"Заветите" - Маргарет Атууд (Ревю)

Заглавие: "Заветите"

Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници:536

Година: 2019

 

 

Слушах и четях за историята на Прислужницата, дълго преди Orange да издадат нейния разказ. Онази толкова потискаща и страшна антиутопична история, която те смазва с крайната си реалистичност. Има много смразяваи моменти в утопията на Галаад. Структурата, йерархията и ролите са чудовищни. Задълженията и наказанията - безмилостни. Жестокостта - основополагащ камък в идеята. Но за най-страшно от всичко намирам пречупването на първите прислужници. Да превърнеш една млада, силна и независима жена, майка и свободомислещ човек, в безволев и послушен инкубатор, след като си й отнел най-ценното, е страх, който не искам дори да мисля, как се преживява. А майстойството и желязната логическа верига, с която Атууд е описаала този процес е плашещо реалистичен и възможен дори утре, дори днес. Побиват те тръпки от мисълта, че може да откриеш картата си блокирана. И когато се обадиш разтревожен в банката, да ти обяснят, че всичките ти авоари и финансови дела се прехвърлят на най-близкото свързано лице от мъжки пол в живота ти. 

 

Разказът на прислужницата е изграден в мрачното настояще на Федрова с кратки и болезнено тъжни проблясъци към миналото. Спомени за дъщеричката й и ужасът, с който постоянно живее, каква съдба й е отердена. Дали я обучават за Прислужница или за Леля, или пък е избрана за невръстна Съпруга на някой маловажен Командир. В Галаад няма добра роля за жената. Тя е безгласна робиня на мъжете - за забавление, разплод, маша или украшение. Каквото й кажат да бъде. 

 

 

"Заветите" е своебразно продължение на историята на Галлад. Тя разказва друга история. Три истории. Проследява ръкописа на Леля Лидия, страшилището от "Разказът на прислужницата", най-жестоката, най-властната и най-обиграната Леля. Нейната фигура е основополагаща за развитието на ролите в на жената в Галаад. Паралелно с нения ръкопис, постепенно се разкриват и свидетелстките показания на две момичета. 

Едното израстнало в Галаад, в дома на Командир Кайл. Биологичната й майка е прислужница. Агнес израства в неведение за този факт. Но животът й бързо се обръща, когато Съпругата на Командир Кайл умира. Тя е единствената майка, която Агнес познава и единственият човек, към когото може да излее нуждата си за обич. Може и да расте според безмислотните към жените нрави на Галаад, но Агнес е просто едно малко момиче без никакви права в ужасен мъжки свят. И когато единственият й съюзник на този свят я изоставя, животът на Агнес се преобръща, запращайки я към страшната пропаст на един брак, в който тя ще бъде просто тяло за развлечение. 

 

В същото време извън стените на Галаад расте Дейзи. Тя е умна, свободна, млада и изпълнена с жар и бунтовнически дух. Дейзи е непримирима и готова на всичко да се бори за идеите си. Но съдбата не остава безразлична  и към нея и проявява обичайното си чувство за ирония, разбивайки семейството й и запращайки я в неизвестността на бягството за броени секунди. От спокойно, обичано и щастливо момиче, Дейзи изведнъж се превръща в издирвана бегълкка, а силната й връзка с Галаад, ще я хвърли в урагана от предстоящи събития без капка милост. 

 

Благодарение на третата сюжетна линия - дневникът на Леля Лидия, читателят има възможност да затъне дълбоко в калта и омерзението на режима в Галаад. Леля Лидия, единствената жена, заслужила честта да бъде овековечена със статуя в този мъжки свят, е именно разковничето в историята. Тя е и гласът на миналото. Нейните думи ни пренасят години назад в зората на създаването на Галаад и разказват през какво е минала, за да стане Леля Лидия. Разказът е много жесток и отговаря на въпроса, който всички си задавахме заедно с Федрова в първата книга, (Атууд е милостива). А именно! Какви са подбудите на една леля? Какво мотивира една Леля? Какво може да накара една жена да се превърне подобно чудовище по своя воля?

 

 

Дългоотлаганите продължения винаги са били малко рисковани, пореди редица причини, но най-вече защото началото на историята е оставило силен отпечатък и отзвук у читателите, а през годините кошниците с очакванията са се пълнили и препълвали, до момента, в който историята за прислужницата (в този случай) вече се е превърнала в задвижваща сила в жанра. И тук идва тънката граница, по която писателят трябва да стъпва внимателно. Летвата е вдигната високо и Атууд трябва да се превърне в обигран въжеграч, без обезопасително въже. Стъпва напред и каквото сабя покаже. А нейното перо изглежда просто умее да кове силни истории.

"Мраколуние" - Джей Кристоф (Ревю)

 

Заглавие: "Мраколуние"

Автор: Джей Кристоф

Издателство: Егмонт

Превод: Милена Илиева

 

Брой страници:720

Година: 2019

 

 

 

С лекота и ръка на сърцето бих казала, че Нивганощните хроники са единствени по рода си. Поне аз не съм срещала техен аналог на нашия пазар. Стилът на Джей Кристоф е разпознаваем, особено в бележките под линиите, които сами по себе си са впечатляващи. "Благородни ми, читателю", действително започнеш ли веднъж тази поредица, спиране няма.

 

"Мраколуние" завършва трилогията за Мия и го прави със замах. Имам чувството, че Джей Кристоф тихичко е измърморил "Да става каквото ще..." и е разгърнал пространно потенциала на кървавите и еротичните сцени. Убийства и секс не липсват, но при все високата им концентрация в тази последна част, трябва да му се даде кредит и затова, че не ефектите, а историята остава най-важна и до края. 

 

Историята на Мия е пътят на едно отмъщение. Малката Мия върви по стъпките на смъртта от  момента в който остава сираче. Бившият Шахид Меркурио и настоящият епископ на (вече му забравих всичките титли, но няма значение, защото ако сте чели първите две книги несъмнено ще си спомните за този "стар козел") е този, който й дава "занаят" в ръцете и години по-късно е най-близкото, което Враната има за семейство. А пътят беше дълъг и кървав, път който Мия си проправи с острие и хитрост, път, който я поведе през прецизното обучение на Червената църква и до арената на гладиаторите. Мия беше прелъстявана и прелъстяваше, беше предавана и предаде, беше унизена и унижаваше. Дълбоко зад бронята и маската, компасът на Мия е сверен с нашия. Тя знае точно на коя страна е и това е действително страната на правдата. Но делата, които извършва в името на своята цел, далеч не са благопристойни, нито човечни. 

Преди да продължите напред, редно е да ви предупредя, че има спойлъри. :)

В "Мраколуние" Мия вече е на финалната права на своя път. А нещата здраво се объркаха. Тя откри своя изгубен брат, когото  мислеше за мъртъв. Но това момче не е сладкият Йонен, когото тя помни и за когото милее, а Луциан, който е отгледан от смъртния й враг Скайва и който я мрази от дъното на душата си.

Трик, който умря в края на "Нивганощ" прободен от предателсткото острие на Ашлин отново броди сред страниците на "Маколуние" като плътна сянка, която не може да изостави любовта на живота си и просто да потъне в забвение. Ашлин от предател се превърна в предана сродна душа. Толкова резки са преобръщанията в сюжета и образите, които Джей Кристоф създава, че те кара до последния момент да се съмняваш в искреността им. О, и за капак господин Благ и Затъмнение просто не млъкват. Едно от нещата, които обожавам в тази поредица е пиперливият и саркастичен тон на Джей Кристоф, който не се свени да напише някоя и друга звучна псувня. Това често е спорна тема. Според някои читатели това е абсолютно замърсяване на текста, както и излишна простащина. Според мен, ако  грубият език не стои изкуствено в текста, ако не е сложен там просто, за да шокира безцелно, всичко е наред. Образът на Мия така или иначе е много противоречив. Изобщо не е нормално дете (защото тя все още не е прекрачила физиологичната граница на зрелостта) на нейната възраст да прави или мисли, което и да е от нещата, които са част от образа й. Но съгласете се, че една толкова кървава, жестока и разкрепостена поредица би изглеждала абсолютно смешно, ако се придържа към възпитана и изпълнена с добри обноски реч.

 

Все още не мога да повярвам, че същият Дже Кристоф е участвал в писането на "Аврора". Имам чувството, че е спал през цялото време и просто е оставил Ейми Кауфман да прави каквото си иска. И тук там е настоявал за някоя и друга умерено саркастична реплика, която в последствие е била тайничко редактирана.

Но ето, една добра новина. Нивганощните хроники може и да стигнаха до своя край, който беше наистина много емоционален, неочаквано за мен. Но, благородни ми, читателю, не плачи, защото Empire of Vampire вече е факт. Надявам се, скоро и у нас!

"Библиотекарката от Аушвиц" - Антонио Итурбе (Ревю)

 

Заглавие: "Библиотекарката от Аушвиц"

Автор: Антонио Итурбе

Издателство: Изток-Запад

Превод: Мариана Китипова

 

Брой страници:368

Година: 2020

 

Не може да не сте забелязали колко много художествена литература посветена на Холокоста излезе у нас последните години. Това за жалост предизвика доста грозни моменти, когато онлайн от читатели и издатели летяха нападки, че не тази, ами онази била истинската история, че едната била съшита с бели конци, а дълбочината на другата можела да се сравни с тази на Филипинско море. Иска ми се да не бях ставала свидетел на това безумно протипоставяне. Радвам се, че конфликта се уталожи. Надявам се това изобилие да не превърне темата в модна тенденция, защото би било наистина тъжно.

Истината е, че не можеш да четеш книги  за Холокоста на килограм. Или поне аз не мога. Няма да е правилно, ако кажа, че обичам да чета такава литература, защото тя не ми носи наслада. По-скоро бих казала, че я смятам за важна, както докуменалната, така и художствената. Не ме интересува, дали е истинската история от концлагерите. Това е художествена литература, важно е да въздейства. Хубаво е да стъпи върху зрънце истина, а останалото трябва да е добре балансирано. Но най-важното е да пази паметта ни жива. Ако искам факти и статистика, ще отворя документална литература. Не исках да отделям толкова редове на това чувство, но то е нещо, което ме гложди от дълго време. И да ви призная, тези гръмки рекламни лозунги по кориците, ме натъжават, защото принизяват изпълнената с болка човешка история до сценичен плакат. 

 

Знаете ли, вместо да налагам историите на всички прочетени за Аушвиц книги върху времевата и физическа карта на лагера, избирам да погледна голямата картина. В един толкова чудовищно огромен лагер, в който са влезли и от който никога повече не са излезли толкова чудовищно голяма цифра хора, малките истории са милиони и всяка една от тях заслужава да бъде разказана. Може малко да се размине или да се препокрие с някоя от другите, но какво значение има. Я разкажете и вие на 20 човека една и съща история. Оставете я да плъзне по света и да видим кой край как ще се усуче. 

  

"Библиотекарката на Аушвиц" е една от многото истории на Аушвиц. Големите лагери на смъртта раждат много истории. Тази е вдъхновена от Едита Полахова - малката и безстрашна библиотекарка на Аушвиц.

Малката библиотека се помещава в барака 31, бараката на децата на Аушвиц. А 14-годишната Дита е момичето, което тайно пренася книгите от скривалището до учителите. Осем стари окъсани томчета са едно от най-големите светотаства за нацистите и ако дори заподозрат какво се случва в барака 31, последствията ще бъдат жестоки. 

 

Знаете ли, струва ми се безсмислено да обяснявам сюжета. Той е почти винаги един и същ. Милиони истории, всяка от тях отделна и всички като една. Животът в лагера ...Не, това не е живот. Оцеляването в лагера е кошмар по-страшен и от смъртта. Ежедневното очакване на края, пепелта, която лети от комините на крематорумите, болестите, оскъдната храна, студа и липсата на хигиена, но най-вече страхът и отчаянието са това, което смазват хората. Предадеш ли се веднъж, връщане няма. Лагерите на смъртта са ежедневна борба и само най-силните оцеляват. Не просто силните физически, а силните духомм. 

 

И тук има още един човек, на когото тази книга е посветена., Единственият чието име не е сменено - Фреди Хирш. Човекът, който винаги ще заема страната на децата и който никога няма да се предаде, защото знае какво следва. Фреди Хирш, който поддържа запалено огънчето на надеждата у своите другари. Фреди Хирш, с бодрата си походка и уверената си усмивка, ясните му очи, в които винаги можеш да срещнеш подкрепа и съпричастност. Фреди Хирш е от онези редки хора не просто в лагерите, а по света изобщо, които просто не можеш да повярваш, че съществуват, освен ако не ги видиш с очите си. Също като Дита.

 

Не можеш да наречеш книга за Аушвиц, приятно изживяване, тези истории са мъчни, трудни за прегъщане и много тежки.  Те често засядат в гърлото ни и ни давят в емоции и отчаяние. Трудни са за четене, трудни са и за писане. Антонио Итурбе е разказал тази история с цялото си сърце и с цялата откровеност, на която е способен. Няма подходящ момент да седнеш и да прочетеш такава история, затова всеки момент е подходящ.

"Деца на безименните" - Брандън Сандерсън (Ревю)

Заглавие: "Деца на безименните"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студио

Превод: Цветанта Генчева

 

Брой страници: 204

Година: 2020

Изобщо не разбрах кога Артлайн са започнали работата по издаването на "Деца на безименните". Тази новина някак ми убягна, може би се е стопила покрай нетърпението за "Ритъмът на войната", която всички очаквахме с такова настървение. 

Факт е, че изведнъж разбрах, че има нова книга на Сандерсън и тя вече е факт и е по книжарниците. Какво правя аз? Поръчвам! Мигновено!

Това е Сандерсън.

"Деца на безименните" според мен е една от онези истории с които авторът неведнъж е споделял, че си почива между големите проекти. Мисля, че в едно интервю разказа, че така се е родил "Легион", както и "Възмездителите". Но дори и да са писани така между другото и да не са толкова мащабни като останалите му проекти, тези новели изобщо не са за подценяване. Както винаги идеята е оригинална и носи характерния за Сандерсън вкус. И както обикновено под повърхността се крие много повече, отколкото сме си представяли. 

Тасенда и Уилия са близначки, които живеят в едно затънтено село вдън гори тилилейски, за което никой не е чувал през живота си. Или иначе казано, ако искаш да заточиш някого в забвение, няма да избереш това място, защото там където отиват отлъчените, е като Маями в сравнение с тази неизвестна точка от Вселената на Сандерсън. Та там в това село, двете близкачки носят странна дарба и проклятие. Тасенда е сляпа нощем, а Уилия денем, в замяна на това всяко от двете момичета притежава  дарба, която й помага да защитава селото си от призраците, които ги нападат. 

Уилия развива своите бойни умения, а Тасенда притежава дарбата на песента, която гони злите духове.

Но, разбира се, нещата се объркват. Селото е нападнато, Уилия изчезва, а Тасенда е единствената оцеляла. И всички улики сочат към новия господар на околията - Лорд Давриал. 

Въпросният господар е силен и умел демонолог. Привързал е с железни договори към себе си демони, за да му въртят счетоводството и домакинството. При това не от най-маловажните демони. Давриал е сключил сделка с всеки един от тях, като при определени условия някой от тях ще получи душата му в неопределеното бъдеще в замяна на услугите, които му предоставят в настоящето. Давриал е изключително силен магьосник, който умело крие тайните си. Той е хитър и изобретателен. Находчив. И както изглежда страшно мързелив. Иначе не изглежда да има друга разумна причина толкова силен магьосник да живее, макар и като господар, на толкова забравено от Бога място. Да, Давриал е оставил селяните на мира. Не е като предишните лордове, които са отвличали девойки и са обезкървявали девици. Не. Той си седи кротко в имението, заобиколен от своите демони и иска единствено да получава разумни количества чай, данъци и от време на време по някои дар от въпросните селяни - като например изящно изтъкани платове за ризите му. Не е много, нали? Все пак това, че живееш в края на нищото, не означава, че не трябва да изглежда добре. А затова е важен и сънят, разбира се. А да си подремва е едно от любимите занимания на иначе много заетия лорд Давриал. Изобщо откъде време да нападаш и избиваш хората, които ти осигуряват чая. То времето едвам стига за чай  и дрямка, камо ли за странични занимания. 

И като споменах това за забравено от вселената място, няма как да подмина и често срещания конфликт за религията като инструмент в обединението, управлението и манипулирането на хората. Сандерсън накрая винаги остава като безстрастния разказвач на историята отстрани, без лично  да наклони везната на една или друга страна, но това не означава, че остава безличен към самата тема. Темата за религията и всички пипала, които е пуснала вярата в живота ни, като започнем от най-дребните суеверия и стигнем до могъществото на вярата като инструмент за управлението, е често срещана тема в книгите на Сандерсън. И ми харесва, че не я подминава. Тук също има алтернатива и дори може да се каже, че ключа към разкриването на голямата мистерията около масовото убийство в селото на Тасенда, се завърта именно около конфликта между новата и старата вяра.. в известна степен. Защото при Сандерсън нещата рядко са такива каквито изглеждат на пръв поглед. 

Не знам, дали някъде пишеше, че това е първа книга от поредица, но определено свършва като първа книга от поредица. Интересно ми е да видя как ще завърти по-натам вихърът Тасенда и Давриал и колко време за почивка ще му остане на лорда. :)

"Стихия в кръвта" - Валентина Игнатова (Ревю)

Заглавие: "Стихия в кръвта"

Автор: Валентина Игнатова

Издателство: Артлайн Студио

Брой страници: 314

Година: 2020

 "Стихия в кръвта" от Валентина Игнатова не е първата книга от български автор, която Артлайн издават. Тя е по-скоро част от нарастващата тенденция в техния каталог. И това ме радва изключително много. Още повече ме радва дизайна на корицата, който класически в стила на Артлайн има приятна заигравка. Първата книга от поредицата "Заветът" на Валентина Игнатова се предлага с пет различни дизайна на корицата - по една за всяка стихия. И да си призная, мъничко се радвам, че бях лишена от избор по време на поръчката си, защото не знам, дали щях да успея да взема решение. И още по-лошо, след това вероятно щях постоянно да се питам, защо не си взех другата. Иначе казано, всички варианти са суперски. 

Книгата определено е насочена към по-младата читателска аудитория и спокойно влиза в очертанията на YA фентъзи жанра. Макар че наличието на петима главни герои все пак променя малко конфигурацията. И именно в това е силата й. Героите.

Валентина Игнатова е взела смело решение и го е реализирала прекрасно. Да създадеш, изградиш, въведеш и управляваш петима герои още с дебютния си роман, при това успешно и добре балансирано - мога само искрено да я поздравя! 

Запознайте се с Кирил, Кристина, Николай  и с близнаците Макс и Алекс. Началото на лятната ваканция е, последната за момчетата. И Кирил отново с неохота се съгласява да помогне на баба си с посетителите във вилата за гости в Бяла Гела. Не така си представя един млад мъж последното си свободно лято. Сезонът между ученическите и студентските години е по-специален. Той е в края на едно голямо пътуване. На прага между света на юношите и на възрастните. Всеки от нас в даден момент от живота си е бил там, в точно този момент. Или ще бъде. Но да се върнем на тези като мен, които вече са затворили вратата на юношеството си след себе си (или поне по  официални данни).

В моменти като този ти се иска да правиш нещо различно от обикалянето на пещери и показването на забележителности на скучни туристи. Това е последното лято на детството. Иска ти се да празнуваш, да се забавляваш, да лудееш, да размахаш безгрижието си в лицето на света и да му изкрещиш свободата си. 

Но когато баба ти кротко те помоли, а баща ти каже "Че какво друго ще правиш".. еми, да, какво друго да правиш. Отиваш.

Малко след пристигането си, когато Кирил тъкмо се видял със старите си приятели. Някои променени, други са си съвсем същите досадници. Тъкмо си е дал сметка, че малката и досадна лепка Кристина се е превърнала в красива и умна млада жена, от която вече не просто не искаш да се отървеш, ами напротив, търсиш някакъв завоалиран начин да й се натресеш, изглеждайки възможно най-небрежно. Та тъкмо каторгата вече не изглежда толкова тежка, когато му се натрисат двама немски учени и му обясняват, че трябва да замъкнат някакво изключително тежко, обемисто и както му се струва, напълно излишно, оборудване на най-неудобния чукар, в най-трудно достъпната пещера. По-точно Кристина им ги натриса. Но жени, какво да правиш.

От този момент нещата започват все повече да се объркват. Всичко се обръща с главата надолу и животът на петимата младежи вече никога няма да бъде същият. Ще трябва да се научат да работят заедно, нещо което в годините, в които човек най-силно се изгражда като индивидуалност, в които търси и намира себе си, е повече от трудно. Най-хубавото е, че Валентина Игнатова е успяла да улови всички тези нюанси, без да затъва в досадни и излишни обяснения или извадки от вътрешния свят на лирическия герой. Всичко това става ясно от поведението, от езика им, от маниерите и реакциите им. Словесните им битки и младежкия сарказъм бяха на ниво. Особено онзи нахакан, жаргонен стил на изразяване, който използват момчетата помежду си и аз толкова много харесвам. 

Страхотен дебют на Валентина Игнатова, очаквам с нетърпение и следващите книги, надявам се да успее да запази този баланс. И тайничко си мисля, че ще нареди още тежести върху оста. 

"Нашият мрачен дует" - Виктория Шуаб (Ревю)

Заглавие: "Нашият мрачен дует"

Автор: Виктория Шуаб

Издателство: Емас

Превод: Елена Павлова

Брой страници: 424

Година: 2020

Виктория Шуаб ми е слабост. Когато зачетох първата й книга "Четирите цвята на магията" не съм си и представяла, че някога ще подскачам от радост при новината за всяка нейна нова "рожба". А сега съм й отредила едно много свидно място в читателското ми сърце, а тя вярна на нашата договорка, продължава да ме дарява с прекрасни емоции. 

Започвам този текст със същите думи и чувства, както и всеки предишен, който съм писала за книга на Шуаб. И тъй като започнах традиционно, мисля и да продължа така. И да ви споределя отново, че кориците на "Тази свирепа песен" и "Нашият мрачен дует" са разкошни - нежни, свирепи, красиви по един плашещо жесток начин. А преводът, както винаги -  отличен. Шуаб има малко особен стил на писане, нейните истории изразяват емоциоността си по много нестандартен начин - в междуредието, в подтекста, някак се плъзгат между пръстите на читателя, вливат се във вените, разливат се в мен. Не знам, дали е лесно да придадеш този нюанс, не изглежда лесно, но Елена Павлова се е справила майсторски, както и предишните пъти. 

"Нашият мрачен дует" ни връща шест месеца след "Тази свирепа песен" обратно в Охолство и Искреност. Пътищата на Кейт и Огъст са се разминали и всеки е взел живота си в ръце. В известна степен. Огъст е спрял да преследва измислените си човешки мечти и е започнал да изпълнява съвестно задълженията си. Той е сънаи, от него се иска едно, да изповядва и наказва. 

Кейт е част от отряд, който преследва, лови и унищожава чудовища в Охолство. Докато опасно чудовище не се появява в обхвата й. Не само се появява, но и се вмъква в съзнанието на Кейт, провокира я, обгръща я с мрак и чернота, каквито не е изпитвала преди, човърка в спомените й, дялка грозно извътре с ноктите си в ума й. 

Кейт е принудена да го последва, няма да има миг покой, ако не го унищожи. Зарязва всичко и пътят я отвежда обратно в Искреност. При чудовищата. При нейното чудовище. 

Срещата между Огъст и Кейт е едновременно плаха и избухлива, на границата между тъгата и облекчението, дългоочаквана и малко разочароваща. Тя е всичко, което Съпротивата мрази и всичко, от което ледената фасада на Огъст се бои. Ще се зарадвате да разберете, че Кейт е все така саркастична и безцеременна, дори и пред лицето на смъртта. Ситна, нахакана, самодоволна, нагла, остроумна и разбира се, момчешки чаровна. Също като размаха, с който пише Виктория Шуаб - магнетично и завладяващо. 

Какво се случва след срещата на Огъст и Кейт по-добре сами да си прочетете, аз нямам сили да ви споделя. Ако пък вече сте прочели, добре дошли сте за подкрепа. Сега цел ми е The Invisible Life of Addie LaRue. Но не бързам, много се изкушавам да видя българската корица. <3

Може би ще почакам, докато излезе у нас. Да видим, колко ми е търпелива душичката. :) 

P.S. Тук става ясно, колко време мина от това ревю :) 

"Деца на доблест и мъст" - Томи Адейеми (Ревю)

Заглавие: "Деца на доблест и мъст"

Автор: Томи Адейеми

Издателство: Егмонт

Превод: Надя Златкова

Брой страници: 416

Година: 2020

Докато чаках да пристигнат всичките ми стотици поръчки покрай последните книжни намаления за годината, се оказах в положение, в което наистина не знам какво да чета. Тъкмо бях дочела "Фигури", а след това буквално за една вечер погълнах "Червените магически свитъци". И блокирах. Книгите, които исках най-неотложно да прочета все още пътуваха към мен, вече си имам една тухла на нощното шкафче, която ми харесва да чета бавно и напоително, защото определено го заслужава ("Майстора и Маргарита"), а не ми се подхващаше нищо твърде лекомислено, което просто ще изтече ваканционно между пръстите ми. В този момент разбрах, че ще открия перфектния баланс, който търся, имено в "Деца на доблест и мъст".

Първата книга на Томи Адейеми, "Деца от кръв и кости", направи страхотен фурор. И има защо. Мотивацията и реалността, които стоят за тази на пръв поглед класическа YA фентъзи история са достатъчни, за да забият дълбоко в кожата на читателя игличките си и да го направят съпричастен към живота на Зели и нейните спътници. 

Геноцидът винаги е бил трудна тема, която е по-лесно да избягваме, отколкото да раздухваме. Уважавам книги, които в своята част или цялост засягат тази тема. Преследването на евреите са един от най-мрачните периоди в съвременната човешка история, един от най-известните и най-тежките, заради кошмарните числа, достигнати, в толкова кратък времеви интервал. Но това не е единтвения геноцид, за който си заслужава да говорим. Групи от хора, често са били преследвани, поробвани, използвани и унищожавани, заради стремежите, надмощието и целите на други хора, които по една или друга причина са се мятали за по-висши.Чели сме много документални книги, които разказват за подобн и събития, както и не малко художествена литература посветена на истнки истории. Но това, което Томи Адейеми е създала е нещо различно. Като смисъл и стойност, нейната история отива дълбоко под YA фентъзи жанра и все пак се придържа чинно към рамката, която той създава. 

Историята на Зели продължава в "Деца на доблест и мъст". Крал Серан е мъртъв, магията е освободена, но това далеч не означава победа. Зели и Амари са все още бегълки. Тяхната цел е една и съща, но разбиранията им за света се различават твърде много. Средствата, които те смятат, че е редно да използват за постигането на тази цел, са много различни. А оттам тръгва и противоборството помежду им.  Историята отново проследява всеки един от тримата ключови герои, тяхната вътрешна борба, страховете и плановете им. Но този път има и нови фактори - пиратския капитан Роен, който придава съвсем нов вкус на тази история. Неговият опортюнистичен характер и мнителен чар придават нужната щипка пиперливост, която да балансира тази иначе тежка история. 

Животът и борбата на Зели са трудни и жестоки, наситени с много болка, страх, загуба и смърт, а това в крайна сметка е фентъзи, така че с ръка на сърцето мога да кажа, че тази история има нужда тъкмо от един чаровен наемник, който привидно мисли само за собственото си добруване, но всъщност пръска тайничко добрина, сарказъм и сексапил. Зели и Амари спечелиха първата битка, но  има още дълъг път, докато възродят Ориша, докато създадат един свят, в който маговете ще бъдат свободни хора и пълноценна част от обществото. Животът е много по-сложен от свалянето на тирани от трона. Трябва време, докато маговете, титаните и обикновените хора спрат да се мразят и да се страхуват едни от други, трябва време, докато се научат да съжителстват заедно, докато започнат да се опират едни на други, да споделят. А балансът на силите е много крехък, като кльощава кула от сламки, готова всеки момент да рухне.