Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)

Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.

Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.

Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?

Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.

Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 

Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие. 

"Благословени" или прокълнати?

Отдавна не бях чела young adult с вампири. Мислех си, че ще ми се наложи да разтегна четенето им малко във времето, за да не се преситя, но Цвети Владимирова умее да събужда глада на читателя. Така че кратко време след "Вестители" и "Пазители" изядох буквално за една нощ и "Благословени". Бях прочела 40-50 страници, когато на втората вечер седнах и докато не свърши не спрях. Това също е нещо, което напоследък ми се случва рядко, при това целенасочено рядко. 

Феновете на поредицата ще останат приятно изненадани от хубавия туист в третата книга. Ксения се предаде на Тайния кръг и мухлясва затворена в една килия, докато разни рандъми я посещават и се опитват да измъкнат информация от нея.

О, вероятно тук е добре да ви кажа, че по-надолу ще срещнете спойлъри. Имайте го предвид.

През това време Игор е изпаднат в някакво вегетативно безсъзнание и нищо, и никой не може да го пробуди от този сън. Според сведенията, които получава Ксения, Дорин също мухлясва някъде в килия. И в нейното въображение му се случват много ужасни и болезнени неща. А всъщност Дорин, нали си е психопат (в добрия смисъл на думата), не му се случва нищо такова. Все му се разминава. И за щастие. Много се радвам, че Цвети не е решила да го жертва в името на сюжета, защото ако беше пречупила духа на Дорин, трябваше да смени жанра. Дорин и Зоя продължават да са любимата ми двойка - той е вятърничав чаровник-грубиянин. Наистина странна комбинация, но на него му се получава. Самоуверен и крайно самодоволен тип, който не пропуска да ти го навре в очите, без това да те дразни. Зоя е психопат по свой собствен начин. Истерична кукувица със заразително чувство за хумор и огромно сърце изпълнено с уязвимост и страхове. Там, по тази сюжетна линия ви очаква много драма и смях. На мен ми бяха любимите пасажи. 

Но да се върнем на Ксения, която както вече споменахме гние в една от килиите и получва от време на време нежелани посещения от Маркус и още една тайнствена особа. 

Маркус е един от благословените. Потаен, властен и наистина интригуващ. Ако сте харесали Игор, почакайте да видите Маркус. Той е студенокръвно копеле. Или поне на пръв поглед. На втори също, макар че вероятно ще усетите нюансите в неизказаната история, които в крайна сметка ще ви поставят на негова страна, въпреки действията му. Харесва ми това, че с образа на Маркус, Цвети Владимирова бяга от идеализирането на образа, каквото силно се усещаше в Игор. Маркус има какво да разкаже, но няма да получите толкова лесно истината от него. Ксения също удря на камък. А колебанията в нейното отношение към него играят по-скоро в отрицателния полюс. 

Харесва ми колко дълбоко в мислите и мотивите на своите герои успява да се гмурне Цвети Владимирова. Харесва ми и анализа на ситуацията, който протича в главите им. И противно на обичайния резултат от този похват, тези разсъждения не додяват на читателя. 

Краят на трилогията ми напомня на една друга поредица. (Казах ли, че написаното тук по всяка вероятност ще съдържа спойлъри? Ако не съм, имайте го предвид като продължите да четете). Въвеждането на Маркус в историята предвещава интересен туист към края на книгата, защото толкова силен образ логически няма как да бъде обвързан по някакъв начин с друг, освен с Ксения. Но тогава на дневен ред излиза въпросът какво правим с Игор, който е толкова чудесен, че просто ще бъде нередно да го прецакаме. В крайна сметка всички читатели са удовлетворени и получават своя желан завършек.

Харесвам стилът на Цвети Владимирова и начина, по който разгръща въображението си. Ще се радвам да видим още от нея.

В преследване на "Призрачната гондола"

Да си призная никак не харесвах "Приключенията на Лукчо" като малка, макар че възрастните много ми я хвалеха. Трябваше да минат 20 години, за да заобичам Джани Родари, което обяснява и защо възрастните толкова много ми го навираха в носа. А може и заради това да не я харесвах, нали все съм си наопаки.

Ето ме две деситилетия по-късно, влюбена в творчеството на Джани Родари. Искам да има повече от него. Като сър Тери ми е. Изстрелва ме в една друга реалност, изпълнена с доброта, пакости и живот. Какво повече може да иска човек?

"Призрачната гондола" е едно приключение с неочакван край. Тук ще намерите всичко, от което има нужда една безапелационна бъркотия - главен герой с манталитета на Андрешко, страховити пирати, избягал затворник, венециански търговец (Макар че като се има предвид какъв скъперник е, спокойно може и да е евреин. Не знам, Джани Родари не уточнява, но е хубаво човек да има едно на ум с такива хора) и разбира се колоритна щипка от нечия чужда и много противоположна на италианската култура, а именно солидна доза ориенталски привкус. 

Намираме Арлекино на площад Сан Марко, близо до Моста на въздишките, където заедно с Панталоне преследват призрачната гондола. И ако си мислите, че изобщо нещо ви е ясно, помислете си пак. Джани Родари прескача от сцена на сцена и ни подава едно по едно парчетата от пъзела. Ще мине някоя и друга страница, докато  разберете какво точно целят Арлекино и Панталоне, а дотогава те ще са поели по различни пътища, с обща цел - забогатяване чрез не чак толкова законни методи.

И докато тези двама хубостници се правят на умели престъпници с изпипан план, в затвора излежава присъдата си един арабски принц и всеки един от героите на Джани Родари се мъчи ли мъчи да освободи този принц, за да вземе голямата награда от баща му. Ала вероятно и сами се досещате с какъв успех. 

Е, Джани Родари е разпознаваем във всяка една дума. От тези страници лъха топлина, човещина и онова негово специфично чувство за хумор, което те кара да погледнеш отвъд нещата. 

А начинът, по който Сиела поднесоха на пазара това бижу, е просто великолепен. Чудя, дали ако навремето в Лукчо имаше такива прекрасни илюстрации като тези на Дамян Дамянов, нямаше да се разберем по-добре. Знам, че може би е малко повърхностно, но аз съм от онези читатели, които обичат книгите не само с ума си, но и с очите и ръцете. А е просто прекрасно да държиш в ръце това хубаво издание с твърди корици, бяла гланцирана хартия, закачлив шрифт и страхотни илюстрации.

BOPS: Кой се страхува от тъмното?

Е, какво по-яко от това да получиш BOPS в петък. Този петък противно на всичките ми очаквания имах толкова работа, че кутията си стоя в плика на спиди до късния следобед, както и обеда ми в хладилника. Единственото, което получи достатъчно внимание беше кафето в чашата, без чиято помощ едва ли щях да избутам деня. Към четири следобед, когато мозъкът ми отказа окончателно да чете логове и тотално изключих, се сетих, че BOPS-ът ми си седи неразопакован на шкафчето зад мен. 


О, какво изобилие! 
Не че предишните кутии бяха бедни, но този път съдържанието ми се струва като истинско пиршество, че се чудя вместили ли сме се в цената. Някак си.. вадя, вадя, вадя и тъкмо когато за трети път реша, че съм видяла всичко, вземе та изпадне още нещо.

Първо нямаше как да не забележа белия плат, който скрива почти цялото съдържание на кутията и който аз първоначално взех за торба. Не че щях да съм разочарована, ако наистина се окажеше готина торба. Още една никога не е излишна. Но изненадата ми беше наистина приятна да видя, че това всъщност е калъфка за възглавница, с която с кеф ще си легна още тази неделя. 

Още една много приятна изненада беше стъклената чаша с надпис "Drink from me, live forever", доста вампирско, а? Стана ми супер смешно, защото като я видях, си представих един властен, елегантен и вековно стар Дракула, който си пийва прясна кръвчица от стъклена чаша за вода. Е, на Дракула може да не му отива много, но на мен определено ще ми отива със закуската тази чаша. 

Разбира се, към чашата съвсем логично вървят и три супер готини подложки, които със сигурност ще отворят интересни теми за разговор, когато ги поднесете на гостите си. 

Следват книгоразделител (Алекс и  Райс са ни обещали по един във всяка кутия до края на годината) и значка. Книгоразделителя е ясно, че ми е любим, както и всички преди него. А и той наистина е някак чаровен с малко зловещото си излъчване и контраста от черно и бяло. Колкото до значката..никога не съм носила. Когато бях ученичка в последните класове, модата със значките беше започнала да се завръща, но аз така и не си намерих някакви по-различни и оригинални, така че я пренебрегнах. После имах възможност, но креативната ми страна се беше деформирала или пренасочила. Явно бях подминала времето за значките. Намирайки тази в кутията бях почти готова да я метна при другите неща, които чакат своя нов собственик, но тя е толкова хейтърска и така добре се вписва в разбиранията ми за света, че май ще си я сложа на раницата, с която ходя на работа. Идеята ми харесва все повече и повече.

Което ме подсеща, от известно време се чудя и искам да ви попитам нещо, семейство. Чели ли сте предварително книгите, които слагате в кутията? Или наистина имате добър усет за нещата? Гледам я тази значка и се чудя, дали е съвсем по темата на "Трансформации". Аз няма как да знам, защото още не съм я прочела. Чудя се вие дали успявате да прочетете бопската книга, преди да ни пратите кутиите?

И както вече споменах книгата в тазмесечния BOPS е "Трансформации" на Благой Д. Иванов. Има си и автограф. :) Обичам детайлите, които правят това книжно приключение още по-приятно и още по-уютно. Вече споменах - не съм я чела. Но влизаше в таргета ми за Пролетния панаир на книгата. Не съм много по-разказите, но от време на време излизам от зоната си на комфорт и знам, че на малки порции през определено време са приятно книжно изживяване. Тези изглеждат обещаващи. Сигурно ще мине известно време преди да ги прочета, защото миналата седмица дочетох "Призрачният дилижанс" и с това запълних квотата си с разкази за месеца. Но обещавам да споделя впечатления след това.

Чакането на юнския BOPS ще бъде малко по-леко, защото предстои Панаир на книгата, което означава, че аз пак ще се ...олея, но поне временно ще се радвам на новите си придобивки и ще чакам търпеливо. 

Страх ли ви е да се качите на "Призрачният дилижанс"?

"Призрачният дилижанс" е една малка книжка, която приютява шест призрачни и страховити разказа. Начинът, по който изглежда - с твърди корици, дебела хартия, елегантен шрифт и минималистични размери, я превръща в истинско бижу за домашната библиотека. Много се радвам, че българските издатели малко по малко се връщат отново към създаването на красиви книги, които ще издържат неуморния ход на годините и дълго ще създават уют в домовете ни.

"Призрачният дилижанс" беше една спонтанна за мен покупка, случайно видяна в книжарницата. От онези, които те примамват с външния си вид. Да си призная, не знам, дали щях да си я купя, ако не изглеждаше по-този начин, колкото и повърхностно да ви звучи, защото не съм голям почитател на разказите по принцип. 

Книгата започва с разказа "Маймунската лапа" на У.У.Джейкъбс. Още в средата на историята знаех, че тази покупка не е грешка. Маймунската лапа е мистериозен талисман, който изпълнява три желания на притежателя си. Този разказ е превъплъщение на една моя любима фраза  - "Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне". Тук "може" е излишно, защото маймунската лапа ще изпълни желанието ти със сигурност, но никога не знаеш каква ще бъде цената. А ти готов ли си да поемеш последиците от желанието си?

"Призрачният дилижанс" на Амилия Б. Едуардс, на който е и кръстен сборника, ни пренася в десетнадесети век, когато конският впряг все още е основното средство за придвижване в и между населените места. В една студена и снежна декемврийска нощ един закъснял ловец изгубва затрупания от снега път. Щастието му се усмихва, когато в тази сякаш забравена от бога земя среща човек и го моли за подслон от студения зимен вятър. Желанието на ловеца да се върне при младата си съпруга, на която е дал обещание, надделява над разума и той с готовност решава да пробва късмета си с пощенската кола, която трябва да мине по пътя на две-три мили от къщата на домакина му. На същия този път преди девет години става ужасно произшествие с пощенския дилижанс, в който загиват четирима пътници на място и още двама на следната сутрин. Ловецът се качва в минаващия дилижанс на уреченото място. Всичко в този дилижанс е толкова зловещо, че направо крещи, че нещо не е наред, ала преди ловецът да има време да осъзнае какво се случва, колата на дилижанса се обръща.

"Изоставеният кораб" заема централно място в книгата и значително по обем количество страници сред другите разкази. Макар и да не е кръстен на него сборника със сигурно ще усетите притегателната сила на този разказ. Уилям Хоуп Ходжсън разказва една зловеща история, която е добре балансирана между фантастиката, мистерията и науката. 
Той ни пренася на един отдавна отдал себе си на мухъл, плесен и разложение плавателен съд, на който сега са се качили, за да разгледат и евентуално плячкосат капитана на преминаващ покрай него кораб и неговия екипаж. И ако атмосферата на старото корито е мрачна и призрачна, ужасът бавно започва да нараства и да обзема неканените посетители, когато някакво странно и живо вещество, започва да пъпли по петите им и бавно и полека да ги убива. 

"Градината с рози" от М. Р. Джеймс разказва историята на една пръст, на една земя, където са погребани много кости и грехове. Върху тази земя сега една аристократична дама се разпорежда да бъдат засадени рози. Ала когато под краката ти се е събрала толкова история, тя просто не може да седи мирна и покорна под тях. Знакови сънища започват да притесняват членовете на персонала и домакинството, видения от миналото се връщат, за да разкрият истината за един съдебен процес.

"Признанието на Чарлс Линкуърт" от Е.Ф. Бенсън е вторият разказ, който на мен лично заедно с "Маймунската лапа" ми направи силно впечатление и ме накара да усетя как вибрират злокобните нишки на живота. Чарлз Линкуърт е осъден за убийството на майка си. Фактите са неоспорими, доказателствата изложени, съдът издава смъртна присъда на обвиняемия. Чарлз Линкуърт увисва на бесилото. Ала деня след неговата смърт започват да се случват мистериозни неща в затвора. Докторът обявил смъртта на обвиняемия и отговорен за аутопсията на тялото му получава телефонно обаждане, а в слушалката се чува само тих шепот. Изглежда духът на осъденият на смърт не намира покой и се опитва да предаде послание в света на живите. 

На Е.Г. Суейн се пада честта да завърши този сборник със своя разказ "Кост при кост отива", който също като другите в книгата е изпълнен със загадъчни и паранормални явления. Книги отгръщат сами страниците си и изпращат послания на техния притежател. И ако се съмнявате, че може би нейчий дух стои зад тези необичайни случки, най-вероятно сте прави. 

Не бих нарекла тези разкази религиозни, но определено се усеща духа на епохата в тях. Ще намерите доста препратки свързани с Божията прошка, намирането на покой на душата на мъртвия и доста религиозно морални порядки, които съпътстват бита на героите. Това обаче не измества фокуса от мистерията и необяснимите явления, които спохождат героите на шестимата автори. Тези разкази може и да не ви ужасят, макар че зависи каква ви е бариерата на поносимост, но със сигурност ще ви накарат да усетите злокобната атмосфера около себе си.

"Играта на Джералд" загрубява

Кинг обича да прави дисекция на мозъци. Аз обичам да чета резултатите от аутопсиите му. Случаят с "Играта на Джералд" е подобен на "Мизъри". Започнах да я чета преди години, но явно не й беше тогава времето. Затова я оставих да отлежи. Вдъхновена от успеха, който в мен пожъна "Мизъри", се прехвърлих на "Играта на Джералд". Отне ми много време да я прочета, защото я четох на телефона, въпреки че хартиеното издание ме чака на рафта. Сигурно съм споделяла, че съм полигамен читател. И напоследък открих своя най-удобен начин как това да се случва - една хартиена книга за пътя към работа, една хартиена книга вечер за леглото, една на електронния четец, когато чакам някъде, най-често пред кабинета на педиатъра и една на телефона, за моментите, когато не си нося четец, а имам възможност да чета. 

И така, отне ми вечност, но я приключих и за пореден път оставам впечатлена от начина, по който Кралят се заравя в човешкото съзнание. Ако можех да рисувам, щях да направя една карикатура, на която Кинг е с тялото на малко момче, обут в къси панталони, клекнал на земята и държи клечка, клонче взето от шубраците под някое дърво наблизо, как рови в една отворена от скалпа човешка глава право в мозъка й и натиска различните части двете полукълба, за да види как ще реагира главата. Представихте ли си го?

Ето това прави Стивън Кинг с ума ми. Играе си с въображението ми, кара ме да визуализирам толкова много неща, каквито дори не съм си и представяла. 

Както знаете психология и карантии вървят ръка за ръка в неговото творчество. И все пак ако трябва да направя някакви мислени категории те биха били книги, в които преобладават карантиите и такива в които преобладава психологията. Първите са изключително интересни, защото те влизат в главите на серийни убийци и всякакви други изроди. Вторите обаче са ми особено любими, там дисекцията стига до костите и продължава да реже и изследва навътре. 

Джеси Бърлингейм, съпруга на уважаван адвокат минава през ада, своя личен емоционален ад и физическия, сякаш изсипал се на главата й като казан с горещ катран. Джеси и Джералд си имат една игра. Една игра, която включва прозрачното бельо на Джеси, почервенялата от възбуда кожа на Джералд и заключените с белезници ръце за таблата на леглото - отново на Джеси. Дотук нищо толкова странно и необичайно. Този път обаче Джеси не иска да участва в играта на Джералд. И му го казва. Ала Джералд е твърде възбуден, за да освободи прикованата към леглото си жена и да се откаже от предстоящото удоволствие, затова просто се прави на идиот, който си мисли, че Джеси му говори тези неща като част от играта. 

Играта на контрол е една от силните страни на Кинг, както сигурно вече знаете. Той проследява времето вътре в Джеси, вътрешния диалог, колебанието, дали наистина си заслужава да се запъне за това или е по-лесно просто да изтърпи любовната игра, да изчака съпруга си да изгрухти доволно над нея и да не се занимава после. Още по-интригуващ е моментът, в който Джеси осъзнава кристално ясно, че ефект от думите й би имало единствено след това, тогава тя ще бъде в изгодната позиция на жертва и ще може да набие канчето на мъжа си, ще може да установи нов ред и правила. Но дори с това знание, Джеси изплясква и в момент на невъздържан бунт, го ритва с крак и й остава само да гледа как той пада безжизнен на земята.

Мисля, че няколко страници след това спрях да чета предишния път. Този път исках да науча какво се случва с Джеси. Следващите редове вероятно ще съдържат спойлъри, защото другият начин, по който мога да ви разкажа за тази книга, ми се струва празнословие. 

Джералд лежи мъртвъв на пода, а Джеси бавно и сигурно достига до дълбоката истина за положението си - пълна безизходица. Закопчана с белезници за леглото, движенията й са крайно ограничени, а възможностите малко и адски несигурни. Джеси потъва в диалози със себе си и другите гласове в главата си, които също са проекция на самата нея - благоверната съпруга, бунтарката Рут и малката Тиквичка. Ала колкото и да обсъждат, ситуацията продължава да си е безизходица. В крайна сметка Джеси потъва назад в мисли за миналото си и за отдавна заровени тайни, които не иска да си спомня, които не иска да разказва никому. Но е нужно, защото дори и без да осъзнава споменът за тези мрачни преживявания може да се окаже ключът към освобождението й. Ако вече сте чели книгата или сте стигнали до тази част, вероятно сега се подсмихвате на иронията в случайният подбор на думите ми. 

Борбата за оцеляване е безмилостна и жестока. Ужас след ужас впримчват Джеси в желязната си хватка - жаждата е толкова силна, че буквално усеща как лигавицата на гърлото и се раздира до кръв, болката в ръцете се премества полека надолу и превръща гърба й в пламтяща от болка повърхност, следвана от остри спазми в кръста и краката, обездвижването причинява лека атрофия, с която не е никак лесно да се справи, а през това време безжизненият й съпруг се превръща в закуска за вече бездомното куче Принц, което си го хапва парче по парче. 

Идеи на Джеси не й липсват. И реализирането или провалянето на всяка една от тях ме караше да  следя притеснено развитието. Кинг не е от авторите, които разчитат на изненадата. Той често разкрива предварително какъв ще е резултата от това действие. Изходът е ясен още от началото на книгата. Дори и да не е казано в прав текст съм сигурна, че всички вие, които сте я чели, сте го усетили, дали по предчувствие или от рутината в книгите на Краля. Джеси се спасява от тази ужасна къща, където почти до последния момент я чакаше сигурна, бавна и ужасяваща смърт. 

Но както обикновено, това не е краят. Кинг има още какво да ни разкаже. Този път за онова мистично същество, което се появи в сенките първата нощ от кошмарите на Джеси. То е едно от нещата, които карат Джеси да мисли, че полудява, които я карат да го отрича и в същото време да има нужда да вярва, че е било истина, за да запази разсъдъка си и да продължи напред с живота си. Джеси трябва да се изправи пред този демон, да го види, да го победи, ако иска отново да бъде човек.

В крайна сметка заедно с карантиите и изживеният ужас Кинг поставя на масата една по-дълбока тема. Наред с играта на контрол между Джеси и Джералд, между Джеси и белезниците, между Джеси и бледоликия, между Джеси и Брандън, който се опитва да й подаде ръка след края на този кошмар, наред с всичко това излиза на яве и темата за половите стереотипи, които са непреодолимо заложени в умовете на хората. Джеси осъзнава, че изобщо нямаше да попадне в тази ситуация, ако Джералд не бе действал според тези стереотипи, нито Брандън щеше да е подаде ръка, нито щеше да си затвори очите за толкова очевидни неща, които я карат да изглежда като луда. И тази истина е също толкова смразяваща кръвта, колкото и преживяният кошмар.

Изплува и още нещо характерно за почерка на Кинг. Цялата тази история всъщност Джеси разказва в писмо до своята стара приятелка Рут, която е отблъснала преди години от страх да признае, да сподели една грозна сексуална случка в детството си. Сега Джеси се обръща към същата тази приятелка, най-после готова да говори, готова да бъде част от една връзка, да потърси подкрепа и да живее. Често героите на Кинг търсят утеха и подкрепа един в друг и това е може би най-силният израз на надеждата и вярата в човещината.