"Спиращият войната" в безсмислието на различията

Дълго преди да прочета "Душата на императора" и да заобичам творчеството на Сандерсън безвъзвратно, всъщност планирах един ден да му дам шанс именно с тази книга. Бях си купила "Спиращият войната" преди няколко години и отлежаваше на един от рафтовете у дома. Отлежаваше съвсем умишлено.
Нали знаете онова чувство, когато всички ви казват как нещо е много хубаво, но вие нали сте вироглави, сте твърдо убедени, че това са пълни глупости. Защото никой не може да ви казва какво ще ви хареса и какво не. Тайничко ви се иска да пробвате и вие, защото пустото любопитство не ви оставя на мира, но сте над тези неща. Казали сте, че няма шанс да ви хареса, значи няма шанс.

"Спиращият войната" е като "Елантрис". Самостоятелна история, в самостоятелен свят. Завършена и с лек намек за продължение. Но продължение още няма.И не е много ясно, дали изобщо ще има. Но дори и в тази конфигурация, накрая пак се чувствам комфортно. 

Това, което ме притеснява по-скоро, е фактът, че броят на непрочетените книги на Сандерсън започна драстично да намаля. Останаха ми 2-3 Мъглородни и едното Злочестие. После пак ще чакам четвъртата книга от Летописите. 

Искам да ви кажа, че каквито и писателски наклонности да имам, когато седна да чета Сандерсън и всичко отива по дяволите. Защото си давам сметка още колко хляб имам да изям. Но не ми пука особено, стига да има повече за четене от него. 

"Спиращият войната" разполага действието си посред враждата на две съперничещи от години си държави. Халандрен и Идрис са двете страни на една монета - заклети врагове, носещи общ корен. Или поне така вярват идрианците.  Двата народа са били някога един, с обща религия, крал и бог. Докато едните не се отцепват от другите. Сега въпреки общите си корени и религиозна основа, идрианците живеят високо в планините, като отцепници, които бранят със зъби и нокти независимостта си. А Халандренците се ширят из топлата джунгла, просперират в свят изпълнен с изобилие и цвят. 

И тук започва разцеплението в религиозен план. Като наследство от своя крал-бог и петимата учени остава възможността човек да притежава повече от един Дъх и да го прехвърля и използва, за да вдъхва живот на мъртъв си или неодушевени предмети, които някога са били нещо живо - дърво, плат. 

Халандренците вярват дълбоко във възможността човек да използва Дъха си, почитат Завърналите се като богове и изграждат йерархията си именно на база количеството на притежавания Дъх. Идрианците от своя страна смятат това за сектантство и еретизъм. 

Но в крайна сметка преди много години е сключено временно примирие с обещанието след 20 години Идрис да изпрати кралска дъщеря, която да се омъжи за бога-крал, с надеждата да роди наследник. 

Вивена е кралската дъщеря, която цял живот се подготвя за този момент от знанията по история до овладяването на темперамента си, до последния детайл, за да бъде най-полезна на своя народ. От години Идрис чака със затаен дъх, дали Халандрен няма да ги нападне и да смачка съпротивата им. От дълго време Идрис се смята за бунтовническа страна. И Вивена е тази, която ще донесе мир и по-добри условия за живот на своите сънародници. Но в последният момент баща й решава да изпрати не нея, а Сири. Вивена е завършен политик и стратег и би била силно оръжие за страната си, ако е там, когато войната избухне. А старият крал не може да се отърси от усещането, че войната иде. Никой не може. 

Не и в Халандрен. Там е двор на усойници, интриги и задкулисни игри. Сири, бойната, вечно непокорна Сири, изведнъж се оказва съпруга на бога-крал. В един двор, който я плаши до смърт, но и я впечатлява също толкова силно с ярките си цветове, многообразието си, богатата храна, разнообразните платове и дрехи, топлото време и освободеното поведение на хората наоколо, та чак до разголеното, скандално облекло на жените, които се осмеляват да носят къс ръкав и панталони. Светотатство!

А двора на Завърналите се е мястото, на което най-много се забавлявах. С Лайтсонг, разбира се. Завърналият се бог на храбростта, който не вярва в собствената си божественост и през цялото време поддържа имиджа на незаинтересован от политиката, задълженията си и околните нехранимайко. Което не е далеч от истината. Именно това е най-големият коз на Лайтсонг - никога не си сигурен, дали говори истината или просто ти отправя саркастичен коментар. Във всяка една от книгите на Сандерсън има по един такъв образ - остроумната принцеса от Елантрис - простете ми, не помня името й, Шалан от Летописите, Уейн от Мъглороден и Лайтсонг Храбрия. :) Това са любимите образи на мнозина. Те не са главните герои, имат второстепенна, но все пак важна роля в действието, но не е водещата. И все пак те се превръщат в любимците на публиката с острия си език и непокорното си, ала винаги лоялно поведение. 

Изобщо моделът, по който Сандерсън работи е изпитан и често аналогичен с другите му книги.  И тук си имаме един подобен на Каладин - сърдит и вечно вкиснат персонаж, с толкова могъщество във вените си, че няма как да не изпитате поне малко страхопочитание пред скромната му войнишка натура. 

Вашер е същият вкиснат  и недоволен от света мъж, който дълбоко в себе си е добър човек, но винаги е толкова сопнат, че трудно можеш да го разбереш. Или поне докато не ти спаси живота. И на Вивена ще й се наложи да разбере това по трудния начин, когато решава да замине тайно за Халандрен и да спаси сестра си. 

Като се има предвид, че цялата тази история се побира между кориците в едни 600 страници, изумителна е метаморфозата през която преминават повечето образи и как всичките ми очаквания отидоха по дяволите. Казвам го, в добрият смисъл на думата, защото Сандерсън умее да превърта сюжета така, че да ни дойде изневиделица. 

И в крайна сметка всичко опира до едно - намирането на човечността, взимането на правилното решение, потушаването на една война, която е започнала от нищото, както са започнали много войни. Една война, която не е дори за територия, нито пък за влияние.  А за религия. Най-силният лост на правителството, на което и да е правителство, за да манипулира поданиците си. Заплаши религията на един народ и виж в какво се превръщат. Сандерсън често се заиграва с тази тема, сякаш опитвайки да ни посочи накрая безсмислието на цялата тази ситуация, колко е жалка борбата ни с вятърната мелница, колко глупави сме, пикаейки срещу вятъра, защото в крайна сметка всичко е вятър и прах. Единственото оръжие, с което разполагаме накрая е човещината ни. 

Кралица на въздух и мрак - краят на една война

Започвам да пиша това ревю повече от четиридесет страници преди края на книгата. И имам две основателни причини затова. Първата е, че подозирам, че ако не го направя сега, вероятно ще го забавя с минимум две седмици. Покрай хоум офиса миналата седмица почти не ми остана време за четене и книжните ми планове малко се изместиха напред във времето. Но това не е непременно лошо, защото "Берлинска любовна песен" ще ме чака у дома, когато се прибера. А очакването и желанието ми да я започна, ще бъде достатъчно, за да смекчи тъгата от края на отпуската, която ще ме е завладяла по това време. Втората причина ще ви я кажа в края на ревюто.

(Сега да ви кажа под секрет, че все пак не успях да го допиша преди да тръгна на ваканция. Но този път съм много горда със себе си, защото за пръв път не си пуснах компютъра по време на почивка. Нека сега минем по същество. :))

Имам толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга и се опасявам, че текстът по-долу ще бъде пълен хаос. Трудно е да намериш добрия баланс между своите чувства и вероятността думите ти да прозвучат преувеличено на околните.Свързвам книгите на Касандра Клеър с красота, магия, любов, сърцебиене и мелодия. Ако сте чели някоя от тях ще ме разберете. Те са като красива и интригуваща вечерна рокля, под която можете да скриете пет-шестнадесет кинжала. :)



Каси открай време е сред авторите, чийто книги не пропускам и чийто книги правят библиотеката ми по-топла, по-уютна, по-красива и пламенна. Попаднах съвсем случайно на "Град от кости" преди години, когато тъкмо беше излязла на нашия пазар и от този момент насам не спирам да чакам всяка нейна книга с нетърпение. Именно тя беше и причината да започна да чета YA генерално. 


Знам, че има хора, които ще ме поправят, но за мен "Тъмни съзаклятия" беше наистина впечатляващото и мащабно завръщане след "Реликвите на смъртните", което чаках. "Адските устройства" беше прекрасна поредица, но винаги съм мислела за нея като за малка, схлупена и кокетна къщурка насред гората. Безкрайно сладка, но някак миниатюрна и крехка. За разлика от това обаче, Каси се завърна триумфално с "Лейди Полунощ" и не спря да размахва, създава и руши до края.

Историята на семейство Блекторн е напрегната, изпълнена с любов, единение, сила, смелост и много скръб. А това, че обединява в себе си и героите от предходните две поредици я прави наистина епична.

Ема и Джулиън са хванати в капана на невъзможната си любов, неспособни да сдържат ръцете си далеч от другия, нито да откъснат устни от животоспасяващата целувка на любимия човек. Но тази любов е забранена. Нефилимския свят би я нарекъл лоша и опасна. Макар че как, по дяволите, е възможно нещо толкова красиво и чисто да бъде лошо. Е, явно може. Любовта между парабатаи е забранена. Дълбоко в парабатайската магия лежи опасна и жестока сила, която е способна да срине целия свят. А единственият начин Ема и Джулиън да разкъсат своята връзка е като унищожат древната парабатайска руна в Града на тишината. Само че дори и да преглътнем факта, че това е жестокост, на която Ема и Джулиън не са способни, все пак има един проблем - единственото оръжие, което може да унищожи руната е счупено. Разбира се, Ема и Джулиън могат да помолят за изгнание, но и тази възможност бързо спира да бъде на разположение, когато единственият инквизитор готов да им помогне, умира. Оттук следват поредица от отчаяни решения, които ще ги преследват през цялата книга, които ще ги давят в ужас и въздигат сред щастие и блаженство. 

А Ема и Джулиън не са единствените удавници в отчаяната борба за щастие. Ливи е мъртва и сърцата на семейство Блекторн са на парчета. Смъртта в света на ловците на сенки не е нещо необичайно, но това не я прави по-лека или маловажна. Джулиан носи вината на раменете си, заради решението да въвлече Анабел и черната книга във всичко това. Любовта му към Ема расте обратнопропорционално на шансовете им да бъдат заедно. А цялата тази вълна от чувства е на път да го помете и изличи като ураган. Тай отказва да приеме мисълта за смъртта на сестра си. И вместо да скърби започва да работи по своя план да я възкреси. Кит е негов неотлъчен другар във всичко, но дали това ще е достатъчно за Тай да продължи да живее без половината от себе си. Дори Кит, който до съвсем скоро бе саможив единак, загубил единствения човек, който би могъл да изпълнява нещо като ролята на котва в живота му, сега е като неразделна част от Тай. Самият той е като котва за своя приятел. А тежестта на тези действия и чувства започва бавно да пълзи към мозъка му, хвърляйки душата му в смут. 

Даяна е разкъсвана от тайни, които заплашват да изядат главата й, както и тези на близките й. Но дори и когато целия свят заплашва да отиде по дяволите, Каси не оставя своите герои сами и напълно безпомощни - затова си има Гуин - легендарния водач на Дивия Лов.

Кристина, Марк и Кийрън се опитват да разберат къде свършва сърцето на единия и започва това на другия. Думи, сладост и отчаяние така са се оплели едно в друго, че изглежда невъзможно да излязат от тази мрежа невредими. Но дори и светът на нефилимите да приеме подобен род отношение, желанията на съдбата са жестоки. А задълженията неотменими. Всеки един от тях е поел по път, който не може да изостави току тъй. Не и ако има поне малко доблест в себе си. А Ловците на сенки и елфите не страдат от липса на чест, повярвайте ми. 

Дру е загубила не по-малко, от който и да е друг член на семейството си, ала преживява всичкия този ужас сама. Джулиън заминава на мисия. Хелън най-накрая е при семейството си, но се чувства като непозната там. Дру отказва да приеме протегната й ръка, защото е тъжна заради Ливи, защото Джулиън й липсва, защото да хване ръката на Хелън означава още един човек, за когото да се страхува, че ще изгуби. Хайме е далеч. Тай е отчужден и затворен в себе си. Дру е твърде малка, за да бъде пълноценен играч в големите битки и твърде голяма, за да седи с бавачката у дома, дори и когато тази бавачка е Магнус. Винаги в средата, винаги на косъм от това, което иска и на косъм да се измъкне от това, което не иска. А злощастията, които се изливат върху нея и любимите й хора са твърде много, за да ги смели сама. 


Всеки се е изгубил в личните си кошмари и страхове. Решенията са взети отдавна, сега остава всеки да се научи да живее с избора си. През това време разривът между ловци на сенки и долноземци се превръща в пропаст. Кохортата печели ключови позиции в управлението в Идрис и започва настъпателна кампания срещу всички долноземци. Изпълнени с омраза действия, които поставят семейство Блекторн между чука и наковалнята, без особен избор, защото те самите имат тесни връзки с долноземския свят в повече от един аспекти.

Некротизираща зараза пълзи от елфическите лесове към земите на хората и покосява магьосниците, отнемайки жизнената им сила. Магнус отслабва ден след ден, а Алек не може да направи нищо друго освен да държи ръката му и да бъде до него.
Пелерина от безпомощност и отчаяние се е спуснала над всички. Но Ловците на сенки са бойци и дори и когато битката е обречена, те не спират да се борят.

Прекрасно е това, че Каси обвързва и трите поредици от света на Ловците на сенки в тази книга. И макар да очакваме още книги от този свят, не мога да не усещам тази като епичен завършек на една вълнуваща история. И имам чувството, че и Каси го чувства така, защото си остави не малко страници простор в края на книгата, за да даде на всеки от героите си завършек. Завършек, който лесно би могъл да се превърне във временен, ако реши. Но дори и така, е достатъчен, за да излее в читателите си чувството за сигурност, удовлетвореност, хармония и мир.

В книгата има много динамика, историята разгръща своите криле на широко, вълните от размаха й са големи, но Каси не бърза. Няма нищо претупано, нищо изпразнено от смисъл и нищо излишно. Усещам пулса на всеки един от тях. Усещам сълзите им в крайчеца на окото си, смеха им на спазми в корема си, напрежението им в собствените си мускули.

Знаете ли, сигурно пет пъти ме попитаха в метрото колко страници е тази книга, но нека обемът й да не ви подлъгва. Часовете прекрасни с нея, отлитат като миг. Това беше наистина достоен завършек на няколко страхотни поредици. Вече два поредни пъти, когато започвам нова поредица от Каси в началото се чувствам малко неуверена и подхождам с известна доза страх. "Ако ако не ми хареса толкова, колкото Реликвите на смъртните"? И всеки път оставам очарована и жадна за още, разбира се. Този път съм спокойна, има две леки заигравки в края на книгата, които оставиха няколко неща недовършени, така че очаквам развитие в някоя от следващите поредици, които се зарадват на хоризонта. Сега остава дългото чакане на докато "Chain of Gold" се материализира в ръцете ми.

"Чернобилска молитва: хроника на бъдещето"

"26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди - серия от взривове разрушава реактора и зданието на IV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата технологична катастрофа на XX век."

Няма да започна с мои думи. Това изречение вероятно сте го срещали и другаде, с малко по-различни думи, но смисъла, тона и чувството е същото. За Чернобил се говори толкова много и се казва толкова малко. Най-вече празнословия. Ако попитате 100 различни човека, те ще ви кажат сто различни версии. Светлана Алексиевич е направила това. Резултатът е точно такъв, истината е неясна, забулена от тайни, от страх, от мълчание. Всеки живее в своята собствена истина и я разказва така, както я чувства.

Не знам как може да се пише и разказва за такава книга. Тези истории са опустошителни. Сграбчват те за гърлото, стискат силно, до задушаване. Разкъсват те парче по парче. Унищожават те, докато не изчезнеш напълно, докато не се удавиш и изгубиш в тяхната болка. Но в едно съм сигурна. Трябва да се говори за тях. Твърде дълго време се е мълчало. Гласовете, които чухме във "Войната не е с лице на жена" казваха така: Нас ни беше страх да говорим. Не искахме. Достатъчно трудно беше да се справим с живота си, когато се върнахме от войната, достатъчно трудно беше да продължим да живеем. Бяхме отхвърлени, заплювани, обиждани, ненавиждани. Достатъчно дълго мълчахме. Сега години по-късно, искаме нашите истории да бъдат чути.

Жертвите на Чернобил също мъчат години наред, но поради други причини

"Така живея... Живея едновременно в реален и в нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я наричат - чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, реакторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят -  вървял по улицата и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка... Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме...Което видяхме...За смъртта хората не искат да слушат. За страшното..."

Всички се страхуват от Чернобилците. Където и да отидат хората се отдръпват. Избягват ги, като чумави.

"Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас - всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак...Всички се наричат чернобилци. "Ние сме от Чернобил", "Аз съм чернобилски човек". Сякаш сме някакъв отделен народ...Нова нация..."

Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ме беше страх да прочета тази книга. Особено след "Войната не е с лице на жена. Последните свидетели". Тези от вас, които са чели Светлана Алексиевич и преди сигурно ще ми повярват. Мислех, че ще минат години преди отново да събера смелост и сила да започна да чета нейна книга.
А ще ми повярвате ли , ако ви кажа, че точно с тази нагласа преди две седмици просто знаех, че трябва отново да започна да чета книга на Светлана Алексиевич? Не знам защо. Но знаех, че няма да мога да се седна да чета нищо друго освен нейните думи.

Не знам, дали очаквах да получа някакви отговори от тази книга. За трагедията в Чернобил се говори много пестеливо и често със заучени фрази. Тези изповеди бяха не по-малко противоречиви. Изглежда, колкото по-далеч е бил човек от епицентъра на експлозията, толкова по-малко информация е достигала до него.  Населените мести в близост до Централата са получили информация, знаели са за експлозията, организирана е била евакуация, но сякаш никой не е разбирал ясно какво означава това за тях. Никой не обяснява на тези хора какво е радиация, какви са последствията от облъчването, защо е необходима евакуация. И как да обясниш каква е тази невидима радиация, дето нито мирише, нито боли, нито пари, нито нищо. Как да обясниш, че те ще свали месото от костите ти, ще умъртви кожата ти, ще атакува необратимо органите ти. До смърт. В крайна сметка се налага правителството да лъже местното население, че ги евакуира само за три дни, защото хората не са искали да напуснат домовете си. А и донякъде, защото вероятно не са искали да се всява паника. Не знам... Факт е, че хората в по-отдалечените населени места се информират предимно от слухове. А няма и месец след аварията, по медиите се чуват успокоителните думи на правителството:

"Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: "Не се тревожете, ситуацията е под контрол...Пожар, поросто пожар. Нищо особено...Хората си живеят там, работят..."И ние вярвахме..."

Години по-късно чернобилци не спират да мислят за тази трагедия, за преживяното. Опитват да направят равносметка, да потърсят виновните. Да освободят гърдите си от този товар. Повечето от тях познават войната. Войната е зло, което познават, което разбират, което са преживели. Радиацията не е. Радиацията е едно невидимо зло, което бързо и болезнено убива тялото ти, ума ти, душата ти, близките ти. Радиацията е като да се бориш с вятъра. Безсилен и безпомощен си. Единствено можеш да търпиш. Да се примириш.

"От войната си идва "изгубеното" поколение...Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее "обърканото" поколение. Объркахме се...Неизменно остава само човешкото страдание...Нашият единствен капитал. Незаменимият!"

В тази книга са гласовете на мъже, жени и деца, на бащи и майки, на войници, стари хора, на държавни служители, на доктори... Изповеди, които с всяка дума наливат бетона в краката ви, а с последното изречение ви хвърлят в бездънното езеро, неспособни да мръднете, да дишате, да се борите. Емоционалността на разказите е различна, тежестта е различна. Мъжкият хор е някак по-дистанциран. Това са историите на доброволческите отряди, на ликвидаторите, на ловците. Те разказват вицове...

" Чернобилските вицове. Най-краткият е: "Имаше едни хубав народ - беларусите."

Жените плачат по изгубените си мъже и деца, проклинат се за грешките си...Светлана Алексиевич избира два гласа за начало и край на тази книга. И двата са на жени, които говорят за любовта. Две жени, които губят бавно и грозно любимите си, гледайки ги как умират от радиацията. Неотлъчно застанали до тях, влюбени до края. Задушени от мъката си, от загубата си. Но въпреки всичко, те не говорят за смъртта, а за любовта.

Така започва първата изповед:

"Не знам за какво да разказвам...За смъртта или за любовта? Или то е едно и също...За какво?"

А така приключва последната;

"Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва...Той ще гледа света с детски очи...." 

Странно е да видиш целия този ужас в рамка, подреден страница по страница, ред по ред. Докато четях отбелязвах различни пасажи...мислейки че, когато седна да пиша, те ще ми подскажат за всички онези неща, които искам да ви кажа за тази книга. Мислех, че ще ми помогнат да структурирам някак мисълта си. Но гледайки сега резултата, си давам сметка, че не се получи. Обмислях дълго време, дали да пусна тези пасажи като цитати в блога. Дали е етично, дали няма да изглежда като подигравка. Но в крайна сметка реших да го направя. Ще ги споделя, ще ги споделя където мога, защото те говорят за тази книга повече от моите думи. Дори и един човек да посегне към "Чернобилска молитва" след като е прочел някой от тези цитати, за мен това ще е спечелена битка. Прочитането на тези изповеди няма да промени миналото. Но тези гласове трябва да бъдат чуди. След толкова години мълчание, сега заслужават да бъдат изслушани.

Десет книжни факта за мен

Идеята за този пост си откраднах от Гери от Faith is no doubt. Досега не съм правила Booktag-ове. И този пост не го възприемам като такъв, защото не съм тагната. :) Но идеята ми хареса, да видим какво ще се получи.

Читателите често сме странни птици. Имаме си нашите малки ритуали, особености, пристрастия, мании и страхове. Понякога си давам сметка какъв психопат съм, понякога не. Но сега като виждам всичко това надолу черно на бяло, подредено в точки, осъзнавам колко сериозно е положението. (Смях)
Винаги съм смятала подобен род постове за клюкарски, като статии в Космополитън "Десет неща, които ще накарат гаджето ви да се влюби безнадеждно във Вас". И са точно такива - клюкарски. Но когато говориш за себе си, всичко е ок. Не е клюкарстване, а нарцисизъм! :)
Та по темата - ето няколко неща за читателя в мен, които може би не знаете. 

1. Не обичах да чета до първата си година като студент. Като изключим ранните си детски години, когато четенето беше ново и интригуващо, а прилежността ми в училище на високо ниво, почти през целия си ученически живот не обичах да чета. Тук, разбира се, имаше някои малки изключения - "Железният светилник" на Талев, "Тютюн" на Димов, "Бел-Ами"..и т.н., но наистина мисля за тях като за малки изключения. Ако някой ме беше попитал тогава, щях откровено да кажа, че не възприемам себе си като четящ човек.

2. Оскар Уайлд е един от най-важните автори в живота ми. По много, много причини! Една от тях е, че именно "Портретът на Дориан Грей" прочетен лятото преди да започна първия си семестър в университета, ме направи страстен читател. След тази книга не можех да се спра. Изпитвах непреодолимо желание, граничещо с абстиненция, да чета. Направих един "плавен" преход  от Уайлд, към Богомил Райнов и неговата комунистическа криминална поредица за Емил Боев и вече бях върл фен.

3. През студентските си години си купувах само и единствено книги от сергии. Не си бях купувала нова книга в продължение на почти 15 години. Четях стари доказали себе си автори и не желаех да дам шанс на нито една книга написана в последните десет години. Щандът с нови книги беше щателно оплюван или пренебрегван всеки път, когато попаднеше пред очите ми. Не съм сигурна защо, дали гроздето беше кисело, защото финансовите ми възможности не можеха да задоволят жаждата ми за книги при настоящите цени. Или както винаги обичах да съм наопаки на всичко., като част от някакво мое лично разбиране за бунтарство и индивидуалност. Кой знае...

4. Замених стотиците стари книги със стотици нови. Когато се преместих извън Студентски град още във втори курс и вече можех да си позволя да пълня рафтовете си с книги, точка три отиде по дяволите и всичко се промени. Започнах да си купувам само и единствено нови книги с ясната идея и цел, те да бъдат част от домашната ми библиотека дълги години. Също така започнах и постепенно да заменям старите си издания с нови. Сега единствените стари издания, които имам у дома са тези, които не са били издавани от тогава насам. 

5. Аз съм психопат на тема "отношение към книгите". Ако видя някой да прегъва страница, за да си отбележи книгата или направо да огъне цялата книга на обратно и да я държи като вестник, изпитвам физическа болка, ръцете ми изтръпват и се чудя, в кой ли ден нещо в мен ще изчатка и ще се стигне до вербална агресия в градски транспорт.

6. Едно от ученическите ми "изключения" е Анна Кареннина, която прочетох в рамките на 24 часа. И не разбрах нищо....Първо, исках толкова бързо да я дочета, за да мога да кажа, че съм прочела дебела книга за нищо време. Второ, какво ми е разбирала тогава главата от любов, че да достигне нещо до мен от тази история.

7. Чета най-добре в градски транспорт и нощем, когато всички у дома заспят. Никога, ама никога не влизам в градски транспорт без книга. Напоследък може да се каже, че и до магазина не отивам без книга. А нощем просто не мога да се спра. Продуктивна съм рано сутрин, но истината е, че съм нощна птица. И понякога си позволявам наистина да изгубя представа за времето.

8. Периферното ми зрение работи най-добре, когато чета вървейки. Аз съм от онези  смотани момичета, които и на гладък асфалт могат да се пребият.  Когато чета обаче, работата е друга. Мога да вървя и да чета хартиена книга без проблем. По някакви неведоми за мен причини мога да се придвижвам като жената-котка в тълпи, да пресичам улици, да следя добре светофарите, минувачите, да внимавам за криви тротоари, дупки и всякакви други класически препятствия по софийските улици, да се качвам и слизам по стълби без абсолютно никакъв проблем с книга в ръка, докато погледа ми следи думите, а периферията околната среда. Във всички останали случаи, може да ме удари и трамвай без да го видя.

9. Не съм привърженик на екранизациите. Меко казано. По-правилно е да се каже, че ги избягвам като дявол тамяна. Смятам, че филмът не може да улови цялата палитра от мисли и чувства, които се изливат сред страниците на една книга. Но "Часът на чудовището" промени донякъде гледната ми точка. Това беше най-добрата екранизация, която съм гледала някога. И не отстъпи по нищо на този чудовищен роман от Патрик Нес.

10. И накрая ми се струва редно да бъда честна пред себе си. Аз съм литературен помияр. Единственото, което не чета и заклеймявам твърдо за шарлатаните - в това се включват всички книги за Seflhelp, за самолечение, за езотерика и т.н. Но що се отнася до художествената литература...чета всичко - ОТ биографии, до любовни романи. И ми харесва това разнообразие.

Това, разбира се, само докосва повърхността на планината от странности, ритуали, мании и психопатия, но стига толкова себеизтъкване. Убедена съм, че и вие имате по някоя и друг чаровен "дефект", защо не ми споделите един/. Хубаво е, когато човек не е сам в тази лудост. 

Да се пребориш за своето "И заживели щастливо за последно" не е лека задача!

Спомняте ли си, как завършваше всяка приказка като бяхме малки? "И те заживели дълго и щастливо до края на дните си!" Така трябва да свършват приказките. С щастлив край за Доброто. Това им е едно от хубавите неща на приказките - знаеш, че накрая всичко ще свърши добре. И си спокоен. И търпелив. Но Соман Чайнани разкрои границите на всичките ми представи за приказките и ми показа, че да спечелиш своето и "И заживели щастливо за последно" не е толкова лесно. И често изобщо не е това, което си мислиш.

Агата и Софи минаха през доста неща. Първо, от Четящи се превърнаха в ученици в "Училището за добро и зло", а заедно с това и в герои на собствена приказка - нещо, което не се е случвало никога досега с ученици. После въпреки всички препятствия двете момиче успяха да намерят своя щастлив край заедно. И създадоха един  "Свят без принцове", защото така се получава, когато вместо принца на мечтите си, избереш най-добрата си приятелка, целунеш я и поставиш край на своята приказка. Принцът става излишен. За какво са ни принцове, когато можем да постигнем своя щастлив край и без тях? (Представям си, какви шеги ли е имало в приятелския кръг на Соман Чайнани с тази идеология...)

Е, в крайна сметка се оказа, че това не е достатъчно. И че на една принцеса все пак й трябва принц. Така че Софи и Агата се изправиха отново една срещу друга, бяха съюзници и врагове, за да се разделят в края на втората част, всяка в обятията на момчето, в което е влюбена. Всяка със своя принц.

Имах високи очаквания от третата част на поредицата, защото Соман Чайнани си вдигаше летвата доста безгрижно с всяка следваща глава. И очакванията ми се оправдаха. Макар към края на книгата да останах с усещането, че това е едно компромисно решение с историята, последните редове ме накараха да размисля. Това беше един достоен завършек на една прекрасна поредица.
Агата целуна своя принц и се озоваха обратно в града на четящите, а пред тях се ширна перспективата за спокоен и обикновен живот в тесничкия и уютен дом на Агата, където Тедрос откача като диво животно в клетка, а самата Агата се чуди как да буферира напрежението между него и майка си. Изобщо така бяха заживели щастливо, че направо се чудя как изобщо осъзнаха, че нещо им липсва и решиха, че трябва да открият и спечелят обратно своята най-добра приятелка отново. 

Софи пък от своя страна най-накрая намери своя принц Чаровен. Е, може и да е Злият Директор на училището, който магически се подмлади след като тя го целуна и сега я "ухажва" предимно ръмжейки и мърморейки в тялото на напращял от тестостерон красив тийнейджър. Не е много чаровен, но пък решителността и тъмната му аура, го правят магнетичен. Да го кажем така, разбирам защо краката на Софи омекнаха един-два пъти при вида на този мрачен и могъщ младеж.

Битката между Добро и Зло отново е извадена от дрешника, отупана е от прахта и пак е в дневния ред. И докато всички повтарят, че победата е в ръцете на Агата, ще ви кажа една тайна под секрет - всъщност всичко е ръцете на Софи. А можете да си представите сигурно колко интересен ход на събитията би дало това, имайки предвид непостоянната и изменчива натура на Софи.
С целувката си русокосата красавица е дала на Злото решаващ тласък в тази война и сега Директорът е събудил всички отдавна победени злодеи от смъртния им сън. В гората бродят цяла армия от зомбита-мащехи, зомбита-вещици, зомбита-великани и всякакви други зомбита, били някога могъщи злодеи.

И разбира се, за да "изравни" силите, Соман Чайнани дава и на Агата и Тедрос полагащата им се армия. На чело е застанал могъщият Мерлин. Да, онзи Мерлин от Камелот, най-великият магьосник някога. И Лигата на Дванадесетте - сборище от старци в инвалидни столове. Просто няма какво да се обърка.

На Агата и Софи определено не им се размина лесно. И ако сте си мислели, че в предишните книги е имало много обрати, почакйте да видите какво ви е приготвил Соман Чайнани в тази. Наистина до последно не бях сигурна, какво ще избере Софи. Когато затворите последната страница, може и да си кажете, че е било съвсем логично така да се развият нещата, но честно казано на мен съвсем до края хич не ми се струваше логично. В интерес на истината точно този беше краят, от който се боях. Но останах изненадана, от книгата, от автора и от себе си.

Но не краят е това, което наистина обикнах в тази книга и изобщо поредица. Това, което наистина ме грабва вече за трети пореден път и не ме оставя да си легна нощем в разумно време, е способността на Соман Чайнани да прави дисекция на своите герои. Беше изключително удоволствие да проследя какво се случваше в главите и на двете момичета - да изпитам страховете им, да вляза в обувките им, да се напрягам  и смея от сърце с тях, да споделя радостта и трепетите им. Беше като да застана в стаята с часовниковия механизъм на Биг Бен и да видя как се завъртат зъбните му колела, за да задвижат стрелките на циферблата отпред.

Знаете ли, сега си давам сметка за нещо. Говоря ви за разкошния завършек на една поредица от самото начало, но това не е последната книга. Спомням си, че когато излезе първата, веднага проверих в Goodreads,  за да знам с какво се захващам. Нека да ви кажа и на вас - да, това не е трилогия. И всъщност преди няколко седмици е излязла петата книга, която може и да се нарече втора от ....да кажем "Хрониките на Камелот". Но фактите са си факти. Силно се надявам, че Сиела много скоро ще ни зарадват и със следващите две книги.

"Бурята" е изпълнена с любов и грижа към човечеството, но да не забравяме, че все пак е буря...

Нийл Шустърман се превърна в един от уважаваните от мен автори много бързо. Още с първите страници на "Косачи" знаех, че тази поредица ще бъде наистина добра. Идеите на Шустърман оставят в ума ми такъв отглас, какъвто оставиха тези на Бредбъри и Оруел преди години. А това за мен означава много. Разбира се, "Дъгата на Косачи" оставя по-различен вкус в устата на читателя, защото Шустърман умело се заиграва с понятията утопия и антиутопия. Той рисува едно общество, достигнало върха на своето развитие, благодарение на интелигентното съзнание на високотехнологичен облак, наречен Бурята, едно общество, което живее своята мечта, едно общество загърбило ерата на смъртните. И в същото време проблясва тънката нишка на антиутопията, защото това съвършено общество гние отвътре.

Харесах идеята на Шустърман за света от бъдещето много, защото е едновременно реалистична, логично изчистена и много елегантна. Преди години говорехме за развитието на изкуствения интелект, за опасностите от технологичния прогрес прогрес, за роботикатаза Деня на страшния съд. Но Шустърман избира да рови по-дълбоко от тази идея. Той създава Бурята - облакът, който е сложил край на ерата на смъртните. Благодарение на Бурята, хората са безсмъртни, престъпността е, ако не нулева, то сведена до абсолютния минимум, ресурсите сe използват ефективно и дават възможност на човечеството да се развива без да се тревожи за неща като болести, глад, епидемии. Когато Бурята осъзнава себе си и започва да контролира живота на Земята, така че да достигне оптимално качество във всяко едно отношение, нейните изчисления показват, че без определен процент смъртност, балансът ще бъде нарушен. Тогава се създава идеята за Косачите. Бурята контролира живота, а Косачите смъртта, за да запазят нужното равновесие в света. Работейки отделно, като самостоятелни институции това ги предпазва от властолюбие и опорочаване на системата.

Ала докато Бурята е Облак с изкуствен интелект, който може да вземе най-доброто решение за ресурсите на Земята и нейните обитатели на база на своите данни, изчисления и вариации, хората не функционират така. Хората са алчни за власт и сила. И така Форумът на Косачите започва бавно и сигурно да гние отвътре. Новите фракции, поддръжници на Косач Годар, набират привърженици изключително бързо. Роуан е извън закона. А Цитра е новоръкоположената Косач Анастасия. Двамата доскоро чираци работят за прочистването на Форума на Косачите - единият отвътре, другият отвън. Цитра се превръща в символ на новото и старото едновременно. Всеки неин избор се противопоставя на фракциите подкрепящи Косач Годар и в същото време успява да очертае ясна граница между себе си и старото поколение косачи, които са се сраснали с робите си и са изгубили пътя, по който са поели преди години. Всяко нейно действие съзнателно и несъзнателно движи Форумът в тази посока, от начинът, по който приключи последната си битка с Роуан, давайки му имунитет, до правото й да избере как да прибере своите обекти.

Роуан се превръща в Косач Луцифер - неръкоположеният ренегат Косач, който прибира само Косачи, прочиствайки гилдията отвън. Роуан щателно проучва своите обекти и избира само онези, които от години потъпкват законите на Форума. Само онези, които са влезли толкова дълбоко в помийната яма, че измъкване няма.
Нийл Шустърман плете историята си бавно и методично, въвеждайки нови персонажи, разкривайки ни повече от механизмите на своя свят, превръщайки тази новела в нещо много по-мащабно от YA фантастика. Във втората част най-после успяваме да влезем по-дълбоко в съзнанието на Бурята. Ако в "Косачи" идеята за високотехнологичния облак, който контролира живота на Земята, все още ми звучеше някак абстрактно, то сега Бурята е съвсем пълноправен герой в тази история. И тук започват въпросите.
Шустърман подхвърля сериозно количество теми за размисъл. Може ли наистина едно високо технологично съзнание да съди и взима най-доброто решение за човечеството? Може ли наистина един изкуствен интелект да стигне до дълбините на човешкото сърце и да сложи всички променливи на везната? В крайна сметка Бурята изчислява чувствата.

Ала от друга страна може ли ролята на съдник да бъде оставена в ръцете на хората? Можем ли да разчитаме на неподкупната природа на хората? Възможно ли е в един свят изграден със строга йерархия, където колкото по-високи стават етажите на властта, толкова по-малко правила важат за избраните, можем ли да разчитаме действията на тази йерархия да останат чисти и прозрачни?

Нийл Шустърман улавя добре пластовете на властта, такива каквито са били, са и ще бъдат винаги, без значение колко голям е техническия ни прогрес, без значение колко развита е цивилизацията ни. Човешката природа остава винаги изменчива. Можем ли да разчитаме на хората сами да бъдат съдници на ближния си? Можем ли да поставим тази висока чест и власт в ръцете им? Можем ли да се осланяме на тяхната безпристрастност и отдаденост?  И защо не? Не всички хора са подкупни, жестоки и алчни мерзавци. Човечеството не веднъж в историята си е доказало, че може да изравни силите, че може да се опълчи срещу всяко зло и несправедливост.

Това, което най-много харесвам в тази книга е, че Шустърман обича аргументацията. Ако оставите предразсъдъците и очакванията си, ако загърбите симпатиите си за миг, ще осъзнаете, че в идеологията на всеки един от героите в книгата има неоспорими аргументи. Това не ги прави автоматично прави, защото правотата понякога е правилният баланс между обществената норма и личния морал, но логика прозира в думите на всеки един от тях, дори в идеологията на Годар. Идеите на Новия ред не са напълно лишени от смисъл, всъщност с правилно управление и развитие на тяхното движение, тя би могла да даде добра основа на еволюцията на Форума на Косачите. А аз наистина обичам книги, които обясняват и аргументират добре своите идеи. Логиката има най-много място именно в света на фентъзито и фантастиката. Когато създаваш един имагинерен свят, който работи по свои собствени правила, се нуждаеш от здравата котва на логиката, която да систематизира механиката на въображението ти, за да убедиш накрая читателя в истинността този свят. А Нийл Шустърман се е погрижил добре да вкопае основите на своите идеи в шахматната дъска.  

Втората книга от поредицата "Дъгата на Косачите" определено заслужи своето място сред читателите си. Изключително добра динамика, сложен и добре балансиран сюжет, много изненади  наистина добро развитие в образите на героите. А след този грандиозен завършек и заявката, която Шустърпам остави, вярвам, че ще взриви читателите си с третата книга.

Да развали "Проклятие за мрак и самота" може само истинската любов

Както обикновено чета по-бързо, отколкото пиша. Тъкмо когато изравних прочетените книги и написаните впечатления се появява книга, която просто не мога да оставя. И ден по-късно съм отново с едно ревю назад.
"Проклятие за мрак и светлина" я видях съвсем случайно на страницата на Егмонт тийн. Изглежда рекламата около нея е била слаба или е била публикувана в период, в който аз не съм се задържала много онлайн. Но в крайна сметка разбрах за нея седмица преди да се появи в книжарниците. Потрих доволно ръце и знаех, че сигурно ще ида да проверя книжарницата поне три пъти преди да я получат. Така и стана. Но най-накрая миналия ден се сдобих с нея. И като се зачетох вечерта ...до ранно утро. Това не ми се беше случвало много отдавна. И разбираемо, когато всеки ден ставаш в шест сутринта, не можеш дълго време да си нощна птица без последствия. Но този път не можах да се спра.

Само като й погледнеш корицата на тази книга и знаеш какво те очаква, макар че мотивът с тръните започва да ми се струва вече малко преекспониран. Както и да е, свърши си работата. Заглавията от типа ACOTAR изглежда също набират скорост. Е, какво пък, нямам нищо против.
Анотират книгата като красива и опасна интерпретация на една от най-любимите ми приказки  - "Красавицата и звяра", но сега когато затворих и последната страница на мен тази история ми се струва много далеч от приказката, макар че много хора няма да се съгласят с това твърдение.
Въпреки не малкото прилики между извора и тази история, в нея има нещо което носи съвсем различно настроение. Тя е бавна като красив и опасен танц и толкова искрена, че спокойно може да ти зашлеви шамар с признанията си.

Принц Рен живее самотно в замъка си. Единствената му компания е командирът на кралската гвардия - Грей. Двама строги сухи мъже, изморени от съдбата, която им е отредена. Също както в класическата приказка Рен обижда силна магьосница, а това му навлича проклятие. Всяка година в рамките на един сезон Рен има време и възможност да развали проклятието. Условието е просто - да накара момиче да го обикне. Ако не успее до края на сезона да изпълни условието, принцът се превръща в ужасно чудовище, губи разсъдъка си и убива всичко около себе си, всичко, което мърда. Семейството му отдавна е мъртво - избито, придворните, кралската стража, гвардията, войниците, благородниците, всички са избити от чудовището, от Рен. След като приключи с касапницата, Рен отново се превръща в човек, напълно здрав - без рани, белези и дори драскотини. Магията лекува всичко, а заедно с него се връща и неговият командир. Сезонът започва наново.

Грей е единственият който има възможност да пътува между световете - всеки път в началото на сезона за по един час, за да открадне момиче от другия свят. Този е последния сезон за принца и Грей. И както се очаква, всичко се обърква. Грей не успява да вземе момичето, което е решил, защото се намесва Харпър, която без да се замисли, че това може да е опасно за нея размахва насреща му тежкия железен гаечен ключ.
И в крайна сметка се озовава в Ембърфол (или както там му беше името). Сприхавата, невзрачна, накуцваща, Харпър е единственият шанс на Рен да спаси кралството си.

А принцът...Е, Рен е точно такъв, какъвто се иска на женската аудитория. Поне на по-голямата част със сигурност. Чаровен, сериозен, с глас, който е способен да те прикове за стената и поглед, който би могъл да те погълне. Опасен, секси и обречен.
Само дето Харпър е видяла едно-две в живота. И се е научила да не се примирява, да не се доверява и да се бори със зъби и нокти за това, което иска и това, в което вярва. Майка й е болна от рак, баща й е офейкал, семейството й се задлъжняло с баснословна сума пари, които няма никакъв шанс да събере и върне, а брат й се е забъркал с много опасни хора, за да измъкне близките си от тази каша. И точно когато Харпър трябва да бъде до семейството си, бива отвлечена от непознат млад мъж с гвардейска униформа и страшен поглед. Замъкната е в някакъв приказен замък, при някакъв приказен принц, който по всичко личи, че е арогантен лентяй, който се държи като важна клечка, но в действителност няма кого да командва, освен своя командир. И командир на какво изобщо? Командир ли си, като няма кого да командваш?

Сблъсъкът между Рен и Харпър е напрегнат, остроумен, упорит и наистина много добре изграден. Доверието между тях е крехко, но бавно и полека от несъшествуващо се превръща в истинско. Уважавам това, че Бриджит Кемерер запази дистанцията между тях по-дълго време. Вие представяте ли си да ви отвлекат?! Не стига това, ами се оказвате и в някаква паралелна вселена. И на всичкото отгоре трябва да развалите проклятието на човека, който ви е отвлякъл и ви държи далеч от семейството ви, което е в смъртна опасност.
В такива ситуации доверието не се печели лесно.

Всъщност ако трябва да избирам, бих казала, че Грей е любимият ми персонаж в тази история. Командирът на кралската гвардия е далеч по-прозорлив от своя принц и далеч не толкова дребнав.  А страниците, в които най-накрая си позволи да пие алкохол, бяха просто жестоки. Така не съм се смяла в цялата книга. Последните страници на тази история ме карат да мисля, че предстои да видим още много от Командир Грей. Така че нямам търпение!

А сега следва безкрайното чакане на следващата книга. Преди се заканвах да не подхващам поредици, които не са довършени, защото изключително много ненавиждам чакането, докато прочета продължението на историята, която обичам. Но досега ни един път не съм се удържала, така че спрях да се заканвам. Сега имам друг план. Мисля да започна колкото мога повече поредици, за да стигна най-накрая до момента, в който книгите ще излизат револвиращо една след друга, така че лесно да запълват празнината помежду си. :) Хахахаха

"Сребърна приказка" за лед и огън

След "Изтръгнати от корен" съм безусловен фен на Наоми Новик. Както и обещах сдобих се със "Сребърна приказка" по възможно най-бързия начин, нетърпелива да продължа историята за Змея и опърничавата девойка. Оказа се, че "Сребърна приказка" не е продължение, а отделна история. И това не ме разочарова ни най-малко.
Наоми Новик се придържа към жанровите специфики на фолклорното фентъзи, а историите, които разказва са красиви, изпълнени с магия и сила, каквито не съм и подозирала, че ще открия сред техните страници. Тези страници носят аурата на древната сила - пробудена, опасна и готова да погълне света, да го претопи и смели. 

Чернобог - повелителя на смъртта, които може би вече сте срещали в "Американски богове" на Нийл Геймън, е застанал от едната страна на този оспорван дуел за надмощие.  А срещу него се изправя един също толкова древен мит - местна легенда, чиято мощ и устойчивост не може да бъде победена иначе, освен с предателство - Старик. Белия народ, който се спотайва в горите, в своето снежно царство, скрито от погледите на слабите човеци.
Чернобог е огънят, готов да изпепели тази литовската земя, а Старик е ледът, който бавно и полека завладява света и сезоните на смъртните. А когато митичните сили се сблъскат, техния гняв се изсипва върху хората. Смъртните нямат добър ход в тази война. Но не е в природата на героите на Наоми Новик да се предават. Вярна на себе си, тя отново използва силен женски персонаж, за да изгради историята си. Този път не един, а три.

Разказа се изплита от три сюжетни линии, от устата на три момичета, всяка носеща собствената си съдба и кръст, различни една от друга като зората и нощта. Единствената прилика между Мирием, Ванда и Ирина е непоклатимата сила на характерите им.
Мирием е дъщерята на местния лихвар. Ала противно на всички стереотипи, домът на Мирием тъне в мизерия, глад и болести. Защото мъжът в къщата им е прекрасен баща, добър човек и ужасен лихвар. Парите на семейството отдавна са раздадени като заеми в тяхното и околните села, лихвите са се натрупали, но лихварят не може да си събере парите, защото всеки път бива прогонен със сълзи или заплахи за бой. Къщата на лихваря се руши, дъщеря му гладува и студува, а жена му се разболява тежко. Тогава един ден Мирием взима нещата, в свои ръце. Отваря лихварската книга на баща си, оправя сметките в нея и тръгва по къщите да иска  парите, които се полагат на нея и семейството й. Ала за да спаси майка си, да спаси дома си и семейството си, Мирием оставя жалостта  и душата си някъде далеч в миналото, в детството, през което само е гладувала и страдала. Селото си има нова желязна лейди, която умее да превръща среброто в злато. Семейството на лихваря отново стъпва на краката си, майката на Мирием оздравява, нещата потръгват добре. Мирием е умна млада жена, приема заплащане както в пари, така и в стока, услуги и труд. По този начин в нейната къща пристига да работи Ванда. Домът на Ванда също тъне в мрак и мизерия. Измъчени от студ и глад, майката на Ванда, оставя 3 сирачета зад гърба си - нея и двамата й братя - Сергей и Степон. Оставени на грижите на баща си, децата изпадат единствено в по-голяма беда. Мъжът е къщата им не работи, пие и е агресивен насилник. Побойщата с ръжена и колана са част от ежедневието на бедното семейство. А дълговете се увеличават. И така когато Мирием отива да събере дължимото от семейството на Ванда, тя предлага на баща й да праща Ванда всеки ден до обяд у тях, за да върши домакинската работа, в замяна ще опрощава справедлива сума от дълга им всеки ден вместо заплащане .
Ванда е силна, работлива и умна, макар и неграмотна и много скоро се превръща в безценен помощник за Мирием и нейна стабилна опора в делата.
И когато нещата за двете момичета започват да се подреждат, пред прага на семейството на Мирием се появяват стъпки и една торба със сребърни монети. Старик - легендата, от която всички се страхуват и в която всички предпочитат да не вярват, защото е по-спокойно, защото е по-сигурно, защото е по-лесно.

Мирием има един ден да превърне среброто в злато. И тя го прави. Отива в столицата и дава задачата на един бижутер да превърне среброто на Старик в пръстен. Който купува не друг, а бащата на Ирина. Тук Наоми Новик вплита историята и на третата си героиня и започва да заплита сложните тройни възли в своя разказ.
Мирием продължава да превръща среброто на Старик в бижута и да ги продава на стария херцог. Който несъмнено използва добре вложените си пари, за да омъжи дъщеря си Ирина за литовския крал Мирантиус. Ирина вече знае, че младият крал е красив, жесток и опасен, но има тайни, които са по-мрачни от всичките й представи.

Силите бавно се изравняват, а възлите се превръщат в мрежа. Мирием превръща три пъти среброто на Старик в злато, а това кара Кралят на Старик да спази думата си и да вземе за жена, тази която докаже три пъти уменията си.
Отнесох се... Трудно ми е да говоря за тази книга, без да разказвам за героите й. Не знам как да го направя. Или може би наистина искам да ви разкажа за тях. Толкова близки ги чувствам. Рядко ми се случва. Обикновено избягвам, при това съвсем успешно, да издавам каквото и да било от сюжета. Но този път не ми се получава.

Проследявайки различни герои, повествованието на Наоми Новик се превръща в една сложна плетеница от думи, емоции, интриги и машинации. На тази история не й липсва нищо. Поне за мен. Макар и романтичната нишка да остава до края съвсем бледа, сдържана и умерена, страст не липсва в страниците й. Страст за живот. Мирием, Ирина и Ванда се борят с всички сили, всяка със своите собствени мотиви, но готови на всичко, за да спасят близките си и света на смъртните. Всяка е готова да извърви трудният път, който я очаква. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. такива, каквито ни се иска да бъдат, защото е по-лесно да вярваме в очевидното.


Крал Старик притежава леденото спокойствие на вековете и го носи достойно, сложил маската на хладното презрение. Но под тази маска има и други неща - искреност, чест, лоялност и отдаденост към света, над който властва. Да бъде жена на Старик няма да бъде лесна задача за Мирием, нито за Ирина - да бъде жена на краля на Литвас. Но те няма да избягат. Това няма да реши проблема и те го знаят. Затова трябва да се действа, каквато и да е цената. 

Сега когато някакво време изтече след като прочетох книгата, си давам сметка, че повествованието можеше спокойно да мине и без Ванда. Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че нейният образ е излишен. Напротив, харесвам героинята й, тя е силна, упорита и участваше в едни от най-ключовите моменти в историята. Всъщност мисля, че харесвам именно най-много нея, макар че опитвам да се дистанцирам от подобен род изказвания. Ванда е искрена до болка, която няма как да ти остане безразлична. Тя е честна, добра и смела, до степен, която не мисля, че бих могла да разбера. Ала въпреки това имам усещането, че на нейно място можеше да е друга героиня или дори набор от герои, всеки от които да се включи в определен момент и с определена задача. Да, емоционалната връзка между трите жени в крайна сметка се оказва важна карта в тестето, но историята не би се променила особено, ако Ванда я нямаше.

Обичам сложната плитка в тази книга, обичам добре изградените характери, които са създадени от грешки и последствия, които миришат на отчаяние, борба и неподозирана мощ, която кара дъхът ми да трепне, докато чета. Обичам книгите на Наоми Новик. Смятам скоро да се сдобия с "Негово Величество Драконът" и да бъда отново част от нейното въображение.