Споменавала съм неведнъж, че отминаха годините, в които се наслаждавах на криминалния жанр. И макар сега изключително рядко такова четиво да ми попада в ръцете, ние с кримките имаме богата и напоителна история. Всъщност една от първите ми съзнателно пожелани книги беше именно в този жанр - "Пери Мейсън и русото момиче". Бях малка, толкова малка, че още изпитвах нужда да попитам мама, дали може да прочета книгата. Тя, разбира се, беше против, защото съвсем логично прецени, че в един криминален роман неминуемо ще има убийство, което си е равнозначно на насилие. Или каквото и да е друго, равнозначно на насилие. В крайна сметка сестра ми я убеди и тя ми позволи да я чета.
Още на първата една трета от книгата знаех, че това ще е едно много скучно четене. Бях толкова малка, че още не можех да обвържа сцените на насилие и последствията от него с реалния живот, за да разбера истинската му същност, нито пък нецензурния език. Съответно и не разбирах по-голямата част от случващото се. Нямаше картинки, нямаше забавни сцени, поне не и по моите критерии. Беше скучна. Но аз толкова дълго време бях опявала на мама, че искам да я прочета, че всеки път, когато тя ме провереше как върви четенето, търсейки следи на увреждания в погледа ми, аз всеки път отговарях бодро и въодушевено, че е много интересна и много ми харесва. Истина е, че към средата на първия случай започнах да прескачам половината от страниците и съвсем загубих нишката.
Сега години по-късно вече крайно далеч от жанра, отново посегнах към една от подопечните му. Чета толкова отдавна за книгите на Луиз Пени, че в крайна сметка се предадох на всеобщото въодушевление и реших да се пробвам.
Първите петдесетина страници ми бяха откровено скучни, макар и да разбирах ясно тяхната цел. Луиз Пени не се хвърля директно в дълбокото, тя създава един полегат наклон, по който читателят може бавно и спокойно да се впусне в действието. Благодарение на това аз тръгнах със спокойна и отмерена крачка напред по страниците и бавно и постепенно набрах инерция, която по-късно се превърна в задъхана надпревара.
Несъмнено звездата в тази книга е главният детектив. As it should be! :)
Луиз Пени успява да създаде един изключително дълбок и колоритен образ, в лицето на детектив Арман Гамаш, нареждайки се с това до едни от големите имена в жанра. Гамаш е различен от повечето съвременни детективски образи. Той е тривиален - цени семейството си, обсъжда бъдещите си решения с любимата си жена, търси нейната подкрепа и съвет, намира утеха, спокойствие и щастие в дома си, в нейните ръце. Той е възрастен, осъзнал себе си индивид. Намерил е своя център и се е научил да поддържа този баланс. В него няма мистерии, не се лута. Гамаш е намерил своето място в света, осъзнал е ценностите си, изградил е характера си и е стъпил здраво на земята. Арман е високо ценен от своите колеги. Хората, с които работи без значение, дали са под или над него в йерархията хранят уважение към него. И разбира се, както се случва и в живота, тези ценности не му помагат да се издигне по стълбата. Но пък си тежи на мястото.
Гамаш разследва убийството на възрастна жена. Мога да кажа много за Джейн - тя е художник, приятелка, самотница, жертвоготовна, добра, мила, готова винаги да помогне, добродушна, учтива и обичана от всички в Трите бора, където всеки познава всекиго.
Ала все пак Джейн е убита. И това е шок за всеки един от жителите на Трите бора.За някой е тъжен и необясним факт, за други болезнена истина, за трети съкрушителен момент. Загадката се разплита детайл по детайл и като един истински криминален писател, Луиз Пени ни оставя в неведение до последния момент. За тези от вас, които четат по-често криминални романи, може би мистерията не е била толкова голяма. Може би сте разгадали убиеца далеч преди авторката да реши да го изобличи. Но аз нямам тренирано око. И убиецът за мен беше пълна мистерия, докато не бе назован. И тогава ме заля онова чувство, заради което си спомням, че някога обичах криминалните романи. Моментът, в който всичко започва да се навързва. Моментът, в който се връщам назад и напасвам всяка дума, всяко действие на убиеца, за да остана накрая възхитена от грандиозния размах, с който авторът е заплел възела.
Луиз Пени ми дава повече от една причина да харесам тази книга. Освен прекрасния полегат стил на писане, интересната интрига, класическия маниер и издържаният начин, по който създава връзките между своите герои, за да почувстваме и ние техните отношения, тя не се ограничава само с една мистерия. Нещото, което през цялото време ме глождеше повече от това, кой е убиецът, бе интригата около къщата на Джейн. Холът, който така упорито бе крила през целия си живот. Холът, който бе станал причина за нейното убийство.
Луиз Пени знае как да направи читателя съпричастен с историята. Обикновено когато чета криминална книга аз съм винаги или малко по-назад от детектива или малко по-напред. Обикновено съм по-назад, дори много по-назад. Но Луиз Пени ме преведе през тази мистерия ръка за ръка с Гамаш. Успявах да подредя всеки нов факт в главата си и да си направя заключенията заедно са него. И през цялото време чувствах как заедно споделяме едно общо знание. Сякаш разследваме заедно. Прекрасен синхрон.
И има едно още едно, последно, нещо, което обичам в тази книга и то е искреността на взаимоотношенията между хората в Трите бора. Беше изключително удоволствие да наблюдавам как пред очите ми се изграждат и натрупват емоциите помежду им, как се разкриват отдавна заровени чувства и как всичко минава през личната призма на всеки един от тях. Луиз Пени наистина е свършила майсторска и образцова работа в жанра. Препоръчвам тази книга на всички, които са почитатели на криминалните рафтове в библиотеката и на всички, които не са - като мен. Вярвам, че може да ви донесе единствено наслада и удоволствие.
Излишно е да ви казвам, че думите на Бакман са заграбили едно мъничко кътче от сърцето ми и са се установили там. Разпънаха палатките още, докато четях Уве и сега вече тухлени къщички никнат ли никнат една след друга, за да приютят всяка негова дума, всяко чувство породено от тях и да ги запазят.
