петък, 20 септември 2019 г.

"Мостът на Клей" - Маркъс Зюсак (Ревю)



Заглавие: "Мостът на Клей"



Автор: Маркъс Зюсак
Издателство: Пергамент Прес
Превод: Светлозара Лесева
Брой страници: 528

Година: 2019


От всички книги на Маркъс Зюсак най-малко харесвам "Крадецът на книги", ако изобщо мога да използвам подобен род определение за творчеството му. Защото аз абсолютно и безусловно обичам всяко изречение излязло изпод перото на този човек. Зюсак умее да пише за семейството по начин, който малцина могат. А когато нещата опрат до отношенията между братя, били те двама като в трилогията за братят Улф или петима, както е тук, е безапелационен майстор.

Имам чувството , че ще прецакам това ревю, защото историята на семейство Дънбар е изтъкана от толкова много нишки, които се преплитат една през друга във времето...изтъкана е от емоции, сълзи юмруци и смях, защото такива са си момчетата - един чуден възел от лакти, кости и колена. Чудя се колко далеч мога да стигна с думите си, без да разкрия неща, които ми се иска сами да разкриете.
А може би не е нужно.

Чувствах се по-сходен начин, когато четях трилогията за братята Улф. Опустошена, привързана, част от тях. Когато Зюсак разказва, имам чувството, че двамата с него сме част от семейството. Седнали сме като Пени и Клей на пода, опрели гърбове в кухненските шкафчета и той ми разказва истортии. А аз слупам ненаситно.



Това е една обикновена банална семейна история. Една борбена майка, която умира. Един неспособен да продължи напред баща, който си тръгва. И пет момчета, които трябва да се научат да се справят сами.
Но не ги жалете чак толкова. Не, защото не са окаяни. О, такива са. Нещастни и щастливи едновременно, силни и слаби, кротки и диви. Но не ги съжалявайте, защото не такова отношение заслужават. Братята Дънбар са колоритни и цветни личности, всеки идиот по свое му.


Да получиш един след друг ударите, които поразяват семейството им в тази крехка възраст, несъмнено оставя трайна следа. Но те се сплотяват, карат се, бият се, нали са си момчета. Но дори и битките им преливат от споделени чувства, които като везна се излиwат от единия в другия, готови да запълнят празнината за малко, да спрат болката, преди отново да се влеят в старата празнина и да утешат нея отново.

Загубили Пени, изоставени от Майкъл, братята Дънбар оцеляват. Продължават да вършат щуротии, пазят си гърба един на друг и са готови всеки миг да се хвърлят един срещу друг в ожесточен бой. Заедно са. Пет момчета в празната къща, изпълнена със спомени.
До деня, в който баща им се връща и ги моли да му помогнат да построи мост. В този миг се превръщат в четири момчета и един предател. Клей, който ще се изпъне като струна, за да построи един мост между всяка точка в това разбито семейство. Мост между минало и настояще, мост между тъгата и радостта, мост между живота и смъртта. Мост направен от него.



Зюсак познава и борави ужасно добре с механизмите на сложните семейни взимоотношения. Такива каквито са. Мрежи, в които всеки от нас се е оплитат. Борба на воля, инат. Смях, крясъци, позволени шеги и такива, които преминават границата на изградения авторитета. Последствия, тайни, предателства, признания, искреност и вина. В тази простичка история ще откриете частици от себе си, които може би отдавна сте погребали, ще изровите някои прашни призраци от гардероба, ще ги отупате от прахта и ще си припомните щастието и ужаса, в които са ви хвърляли те. Ще ви се прииска да сте имали братя. Ще си спомните колко мразехте и обичахте братята си.

Чудя се, какво ли е да прочетеш Зюсак, докато си тийнейджър. Вероятно несравнимо.
Да, знаете, одрасках само повърхността. И не знам дори дали я драсках или просто я погалих с перце. Във всеки случай "Мостът на Клей" е много повече от това, което ще прочетете тук.





четвъртък, 19 септември 2019 г.

"180 секунди" - Джесика Парк (Ревю)



Заглавие: "180 секунди"



Автор: Джесика Парк
Издателство: ICU
Превод: Елка Виденова
Брой страници: 300

Година: 2019




Не се стърпях до Алеята и си купих "180 секунди" някоко дни преди това, което не е чак толкова чудно за мен, защото когато съм нетърпелива, нищо не може да ме спре. И може би това е една от причините за противоречивите ми чувства - еквалайзъра на очакванията ми, който се бе напълнил до дупка и повече нямаше място за буфериране.

Алисън е сирак. Прекарала е по-голямата част от живота си в различни приемни семейства. Свикнала е да не се привъзва към никого, защото разделите след това са още по-тежки. А чувството, че те изоставят отново и отново е като остра кама, която разкъсва незарастналите ти вътрешности всеки път. Повече от предишния.


Има един начин да оцелееш в системата. И той е да издигнеш непробиваеми стени между себе си и света, да не пуснеш никъде котва, да не позволиш на никого да се превърне в реална част от живота ти. Важното е да оставиш всичко да мине покрай теб и да те остави незасегната. Никой не е способен да се справи с постоянните промени и раздели, без да закоравее по един или друг начин. Мисля, че Джесика Парк е уловила много прецизно какъв би бил света през погледа на една "Алисън".


Младото момиче, може и да не е щастлива, но поне се чувства защитена. Донякъде. Преградите си вършат работата. До деня, в който не застава на стола срещу небезивествения Ебсън и не се забърква в един от социалните му експерименти. Признавам, че идеята за 180-секундното предизвикателство е стахотна. Повечето от вас са гледали подобни експерименти и несъмнено са ви се сторили интригуващи. Вероятно дори сте се чудели какво е усещането. Джесика Паркър повдига лекичко завесата. Акцентира, разбира се, върху емоционалната част. Но в тези ситуации именно тя е важната.


И оттук всичко започва да се развива със светкавична скорост. Ебсън е просто прекрасен. Добър, мил, състрадателен, чаровен, красавец, духовит, жертвоготовен и на всичко отгоре си има тъмна тайна от миналото, глупава грешка коствала много на него и сестра му. Но това е нещо, за което не бихме могли да го виним. Ебсън е просто толкова невероятно перфектен, че на моменти ми се струва хартиен, сякаш плътта му всеки миг ще се скъса и ще се окаже, че Алисън си е имала въображаем приятел. Което между другото щеше да е много добър туист в историята. Но нека не се отплесвам.

Все пак мога да дам допълнителна точка на Джесика Парк, понеже излезе от рамката на класическата тийн история. Връзката между Алисън и Ебсън бе може би единственото стабилно нещо през цялата книга. Въпреки малко разколебаното начало и безтегловната основа, все пак устойчивостта е на лице. А разковничето се оказа не другаде, а в прителството на Алисън и Софи. И тук нямаше как да не направя аосциаята с "Вината в нашите звезди". Невъзможно е да останеш безпристрастен към подобен развой на събитията. Плаках, тъгувах, смях се, надпреварвах се с времето, ядосвах се, разочаровах се...Историята е наистина затрогваща и трябва да сте от камък, за да не се размекнете поне малко.


Когато чета истории като тази, чувам как тежките ми окови падат звучно на земята и една след друга емоциите ми излитат свободни като хали. Завъртат се около мен и  ме подхвърлят в силните си ръце. А след въртележка се чуствам винаги спокойна, освободена, умиротворена.
Сега ще завърша по най-клиширания начин, които можете да си представите и ще ви кажа, че "180 секунди" е една наистина трогателна история за силата на любовта. Любовта изобщо - любовта към живота, към радостта, към хората. Всеки от нас рано или късно в живота си стига до една повратна точка, в която трябва да реши дали да се затвори за света или да се влее в него, с цената на всичко, колкото и  пъти да бъде наранен, колкото и близо да е до бездната. Е, ако сте там в този момент и лъкатушите по ръба, прочетете "180 секунди", а защо пък не и да вземете участие в някой социален ескперимент, ще научите неподозирани неща за себе си. :)





понеделник, 9 септември 2019 г.

"Баба Марта и месеците" - Слави Ганев (Ревю)




Заглавие: "Баба Марта и месеците"





Автор: Слави Ганев
Издателство: Сиела
Брой страници: 248
Година: 2019


Усещам, че често когато седна да пиша за впечатленията си от някоя книга, често влизам в тона и настроението на автора. Така сега например ми иде да ви кажа "Любезни читателю, знай, че тая книга не е като никоя друга, която си чел."

Още когато я купих ми направи впечатление едрия шрифт, широкото междуредие и илюстрациите, които обикновено навяват за леко четиво, подходящо и за по-малки деца, за да им бъде лесно да следят реда и да усещат как напредват с историята, разгръщайки по-често страниците. И определено смятам това за плюс. 


Слави Ганев е избрал да разкаже историите си под формата на притчи, следващи сюжетната линия. И макар малко да заобиклаят, прескачат, после пак се връщат на главния път на повествованието, спокойно можем да наречем това история, а не сборник.


Всичко започва с Баба Година и Дядо Време, които в началото съвсем не са били баба и дядо. Но нали ние хората живеем по-малко от една обиколка на Дядо Време, та за нас са си прастари.
Запленен от прекрасната пъргава Година, Време се влюбва в нея безусловно. А от тяхната любов се раждат месеците. Всеки по своему различен - вечно веселият май, топлият Януари, който в името на хората се превърнал в най-студения месец, умният Септември, парцаливият Април, проклетата Марта, кой от кой по-особен, всеки противоположност на другия и все пак братя и сестри.


Но да се върнем в окото на бурята. На мартенската буря.
Ей, Марта била толкова проклета, че лошотията й край нямала. За секунди се разгневявала и сковавала цялата земя в студ и сняг. Никой не смеел да се изправи пред гнева й. И не било никак лесно да се живее с нея. Но пък бързо се усмихвала и когато това станело всичко наоколо грейвало, цветята цъфтели и хората изскачали от домовете си с усмивка на уста, благословени от неспокойния нрав на Марта.

Ако прочетете тази книжка, много неща ще разберете. Кой е Дядо Коледа и откъде идват подаръците всяка година? Откъде е дошла традицията на първи март да си връзваме мартеници? Кои са Пижо и Пенда? Как е създадено първото вино? Защо и как са се повявили първите монзухари? И много, много други отговори, чиито въпроси даже не сте сетили да си зададете.


А най-хубавото е, че Слави Ганев е избрал личното обръщение, за да напише своята книга. И по този начин, говорейки директно нам читателя, създава един неразрушим мост между него и себе си. Мост, по който може да мине всеки. Ще почакам няколко години години да порастне малката ми дъщеричка и тогава ще й я прочета. И вместо "Любезни читателю...", ще й река "Скъпа Марти..." и ще бъде наистина страхотно.


Таман дотогава ще е излязла и следващата книга, защото ако Слави Ганев не продължи да ни разказва притчи, подозирам, че ще бъде публично линчуван. :) Особено като се има предвид още колко интересни истории обеща да ни сподели.




"Евърлес" - Сара Холанд (Ревю)




Заглавие: "Евърлес"




Автор: Сара Холанд
Издателство: Егмонт
Превод: Лили Илиева
Брой страници: 336


Година: 2018



Отдавна мина времето, в което не признавах пред себе си, че съм YA фен. Но няма какво да се лъжем. Обичам този жанр. Особено след натрупване на няколко сериозни книги. В такива моменти имам нужда от някое интригуващо и лесно смилаемо четиво, което може да ми поднесе досра доза смях, напрежение и трепет.

Макар че мога спокойно да кажа, че Сара Холанд не е подходила с много хумор към нещата. Но концепцията й е дяволски добра.

В кралство Семпера времето е пари. И парите са време. Буквално. Кръвта плаща дълговете.
Джулс е родена в столицата Евърлес и прекарва ранното си детство в охолство и в компанията на младите принцове. Но след събития, които остават малко в сянка, семейството й е прогонено оттам. Едно е ясно, за всичко е виновен жестокият принц Лиъм, който винаги се е държал студено, надменно и арогантно. Човекът, който мрази Джулс повече от всичко на света.
Принудени да бягат, Джулс и баща й, се установяват в едно малко градче на име Крофтън, където тънат в мизерия и изплащат с кръвта и времето си непосилни дългове. Но това няма значение, защото са в неизвестност, защото Лиъм не знае къде са и това държи дъщеря му в безопастност.

До деня, в който става ясно, че дълговете им са прекалено големи и ако не се направи нещо, Джулс ще загуби баща си. Затова тя заминава тайно за Евърлес, където планира да работи здраво, без да се набива на очи и за нула време да се върне у дома с достатъчно спестени кръвни монети, за да изплатят дълга си и да заживеят нормално, а защо не дори и да се върне в училище, да бъде нещо.

Но разбира се, нищо не протича така както си го е представяла. На Джулс те първа й престои да загуби много, но и да открие много. Тя ще се срещне отново очи в очи с детската си любов принц Роуан и неговият брат, когото мрази до мозъка на костите си - Лиъм. Предстои й да открие опасни тайни за семейството си. И да научи повече за легендата за Магьосницата и Алхимикът. Предстои й да се превърне в част от един мит, който се носи като мъгла от уста на уста без да е ясно каква е истината.

Сара Холанд е щедра на тайни и разкрития. Действието е динамично, осеяно на всяка страница с интригуващи ситуации, които носят потенциалната опасност на един немислим край.
В крайна сметка доста неща се случиха. Някои очаквани, други не толкова. Но определено остана голяма пропаст, изпълненена с теории и схеми до следващата книга "Евърмор", която за мое огромно щастие е по книжарницаите от известно време насам. Така че няма да ми се наложи да чакам по принуда.




четвъртък, 5 септември 2019 г.

"Спасението на Хенингтън - Патрик Нес" (Ревю)




Заглавие: "Спасението на Хенингтън"



Автор: Патрик Нес
Издателство: Студио Арт Лайн
Превод: Златка Миронова
Брой страници: 560

Година: 2018



"Спасението на Хенингтън" е дебютният роман на Патрик Нес и определено бих казала най-впечатляващият дебют, който съм чела досега.

Обичам творчеството на Нес. Без изключения. Влюбих се в "Часът на чудовището". После се влюбих в трилогията "Не пускай ножа", после в "Ние, останалите, просто живеем тук", в "Освен този живот", в "Жената-жерав", в "Освобождение"...

И макар да мога смело да заявя, че познавам творочеството му добре, едва сега си давам сметка колко малко знам. Започвам да се чудя, какво не му е наред, за да напише дебютен роман с такъв размах. Ако сте прочели "Хенингтън" вече, ще ме разберете. Защото няма как да отречете гения и риска, които се преплитат в "необработеното" перо на един млад, неизвестен никому писател през далечната 2003 г. 

Впечатлена съм и от издателя, който е решил да издаде книгата му. "Хенингтън" е наистина диамант, но ако трябва да бъда честна, не съм сигурна, дали щях да й дам шанс, ако вече не познавах автора. Съгласете, особена е. Това е чара й, това е силата на тази книга. Но определено не е нещо, което просто, ей така, ще влезеш в книжарницата и ще си купиш.

Патрик Нес като че ли се чувства удобно в царството на магичния реализъм, от който ще намерите следа във всичките му книги.  Изглежда всичко е започнало така, в това измерение. 
Хенингтън е крайбрежно градче в една измислена или постапокалиптно измислена паралелна вселена на нашата. Хенингтън е идеалната метафора за съвременния свят. Жителите на това причудливо градче си имат всичко. Кметица, която от години изпълнява задълженията си съвестно и отдадено на града, работейки здраво в името на ценностите и профъфтяването на хенингтънци. 
Имат си и богаташи и добри предприемачи - в добрия и лошия смисъл на думата. Както и клуб, за задоволяване на специфичните нужди и желания на гражданите (да знаете, че оттук идва онова содом-и-гоморско изречение на задната корица, което ще кара хората около вас да се съмняват какво точно четете).
Имат си за опора стабилността на бондулейската църква. Имат и подкрепата на пастора и бога. 
Това, което обаче няма да  срещнете, в който и да друг град, е Горхотът. Стадо носорози обикалящи Хенингтън и околните земи от много години. Стадото е част от пулса на града, част от потока на движение, част от сърцето на хенингтънци. Те не правят никому зло и никой не ги закача. Поне засега.
И както може да се очаква от Патрик Нес, читателят не остава изолиран и от съзнанието на носорозите. Наред с всички сюжетни линии, които постепенно се заплитат, тук-таме ще срещате по някоя и друга глава поветена на това как вижда събитията водачката на грохота. 

И ако всичко от ерата на Пистолет насам, вече е започнало да върви в своето русло, без да излиза от релси, то доста обезпокойтелни събития са на път на де случат. Черният вятър вече е повял в Хенингтън и един човек е пристигнал. Човек, който ще се окаже катализатор на предстоящия въртоп. 
И  съвсем типично за Патрик Нес наред с глобалните промени, които вече настъпват и които задават посоката в действието, всъщност малките истории са тези, които движат и осмислят всичко - като например борбата на Жаки с форума, непреклонната любов между Лутър и Питър, силната връзка между Кора и Албърт, неопетнените лидерски умения на Макс Латъм, животът на Магърти около Грохота... 
Давам си сметка, че всички тези имена не ви говорят нищо сега. Не е и нужно. Достатъчно е да да знаете за съществуването им, достатъчно е като четете просто да напаснете дребните пъзели, за да видите как големият сам се събира. 

Каквото и да ви кажа за тази книга ще бъде вярно. Не знам дали това ви позволява да добиете представа с какъв размах действа Нес още в първия си роман. Тази история има елементи на драма, романтика, трилър, еротика, приключенски, екшън, криминале и хумор, така че в който и жанр да я сложите няма да сбъркате и няма да сте напълно прави. 

През всичките над петстотин страници Нес борави с шепа хора в ръката си, но характерите им са стабилно развити, подплътени и подкрепени с последващите им действия. Първоначално може и да тръгва малко тромаво, защото е трудно, особено за човек като мен със слаба памет, да се ориентира сред тези шепа хора, да запомни имената, лицата им, миналото им, да направи междуличностните и сюжетни връзки между тях, за да изгради рамката на книгата. Но е и истина, че веднъж започнете ли, няма спиране. 






вторник, 3 септември 2019 г.

"Злият крал" - Холи Блек (Ревю)





Заглавие: "Злият крал"

Автор: Холи Блек
Издателство: Ибис
Превод: Боряна Даракчиева
Година: 2019
Брой страници: 288



Какво е първото нещо, което прави човек след като затвори и последната страница на "Злият крал"?
Отваря Goodreads, проверява датата за публикуване на третата книга от поредицата и започва да смята на ум при бързината, с която Ибис работят, колко най-скоро може да му е в ръчичките.

Не можах да се стърпя и да си дочета поне една от трите наченати книги и зачетох първите редове на "Злият крал" непосредствено след като отворих кутията. След като "Жесткият принц" ме остави изпълнена с любопитство и схеми, не ми беше особено лесно да дочакам краткото време, в което и продъжелението се оказа в ръцете ми. И въпреки изкупчената ми кошница с очаквания, мога спокойно да кажа, че "Злият крал" има само един недостатък. Тази книга е просто ужасно кратка. Не може да пишеш толкова увлекателно, да си разперил мрачните нокти на въображението си над незащитения ум на читателя и това да се ограничиш в няма и триста страници. Просто не е правилно. Когато си написал толкова пленяваща история, трябва да позволиш на читателите си да останат потопени в нея повече от 3 часа.

След кървавия преврат, ситуацията в Царството на феите не се е подобрила особено, въпреки че Джуд изпълни плана си. Тя издърпа конците по единствения възможен начин, за да постигне целта си. Излъга всички и постави на трона Кардан, своя отколешен враг, за да може Оук да израстне в безопасност и спокойствие, далеч от дворцовите интриги, за да се превърне във владетеля, от когото има нужда неговият народ.

Но тази машинация си има своята цена. Кардан е във властта на Джуд за една година и един ден. Това е времето, в което Джуд на практика може да управлява задкулисно Царството на Вълшебния народ. Но това време е крайно недостатъчно. Да не споменаваме, че Кардан не е най-подходящият избор за марионетка. Той, разбира се, изпълнява заповедите на Джуд, защото просто няма начин да не се подчини. Нито пък изглежда това да го притеснява по някакъв начин. Но Джуд и преди е правила грешката да подцени острия ум на събеседника си. Така че рядко нещата протичат точно по план.


Джуд заема центрлно място в играта за трона, към който се стремят много страни в тази история. Това я превръща в мишена и в главен оператор на действието едновременно. Сякаш всичко и едновременно с това нищо не зависи от нея. Конците отдавна са зидърпани и на нея й предстои тепърва да мине без лабиринта от интриги, тайни и лични интереси, който в е момента арената за трона.

А Кардан, който седи по цял ден лентяйства и гуляе, е един от основните фактори, които карат феите около тях да си мислят, че мястото на върховен крал на феите всъщност е свободно.

Не искам да изпадам в детайли, защото всяко действие и дума в тази история са толкова взаимосвързани, че няма начин да не ви подскажат как ще се развие сюжетът. Затова ще акцентирам върху нещата, които настина ме впечатлиха.


Когато една YA поредица, започне толкова мрачно като "Жестокият принц", често това хвърля заплашителна сянка върху главните персонажи. Тогава мнозинството от писатели използват тази сянка, за да направят рязък завой и да превъртят ролите, така че читателя да остане изненадан. Това е онзи похват, който аз наричам "герой под прикритие". И тъй като Кардан е очевидно част от двойката главни герои и тъй като още по-очевидно му се падна незавидно зла роля в първата книга, наистина очаквах Холи Блек изведенъж да изкара някакви скрити тайни, които ще докажат, че той си е имал сериозна причина за всичките си действия. Че всичките му грехове ще опадат като есенни листа и дори и онзи малък процент предпазливи читателки, които още не са се включили, ще се повляят от магията на доброто момче, което само се преструва на лошо, впечатлени от резкия контраст.


Но за мое оргомно удоволствие, Холи Блек не го прави. Тя не се опитва да оправдае грешките на своите персонажи. Оставя ги да поемат отговорността за своята жестокост. Да признаят пред себе си и да приемат чудовищната си страна, онази която наранява другите и изпитва задоволство от това. И да продължат напред с ясното съзнание какво са извършили, какво са готови да извършат в името на идеите, в които вярват, без да измият ръцете си, търсейки дара на прошката.


Миналия път нарекох Холи Блек мрачната кралица на YA фентъзи жанра и тя продължава да се доказва като точно такава. Няма нищо невинно в тази история. Кардан е все така привлекателен, умен, властен, чаровен и крайно опасен. А Джуд.. Е, Джуд си е Дужд - тя е едно малко уплашено човешко момиче, което признава за свой дом повече света на феите, отколкото този на хората. Също така е хитра, арогантна и убийца. Писнало й е да е дребна и безпомощна, да е плячка в света на хищниците. Затова се превръща неуловима сянка, в непобедим воин, във властен кукловод. Маска след маска скриват лицето и страха й, докато поведението, походката и изражението й не се вкаменят дотолкова, че сама да се почувства уверена и силна. 


Холи Блек задава нови измерения на категориите за добро и зло. Джуд и Кардан са далеч от образите на добрия герой в една история. И двамата извършиха толкова жестоки неща, без след това да изпитват вина за действията си, че моралът по-скоро би ги зачислил в отбора на злодеите. Но те не са зли. Те са наранени, самотни, уплашени, озлобени, жестоки, но не и зли. Дълбоко в себе си, техният компас сочи в правилната посока. А методите, които използват и арогантния им чар, ме карат единствено да се влюбвам все повече и все повече в тях.

Единственото нещо, което ме спаси от читателска депресия след ненавревменния край на тази привлекателна и  пак казвам - ужасно кратка история, се оказа недовършената "Спасението на Хенингтън", чието действие тъкмо бе достигнало апогея си, точно когато получих "Злият принц" и просто нямаше как да не я започна.

Но сега...Сега вече се чудя накъде да хвана. Холи Блек създаде нещо прекрасно, карайки ме да погледна по абсолютно нов начин на нея. А образите на Кардан и Джуд ще останат със сигурност сред най-ярките в читателската ми памет и вероятно постоянно ще изскачат за сравнение при всеки следващ YA фентъзи роман, който подхвана.
Мислех, че по-високи очаквания за тази поредица не мога да имам, но явно пак съм сбъркала. Холи Блек се постара и отвя представите ми за това какво да очаквам.
Сега ми остава смирено или не да чакам.





***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***





четвъртък, 29 август 2019 г.

"Освобождение" - Патрик Нес (Ревю)




Заглавие: "Освобождение"

Автор: Патрик Нес
Издателство: Студио Арт Лайн
Превод: Златка Миронова
Брой страници: 202
Година: 2018








Когато потъна във въображението на Патрик Нес, повече не мога да изляза. Винаги си купувам всяка негова нова книга в деня, в който я докарат в книжарницата. И си я пазя. За черни дни.  Неговите книги винаги са в графата "за черни дни". В такива моменти, когато главата и сърцето ми са празни, най-трудно е да взема решение, какво ще чета. Ако книгите са моето лекарство, как се очаква да оздравея, без да чета...

Сега за пръв път след "Часът на чудовището" започвам книга на Нес, не защото съм в безизходица. Не стига това, но и след "Освобождение", продължих отново със "Спасението на Хенингтън". И потънах още по-дъбоко.
Всички куршуми са изстреляни.


Знаете ли, няма по-добър начин да разберете идеите на Патрик Нес от този да ги прочетете. Не с всички книги е така. Ситуациите, които той залага са многопластови и двустранни. Гледни точки няма да ви липсват. Патрик Нес обича да акцентира върху осъзнаването и признаването на истинските ни чувства. Ообича да се рови в най-дълбоките, най-срамните кътчета от човешката душа. Там където всеки крие своите малки тайни, от които се страхува или срамува. Всяка дума, всеки жест и лъжа биват грижливо прибрани там, където светът не би могъл да ги достигне. Никога. Това са онези мрачни истини, чието същесъвуване предпочитаме да игнорираме, които искаме да скрием.

Защо ли? Ами защото това ни прави по-добри хора. По-нещастни, но по-добри. 

Патрик Нес заравя по една такава тайна у всеки от своите герои и го тласка ред след ред, докато накрая не го притисне в ъгъла и не го накара да я признае. Да застане пред света и да признае всичко. Гол. Уязвим. Заложил всичко.


Адам е седемнадесетгоден младеж, който расте в пуританско градче, в още по-пуританското семейство на пастора, където Бог вижда всичко. Но Адам е спрял отдавна да се осланя на този Бог. Днес е денят, в който ще загуби част от себе си. Довечера е канен на парти, по случай изпращането на тази част. Но до довечера има цял един ден, в който и малкото останали стожери около него ще се срутят.


Адам вече е усетил тръпката на голямата любов, както и колко безмилостно може да наранява тя. Успял е и да излекува тази болка с нова любов. Успял ли е наистина?
В един ден всичко отива по дяволите. Всяко нещо, което би имало някакво значение в неговия най-обикновен живот се срутва с гръм и трясък в рамките на един ден. А вечерта му предстои срещата с момчето било някога голямата му любов. Или все още е?


И докато светът се разтваря под краката на Адам и се опитва да го погълне и завлече в Ада, в другия край на малкото скучно градче, от езерото излиза призрак, свързан с наскоро убитото момиче. Призракът се отправил към сърцето на града и помита всичко след себе си. Имат ли изобщо жителите на това малко схлупено градче шанс за спасение?


Патрик Нес има изумителния талант да достига с думите си до страховете, които глождят всички нас, поради едно или друго. И когато успява да го направи по толкова прекрасен и красноречив начин с толкова малко думи, просто нямам какво да добавя. Между тези две корици сред не много на брой страници се крие цялата объркана вселена на един тийнейджър. Неговите най-обикновени проблеми, които обаче могат да се превърнат в истински апокалипсис. И какво като са най-обикновени? Какво като се случват със стотици други тийнейджъри по света в този миг? Това решава ли нещата по някакъв начин? Помага ли ти да подредиш бъркотията в ума и сърцето си? Прави ли ги по-незначителни?



"И на кого му пукаше, че е обичал с любовта на петнадесет-шестнадесетгодишно момче? Нима от това тя ставаше по-малка? Двамата бяха по-големи от ония идиотчета Ромео и Жулиета! Защо всеки, излязъл от тийнейджърството, автоматично започване да се отнася със снисхождение и пренебрежение към всяка любов, която изпитва човек през тези години? На кого му пука, че порастваме и надживяваме младежките си чувства? Нима от това те стават по-малко истинни, отколкото са били в дните на болка и еуфория, в които сме ги преживявали? Истината винаги съществува само днес и сега, дори когато си млад. Особено когато си млад."

Звучи някак блудкаво и омаложаващо, ако кажа, че това е един роман за съзряването. Но той е точно такъв. Това е моментът, в който спираш да бягаш от страховете си, изправяш глава, стискаш зъби и се освобождаваш от оковите на собствените си грижливо пазени тайни. Моментът, в който най-сетне си готов да посрещеш удара с вдигната глава. С ясното съзнание, че ще заболи много. и въпреки това не бягаш. Забиваш пети в пясъка и просто се затичваш към него. И както всеки роман на Патрик Нес, този също отправя своето послание към света и носи по една солидна раница кураж за всеки, който има нужда от него. 






"Деца от кръв и кости" - Томи Адейеми (Ревю)



Заглавие: "Деца от кръв и кости"
Автор: Томи Адейеми
Издателство: Егмонт
Превод: Надя Златкова
Брой страници: 528
Година: 2018


Колко прекрасни думи прочетох за тази книга и колко пъти я подминавах. Все ми се струваше прекалено сериозна за YA и прекалено лежерна за сериозна литература. А когато не съм сигурна как да класифицирам нещо в ума си, ми е трудно да го синхронизирам с онова вътрешно усещане, което ме тегли към опреледелена книга в определен момент. И макар и да се нареди отдавна на един от рафтовете с непрочетени книги у дома, "Деца от кръв и кости" като че ли никога не влезе в техните редици.
Затова просто я започнах. Насила. Защото поне трябваше да й дам шанс. Не е нейна вината, че аз съм сбъркана и не ме слуша главата.

В крайна сметка останах не просто изненадата, а зашеметена. Преди да се усетя разгръщах стграниците на тази история ненаситно и жадно. Но фактът, че е увлекателно написана е най-незначителната от силните й страни.


Томи Адейеми избира да разкаже тази история по един изключително емоционален начин. И за да бъде шамарът още по-жесток, тя вплита и част от нигерийското си наследство в нея. Тежестта на митологията и вярванията на местното население помагат на Томи Адейеми да създаде своите образи кръв и кости.


Зели Адебола е момиче на прага между детството и зрелостта, което все още помни как е изглеждала магията преди Нападението. Преди да види как майка й увисва на въжето. Преди магията да изчезне. Преди тя да се превърне в безпомощна ларва.
И макар Зели да не е от тези, които биха се примирили кротко със съдбата си, тя е с вързани ръце. Какво може да направи една безполезна ларва? Зели може и да умее да върти жезъла и да се защитава, но може ли да се изправи сама срещу цялата стража и войска на крал Саран? Може ли едновременно да се бие и да пази семейството си?
Безполезна. Отгледана да се страхува, да се подчинява. Тя е просто ларва. Както и всеки друг божник, най-презрените твари в земите на Ориша.


Но съдбата има други планове за Зели. Съществуват три артефактка, с помощта на които магията може да се върне в Ориша и божниците да получат шанса да се защитават отново, да бъдат пълноценни хора. И когато принцеса Амари, дъщерята на крал Саран, открадва един от тези артфекти афектирана от убийството на най-добрата си приятелка, всичко изведнъж се преобръща. Начело на кралската гвардия, която преследва крадлата, застава нейният брат Инан. И неговата нерешителност създава най-голяма каша, която можете да си представите. Един цял град е унищожен - изгорен до основи, а жителите му изклани като прасета.  Амари, Зели и брат й Тзеин се оказват бегълци. А самият Инан затъва още по-дълбоко в противоречивите чувства, които объкват главата му от момента, в който за пръв път усети аромата на Зели.



"Имаш дълг, но имаш и сърце. Да избереш едното, значи другото да пострада."

Тази книга притежава всички опорни точки и качества на един съвременен фентъзи YA роман. Но тя отива и много отвъд жанра си. Има нещо много специфично в начинът, по който Томи Адейеми разказва. Можете да усетите емоциите й през страниците, да почувствате колко дълбоко слиза болката й. И сякаш въпреки тези чувства в себе си, тя самата успява да изплува над ужаса и да балансира добре историята си, да внесе в нея нужната доза смях и надежда.


Просто няма начин тази история да не достигне до своите читатели. Тя е като флаг, като бойно знаме, което ни обединява, което ни тласка напред и в същото време ни кара да се върнем назад, да си спомним. Кара ни да осъзнаем, че ако премахнем всички фентъзи елементи от тази история, в нея ще открием едно много остро зрънце истина, достатъчно, за да ни припомни, че можем да бъдем по-добри. Защото дори и Ориша да е измислена страна, а Зели просто героиня от книга, не едно и две деца са били жертва на насилие, загубили са семействата си, живота си... просто защото са ларви за своите насилници.


Томи Адейеми иска да върне магията в ръцете на тези деца, защото магията не може да излекува болката им, не може да им върне загубеното, но може най-накрая да им даде нещо така бленувано - сигурност и правото да живеят. 





"Татуировчикът на Аушвиц" - Хедър Морис (Ревю)



Заглавие: "Татуировчикът на Аушвиц"
Автор: Хедър Морис
Издателство: Рива
Превод: Маргарита Дограмаджян
Брой страници: 244
Година: 2019


Оказа се, че да пиша за "Татуировчикът на Аушвиц" е много по-трудно, отколкото очаквах. Натрупала съм вече пет чернови, които не улавят и на йота емоциите, които тази книга буди в мен. Да не споменавам, че няма и една довършена чернова, защото още в началото, когато подмина увода и пристъпя към същиснакта част, изглежда блокирам тотално.
И сега драсканиците ми са на път да отидат по дяволите....Продължавам да се блъскам в стена на края на задънена улица.


Това е историята на Лали - словак, еврейн, концлагерист. Или по-точно историята на Лали и Гита, защото както и да го погледна това е една любовна история, нищо, че в нея се говори повече за смъртта, страха и ужаса, отколкото за любовта.


Животът на Лали в един от лагерите на Аушвиц започва като този на всеки друг затворник - в общите бараки, с мизерна дажба, къртовски труд и в потресаващи условия за живот. Оцеляване на прага на смъртта. Но за разлика от мнозина, Лали е добре образован, притежава отлично чувство за време и такт. Лали знае кога може да си позволи да отговори и кога не. И едно наистина безценно нещо - Лали все още притежава своята човечност.


"Който спасява един, спасява целия свят."


Тази човещита събира и обединява хората около него. Тази човещина спасява живота му, когато другарите му от цялата барака го пазят и отделят от и без това оскъдните си залъци, за да му помогнат да оздравее. Тази човещина го запознава с татуировчикът на Аушвиц. И го превръща в негов чирак.
Когато известно време след това Лали сам заема позицията на татуировчик на Аушвиц, нещата коренно се променят. Той вече не е подчинен на капото, нито на управата на лагера.С този пост Лали се превръща в част от Политическия отдел на СС.


Ако попиташ германците, да бъдеш татуировчикът е чест, каквато никой еврей не заслужава. Ако попиташ лагеристите, да бъдеш татуировчикът е предателство, каквото никой не иска да извърши.
И все пак някой трябва да върши тази работа. Ако не е Лали, ще е друг. А в лагерите на смъртта правиш, каквото е необходимо, за да оцелееш. Всичко в името на живота, каквото и да ти коства това. Докато не се предаваш, имаш шанс, имаш път и надежда.


Лали се превръща в кръвоносен съд за лагера до степен, в която в кръвообращението са включени както лагеристи, платени работници, капо, надзиратели, дори някои по-висши офицери. Когато не татуира номера върху ръцете на новопристигналите, Лали снабдява целия лагер с желаните стоки. Така младият мъж се запознава за пръв път с Гита -  татуирайки ръката й. И така се превръща в дилърът на лагера, благодарение на приятелките на Гита.


Любовта между двамата лагеристи е дълбока и отчаяна, каквато може да се роди само в условията на безусловно страдание, на абсолютна безнадеждност. Тази любов цъфти и цъфти все по-силна с всеки изминал ден, напук на целия лагер, на всички нацисти, напук на смъртта, страха и ужаса, които пълзят в сърцата им всеки миг.


Едничкото красиво нещо в тази история е човещината, всичко останало е мрак, насилие, унижения, потисничество, смърт и бруталност. Вярвам, че затова и Хедър Морис е избрала да разкаже историята на Лали и Гита именно толкова дистанцирано. (Затова има и още една причина, но нея ще я разберете в края на книгата.)


Многизна обвиниха авторката, че е написата тази истприя сухо, скучно и бездарно. Но аз симпатизирам на този телеграфен стил, който Хедър Морис е избрала. Не е лесно да разказжете такава история, да вложите душата и сърцето си в тях и все пак да се съхраните. Невъзможно е да останете безучастни. Но написани така думите, създават сякаш една тънка предпазна стена, която поне малко успява да ви опази от урагана, който безмилостно вилне отвъд нея.


Това е една от онези смазващи истории, които изцеждат от теб и последната капчица живец. Притискат те в миризливата помия, припомняйки ти, че също толкова лесно утре ти самият можеш да си на мястото на Лали или Гита, затворен зад бодливата тел, по която тече ток. Да живееш в ежедневен ужас, дали няма да се превърнеш в следващото опитно заейче за експериментите на лагерния доктор. Дали няма да умреш от глад? Дали няма просто да паднеш на земята от изтощение без да си способен повече да с изправиш? Дали няма да се пречупиш и да намериш начин сам да сложиш край на този ад? Дали няма просто така да те убият за развлечение? Дали...


Но тази история ме изненада. Изненадаа ме особено в края си. И това като че ли я направи още по-горчива. И заби бодливите й тръни още по-дълбоко в сърцето ми, до степен, в която ако си позволя да ги изтръгна, ще умра от кръвозагуба.
А това, което истински смразява кръвта ми, докато чета е знанието, че историята на Гира и Лали е истинска. Нито една книга за концентрационните лагери не е лека за четене, но като си с ясното съзнание, че това, което четеш не е художествена измислица а биографична история, тежестта заплашва да те смаже.


Знам, че може би и вие като мен страните малко от книги, които се появяват в интернет пространството на всеки втори клик, но не забравяйте, че понякога има причина за това. И че докато не опитате сами, няма да разберете, коя от двете истини важи за вас. Така че дори и да ви е писнало да гледате мнения и коментари за "Татуировчикът на Аушвиц", вземете и я прочетете. В нея ще откриете още много неща под повърхността на историята за лагерите на смъртта. Тази книга ми даде една друга гледна точка, за която не бях помисляла преди. Често в такива книги ще срещнете думите "Направих каквото трябва, за да оцелея", но това обикновено означава или действия породени от крайно унизителните и мизерни условия, в които лагеристите са били принуждавани да живеят, или персонификация на злото у хора, които до вчера са били мачкани и душевно изтребвани, а днес получават мъничко власт, която ги превръща в чудовища. От страх, да не попаднат отново от другата страна на камшика.


Но тази история ми показа един образ, който не бях срещала преди. Образът на Лали, който изпитва ежедневна вина, заради това, че наранява собствените си хора. Който ежедневно изпитва страх, дали няма да го заплюят в лицето. Но въпреки всичко той татуира ръцете на еврейте и циганите доброволно. Има избор. Може и да не бъде татуировчикът на Аущшвиц, но въпреки това избира да е.  Дали биха могли да му простят това, което върши, за да оцелее? Дали би могъл да си прости сам? И какво му коства този избор... на него, на Гита, на красивата Силка, на всяка една от тези нещастни души, изгнили там?


Знаете ли, има някои книги, които просто няма нужда да бъдат написани красиво. Защото са истина. А Историята е жестока и безскрупулна. Тя не използва красив език, а кръв и власт, за да разкаже паметта си. 


 Надявам се, да видим на български и книгата за Силка, за която като си помисля дори, ме побиват тръпки. И въпреки това или точно заради това, се надявам.

петък, 26 юли 2019 г.

"Жестокият принц" - Холи Блек (Ревю)

Отдавна книга не ме е карала да се чувствам така. С първата си книга от поредицата "Вълшебният народ" Холи Блек просто замахна небрежно и разкара от хоризонта всяко едно начало на YA поредица, в което съм се влюбвала досега. И ако продължи в същия дух с лекота би заела челното място за цялостно творчество.

Познавам творчеството на Холи Блек само от кооперативната й поредица с Каси "Магистериум". И тя е супер сладурска. Но играе в различен жанр. Тя е значително по-детинска. И макар че обожавам невинността на детските книги, все пак трябва да призная пред себе си, че е невъзможно да ме преобърнат така, както YA успява. А това тук е в съвсем друга лига. 


"Жестокият принц" е изкушение и опасност, обгърнати от магия и жестокост.
Историята на Джуд е объркана и би ми отнело излишно много време, за да ви разкажа това, което иначе ще прочетете още в първите 5-6 страници от книгата. Това, което трябва да знаете е, че Джуд е човешко момиче отгледано в Царството на феите. Тя е слаба, крехка, изпълнена със страх и омраза. Подложена на постоянен тормоз, нежелана и отхвърлена от всички извън дома й. И въпреки всичко това е домът на Джуд. Тук е близначката й и по-голяма им сестра Вивиан. Тук е единственото подобие на родител, което тя някога ще има, след като именно това подобие на родител уби истинските й родители. Но дори и така, подобие е по-добре от нищо. Заради социалния статус на доведения й баща, Маддок, Джуд и сестра й получават образование, каквото получават само благодорниците от Вълшебния народ. И така двете момичета са принудени да учат с каймака на обществото. А този плод е наистина много гнил.


Човешките момичета ще останат завинаги чужди на този свят. Макар и израснали в него, макар и по-близо до него, отколкото до своя собствен, те винаги ще останат аутсайдери за Вълшебниянарод. Феите винаги ще гледат на тях с пренебрежение или с хищническата усмивка на орел над плячка. За двете момичета не остава нищо друго освен да наведат глави и да се молят да не бъдат забелязани днес, утре, вдругиден и всеки ден след това. 


Годините прекарани в потисническо, подигравки и страх акумулират в Джуд такова количество от омраза, каквото вече не може да бъде побрано в човешкото сърце, не и без да прелее.

И разбира се прелива. Вълната от възмущение и мраза се изсипва върху принц Кардан и неговите приятели. Най-младият принц е този, който Джуд ненавижда най-много от всички хора на света. Той е олицетворение на жестокостта и безсърдечието. И очевидно умира да си играе с нея. Да й върти мръсни номера, да я унижава и стъпква в краката си. Ежедневно. Но да пречупиш духа на Джуд не е толкова лесно.
О, този сблъсък е епичен. Джуд е уплашена и едновременно с това решена на всичко, само и само да не й се наложи отново да сведе глава. И в момента, в който това решение узрява у нея, корабът започва да потъва стремглаво надолу. Джуд е единственият човек, който може да съсипе всичко в Царството на феите и да го съгради отново. Но това няма да е лесен път, нито честен. Колко саможертви е готова да направи младата жена, за да постигне целта си?


Тази история е опасна, красива и жестока. А Холи Блек е безмилостна към своите герои. С всяка следваща страница тя разцъфтява пред очите ми като мрачната кралица на YA жанра.


Знам, че отминаха времената, в които авторите идеализираха своите персонажи. Сега литературният свят се е отърсил от хиперболизираните безупречни красавци, които идват на бял кон и спасяват злочестата безпомощна принцеса. Но Холи Блек е излязла много извън тази рамка, толкова много, че сякаш започва да оформя нова - своя собствена рамка. Тя не просто оголва персонажите си до кост, за да покаже недостатъците им и да ги съживи. Холи Блек създава нещо изключително зрелищно. Това е чистата, безмилостна жестокост, под която се крие единствено ураган от объркани чувства, с които човек не знае как да се справи. Те са мрачни, прокълнати и порочни, неспособни да контролират собствените си импулси на моменти. Тук няма благородни маски, а само чиста и свирепа безмилостност.


Джуд е потънала толкова дълбоко в своята омраза, че стрелката на вътрешният й компас вече рядко успява да предположи къде точно се намира правилното решение, това което ще причини най-малко страдания. Всъщност не съм убедена, че Джуд вече я интересува какви страдания и на кого ще причинят действията й. Нейните идеи изведнъж се разгръщат по-далеч от това простичко лично отмъщение към принц Кардан и неговите сънародници, към един народ, който чувства колко роден, толкова и омразен. Затова Джус иска да промени света на феите. Всичко, което има са омразата в сърцето и добрите си намерения, но замислете се, колко ужасни неща са се случил именно от добри намерения.


Кардан гори в свой собствен ад, като част от едно жестоко семейство, което не дава пукната пара за него. Изгаря от нуждата си да го разкъса и да му принадлежи еднакво и по равно. Но още по-ужасна е борбата с привличането му към слабото човешко момиченце Джуд. Желание, което го кара да я желае до степен, в която се отвращава от себе си.

Ако сте си представяли как Джуд и Кардан най-накрая ще признаят чувствата си един към друг, ще се прегърнат и обединят в името на това да изградят един нов по-добър свят за царството на феите, сте в голяма заблуда. Струната между двамата е обтегната от привличането и натрупваната с години омраза, която ще ги свърже в един нежелан и от двамата съюз. Съюз лишен и от капчица доверие, но и наситен с изпуснати мисли, тайни желания и неволни жестове.


Втората книга се очаква да бъде дори по-интригуваща и опасна и от първата. Нямам търпение да видя, дали или по-скоро как Кардан ще предаде Джуд, защото всяко друго развитие би опорочило тази красива и жестока история. И не по-малко искам да видя как ще се променя образа на Джуд. Как ще се справи с дворцовите интриги, как ще управлява марионетката си. Ще бъде ли тя кукловодът или ще се остави Кардан да й дърпа конците.


"Жестокият принц" оставя мрачни мисли и горчив вкус след себе си. Не можеш да очакваш кой знае каква добрина да се роди в света на феите, защото те просто са такива - могъщи, жестоки, безскрупулни и брутални. Те са естествени хищници - красиви, магнетични, чаровни, привлекателни за малките беззащитни агънца. Но какво се случва, когато агънцето се превърне във вълк? Какво ще направи тогава вълкът? М-м, нямам търпение да разбера.