"Ние, удавниците" - Карстен Йенсен (Ревю)

Заглавие: "Ние, удавниците"

Автор: Карстен Йенсен

Издателство: Жанет 45

Превод: Мария Змийчарова

Година: 2006

Брой страници: 832

Как се пише за книга-титан? 

Смея ли? 

Не, но въпреки това ще го направя, защото ми се струва, че твърде малко хора са прочели тази книга. Дори само един човек да не я прочел, пак бих казала същото. Тя си заслужава. Това, което Карстен Йенсен е създал е едновременно космополитно и миниатюрно. Този роман въплъщава в себе си целия спектър на емоциониалния свят на един човек. 

Ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щях да я дочета. Не може да вземеш историята на три поколения, не може да разказжеш историята на един цял век в 5 изречения.

Ето така го правиш, като Карстен Йенсен - в 800 страници наситени с всяка нотка от емоционалното, индивидуалното, социалното и световното израстване и деградация на един човешки век. 

Отне ми почти три месеца, за да прочета "Ние, удавниците". Умишлено. Всеки път я оставях с воля и усилие и нямах търпение отново да заплавам в морето заедно с удавниците. Да бъда една от тях. Не прелиташ през такава книга, макар че можеш. Тя те повлича във вълните си, също като морето тя е единственото, което може да противостои на гравитацията и да те остави безтегловен на носа на някой марсталски кораб, неспособен да се върнеш сам в реалността. 

Не. Четеш такива книги бавно, потъваш във всяка страница, вихриш се във всяка буря. И оцеляваш. Или се давиш.

Ние удавниците е от онези книги. Които просто говорят за живота без натрапена философия и смелен на прах, разтапящ се в мозъка екзистенциализъм.

Това е животът на удавниците. Всичко започва с една война и завършва един век по-късно с друга. 

Марсталци са моряци. Морето е тяхна любов и смърт, то ги влече към себе си и отблъсква със суровия си нрав. То е стремеж и живот. То е бягство и мъжка сила. То е препитание и гроб. 

В Марстал единственото, което можеш да направиш е да станеш моряк. Но там никой не става моряк по задължение. Морето е спасение и пример. То е заветната цел за всяко момче. А най-страшното е да не можеш да се качиш на кораб. Да останеш с жените.

Всички наричат Марстал град на моряците, но той всъщност е град на жените. Защото в Марстал остават само жените на моряците и техните деца, докато момчетата не пораснат достатъчно, за да бъдат моряци. В Марстал жените са майки и бащи, баби и дядовици, вдовици и сирачета. Те са всичко, те са семейството и опората на бъдещите юнги.

  Плаках и се смях с тях, загубих се и се открих. Карстен Йенсен не пише художствена литература, а история. Алберт, Кнут Ерик, Херман, Антон, Лауридс, те не са герои. Те са хора, истински. Самоотвержени и окаяни, такива каквито само морето и солта могат да изваят.  

(Тежка въздишка) Е, опитах. Истината е, че съм абсолютно неспособна да напиша текст, който да обхваща всичко в тази книга, дори половина не мога да опиша. Невъзможно е да се предаде емоционалния заряд, който носи тази книга. Той е като светкавица в морето - ако не те убие, със сигурност ще запомниш гледката за цял живот. Да ви разкажа за "Ние, удавниците", да ви споделя защо обичам нейните герои, би отнело вечност. Защото те са десетки. Цял един град, цял един свят. 

Затова ще ви кажа само едно последно нещо. Прочетете тази книга, ако не сте. Запазете й едно специално място във вашата библиотека, за да я дадете на момчетата и момичетата си някой ден, когато пораснат, когато станат родители самите те, когато са се сблъскали с живота. Тогава ще могат да я оценят. И ще я запазят в своята библиотека за вашите внуци. 

"Ние, удавниците" е прекрасна. Изминаха три седмици, откакто затворих и последната страница, а помня всяка нейна думичка, всеки моряк, всяка сълза. И още ме вълнува. Оставям ви някои от любимите ми цитати. Те сами говорят за себе си по-добре от всичко останало. 

 "Вече дори не смеехме да се огледаме от страх да не срещнем лицето на някой приятел и да не се впие в нас погледът му, който ни умолява за отдих, и се изпълва с омраза, сякаш ранените виняха нас, които все още стояхме на краката си, за късмета ни и единственото, което искаха, беше да са на наше място. Не можехме дори да кажем по някоя утешителна дума, защото нямаше да се чуе сред гърмежите. Трябваше да се задоволим само с потупване по рамото. Но сякаш самите ние, останали все още невредими, предпочитахме компанията на себеподобните си и избягвахме ранените, макар те да имаха по-голяма нужда от утреха. Ние, живите, обърнахме гръб на тези, които смъртта вече беше белязала."

"Утехата да посетиш гроба, да заведеш децата там и да им говориш за баша им пред камъка с неговото име, да забравиш тежките мисли, докато плевиш бурените, или пък да се потопиш в тих разговор с мъртвеца под земята - на моряшката вдовица това не й се полагаше. За нея има само парче хартия, с което официално й съобщават, че корабът, на който мъжът й е бил капитан или матрос, е потънал "заедно с всичко живо на борда" - бездушен израз, който изравнява хората с плъховете в трюма - в този и този ден, на това и това място, най-често на такава голяма дълбочина, че няма надежда да бъде изваден. Рибите са били единствените свидетели. А на нея й остава да прибере листа в чекмеджето  на скрина си. Това единтъвеното погребение за удавника. "

"Казват, че тези, които не са погребани в осветена земя, стават и тръгват отново. И скоро Лауридс тръгна отново, но не по земята. Превърна се в призрак в сърцето на Каролине и не я оставяше на мира нито за миг, защото не правеше разлика между ден и нощ, докато в крайна сметка и Каролине спря да ги различава. Денем, когато трябваше да си гледа задачите, тя изпитваше копнеж. Нощем, когато трябваше да намери покой или да изплаче цялата си мъка, я измъчваха тревоги за бита. И започна да й личи. Измършавя и посивя сякаш беше направена от същия призрачнен въздух, който витаеше в сърцето й.
Само ръцете й не изгубиха силата си. С тях вадеше вода от кладенеца, всяка сутрин палеше печката, чистеше и переше, печеше хляб и тъчеше, гледаше четири деца и им раздаваше плесници, кото звъняха в ушите им достатъчно силно, за да им напомнят за изчезналия Лауридс."

"Бащите рядко си бяха вкъщи, но понякога изведнъж се оказваше, че вече никога няма да се приберат. Това беше цялата разлика между живия и мъртвия баща. Не беше кой знае колко голяма, но достатъчна, за да плачем понякога, когато никой не ни вижда. "

"Животът е като огромна армия в поход. Острани подтичва смъртта и събаря ту един, ту друг, но в редиците на армията това не се отразява. Тя продължава напред, а числеността й не личи да намалява, напротив. Тя се разраства в безкрайността и точно затова никой никога не остава насаме със смъртта. Веднага идва следващият. Това е важното. Такава е веригата на живота - непрекъсната."

"Детето се разплакало. Не било видяло нищо, но се досещало какво се е случило.
 - Вече никога ли няма да видим Антон? - попитало то.
 - Не - казала жената, за която Гунар Якобсен предполагаше, че е майката.  - Антон е мъртъв. Няма го вече.
 Що за брутални думи, помисли си Гунар Якобсен, той никога не би се изразил така пред децата си. Но дълбоко в себе си оценил директния отговор. На децата на войната се казва истината."

"Утре" - Радостина А. Ангелова, Александър Станков (Ревю)

Заглавие: "Утре"

Автор: Радостина А. Ангелова

Александър Станков

Издателство: Софтпрес

Година: 2019

Брой страници: 320

Радостина А. Ангелова е едно от съкровищата на съвременната българтска литература. Книгите й са мелодични, красиви и подръпват най-нежните струни в душите ни. 

Първата ми среша с нея беше в "Афиши в огледалото". прекрасната история на Роза Попова ме накара да обикна думите й и прашните улици на този град, който днес ми се вижда толкова сив и мрачен, който понякога чувствам като клетка. 

Сега получавам двойна доза от този талант.

"Утре"  е книга за майка и син, написана от майка и син. Прекрасна комбинация, подходяща за подарък в този разкошен ден, когато всеки от нас иска да каже на любимата жена в живота си, колко много я обича и цени. 

Най-трудното и най-значимото нещо в живота ни е отглеждането на дете. Най-страшната мисъл е, че сме се провалили. Златната среда е мираж, недостижима. Винаги допускаме грешки, защото не можем да бъдем обективни. Не можем да се видим отстрани. В сърцата ни е постоянен ураган от страх, чудовищна любов и още безброй други емоции, които ни заливат всяка секунда и ни карат да треперим за отрочетата си. Допускаме грешки постоянно. Преглъщаме ги, избърсваме сълзите и вината от бузите си и започваме да ги поправяме. Поправяйки първите, допускаме втори. И така вечно. Но една усмивка е напълно достатъчна, за да съберем всичкия кураж на света в мускулите си и да продължим с пълни сили да се борим. 

Тома е перфектното дете, знам, че и той си има трески за дялане, но, съжалявам, ако имам такъв тийнейджър в къщата си, ще съм шапка на тояга, да знаете. Спомням си каква напаст бях аз на тази възраст и направо ме е страх да си помисля, какво ме чака, когато 3-годишната ми дъщеря стане на 13. 

Мисля, че майките заслужават два билета за рая. Един за кумулативното преживяване на раждането и първата година на бебето. И един за пубертета. Ако искат могат да споделят единия с бащата. Ако е слушал. Или пък да изкарат двоен престой преди отново да се върнат на тръстиката. 

Но да се върнем на Тома, той е страхотен тийнейджър. Отличник в една от елитните гимназии в София, добро момче, умно, любящо и кротко. Тома не се забърква в неприятности. Обича на помага на другите. И да прекарва време със семейството си. 

Но като всеки тийнейджър и той има право на своите малки бунтове и лъжи. И точно една такава мъничка премълчана истина завежда майка му Албена в неговия кръжок по театрално изкуство. 

Съжетът се завърта около приближаващото коледно тържество и пиесата, която трябва да поставят. Но постановката не е готова, никой няма дори идея какво ще играят децата. А ролята на главен учител на кръжока по неволя получава географът Велев. Роля, за която той може би е последният подходящ човек. И Албена. Майката-доброволка, която иска да даде малък урок на момчето си. 

Първата задача към децата от кръжока е да напишат своя собствена коледна история, която всички да изиграят на тържеството. Да ви кажа чество, може би коледните истории на децата бяха едно от най-красивите неща в тази книга. Тогателни, истински, докосващи. Всеки младеж крие някаква болка в себе си. Това е времето, в което осъзнаваш, че нищо не е перфектно. Мама не знае всичко. Татко не е супермен. Светът не е идеален. Хората са жестоки. Това е времето, в което се сблъскваме с първите истини. И няма значение дали и колко сме подготвени за този момент. Той винаги е труден. 

Трудно е да бъдеш себе си, в свят който ти се подиграва. Трудно е, да си всеотдаен, когато кръвта ти кипи и светът се върти около теб. Трудно е да намериш своето място в тази сложна мозайка, живота. 

Тома търси своето място. Всяко от децата от кръжока търси своето място под слънцето и се учи да живее с новонаправените си грешки. А Албена търси своето ново място в живота на  момче си. Защото в сърцето му вече има място за повече от една жена. Жените обичаме да сме номер едно в нечие сърце И не приемаме добре мисълта, че ще бъдем изместени от този пиедестал. 

Но на живота не му пука, какво приемаме добре и какво не. 

"Утре" е една разкошно написана топла семейна драма. Тя е много повече от очертанията на връзката между майка и син. Тя е роман за съзряването, за признанията, за мечтите, за онова, което най-силно иска душата. И е написана с много любов, която няма как да не ви накара да се умисхнете, а и просълзите. 

И всичко това се е подслонило под обаянието и аромата на любимата ми напитка - кафето. Чисто, горчиво, плътно, с мляко, разтапящо, горещо. 

Като живота. 

"Магия от тръни" - Маргарет Роджърсън (Ревю)

Заглавие: "Магия от тръни"

Автор: Маргарет Роджърсън

Издателство: Артемис Букс

Година: 2019

Брой страници: 464

От началото на годината присъствието на тази книга в книжното медийно пространство е осезаемо. Артемис Букс нарправиха жесток дебют, избирайки да издадат именно нея.

Не случайно преди два дни се пошегувах, че Goodreads-a  ми е позеленял. Когато започнах да я чета, половина ми познати вътре вече я бяха прочели, другата половина сега я започваха. Виждах тази книга навсякъде! И има защо.

Сред страниците на "Магия от тръни" ще откриете не една и две от любимите си книжни фантазии. Като например библиотекарите, които винаги сме искали да бъдем - препасани с меч и затънали до шия в приключения. Или гримоари, които говоря и хапят. Или чаровен млад магьосник с опасни и мрачни способности като некромантията например. 

Маргарет Роджърсън се е заиграла сериозно с old school магическите мотиви, но не е избрала да мине по утъпкатаната пътека. Защото макар и вдъхновени от старата школа, нейните идеи живеят свои собствен живот сред страниците на тази книга. 

Елизабет е израства с мисълта, че библиотеката ще бъде нейн дом завинаги. Че един ден тя ще получи лиценз за Надзирател там и ще пази винаги книжните съкровища, които нейният дом притежава. 

Може би и вие като мен си представяте библиотеките като един тих и спокоен храм на знанието, безкрайни лавици с книги, прашни каталози и служители с колосален диоптър на очилата. Но тогава възниква въпроса за какво са им надзиратели на остарелите книги. Е, тези библиотеки не са чак толкова тихи и спокойни, защото рафтовете им са изпълнени с гримоари, които освен, че крият тайните на магията от погледа на обикновените хора, могат и да ти отхапят ръката. И определено са много ценни от гледна точка на оцеляванетона на света. 

Работата на надзирателите е да пазят мира и спокойствието в библиотеката, да пазят ценните й активи и с това да гарантират безопастността на хората. С две думи пазят книгите от хората и хората от книгите. Та да си Надзирател всъщност се оказва много вълнуващо занятие, нещо рицар или мускетар. Което подхожда изключително много на неспокойната натура на Елизабет. 

Представете си тази тиха и спокойна библиотека и немирния чирак, който не спира да предизвиква бедствия с приключенската си натура. Няма да ви давам примери. Ще  ви оставя сами да прочетете, защото това бяха едни от нещата, на които най-много се забавлявах в тази книга. Нека не развалям изненадата. Другото нещо, което ме накара да се смея с глас, беше отношението на Елизабет към магьосниците. 

Тя израства с мисълта, че магьосниците са зли покварени същества, които са се сродили с демоните, за да добият власт и могъщество, каквито биха им позволили да безчинстват необезпокоявани по света. Изобщо магьосниците са враг номер един. 

Докато не среща Натаниел. Красив, опасен, излъчващ сила, която може да ти замае главата и овладял сарказма до съвършенство. 

Срещата между двамата е епична. Представете си я неспокойната Елизабет, която непрестанно се забърква в неприятности, как е оставена на милостта на най-злия от най-злите магьосници, който й обяснява как в сряда пие само кръв от девици. А мозъкът на Елизабет е толкова промит с годините, че тя не успява да долови сарказма в думите му и ги взима зачиста монета. Разкош! 

И за да е пълна кашата, трябва да отчетем и присъствието на Сайлъс - демон и слуга на Натаниел Торн. 

Отколе магьосниците и демоните си кооперират по правилата на подона на симбиоза сделка. При сключването на договора магьосниците отдават на демоните години от живота си (стандартно двадесет), които да заситят глада им, а демоните споделят силата си със своите господари и се обричат да им служат и да им се подчиняват безусловно. Така магьосниците получават силата, от която имат нужда. 

Сайлъс служи в семейството на Натаниел от години, превръщайки се в част от мрачното и кърваво минало на младия мъж. Маргаред Роджърсън е свършила страхотна работа с неговия образ. Обраното чувство за хумор, скрито под маската на безропотно подчинение, която на моменти се пропуква и под нея изплуват егоцентричните шеги и тънката ирония, която наистина ми влезе под кожата. И онзи поглед: "Казах ти, че ще затънеш до шия в неприятности. Но нищо, нали съм доър демон, пак ще те измъкна."

Поздравления за Артемис Букс за този избор и реализирана идея. Страхотен старт! Сами си вдигнаха летвата високо. Очаквам още много и интересни книжни изненади от тях. Успех във всички бъдещи начинания на целия елип на издателството! :)

"Крадецът на ягоди" - Джоан Харис (Ревю)

Заглавие: "Крадецът на ягоди"

Автор: Джоан Харис

Издателство: Прозорец

Превод: Мая Ненчева

Година: 2019

Брой страници: 328

Не съм мислела, че ще излезе още една книга от историята на Виан Роше. Седем години след "Праскови за кюрето", когато прочетох новината от издателство Прозорец ми се стори като мираж. 

Обичам историята на Виан до степен, която ме прави невъзпитана. Ще ви кажа защо.

На Панаира сега през декември се запътих към щанда на издателство Прозорец, разбира се, за да си я купя. И пристигнах там в момент, в който една жена до мен тъкмо питаше за "Крадацът на ягоди", чудейки се, дали си заслужава. Тя, разбира се, питаше една от милите дами зад щанда, която тъкмо започваше да й обяснява, че това е продължението на "Шоколад", когато аз съвсем невъзпитано прекъснах всички и се обърнах директно към жената до мен:

"Историята е страхотна, като жива магия в ръцете ви. Прочела съм и трите книги преди това и са разкошни - "Шоколад", "Бонбонени обувки" и "Праскови за кюрето" и сега идвам да си купя "Крадецът". Така че няма да сбъркате, сигурна съм. "

Като изпечен амбулантен търговец! Толкова несвойствено за мен. По принцип се въздържам от подобен сорт поведение по редица причини. 

После, разбира се, се изчервих, купих си книгата и си тръгнах възможно по-бързо. 

Джоан Харис ни връща отново в Ланскене су Тан, където Виан и Розет живеят вече от пет години. Виан най-накрая се установила някъде, пуснала е корени, които пречат на немирния ватър да я отвее надалеч. 

Вятърът е отвял обаче Анук. Анук, чиято единствена мечта беше най-накрая да се задържат на едно място, място като Ланскене. Най-накрая да има приятели, живот, спокойствие. Същата тази Анук е в Париж със своя любим. Изпраща кратки, почти безлични съобщения на майка си и се ослушва, за да хване следващата вълна на вятъра. Светът се обръща толкова лесно.

Но Виан все още има своето зимно дете  - малкатаРозет. Е, Розет вече не толкова малка. Тя е на петнадесет години, но не изглежда като тийнейджър. Тя не говори, използва екзика на глухонемите, примесен със спонтанни животински викове, наподобяващи кучешки лай или птича песен например. 

Розет е щастливо безгрижно момиче, което обича да рисува. Но само майка й разбира, че това е нейната магия. В рисунките й се крие ключът към нейния светоглед, към начина, по който разбира хората и взаимоотношенията около себе си. 

"Бедната Виан", така казват хората, обречена да носи винаги тежестта на недоразвитото си дете, което ще си остане винаги дете и за което ще трябва да се грижи цял живот неуморно. 

Е, "бедната" Виан не мисли така. Най-накрая не е принудена да върне детето си на света. Розет може да бъде нейна завинаги. Тя винаги ще има нужда от нея. Не е ли прекрасно? Не копнее ли всеки родител по свой собствен начин за вариант на това. Всеки от нас иска да бъде нужен на децата си. Всеки от нас се моли за дарбата да умеем да утешаваме разплаканите им сърца, да създаване стабилна почва под краката им, молим се да издържим тежестта на техните грешки, да отнемем болката им, да излекуваме раните им. 

Дълбоко в себе си "Крадецът на ягоди" е това. Историята на една майка, която трябва да събере нужната сила, за да върне детето си обратно в света. Да го остави да порасне. И Джоан Харис е намерила начин да го направи по един разкошно красив начин. 

Виан Роше вече е част от отбщността на Ланскене су Тан. Магазинчето й за шоколад е винаги пълно, а шоколадът умее да развързва езици. Отец Рейно започва лека-полека да открива собственото си разбиране за религията и праведността. Той все още търси онова място в сърцето си, където ще може най-накрая да опусне умореното си тяло без тежестта на греховете и ревниво пазените тайни. Но Рейно вече разбира и приема Виан, приема нейния шоколад, нейния светоглед. 

Рижия все още живее в своята лодка край реката. Все още не се е пуснал по течението. Дали заради малката Розет или заради Виан. Като че ли всеки се движи в тесния си, но сигурен периметър, защото е по-лесно или по-безопасно, или по-разумно. Все неща, от които Хуракан не се интересува.

И това всичко се променя. Собственикът на малката цветарница срещу магазинъа за шоколад на Виан умира и завещава на Розет гората с ягодите. Това ще разбуни духовете в селото, ще създаде интриги и ще изплете нов възел от интриги в общността. Но за да се разплете по-късно този възел, трябва и катализатор. 

И това се оказва не кой да е, а новият наемател на цветарницата, която сякаш за две нощи се превърна в студио за татиуровки. Морган Дюбоа, необикновена жена, която ще изплашо до смърт Виан. Ще я накара да преживее отново най-големите си кошмари, когато за малко не загуби всичко заради Зози дьо л'Алба. Но дали наистина Морган е крадец на души? Или е просто едно от семената на Хуракан, също като Виан, също като Розет. 

Дали Морган не е това, което би могла да бъде Виан, ако не се бяха родили Анук и Розет? 

Трудно е да определиш върху чия история пада фокуса, защото миналото и настоящето на всички са оплетени едно с друго и един с друг. Вина и прошка, магия и тайни, сблъсък и мир, сбогуване и дългоочаквана среща, едното не може без другото. Изтъкани сме от мрак и светлина от прах и кръв. 

Дали всичко се подрежда накрая? Да, в известен смисъл. Всеки път накрая всичко се подрежда. До следващия път, в който Хуракан задуха. До следващата промяна. Но не е ли така и извън страниците на книгите?

Според мнозина е било излишно Джоан Харис да пише тази книга. Казват, че тя не е допринесла с нищо за историята на Виан. Но не съм съгласна. Тук няма голям сблъсък, няма кулминация в смисъла, който сме свикнали да търсим в художествената литература. Има единствено сила развръзка. И може би заради това мнозина усещат историята като празна. Но това не е минус. То е част от магията. В обичта не съществува кулминация, а низ от върхове, низ от емоции, които се оплитат една в друга. Тя е плетеница от вина, лъжи, страхове, отдаденост, разголване на душата, искреност, топлина, сигурност и дом. Дом в нечие сърце. Затова мога просто да кажа - тази книга е любов. 

"Музиката на сърцето" - Ейми Хармън (Ревю)

Заглавие: "Музиката на сърцето"

Автор: Ейми Хармън

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Година: 2019

Брой страници: 284

Не съм хипер голям фен на жанра. И поради тази причина съм супер взискателна със своите очаквания относно сюжет, стилистика и баланс, що се отнася до романтичните истории. Но има едно нещо, което винаги съм смятала за омагьосващо и това е музиката, която се оплита около думите. 
Ако още не сте чели книгата ви препоръчвам да го направите под съпровода на класическите шедьоври, с които Ейми Хармън изразява емоционалния свят на своите герои. 

Знаете ли, повечето от нас въртят очи, когато попаднем на обедния концерт на Виенската филхармония по БНТ всяка събота, включително и аз, и бързаме да сменим канала. 

Но истината е, че няма по-изразителна музика от класическата. Някои от вас може би обичат да слушат цигулката, други - челото, моята слабост е пианото. 

Повечето класическа музика, която ще си пуснете в Youtube са концерни записи, не особено чисти за жалост.  А това разваля удоволствието, поне моето. 

Но преди няколко години открих канала на Rousseau:

https://www.youtube.com/channel/UCPZUQqtVDmcjm4NY5FkzqLA 

И сега отново потънах в клавишите и думите. Сякаш Джоузи свири до мен на пианото, извива гръбнак, накланя глава, отпуска я и ръцете й отново пробягват по клавишите - бурно, рязко, а след това безкрайно нещо и ефирно. 

Джоузи. 

Джоузи загубва най-силната опора в живота си на крехката възраст от 9 години. Ракът отнема майка й. Джоузи остава единсвената жена в къщата и лека полека тя се превръща в крайъгълен камък за своето семейство. Тя е слънцето, което озарява всичко и всички, тя създава условията, които ще им позволят да се излекуват и разцъфнат. И пак е тя е тази, която не иска нищо за себе си. Докато не открива звука на пианото. А след това и Самюъл. 

Самюъл Йетс е с няколко години по-голям от Джоузи. Освен това във венитему тече кръвта на Навахо по майчина линия. Самюъл е потънал в гнева си, така както юмруците му са потънали в кръв. Отхвърлян от индианците, с които е израстнал заради светлия цвят на кожата си и подиграван от белите деца заради индианските си корени, Самюъл се е научил да си пробива път и да изисква уважение с вдигнати юмруци. 

Объркан, неспособен да канализира собствения си гняв и всчката тази разпалваща енергия, която го подтиква да руши и унищожава, един ден Самюъл се изправя пред Джоузи. Крехко дванадесетгодишно момиче. Крехко и необикновено. Джоузи носи знанията и мъдростта на млада жена, излъчва  търпението, което единствено зрелостта би могла да донесе в поведението на човек. Тя подава ръка на Самюъл и му показва един свят, изпълнен с красота и сила, помага му да изрази емоциите си с музиката, която споделят.Ежедневните им беседи на общата седалка в автобуса бавно и полека изграждат тънък и жилав щит около сърцето на обърканото и разочаровано момче. Щит, който да пази емоциите му, без да ги затваря за света. 

Но това е едва началото. 

Самюъл те първа трябва да се пребори със собствените си демони, да се превърне в опора сам за себе си, да открие своя път в живота, своята цел, начина, по който да канализира всяка своя несигурност в път напред. 

А през това време Джоузи ще открие отново любвта в лицето на своя съученик Кевин, а след това ще претърпи за втори път един от най-големите удари, които животът може да нанесе. Загубата на близък човек. 

Възможно ли е да извадиш камата и да излекуваш сърцето си за втори път? Колко удара може да понесе човек преди да се срути?

Всеки от нас рано или късно минава по този път. Всички губим по някой любим, после още един. После пак. Животът е низ от раздели. А вината се строварва върху ли лесно и естествено. Ако не бях закъсняла с двадесет минути това нямаше да се случи. Ако си бях сресала косата, ако не се бях върнала да проверя втори път, дали е заключено. Постоянно ни преследва по някое "ако". А потъването надолу е най-лесно. 

Но още по-трудно е да потърсиш утеха, когато си свикнал ти да си силният, ти да си този, който винаги предлага утеха на другите. Човек бързо свиква с тежестта на отговорностите си, дотолкова, че когато най-накрая ги разтовари от гърба си, започва да се чувства излишен, мекушав, разочарован от себе си. 

Ейми Хармън е изтъкала много добре емоционалните детайли, с психологическа точност. И всичко това е поднесено с красотата на класическата музика. Имаше моменти, когато можех да чуя музиката в главата си, без дори да си я пускам. Когато Джоузи изсвири Шопен пред Самюъл. Сякаш моите пръсти бягаха диво по акордите.

Не четете тази книга без музика. Ще е все едно да четете сбит преразказ. Посланието на Ейми Хармън е ясно, лесно разпознаваемо и добре оформено, добре изградено. Но музиката е това, което го превръща в нещо повече от история за загуба, любов и опора. Музиката е катализатор, който те поставя в обувките на Джоузи, в тези на Самюъл, в твоите собствени обувки. И ти помага да тръгнеш с тях, да се изправиш и да направиш първите си стабилни крачки, да откриеш собствената си сила и да я усъвършенстваш, да я използваш, за да се превърнеш ти самият в щит и опора за тези, които обичаш. Защото ако не можем да направим това един за друг, безсмилени сме. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Сънсет Лимитид" - Кормак Маккарти (Ревю)

Заглавие: "Сънсет Лимитид"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

Година: 2019

Брой страници: 112

В живота нищо не е само черно или само бяло. Така ни учат. 
"Сънсет Лимитид" ще ви накара да видите света в черно и бяло.
Всичко е черно или бяло. Всеки от нас опитва да потъне донякъде в нюансите на другите, но чистата егоистична истина е много по-проста. 
Всеки има свой компас, който следва. Но не се движиш на североизток, когато следваш стрелката. Щом казва напред, вървиш напред. В това вярваш, това следваш.
Толкова е просто. 

Маккарти е написал всичко в черно и бяло. Няма нюанси. Съществува само пряка реч. Два образа. Никакви имена. Черният и Белият седят и говорят на масата в жилището на Черният, минути след като Белият е опитал да се самоубие на гарата, след като е опитал да хване Сънсет Лимитед. А Черния го е спасил. 

Сега двамата седят един срещу друг и разговарят. Черния и Белия. Двама души с напълно противоположни възгледи за света, за живота, за човечеството, за смисъла. Философски разговор, изчистен от тежестта на фразите. Изчистен от излишния драматизъм. Борба между черно и бяло, но не в тривиалния смисъл, който влагаме в тези две категории. Не. Това е борба на противоположностите. Това са двата абсолютни полюса в пряка конфронтация, без агресивно поведение, без жажда за надмощие. Всеки вярва толкова дълбоко и крайно в своите възгледи, че осъзнава невъзможността да пробие защитата на противника. Всеки съди за другите по себе си. Но това не му пречи да даде всичко от себе си до последния дъх, за да опита. 

Това е книга на крайностите. 
Белият, който вярва, че единственият смисъл на живота е, да му бъде сложен край. И Черният, който открива смисъл във всеки жест и роля на хората около себе си. 
Кормак излага на масата въпроси, по които всеки от нас има мнение - вярата и атеизма, надеждата за изкупление и смелостта сам да сложиш край на живота си. И го прави по толкова елегантен и интелигентен начин, че едновременно да затвърди до диамантено силата на собствените ви убеждения и в същото време да ви постави за кратко в обувките на другия, достатъчно, за да си видите силата на неговите убеждения. 

Не познавам твочеството на Кормак Маккарти. Това е първата и среща с него. Среща, кяото ще ме кара още дълго и многократно да се връщам към тази така кратка и толкова напоителна творба. 
Среща, която ме върна към едни любими мои стихове:

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

Среща, която неъсмнено поражда много въпроси. Какво ще избере всеки от нас - черното или бялото. От нас зависи. 

"Песен за сянката" - С. Джей-Джоунс (Ревю)

Заглавие: "Песен за сянката"

Автор: С. Джей-Джоунс

Издателство: Емас

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Година: 2019

Брой страници: 364

Зад привидното впечатление, което оставят красивата корица и мелодичното заглавие на тази дуология, се крие много повече. 

Но това не е някаква скрита тайна, която трябва сами да откриете.  С. Джей-Джоунс разказва открито много от това, което е вложила в тази своя творба. Това е една много лична борба, битка, която е коствала на самата нея много, но все пак спечелена битка. 

Може би и вие като мен сте зашпочнали "Зимна песен" с нагласата за феерична фентъзи YA история.  И това не е далеч от истината. Историята на Лизл и Царят на Гоблините е изпълнена с вълшебства, магия, древни поверия и суеверия. Един цял свят невидим за невъоръченото око. Но в сърцевината си това е една история за любовта и разума. За тяхната битка и единение. Тази битка всеки един от нас я е водил по един или друг начин. Но С. Джей-Джоунс отива много отвъд нашите разбирания. 

Лизл напуска Царството на гоблините. След като дълго се бори да излезе и когато най-накрая спря да го иска. Онзи неземно красив мъж, който се ожени за нея и я превърна в кралица на гоблините, онзи опасен мъж, който я обича до полуда. Той я пусна, въпреки че нямаше право да го прави. Пусна я с ясното съзнание, че това ще унищожи света. Но можеш ли заключиш слънчоглед на тъмно? Не той има нужда от своето слънце, колкото и да го обичаш, понякога това не е достатъчно. 

Пътят за Лизл е труден. И най-накрая може да твори музиката си. Тя е свободна. Но любовта слага нови окови в сърцето й. Лизл остави сърцето си при Царя на гоблините. Отдаде му всичко, тялото, душата си, музиката си и ги сля с неговите. А сега трябва да се научи да живее сама. Възможно ли е, когато погледът му я преследва в мрака - жаден и копнеещ? Когато дъхът му се заиграва с къдриците й всеки път, щом вятърът се завърти около нея? Възможно ли е да продължи напред, когато е на парчета? Разпилени по нотните листи, непособни да сътворят мелодия. 

Сватбената соната стои недовършена, защото брак вече няма. Няма партньор, няма единение. Отломките от две души изгарят в огъня на самотата и изсмукват всичкия въздух от дробовете им. А каква музика без въздух?

Всичко е толкова естествено и толкова объркващо. Лизл бяга от твърде много неща - от Ловците, от спомените си, от сърцето си, от истината. 

И нито една от опорите й вече не достатъчно солидна, за да издържи тежестта на лудостта й. Йозеф е далеч. И тялом, а както се оказва в последствие, и духом. Той вече не е малкото й братче, с което се разбира само с поглед. Или с нота. Той вече е затворен в себе си млад мъж, когото тя не разбира, който не я допуска до себе си и когото самата тя не може да допусне до себе си. Всеки препазва другия от собствената си болка. И така сам страда двойно. 

Когато Лизл получва покана от мистериозен балгодетел, който й обещава бляскаво бъдеще за нея и брат й, Ловците се добират най-нарая до Царя на Гоблините. А те могат да бъдат жестоки, безскрупулни мъчители. Ще се пречупи ли Царят на гоблините преди да предаде Лизл? И ако издържи, ще остане ли нещо за обичане от осакатената му душа. 

"Песен за сянката" е като трескаво бълнуване, като онзи полусън, който те кара да се питаш, дали това е истинско. Как да не е истинско, когато страхът лази по гръбнакът ти, топлият дъх сгрява сърцето ти, светлината заслепява очите ти. Как е възможно да не е истинско?

И донякъде то е. То е като летопис на една лична битка, като протегната ръка към всички онези, които и сега се борят. И заедно с това е едно прекрасно фентъзи, красив мак, който нежно разтраваря цветовете си, за да изпъстри съзнанието на читателя. 

Cake Flavoured Books - Tag

Здравейте, 

Да е жива и здрава, Гери от Faith is no doubt, не ме забравя, когато попадне на някой интересен таг, макар че аз не заслужавам много, да знаете. Затова както всеки друг път: "Благодаря, Гери!" Все пак е истинско удоволствие да поразкажеш малко за себе си с надеждата да породиш книжна дискусия около любимите си книги. 

А сега право на въпроса!

Червено кадифе 

(Книга, която ви остави с противоречиви чувства)

Не е една. Какъвто и да е въпросът, никога не е една книга. Имало е и други преди нея, които са ме карали да се чувствам по този начин. Но ще използвам за този таг последната книга, която ме остави с противоречиви чувства. "Германия, мръсна приказка" от Виктор Пасков. Когато затворих и последната страница не знаех, дали надеждата или безнадеждността ще наделее. Потънах в нея и изплувах. Колкото по-назад се връщах, толкова по-силно ме дърпаха надолу думите. 

Все още не знам, всеки избира в какво да вярва. Пасков е избрал. Редно е всеки от нас също да го направи. 

Чийзкейк

(Книга, която препоръчвате)

Сигурно има десетки книги, които заслужават да бъдат препоръчани. Със сигурност има десетки книги, които аз искам да препоръчам на целия свят. Но тук ще открадна едно заглавие от Гери. Една история, която винаги съм обичала. Която никога не забравих, но като че ли с години си втълпих, че преувеличавам. До един ден през миналата година, когато видях Гери да пише за нея. Със същия онзи плам, който гори и в мен. Да, Етел Лилиан Войнич - "Стършел". Ако има книга, която бих препоръчала без капчица съмнение, на когото и да било - това е историята на Стършела. 

Прочетете я. Никога няма да я забравите.

Шоколадова торта

(Книга, която сте започнали, но не сте дочели докрай

Странно ми е да свържа тази книга с Шоколадовата торта, но какво да се прави.

"Сто години самота" на Маркес. Може би не й беше тогава времето. Може би просто не е моята бира. Не знам. Но това е един роман, за който не съм прочела и една лоша дума. А аз едва я преполових. 

Може би някой ден ще опитам пак, ще видим.

Морковена торта

(Книга, написана отлично; автор с хубав стил на писане)

И тук мога да си изброявам до утре, но ще заложа едно от последните имена, които четох и в чието творчество се влюбих. Галин Никифоров. Този човек пише като титан. Можете да го усетите във всеки един детайл на перото му. започнеш ли, не можеш да спреш. Не можеш да осъзнаеш какво се случва, как те оплита в думите си. Едно от наистина големите имена в съвременната българска литература. 

Тирамису

(Която ви е накарала да искате още)

"Портретът на Дориан Грей", Оскар Уайлд. Да, знам, че това не е поредица. И не, нямам предвид просто, че ме е накалара да искам да прочета и други книги от Уайлд. Макар че и това е истина. Уайлд е единствен. 

Това е книгата, която ме накара да поискам да чета отново. Да чета жадно и с наслада. Да искам да отворя нови и нови книги. Това е книгата, която ме върна отново в свсета на литературата. И не бих могла да бъде по-благодарна за това. 

Плодова пита

Книга, която не очаквахте да ви изненада

"Тяло под роклята" на Галин Никифоров. Това е последната книга, от която не очаквах нищо кой знае какво. Но се оказа, че съм много далеч от истината. Много далеч. Страхотен замисъл и изпълнение. Шапка му свалям. 

Искам да поканя всеки, който обича комбинацията от торта и книги, да сподели малко от своите захарни книжни тайни!