"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..."
Дълго време ще гоня в съня си и на яве мъглите из мрачните улици на Барселона. Години наред крача по същите тези улици редом със Семпере и синове. Кракът ми не е стъпил в Барселона, а сякаш съм живяла цял живот там. Не искам да чета други книги за Барселона. Искам да я помня такава, каквато Сафон ми я показа - мащеха и майка, романтична, мрачна и опасно красива, жестока и своенравна, гостоприемна, очакваща, жадуваща, неоценим спътник и дом.
И сега когато всичко свърши нейните призраци ще ме преследват винаги. Невъзможно е да четеш Сафон, без да го обикнеш. Без да обикнеш Барселона.
Тук е момента да кажа, че надолу ще има спойлъри. Простете ми, четете на своя отговорност.
Такива ревюта трябва да се пишат паралелно, докато се чете книгата. Не мога да ви опиша колко хиляди идеи, впечатления и мисли пораждат в мен думите на Сафон, които искам да споделя с вас и които отлетяха от ума ми, защото нови и нови не спират да го заливат. Толкова пъти искам да говоря с вас, но би било крайно жестоко, ако постоянно ви споделям какво се е случило. Особено, когато убиха Варгас. Да му се не види, все още ми липсва мизантропската му осанка и човеколюбивото му сърце. Добре, че сестра ми вече я беше прочела, имаше моменти, в които щях да се пръсна, ако не говоря за Лабиринтa.
Не знам откъде да започна. Беше ми малко трудно четенето, защото минаха години откакто прочетох първите три книги и загубих нишката на историята, а Сафон уважава достатъчно читателя, за да не му обяснява като на малоумен на всеки ред какво е станало две страници по-рано - били те и в друга книга. Така че ми отне известно време да вляза в час. Но това може би е добър повод да ги прочета отново.Зная, че всеки път когато пиша за "Гробището на забравените книги" го казвам. Но това е истината. Думите на Сафон са симфония - мелодична, чиста, красива, полифонична, изсвирена сякаш от стотици музикални инструменти с кристален звук, нетрепваща ръка и непреклонна всеотдайност. Не знам по какъв друг начин да ви покажа какво чувствам, когато чета Сафон. И това е малко.
Сега когато затварям последната страница си давам сметка, че това е един чудовищен замисъл и труд. Страница след страница, книга след книга историята на семейство Семпере добива все по-мащабни размери. Нови персонажи не спират да се вливат в тази история и да я украсяват със своята индивидуалност и чудатости.
Сега си мисля, че финалът на тази история - Лабиринтът, е несъмнено най-добрата от поредицата, ала помня, че си казвах това след всяка следваща книга.
"Сянката на вятъра", "Играта на Ангела" и "Затворникът от Рая" сложиха един своеобразен край на основната история около Даниел, Беа и Фермин, донасяйки им един утешителен финал, който да им помогне да преживеят дните до големия финал. А може би утешителният финал беше за нас, не зная. Факт е, че те като че се помириха с настоящето си и най-накрая си позволиха да се обичат, да бъдат заедно, да се радват и да живеят пълноценно.
"Лабиринтът на духовете" ги заварва там, насред това щастие. Малкият Жулиан вече се е родил, Даниел и Беа са поели книжарницата от възрастния Семпере. Още едно дете е на път - това на Фермин и Бернарда, които все така продължават да бъдат любимата ми двойка. И тогава започват да изплуват сенките от миналото. Историята бавно върви към своята развръзка. Детайл по детайл, Сафон плете мрежата около семейство Семпере. Мрежа, достойна да се нарече "историята на една епоха". Надали мога да сбия в няколко абзаца този сложен лабиринт от думи. Затова няма и да опитвам. Вместо това ще опитам да ви запозная с тези, които все още не познавате.
Когато заговорихме за призраци от миналото, Сафон ни въвежда в Лабиринта с една сцена от миналото на Фермин. Сцена, в която по време на бомбардировките на Втората световна война, той опитва да спаси едно момиченце, дъщеря на жената, която винаги е обичал. И не успява. Връщайки се към епизодите от миналото на Фермин, няма как да не разберете неговата личност - неговата словоохотливост, постоянен апетит, нескрита любов към насладите от живота, искреност, лоялност и комплесност на образа. Този паметен ден е един от онези, които го белязват завинаги. А този призрак не е готов да си отиде.
Години по-късно Алисия излиза на сцената. Красива, крехка, нежна, белязана от раните на една от най-жестоките и нечовечни войни в историята на света - психологически и физически. Алисия е това, което е. Ангел на смъртта - красив и смъртоносен. Тя е хладнокръвна и жестока и все пак в гърдите й бие сърце, което може да оцени добротата, добродушието, наивността и човечността на хората. Това са неща, които познава и разбира, ала е на ясно, че никога няма да притежава, нито ще бъде техен обект, поне не за дълго. Просто защото тя е различна. Защото нейното място не е там, сред тази топлина и обич. Алисия е като призрачен пазител на тези устои и ценности. Тя е там, за да поддържа равновесието, за да позволи на добрите хора да бъдат отново добри и да плати цената за това.
Колелото се завърта отново, един последен път, и сцената се изпълва с актьори. Някои виждате за пръв път, други се измъкват иззад кулисите - същите познати физиономии, същите дрехи, същите навици, същите цели, само малко поостарели.
Всяка страница ни залива с нова и нова информация, с която всеки от вас ще реши какво да прави. Сафон разкрива поредната мистерия, поредната ужасяваща схема, измислена и изпълнена в едно следвоенно време от едни хора, които умело експлоатират ситуацията в своя полза, за да натрупат активи и власт. Историята, която разказва Сафон, излиза извън рамките на семейната драма на Семпере, макар именно те да са в центъра на всеки ураган, който връхлита героите му. Това е историята на мрачните следвоенни дни, когато една част от хората все още живеят по законите на войната, като безмилостни хищници, които не просто оцеляват, ами находчиво използват тези смутни времена, за да печелят дивиденти на гърба на другите окаяници. Другата част от хората са именно тези окаяници. Които дори и във времена на жестокост и смърт не могат да изключат своята човещина и съпричастност, хората, благодарение на което все още съществуваме като вид. Онези, които по закона на природата за естествения подбор са онези, които плащат цената на това зверство.
Нито един аспект не убягва на Сафон - нито историческия фактор, нито човешкия, нито политиката, нито личната драма, нито причинно-следствената връзка от тези събития.
И в цялата тази майсторски изплетена житейска мрежа от интриги, чувства, връзки и политика, тетралогията остава вярна на името си - "Гробището на забравените книги". Нейните герои неизменно преследват някой призрачен автор и неговите книги, които са вклинени в тази история, като поддържащи колони на колосално здание. Книгите са част от всичко. От абсолютно всичко, което можете да се сетите - те са част от хората, от чувствата им, от живота им, от политиката, от историята, от архитектурата, от интериора, от аромата и мъглите на Барселона, от тайните и мистериите й. Книгите са всичко и с този финален щрих, толкова умело вплетен в тази великолепна история, Сафон ме превръща в негов верен почитател, поклонник и мечтател. Може да ви звучи прехвалено и префърцънено, ала аз не мога да не се преклоня пред подобен талант, не мога да не уважа подобен труд и усилие, той го заслужава до последната капка чувство, които поражда у мен, които сам е вложил в тези книги.
Сафон ме кара да мечтая, да желая, при това съвсем истински. Мечтая да посетя неговата Барселона, да стана рано сутринта и да се разходя сред мъглите й, да я почувствам отново близо до себе си. Мечтая дори и за кратко да бъда част от нейната магия, от нейната атмосфера.
И накрая ще ви разкрия още нещо, което вероятно също ще е изпълнено със спойлъри. Предупредени сте. Накрая ще ви споделя, че макар и да е жесток на моменти, Сафон все пак подарява щастлив край за всеки един от своите герои. Не зная, дали съм виждала друга такава любов на автор към неговите собствени творения - и към добрите, и към лошите. Ала това си личи и в книгите. Може някои от тези завършеци да ви се струват безсърдечни и да страдате по тяхната загуба, както и аз страдах, ала те всички получават своят щастлив край, такъв какъвто единствено животът би могъл да им подари.
Ендая получава бърза и безболезнена смърт, макар самият той да не е бил инструмент за такава, нито да я заслужава. Леандро получава накрая своят така копнян покой и то от ръката на любим човек. Колко повече нежност би могъл да иска? Ариадна и сестра й, най-накрая са със своите родители, там където могат да бъдат заедно, там където могат да загърбят всичкото страдание, което този свят им донесе, прегърнати в сетния си дъх - красиви, нежни и изпълнени с уморотворение. Дори и сега тази сцена ме кара да плача. Боли ме, но съм благодарна на Сафон за този край. Нищо друго не би било възможно за тях. Всеки от неговите герои получава своята прошка, изкупление и покой. Дори Валс, които мнозина от вас ще осъждат и съжаляват едновременно, аз включително, дори той получава своят урок и покой, получава своето заслужено място в тази история.
Ще ви кажа истината. Мъчно ми е по толкова много причини, които не желая да ви споделя, защото ще прозвучи твърде евтино. След като затворите последната страница, някои от вас ще ме разберат. Ще се уповавам на тяхното мълчаливо разбиране, на съзаклятническите погледи, които ще хвърлят към книгата, знаейки, че не са сами в този ураган, който заплашва да избухне извън тях.
"Гробището на забравените книги" официално се превръща в съкровище за мен. Тази история завинаги ще има запазено място в моето сърце и в моята библиотека.
