"Жестокият принц" - Холи Блек (Ревю)

Отдавна книга не ме е карала да се чувствам така. С първата си книга от поредицата "Вълшебният народ" Холи Блек просто замахна небрежно и разкара от хоризонта всяко едно начало на YA поредица, в което съм се влюбвала досега. И ако продължи в същия дух с лекота би заела челното място за цялостно творчество.

Познавам творчеството на Холи Блек само от кооперативната й поредица с Каси "Магистериум". И тя е супер сладурска. Но играе в различен жанр. Тя е значително по-детинска. И макар че обожавам невинността на детските книги, все пак трябва да призная пред себе си, че е невъзможно да ме преобърнат така, както YA успява. А това тук е в съвсем друга лига. 

"Жестокият принц" е изкушение и опасност, обгърнати от магия и жестокост.
Историята на Джуд е объркана и би ми отнело излишно много време, за да ви разкажа това, което иначе ще прочетете още в първите 5-6 страници от книгата. Това, което трябва да знаете е, че Джуд е човешко момиче отгледано в Царството на феите. Тя е слаба, крехка, изпълнена със страх и омраза. Подложена на постоянен тормоз, нежелана и отхвърлена от всички извън дома й. И въпреки всичко това е домът на Джуд. Тук е близначката й и по-голяма им сестра Вивиан. Тук е единственото подобие на родител, което тя някога ще има, след като именно това подобие на родител уби истинските й родители. Но дори и така, подобие е по-добре от нищо. Заради социалния статус на доведения й баща, Маддок, Джуд и сестра й получават образование, каквото получават само благодорниците от Вълшебния народ. И така двете момичета са принудени да учат с каймака на обществото. А този плод е наистина много гнил.

Човешките момичета ще останат завинаги чужди на този свят. Макар и израснали в него, макар и по-близо до него, отколкото до своя собствен, те винаги ще останат аутсайдери за Вълшебниянарод. Феите винаги ще гледат на тях с пренебрежение или с хищническата усмивка на орел над плячка. За двете момичета не остава нищо друго освен да наведат глави и да се молят да не бъдат забелязани днес, утре, вдругиден и всеки ден след това. 

Годините прекарани в потисническо, подигравки и страх акумулират в Джуд такова количество от омраза, каквото вече не може да бъде побрано в човешкото сърце, не и без да прелее.
И разбира се прелива. Вълната от възмущение и мраза се изсипва върху принц Кардан и неговите приятели. Най-младият принц е този, който Джуд ненавижда най-много от всички хора на света. Той е олицетворение на жестокостта и безсърдечието. И очевидно умира да си играе с нея. Да й върти мръсни номера, да я унижава и стъпква в краката си. Ежедневно. Но да пречупиш духа на Джуд не е толкова лесно.
О, този сблъсък е епичен. Джуд е уплашена и едновременно с това решена на всичко, само и само да не й се наложи отново да сведе глава. И в момента, в който това решение узрява у нея, корабът започва да потъва стремглаво надолу. Джуд е единственият човек, който може да съсипе всичко в Царството на феите и да го съгради отново. Но това няма да е лесен път, нито честен. Колко саможертви е готова да направи младата жена, за да постигне целта си?

Тази история е опасна, красива и жестока. А Холи Блек е безмилостна към своите герои. С всяка следваща страница тя разцъфтява пред очите ми като мрачната кралица на YA жанра.

Знам, че отминаха времената, в които авторите идеализираха своите персонажи. Сега литературният свят се е отърсил от хиперболизираните безупречни красавци, които идват на бял кон и спасяват злочестата безпомощна принцеса. Но Холи Блек е излязла много извън тази рамка, толкова много, че сякаш започва да оформя нова - своя собствена рамка. Тя не просто оголва персонажите си до кост, за да покаже недостатъците им и да ги съживи. Холи Блек създава нещо изключително зрелищно. Това е чистата, безмилостна жестокост, под която се крие единствено ураган от объркани чувства, с които човек не знае как да се справи. Те са мрачни, прокълнати и порочни, неспособни да контролират собствените си импулси на моменти. Тук няма благородни маски, а само чиста и свирепа безмилостност.

Джуд е потънала толкова дълбоко в своята омраза, че стрелката на вътрешният й компас вече рядко успява да предположи къде точно се намира правилното решение, това което ще причини най-малко страдания. Всъщност не съм убедена, че Джуд вече я интересува какви страдания и на кого ще причинят действията й. Нейните идеи изведнъж се разгръщат по-далеч от това простичко лично отмъщение към принц Кардан и неговите сънародници, към един народ, който чувства колко роден, толкова и омразен. Затова Джус иска да промени света на феите. Всичко, което има са омразата в сърцето и добрите си намерения, но замислете се, колко ужасни неща са се случил именно от добри намерения.

Кардан гори в свой собствен ад, като част от едно жестоко семейство, което не дава пукната пара за него. Изгаря от нуждата си да го разкъса и да му принадлежи еднакво и по равно. Но още по-ужасна е борбата с привличането му към слабото човешко момиченце Джуд. Желание, което го кара да я желае до степен, в която се отвращава от себе си.

Ако сте си представяли как Джуд и Кардан най-накрая ще признаят чувствата си един към друг, ще се прегърнат и обединят в името на това да изградят един нов по-добър свят за царството на феите, сте в голяма заблуда. Струната между двамата е обтегната от привличането и натрупваната с години омраза, която ще ги свърже в един нежелан и от двамата съюз. Съюз лишен и от капчица доверие, но и наситен с изпуснати мисли, тайни желания и неволни жестове.

Втората книга се очаква да бъде дори по-интригуваща и опасна и от първата. Нямам търпение да видя, дали или по-скоро как Кардан ще предаде Джуд, защото всяко друго развитие би опорочило тази красива и жестока история. И не по-малко искам да видя как ще се променя образа на Джуд. Как ще се справи с дворцовите интриги, как ще управлява марионетката си. Ще бъде ли тя кукловодът или ще се остави Кардан да й дърпа конците.

"Жестокият принц" оставя мрачни мисли и горчив вкус след себе си. Не можеш да очакваш кой знае каква добрина да се роди в света на феите, защото те просто са такива - могъщи, жестоки, безскрупулни и брутални. Те са естествени хищници - красиви, магнетични, чаровни, привлекателни за малките беззащитни агънца. Но какво се случва, когато агънцето се превърне във вълк? Какво ще направи тогава вълкът? М-м, нямам търпение да разбера.

"Кръв от къртица" - Здравка Евтимова (Ревю)

Несъмнено сте чували името Здравка Евтимова. Някой от вас по-отдавна, други едва наскоро,когато всички медии споделиха новината, че нейният разказ "Кръв от къртица" е влязъл в американските учебници за 8-ми клас. Откакто чух тази новина се чудя на тази реципрочност, Здравка Евтимова влиза в американските учебници, а Рик Риърдън влиза в нашите. Но май ще спра дотук, защото ще се измести твърде много фокусът на този пост, защото ще ми проличи, колко много ме засягат тези неща, ще проличи жлъчта и предразсъдъците ми. А не за това искам да говоря. 

Сборникът "Кръв от къртица" го видях преди близо десет години, когато посещавах все още много често столична библиотека. Но така и не го взех. Не посягам така лекомислено към сборник с разкази. Те са нож с две остриета. И двете наточени като ками. А тези на Здравка Евтимова режат дълбоко и болезнено.

Знаете ли, кой писател неизменно изниква в ума ми, четейки тази книга? Емил Зола. Не мога да се отърва от усещането, което неговото творчество всява в мен. Но това тук е по-силно. Защото Здравка Евтимова е по-реална от него. По-близо е. И успява да свири по струните ми така. както никой чужд писател не би могъл. Защото силата на заряда е дори по-голяма, защото има нещо много българско, много човешко по нашенски в нейните думи, което само ние бихме могли да усетим и оценим истински. И това ме кара да се чудя, какво ли би помислил един чужденец за някои от тези разкази. Дали би могъл да разбере отвъд горчивия вкус и разтуптяното сърце, които оставят след себе си в читателя. Не, мисля, че все пак ще им се губи по едно малко зрънце, което няма как да ти ръби, ако никога не е влизало в обувката ти.

Разбирам защо "Кръв от къртица" е част от американските учебници. Този разказ няма народност, само фолклор, какъвто всеки би искал да нарече свой.
Да преплиташ в така в едно жестокост и човещина, това е талант, какъвто малцина творци притежават.
Невъзможно е да останете незасегнати от нейното творчество. Невъзможно е да подминете думите й. Невъзможно е да ги изтръгнете от себе си. Те са сурови, натуралистични, кървави от истинност.

Ако някъде на този свят има доказателство за неща като дарба и талант, то то е точно в ума и ръцете на Здравка Евтимова. Казват, че пътят към това да станеш добър писател, е практиката. Но не мисля, че практиката сама по себе си, би била достатъчна в този случай. На този свят съществуват хора, които усещат живота около себе си по различен начин. Начин, който им дава възможност да пишат за него без свян, без обезопасителна мрежа, без колебание. Те просто пишат за него и той оживява сред страниците им, такъв какъвто е - жесток и красив.
Разказите на Здравка Евтимова нашепват за човешката добрина и болката, които всеки носи в сърцето си, за крехките надежди, отчаяните опити, жетвоготовността. Това са малките истории на малките хора, защото дори и онези, които се смятат за големи или пък наистина са станали големи, някога са били малки хора. Животът е еднакво безмилостен към всички.Еднакво живописен, еднакво изненадващ. Няма значение дали ще затънеш в помията със старите си скъсани обувки или с новите си лакирани чепици. Помията все така ще проникне вътре и ще те вмирише. 
Дори и най-големите негодяи и злодеи, носят в сърцето си някое милно чувство към някого или към нещо. И когато дойде момент да се простят с него, светът се преобръща. Няма неказано зло и няма ненаказано зло.  Това са просто човешки истории, тежки, силни и сурови, каквито само нашият край може да роди. 
Тези разкази ме карат да се чувствам отново сред страниците на "По жицата", "Шибил", "Песента на колелетата"... Иска ми се да бях срещнала нейното творчество още в училище.

Думите на Здравка Евтимова ще останат отпечатани завинаги у този, който веднъж ги е прочел. И със сигурност ще го накарат да се връща отново и отново към тях за, жадуващ за още, като удавник в пустиня, намерил оазис.

"Сянка и кост" - Лий Бардуго (Ревю)

Трилогията за Гриша на Лий Бардуго не е нещо ново. Мнозина от вас вече са я чели, убедена съм. Чудя се, единствено защо аз самата я пропускам от толкова време насам. Не е като да не съм чела положителни отзиви за нея. Или пък да е защото не обичам този жанр. Не, и това не е. Наистина нямам логично обяснение. Но ето че се сдобих с тези книги едва преди месец, когато Егмонт пуснаха специалната си кутия посветена на Гриша, заедно с трите книги вътре, естествено. И моя милост, разбира се, си я поръча, съвсем спонтанно и съвсем логично. Това е книжна кутия все пак.

Вселената на Гриша е интригуваща.

Алина и Мал израстват заедно. Две сирачета, чиято връзка расте все по-силна с всеки ден. А приятелството им разцъфтява в любов. Или поне от страна на Алина. Тантурестият добродушен Мал с годините се превръща в чаровен и силен младеж и в най-добрият следотърсач. Така че не е толкова трудно да си паднеш по него. А самата Алина израства невзрачна и незабележима покрай него. Скъп приятел от детството му и още една от тайно припадащите под него девойки.

Но Лий Бардуго не оставя нищо на течението. Водата се завихря бързо и всичко се променя за секунди, за редове. Алина и Мал вече са пораснали, Алина е млад картограф, а Мал - следотърсач в Първата армия на царя на Равка - една някога могъща страна, сега разделена на две от Долината на смъртта. Първа армия бива внезапно нападната и когато насред хаоса и битката Алина вижда своя приятел ранен, отчаяна да го спаси, тя призовава слънцето и избухва в ослепителна светлина. Явление само по себе си достатъчно да убие и откаже врага от по-нататъшни действия. Първа Армия е спасена от невзрачната Алина, която преди десет години е била тествана за магия и не е показала никакви заложби. А ето я сега неспособна сама да повярва на случилото се.

Водовъртежа от събития разхвърля чувствата на двамата приятели и ги захвърля на срещуположните краища на тази история. Самият Тъмнейший взима под крилото си младото момиче, за да я отведе отведе в столицата, където може да се обучава при Гриша. А това само по себе си е достатъчно, за да му омекнат краката на човек. По ред причини. Да не забравяме, че Тъмнейший е най-могъщият човек в Равка и може би втори по власт и влияние след Царя. Освен това въпреки годините си се оказва младолик и привлекателен - красив и опасен. Алина нагазва в дълбокото от веднъж, без подготовка, без време за размисъл. Става част от нещо непознато и плашещо, част от нещо, от което изобщо не иска да бъде част. Но няма избор. И единствената протегната ръка е тази на опасния Тъмнейший, който я притегля ловко и силно към себе си.

На Алина й предстои да направи няколко прозрения и да вземе някои важни решения. Решения от които зависи бъдещето на Равка, защото именно тя е ключът към унищожението на Долината на смъртта. Но да знаеш, че можеш нещо и да знаеш как да го направиш са две съвсем различни неща.

Трябва да призная, че Лий Бардуго е съумяла да балансира изключително добре историята си - тя е дълга точно колкото трябва да бъде, с добри паузи и достатъчно динамичност и наситеност на действието. Като че ли ми липсваше малко плътност в характерите, но това може и да е желан ефект. Все пак да не забравяме, че това е първа книга от трилогия. Силно се надявам миналото на героите да оцвети още по-ярко мотивацията и действията им в следващите книги. Вярвам, че миналото на Алина и Мал ще бъде разкрито, но това, което ме интригува дори повече,е миналото на Тъмнейший. Искам да видя мрежата, която подсилва характера му, поведението му, идеалите и целите му. Искам да видя, докъде ще доведе всичко. Искам да видя и какво ще направи Алина.

М-м, и освен това едно неразпечатано писмо ме очаква вкъщи. Какво ли пише там? :))

"Афиши в огледалото" - Радостина А. Ангелова (Ревю)

За някои книги имаш добро предчувствие дългo преди да ги прочетеш.  Те са като пътуване, в което копнееш да се потопиш, но някак успяваш да усмириш инстинктите си и да изчакаш подходящия момент. От уважение към труда на автора, от уважение към себе си като читател. Вярвам, че за всяка книга има подходящ момент, не че не би ви харесала, ако я прочетете в друго време. Но идва един момент, в който историята сама те призовава и знаеш, че е дошъл мигът да се потопиш в нея.

 "Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова е безспорен пример в тази моя теория. Тя  отлежава в библиотеката ми две години. Купих си "Бал в Мулен Руж" и "Виенският апартамент" още преди да съм я прочела, защото бях сигурна, че ще я обикна. Но въпреки това остана сред десетки други книги на един от онези рафтове. Мести се напред в редиците, назад сред други книги. Променяше мястото си при всяко преподреждане на библиотеката ми, защото още не чувах онзи повик от нея.
До миналата седмица, когато най-накрая го чух, през три стаи в четвърта. "Афиши в огледалото" ме призоваваше да я отгърна. И аз потънах в нея без да мисля, без спасителни въжета, ей така, боса и разпиляна.

Несъмнено едно от нещата, които са събудили у вас желанието да си купите тази книга е обещанието да надникнете в онази София от началото на 20 век, която никой от нас не е виждал. Това е желанието да усетите духа на една възраждаща се София, най-накрая отхвърлила хомота на едно петвековно робство. Тя е като нежна, крехка и много ароматна пъпка от роза. Но и тръните й са големи и остри.

Тази София е колкото магична, толкова и еснафска. Противоречива и истинска. Невъзможно е да останете недокоснати от нейния чар. Невъзможно е да не видите прахта полепнала по ботушите ви, докато крачите из кривите й улици. Но със сигурност това, което ще ви заплени безконечно, е желанието у тая София, което ще усетите. Жаждата й за култура, за одухотвореност, за артистичност. Нейната смелост и голота.

В тази прашна и толкова далечна от нас България, едно младо българско момиче завладява сцената на театъра. Тя е родена Руска Михайлова Мануилова, но добива сценичното име Роза Попова, което ще се превърне и в истинската й същност. Роза е феномен, осъждана и обожавана през целия си живот. Ако изобщо сте способни да се влюбите, то няма начин да не се влюбите именно в нея. Историята на Роза е буйна и непостоянна. След като се омъжва рано-рано, още момиче за два пъти по-голям мъж от нея, Роза започва артистичната си кариера в слухове и клюки по свой адрес, които бързо биват противопоставени на обожанието, което нейния талант буди на сцената.
Всеки е способен да говори, докато не застане на един от столовете в театъра и не се остави театъра да го заплени. Животът и кариерата на Роза протичат диво като планински ручей и в личен, и в професионален план. Ако поровите в интернет както е направила и другата главна героиня в този роман, за която ще ви поговоря след малко, ще видите че фокусът пада върху две неща. Безспорният и доказал се театрален, лиричен и белетристичен талант на младата жена и нейната "афера" с Тодор Богданов, която в някои статии направо изяжда редовете на другите истории. 


Радостина А. Ангелова не пледира за историческа достоверност. Тя се опира на фактите, които е събрала в своето проучване и върху тях изгражда своята история, такава каквато би могла да бъде, но която никой не може да потвърди наистина.
Тя не рисува Роза идеална. Не, Роза е толкова човек, че бих могла да стисна ръката й през страниците. Толкова реална, че накрая не мога нито да я осъдя, нито да я оправдая, защото всеки от нас носи частична отговорност за нещата, които ни се случват и защото не е редно да носим хомота на вината цял живот, когато има толкова други независещи от нас фактори, които са довели до този миг.

Да срещнеш имената на толкова любими поети, писатели и драматурзи сред страниците на една художествена книга е мед за душата. Макар и да не пада фокуса върху тях, няма как да остане незабелязано присъствието на имена като Кирил Христов и  Мара Белчева (и мнозина други, не искам да изброявам имена, защото това би било непочтително). Макар и малко измамно, имам чувството, че дори и за миг съм се докоснала до хората зад тези имена, до техния нрав, характер, закачливост и темперамент. А това е чувство, което никой музей и фактология не биха могли да посеят у мен. Чувствам се като избрана.

Паралелно с историята на Роза Попова и Чичо Стоян, Радостина А. Ангелова вплита и живота на една млада жена в днешни дни. Годината е 2017  и Лия е постигнала толкова много и толкова малко в живота си. Отраснала в дом, над който е паднала сянката на хазарта и нищетата, Лия успява някак да изпълзи от този кошмар и да вземе живота си в ръце и да се отдели от семейството си. Животът на Лия сега е стабилен, има работа, макар и да не е мечтаната, плащат добре и може да си позволи собствена квартира. Нищо, че е малка тясна миша дупчица, нейна си е. И не е емоционално обвързана с никого. А това улеснява живота й наистина много.
Всичко е спокойно, сиво и подредено, докато Макс не нахлува в живота й, колкото и клиширано да ви звучи този израз. Макс е чаровен, обигран и както изглежда много открит. И отправя към Лия едно абсурдно и много особено предложение. Да се престори на негова годеница за един обяд. Пред баба му и майка му. За да го оставят на спокойствие. И да ги зарадва. Но не може просто ей така да хванеш една непозната за ръката на улицата и да й кажеш "Ей, ще се престориш ли на моя годеница за два часа. Ще ти платя 500 лв." Не може, но ето го факт. И понеже Лия е милозлива и очевидно наивна, защото този Макс може да е всякакъв, все пак тя се съгласява. И от този момент сукното и на двамата се преплита тъй, що не може да бъде разделено. Събитията повличат Лия и Макс. Проблемите в нейното семейство и тайните, които крие чаровният мъж са като избухлив катализатор за техните отношения.

Някъде към средата се замислих, че звучи малко абсурдно да въвлечеш един непознат човек в живота си толкова дълбоко в рамките на дни. Но обмисляйки всичко, наред с налудничавата спонтанност, логиката прозира отвсякъде. Поставям се на мястото на Лия и се питам, ако изведнъж получа тревожно обаждане от дома и сърцето ми потъне в ядрото на земята от страх и притеснение, дали бих искала този непознат мъж да се довлече с мен у дома и да ме види гола, както не съм била пред никого другиго. И си давам сметка, че отговорът е  - всъщност да. Защото с непознат се споделя по-лесно. Винаги можеш да го пратиш по дяволите, когато се опитва да е получава, сякаш разбира всичко, когато си позволи твърде много, когато започне да става досаден. Изключително лесно е да изключиш от живота си един такъв човек, с който не те свързва нищо друго, освен една налудничава молба и привличане. Но далеч не е толкова лесно да пратиш по дяволите някой приятел, който наистина го е грижа за теб. Нито пък ти харесва да го тревожиш. Така че вяско едно от тези абсурдни решения, които доведоха до още по-нелепото обвързване и приличане между Макс и Лия, издържа вътрешната ми емоционална логика. А това придава неподозирана дълбочина на сюжета. Това променя повърхностната иначе трактовка в една история много по-голяма от романтиката. Превръща я в история за живота, за изборите в него, за смесените чувства. Тя е за онези противоречиви чувства, които всеки от нас някога е изпитвал към родителите си, къде с причина, къде безпочвени. Но не и по-малко объркващи, не по-малко причиняващи щети.

Простете ми, има  още толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга, искам да си поговорим за Стоян Попов, за Тодор Богданов, за Кирил Христов, но се опасявам, че това би се превърнало в един протяжно дълъг текст, защото моето перо е недодялано. Но с чиста съвест и олекнало сърце мога да ви кажа, прочетете "Афиши в огледалото". Ако сте имали и най-малкото съмнение в нея, оставете го настрана и я прочетете. Ако изобщо никога не сте планирали да я започнете и ако смятате, че не е вашата книга, прочетете я. Невъзможно е да не посее у вас поне частиcа магия от онази стара София, по чиито улици несъмненo би ви се искало да се разходите. Да носите една от онези натруфени рокли с високи дантелени яки или може би елегантен чадър в ръката. Не можете да игнорирате този чар. Не можете да игнорирате и чарът на Макс. Така че, по която й пътека да се вървели досега, тази несъмнено ще ви приласкае в обятията си, ще остави извивките си на вас, ще се превърне във ваш път и неизменно ще ви връща отново и отново към творчеството на Радостина А. Ангелова.

"Убийствено студена" - Луиз Пени (Ревю)

Загубих им нишката пак. След "Втора кожа" не можех да започна друга сериозна книга. Нито някое лековато четиво. А вкъщи общо взето това има - или са в едната крайност, или в другата.Но бързо се окопитих и се върнах към един жанр, към който вече рядко посягам - криминалните истории. Но случаите на инспектор Гамаш като че ли са повече като разкази за човека, отколкото криминални, та дори и всичко да се върти около някое мистериозно убийство.

Когато започнах да чета "Убийството на художника" бях малко предубедена. Ей, богу, прочетох толкова хубави коментари в интернет за книгите на Луиз Пени, че чак започна да ми става съмнително, като с някои други преекспонирани произведения. Както и да е, това е въпрос на личен вкус. Но наистина нямах големи очаквания. И да си призная, в началото ми беше адски скучно, докато прехвърля първите 15-20 страници вече се чудех, дали направо да не я зарежа и да не се занимавам с глупости. Но действието потръгна. Интригата започна да изплита своите нишки и да обвързва героите от малкото селце един с друг в толкова едновременно стройна и разпасана плетка, че не осъзнах кога потънах дълбоко в техния свят.

Без да осъзная се превърнах част от семейство на Питър и Клара, забавлявах се с Оливър и Габри, тайничко, а и доста явно се радвах на всички сцени , които включваха устатата Рут Зардо. Историите на инспектор Гамаш изведнъж се превърнаха в сигурен пристан за неспокойния ми читателски ум. Сега знам, че когато и да се почувствувам самотна и изоставена след някоя прекрасна книга, винаги ще намирам убежище в Трите Бора.

Да, именно в Трите Бора ни отведе отново Луиз Пени. Представяте ли си, колко приятна беше изненадата ми да разбера, че всичко се върти около малкото  замръзнало селце, чиито обитатели ми станаха толкова скъпи и интересни.
Историята сякаш се повтаря. Една жена е мъртва, а имението Хадли изглежда отново е замесено. Само дето този път убитата е чужда на общността - новата собственичка на имението Хадли - Си Си дьо Поатие. А тази жена е толкова опака, зла и особена, че абсолютно всеки би имал мотив да я убие.И макар Гамаш да се чувства привързан към хората, в този град, той не може да си позволи да пренебрегне, която и да е възможност или мотив. Всикчки са заподозрени. 

Си Си не е спечелила нито едно сърце в този град. Не знам, може би след много години все пак те щяха да се научат да я приемат такава, каквато е. А може би и тя щеше да се попромени малко, да преоцени ценните неща в живота си и да промени пътя си. Кой знае...Няма и да разберем. защото преди което и да от тези неща да се е случило Си Си бива убита, при това по абсолютно нелеп начин - с електричество насред най-големия студ и лед, пред очите на всички. За което е била нужда сериозна подготовка и планиране.  И като че ли много добра доза късмет. Или поне така изглежда на първо време.

Никой не съжалява за смъртта на Си Си. И това изобщо не улеснява задачата на Гамаш. Но инспекторът следва свои собствени правила в този свят. И винаги отдава нужната почит на жертвите, чиито убийства разследва.
Тази бръчка човечност в изражението, този отблясък доброта и разбиране в погледа му са това, което отличават Гамаш от неговите колеги. Тук в този свят, както и във всички останали криминални поредици.

В историите на Луиз Пени няма много екшън. действието върви спретнато, крачка по крачка. И ако умеете да разчетете знаците навреме, ще разгадавате убийствата заедно с него, няма да чакате той да ви снесе информацията на готово. самата аз усещам, че Гамаш е успял да остави своята детективска следа у мен. 

Спомням си в какво неведение живеех, докато четях "Убийството на художника". Нямах абсолютно никаква представа откъде ще дойде ударът и разкритието. Защото бях свикнала всичко да се случва изведнъж. повечето криминални автори обичат да подвеждат публиката си до последно, създавайки им фалшиви илюзии, за да ги изненадат накрая рязко и да ги зашеметят. Но Луиз Пени поднася свободно цялата налична информация. Заиграва се съвсем леко с тайните и въпреки това създава много добре премерено напрежение. А заедно с него и възможността на читателя сам да разследва. Да направи своите изводи и после сам да прецени мирогледа си.
Историите на Луиз Пени са като меко удобно кресло, в което искам да се свра с топъл чай и одеяло. Нищо че е лято. Всеки сезон им отива. Всяка дума може да те накара да усетиш замръзналите крайници и топлите сърца на обитателите на Трите Бора.

Бунтът на кралицата - Ребека Рос (Ревю)

Ако не прочета "Афиши в огледалото" и "Убийствено студена", преди да допиша това ревю, ще съм изравнила резултата. Смеете се вие, ама аз пак ги натрупах за нула време на опашката.
Напоследък Сиела извадиха няколко много хубави YA поредици. "Гневът и зората", "Училището за Добро и Зло", а сега и "Бунтът на кралицата". Чакам тази книга с нетърпение още от мига, в който видях, че се задава. YA ли е, дайте го насам. :) А и корицата определено грабва.

Бях много любопитна, когато ставаше дума за тази книга, защото Дени спомена, че Менава е прототип на Ирландия. Това беше ново. Не съм особен фен на рижите островитяни и всичките им съседи по вода и суша. Но това не би спряло любопитството ми. Така прочетох и "Четирите цвята на магията" и сега е една от любимите ми поредици.

Валения и Мевана са две държави, които винаги са вървели ръка за ръка. Валения, управлявана от своите крале, е процъфтяващ дом на изкуствата. А Мевана, водена винаги от своите кралици, е по-скоро олицетворение на по-грубите северняшки традиции, по-войнствени, по-сурови, каквито често са хората, живеещи по северните ширини. Мевана винаги е била страната на кралиците, защото според нейните традиции, страната ще съществува в доволство и изобилие, единствено под властта на кралица.  Ала днес на тронът седи крал. Наследството на последната меванска кралица е изгубено и надеждата гасне за сметка на кръвопролитията, които изобилстват и поддържат кралската власт.
Днес има само едно нещо, което свърза тези две държави - родовото наследство на една девойка.

Бриена е едва десетгодишна, когато дядо й я води в Дома на познанието Магналия и моли директорката да я приеме за ученичка. Петте места в дома вече са заети, но очевидно има нещо много мистериозно около произхода й, защото въпреки това и въпреки очевидната липса на влечение и талант у нея, директорката я приема за ученик в своя Дом на Познанието. Бриена вече знае, че майка й е валенианка, а баща й меванец. Но защо това е толкова важно и защо дядо й отказва през целия й живот да й сподели името на нейния баща, си остава загадка за Бриена.

Пътят на младото момиче започва именно в онзи ден, когато бива приета да учи в Магналия Хаус и когато за пръв път среща Картие. Нейният бъдещ учител. Споменах ви вече, че не мога да възприема Картие с руса коса. И че каквото и да правя в ума ми все изниква образа на Куран Канаме, когато прочета името на Картие. Но смея да кажа, че сега когато затворих и последната страница, това усещане се промени. На Картие му липсва част от чара на Куран и част от силата му. Най-накрая Картие е рус в представите ми. Така и е логично да бъде. Четете и ще разберете защо. Макар че мистерията не е много добре маскирана. Общо взето доста рано става ясно как ще се развият събитията.
И аз лично това не го отчитам като минус, през цялото време историята следва ясно предначертан път, без да криволичи, без да увърта.
Личи си, че Ребека Рос е имала идея и се е постарала да я следва.

На седемнадесетото си слънцестоене  на Бриена и предстои посвещаване в науките и избор на ментор. И всичко отива по дяволите, както сами се досещате. Никой не иска да вземе под опеката си странното момиче, чийто знания издишат леко, а погледът й е толкова впит в нейният учител, че не успява да се концентрира по време на своето интервю. Изобщо пълен провал.
И абсолютен късмет, защото именно това е повратната точка, която преобръща действието и въвлича Бриена в нещо наистина значимо. Бунтът срещу краля на Менава. Това ще срещне Бриена с нови хора - ново семейство и нови врагове. Животът й ще се превърне във въртележка, защото именно тя е ключът към успеха на този бунт.

Има няколко неща, които харесвам много в тази книга и едно-две, които ме изненадаха искрено. Например това, че романтичната нишка е избутана малко в страни, определено я отличава от повечето истории в жанра. Действието се фокусира върху приключенската част. От момента, в който Бриена избра да тръгне с новия си покровител, се чувствам като в някоя от книгите на Жул Верн, сякаш съм на вълнуващо пътешествие в причудливи страни и разкривам тайнствата на света. И това чувство не ме напусна до сами краят, дори и когато част от вдъхновението на Уилям Уолъс ме заля към края, за да отдалечи тази книга още повече от класическия YA.

Но като че ли най-много ме изненада края. След последните редове започнах да се питам "Ще има ли наистина втора книга или...?"
Всичко приключи много завършено и подредено. Оставам с усещането, че Ребека Рос е планирала две книги, но не била сигурна в успеха на първата, затова читателят получава съвършено завършена книга, без тайни вратички, без заявки. Така че ще ми бъде интересно да видя откъде ще се заплете възела във втората книга.

"Втора кожа" - Катерина Стойкова (Ревю)

Това е една малка книжка с много тежки думи в нея. Ще ви отнеме десет минути да я прочетете и дълги години да я помните, да се връщате към нея, да сравнявате думите, да ги обмисляте и може би дори да промените нещо. Надявам се.
Тази книга е изповед и призив едновременно. Тя е оголване до кокал, до костен мозък, излагане на показ. Тя е смелост и страх в едно.

Не знам кое е по-ужасяващо. Връхлитащите спомени за онези отминали дни изпълнени с болка, срам, унижения и безусловен страх, бликащ от очите на едно дете, което разбира че се случва нещо кошмарно, но не знае как да обработи тази информация, не знае как да постъпи, защото е само едно малко беззащитно същество, защото е напълно лишено от социалната памет на обществото и от възможността някой да го изведе от този лабиринт на ужасите. Или всичко, което ти коства да застанеш през цял свят с оголена душа и да кажеш всичко - да признаеш страха, да признаеш болката, да признаеш депресията, да признаеш...всичко.

Задушавам се от мисълта, колко стотици, хиляди хора премълчават от срам да признаят, че са сгрешили, че са сломени, че са пречупени, от умора, от безразличие, от страх този кошмар да не те смаже още един път, за последен път. Мълчат от срам, защото е срамно другите да научат какво се случва зад стените на дома ти, срамно е да научат кой е причинил синините.

"Не казвай на никого,

че баща ти ни бие,

защото ще помислят,

че заслужаваме.

И аз мълчах, мамичко."

 Има толкова много нюанси в тази болка, че ми се повръща.

Съжалявам, това няма да е красив и поетичен текст, но и зад тези две корици няма нищо красиво. Макар и подредени в мелодични редове, думите крещят от ужас и сломеност.

Тази книга е едновременно идеалната метафора и голата истина за домашното насилие и всички последствия от него. Тя започва без увод, без да подготвя за грубостта, която ще се излее секунди след това по белите листове. Така започва и реалността, без предупреждение, без възможност да се защитиш. Хваща те неподготвен и те удря през лицето с всичка сила, завърта ти главата и се удряш в стената. След това си зашеметен, опитваш се да осъзнаеш какво се е случило току що. Имало ли е признаци, че всичко ще стигне до тук или не? Няма значение. Вече си нагазил в дълбоките води.

Тя е рязка и откровена. Не знам колко точно сила и смелост се иска да изпишеш тези думи по белите листа. Да се върнеш там, откъдето не си си тръгвал никога. Да си спомниш неща, които никога не си забравял. Да изречеш, неизречимото. Да отвориш раните, които никога не са зараснали и да предизвикаш хората да ги отгледат. Да говорят за тях.

„Добре дошъл, Ужас,

че някой ще прочете това

и ще види колко струваш.“

Насилието у нас е мръсна дума и неудобна тема. Когато заговориш за насилие,хората се чувстват неудобно и странят от темата. Говори се за насилието в статистика и клюки, но хората бързат да си запушат ушите за крясъците в съседния апартамент. Защото не е тяхна работа. От страх да не влошат нещата. "Втора кожа" говори. Оголила е раната и ни предизвиква да погледнем, да почустваме, да говорим, да бъдем част от решението, а не от проблема.

Казвам тези думи като човек, който никога не е бил част от този кошмарен кръговрат, като човек, който е толкова далеч психически и физически от агресията и насилието, че не мога да кажа, че разбирам истински тази болка.  Казвам го и като майка. Дори мисълта, че подобен ужас би могъл да съществува. да бъде причинен на човек, с когото те е обвърза чувството на обич, ме смазва. Не го разбирам. Не си затварям очите, знам, че съществува, знам, че се случва твърде често, но не го разбирам. Разбирам на какво се дължи тази жестокост в по-голямата част от случаите, виждам логиката зад всичко това. Но не разбирам неспособността на тези хора да удържат агресивността си, да се научат да я овладяват. Разбирам логиката зад това държание, но не мога да го оправдая. И никой не бива да го прави. Монетата винаги има две страни, но това не е оправдание да причиниш на друго живо същество болка, да го унижиш, да го обидиш, да излееш гнева си върху него, да го унищожиш. За такива действия и думи, прошка няма.

"Втора кожа" повдига мълчаливата завеса спусната над жертвите на насилие, тя съблича и втората си кожа, за да остане по мускули и сухожилия, по кокали, където си личи всяка една синина то тялото, ума и душата, останала от годините системен тормоз. "Втора кожа" протяга съпричастна ръка, готова да сподели своята и чуждата болка, най-накрая готова да потърси опора и път към прошката. Защото нищо не е просто черно и бяло. Заедно с омразата и страха, по мъничко тлее и надеждата, желанието за прошка, защото там е имало и все още има зрънце обич.
"Втора кожа"  е нож и плът едновременно. Аутопсия. Прощално писмо. И протегната ръка. Да я поемем.

Никой не бива да си затваря очите. Да подминава. Да се прави, че не е чул. Страхът, че никой няма да поеме протегната ти за помощ ръка, че ще се осъдят, че ще останеш глас в пустиня, самотен и нечут, е горивото на задълбочаващата се депресия.
Да я поемем. За да протегнат повече хора ръка.

Легион: Лъжи наяве - Брандън Сандерсън (Ревю)

Изглежда чета по-бързо отколкото пиша. Тъкмо успях да си напиша натрупалите се ревюта и да почета със спокойна съвест и хоп, нови три книги, за които искам да ви разкажа се наредиха на опашката.
Не мога нищо да направя по въпроса, освен смирено да си седна на задника и започна да пиша. Казах ли ви, че на Пролетния панаир на книгата в НДК тази година се сдобих с три нови книги на Сандерсън? "Към небето" - нея си я пазя за черни, които вярвам, че ще настъпят съвсем скоро (вчера за малко да я подредя и нея на стола до главата ми). "White Sand" - за нея се заинатих преди години, че нали е комикс и няма да я чета и така, ето ме сега, щастлива, че са пуснали нов тираж. Щях да си изям ушите, задето не си я купих, когато трябваше. И "Легион: Лъжи наяве", за която ще ви поговоря сега. 

На задната корица пише "В последната книга от поредицата за Легион" или нещо подобно, но със сигурна, че беше "последната". Сега аз това не знам как да го разбирам. Сандерсън си остави не вратичка, ами порта направо. Така че силно се надявам това да не е в смисъла на последната книга от поредицата завинаги.
Третият Легион е класика в жанра, в неговия си жанр, защото тази история играе в своя собствена лига. 

Вече познавате Стивън Лийдс от "Легион" и "Легион: На една ръка разстояние"  . Той има умението да става експерт в дадена област в рамките на дни. Капацитетът на работа на мозъка му е толкова голям, че всяка информация, която той прочете или чуе бива мигновено обработена и складирана. И тъй като никой нормален човек не е способен да се справи с обработването на подобно количество информация, Стив не е много нормален. Мозъкът му създава по един въображаем аспект за всяко ново умение, което овладее до съвършенство. А заедно със знанията си Стив прехвърля на аспекта си и част от своите странности, запазвайки временно разума си.

Но съгласете се, че да имате над петдесет въображаеми приятели, с които да разговаряте и за които да мислите, е доста уморително. Така че не е толкова чудно, че Стив започва да губи контрол над своите аспекти. Започва да губи и тях. Един по един те изчезват, а заедно с тях изчезват и знанията му в дадена област. И понякога се завръщат като призраци на халюцинации и се опитват да унищожат другите аспекти на Стив. Изобщо положението става много напечено. Младият мъж се опитва да проумее какво се случва и едновременно с това отказва да приеме случващото се.
Докато не получава СМС от Сандра. Момичето, научило го да изгражда аспектите си, да овладее сенките и гласовете в ума си, така че да не го побъркат, а да заживеят свой живот, който е в услуга на него самия и на обществото. Сандра е и момичето, което го е напуснало преди години. Тази, която обсебва сънищата му и тази, за която копнее във всяка една свободна от аспектите си минута.

Сандра има нужда от помощ и очевидно хората, с които се е забъркала имат бизнес предложение за самия Стив.  Вие как мислите, може ли Лийдс да стои мирно и кротко у дома, след като жената на живота му го е помолила за помощ. Мда-а-а, никакъв шанс. Стив изхвърча от вкъщи с наличния арсенал от най-близките си аспекти, зарязвайки каубоя, защото няма време да го чака и с това започва поредицата от злополучни събития, в които затъват дружно.

Тук вече не става въпрос просто за случай, а за оцеляване. Стив трябва да направи избор. Ако иска да запази разсъдъка си, трябва да се лиши от аспектите си, в противен случай мозъкът му няма да издържи на натиска. Но можеш ли просто така да изрежеш с лека ръка парчета от себе си и да ги захвърлиш на пътя? Като тумори? 

Понякога се чудя, дали няма нещо биографично в тази книги, примерно, някои от аспектите на Сандерсън, а извинявайте - на Стив. Сандерсън е споделял неведнъж, че ключът е в практиката. Да ме прощава, но тук ми се струва, че има нещо гнило. Не може това да е само от упражнения и практика. Съмнявам се, че Сандерсън крие някъде дълбоко в съзнанието си един аспект, представляващ устат и изключително талантлив писател, с въображение, което надхвърля и най-смелите ни очаквания.

"Берлинска любовна песен" - Сара Матиас

Това е една от онези книги, които знаеш, че ще ти разбият сърцето още преди да си ги започнал Но нямаш представа колко много ще боли, докато не се сблъскаш със суровата жестокост и спонтанната човещина. Знаеш как ще свърши тази песен, последните акорди са заседнали в гърлото ти още преди да си чул първите, но дори и така не можеш да спреш.

"Изведнъж ми стана съвсем ясно какво имаха предвид поетите, като казваха, че сърцето може да бъде разбито. Усетих моето да се раздробява в гърдите ми на грозни назъбени фрагменти и после - пронизващата болка от късовете, остра като смъртта и студена като лед"

Годината е.... , тъкмо е вдигнат монумента в памет на всички цигани загинали по време на Холокоста в парка Тиъргартен в Берлин и Макс със сетни сили слиза в мазето, за да вземе в ръце отново своята кутия на Пандора. Кутия, в която е прибрал всичките си демони, всичките си спомени - най-красивите и най-ужасяващите. Всичките му спомени за Лили  - прекрасната циганка, която влезе в сърцето му и открадна завинаги способността му да бъде безразличен към света.

Макс и Лили се запознават  в навечерието на Втората световна война. Идеите на Хитлер вече са достигнали дълбоко в идеологията на Германия и насъбралата се власт в ръцете му започва да пуска своите пипала сред населението, за да изпълни тези идеи - да изчисти Германия от нечистите раси. Заявките за жестоките мерки, които предстои да влязат в сила вече са на лице, но хората все си затварят очите за тези неща. По-лесно е, по-удобно е, по-безопасно е.

"В товарното депо вдясно от гората е спрял влак със седем вагона за добитък и мъже, жени и деца се товарят грубо на него. Носят жълти звезди и етикети с номера. Някои мъже са грабнали отоплителни печки, а жените стискат шевни машини и възглавници. Изглеждат бледи, уплашени и изморени. Очите им са обрамчени в червено. Мъжете са се прегърбили като гарвани, а опърпаните им палта плющят на вятъра. Децата плачат. Влакът трака и пухти нетърпеливо, изпуска облаци пара в мразовития въздух."

Преструват се, че не са ги видели, че лъжите, които им разказват войниците са истина. Защото е по-лесно да си легнеш с чиста съвест, когато ти предлагат удобно извинение да измиеш ръцете си, когато обявят истината за национално предателство, какво друго ти остава освен да затвориш очи и да се съгласиш. И  насред всичкия този ужас, разцъфва една любов. Пролетно цвете насред поляна осеяна с трупове. Всяка една прашинка на вселената е против любовта между Лили и Макс. Това е обречена любов, дори да нямаше война, няма абсолютно никакъв начин те да бъдат щастливи заедно. Лили е циганка, а тяхната общност е много силна, много покровителствена и много затворена. А Лили не би могла никога да живее като прокудена, като предател, далеч от своето семейство и да бъде щастлива. Рано или късно този влак, щеше да излезе от релсите. Но въпреки всичко, въпреки ужаса, страха и кошмарите, които ги заобикалят, въпреки напрежението и зловещото очакване да се случи нещо наистина ужасно, разцъфва една любов  - красива, нежна като пролетен цвят, всеотдайна, забранена и толкова сладка. Една любов между циганка и германско момче.
С всеки дъх, който те поемат един от друг, усещам клина, който вече се притиска към гърдите им, заплашващ да ги прониже и унищожи. Знам, че ще се случи нещо лошо, най-лошото. Знам, че ще се случи по-ужасяващ начин и въпреки това сърцето ми пее за всеки миг, в който Лили и Макс са щастливи. Въпреки вихрушката, която се задава,  в душата ми грее слънце и преливам щастие.
Но буреносните облаци се струпват бързо и помитат щастието на двамата влюбени. Лили е изпратена в първия си концентрационен лагер заедно с цялото си семейство. Макс разказва нейната история. За глада, за страха, за съпричастността, за мъченията, за жестокостта. Но нищо не смачква така човек, както осъзнаването на факта, че животът вече не е ценност, че не те смятат за човек, че за тях си  нищо повече от нищожен плъх, който трябва да бъде смачкан с обувка, за да не разпространява заразата, за да не се размножи. осъзнаването, че вече не си третиран като човешко същество, нито дори като животно, когато години наред ти втълпяват в главата, че ти си просто мръсотия по нечия подметка и трябва да бъдеш унищожен. А точката на пречупване идва, когато спреш да се надяваш, когато спреш да се бориш и се примириш. Тогава настъпва краят. Когато приемеш, че е по-лесно да бъдеш просто мръсотия по нечия обувка, а не човешко същество, изпитващо съпричастност и вяра.

Толкова много нюанса има в тази история и нямам предвид само военните условия, които подлагат хората на нечовешки изпитания. Говоря за чисто социални нюанси, за обичаите на циганската общност, за възприятието за жената в една и другата култура, за вътрешно семейните връзки, които обтягат отношенията, но и са единствената ти подкрепа понякога, за обвинението и прошката в един свят, където човешките ценностите са изместени, сбутани в ъгъла и пребити.

Не мога да опиша, няма и да опитвам. Ще усетите всяка една разцветка в думите на Сара Матиас. Ще доловите болката в гласа й, ще усетите, че тя преживява заедно с вас всеки път тази книга. Ще усетите, как я е изтръгнала от себе си, как се е чувствала разкъсана и как е опитала да зашие и излекува раните на един обезобразен свят.
Прекрасна е и ужасяваща. Разкошна!

"Зимата на вещицата" - Катрин Арден (Ревю)

Довършвам втора любима поредица в рамките на месец. И да ви кажа, добре, че беше Панаира, защото иначе шях да съм изпаднала в книжна депресия. Не ми стига това, че се разделих с Елин и двора й от особняци, ами сега ще трябва да изляза и от света на Катрин Арден.
В началото на "Мечокът и славеят" имах известни съмнения по отношение на тази поредица. Започна малко мудно. Но към средата това бързо се промени и за броени часове аз вече чаках "Момичето в  Кулата" с нетърпение.

Вася израстна много откакто си тръгна от Лесная Земля, но и си остана същата. Все така непокорна, свободолюбива, смела, уверена и непреклонна. Мост между чортите и хората. Малката вещица, която създаде такава бъркотия в цяла Рус, че и татарите не могат да и стъпят на малкия й пръст.

След като освободи птицата жар и подпали града, Вася най-накрая попадна в ръцете на Отец Константин, чиято отровна любов, желание и омраза са се оплели дотолкова една в друга, че дори и той вече не знае какво иска да направи с Вася - да я люби или да я убие. Едно е сигурно. Иска да я подчини. Ала Вася не е преклонила глава пред никого, нито някога ще го направи, затова се запътва към кладата. Е, за съжаление на русия свещеник на Вася не й писано да умре, не така, още не. Пред нея предстои дълъг и много тежък път, разкъсван между Царя на Зимата и Царят на хаоса, между двамата братя събрали в шепите си стихиите на света, способни да ги отприщят всеки миг и да затрият всичко, ей така, с едно щракване на пръстите.

Вася се намества в отколешната вражда на двамата братя. Но отказва да заеме страната на когото и да било от двамата. И това я превръща в самостоятелна сила - трета страна в тяхната война. Вася носи кръвта на нимфи, вещици и хора, вижда чортите, може да разговаря с конете и притежава стихията на огъня. Но да обедини чорти и хора няма да е никак лесна задача. Да намери път към всички, да не заема ничия страна, всичко това е невъзможно. Рано или късно всеки си избира страна. 

Катрин Арден е подготвила не един и два обрата в последната книга от трилогията в отношенията между двете чорти и Вася. Обрати, които помагат за израстването на характерите им. Вася винаги е била неблагоразумна и вироглава, част от света на хора и от света на чортите, без да пасва идеално никъде. След нея постоянно се промъкваше в сянката й усещането за самота и отчужденост от всички и всичко. И беше естествено да е така. Вася отказа да спазва общоприетите правила и разбирания за своето време, което автоматично я превърна в аутсайдер за хората. Отбягвана от жените и отхвърляха от мъжете. Намесвайки се в конфликта между църквата и старата вяра, момичето попадна под прожектора на разгневените последователи и на двата лагера. В постоянна борба срещу всички, Вася можеше да разчита единствено на нежеланата помощ на Царя на Зимата, който също против собствената си воля протягаше всеки път ръка към нея.

Но след всяка грешка Вася израстваше по малко в своето вироглавство, за да достигне до съзнанието, че вместо да върви срещу вятъра, трябва да го направи свой съюзник и заедно да притеглят изгубените парчета от този разпадащ се свят едно към друго.

Знам, че Морозко е този, който спечели сърцето на Вася, не съм и очаквала друго, нито бих искала друг развой на събитията, но не мога да пренебрегна факта, че образът на Медвед беше далеч по-интригуващ и пълнокръвен. Лукавството, лакомията, хаотичната му душа, която се захранва от безредиците и конфликтите на света на живите, всичко това не го превръща в безусловното зло. Да, в едни идеални условия светът би бил много по-добър и безопасен без него, но такъв свят би бил нереален. Още от началото на историята Мечокът е на страната на Вася и Морозко, но средствата, които използва сея ужас и разруха в такива мащаби, че би било безотговорно да бъде оставен сам на собствената си воля да вилнее из този свят.
Невъзможно е да съществува мир без хаос, радост без ужас, живот без смъртта.

Мисля, че в тази книга имаше материал за трилогия, толкова интензивно беше всичко, толкова динамично. Имам усещането, че съм прекарала вътре три живота, отминали неусетно за секунди.  Но се радвам, че Катрин Арден е избрала да я побере между две корици.

Още един свят, който не искам да напускам. И герои, които ще ми липсват - толкова плътни, толкова истински, че мога да протегна ръка и да ги докосна през страниците. Надявам се, скоро да видя нещо ново от Катрин Арден. Още повече се надявам да е още едно фолклорно фентъзи в духа на "Мечокът и славеят".