книга, която заглеждам от доста години. Всеки път се отказвам и после чета отзиви за нея. Този път е решено - взимам я, ще се чете! И още едно заглавие, което Бард показаха преди няколко дни. Едно българско фентъзи, което изглежда много интригуващо - "Академия за магьосници" на Ел Феъри. 



От Сиела съм си харесала "Коледна тайна". Това ми е третият опит да чета романтична книга, излязла под тяхното лого. Двете книги на Ребека Рейзин бяха първия опит и честно казано за мен лично бяха слаби. Но всеки с вкуса си. Този ще ми е последния опит, ако не се получи, не се получи. Сиела обаче имат навика да издават прекрасни книги последните години - сериозни, значими и такива, които наистина ти влизат под кожата. "Как виждам света" на Айнщайн е една от тези книги, които нямам търпение да прочета. Или "Примигване на екрана" - Сборник с кратки произведения от Тери Пратчет. Още по-хубавото е, че обещаха няколко негови издания. Очаквам ги с интерес. Макар от издателството да продължават да твърдят, че "Орисия" на Стефан Стефанов е против логиката на книгоиздаването, аз се радвам, че те все пак я издават. Не знам, дали е вярно. Не съм била от другата страна на сцената. Знам само че препратките, които дадоха към други сборници с разкази са достатъчна причина да си я купя и прочета. Вярвам, че "Орисия" ще бъде едно истинско изживяване, каквито бяха и "Трънските разкази". Другото заглавие, с което съм решила да се сдобия на всяка цена, е "Шепа врани" на Джоан Харис. Тази книга някак си е минала между капките, докато не я видях съвсем случайно в Goodreads. Нямам представа защо не е получила подходяща реклама. Сиелци, засрамете се! 
И разбира се, "Вихрушка" на Джеймс Клавел. Азиатската сага на Клавел заслужава известността си. Все още съм прочела само "Шогун", защото Япония ми е слабост, но всички останали са се подредили стройно в библиотеката вкъщи и чакат своя ред. 




Издателство Колибри също започнаха една добра традиция - руските класици в нови и достойни издания. Чехов, Тургенев и Пушкин.  Издадоха и "Хазарски речник" - мъжки и женски екземпляр, който от години искам да прочета. Не знам защо още не съм го направила, но тези прекрасни нови издания са отличен стимул да ги започна. И още една книга от издателство Колибри, която привлече вниманието ми миналия месец е "Корабът с алените платна" на Александър Грин, а корицата на Дамян Дамянов просто няма как да не я разпознаете и обикнете. 




Издателство Егмонт като че ли са за пръв път на Панаир на книгата. После от няколко години насам. Сигурна съм, защото всяка година имам доста заглавия в списъка от тях и всяка година се прибирам разочарована. Тази година се запасих предварително, така че списъкът ми за пръв път не е толкова дълъг, но честно казано това изобщо не го очаквах. "Нивганощ" и "Божигроб" на Джей Кристоф са сред задължителните заглавия за този Панаир. Имам толкова големи очаквания за тези книги, че вече ме дострашава, дали няма да остана разочарована. "Деца от кръв и кости" спечели наградата на Goodreads за дебют, но истината е, че чета хубави неща за нея много по-отдавна. "Евърлес" е още едно заглавие, което грабна вниманието ми. Идеята за времето в книгата ми харесва много.




В издателство Еднорог ще намерите много големи имена - Дона Тарт, Филипа Грегъри, Акунин, Шейбон, Артуро Перес-Реверте...Сред тези великани излиза и книгата на Шон Битъл "Дневникът на един книжар". Не знам, дали ще бъде прекрасна, но знам, че съдържа ли в заглавието дума с корен "кни" значи ще се чете. 




Двете книги на Наоми Новик са също едни от задължителните заглавия в списъка ми. "Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка" носят прекрасните корици на издателство Екслибрис. Миналия месец не се сдържах и зачетох електронно първата книга, защото я нямаше в книжарницата до офиса, а нещо ме бяха хванали дяволите и не можах да изчакам. Зачетох вечерта уж за малко, уж докато я поръчам и дойде и я прочетох за отрицателно време, без да мога да се спра. Но още от първата страница знаех, че ще ги имам и двете непременно.





Казах го и преди - Издателство Емас тази година заковаха една от най-добрите поредици евър. "Цветовете на магията" от В.Е. Шуаб направо ми скри шапката. Втората книга, "Сборище на сенки",  беше ...не знам, беше наистина страхотна. Очаквам много и от последната - "Заклинание за светлина". Не пропускайте тази поредица от щанда на Издателство Емас. И още една книга, която вероятно няма и да пропуснете така или иначе. "Зимна песен" на С.Джей-Джоунс има много обещаваща корица и анотация. Ще се чете.

Излезе втори том на "Събрани приказки и разкази" от Ханс Кристиан Андерсен с прекрасна корица, която направо ме разтапя. А догодина още през студените месеци очакваме и том трети. Издателство Ентусиаст направиха нещо прекрасно като отдадоха почит на Андерсен. 




Признавам си направих по-големия пазар от издателство Ера на промоцията миналия месец. Но си оставих едно заглавие за Панаира - "Лешниковата гора", за да имам повод да се спра при тях и да си поговорим за книги. 





Заобичах издателство Изток-Запад с изданията на Карлос Руис Сафон и в частност с тетралогията "Гробището на забравените книги", но те издават и много други книги, които заслужават читателското внимание. За този панаир съм си набелязала втория том на "Възход и падение на Третия Райх" на Уилям Шайрър, "Сталинград: Съдбовна обсада 1942-1943" от Антъни Бийвър, Сборникът "Сърдити небеса" и книгата от Яна Язова за "Левски". 





Прочетох "Три ябълки паднаха от небето" малко след като излезе на пазара. После я дадох на някого, вече не помня на кого. И все се заканвам да си я купя пак. През това време Нарине Абгарян издаде още три книги. И на този Панаир смятам да се сдобия с тях. :)




Издателтво Обсидиан направиха една от най-хубавите книги, които съм чела тази година - "Елинор Олифант си е супер". Нея ви я препоръчвам. Прочетете я. Разкошна е. И още една препоръка имам тук, макар да се зарекох, че няма да ви препоръчвам четени книги, а само ще ви споделя списъка си. Това е "Молитва към морето", книгата на Халед Хосейни. За нея се говори толкова много, че няма начин да я чувате за пръв път. Е, ако още не сте си я купили, купете си я. Има две много добри причини затова. Една е, че е много нежна, изпълнена с любов и болка книжка, която несъмнено ще засвири по сърцето ви като по струни. Втората, че авторът е обявил, че ще дари своят дял от печалбата на  Агенцията на ООН за бежанците и  фондация „Халед Хосейни“ в помощ на хората, страдащи от войни и насилие. А в моя списък за Панаира влизат две заглавия от Джон Гришам. 





Избрала съм си и някои заглавия от Orange Books, чиито книги, ако не се лъжа, ще намерите на щанда на Ozone.bg. Маргарет Атууд е сред задължителните книги за Панаира. Не съм много сигурна обаче, дали "Ясновидката" ще излезе до Панаира. Надявам се. Но дори и да не излезе, има други две книжки, които съм си набелязала - "Глад" на Алма Катсу и прекрасното издание на "Вълшебникът от Оз" на Лиман Франк Баум. И разбира се, втората книга на поредицата Дъгата на Косача - "Бурята" на Нийл Шустърман. Вече съм фен, няма мърдане. 





Парадокс за четвърти път издават Светлана Алексиевич. Рядко казвам това, но тези книги са задължителни. Трябва да бъдат. Тези гласове трябва да бъдат чути. Прочетох "Войната не е с лице на жена" и "Последните свидетели" събрани между две корици и още ме боли. Ще прочета и другите. Скоро. А сега ще си купя "Цинковите момчета"




Свикнала съм да приемам издателство Плеяда, като издателството на Кинг. И тази година мисля да си попълня колекцията с няколко негови книги от техния щанд. Новите издания на "4 след полунощ", "Романът на Лизи" и "Торба с кости", като последните две още не съм ги и чела. Предстоят. 





А от издателство Прозорец съм си набелязала една сериозна книга - "Холокостът" на Лорънс Рийс. По същите причини както и книгите на Светлана Алексиевич, вярвам че такива книги трябва да се четат, за да помним, за да чуем гласовете им.





Издателство Софтпрес правят прекрасни детски книжки. Вече имам няколко техни издания на Рут Сандерсън. А сега ще попълня колекцията с още красоти. И с първите книги книги от Лиуз Пени и поредицата й за инспектор Гамаш, който неусетно ми стана много близък. 

 

Това не е няма да бъде всичко, защото постоянно изскачат нови заглавия. И постоянно забравям някои. Така че ще се разходя другата събота и ще видим какво още ще изскочи. 


А вие какво сте си набелязали? :)

"Косачи" властват над живота

Давам си сметка, че ако не беше една случайност, щях да пропусна "Косачи" и това щеше да бъде един от най-нелепите пропуски в живота ми. За щастие тази случайност се реализира в точния момент и аз си купих "Косачи". И не след дълго започнах да я чета.
Отне ми сравнително дълго време, за да я довърша, защото четях от нея веднъж-два пъти на ден по път за работа. И да ви кажа, беше истинско мъчение да я оставям всеки път.
Тази книга е мрачна. Тя събуди в мен много противоречиви мисли и чувства. И беше безкрайно интересна. Поглъщаща.
Подозирам, че това ще бъде едно трудно ревю. Не съм сигурна как да походя към него. Затова май ще започна съвсем тривиално и да видим накъде ще ме отведе след това. Може пък и да се напише само.

Ще се опитам да ви запозная със света на Нийл Шустърман. Действието се развива в бъдещето. Хората са победили болестите, смъртта, престъпленията. Светът е идеален. Благодарение на Бурята - облак с изкуствен интелект, който задоволява всяка нужда на човечеството и премахва всяка пречка от пътя му. Вече няма нужда хората да крадат, защото Бурята им осигурява всичко. А дълбоко в организма им са имплантирани нанити, които притъпяват болката, елиминират всеки вирус и са способни да възкресят мъртвия.

Всичко изглежда толкова идеално. Толкова стерилно. Как е възможно човек да изпитва радост от живота, ако няма смърт? Как може да бъде щастлив, ако не познава нещастието? Какви биха били ценностите в един свят лишен от престъпления? Как може човек да оцени малките радости от живота, като големите са му поднесени на тепсия?

Сега след като смъртта е победена, на човечеството му трябва нов начин да регулира демографията, защото без значение с каква интензивност и какви изобилия от ресурси създава Бурята, пренаселеността заплашва да унищожи живота на Земята. Затова е създаден Форумът на Косачите. Косачите са най-висшите членове на йерархията, те са господари и богове на живота. Те са тези, които се грижат за демографския баланс. Всеки Косач има определена квота от хора, които трябва да прибере. Правилата са желязно строги за Косачите и за обектите, избрани за Прибирането. Никой не може да откаже Прибирането, никой не бива да се съпротивлява, защото в противен случай Косачът ще бъде принуден да избере цялото му семейство за Прибирането.

Да бъдеш Косач е най-кошмарната и тежка работа на света, за която може да поеме отговорност един човек. Затова от Косачите се изисква да бъдат състрадателни и непоколебими едновременно. Те трябва да бъдат съпричастни с мъката на близките на прибрания, но и не бива да се повлияват от техните молби, стонове и плач.
Косачите могат да дават имунитет в определени ситуации и не бива никога да се възползват от тази привилегия и да се облагодетелстват от нея. Животът и дейността им се движи в границите на десет закона.

1. Ти ще елиминираш2. Ти ще елиминираш безпристрастно, без проява на фанатизъм или злоба.3. Ти ще гарантираш имунитет на любимите хора на онези, които приемат появата ти и на всеки, когото сметнеш за значим.4. Ти ще елиминираш любимите хора на онези, които се съпротивляват.5. Ти ще служиш на човечеството до края на дните си и за това, като отплата, твоето семейство ще получи имунитет, докато си жив.6. Ти трябва да имаш примерен живот на думи и дела и да водиш дневник за всеки изминал ден.7. Ти не бива да елиминираш друг Косач освен себе си.8. Ти не бива да милееш за земни блага, а да пазиш робите, пръстена и дневника си.9. Ти не бива да имаш брачен партньор или потомство.10. Ти не бива да спазваш други закони освен тези.

Десет кратки и ясни заповеди. Но ако се замисли човек, те могат да бъдат тълкувани по много начини, а това води до изкривяване в идеалите на Косачите. Изкривявания в поведението на хора с толкова много власт е повече от страшно.

В ето такъв момент на сцената се появяват Цитра и Роуан. Двамата стажанти на Косач Фарадей. Всеки от тях ненавижда работата на Косачите, ала все пак всеки по свои собствени причини се съгласява да приеме стажа. Обучението на младите стажанти е един от най-емоционалните моменти в книгата за мен. Първият сблъсък със смъртта, осъзнаването на акта и на това, че в даден момент самият ти ще бъдеш причинител на тази смърт.
Да осъзнаеш и приемеш тази отговорност, този товар на плещите си е тежка задача. А Цитра и Роуан са достойни и заслужават да им бъде гласувано доверие.
Първите месеци от стажа на двамата младежи при Косач Фарадей беше предизвикателство и за мен самата. Като читател, който съпреживява емоциите на героите от книгите, които чете, не веднъж сълзи и тежест се загнездваха в гърдите ми. Но всяка една от тези сцени бе необходима, за да осъзная пълната сила на тази реалност, цялата плътност и отговорност на това бъдеще.

Това е един от най-оригиналните сюжети, които съм чела, без да бъде изчанчен или изкуствено претрупан. Всеки детайл е логически издържан. А всички заедно създават визията на едно не чак толкова нереално и невъзможно бъдеще.

Нийл Шустърман е прекрасен разказвач. А усетът му към сюжета е професионален. Умее да създава атмосфера, която те кара да затаиш дъх в точния момент, да те натъжи или разсмее, създавайки с това отличен баланс в действието. Начинът по който преобръща сюжета е не по-малко интригуващ. Пътищата на Роуан и Цитра се разделят по-рано от предвиденото. И когато това се случи, бе истинско удоволствие да наблюдавам метаморфозата у двамата, подтикната от новите условия, в които са поставени и принудени да се справят.

Принудени да се съревновават един с друг, подтиквани от желание да си помагат и в крайна сметка разделен и борещи се със собствените си чувства, Цитра и Роуан ще направят всичко възможно, за да се справят добре и да спечелят пръстена на Косач.



Нийл Шустърман е безмилостен към читателя. В последните изречения на книгата оставя толкова добра и интригуваща заявка за следващата, че направо не знам, как сте дочакали "Бурята". За щастие Orange Books действат много стегнато и професионално и продължението на "Косачи" е вече на пазара.

Цената да бъдеш "Герой"

С поредицата на Олуин Хамилтън си имаме история. Заобикалях, подминавах и извръщах поглед от "Дете на пустинята" в продължение на две години. Бях твърдо убедена, че Young adult  с елемент на ориенталски нотки няма да ми е по вкуса. Някъде в този период си купих първата книга. Не ме питайте защо. Беше едно от онези нелогични решения. И до ден днешен нямам обяснение. Но я купих, без особена мотивация и мухлясва в библиотека доста време, в което бях съвсем на ясно, че няма да я прочета. И една вечер седнах и зачетох. Също така необяснимо, както и нежеланието ми до онзи момент. И я прочетох. На следващия ден прочетох и втората - "Предателка", която побързах да си набавя.

А едва снощи затворих и последната страница на "Герой". Ако трябва да бъда честна, най-много ми хареса втората книга. Сюжетът в нея беше наистина много изтънчено и фино изтъкан, плъзгаше се по всички граници, карайки читателя да види историята от всички гледни точки. В "Герой" Олуин Хамилтън отново изгражда полюсите, макар и да не й е самоцел. Виждам опитите и старанието да покаже всички нюанси на своите герои, да изкара тъмните им страни, греховете им, вината им и да я балансира добре с жертвите, целите и мечтите им. Докато в "Предателка" настроенията бяха колебливи и лъкатушещи, тук опозицията е ясна. От двете страни на бойното поле са застанали бунтовниците и Султана. Настъпило е време, в което всеки трябва да избере страна и да се бори.

Амани, Джин, Ахмед, Шазан, Сам, Делила, Из и Маз...някой от тях ще оживеят, други ще дадат живота си за тази борба. И време за скръб няма.

Олуин Хамилтън създава добра и заплетена сюжетна линия. 
За да унищожат адското устройство, което заплашва живота на хората, Амани трябва да даде живота си. Защото унищожавайки енергията на затворения джин, ще изгори като факла. Това е жертва, която Амани е готова да даде. Не с желание, но с достойнство и обич към близките си. Но преди това има много работа, която трябва да се свърши и много други жертви, да се направят.

Ахмед и Шазан са затворени на най-ужасното  място, където би могъл да ги прати султана. А оттам няма измъкване, не и само със силите на хора и полуджинове. Затова Амани, Сам и Джин отиват, за да освободят Създателя на греха. Един от най-древните и опасни джинове. Харесва ми начина, по който Олуин Хамилтън създава джиновете. Те са харизматични, могъщи и много лукави. Харесвам и интригата, която заплита, благодарение на техните образи.

В тази последна част участва всеки един образ, въведен в която и да е от другите две книги - и живите, и мъртвите, макар и само мимолетно споменати. Това е доста впечатляващ подход. И много трудна задача бих казала. Да управляваш всичките си персонажи в рамките на две корици, при това успешно, създавайки една добра, интересна и логически издържана история, е наистина изключително постижение.
Олуин Хамилтън изгражда силни образи, подплътени, образи с история, чувства и минало. Всеки от тях и героите, и злодеите носят своите грехове и грешки и това определя поведението и мотивацията им.

Има още две неща, които харесвам в тази книга.
Едното е главите-приказки, които авторката е избрала да напише. С тях тя разказва историята на своите герои - техните подвизи, техния край. Създава приказки от тях и с това увековечава съществуването им.

Другото е краят на тази история. Повечето писатели спират до щастливия или трагичния край. Хамилтън дава на читателя и двете, защото наравно с всичко друго, тя описва и болката, жертвите и безвъзвратните загуби, които нейните герои дадоха. Тя не спестява на читателя мъката и вината, които ще ги разяждат винаги. И накрая прави нещо по-добро. Не спира с края. Тя разказва и след това. Разказва ни какво носи тази победа, колкото трудно е да продължиш след нея и как борбата за живот не приключва никога. Мирът не е вечен. Узурпатори ще има винаги. Човешката алчност и жажда за власт са прекалено силни, за да бъдат победени веднъж и завинаги. Затова винаги ще трябват герои, винаги ще трябват хора, които са готови да  запалят огъня и да се хвърлят в него, да създадат пясъчна буря и да влязат в нея.

"Дедпул избива вселената на Марвел" епично!

Хора, аз съм фен на комиксите. Разбрах този факт с N. на Стивън Кинг и сега с "Дедпул избива вселената на Марвел" вече съм абсолютно сигурна. Няма връщане назад. Зарът е хвърлен. Направо се чудя къде ми е бил досега литературният вкус, че не съм разбрала колко готино нещо за комиксите. Аматьорска работа, казвам ви. 

Дедпул е един от любимите ми Марвел супергерой. По ред причини. Първо, защото играта беше върхът. Наистина беше върхът. Толкова много не съм се смяла никога в рамките на друга игра, книга или филм. Все още не съм сигурна, дали създателят й е пълен психопат или просто има егати въображението. Преполагам, че е първото, защото, за да създадеш Дедпул и за да си позволиш да правиш епизоди с него, независимо под каква форма - книга, комикс, филм, сериал, игра, анимация и т.н., трябва да си поне малко психопат. .Иначе няма как да разбереш Уейд, няма как да влезеш в кожата му.

Второ, Дедпул сам по себе си е уникален. Въпреки че спада към графата на супергероите, на добрите, той е по-скоро тъмен образ, отколкото светъл. Той е кръвожаден, безскрупулен, злопаметен, отмъстителен и на практика безсмъртен. И всичко това е поднесено с убийствен хумор. Този смях може би е единственият достатъчно силен буфер, който да балансира епизодите, за да не прекрачи история на Дедпул границата с допустимото насилие, подходящо за издаване и продуциране.

Май няма да продължавам с останалите десет точки, заради които обичам Дедпул, защото и без това вече доста се измести фокуса на този текст. Уейд по принцип не е в час. Х-мен са го хванали на тясно и са решили да поправят механизмите в ума ми, давайки го във вещите на ръце на лудия учен-доктор.Той от своя страна се опитва с  Психомен да го подчини на собствената си воля. Но с Уейд нещата никога не са толкова лесни и прости. Все пак докторът наистина отключва нещо. Една дремеща страна на Дедпул, която ще отприщи ада на земята. Новият Дедпул е решил да прочисти света от всеки проклет, банален и тривиален до болка супергерой. 

Няма да ви лъжа, мед ми капе на сърцето, да гледам всичките тези облечени в трико патетични, скучни и до болка тривиални супергерои да измират един по един, подобаващо. Дедпул има стил. И въображение.

Наистина  съм изключително впечатлена от това издание. По всеки един параграф - арт, детайл, излъчване, сюжет, идея. Идеята е брилянтна. Замисълът на този комикс е наистина голям и дълбае много дълбоко с точно премерена доза самоирония и изкуствен патос, които придават още по-сериозни измерения на внушенията. 

А видяхте ли надписа на корицата "Не е за деца"?

Еми, не е за деца. Аз бих си помислила преди да го дам на някоя невръстен фен на Спайди и Върколака. И затова си имам две много добри причини. Хора, този комикс е кървав, жесток и садистичен. (Знам, прекрасно е, нали! :)). Не е за детски очи, особено ако са още в онази възраст, в която приемат света по-скоро буквално. Второ, никак, ама никак да няма да му хареса на малкия фен да види как Дедпул избива безмилостно любим герой след любим герой. Не знам после как ще му обяснявате за грандиозния замисъл на този сюжет... 

Официално съм фен на комиксите.Много е хубаво, когато откриеш нещо ново, което да те запали истински и да имаш творчество в изобилие, с което ти предстои да се запознаеш. Завиждайте ми. :)

"Изтръгнати от корен" притежава класата на старата школа

С тази книга се преследваме отдавна. На няколко пъти се каня да я чета. На няколко пъти се отказвам и отлагам. Знаех, бях сигурна, че ще я прочета, но въпреки това се оказа една от онези дълго залежали се книги на рафтовете ми. Не знам защо. Нямам логично, нямам и нелогично обяснение. Все нещо ме дърпаше назад. В крайна сметка един пост на Дени ме подтикна и я започнах. 

И не можах да се спра. 

По дяволите, тази история ме погълна. Изяде ме. Превърна ме в част от себе си. И беше прекрасно. Не знам, дали съм щастлива или тъжна от факта, че отложих това четене толкова дълго. От една страна си е цяла загуба този пропуск, от друга - си спестих чакането за втората книга. 

Давам си сметка, че след тези два кратки абзаца, в които ви казах това, което исках да ви споделя със сигурност, вероятно ще последват много други, които ще трия и пиша отново в следващите дни. И не съм сигурна защо е така. Знам какво мисля за тази книга, знам какво искам да ви кажа за нея. Може би не съм сигурна, дали в крайна сметка ще успея да изразя и облека в думи това знание, защото тази история се оказа доста многопластова. 

Започнах да я чета очаквайки...не знам точно какво, може би преразказана приказка, в която лошият змей отвлича девойки, докато изведнъж не се влюбва в една от тях. Знам, доста ограничено от моя страна. И тя започна в общи линии в този ред на мисли. Но после всичко се промени толкова много, ставаше все по-голямо, търкаляше се като топка сняг по склона, заплашваща да се превърне в лавина, която да ме погълне. И може да се каже, че успя. Оставих мъничко от себе си в тази книга и си оставих нещо от нея за себе си. 

Както и предположих. три чернови дотук - изтрити и отишли в небитието. Затова ще започна по най-дърварския начин и този път никакво триене. 

Змеят е магьосник. Нека тук срамежливо да си призная, колко наивно си мислех, че Змеят е змей. Знаете, с люспи, остри зъби и бълващ огън. Е това за огъня и остротата не е много далеч от истината. Змеят е доста дръпнат. Сериозен, с език остър като бръснач, винаги вкиснат и много, ама много могъщ. Какво повече й трябва на една читателка, за да хлътне?

Магьосникът обитава Кулата в покрайнините до Леса с неясна в началото цел. И през десет години слиза в селата долу и избира по едно момиче, което взима със себе си в Кулата. И така до следващото десетилетие. Всъщност всичкото това не звучи крайно лошо, защото когато девойките се върнат, те са начетени, изучили обноски и етикет. Прибират се с добра зестра и в крайна сметка намират своя път извън селото, обикновено някъде далеч в столицата, където използват знанията си, за да се издигнат в обществото. 

И тази година Змеят прибира Агнешка. Една невзрачна девойка, чиято рокля е вечно накапана, а косата вечно разчорлена. А нравът й може да скапе нервите и на скала. Съвсем не в негов стил. 

И така мрежата започва бавно да се наплита. Агнешка тръгва със Змея без да има особен избор, но с всеки изминал месец прекаран в Кулата разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Макар и Змеят да й се струва точно такъв, какъвто изглежда - умен, заядлив и вечно раздразнен и ядосан. 

В крайна сметка идеята се оказва много по-грандиозна от това, което е заложено в анотацията. Лесът години наред заразява с поквара жителите на околните села и бавно и методично изтребва населението наоколо, за да завземе земята и да се разпространи. Но дори и това, не е толкова обикновено колкото изглежда. За всяко действие си има мотив, Лесът също има своите мотиви, колкото и да ви е трудно да си го представите. И макар тази нагласа да игра по границата между добро и зло, оправдано и неоправдано, все пак има някои граници, които бъдат ли прекрачени веднъж, връщане назад няма. Това не е противопоставяне на добро и зло, а борба за живот във всеки един смисъл, който можете да се сетите. 

Битката е адски сериозна. И на фона на цялото това напрежение, което Наоми Новик поддържа в сюжетно отношение, бих казала, че е постигнала страхотен баланс, благодарение на отношенията между Нешка и Змея. Струната между тях е вечно изпъната, лицата им гневни, нервите скъсани, ала стане ли опасно, двамата търсят опора в магията на другия и заедно с нея, намират утеха и сила. Когато се зададе битка, влизат двамата заедно в нея, рамо до рамо. И всичко това е поднесено без особен драматизъм, без сълзливи словоизлияния. Съвсем чисто, спретнато и по начин, който в крайна сметка те кара да почувстваш колко силна е връзката между тях. 

Тази книга има какво да ви разкаже. Малко ми напомня на "Момичето, което изпи луната". Тя е глътка свеж въздух сравнена с повечето фентъзи-приказки написани в последните години. Това е история от старата школа, която несъмнено беше едно от най-добрите ми попадения тази година. 

В "Сборище на сенки" ще се вихрят магия и дуели

Както и обещах. Приключих "Сборище на сенки" късно снощи (Ох, това "късно снощи" беше преди няколко дни..)
Официално мога да обявя - "Сборище на сенки" е 5/5. Рядко казвам това за книга от развлекателен жанр, но продължението на "Четирите цвята на магията" си заслужава всяка една думичка.
Харесах първата книга, но не беше едно от най-добрите ми попадения за годината.
Тази е! Категорично. А аз имах силна книжка година и няколко наистина много дълбоки и сериозни книги, които няма да се изтрият от ума ми никога.
Не гледайте, че Goodreads Предизвикателството ми изостава с 30 книги, годината беше добра! :)

Сега затваряйки последната страница започвам да чувствам първата книга като своего рода увод, вярно динамичен и деен, но все пак увод. Сякаш преди "Сборище на сенки" не познавах никого от главните герои. Е, Алукард не го познавах действително.
Шуаб продължава да поддържа вече укрепената сюжетна линия, да развива..или може би е по-правилно да кажа, да разкрива героите си с всеки следващ ред и да преплита пътищата им.

Лайла направи рязък завой и напусна Червения Лондон след сблъсъка с близнаците Дейн. Въпреки победата, равносметката накрая се оказа доста тежка. След като Рай умря, се наложи Кел да подели живота си с неговия. Сега двамата братя са свързани завинаги. Болката на единия е болка и на другия, раните са общи, страховете също. А договорът е подписан с кръвна магия, оставила своето клеймо върху гърдите им. Мимолетното заиграване и дълбоката привързаност, която се разви между Кел и Лайла сега обитава умовете и на двамата като призрак, като шесто чувство, което като вещ музикант изпъва с перцето си тънката струна между животите им. И въпреки това, въпреки всичко, решението на Бард не беше съвсем лишено от логика. Никога не съм и очаквала, че Лайла ще остане, ще бъде сянка на Кел, ще бъде част от нещо, каквото и да било, доброволно, обмислено, умишлено. Лайла е крадец, беглец и пътешественик. Тя никога не е можела да бъде корен. И адски уважавам това, че Шуаб вплете тези нейна черта в характера й успешно, при това най-вече с действия и в крайна сметка я запази. Това придава на крадлата едно особен очарование, което олекотява целия сюжет всъщност. Защото представете си как би се развило действието без тази нейна вятърничавост? В главата на Бард се нижат лоша идея след лоша идея, а неприятностите не просто я следват по петите, по-скоро тя следва тях и понеже е много добра, успява да се набута във всяка каша.

Лайла се промъква на борда на "Сребърното острие" (мисля, че така се казваше) и влиза в една крайно забавна игра с капитана на кораба - Алукард. Това е игра по наддумване и надигране, която ми достави огромно удоволствие да проследя.
Самият Алукард се оказа изключително приятна изненада. Младият капитан лавира между пиратството и каперството. Той е чаровен, харизматичен, потаен и много прозорлив. Емъри съзнава още от началото, че оставяйки Лайла на борба на Острието това неминуемо ще доведе до неприятности, но за наша радост, е и харазартен тип. Така че ето я първата предпоставка за добра интрига.
Втората предпоставка е задаващият се турнир. Елементалните игри са магьосническо състезание, в което магьосници от всичките четири кралства се изправят в дуели един срещу друг. И тази година се организира от Рай. Тук е момента да се усмихнете, защото типично в негов стил, всичко ще бъде зрелищно, пищно, красиво и изпълнено със схеми.

И разбира се, съвсем естествено единствените двама души, които нямат никакво право да бъдат участници в турнира и не бива при никакви обстоятелства да участват, се оказват двама от ключовите състезатели - Кел и Лайла. 

Съвсем логично на антари му е забранено да се състезава. Мощта на неговата магия е толкова чудовищна, че достоен противник за него би бил единствено друг антари. А другият антари е мъртъв. Кел го видя с очите си. Ние също. 

Но Холанд би бил истинска загуба за тази история и като образ, и като харизма и Шуаб го осъзнава. така че...Холанд получава втори шанс и нова роля. Това е един от любимите ми персонажи. Холанд е противоречив по начин, в който няма нищо романтично, нито мистериозно и съблазнително, но за сметка на това, действията му са адски интригуващи. И този път няма да е по-различно. Холанд преследва своите цели и не се скъпи да плати високата цена. 

Вторият нелегален участник в Елементалните игри, разбира се, е Бард. Но там историята е съвсем друга. И както обикновено абсолютна каша. Ако Кел бе почти заставен от брат си да участва и получи добре обиграно прикритие и добре изпипана самоличност, то Лайла реши сама да си осигури място на турнира. 

Защо?

Защото иска да тества уменията си.

Защото е забавно.

Защото обича да рискува.

Защото е опасно.

Но преди всичко и най-вече, защото е безразсъден егоист, който прави каквото реши, без да има добра аргументация за действията си. И това обикновено създава неприятности. За хората около нея. Лайла продължава да си повтаря, че не я интересува никой друг, че не й пука за Алукард, за екипажа, за Кел, за нищо. Че няма значение какво ще стане с тях. Но истината е, че бавно и сигурно в нея си прокрадват път чувствата на обвързването - вина, емпатия, съпричастие. 

Игрите се очертава да бъдат зрелищни.И ако Кел и Бард не са достатъчен факт за това, нека ви кажа, че и Алукард ще се включи. Само че той си има официална покана. Младият пират...О, прощавайте, капер. Младият капер е един от най-очарователните образи във втората книга от поредицата. Емъри е магнетичен, лукав, гъвкав, силен, потаен, арогантен и въпреки всичко..добър човек.

Шуаб вкара в играта Алукард доста умело. Плъзна го между страниците чрез Лайла, която се промъкна на неговия кораб, но след това затвърди присътвието му като додаде по малко предистория тук и там, като за кратко време го превърна в пълноправен играч със сериозно и интригуващо минало. 

 

Ох, да взема да се спра, а? Преди да съм ви разказала всичко. Да чета тази книга беше удоволствие, каквото, признавам си, не съм очаквала, че ще изпитам. "Сборище на сенки"  е една от онези истории, които те поглъщат и очароват едновременно, а след себе си оставят само празнота и глухо очакване. Радвам се, че се забавих с прочита, защото това скъси времето между втората и третата част. Но сега съм една крачка по-близо до тъгата от привършването на поредицата, а аз нямам търпение да започна последната книга. Ех, съдба несправедлива. 

"Принцеса на пепелта" се възражда

Доста се чудих, дали да пиша ревю за "Принцеса на пепелта". Все още не съм сигурна, че тези думи ще излязат от черновата. Но ако не друго, то поне ще ги напиша.

Снощи затворих последната страница честно казано, ако не беше приличната заявка в края на книгата, вероятно изобщо нямаше и да започна този текст.

Самата  история бе едновременно динамична и мудна. Теодосия е наследница на астерийците, дъщеря на огнената кралица. Невръстно момиче, видяло безмилостната и насилствена смърт на майка си със собствените си очи. Всъщност именно тази сцена може би е най-добрата от цялата книга. И точно заради това оставах все по-разочарована с всяка следваща страница. Нито една от сцените след това нямаше този заряд, нито тази сила. Почувствах ги ...бездушни, ако изобщо мога да използвам тези две думи в едно изречение. След убийството на майка й, Теодосия е задържана като трофей и пленница от безмилостния император на каловаксийците. Години по-късно от Теодосия не е останало нищо, освен слабата и посредствена Тора - новата самоличност на астрейската дъщеря, която се опитва да оцелее в двореца на императора.

Тора минава през много изпитания, унижения, болка и трудности, ала успява да запази разсъдъка си, благодарение на единствения си близък човек в този змиярник - Кресцентия, дъщерята на палача на нейната собствена майка. Крес е малко красиво и чисто цвете, израснало в градина от плевели и смъртоносни хищни растения. Дали заради нежната опора, която получава от нея Тора или заради крещящата разлика между невинността на младото момиче и поквареността на останалата част от двора, ала между Тора и Крес разцъфва приятелство, което често е единствената причина, принцесата на пепелта все още да диша.

Лаура Себастиан не е особено милостива със своята героиня. Скоро след началните страници Тора е въвлечена в нов водовъртеж, който заплашва да я погълне и задуши. Когато в двореца се появява нейният приятел от детството Блейз, който е успял да избяга от смъртоносните мини, в които са заточени повечето й сънародници, за Тора вече няма време и място за оцеляване. Дошъл е ред на борбата.

Поредица от заговори и манипулации, за мен лично доста посредствени, задвижват колелото на отмъщението, което не е ясно кого ще накаже накрая. Тедосия изплита сериозна мрежа от лъжи, някои от които трудно прозират, дали действително са истина или лъжа, но въпреки това ми липсваше нещо.

Историята притежава известна динамика, но сякаш пространството е малко и не може да се разгърне потенциала й. Все пак признавам имаше някои интересни промени в статута на някои от взаимоотношенията в двореца. Най-добрата взимоличностна връзка за мен беше тази между Тора и Крес. И изобщно Крес като цяло се оказа много интересна като персонаж, повече дори и от главната героиня. Малката, нежна и невинна Крес, която както се оказа може да бъде и огнен хищник, който никой не иска пуснат по петите си. Харесвам контраста в нейния образ - наивното красиво момиченце, което е взело бедната Тора под своето крило като бездомно кученце, на което обича да се радва, за което й е жал, но зад тази фасада остава студената и пресметлива Кресцентия, която разбира много добре как функционира този свят, къде е нейното място, нейната власт и как може да контролира ситуацията и че в крайна сметка едно малко кученце не е кауза, за която би дала живота си.  А това, в което Лаура Себастиан я превърна в края на първата книга е може би основната причина да прочета и втората книга, ако Егмонт я издадат, разбира се. 

Лаура Себастиан остави интересна заявка за развитието на историята в следващите книги. Надявам се, тези нишки да се разгърнат и да й придадат колорита, които заслужава.