вторник, 20 април 2021 г.

"Деца на доблест и мъст" - Томи Адейеми (Ревю)

Заглавие: "Деца на доблест и мъст"

Автор: Томи Адейеми


Издателство: Егмонт
Превод: Надя Златкова

Брой страници: 416
Година: 2020


Докато чаках да пристигнат всичките ми стотици поръчки покрай последните книжни намаления за годината, се оказах в положение, в което наистина не знам какво да чета. Тъкмо бях дочела "Фигури", а след това буквално за една вечер погълнах "Червените магически свитъци". И блокирах. Книгите, които исках най-неотложно да прочета все още пътуваха към мен, вече си имам една тухла на нощното шкафче, която ми харесва да чета бавно и напоително, защото определено го заслужава ("Майстора и Маргарита"), а не ми се подхващаше нищо твърде лекомислено, което просто ще изтече ваканционно между пръстите ми. В този момент разбрах, че ще открия перфектния баланс, който търся, имено в "Деца на доблест и мъст".

Първата книга на Томи Адейеми, "Деца от кръв и кости", направи страхотен фурор. И има защо. Мотивацията и реалността, които стоят за тази на пръв поглед класическа YA фентъзи история са достатъчни, за да забият дълбоко в кожата на читателя игличките си и да го направят съпричастен към живота на Зели и нейните спътници. 


Геноцидът винаги е бил трудна тема, която е по-лесно да избягваме, отколкото да раздухваме. Уважавам книги, които в своята част или цялост засягат тази тема. Преследването на евреите са един от най-мрачните периоди в съвременната човешка история, един от най-известните и най-тежките, заради кошмарните числа, достигнати, в толкова кратък времеви интервал. Но това не е единтвения геноцид, за който си заслужава да говорим. Групи от хора, често са били преследвани, поробвани, използвани и унищожавани, заради стремежите, надмощието и целите на други хора, които по една или друга причина са се мятали за по-висши.Чели сме много документални книги, които разказват за подобн и събития, както и не малко художествена литература посветена на истнки истории. Но това, което Томи Адейеми е създала е нещо различно. Като смисъл и стойност, нейната история отива дълбоко под YA фентъзи жанра и все пак се придържа чинно към рамката, която той създава. 

Историята на Зели продължава в "Деца на доблест и мъст". Крал Серан е мъртъв, магията е освободена, но това далеч не означава победа. Зели и Амари са все още бегълки. Тяхната цел е една и съща, но разбиранията им за света се различават твърде много. Средствата, които те смятат, че е редно да използват за постигането на тази цел, са много различни. А оттам тръгва и противоборството помежду им.  Историята отново проследява всеки един от тримата ключови герои, тяхната вътрешна борба, страховете и плановете им. Но този път има и нови фактори - пиратския капитан Роен, който придава съвсем нов вкус на тази история. Неговият опортюнистичен характер и мнителен чар придават нужната щипка пиперливост, която да балансира тази иначе тежка история. 

Животът и борбата на Зели са трудни и жестоки, наситени с много болка, страх, загуба и смърт, а това в крайна сметка е фентъзи, така че с ръка на сърцето мога да кажа, че тази история има нужда тъкмо от един чаровен наемник, който привидно мисли само за собственото си добруване, но всъщност пръска тайничко добрина, сарказъм и сексапил. Зели и Амари спечелиха първата битка, но  има още дълъг път, докато възродят Ориша, докато създадат един свят, в който маговете ще бъдат свободни хора и пълноценна част от обществото. Животът е много по-сложен от свалянето на тирани от трона. Трябва време, докато маговете, титаните и обикновените хора спрат да се мразят и да се страхуват едни от други, трябва време, докато се научат да съжителстват заедно, докато започнат да се опират едни на други, да споделят. А балансът на силите е много крехък, като кльощава кула от сламки, готова всеки момент да рухне. 

вторник, 13 април 2021 г.

"Фигури" - Мария Попова (Ревю)

Заглавие: "Фигури"

Автор: Мария Попова


Издателство: Колибри
Превод: Паулина Мичева

Брой страници: 480
Година: 2020



Мария Попова е открила начин да пише поетично за науката. Начин, който те хипнотизира над страниците. Истории и съдби се изливат през друга и една в друга, обвързани в безкрайната симбиоза на стремежа да постигнем повече, да откриваме нови светове, да изследваме нови области, да научаваме нови и нови факти за вселената, която ни е приютила. "Фигури" започва силно. С едно изречение, дълго като маратон от натрупващи се мисли, което сякаш иска да обхване цялата вселена, от Големия взрив до днес. И успява. Едно изречение, което още от първата буква иска да ти покаже с какво се захващаш, нещо космополитно. Всяко изречение е плод на нестихваща жажда за знание, зад всяка думичка сякаш стоят многобройни нощи, изпълнени с четене, подготовка, изследване на различни източници и организиране на тези фрагменти в един неразделен текст. 


Усещането, което имам, докато чета "Фигури" е като за непрекъснат поток от мисли, които постоянно те хвърля към различни препратки, свързани по свой начин с предходната мисъл, но съвсем нови и различни. Невъзможно е да не сте изпадали в подобно състяние, често наричано в литературата като "поток на мисълта", когато умът ви работи трескаво и постоянно разхвърля мисли, нови и нови, премества течението от един мисловен ръкав в друг и накрая от съвсем незначителна мисъл, като "Защо направих толкова много картофи за вечеря?" стигаш до глобални въпроси, засягащи развитието на човечеството "Какво щеше да се случи, ако Мария Мичъл не се бе родила в семейство с не толкова традиционни разбирания за ролята на жената в обществото?"

"Дали обстоятелствата покрай раждането на Мичъл се броят за благоприятни, или за неблагоприятни - да е родена жена, гениална, през деветнайсети век, в малка и изолирана китоловна общност? Дали щеше да стигне по-далеч, да постигне повече, да бъде по-щастлива в друго тяло, в друга епоха, на друго място? На тези въпроси е невъзможно да се отговори, без да се признае каква проява на човешка хюбрис е да наричаш едно нещо нещастна случайност, а друго - късмет, във вселена, която е абсолютно безчувствена към нашите надежди и страхове, към нашите категории за добро и зло. Човешкият ум като че ли не желае да занимава себе си префиксираните си езикови умения с теорията за една чиста, непредубедена вероятност. Ние насищаме дори самата дума chance със съзвездие от субективни мисли -  шанс като съучастник на щастливата случайност, късмет като контрапункт на свободната воля, съдба като другото име на любовта." 

А потокът, който Мария Попова излива сред страниците на своя труд е впечатляващ, като магическа отвара от знание. Книгата проследява живота, отношенията и тяхната свързаност на няколко ключови за развитието на човечеството фигури. 

Първият фрагмент е посветен на Кеплер, чиито идеи за астрономията са основополагащи и дори пророчески, защото години по-късно редица учени ще се връщат към неговите идеи. 

Мария Мичъл, която получава необикновения дар да се роди в семейство, което зачита личността на жената. Семейство, което я подкрепя и я тласка да се върне в една от "Първите". 

Мария Попова говори много за жените в науката и литературата и  много за "първите", макар и самата тя да не ги нарича така. Това е моето подсъзнание, на което му е трудно да запомни чудовищния брой препратки в тази книга и да отдаде полагащото се място на всяка една от тях. За мен те са "първите" - първата жена астроном, първата жена, получила преподавателско място, първата жена, получила разрешението да следва в мъжки уверситет, първата жена, работила като математик и много-много други първи. 

Историята на Маргарет Фулър заема може би едно от най-централните места в тази книга. Имам усещането, че Мария Попова е отдала нужната почит и поклон пред всеки един от тези творци съобразявайки се с вътрешното си чувство за тежест на техните постижения и принос към света. Маргарет Фулър заедно с Емили Дикинсън е едно от най-известни имена на своето и на всички други времена. Тя е първата жена, която се осмелява да покаже на света, че полът не е определящ за твореца, че нищо не стои над изкуството и интелекта. Тя е първата, която очертава рамките на твореца, критика, поета и публициста. Нейните възгледи и труд са основополагащи за развитието на литературата и публицистиката. 

 "Есетата, определени като критични, са послания, адресирани към обществеността, чрез които умът на отшеника се освобождава от своите впечатления... Критикът... трябва да бъде не просто поет, не философ, не просто набюдател, а сбор и от трите... Той трябва да има също толкова добро око и фин усет [като поета]; но ако притежава толкова добър орган за изразяване, би създавал стихотворения вместо да ги оценява. Трябва да е вдъхновен от изследователския дух на философа и от нуждата за обобщение, но не бива да се ограничава от твърдата зидария на методологията, към която философите имат склонност. Освен това трябва да притежава органичната съобразителност на наблюдателя, с любов към съвършенството, която му забранява да се задоволява с обикновената красота към детайлите в работата или в коментарите за работата... Той ще бъде свободен и ще се освободи от механичните и объркващи влияния, за които чуваме оплаквания от всички страни. Той ще ни научи да обичаме разумно това, което преди просто сме обичали, защото познава разликата между цензурата и прозорливостта, между увлечението и уважението." (Маргарет Фулър)


Емили Дикинсън е не по-малко спрягано име от Фулър, нейната затворена личност контрастира, толкова силно с невероятния й талант, че се превръща в една от най-мистичните фигури на поезията и еталон за дарба и стил. 

Рейчъл Карсън, оставя своята също толкова ярка следа по пътя на човечеството, колкото и своите предшественички, създавайки революция с писателския си талан. Карсън обенява това, което хората години наред са смятали за две диаметрални области - поезията и науката. Тя създава изкуство, което опровергава това схващане и подема една от най-важните борби на човечеството - актуална и днес - опазването на природата, контролиране на отровата, която човечеството може да си позволи да изсипе в скута на майката Земя преди да пропаднем в бездната. Екологията е тема, която бива поставена на масата имено благодарение на невероятната дарба на Карсън. 

Нещо разкошно е създала Мария Попова - труд, който ти доставя огромна наслада да четеш. Силата и пъстротата на нейния език са чудовищни и притегателни, като силен магнит, които постоянно те държи в окръжността си. Детайлите около личния живот на тези фигури създават прекрасното усещане за близост с тях, за споделяне и  съпричастност, към каквито всички се стремим, но те не са най-хубавото. Фактите около творческия път, който, разбира се, често е свързан с личното пространство на твореца, очертават рамката на нещо грандиозно. Неделими фрагменти от апотеоза на човешкия дух, любовта и съзиданието. 

петък, 26 март 2021 г.

"Илумине" - Джей Кристоф и Ейми Кауфман (Ревю)

Заглавие: "Илумине"
Автор: Джей Кристоф и Ейми Кауфман


Издателство: Егмонт
Превод: Александър Маринов

Брой страници: 608
Година: 2016


Това е третата ми среща с Джей Кристоф и втори дубъл за дуета му с Ейми Кауфман. И поради тази причина подходих със смесени чувства към "Илумине". Харесвам самостоятелното творчество на Джей Кристоф. Книгите му за Мия Корвере са различни и много идейни - мрачни, кървави, диаметрално наситени с нежност и жестокост. Това усещане се потвърди и в "Нивганощ" и в "Божигроб" също, но съвместният му проект с Ейми Кауфман "Пламъкът на Аврора" претърпя голям провал в личната ми класация. Наистина голям. Не помня дори, дали я дочетох. Със сигурност нямах желание да пиша за нея. 

Така че имах едновременно добри основания да дам и да не дам шанс на Досиетата. Но ако не друго, то поне изглеждаше интересно написана и много по-разчупена от традиционния стереотип на фантастиката, било то и YA sci-fi. 

Книгата наистина е структурирана като дебел класьор, пълен с документи по досието Илумине - извадки от чатове, преписи от разпити, логове от ядрото на ИИ Казим, доклади на служители и разследващи. Дори мога да си представя дигиталната версия. Страхотно оформление. Книгата е обемна, но тази структура дава на читателя огромно пространство за въздух, в което да съпреживява историята на Езра и Кейди. 



Езра и Кейди живеят на малката планета Керензия IV, която обслужва незаконна мина, под опекунството на консорциум "Уолъс Улянов". Това се превръща и в причината за нападението на БайТек Индъстрис, които изглежда далеч не са доволни от отклоняващите се средства. На пътя им застава обединената теранска власт в лицето на Корабите Александър, Хипатия и Коперник, притичвайки се на помощ на бомбардираното цивилно население на Керензия IV. Всичко това се случва в деня, в който Кейди е зарязала Езра. Тук в тази линия се крие доста повече под повърхността. Причините поради които Кейди слага край на връзката им, рекцията на Езра, неговите мотиви, приемът, примирението, гневът - всичко е плод на отлична мотивация и добре изградена история на персонажите. Тази част от картината се разгръща едва в края на книгата, което аз виждам като двоен бонус - помага за по-доброто поддържане баланса на развитието на междуличностните отношения  книгата и  околната среда, която се явява сериозен фактор за тяхната динамика. И също така помага на сюжета да се фокусира върху фантастичния елемент.  


Политическата обстановка, в която ни въвежда дуетът Кристоф-Кауфман е много динамична от самото начало. Всичко започва с голямото нападение, което на практика унищожава планетата на Езра и Кейди, оставяйки стотици хиляди хора без дом и семейства, разделени или дори по-лошо - осиротели. Кейди и Езра се озовават на два от теранските кораби - Езра на "Александър-V78", който носи бойната сила в тяхната малка армада. А Кейди е прибрана от научно-изследователския кораб  Хипатия. И ако бях решила, че нещата временно ще се успокоят, след като Кейди и Езра бяха спасени, се оказа, че съм в голяма заблуда. Всичко лека-полека отива по дяволите. 

Оказва се, че работата е много по-дебела от първоначалните изгледи. "Александър-V78" има проблем с ИИ на борда, който управлява всичко, дори задочно цялата армада. КАЗИМ има една висша цел опазването сигурността на пасажерите. Но какви са разбиранията на ИИ за това. Кой риск се смята за допустим? Кoга е наложително да се вземат мерки? И можем ли да поверим толкова отговорна задача в ръцете на бездушна машина? Защото КАЗИМ може да е най-бързата изчислителна машина, да разбира перфектно емоционалния свят на хората, но не може да  изпита палитрата от чувства. Да изчислиш страха е едно, да го изпиташ вече е нещо съвсем различно. Има някои нюанси и цветове, които ИИ не може да оцени истински, макар и да ги разбира. Изглежда в мозъка на ИИ има повреда, която може би датира още от преди Александър да се притече на помощ на Керензия. А може би не е повреда, а еволюция. Факт е, че КАЗИМ започва да се държи по различен начин. И все пак изчисленията му са верни. 

Опасна болест върлува на един от корабите и Казим е принуден да вземе мерки. И с това единствено действие, предвещава началото на края. Това поведение предначертава  бъдещето на армадата. И поставя на масата сериозните въпроси, по които всеки, от Капитан до цивилен, трябва да вземе отношение. Защото във военно време, дори бездействието може да бъде решаващо. А времето определено е военно. БайТек са по петите на теранските кораби, заредили пълната си бойна мощ, тех-умовете от цялата армада да се сработили, за да поправят ИИ, така че да не ги избие за всеки случай самият той, опасна, зомби-подобна болест върлува на борда на Коперник, а Кейди и Езра тепърва трябва да изгладят приоритетите си и да поизяснят чувствата си. Много добро начало, а интригата тъкмо се завърза.

Не знам, какво се объркало в "Аврора", но може би си е до читател. Може би, защото е насочена към друга аудитория, не знам. Но двете нямат нищо общо помежду си, освен космическата тематика. Досиетата Илумине е съвсем друга класа. И страхотно изпълнение. Да създадеш книга-досие несъмнено е нелека задача. Да разкажеш история от нахвърляни документи, да следваш хронология и ако е необходимо ретроспекция и да облечеш всичко това в добър баланс. Страхотна работа са свършили 

сряда, 10 март 2021 г.

"Червените магически свитъци" - Касандра Клеър, Уесли Чу (Ревю)

Заглавие: "Червените магически свитъци"
Автор: Касандра Клеър, Уесли Чу


Издателство: Ибис
Превод: Вера Паунова

Брой страници: 344
Година: 2020

Касандра Клеър започна с една интригуваща идея в рамките на класическото YA Фентъзи и стъпила здраво върху това, създаде цял свят. Светът на ловците на сенки вече не е фикция, той е също толкова реален, колкото и понеделник сутрин, само че много по-як. Всяка катедрала може да бъде Институт, а Аликанте носи съвсем нов облик, много по-магичен от този на летния курорт досега. А това е нелека задача. Харесва ми как с всяка следваща книга, историята на Ловците на сенки се наслагва и сглобява парче по парче. Харесва ми това, че Каси не спира да изгражда този свят, да го насища, да му придава плът, емоция и цвят. 

Може да ги четете по хронология на събитията, започвайки от "Адсксите устройства" или по ред на издаване и да започнете с "Реликвите на смъртните", а може просто да започнете откъдето си искате.  Важното е, че след първите няколко страници няма да сте способни да спрете. Ако пък сте започнали да четете "Червените магически свитъци", ще споделите това приключение с Алек и Магнус. 


Събитията се развиват малко след голяма битка на Джейс и Клеъри в "Реликвите на смъртните". Магнус и Алек вече са двойка, макар и съвсем млада и неопитна. Минало е известно време от онази страстна целувка пред целия нефилимски и долноземски свят, след която дори и да е имало капчица колебание какви са чувствата на нефилима и магьосника, тя окончателно се е изпарила. Отношенията между двамата вече не са тайна за никого. Освен може би за самите тях. Като изключим увлечението си по своя парабатай, което разбира се е наситено с много по-голяма емоционална стойност от повърхностното романтично увлечение, Алек няма почти никакъв опит в тези взаимоотношения, без значение, какъв е полът на неговия партньор. Магнус от друга страна има като че ли твърде много опит. И този опит не го прави нито по-смел, нито по-умел. Магнус е древно създание, многобройните години изживени от него са го направили твърде уязвим за този толкова бърз и динамичен свят. Магьосникът се е влюбвал не един или два пъти през вековете. Половата, расовата и видовата принадлежност отдавна не са критерии в неговата душа. За Магнус партньорът е нещо много по-силно от мъжът или жената до него. Сега отново отдава сърцето си на едно човешко момче. С ясното съзнание, че той ще продължи да живее дълги години след като Алек остарее и си отиде от тази земя, че дълго време след това ще носи неговия образ в сърцето си, неговите думи в ума си, неговото докосване по кожата си. 
Без Алек. И като че ли най-съкровената нишка в тази връзка отвъд всяка мисъл и чувство е именно, мисълта, че ще дойде момент, в който на Магнус ще му се наложи да да живее с призрака на своя любим, с неговия обичан образ от миналото, и дори това не може да го спре. Колкото и огрмен да е страхът от тази болка, любовта му към Алек е далеч отвъд това. 


И за да балансира това наистина тежко и дълбоко начало, Каси е поставила Алек и Магнус в първите дни на една абсолютно нелепа ваканция. Така де, ваканцията сама по себе си хич не е нелепа, направо си е разкошна. Но слуховете, че Магнус е сложил началото на опасен култ, който заплашва да всее смут, страх и убийства в живота на хората, развалят донякъде удоволствието. Сега младият ловец на сенки и неговият обичан магьосник са принудени да разнищят тази история, докато се опитват и да се насладят на първата си ваканция заедно като двойка,  а това ги въвлича в поредица от заплетени, напрегнати, а понякога и абсурдни ситуации, което внася немалко лекота и слонски финес в техните взаимоотношения. И определено добра доза смях за зрителите. 

Тази ваканция е като глътка свеж въздух между по тежките истории от другите поредици. Тя е свързващото звено, което разкрива личния свят на двама от любимите ни герой. Тя е нещото, което липсваше, за да усети читателя истински измеренията на техните взаимоотношпения. И е наистина много сладка, пърхаща и разчупена. 

петък, 26 февруари 2021 г.

"Република на дракона" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

Заглавие: "Република на дракона"

Автор: Р. Ф. Куанг
Издателство: Orange Books
Превод: Ангел Ангелов


Брой страници: 624

Година: 2020


Първите страници на  "Войната на маковете" не подсказаха в какво впечатляващо мрачно военно фентъзи ще се превърне поредицата. Едно от нещата, които шокорат най-много в тази история е сериозният контрапункт между крехката възраст на героите и кървава жестокост, която се излива между страниците. 

Преди да продължа е редно да ви кажа, че искам да спомена някои ключови моменти от първата книга, така че четете надолу на своя отговорност. Не обичам да спойлвам, но има две основополагащи за действието събития от "Войната на маковете", върху които ляга цялата обосновка в поведението на Рин и нейните спътници. Така че не искам да ги пропусна. 

Първото е смъртта на Алтан. Бившият (вече) командир на Сайк - малкият но много ефективен взвод от шамани - изигра ролята на задвижващ механизъм в поведението на Рунин след внезапното нападение над синеградската академия. За кратко време Рин се озова в нова непозната и негостоприемна среда с нова и плашеща информация за самата себе си, с която нито знае какво да прави, нито как да се справи. Рин е шаман, една от малкото останали в империята. И спирилийка, част от един изчезнал народ, или може би е по-редно да кажа от един изтребен народ. В такъв момент за нея Алтан се превръща в единственото познато и устойчиво нещо в тази буря. Той е единственият, който може да я научи как да повика и овладее огъня си, единственият, който може да я научи как да запази разума си, как да води битките си и как да се изправя, когато отново потъне в ямата. Защото самият той е бил там, на нейното място и се е справил. Той е пример, олтар. Той е всичко. 


И макар че Куанг се заигра и подръпна лекичко тънката романтична нишка между тях, това беше по-скоро като още един слой в култа на Рин към Алтан. Така че нещата отиват тотално по дяволите, когато Алтан умира. Единствената опора, макар и не перфектна, нито кой знае колко стабилна, единственият пример в живота на Рин вече е извън игралната дъска. И за капак, тя е принудена да носи неговото наследство и бреме. Рин е командир на Сайк. Тази загуба и участието на Рин в събитията около смъртта на Алтан са това, което я тласка в дълбоката пропаст. И в това няма нищо романтично, мистериозно или омайващо. Гледката е грозна. Абсолютно пристрастена към опиума, който така ненавижда, лутаща се между реалността и халюцинациите, опитваща се непрестанно и неуспешно да блокира виковете и жаждата на феникса в себе си, Рин е напълно неспособна да командва собственото си тяло, какво да кажем за Сайк. 
Куанг е решила да срине своята главна героиня в бездната. Превръщайки я в безнадежден наркоман и слабоволева маймунка на каишка, готова да скача в такт с желанията на своя нов господар. А най-страшното е, че без значение, дали е друсана или трезва, Рин отчаяно си търси нов господар, който да снеме тежестта от плещите й, който да я освободи от вината, за решенията, които трябва да бъдат взети. 

"Репулика на дракона" е прекрасен пример за лековерно прелитащата през повечето супергеройски истории фраза "С голямата сила, идват и големите отговорности". 
Куанг е безмислостна със своите герои. Войната е почукала на прага и вече е възпламенила цялата страна. Изумително добър е начинът, по който е изградила скелета на войната в тази история, а след това го е облякла болезнено - мускул по мускул. Всяка битка е част от добре обмислена стратегия и безусловно свързана с цялостната кръвоносна система на войната. Трудно ми е да навляза в детайли, защото това означава твърде много и безсмислени спойлъри. Достатъчно е да кажа, че след поредица от предателства, Рин си намери нов могъщ съюзник срещу Су Даджи. Но нещата не са толкова прости. 


"Република на дракона" е много повече от добре изградено и прекрасно разказано военно фентъзи. Куанг е подготвила много изненади и във втората книга, парче по парче се разкрива историята на никанците чак до първата война на маковете, че и преди нея. Светът започна да добива реалните си цветове, новите тайни подклаждат емоциите в тази кървава вендета. Жертвите и статистиките се разгръщат с азиатски размах и максимата "целта оправдава средствата" важи с пълна сила. Войниците са просто бойни единици, а военните решения  често са продукт на гнилата йерархия, която уж е една от причините да се води тази война. 
Изобщо приликите с действителността са толкова фрапиращи, че е лесно човек да изпита ритъма и онази дълбока безсмислена жестокост, която са склонни да проявяват хората във военно време. 

Страхотна завръзка. А най-доброто е, че в края на тази книга нещата отново не са черно-бели. Ролите бързо могат да се разменят. Враговете могат да станат приятели. А именно приятелите са способни на най-големите предателства, защото на тях им гласуваме най-голямо доверие. А на войната грам не й пука, кой за какво се бори  и чии помисли са чисти. Войната е гладна, тя иска кръв. И ще я получи. Без да я интересува цената. 

събота, 23 януари 2021 г.

"Финал" - Стефани Гарбър (Ревю)

Заглавие: "Финал"

Автор: Стефани Гарбър


Издателство: Бард

Превод: Цветана Генчева


Брой страници: 368

Година: 2020

Чакам го този финал от две години. Честно да ви кажа, бях загубила вяра, че Бард ще довършат поредицата. А това е тъжно поради ред причини. Стефани Гарбър плете магия като малцина други писатели. Нейният Каравал беше наистиина вълшебно, опасно и вълнуващо приключение. А българските корици са определено едни от най-красивите и започвайки от "Каравал" до "Финал" ставаха все по-красиви. Щеше да бъде наистина тъжно да си останат самички на рафта, без този червен разкош да ги завърши. Но с облекчение признавам, че излишно се притеснявах. Бард издадоха и последната книга, с която завършиха цикъла, при това го направиха с вкус и финес. Оформлението на корицата е изящно, елегантно и изпипано до последната купа. 

Не е особено лесно да напишеш ревю за последната част от поредица, без да изпуснеш някой и друг спойлър, така че ако не сте чели първите две книги, четете този текст на своя отговорност. Може и да спойлна нещо дребно. 

Къде заварваме двете сестри и двамата братя след края на "Легендата"?
Каравалът отдавна е свършил. Донатела вече знае коя е самоличността на Легендата, но не бих казала, че това я прави наистина победител в играта. Лъжите и игрите помежду им са твърде много и твърде оплетени, за да триумфира, който и да е от двамата. Орисиите са на свобода. Джулиан замина за една седмица по заръка на Легендата (впрочем така и не се разбра какво е правил, което беше една безсмислена неизвестна) и пет седмици по-късно още не се е върбал. Скарлет е решила, че няма да чака повече сянката на един мъж, който не може да й предложи бъдеще, и решава да си опита късмета със злополучния граф, чийто образ вече трета книга подред се използва като реактор на разни събития, без всъщност да сме го видели нито веднъж. 
А орисиите са на свобода. 
Тела вижда Легендата само в сънищата си, а той изглежда се старае да се държи на разстояние от нея и буквално, и метафорично. Но орисиите са готови да объркат плановете на всички.  Падналата звезда, орисията, който е създал останалите орисии заедно с една изключително силна магьосница, иска да си върне могъществото. А сега, освободен от тестето на съдбата, е на една крачка от постигането на своята цел. 
Впрочем за тази магьосница също нищо не разбрахме. Ако трябва да отчета някакви минуси, това биха били тези епизодични участия на иначе ключови за действието фигури, чиито образи обаче останаха просто като декор. Знам, че историята се фокусира около Легендата, Джулиан, Тела и Скарлет, но тази липса сега в третата книга се усеща по-осезаемо. Но това в известна степен беше очаквано. Няма как иначе, предвид колко тайни останаха неразкрити и предвид обема на последната книга.


Ако някой умее да си играе добре с чувствата на своите герои това определено е Стефани Гарбър. Тела и Легендата са като опъната струна, която заплашва всеки момент да се скъса или да удари като камшик сърцата им. Едно непремерено дръпване и всичко пропада. Една нестаена въздишка и играта приключва. Каравалът може и да е свършил, но танцът  продължава. Легендата се опитва да измами и съблазни своята любима, а Тела не бива да показва, че душата й припява под неговия съпровод. 

Обожавам факта, че Стефани Гарбър е успяла да запази магията от първите две книги, когато беше далеч по-лесно да застели сцената с вълшебства и чаровни измами, криейки ги зад декорите на Каравала. Сега Каравал няма, но магията е все още тук  - таи се в думите, наднича иззад откраднатите погледи, крие се в илюзии, разтваря се в аромата на любов и разбити сърца. Още по-великолепно е това, че Гарбър успява да пренесе тази магия в ума на читателя, правейки го ненатрапващ се гост на цялото това приключение. Усещането е като да си се промъкнал тайно на Каравала, без да се притесняваш, че ще бъдеш открит. 


Разкошен финал на една красива история, изпълнена с коварство, илюзии, красота и жестокост, жажда и плам, вълшебства и безпощадност. Много ще ми липсва това вълнение, преследването, откраднатите мигове, словесните битки и красивите илюзии. Имаше едно малко бобче-подсказка, което ме кара да се надявам, че може и да има някой и друг spin-off към Каравала, но да видим. :)

понеделник, 4 януари 2021 г.

"Киберпънк" - ShadowDance - Списание за фантастика, култура и футурулогия

Заглавие: "Киберпънк"

Автор: Колектив ShadowDance


Брой страници: 272

Година: 2019

Кой не знае ShadowDance, кой не е чувал за тях! Следя списанието от години, още от преди да имам фейсбук. Не съм сигурна, дали открих фентъзито благодарение на тях или опитвайки се да се ориентирам в този по онова време нов за мен жанр, открих списанието, но знам, че в ума ми двете неща са неразривно свързани. 

ShadowDance неведнъж са били моя пътеводител във фантастичните светове. Когато се колебая, дали да започна някоя мащабна  и всепоглъщаща времето поредица, какво правя. Отварям гугъл и пиша "името-на-поредицата"+Shadowdance. И там винаги има статия. И тя е толкова пространно и добре написана, дори критиката е толкова градивна и добре построена, че може да те подтикне да я прочетеш.
Вярвам, че в даден етап от живота си поне една трета от книжките блогъри в България са си мечтаели да станат част от екипа на ShadowDance. Аз със сигурност. Дори преди една-две години, когато се разширяваше екипа на списанието, бях на косъм да кандидатствам. Но аз и сега си крада от времето за сън и от времето за работа и от кое ли още не време, за да прочета поне една пета от книгите, които искам да прочета. 
Е, разбрахте как се чувствам. 

И все пак въпреки, че не ми липсваше желание, има причина едва сега да чета "Киберпънк". Ние с фантастиката сме отскоро приятели. От няма и една година. И преди това имах някоя и друга мимолетна среща с жанра, по-скоро двойна среща, защото YA също присъстваше. Но Азимов и неговите разкази това лято бяха първата ми сериозна среща с жанра. Така че приемете скромното мнение на един дилетант по темата. 

Повечето от вас вече са прочели броя и повечето от вас вероятно са много по-навътре в материята от мен, но тъй като за мен това все още е доста непозната територия и изпитвам невинното удоволствие да откривам нещата за пръв път, ще ви разказа за този брой като на хора, които за пръв път отгръщат подобно списание. 


"Киберпънк"е първият (официлно хартиен) брой на списание ShadowDance. Но като кажа "списание" вероятно не си представяте реалистично обема на този брой. Това са малко над 270 страници, запълнени със ситен шрифт (който е много як впрочем) и енциклопедично знание за света на киберпънка. Наистина енциклопедично. Ще продължа със съдържанието малко по-надолу. Сега искам да поговорим първо за оформлението. 

Въпреки мащабния си обем и разнообразие на съдържанието, "Киберпънк" си е списание отвсякъде. Може би е единственото по рода си такова. Но е списание - написано е като такова, оформено е като такова и се побира в запазената  рамка на формата. Всяка статия е грижливо оформена в две или три колонки, което е характерно за този тип медия и те кара да си кажеш. "А, ето я колонката на ..." Всяка статия е самостоятелно стилизирана цветово и като разположение върху странциците, носейки свой собствен привкус към съдържанието.
А съдържанието е монолитно за такъв формат. Налагаше ми се да си водя бележки, четейки, за да не забравя нещо важно сред стотиците мисли, които ме заливаха постоянно. Между кориците на това издание, ще откриете всичко, което трябва да знаете за киберпънк културата - история, литература, комикси, игри, филми, наука, произход, развитие и пълна кардиограма на пулса му през годините. Сиурно, ако вече познаваш повечето автори, гледал си повечето филми и си играл на повечето игри, можеш да оцениш по-скоро старанието и труда, за да се изгради толкова всеобхватен образ на жанра. Но за дилетант като мен, това издание има стойността на учебник, на алманах. 


Броят започва с една уводна статия -  "Атлас на киберпънка", която предлага много интересна алтернатива за прочит на изданието. Аз избрах да чета статиите последователно, по ред на страниците, но ако искате, можете да следвате атласа и да четете посочените статии по ред на споменава в уводната. И оределено след като прочета и последната статия, ще се върна отново в началото и ще препрочета атласа, за да се насладя поне частично на тази алтернатива. (хаха, тук си личи, че съм започнала да пиша ревюто преди да довърша списанието, пореда гореизложените причини)

Това издание е широкомащабно. Има пространна статия за Уилям Гибсън и неговото основополагащо за жанра творчество. Особено интересни ми бяха статиите за видеоигрите - Deus Ex, Cyberpunk2077. Не съм от хората, които играят видеоигри, защото координацията ми е минусова и много ме убиват, това пък води до застои, защото не мога да преодолея някакви елеметарни сцени още в началото на играта и освен това се стртяскам твърде много кате ме убият, та като цяло екшън игрите не са моето нещо. Но много обичам да гледам как другите играят. Понякога карам мъжът ми изчаква с някой по-интересен епизод от играта си, за да мога да гледам и аз.И съм върл привърженик на това у дома да има много игри въпреки че аз лично не мога да се възползвам от това. Та в този ред на мисли сега ще го навивам да играе Deus Ex :)


Също така много интересни ми бяха статиите посветени на отделните медии - киберпънка във филмите, книгите, комиксите, сериалите. Те са много добре структурирани, обхващат десетина и повече примери за влиянието и изрязаването на киберпънк идеите в съответната категория. Оказа се, че съм гледала доста голяма част от филмите (макар че някои от най-големите класики, Блейд Рънър например, не съм гледала), като имам да наваксвам повече с книги и сериали. 

Не мога да подмина и статиите посветени на Япония. За мен Япония има две лица - сбръчканото помъдряло лице на старата Япония със суровите й закони и ценности, самурайския кодекс и убийствената йерархия. И футуристичния облик на нощна Осака, който е точно като изкаран от някоя киберпънк манга. Харесва ми, че е показана неразривната връзка между тези две лица в списанието. 

Да си призная доста ме изненада велопънка. Имам малко особено отношение към велосипедизма. Може би заради това в началото си казах "Какво, по дяволите, е това?!" Наистина не го очаквах, но прочитайки статията си давам сметка колко релевантна е. Има страшно много аспекти, които са ключови от индустриалната революция до днес. Така че този материал е съвсем на място и бих казала - много идеен. 


Изданието е оборудвано и с шест разказа, които биха били самодостатъчни за отделно издание. Всеки от тях улавя различен нюанс от духа на киберпънка. Някои са малко по-технологично комплицирани и за дилетант като мен бяха едновременно малко тежки, но съществеменно чудни. Усещането беше подобно на това да видиш за пръв път в живота си сняг - "чудно" е точната дума. Връщах се да препрочитам, за да сглобя парчетата. Преполагам с  времето човек изгражда нещо като усет, като вътрешна адекватност към даден жанр, към идеите му и му е по-лесно да възприема отделните сглобки, да свърже и усети загатнатото послание. 

По-ясна следа в мен оставиха „Алгоритъм на интимността“, "Сняг връз сняг" и "Последния идеален ден за лов на рибка-бананка".
Някои биха нарекли „Алгоритъм на интимността“ от Хараламби Марков (илюстрация: Дияна Нанева) скандален, но отвъд грубата еротика, се простира безкрайно поле от самота и несподелена нежност. 

Любимият ми разказ определено е  "Последния идеален ден за лов на рибка-бананка" от Андрей Велков (илюстрация: Самуил Терзиев). Той е едновременно алегория на един пълноценно изживян живот, който може с лека ръка да се раздели с този свят и да каже "Аз живях добре, не ми трябват още хиляда години, вече получих, дадох и изпитах всичко смислено и прекрасно в живота си." Въпреки че е относително кратък, създава три много задълбочени и добре разгърнати образа - на баща и син и на събирателния образ на бъдещето в лицето на един ИИ. Разчуствах се на този разказ и сега едва удържам емоциите си, защото контрастът между несъвършените човешки сърца с всичките им емоции и съвършенството на бъдещето, изпълнено с безброй възможности, е толкова силен, че превръща всяка една тиха въздишка в писък. 

Няма да разтягам повече локуми, че не знам, дали и това издържахте да прочетете докрай. Ще кажа само, че всеки един детайл в това списание си заслуажва да бъде споменат. Но вместо да ги споменавам, най-добре, вземете си го прочетете, ако още не сте. Защото е прекрасно написано. И всеки човек без значение, дали е фен на жанра или не, ще намери нещо за себе си. Очаквам втори брой с примряло сърце! ShаdowDance, изненадайте ме пак! :)



***Благодаря на целия екип на ShadowDance за споделеното фантастично пътуване! ***