неделя, 24 май 2020 г.

"Фонтани на мълчанието" - Рута Сепетис (Ревю)


Заглавие: "Фонтани на мълчанието"


Автор: Рута Сепетис
Издателство: Сиела
Превод: Стоянка Сербезова - Леви
Година: 2020


Брой страници: 516



Чела съм "Сол при солта". Тя е разказ за Втората световна война и потъването на кораба"Вилхелм Густлоф". Няма книга за войната, която да е лека и приятна за четене. А фактът, че Рута Сепетис е избрала да разкаже историята през очите на юноши, дори деца, я превръща в нажежен писец, който гравира у читателя спомена за себе си завинаги. 
Когато разбрах, че Сиела ще издадат отново книга на Рута Сепетис, беше повече от ясно, че ще я прочета. Започнах я с обичайния страх, който ме обзема, когато чета книга от автор, с когото първата ми среща е била впечатляваща. Това е онази тънка граница, когато все още не познаваш достатъчно задълбочено творчеството на този автор, за да се превърне в любим. Но от друга страна първата книга, която си прочел от него е нещо, което е оставило траен отпечатък в теб, нещо достойно за уважение и почит. И така, с тази колеблива нагласа разгърнах първите страници на "Фонтани на мълчанието".

Едно от първите неща, които ми направиха силно впечатлние,  бяха шестте страници с източниците, от които е правила проучванията за своята книга Рута Сепетис. 92 заглавия са участвали в тези проучвания. Този факт сам по себе си е достоен за уважение. 

Сиела са избрали да издадат тази книга много просторно. Всяка глава започва на нова страница. Главите са кратки, някои от тях съдържат едва един абзац. Но това прекрасно разхищение на хартия дава нужното пространство за дишане между събитията в тези глави. Защото колкото и да е прекрасна тази книга, не се заблуждавайте, това мълчание, което се излива между страниците е задушаващо. Този простор ти позволява да затвориш една страница, да поемеш гътка въздух докато отгръщаш следващата и погледа ти минава през празното пространство, за да събереш сила за следващата. 
Всяка глава е последвана от цитат, от някой от източниците посочени в края. Част от реч, част от манифест, част от публично изявление или статия. Тези кратки извадки са сгтраховселяващи, някои от тя ме накараха да изтръпна от ужас.

"Животът на всяка жена, каквото и да твърди тя, не е нищо друго, освен нестихващо желание да намери някого, на когото да се подчинява""Семанарио Де Ла "Сектион Феменина", 1944г.

"Мисията на жената е да служи на хората през целия си живот. След като е създал мъжа, Господ е речил, че мъжът не трябва да бъде сам. Той е създал жената, за да му помага, да му прави компания и да бъде използвана като майка. Първото нещо, което му минало през ума, било, че трябва да създаде мъжа. Сетил се зажената по-късно като неонходима добавка, тоест като нещо, от което би имало полза"Социалнополитическо обучение, учебник от 1962 г.

Това е само един от нюансите на режима на Франко. Испанската история не ми е силната страна, особено по-съвременната история от миналия век. Никога не съм си давала сметка, колко тежка е била тази диктатура. Подобни коментари, че жената е създадена да бъде използвана. Просто защото би могло да има полза от нея. Подобни коментари ме карат да изпадам в ужас, защото, знаете ли, с лекота можем да изпаднем в аналогична ситуация. 
Но тези нюанси не заемат централно място в историята, която разказва Рута Сепетис. Те са по-скоро като маркери, които допълват картината, за да добие читателя представа за размерите на тази чудовищна дктатура. 

Историята следва няколко герои. Даниел е син на петролен магнат, който е дошъл в Испания със семейството си, за да сключи изгодна сделка с Франко за добиване на петрол. 
Даниел е страстен фотограф и притежава онази наивност, която могат да имат само хората, които са свободни. Няма как да си дадеш сметка за някои неща, ако никога не си ги изпитвал. 
Ана работи в хотела, в който отсяда Даниел, тя е разпределена да се грижи специално да неговото семейство. Това е най-добрата работа, която Ана някога е имала. Тя е добре заплатена. Брат й, Рафа трябва да работи цял месец за част от нейния дневен надник. Но не се заблуждавайте, Ана взима жълти стотинки. Парите не стигат, за да се изхрани цялото семейство - Ана, сестра й Хулия, нейния съпруг Антонио, брат им Рафа и малката Лали. И заедно с това трябва да плащат непосилната такса за гроба на майка си, защото в противен случай, ще бъде изровена и хвърлена в общ гроб. 

Семейството на Ана са потомци на републиканци. Което ги превръща в най-долна ръка хора. Те са на дъното във всеки един смисък, като статут, като права, като оцеляване.
Не зная, дали успявам да си представя реалните измерения на този живот. Надали. Но одрасках повърхнистта и това ми е повече от достатъчно, за да се страхувам от подобно битие. 

Казах преди няколко дни, че е невъзможно да бъде избрано по-добро заглавие за тази книга от "Фонтани на мълчанието". Мълчанието заема централно място в нея. То е продължително, задушаващо, плашещо и в същото време начин да оцелееш. Езикът зад зъбите. Това е животът във времена на диктатура. 

"Разбира се, че Ана крие нещо. Това е Испания на Франко. Всеки испанец крие нещо."

Рута Сепетис изгражда историята си с впечатляваща вещина, успявайки да балансира добре чувствата на читателя, за да не изпадне в някоя крайност, която би ила непоносима или нерелна. И типично в стила на подобен вид литература, тя е изпълнена, както със страх и ужас, така и от нея блика толкова силна и неподправена любов, всеотдайност и самопожертвователност, че е невъзможно читателят да остане безучастен. Толкова силни чувства вдъхновяват в името на човешката добрина и обич.

Ще завърша този текст по обичайния начин. Ще ви кажа следното. Без значение, дали сте чели "Сол при солта" и вече познавате Рута Сепетис или не, прочетете тази книга, защото тя е памет, която ни прави по-човечни, тя е гласът, който дълго е мълчал и трябва да бъде чут, за да знае, че има смисъл да проговори. 


 "Вместо три седмици, Рафа прекарва в затвора три месеца. Отслабнал е и лицето му е загубило цвета си, но се чувтства по-силен и умът му е по-бистър. Si, животът е борба. Но той ще се отдаде изцяло на борбата и ще открие смисъл в нея, вместо да се опитва да я заглуши. Страхът е нечестив призрак, но Франко и Гарваните никога няма да могат да му отнемат свободата да се бори с него. Осъзнаването на този факт го изпълва с увереност. Той издълбава върху пода на килията една пословица като послание за бъдещите затворници:В момента, в който си помисли, че светът е свършил, гъсеницата се превърна в пеперуда."







четвъртък, 21 май 2020 г.

"Звън" - Нийл Шустърман (Ревю)


Заглавие: "Звън"

Автор: Нийл Шустърман
Издателство: Orange Books
Превод: Гергана Минкова
Година: 2020

Брой страници: 704

Така малко на шега си купих "Косачи". Не точно като излезе. Минаха няколко месеца, може би година. И пак така малко на шега я зачетох. И  след няколко страници съвсем не на шега се зарибих, Нийл Шустърман си има вече почетно място в моятя библиотека. "Звън" беше първата книга, която си купих по време на карантината. Бях решила, че няколко месеца вкъщи ще бъдат добър повод да намаля броя на десетките непрочетени книги, които съм си купила и да се спра малко с поръчките. Но, уви, не издържах на изкушението и пак си накупих куп неща. Тези дни чакам още четири бижута, но да не се отвличам. (Мина вече повече от месец оттогава, малко съм назад с материала за блога)
Преди да продължим напред, е редно да кажа, че в това ревю почти сигурно ще има спойлъри. Все пак това е последната книга от поредицата "Дъгата на косата", особено за тези, които сега мислят да започват с поредицата. Може да видите и статиите за "Косачи" и "Бурята".

Спомням си ясно в края на втората книга как Нийл Шустърман ме накара почти да повярвам, че косач Кюри ще стане Свещено острие. Беше от онези моменти, в които знаеш, че има още една книга и не може нещата просто да се случат сега и всеки да получи своя щастлив край. Защото има трета книга. И все пак си на косъм от това да получиш възмездие, почти си усетил формата му в ръцете си, почти си го вкусил...И вместо това Ендура потъна и всичко отиде по дяволите.

С какви активи започваме третата книга? Ами Годар е Свещено острие и понеже е непоправим нарцис и властен задник си измисля нова титла - Височайше острие. И положението започна да стана малко като във "Фермата на животните" на Оруел. Предпоалага се, че всички сме равни, но едните сме малко по-равни от другите. И така, вече всички Свещени остриета на различните региони не са равни. Годар е господар на техния Алианс на Новия ред.
Бурята е обявила всички хора за неприемливи и е спряла да говори с тях. Тя все още върши работата си безупречно, но докато хората са белязани като неприемливи, тя не може да им продума и думичка. Разбира се, тук също има изключение. Гейсън Толивър, който изигра стратегическа роля в предишната книга, сега отново е напът да стане център на събитията. 
Грейсън Толивър се прервъща в Звън, единиственият човек, който може да говори с Бурята и водач на тонистите. Е, водач на тонистите е силно казано, защото Грейсън няма никакво желание да води, но историята това не я интересува. Кажете ми, какво се случва, когато един човек застане пред тълпа слепци и каже, че можеда вижда. Да, превръща се в месия. 
Но съществуването на Звън всъщност се оказва още дна от стратегиите на Бурята да запази човешкия вид. 

Цитра и Роуан изпадат във временна смърта в дълбините на Ендура, но благодарение на Косач Кюри, която ги заключва във сейфа  с диамантите на косачите, защото единствено това може да запази телата им, които да бъдат съживени три години по-късно. 
Косач Фарадей се е заточил на остров, необозначен на картата, за да открие евентуално евакуационния план на Косачите основатели, който би могъл да ги измъкне от тази каша. Само дето никой не знае как да отключи стаята, където е съхранен плана. А по-лошото е, че никой не знае какъв е планът. Ами ако е нещо от типа "Потопът на Ной"?
Нийл Шустърман превръща края на поредицата в истинско зрелище. От първата до последната страница събитията препускат и възлите се затягат и усложняват. Някои от обратите са очаквани, други - не толкова. А това, което ми харесва дори повече е фактът, че успява едновременно да остави края леко отворен и да затвори пълния цикъл на събитията. 
Трилогията Дъгата на Косата носи същия привкус както и трилогията на Пиърс Браун. Също толкова динамична, свежа и зарибяваща. И да ви кажа ще ми лиспва. Надявам се, след време пак да чета книга на Нийл Шустърман.

P.S. О, да, щях да забравя нещо, което се каня да кажа от два месеца насам и все пропускам. Българските корици са 1000 пъти по-яки от оригиналните. Изобщо на малкият пръст не могат да им стъпят. 






сряда, 6 май 2020 г.

"Време на презрение" - Анджей Сапковски (Ревю)

Заглавие: "Време на презрение"



Автор: Анджей Сапковски
Издателство: Сиела
Превод: Васил Велчев
Година: 2017


Брой страници: 340


Кажи-речи мина година, откакто ударно прочетох първите три книги от поредицата Вещерът. "Последното желание", "Меч на съдбата" и "Кръвта на елфите". Дълго време подминавах поредицата, макар че многократно заглеждах заглавията на щанда на ИнфоДар, докато миналата година нещо не ми щукна и не реших да ги прочета. И така на една от ежегодните промоции се сдобих с цялата поредица на Сапковски. 

Вярвам, че тази година след като излезе и сериалът в Netflix, много хора са посегнали към книгите. Дали за да ги препрочетат или да се срещнат със Сапковски за пръв път. 
Ще отделя малко време, за да споделя, че и сериала ми хареса. И определено кастът на Вереща е отличен. По принцип не харесвам Харви Кайтел, но тази роля му заспа. И той я изигра отлично. Отнема известно време да подредиш събитията в сериала, ако не си чел книгите. А и ако си ги чел също. На пръв поглед всичко изглежда малко разбъркано, но когато изгледах и последната серия, ми се стори, че това беше единственото добро решение в случая. 

Нека все пак да не забравяме, че историята за Вещера започва като самостоятелни разкази, които по-късно биват събрани и подредени в сборник. Дори може да усетите местата, където в последствие Сапковски е писал споителните пасажи. А последващите книги се базират именно на един от тези разкази. 

Ако предишната книга ми се стори леко монотонна, защото премина предимно в стационарни сцени с обучението на Цири и оитите на Гералд да остане неутрален и да се откъсне от света, то тук действието тръгва по-стремглаво. Още с първите страници започва преследването. Цири и Йенефер бягат в инкогнито на сенките, опитвайки се да стигнат до училището за магьосници където Цири ще продължи обучението си. Но какво планираш и какво се случва действителност са две различни неща. Наемници от най-свирепия вид преследват Цири и нейния ментор, а Гералд се опитва отдалеч да разчисти пътя им. Не особено успешно, разбира се, защото желаещите да пленят детето на старата кръв са твърде много. 

Сапковски дори успява за кратко да пресече пътищата им. На големият прием преди съвета на магьосниците. И тъкмо когато малко си се отпуснал и си представяш как следвашата глава ще описва обучението на Цири при Тисая, изведнъж всичко отива по дяволите. Заради скрупулите на Гералд и едни латинки, в които отказа да се облекчи. Е, и заради това, че имаше преврат, разбира се. 

"Ако не бяха глупавите скрупули на вещера, ако не бяха непрактичните му принципи, много от по-нататъшните събития щяха да се развият по съвсем друг начин. Вероятно много неща изобщо нямаше да се случат. И тогава историята на света щеше да поеме в съвсем друга посока.

Но историята на света тръгна натам, накъдето тръгна, и главната причина за това беше фактът, че вещерът имаше скрупули."

И тук Сапковски не изневерява на своя стил. Повествованието се гради стабилно и уверено, като чук, който удря равномерно по наковалнята, докато калява стоманата. И току от време на време прокънтява страхотното му чувство за хумор, приятно иронично, с обилна доза сарказъм на моменти. 

Нещата стават сериозни, играта загрубява. Много ръце искат да се докопат до детето на старта кръв, а самата Цири все още не подозира на какво е способна. Но лека-полека започва да осъзнава. И имайки предвид как свърши "Време на презрение", очаквам "Огнено кръщение" да бъде още по-интересна. 



понеделник, 4 май 2020 г.

"Шантарам" - Грегъри Дейвид Робъртс (Ревю)



Заглавие: "Шантарам"


Автор: Грегъри Дейвид Робъртс
Издателство: Оргон
Превод: Светлана Комоговорова-Комата
Година: 2016

Брой страници: 882



Много се чудих, дали да пиша за "Шантарам", защото останах малко разочарована. Това може би ще е най-близкото до негативно ревю, което ще напиша някога. Не пиша негативни ревюта умишлено, някои хора може би го смятат за лицемерно, но за мен е въпрос на принцип. Не смятам, че имам правото да плюя по чийто и да било труд. Било то и лично мнение. Във всяка книга има вложено време, въображение и сърце. И най-малкото това е достойно за уважение. Имало е много книги през годините, които не са ми харесали, но предпочитам да не го изразявам публично, а да се фокусирам върху тези, които наистина харесвам. Всеки луд с номера си, както се казва.

Може би започнах "Шанатарам" с много големи очаквания. Не съм сигурна, защо се получи така. Искам да прочета тази книга отдавна. През цялото това време попадам нерядко да отзиви за романа на Грегъри Дейвид Робъртс, които ме оставят с усещането, че отгръщайки първата страница, започвам нещо изключително. 
Не е изключителна. 

Пиша това ревю отчасти, защото след като прекарах толкова часове с тази история, искам да говоря за нея. Както и защото все пак има много неща, които наистина ми харесаха в "Шантарам".   

Историята има автобиографичен характер, без да претендира за точна автобиография, както ми се струва много често се споменава в интернет. История, писана в затвора, което и обяснява до голяма степен обема й. 
Ако трябва да я класифицирам някъде в моята вътрешна картотека, бих я сложила до "Вълкът от Уолстийт". Бих казала, че я усещам по сходен начин. И двете книги стъпват върху събития от живота на автора, и двете книги са начин да извлечеш дивиденти от собствените си престъпления.
което не подкрепям от морална гледна точка, но не мога да отрека предприемчивия дух на тези хора. Доста впечатляващо постижение си е. 
Все пак ми се струва, че "Вълкът" се придържа повече до истината или се опира на повече факти, отколкото Шантарам. 

Това е историята на един австралиец в Индия. Лин е престъпник, избягал от затвора. Зарязал семейството си. Може би това беше първия миг, в който усетих неприязън към главния герой. И от този момент започнха да лъкатуша в противоречия. Свикнали сме да симпатизираме на главните герои. Всеки автор си обича главните герои и макар някои да са по-безпощадни от други, почти всички държат да ги оправдаят пред широката публика. И като повечето читатели, аз също симпатизирам на Лин. Когато се бие, искам да спечели, когато го отвлекат, искам да му се размине. Когато обича, искам да е споделено. И в същото време ме отблъсква. И започвам да се питам, какъв човек съм аз, щом симпатизирам на такова мекотело? На един престъпник.

Е, това е едно от нещата, които харесвам в тази книга. Грегъри Дейвид Робъртс, като че ли се е опитал да се превърне сам в легенда, пишейки Шантарам. Легенда, в която да изгубиш къде е нишката на истината. Но историята въпреки всичко е твърде морално противоречива, за да подпишеш петиция "Освободете от затвора автора на Шантарам".

Тази история е богата. Богата на всичко.Това не мога да му го отрека. Тя е изключително добър екземпляр в приключенската литература. Има екшън, драма, любов, интрига, преследвания, смърт, бой и много, много динамика. Постоянно се случва нещо. Понякога се случват дори неща, които ми се струва, че спокойно можеха да бъдат изрязани от съдържанието. 

Не познавам индийската култура кой знае колко, но ако приемем, че може да се вярва на достоверността на описанията на бита на индийците в тази книга, мога с ръка на сърцето да кажа, че се смях с глас от разликата в общоприетите норми между нас и тях. Разлика, която вярвам буди реципрочен смях и у всеки индиец, когато се сблъска с западните привички.

Мога да кажа, че "Шантарам" покри основните ми очаквания, които тая към всяка книга, дори ги препокри в някои отношения. Но аз определено очаквах много повече и това не е една от най-добрите книги, които съм чела. Ако сте фен на жанра, бих ви препоръчала да й дадете шанс. Аз определено няма да продължа със "Сянката на планината". Не, благодаря. Не е моята бира. 








сряда, 29 април 2020 г.

"Тревожни хора" - Фредрик Бакман (Ревю)

Заглавие: "Тревожни хора"


Автор: Фредрик Бакман
Издателство: Сиела
Превод: Любомир Гиздов
Година: 2019

Брой страници: 384


Знаете ли, понякога ми се струва, че пиша само суперлативи за Бакман. Няма негова книга, която да не ми е харесала. "Бьорнстад", "Ние срещу всички", "Сделката на живота ти". Харесвам това, което пише до последната дума. Харесвам начина, по който вижда света. 
Бакман успява да изрази с думи хаотичните мисли, които се въртят често в главата ми. Успява да изрече на глас страховете, които тая в себе си, засрамена, че ако другите научат, ще ме сметнат за неудачница. 
Никой не се е родил научен, но хората си умират да сочат останалите с пръст и да ти обясняват какъв си некадърник. А когато ние самите направим нещо, както трябва, после умираме да се хвалим на ония горките нещастници, дето са се прецакали нещо. И така колелото се върти. А ние постоянно живеем в страх от бъдещите си грешки. 

Но Бакман има онзи подход, който те кара да се почувстваш такъв какъвто си - смъртен. А заедно с това да приемеш и че ще грешиш често. Да приемеш, че е неизбежно и че не е чак толкова страшно. Бакман умее да утешава чичтателя. Особено когато на главата ти се стовари вселенската вина за грешките, които си допуснал при отглеждането на децата си. И не само. Взаимоотношенията между хората са едновременно толкова простички и толкова сложни, че всеки би могъл да сътвори куп глупости докато криво-ляво нацели своя път. 

Всеки път, когато взимаш решение през главата ти минават стотици последствия, които могат да произлязат от него. Или пък не ти минава нищо през ума. А после след години не спираш да си казваш "ами, ако". Само че историята не разбира от "ако".

Всеки трябва да се научи да живее с решенията си. И с поледствията от тях. Но по-страшно е, че трябва именно онези, които обичаме най-много да живеят с последиците от нашите решения. Там започва вината. 
Това е една история за... каквато и дума да сложите, за да продължите това изречение, ще е вярна. Такива са историите на Бакман, всеобхватни. В по-тесен смисъл, това е историята на един обирджия или идиот, или просто един човек, който се страхува да не загуби децата си. Вие преценете сами. Това също така е историята за един мост, който е видях много срещи и раздели. И много "плувци". В най-общ смисъл това историята на един обир, осем заложник и двама полицай. 

Бакман е избрал да разкаже тази история разхвърляно, прехвърля се във времето преди, по време и след обира, разкривайки постепенно парченца от пъзела. За някои от тях сами сте се досетили вероятно. От други ще останете изненадани. Избрал да използва леко шеговития си наратив, но историята е не по-малко сериозна от живота, защото всеки има "стокхолмчани" в живота си. Но често самите ние не осъзнаваме, че сме нечий "стокхолмчанин". Всеки един от нас играе множество роли в живота си - син, дъщеря, родител, баба, приятел, враг, служител, шеф...И неминуемо тези ни роли се преплитат, влизат в конфликт с различните принципи, които изповядваме, бидейки в една или друга позиция от живейския си път. Борим се с живота, борим се с околните, но най-често се борим със себе си, с онзи страх, който ни кара да вършим глупости, за да не загубим най-ценнотот си. 

Понякога обирджията е нещо повече, понякога е човек със семейство, който се страхува да не го загуби. Понякога банковият служител, който ви е отказал кредит, се оказва, че не е безскупулният и жесток човек, за когото го мислите. Понякога, просто понякога нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Понякога са точно такива, каквито ги усещате от първия миг. 

Доста ме спъна този скромен текст, да знаете. Иска ми се всичко да ви кажа, а то е толкова свързано, че просто би било жалко да ви разкажа какво се случва. Но знайте, че в книгите на "прехваления" Бакман има много човешинка и много семейна обич, а такава никой не отказва, каквото и да твърди.
Всеки иска да бъде обичан.





"Институтът" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Институтът"




Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард
Превод: Катя Перчинкова
Година: 2019

Брой страници: 544


Започнах "Институтът" малко преди да обявят извънредното положение. Тя бепе книгата ми за метрото. Когато започна карантината първоначално читателските ми навици малко се объркаха. Полигамен читател съм и чета минимум две книги паралелно, като имам една за метрото, една вечер когато си лягам, една слушам на телефона, докато готвя примерно и т.н. Но когато си заклещен цял ден в леглото с лаптопа, работейки от вкъщи, без да излизаш никъде, ми се струваше малко странно да натрупам три книги на нощното шкафче и да ги редувам.  (Не ме разбирайте погрешно. Последното, което искам да направя, е да се оплача от това, че имам възможността да работя от вкъщи за разлика от много други хора, които не могат да си позволят този лукс).
Но в крайна сметка нещата потръгнаха и пак чета паралелно по две до три книги. Така че към края на "Института" започнах да чета "Приспивна песен в Аушвиц" и това се оказа game changer. 


Кинг пише много витално, умее да прави безупречна дисекция на характери и психопрофили. Историите му те хващат за гърлото и те душат. Бъркат в мозъка ти и те карат да правиш паралели със собствения си живот. Защото колкото и измислени да са, те винаги са преплетени със солидна доза реализъм, който постоянно шепне в ухото ти "Това можеше да бъде твоето дете". А след това ти си повтаряш вечер в леглото "Те са излислица. Художествена измислица. Измислица са."

Четейки обаче историята на Хелене Ханеман, която разказва и за опитите на Доктор Менгеле и експериментите върху деца, изведнъж сюжетът, който разиграва Кинг в "Институтът", натежа адски много.

Тайна организация отвлича деца, които имат телекинетични или телепатични способности и ги използва, за да предотвратява бъдещи колапси, които мога да доведат до края на света. 
Институтът има няколко сектора. Предна част, там където отиват всички новопристигнали деца. След като са били отвлечени през нощта от техните домове, се събуждат на сутринта в стая почти идентична с тяхната, която обаче не е тяхната. С малки разлики това се оказва новата им стая в Института. В предната половина текучеството на деца е голямо, престоят им там варира средно между една и три седмици. Всеки има своя стая, храна в изобилие, дори алкохола и цигарите са позволени. По стените са разлепени плакати на щастливи деца, които тичат свободни по тучни ливади. На пръв поглед не изглежда толкова страшно, като изключим страха от неизвестното и рязката липса на най-силния стожер в живота на едно дете - родителите му. Докато не започнат експериментите. Но това, което се случва на децата в предната половина, им се струва като детска игра сравнено със слуховете, които се носят за задната половина. 

Самата идея е много интересна, защото задава  доста въпроси, които са актуални и извън света на литературата. Да преположим, че ясновидството съществува. Аз съм човек, който по-скоро вярва, че има добро логично обяснение за всичко в този свят, което е подкрепено от научни доказателства. Не вярвам във врачки. Но не мога да отрека, че някои хора имат много силен инстрикнт и усет за света. Наречете го интуиция, мъдрост, умението да наблюдават, аномалия. Както решите, факт е, че съществува. Това е и един от козоте на Кинг, той използва зрънцето истина, полива го с думи, докато израстне многократно във въображението ни. Така че да преположим, че ясновидството съществува и ние можем да предвидим някои събития в бъдещето, които ще доведат до световна катастрофа, до война или геноцид. Какви са оправданите действия, за да предотвратим тази бъдеща криза?
Оправдано ли е да отвличаме невръстни деца да ги измъчваме, да изцеждаме силите им докрай, да унищожаваме съзнанието им? "В името на по-велико дело"? Оправдано ли е да умрат колцина, за да спасим милиони? Има ли гаранция, че предсказание направено днес, ще бъде актуално след 30 години? Може би дори една секунда закъснение за автобуса на най-обикновен банков служител, може да промени драстично бъдещето.

В "Интитутът" са събрани някои от ключовите елементи в творчеството на Краля изобщо - ясновидство, телекинеза, телепатия, насилие над деца, експерименти над хора, тайна организация, която преследва хората със свърхестествени способности. Това оставя усещането за стария зловещ Кинг, когото познаваме от по-класическите му творби като "Подпалвачката", "Кери", "Мъртвата зона". А аз лично много харесвам стария зловещ Кинг и тръпката, която пропълзява по страниците на въображението му. 








вторник, 21 април 2020 г.

"Приспивна песен в Аушвиц" - Марио Ескобар (Ревю)


Заглавие: "Приспивна песен в Аушвиц"


Автор: Марио Ескобар
Издателство: Сиела
Превод: Надя Златкова
Година: 2020

Брой страници: 224



Винаги е много трудно, когато пишеш за книга за холокоста. Но това никога не е било причина да не го направя. Защото вярвам, че в нас е отговорността да съхраним паметта на осъдените да носят различен цвят на очите, кожата или косата от "правилния".
Има нещо общо в книгите, които разказват лични истории от лагерите. Те рядко са дълги и разказват историите си с кратки съобщителни изречения. По-скоро като хроника на събитията, отколкото като художествена литература с биографичен елемент. Но това според мен не е липса на умения или талант. Не е нужно да описваш с епитети ужасите в лагера. Сякаш просто да предадеш телеграфично фактите е повече от  достатъчно, за да изпълни ума ми със страх и ненавист. 

Това е историята на Хелене Ханеман - арийска жена, омъжена за циганин, майка на пет деца. Когато през 1943 година войниците идват, за да приберат семейството й в концлагера в Аушвиц, Хелене като чистокръвна германка получава правото да остане на свобода. Заповедта е само за мъжа й и децата й. Но колкото и клиширано да звучи, коя майка ще изостави децата си в такъв момент. Изобщо в какъвто и да било момент. 
Така че Хелене събира набързо куфарите и тръгва заедно със семейството си към лагерите на смъртта. 

Пътуването до там е ужасно, наблъскани като жвотни в товарни влакове десетки хора измират още по пътя. И колкото и страшно и опасно да изглежда всичко, човек почти изпитва облекчение, че слиза от студения, вмирисан влак. 
Но тогава новият ужас започва - разделянето на семействата, разпределянето по бараките, първия побой, който трябва да ти помогне да разбереш по-правилно ситуацията, в която се намираш. Бараките са ледени, влажни, вмирисани, пълни с паразити и болести, нагъчкани като във влака, с който си дошъл, а обитателите им са крайно негостоприемни, защото още хора в бараката, означава още по-ограничено място. 

Фактът, че Хелене е чистокръвна германка, както и това, че е медицинска сестра, скоро облекчава да известна степен живота на семейството. Тя започва работа в клиниката и скоро биват преместени в по-добра барака с по-гостопримни съкилийници. Марио Ескобар натрапчиво повтаря през цялото време фразата "малко по-малко ужасно". Не "малко по-добре". Не, нищо в този лагер не може да бъде по-добре. Може да бъде единствено "малко по-малко ужасно". 

Няколко месеца по-късно в лагера пристига доктор Менгеле. Той предлага на Хелене да сформира детска градина. Място, където децата ще получават малко повече храна, ще бъдат на топло поне за половината от деня, ще могат да избягат поне за кратко от ужаса в лагера. 

Давя само при мисълта, какво следва. 
Деца от детската градина изчезват често. Най-често близнаци. А страхът е сковал сърцето на Хелене в здравите си юмруци и постоянно й нашепва "Ами, ако утре вземе твоите близнаци?"
Слуховете за жестоките експерименти на Менгеле се носят мрачно из бараките, а случайно видените свидетелства за жестоките му експерименти върху децата са способни да изкоренят и последната капка здрав разум у затворниците. Настроенията са променливи. Детската градина едновременно вдъхва кураж и всява неимоверен страх. А отговорността ляга върху раменете на Хелене. Отговорността за живота на всички деца. Защото тя е ръководителката на детската градина.

Историята на Хелене Ханеман е безкрайно тъжна, задушаваща и мрачна. Всички истории от концлагерите са такива. Трудно се преглъщат. После дълго време горчат. Но има и нещо друго. Любов, надежда, човешки дух, който не може да бъде пречупен.
Виктор Фанкъл каза в "Човекът в търсене на смисъла", че единственият начин да оцелееш в концлагерите е да не се предаваш. Откажеш ли се сам, никой не може да те спаси. паднеш ли духом, свършен си. Затова не мога да гледам на Хелене Ханеман като на губещ. Нейната сила и дух остават непречупени до самия край, за да се противопоставят на нечовешкото отношение на нацистите, за да дадат урок на целия свят. Урок по човечност и любов. 











понеделник, 13 април 2020 г.

"Триумфът на кралицата" - Ребека Рос (Ревю)


Заглавие: "Триумфът на кралицата"



Автор: Ребека Рос
Издателство: Сиела
Превод: Деница Райкова
Година: 2019


Брой страници: 424

След като "Бунтът на кралицата" постави един цялостен завършек на първата книга от дуологията, започнах да се питам, какво ще се случи във втората. 
Така малко скептична зачаках "Триумфът на кралицата" и не бързах особено да я започна, когато в края на миналата година вече беше по книжарниците. 
Е, не е било възможно да бъркам повече. 
Същината на тази история, посланието й, съвестта й се крият именно в "Триумфът на кралицата".

Вероятно повечето от вас са чували фразата, че е лесно да спечелиш власт, но е трудно да я задържиш. Тези думи, разбира се, са били използвани в различен контекст, но в какъвто и подтекст да ги използваш, те винаги ще бъдат верни. 
Революцията е приключила успешно. Ланън са в затвора. Кралица Изолда и нейната свита могат най-накрая да си отдъхнат. 
Но не е точно така. 
Народът на Мевана е живял дълги години в потисничество, кръвопролития, нищета и насилие. Те са обезверени. Че този ад някога ще свърши, че някога ще се съвземат - материално, физически, но най-вече психически от щетите нанесени от клана Ланън. Хората са озверели като глутница вълци, която иска кръвта на техните насилници да се излее по улиците в родните им градове. 

Но каква кралица ще бъде Изолда, ако сляпо се подчини на волята на народа и просто ги остави да отмъщават, докато не се почувстват заситени. А каква кралица ще бъде, ако не послуша народа си? Не се ли бориха толкова дълго именно заради това?
Когато отговорността легне на плещите ти, няма повече лесни решения. Да спечелиш власт е лесно, трудно е да се научиш какво да правиш с нея. 

Всеки трябва да се научи да живее с бремето си. Бриена откри дом и семейство в лицето на Журден, но нейните произход и кръв, будят предразсъдъците на изтерзаните хора от техния  клан. Тя трябва те първа да спечели доверието на новото си семейство. 
Картие все още се свиква с вкуса и задълженията на истинското си име. Да бъдеш Морган означава много неща, да помниш много неща, да приемеш в сърцето си всичката болка, която не си могъл да споделиш с близките си и накрая отново да останеш човек. 

Това е едно от нещата, които харесвам най-много в този роман. Той започва там, където повечето книги свършват. Това е истинската история на Мевана. Да се научиш отново да ходиш с гордо изправена глава, да гледаш напред без страх. Да бъдеш различен от мъчеителите си. Да научиш къде е границата между справедливостта и отмъщението. 
Това е избор и път, по който трябва да минат всички меванци. Но как ще го извървят? Суровият климат, ражда сурови хора. Но нека това не ви заблуждава, в тази книга има много самоотверженост, обич и сила. Тя е изтъкана от състрадание и утеха. 









"Фотографът" - Галин Никифоров (Ревю)


Заглавие: "Фотографът"

Автор: Галин Никифоров
Издателство: Сиела
Година: 2019

Брой страници: 248

"Всеки човек е от племето на смъртта
Антон Апостолов, изключителен фотограф, чийто гений му е спечелил солидна репутация, тръгва по следа, която търси от месеци. Информацията е за легендарен ръкопис от XVIII век, в който се описва как може да бъде видяно Лицето на Смъртта. Автор е средновековният алхимик Нино Голярди, прекарал петнайсет години в Африка в племето на нилотите. Преди да напусне Африка, Нино създава своя ръкопис – произведение, което накъсва на три части, за да не попадне то никога в ръцете на погрешните хора. Антон чувства, че е по-близо до това да открие и събере всичките три парчета, отколкото някой някога е бил преди него.
Но докъде може да стигне човек в търсене на вечната красота? И какво остава от човека, когато недостижимото бъде достигнато? "


Ако прочетете анотацията на "Фотографът" и не сте се сблъсквали досега с творчеството на Галин Никифоров, вероятно някоя от първите ви асоциации ще бъде Дан Браун. Моята беше такава.  Тъй като не съм особен фен на книгите на Браун, бях малко скептична, какво толкова му харесват и на Никифоров.
Е, след "Тяло под роклята" и "Лисицата" ми е ясно вече. 


Всичко
Всичко му харесват. Книгите му са изпипани, идейни и разкошно написани.
"Фотографът" не прави изключение, макар и по-скоро да оставя усещането за разказ, отколкото за роман.
Всъщност анотацията към книгата е чудесна. Не мисля, че би могла да бъде по-конкретна и добре написана. Но това не променя факта, че зад тези изречения се крие много повече, отколкото можете да си представите.


Сюжетът в книгите на Никифоров не е водещ. И това е едно от нещата, които харесвам най-много у него. Сюжетът е по-скоро скелет на истрията, която разказва в действителност. "Фотографът" не се отклонява от тази идея.
Това не е просто история за издирване на древен ръкопис, който може да разкрие част от тайните на живота и смъртта. Нито е просто манифест за изкуството на фотографията.
Тя е много повече.

Антон Апостолов е професионалист и фотограф по призвание, ако мога така да се изразя.
За него фотографията не е средство за препитание, а живот. Безбройни са пътуванията му в различни отдалечени кътчета на света, където търси единствения, неповторим кадър.
Апостолов е целеустремен, амбициозен, безскрупулен, циничен до мозъка на костите си, потаен и оттегчен от хората и живота. Когато си видял толкова много, когато притежаваш колекция от многообразието на живота, ти се струва, че си видял всичко. 

 

 Докато чета, ми се струва, че образът му е изграден много повърхностно и клиширано. Но това е по-скоро желан ефект. Никифоров обича да си играе с клишетата, превръщайки ги в нещо неустоимо, от което читателят да не може да откъсне поглед.

Апостолов тръгва по следите на мистичен ръкопис, който описва как може да бъде видяно лицето на Смъртта. А защо не и да бъде запечатано на фотолента. Историята ни препраща между миналото и настоящето. Върти ни между легенди, мрачни ритуали и още по-мрачни души.

Възможно ли е да нбъде направена снимка на Жената с косата? На какво е готов един фотограф, за да заснеме такъв кадър? И какво му остава след това? Възможно ли е да се срещнеш лице в лице със Смъртта и да останеш жив, за да разкажеш за нея?
Как изглежда смъртта?
Имате само 250 страници, за да си отговорите.

"Софийски магьосници: Вещиците от Витоша" - Мартин Колев (Ревю)


Заглавие: "Софийски магьосници: Вещиците от Витоша"



Автор: Мартин Колев
Издателство: Сиела

Година: 2019
Брой страници: 312

Ето така започна карантината за мен. И да ви кажа грам не се оплаквам. 

Когато прочетох "Софийски магьосници" си казах: "Дано тази книга се превърне в поредица", защото идеята на Мартин Колев е едновременно супер свежа и носи приятно old school усещане. И вече трета книга подред съм на това мнение. 

Добре дошли в една София, която винаги сте подозирали, че съществува, но никога не сте виждали. Е, със сигурност сте забелязвали малките знаци - магичната аура, която витае около някои невзрачни на пръв поглед хора, разни гризачи, които уж прибягват покрай блока, но изведнъж се спират и ви гледат така че аха-аха и ще ви проговорят, малки заведния, които като че ли нарочно са маскирани да се слеят със сивата фасада на сградите около тях, за да ги подминава винаги погледа ви и странната атмосфера, която витае вътре, ако все пак нещо ви дръпне и ви накара да влезете. Или как понякога облаците като че ли заобикалят някои хора, все едно слънцето ги следи с поглед.

 
Но нали сме големи хора и не вярваме в приказки, та все махваме разсеяно с ръка и си казваме "Въобразявам си разни неща"
Е, Мартин Колев вярва в приказки. За щастие. И ги разказва с удоволствие. 

След като Бриан няколко пъти спаси света, беше време да му дадем малко почивка. Нека не забравяме, че той е все още чирак. А и огромното магьосническо наследство, оставено му от Налъмов, като че ли му дойде в повече. Дневникът на дядо му, пази в себе си много тайни. Опасни тайни. Тайни заради, които Бриан отново е преследван. Но нали Буря си е предвидлива, та бързо го укри, за да не го сгащят лошите, преди да е готов.

И в този момент за моя огромна радост на сцената се качи отново не кой да е, ами онзи безпътен странник Свилен, който винаги има вид на човек, на когото не му се занимава с нищо, но накрая помага, нали, от него да мине. 
Този път Свилен се връща с гръм и трясък. Някой чупи Печатите. Онези, които пазят света на хората от демоните. Тънка граница дели нашия свят от този демоните. И всяка година в дните на зимното и лятното слънцестоене тази граница изтънява до прозрачно було, тънка паяжина,която може да бъде скъсана само леко подухване. И единственото, което ни пази, са Печатите. 
Повечето Печати вече са унищожени, а слънцестоенето приближава. И ако искат да спасят отново света ще трябва за пръв път магьоници и вещици да работят заедно. 
Макар че би трябвало да са на една страна, открай време магьосниците и вещиците имат търкания помежду си. Маговете смятат вещиците за твърде несериозни, вешиците път смятат магьосниците за твърде високомерни. Но Свилен като че ли е на път да се превърне в свързващото звено между тях. 
Друг е въпросът, дали ще успеят да се примирят с различията си и да огладят малко острите ръботе на характерите си.Също така Свилен ще трябва първо да омилостиви и приятелите си, както и Ванина, защото ако си спомняте той просто си хвана един ден шапката и каза: "Аз тръгвам". И замина.
Да ви призная, Свилен ми е един от любимите персонажи. И тъгувах малко, когато във "В сърцето на Странджа" Мартин Колев го извади от шахматната дъска. Добре, че там имаше книга-игра, та бързо се омилостивих и зачетох.

В този ред намисли едно от нещата, които ми харесаха наистина много в третата книга, е именно това, че Мартин Колев разгърна вътрешния свят на Свилен. Показа ни го такъв, какъвто е, без камуфлаж и оправдания. Даде ни историята и емоционалната тежест, която стоеше зад неговото решение да замине. Насочи светлината към всичките му недостатъци и грешки и му помогна да изплува от плаващите пясъци, в които сам затъваше упорито.
А начинът, по който свърши "Вещиците от Витоша", направо крещи, че ще има четвърта книга. И толкова по-добре.