"Библиотекарката от Аушвиц" - Антонио Итурбе (Ревю)

 

Заглавие: "Библиотекарката от Аушвиц"

Автор: Антонио Итурбе

Издателство: Изток-Запад

Превод: Мариана Китипова

 

Брой страници:368

Година: 2020

 

Не може да не сте забелязали колко много художествена литература посветена на Холокоста излезе у нас последните години. Това за жалост предизвика доста грозни моменти, когато онлайн от читатели и издатели летяха нападки, че не тази, ами онази била истинската история, че едната била съшита с бели конци, а дълбочината на другата можела да се сравни с тази на Филипинско море. Иска ми се да не бях ставала свидетел на това безумно протипоставяне. Радвам се, че конфликта се уталожи. Надявам се това изобилие да не превърне темата в модна тенденция, защото би било наистина тъжно.

Истината е, че не можеш да четеш книги  за Холокоста на килограм. Или поне аз не мога. Няма да е правилно, ако кажа, че обичам да чета такава литература, защото тя не ми носи наслада. По-скоро бих казала, че я смятам за важна, както докуменалната, така и художствената. Не ме интересува, дали е истинската история от концлагерите. Това е художествена литература, важно е да въздейства. Хубаво е да стъпи върху зрънце истина, а останалото трябва да е добре балансирано. Но най-важното е да пази паметта ни жива. Ако искам факти и статистика, ще отворя документална литература. Не исках да отделям толкова редове на това чувство, но то е нещо, което ме гложди от дълго време. И да ви призная, тези гръмки рекламни лозунги по кориците, ме натъжават, защото принизяват изпълнената с болка човешка история до сценичен плакат. 

 

Знаете ли, вместо да налагам историите на всички прочетени за Аушвиц книги върху времевата и физическа карта на лагера, избирам да погледна голямата картина. В един толкова чудовищно огромен лагер, в който са влезли и от който никога повече не са излезли толкова чудовищно голяма цифра хора, малките истории са милиони и всяка една от тях заслужава да бъде разказана. Може малко да се размине или да се препокрие с някоя от другите, но какво значение има. Я разкажете и вие на 20 човека една и съща история. Оставете я да плъзне по света и да видим кой край как ще се усуче. 

  

"Библиотекарката на Аушвиц" е една от многото истории на Аушвиц. Големите лагери на смъртта раждат много истории. Тази е вдъхновена от Едита Полахова - малката и безстрашна библиотекарка на Аушвиц.

Малката библиотека се помещава в барака 31, бараката на децата на Аушвиц. А 14-годишната Дита е момичето, което тайно пренася книгите от скривалището до учителите. Осем стари окъсани томчета са едно от най-големите светотаства за нацистите и ако дори заподозрат какво се случва в барака 31, последствията ще бъдат жестоки. 

 

Знаете ли, струва ми се безсмислено да обяснявам сюжета. Той е почти винаги един и същ. Милиони истории, всяка от тях отделна и всички като една. Животът в лагера ...Не, това не е живот. Оцеляването в лагера е кошмар по-страшен и от смъртта. Ежедневното очакване на края, пепелта, която лети от комините на крематорумите, болестите, оскъдната храна, студа и липсата на хигиена, но най-вече страхът и отчаянието са това, което смазват хората. Предадеш ли се веднъж, връщане няма. Лагерите на смъртта са ежедневна борба и само най-силните оцеляват. Не просто силните физически, а силните духомм. 

 

И тук има още един човек, на когото тази книга е посветена., Единственият чието име не е сменено - Фреди Хирш. Човекът, който винаги ще заема страната на децата и който никога няма да се предаде, защото знае какво следва. Фреди Хирш, който поддържа запалено огънчето на надеждата у своите другари. Фреди Хирш, с бодрата си походка и уверената си усмивка, ясните му очи, в които винаги можеш да срещнеш подкрепа и съпричастност. Фреди Хирш е от онези редки хора не просто в лагерите, а по света изобщо, които просто не можеш да повярваш, че съществуват, освен ако не ги видиш с очите си. Също като Дита.

 

Не можеш да наречеш книга за Аушвиц, приятно изживяване, тези истории са мъчни, трудни за прегъщане и много тежки.  Те често засядат в гърлото ни и ни давят в емоции и отчаяние. Трудни са за четене, трудни са и за писане. Антонио Итурбе е разказал тази история с цялото си сърце и с цялата откровеност, на която е способен. Няма подходящ момент да седнеш и да прочетеш такава история, затова всеки момент е подходящ.

"Деца на безименните" - Брандън Сандерсън (Ревю)

Заглавие: "Деца на безименните"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студио

Превод: Цветанта Генчева

 

Брой страници: 204

Година: 2020

Изобщо не разбрах кога Артлайн са започнали работата по издаването на "Деца на безименните". Тази новина някак ми убягна, може би се е стопила покрай нетърпението за "Ритъмът на войната", която всички очаквахме с такова настървение. 

Факт е, че изведнъж разбрах, че има нова книга на Сандерсън и тя вече е факт и е по книжарниците. Какво правя аз? Поръчвам! Мигновено!

Това е Сандерсън.

"Деца на безименните" според мен е една от онези истории с които авторът неведнъж е споделял, че си почива между големите проекти. Мисля, че в едно интервю разказа, че така се е родил "Легион", както и "Възмездителите". Но дори и да са писани така между другото и да не са толкова мащабни като останалите му проекти, тези новели изобщо не са за подценяване. Както винаги идеята е оригинална и носи характерния за Сандерсън вкус. И както обикновено под повърхността се крие много повече, отколкото сме си представяли. 

Тасенда и Уилия са близначки, които живеят в едно затънтено село вдън гори тилилейски, за което никой не е чувал през живота си. Или иначе казано, ако искаш да заточиш някого в забвение, няма да избереш това място, защото там където отиват отлъчените, е като Маями в сравнение с тази неизвестна точка от Вселената на Сандерсън. Та там в това село, двете близкачки носят странна дарба и проклятие. Тасенда е сляпа нощем, а Уилия денем, в замяна на това всяко от двете момичета притежава  дарба, която й помага да защитава селото си от призраците, които ги нападат. 

Уилия развива своите бойни умения, а Тасенда притежава дарбата на песента, която гони злите духове.

Но, разбира се, нещата се объркват. Селото е нападнато, Уилия изчезва, а Тасенда е единствената оцеляла. И всички улики сочат към новия господар на околията - Лорд Давриал. 

Въпросният господар е силен и умел демонолог. Привързал е с железни договори към себе си демони, за да му въртят счетоводството и домакинството. При това не от най-маловажните демони. Давриал е сключил сделка с всеки един от тях, като при определени условия някой от тях ще получи душата му в неопределеното бъдеще в замяна на услугите, които му предоставят в настоящето. Давриал е изключително силен магьосник, който умело крие тайните си. Той е хитър и изобретателен. Находчив. И както изглежда страшно мързелив. Иначе не изглежда да има друга разумна причина толкова силен магьосник да живее, макар и като господар, на толкова забравено от Бога място. Да, Давриал е оставил селяните на мира. Не е като предишните лордове, които са отвличали девойки и са обезкървявали девици. Не. Той си седи кротко в имението, заобиколен от своите демони и иска единствено да получава разумни количества чай, данъци и от време на време по някои дар от въпросните селяни - като например изящно изтъкани платове за ризите му. Не е много, нали? Все пак това, че живееш в края на нищото, не означава, че не трябва да изглежда добре. А затова е важен и сънят, разбира се. А да си подремва е едно от любимите занимания на иначе много заетия лорд Давриал. Изобщо откъде време да нападаш и избиваш хората, които ти осигуряват чая. То времето едвам стига за чай  и дрямка, камо ли за странични занимания. 

И като споменах това за забравено от вселената място, няма как да подмина и често срещания конфликт за религията като инструмент в обединението, управлението и манипулирането на хората. Сандерсън накрая винаги остава като безстрастния разказвач на историята отстрани, без лично  да наклони везната на една или друга страна, но това не означава, че остава безличен към самата тема. Темата за религията и всички пипала, които е пуснала вярата в живота ни, като започнем от най-дребните суеверия и стигнем до могъществото на вярата като инструмент за управлението, е често срещана тема в книгите на Сандерсън. И ми харесва, че не я подминава. Тук също има алтернатива и дори може да се каже, че ключа към разкриването на голямата мистерията около масовото убийство в селото на Тасенда, се завърта именно около конфликта между новата и старата вяра.. в известна степен. Защото при Сандерсън нещата рядко са такива каквито изглеждат на пръв поглед. 

Не знам, дали някъде пишеше, че това е първа книга от поредица, но определено свършва като първа книга от поредица. Интересно ми е да видя как ще завърти по-натам вихърът Тасенда и Давриал и колко време за почивка ще му остане на лорда. :)

"Стихия в кръвта" - Валентина Игнатова (Ревю)

Заглавие: "Стихия в кръвта"

Автор: Валентина Игнатова

Издателство: Артлайн Студио

Брой страници: 314

Година: 2020

 "Стихия в кръвта" от Валентина Игнатова не е първата книга от български автор, която Артлайн издават. Тя е по-скоро част от нарастващата тенденция в техния каталог. И това ме радва изключително много. Още повече ме радва дизайна на корицата, който класически в стила на Артлайн има приятна заигравка. Първата книга от поредицата "Заветът" на Валентина Игнатова се предлага с пет различни дизайна на корицата - по една за всяка стихия. И да си призная, мъничко се радвам, че бях лишена от избор по време на поръчката си, защото не знам, дали щях да успея да взема решение. И още по-лошо, след това вероятно щях постоянно да се питам, защо не си взех другата. Иначе казано, всички варианти са суперски. 

Книгата определено е насочена към по-младата читателска аудитория и спокойно влиза в очертанията на YA фентъзи жанра. Макар че наличието на петима главни герои все пак променя малко конфигурацията. И именно в това е силата й. Героите.

Валентина Игнатова е взела смело решение и го е реализирала прекрасно. Да създадеш, изградиш, въведеш и управляваш петима герои още с дебютния си роман, при това успешно и добре балансирано - мога само искрено да я поздравя! 

Запознайте се с Кирил, Кристина, Николай  и с близнаците Макс и Алекс. Началото на лятната ваканция е, последната за момчетата. И Кирил отново с неохота се съгласява да помогне на баба си с посетителите във вилата за гости в Бяла Гела. Не така си представя един млад мъж последното си свободно лято. Сезонът между ученическите и студентските години е по-специален. Той е в края на едно голямо пътуване. На прага между света на юношите и на възрастните. Всеки от нас в даден момент от живота си е бил там, в точно този момент. Или ще бъде. Но да се върнем на тези като мен, които вече са затворили вратата на юношеството си след себе си (или поне по  официални данни).

В моменти като този ти се иска да правиш нещо различно от обикалянето на пещери и показването на забележителности на скучни туристи. Това е последното лято на детството. Иска ти се да празнуваш, да се забавляваш, да лудееш, да размахаш безгрижието си в лицето на света и да му изкрещиш свободата си. 

Но когато баба ти кротко те помоли, а баща ти каже "Че какво друго ще правиш".. еми, да, какво друго да правиш. Отиваш.

Малко след пристигането си, когато Кирил тъкмо се видял със старите си приятели. Някои променени, други са си съвсем същите досадници. Тъкмо си е дал сметка, че малката и досадна лепка Кристина се е превърнала в красива и умна млада жена, от която вече не просто не искаш да се отървеш, ами напротив, търсиш някакъв завоалиран начин да й се натресеш, изглеждайки възможно най-небрежно. Та тъкмо каторгата вече не изглежда толкова тежка, когато му се натрисат двама немски учени и му обясняват, че трябва да замъкнат някакво изключително тежко, обемисто и както му се струва, напълно излишно, оборудване на най-неудобния чукар, в най-трудно достъпната пещера. По-точно Кристина им ги натриса. Но жени, какво да правиш.

От този момент нещата започват все повече да се объркват. Всичко се обръща с главата надолу и животът на петимата младежи вече никога няма да бъде същият. Ще трябва да се научат да работят заедно, нещо което в годините, в които човек най-силно се изгражда като индивидуалност, в които търси и намира себе си, е повече от трудно. Най-хубавото е, че Валентина Игнатова е успяла да улови всички тези нюанси, без да затъва в досадни и излишни обяснения или извадки от вътрешния свят на лирическия герой. Всичко това става ясно от поведението, от езика им, от маниерите и реакциите им. Словесните им битки и младежкия сарказъм бяха на ниво. Особено онзи нахакан, жаргонен стил на изразяване, който използват момчетата помежду си и аз толкова много харесвам. 

Страхотен дебют на Валентина Игнатова, очаквам с нетърпение и следващите книги, надявам се да успее да запази този баланс. И тайничко си мисля, че ще нареди още тежести върху оста. 

"Нашият мрачен дует" - Виктория Шуаб (Ревю)

Заглавие: "Нашият мрачен дует"

Автор: Виктория Шуаб

Издателство: Емас

Превод: Елена Павлова

Брой страници: 424

Година: 2020

Виктория Шуаб ми е слабост. Когато зачетох първата й книга "Четирите цвята на магията" не съм си и представяла, че някога ще подскачам от радост при новината за всяка нейна нова "рожба". А сега съм й отредила едно много свидно място в читателското ми сърце, а тя вярна на нашата договорка, продължава да ме дарява с прекрасни емоции. 

Започвам този текст със същите думи и чувства, както и всеки предишен, който съм писала за книга на Шуаб. И тъй като започнах традиционно, мисля и да продължа така. И да ви споределя отново, че кориците на "Тази свирепа песен" и "Нашият мрачен дует" са разкошни - нежни, свирепи, красиви по един плашещо жесток начин. А преводът, както винаги -  отличен. Шуаб има малко особен стил на писане, нейните истории изразяват емоциоността си по много нестандартен начин - в междуредието, в подтекста, някак се плъзгат между пръстите на читателя, вливат се във вените, разливат се в мен. Не знам, дали е лесно да придадеш този нюанс, не изглежда лесно, но Елена Павлова се е справила майсторски, както и предишните пъти. 

"Нашият мрачен дует" ни връща шест месеца след "Тази свирепа песен" обратно в Охолство и Искреност. Пътищата на Кейт и Огъст са се разминали и всеки е взел живота си в ръце. В известна степен. Огъст е спрял да преследва измислените си човешки мечти и е започнал да изпълнява съвестно задълженията си. Той е сънаи, от него се иска едно, да изповядва и наказва. 

Кейт е част от отряд, който преследва, лови и унищожава чудовища в Охолство. Докато опасно чудовище не се появява в обхвата й. Не само се появява, но и се вмъква в съзнанието на Кейт, провокира я, обгръща я с мрак и чернота, каквито не е изпитвала преди, човърка в спомените й, дялка грозно извътре с ноктите си в ума й. 

Кейт е принудена да го последва, няма да има миг покой, ако не го унищожи. Зарязва всичко и пътят я отвежда обратно в Искреност. При чудовищата. При нейното чудовище. 

Срещата между Огъст и Кейт е едновременно плаха и избухлива, на границата между тъгата и облекчението, дългоочаквана и малко разочароваща. Тя е всичко, което Съпротивата мрази и всичко, от което ледената фасада на Огъст се бои. Ще се зарадвате да разберете, че Кейт е все така саркастична и безцеременна, дори и пред лицето на смъртта. Ситна, нахакана, самодоволна, нагла, остроумна и разбира се, момчешки чаровна. Също като размаха, с който пише Виктория Шуаб - магнетично и завладяващо. 

Какво се случва след срещата на Огъст и Кейт по-добре сами да си прочетете, аз нямам сили да ви споделя. Ако пък вече сте прочели, добре дошли сте за подкрепа. Сега цел ми е The Invisible Life of Addie LaRue. Но не бързам, много се изкушавам да видя българската корица. <3

Може би ще почакам, докато излезе у нас. Да видим, колко ми е търпелива душичката. :) 

P.S. Тук става ясно, колко време мина от това ревю :) 

"Деца на доблест и мъст" - Томи Адейеми (Ревю)

Заглавие: "Деца на доблест и мъст"

Автор: Томи Адейеми

Издателство: Егмонт

Превод: Надя Златкова

Брой страници: 416

Година: 2020

Докато чаках да пристигнат всичките ми стотици поръчки покрай последните книжни намаления за годината, се оказах в положение, в което наистина не знам какво да чета. Тъкмо бях дочела "Фигури", а след това буквално за една вечер погълнах "Червените магически свитъци". И блокирах. Книгите, които исках най-неотложно да прочета все още пътуваха към мен, вече си имам една тухла на нощното шкафче, която ми харесва да чета бавно и напоително, защото определено го заслужава ("Майстора и Маргарита"), а не ми се подхващаше нищо твърде лекомислено, което просто ще изтече ваканционно между пръстите ми. В този момент разбрах, че ще открия перфектния баланс, който търся, имено в "Деца на доблест и мъст".

Първата книга на Томи Адейеми, "Деца от кръв и кости", направи страхотен фурор. И има защо. Мотивацията и реалността, които стоят за тази на пръв поглед класическа YA фентъзи история са достатъчни, за да забият дълбоко в кожата на читателя игличките си и да го направят съпричастен към живота на Зели и нейните спътници. 

Геноцидът винаги е бил трудна тема, която е по-лесно да избягваме, отколкото да раздухваме. Уважавам книги, които в своята част или цялост засягат тази тема. Преследването на евреите са един от най-мрачните периоди в съвременната човешка история, един от най-известните и най-тежките, заради кошмарните числа, достигнати, в толкова кратък времеви интервал. Но това не е единтвения геноцид, за който си заслужава да говорим. Групи от хора, често са били преследвани, поробвани, използвани и унищожавани, заради стремежите, надмощието и целите на други хора, които по една или друга причина са се мятали за по-висши.Чели сме много документални книги, които разказват за подобн и събития, както и не малко художествена литература посветена на истнки истории. Но това, което Томи Адейеми е създала е нещо различно. Като смисъл и стойност, нейната история отива дълбоко под YA фентъзи жанра и все пак се придържа чинно към рамката, която той създава. 

Историята на Зели продължава в "Деца на доблест и мъст". Крал Серан е мъртъв, магията е освободена, но това далеч не означава победа. Зели и Амари са все още бегълки. Тяхната цел е една и съща, но разбиранията им за света се различават твърде много. Средствата, които те смятат, че е редно да използват за постигането на тази цел, са много различни. А оттам тръгва и противоборството помежду им.  Историята отново проследява всеки един от тримата ключови герои, тяхната вътрешна борба, страховете и плановете им. Но този път има и нови фактори - пиратския капитан Роен, който придава съвсем нов вкус на тази история. Неговият опортюнистичен характер и мнителен чар придават нужната щипка пиперливост, която да балансира тази иначе тежка история. 

Животът и борбата на Зели са трудни и жестоки, наситени с много болка, страх, загуба и смърт, а това в крайна сметка е фентъзи, така че с ръка на сърцето мога да кажа, че тази история има нужда тъкмо от един чаровен наемник, който привидно мисли само за собственото си добруване, но всъщност пръска тайничко добрина, сарказъм и сексапил. Зели и Амари спечелиха първата битка, но  има още дълъг път, докато възродят Ориша, докато създадат един свят, в който маговете ще бъдат свободни хора и пълноценна част от обществото. Животът е много по-сложен от свалянето на тирани от трона. Трябва време, докато маговете, титаните и обикновените хора спрат да се мразят и да се страхуват едни от други, трябва време, докато се научат да съжителстват заедно, докато започнат да се опират едни на други, да споделят. А балансът на силите е много крехък, като кльощава кула от сламки, готова всеки момент да рухне. 

"Фигури" - Мария Попова (Ревю)

Заглавие: "Фигури"

Автор: Мария Попова

Издателство: Колибри

Превод: Паулина Мичева

Брой страници: 480

Година: 2020

Мария Попова е открила начин да пише поетично за науката. Начин, който те хипнотизира над страниците. Истории и съдби се изливат през друга и една в друга, обвързани в безкрайната симбиоза на стремежа да постигнем повече, да откриваме нови светове, да изследваме нови области, да научаваме нови и нови факти за вселената, която ни е приютила. "Фигури" започва силно. С едно изречение, дълго като маратон от натрупващи се мисли, което сякаш иска да обхване цялата вселена, от Големия взрив до днес. И успява. Едно изречение, което още от първата буква иска да ти покаже с какво се захващаш, нещо космополитно. Всяко изречение е плод на нестихваща жажда за знание, зад всяка думичка сякаш стоят многобройни нощи, изпълнени с четене, подготовка, изследване на различни източници и организиране на тези фрагменти в един неразделен текст. 

Усещането, което имам, докато чета "Фигури" е като за непрекъснат поток от мисли, които постоянно те хвърля към различни препратки, свързани по свой начин с предходната мисъл, но съвсем нови и различни. Невъзможно е да не сте изпадали в подобно състяние, често наричано в литературата като "поток на мисълта", когато умът ви работи трескаво и постоянно разхвърля мисли, нови и нови, премества течението от един мисловен ръкав в друг и накрая от съвсем незначителна мисъл, като "Защо направих толкова много картофи за вечеря?" стигаш до глобални въпроси, засягащи развитието на човечеството "Какво щеше да се случи, ако Мария Мичъл не се бе родила в семейство с не толкова традиционни разбирания за ролята на жената в обществото?"

"Дали обстоятелствата покрай раждането на Мичъл се броят за благоприятни, или за неблагоприятни - да е родена жена, гениална, през деветнайсети век, в малка и изолирана китоловна общност? Дали щеше да стигне по-далеч, да постигне повече, да бъде по-щастлива в друго тяло, в друга епоха, на друго място? На тези въпроси е невъзможно да се отговори, без да се признае каква проява на човешка хюбрис е да наричаш едно нещо нещастна случайност, а друго - късмет, във вселена, която е абсолютно безчувствена към нашите надежди и страхове, към нашите категории за добро и зло. Човешкият ум като че ли не желае да занимава себе си префиксираните си езикови умения с теорията за една чиста, непредубедена вероятност. Ние насищаме дори самата дума chance със съзвездие от субективни мисли -  шанс като съучастник на щастливата случайност, късмет като контрапункт на свободната воля, съдба като другото име на любовта." 

А потокът, който Мария Попова излива сред страниците на своя труд е впечатляващ, като магическа отвара от знание. Книгата проследява живота, отношенията и тяхната свързаност на няколко ключови за развитието на човечеството фигури. 

Първият фрагмент е посветен на Кеплер, чиито идеи за астрономията са основополагащи и дори пророчески, защото години по-късно редица учени ще се връщат към неговите идеи. 

Мария Мичъл, която получава необикновения дар да се роди в семейство, което зачита личността на жената. Семейство, което я подкрепя и я тласка да се върне в една от "Първите". 

Мария Попова говори много за жените в науката и литературата и  много за "първите", макар и самата тя да не ги нарича така. Това е моето подсъзнание, на което му е трудно да запомни чудовищния брой препратки в тази книга и да отдаде полагащото се място на всяка една от тях. За мен те са "първите" - първата жена астроном, първата жена, получила преподавателско място, първата жена, получила разрешението да следва в мъжки уверситет, първата жена, работила като математик и много-много други първи. 

Историята на Маргарет Фулър заема може би едно от най-централните места в тази книга. Имам усещането, че Мария Попова е отдала нужната почит и поклон пред всеки един от тези творци съобразявайки се с вътрешното си чувство за тежест на техните постижения и принос към света. Маргарет Фулър заедно с Емили Дикинсън е едно от най-известни имена на своето и на всички други времена. Тя е първата жена, която се осмелява да покаже на света, че полът не е определящ за твореца, че нищо не стои над изкуството и интелекта. Тя е първата, която очертава рамките на твореца, критика, поета и публициста. Нейните възгледи и труд са основополагащи за развитието на литературата и публицистиката. 

 "Есетата, определени като критични, са послания, адресирани към обществеността, чрез които умът на отшеника се освобождава от своите впечатления... Критикът... трябва да бъде не просто поет, не философ, не просто набюдател, а сбор и от трите... Той трябва да има също толкова добро око и фин усет [като поета]; но ако притежава толкова добър орган за изразяване, би създавал стихотворения вместо да ги оценява. Трябва да е вдъхновен от изследователския дух на философа и от нуждата за обобщение, но не бива да се ограничава от твърдата зидария на методологията, към която философите имат склонност. Освен това трябва да притежава органичната съобразителност на наблюдателя, с любов към съвършенството, която му забранява да се задоволява с обикновената красота към детайлите в работата или в коментарите за работата... Той ще бъде свободен и ще се освободи от механичните и объркващи влияния, за които чуваме оплаквания от всички страни. Той ще ни научи да обичаме разумно това, което преди просто сме обичали, защото познава разликата между цензурата и прозорливостта, между увлечението и уважението." (Маргарет Фулър)

Емили Дикинсън е не по-малко спрягано име от Фулър, нейната затворена личност контрастира, толкова силно с невероятния й талант, че се превръща в една от най-мистичните фигури на поезията и еталон за дарба и стил. 

Рейчъл Карсън, оставя своята също толкова ярка следа по пътя на човечеството, колкото и своите предшественички, създавайки революция с писателския си талан. Карсън обенява това, което хората години наред са смятали за две диаметрални области - поезията и науката. Тя създава изкуство, което опровергава това схващане и подема една от най-важните борби на човечеството - актуална и днес - опазването на природата, контролиране на отровата, която човечеството може да си позволи да изсипе в скута на майката Земя преди да пропаднем в бездната. Екологията е тема, която бива поставена на масата имено благодарение на невероятната дарба на Карсън. 

Нещо разкошно е създала Мария Попова - труд, който ти доставя огромна наслада да четеш. Силата и пъстротата на нейния език са чудовищни и притегателни, като силен магнит, които постоянно те държи в окръжността си. Детайлите около личния живот на тези фигури създават прекрасното усещане за близост с тях, за споделяне и  съпричастност, към каквито всички се стремим, но те не са най-хубавото. Фактите около творческия път, който, разбира се, често е свързан с личното пространство на твореца, очертават рамката на нещо грандиозно. Неделими фрагменти от апотеоза на човешкия дух, любовта и съзиданието. 

"Илумине" - Джей Кристоф и Ейми Кауфман (Ревю)

Заглавие: "Илумине"

Автор: Джей Кристоф и Ейми Кауфман

Издателство: Егмонт

Превод: Александър Маринов

Брой страници: 608

Година: 2016

Това е третата ми среща с Джей Кристоф и втори дубъл за дуета му с Ейми Кауфман. И поради тази причина подходих със смесени чувства към "Илумине". Харесвам самостоятелното творчество на Джей Кристоф. Книгите му за Мия Корвере са различни и много идейни - мрачни, кървави, диаметрално наситени с нежност и жестокост. Това усещане се потвърди и в "Нивганощ" и в "Божигроб" също, но съвместният му проект с Ейми Кауфман "Пламъкът на Аврора" претърпя голям провал в личната ми класация. Наистина голям. Не помня дори, дали я дочетох. Със сигурност нямах желание да пиша за нея. 

Така че имах едновременно добри основания да дам и да не дам шанс на Досиетата. Но ако не друго, то поне изглеждаше интересно написана и много по-разчупена от традиционния стереотип на фантастиката, било то и YA sci-fi. 

Книгата наистина е структурирана като дебел класьор, пълен с документи по досието Илумине - извадки от чатове, преписи от разпити, логове от ядрото на ИИ Казим, доклади на служители и разследващи. Дори мога да си представя дигиталната версия. Страхотно оформление. Книгата е обемна, но тази структура дава на читателя огромно пространство за въздух, в което да съпреживява историята на Езра и Кейди. 

Езра и Кейди живеят на малката планета Керензия IV, която обслужва незаконна мина, под опекунството на консорциум "Уолъс Улянов". Това се превръща и в причината за нападението на БайТек Индъстрис, които изглежда далеч не са доволни от отклоняващите се средства. На пътя им застава обединената теранска власт в лицето на Корабите Александър, Хипатия и Коперник, притичвайки се на помощ на бомбардираното цивилно население на Керензия IV. Всичко това се случва в деня, в който Кейди е зарязала Езра. Тук в тази линия се крие доста повече под повърхността. Причините поради които Кейди слага край на връзката им, рекцията на Езра, неговите мотиви, приемът, примирението, гневът - всичко е плод на отлична мотивация и добре изградена история на персонажите. Тази част от картината се разгръща едва в края на книгата, което аз виждам като двоен бонус - помага за по-доброто поддържане баланса на развитието на междуличностните отношения  книгата и  околната среда, която се явява сериозен фактор за тяхната динамика. И също така помага на сюжета да се фокусира върху фантастичния елемент.  

Политическата обстановка, в която ни въвежда дуетът Кристоф-Кауфман е много динамична от самото начало. Всичко започва с голямото нападение, което на практика унищожава планетата на Езра и Кейди, оставяйки стотици хиляди хора без дом и семейства, разделени или дори по-лошо - осиротели. Кейди и Езра се озовават на два от теранските кораби - Езра на "Александър-V78", който носи бойната сила в тяхната малка армада. А Кейди е прибрана от научно-изследователския кораб  Хипатия. И ако бях решила, че нещата временно ще се успокоят, след като Кейди и Езра бяха спасени, се оказа, че съм в голяма заблуда. Всичко лека-полека отива по дяволите. 

Оказва се, че работата е много по-дебела от първоначалните изгледи. "Александър-V78" има проблем с ИИ на борда, който управлява всичко, дори задочно цялата армада. КАЗИМ има една висша цел опазването сигурността на пасажерите. Но какви са разбиранията на ИИ за това. Кой риск се смята за допустим? Кoга е наложително да се вземат мерки? И можем ли да поверим толкова отговорна задача в ръцете на бездушна машина? Защото КАЗИМ може да е най-бързата изчислителна машина, да разбира перфектно емоционалния свят на хората, но не може да  изпита палитрата от чувства. Да изчислиш страха е едно, да го изпиташ вече е нещо съвсем различно. Има някои нюанси и цветове, които ИИ не може да оцени истински, макар и да ги разбира. Изглежда в мозъка на ИИ има повреда, която може би датира още от преди Александър да се притече на помощ на Керензия. А може би не е повреда, а еволюция. Факт е, че КАЗИМ започва да се държи по различен начин. И все пак изчисленията му са верни. 

Опасна болест върлува на един от корабите и Казим е принуден да вземе мерки. И с това единствено действие, предвещава началото на края. Това поведение предначертава  бъдещето на армадата. И поставя на масата сериозните въпроси, по които всеки, от Капитан до цивилен, трябва да вземе отношение. Защото във военно време, дори бездействието може да бъде решаващо. А времето определено е военно. БайТек са по петите на теранските кораби, заредили пълната си бойна мощ, тех-умовете от цялата армада да се сработили, за да поправят ИИ, така че да не ги избие за всеки случай самият той, опасна, зомби-подобна болест върлува на борда на Коперник, а Кейди и Езра тепърва трябва да изгладят приоритетите си и да поизяснят чувствата си. Много добро начало, а интригата тъкмо се завърза.

Не знам, какво се объркало в "Аврора", но може би си е до читател. Може би, защото е насочена към друга аудитория, не знам. Но двете нямат нищо общо помежду си, освен космическата тематика. Досиетата Илумине е съвсем друга класа. И страхотно изпълнение. Да създадеш книга-досие несъмнено е нелека задача. Да разкажеш история от нахвърляни документи, да следваш хронология и ако е необходимо ретроспекция и да облечеш всичко това в добър баланс. Страхотна работа са свършили