Мечът на съдбата има две острието, едното си ти, а другото...

Този Сапковски ще се превърне в новата ми мания, май. В последните години се старая да не се нахвърлям настървено върху книгите от една поредица, защото (особено ако е по-дълга като Колелото) идва момент, в който се пресищам. И после минава твърде дълго време преди да я продължа. Време, в което съм забравила началото и трябва отново да се връщам там. Точно по този метод Колелото съм я започвала два пъти. И двата пъти я изоставям някъде около 8-9 книга. И сега чакам Бард да започнат да я преиздават - силно се надявам да е с твърде корици, ще бъда много разочарована, ако не е - и ще я чета парче по парче, бавно и напоително.
И така зарекла се да правя почивки между книгите от една поредица, започнах "Меч на съдбата" с ясното съзнание какво ще прочета след нея, преди да мина към "Кръвта на елфите". И до средата някъде всичко беше наред, всичко вървеше според плана ми. После се зарибих. И отиде коня у ряката...

Сега започвам "Кръвта на елфите" а очакванията ми се завишават с всяка следваща страница, но и Сапковски си вдига летвата в аритметична прогресия. Образът на Гералт е в общи линии вече изграден от първата книга, но полякът не спира да добавя нюанси и детайли към своя персонаж. А това само подсилва характеристиките на героя му, без обаче да измества фокуса. Зловещата усмивка си е тук, циничността, принципите, кодекса, честта, сдържаността и загрижеността. Харесва ми как Сапковски изобличава своя вещер във втората книга. Гералт си е все същият ръб, но най-вече по отношение на себе си. Вещерът продължава да смята себе си за изрод, за безчувствена машина за убиване, за жесток наемник, който не заслужава любов, грижа и каквато и да била човечност, насочена към него. Безсмъртен, когото смъртта следва по петите, ала вместо да го прибере, тя прибира всеки, който тръгне след него, който дръзне да го обича. А това далеч не помага на Гералт да се приобщи към хората. Не, той си остава все същият чужденец за всички (предимно по свой собствен избор), който предпазливо, а когато е нужно и грубо, отблъсква хората, за да ги предпази от себе си, от своята участ, която ще сполети и тях. Само че този път Сапковски не му дава да се измъкне, той съблича мислите на своя герой до кокал, оставяйки го разобличен, отворен и раним. И ако сте посмели да си помислите, че в тази книга драмата е взела превес, ще ви изненадам, като ви кажа, че сте много далеч от истината. Полякът умее много стегнато и целенасочено да изгражда, развива и разгръща емоциите на своите герои. Има малко драматизъм, но той е типично по мъжки  - с девойка увиснала върху раменете на главния герой, безнадеждно влюбена в него и още по-безнадеждно осъзнала, че умът и сърцето му ще принадлежат вечно на Другата.

Отвсякъде се усеща мъжкия подход в книгата, към всичко - към изграждането на образите, към техните чувства, към взаимоотношенията им, към цялостното изграждане на света - от обичаите и порядките до промените и революциите. Най-силно в моментите, когато пише за емоциите на някоя от своите героини.
Имам едно сравнение под ръка. На някои от вас може би ще му се стори доста тъпо, но аз рядко се въздържам след като ми е дошла някоя идея така че..

Гледали ли сте анимета? Аниметата също подлежат на жанрова класификация, само че техните категории са малко по-различни от това, на което сме свикнали - доста глобални и директни. Една от тях е shoujo, което са манга и аниме насочени предимно и най-вече към женската аудитория. И shounen, които са крайно насочени към мъжката част от феновете. Те са по-кървави, по-динамични, в тях мъжете са голяма работа или са абсолютни глупаци, но винаги светът се е завъртял около някой мъж и всички емоции, които се причисляват като женски, като мекушави, като лигави са представени така както един мъж си представя, че ще реагира жената.
Такъв е и стилът на Сапковски. Абсолютен shounen. Фентъзи шоунен. :)
(Ох, това наистина можеше да ви го спестя, но няма. :))

В "Меч на съдбата" нещата се задълбочават. И като че ли Сапковски си подлага малко със сюжетната линия за следващите книги. Цялото действие се завърта около мотива за предопределението. Ако си спомняте в предишната книга в един от разказите той накара Павета и ...не съм сигурна как беше името на младежа, да му обещаят дете. И те го направиха. Сапковски се връща към тази история и разказ след разказ прескача около в нея. Предопределението следва вещера по петите, редом със смъртта, и постоянно му напомня какви за законите на съдбата, колко сериозни са нейните принципи и механизми и че не можеш да я излъжеш, също както не можеш да излъжеш смъртта. 
Но това далеч не прави атмосферата в книгата тежка. Напротив. Вече трети или четвърти път споменавам това чешитско, малко дебелашко дори чувство за хумор, което притежава Сапковски, което така дълбоко ми е влязло под кожата, че просто не мога да му се наситя.

Сега започвайки "Кръвта на елфите" в мен се е загнездило усещането, че започвам нова поредица, което не е съвсем далеч от истината. И това ме подтиква да спомена няколко неща, за да добият първите две книги завършен вид в ума ми. Може би беше по-правилно да кажа "няколко герои". Някои от тях вече изгубих, други ми се иска да срещна отново, но не съм съм сигурна какви са плановете на Сапковски.
Всеки, който до някаква степен се е интересувал от света на вещера, предполагам, знае и за Йенефер. Опасната и жестока магьосница, която е оплела сърцето на Гералт по съвсем не безопасен за нея самата начин. Но не за нея искам да ви разкажа. Има други две жени в тези книги, които съумяха да се врежат в мен. Първата е Ренфри - безмилостен убиец, Ренфри, чиято жестокост сякаш няма граници и според която скрупулите са за слабаци. Ренфри, с цялата й свита от главорези, която без да й мигне окото ще изпепели един цял град, само за да се добере до магьосника в кулата, с когото има сметки за уреждане. Това беше първата глава, в която Сапковски показа по-дълбоките нива на идеите си. Всичко в тази книга изглежда простичко. Чудовища --> вещер --> кодекс. Няма какво да се обърка.Но понякога е трудно да приравниш ситуацията към кодекса си. Понякога няма добър и лош персонаж, само много натрупана болка.

"Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.
— Ще ми кажеш ли накъде биеш?
— Наникъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме."

Другата дама, за която искам да ви кажа няколко думи е кралица Каланте. Разговорите между нея и Гералд неъсмнено ще обтегнат спокойствието ви. Репликите, които си разменят по време на приема в "двора" на кралицата се въртят на границата между отприщването на вещерския гняв и заповедта за екзекуцията му. И въпреки всичко двамата изглежда се разбират повече от добре в завоалираната си циничност и искреност. Ако сте чели вече "Последното желание" ще разберете и защо ми стана толкова приятно да се насладя още веднъж на присъствието на Каланте сред страниците и на "Меч на съдбата". Надявам се, Сапковски да не забрави колко високо си е вдигнал летвата с тези две дами.

 Мислех да ви напиша, че като изключим Лютичето, Каланте е другият персонаж, който наистина умее да проникне през фасадата на хладнокръвния вещер. Но в момента, в който написах това изречение, си дадох сметка колко не е вярно това. Истината е, че кажи-речи всички освен самият Гералт се справят без особени затруднения да надникнат зад маската и изтерзаните му мисли. 

"Хората обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни." 

Е, май се поувлякох този път, не знам дали  ще ви се чете като видите колко е малък скрола. Започвам "Кръвта на Елфите" с кошница препълнена с очаквания. Надявам се, накрая да е също толкова препълнена и с добри впечатления и емоции.

Музика и вълшебства - преплетени в "Зимна песен"

Очаквам "Зимна Песен" от мига, в който Издателство Емас показаха корицата й. Тази книга беше една повърхностна любов от пръв поглед. Видях тази зашеметяваща корица и знаех, че ще я чета. Не ми трябваше дори да знам за какво става дума в нея. С тази корица не може да е нещо скучно!
Бях планирала посещението си на Панаира така че да отида след излизането на "Зимна песен", за да мога да кажа на екипа на Емас, че е прекрасна и съм влюбена в нея. Защото вярвам, че тези неща звучат по-пълносмилено когато ги чуеш на живо. Но не успях. За пръв път от много време насам не успях да ида на Панаира в НДК. И все още ми е малко мъчно.
Нищо. Затова започвам това ревю с тези думи:
Емас, корицата е адски красива до последния детайл. Благодаря ви за желанието, което сте вложили във всяка една малка снежинка. Тази история заслужава подобаваща корица.

С. Джей-Джоунс изплита тази история с много магия сред нотите. Тя е и едновременно не е класически YA. Може би заради силната фолклорна нишка, която дърпа конците на сюжета.
Това е историята на едно момиче, композитор на най-вдъхновяващата музика, и един виртуозен цигулар, който преживява всяка нота под пръстите и в душата си. Това е историята на Елизабет и Царя на гората.

Лизл е родена в семейство на музиканти. Самата тя носи дара на музиката. От ранните си детски години Лизл създава музика - прекрасна, мелодична, такава, която докосва и най-тънките струни у човек. Тя споделя музиката си със своя приятел - момчето, с което често играе и танцува в Дъбравата на гоблините. До деня, в който бащата на Лизл разбира, че малкото момиче иска да се занимва с музика и решава да подреже крилете й. Това са атмосферата и порядките на 18 в.  - красиво, потайно сияние, което ти помага да се потопиш в магията на приказката, ала и също толкова ограничено и мрачно, готово да смаже всеки порив на мечтите ти. С. Джей-Джоунс пресъздава наистина добре разкоша, нищетата и еснафските порядки на тази епоха. И не по-малко труд е вложила в това да я разгърне визуално във въображението ни. Лесно ми е да се потопя в този свят - да си представя шумния пазар, ефирните рокли, пищните приеми - цялата му магия.

Това е светът, който стъпква Елизабет и я превръща в невзрачното, дори прозрачно, не особено хубаво момиче, което се впуска в една неравна игра с Царя на гората за живота на сестра си.
Тук направих първата аналогия с "Каравал", но двете истории лежат върху различна емоционална плоскост, за да мога да ги сравня.
Царят на гората, нейният стар приятел, е отвлякъл сестра й Кете. И единственият начин Елизабет да я върне, е да изиграе с него още една игра. Това е опасна игра, в която правилата не значат нищо, а потайният владетел тласка Елизабет по границите на нейната емоционална стабилност, едновременно примамвайки я с опасния си чар и заплашвайки я с безскрупулността си. 

Това е една приказка за любовта. Една игра, едно пътуване обратно към себе си, защото човек не би могъл да отдаде истински себе си, ако не отключи и най-дълбоките кътчета от душата си за своя любим.
Танцът между Елизабет и Ерлкьоних е вълнуващ и с променлив ритъм - ту нежен и игрив, ту опасен и жесток, като самия Цар на Гората.

Липсваше ми нещо в цялата история или може би е по-правилно да кажа, че има нещо, което ми беше в повече. Романтичната линия между Лизл и Ерлкьоних беше наистина интригуваща, в никакъв случай скучна, но всичко, ама наистина всичко, се въртеше около нея. Твърде концентрирано. Аз обичам, когато фокусът се измести малко.

Но това е въпрос на предпочитания. Все пак, ако се вгледате внимателно, ще откриете, че тази книга предлага нещо повече от една любовна история. С. Джей-Джоунс много умело манипулира още една особеност от епохата, в която е избрала да разположи своите герои - сблъсъкът между езичество и християнство. Интересно е, че след като забива клинът на противопоствянето помежду им, след това започва леко и сръчно да плете около него венец, подръпвайкки нишки и от двете страни на конфликта, за да създаде мост между тях, да съедини, да покаже, че всеки има правото да вярва, в когото и каквото иска, че дори Царят на гоблините, които са същества от митологията на старата вяра, може да вярва в Бог. 

Това, което наистина най-много ме плени в тази "Зимна приказка" е всичката музика и магия, която се излива от нея. Тя е толкова ефирна и богата, че предизвиква въображението ми, кара ме да чувам мелодията на нотите. Красива е, изпълнена с вълшебства, движение, смях, закачки, жертвоготовност и много, много обич. И нямам предвид само чувствата между двамата главни герои. Обич има навсякъде - обичта на кръвта - обичта между Кете, Лизл и Зеп, такава, каквато почти всеки един от нас е изпитал, такава дето и в ада би отишъл за нея без да се замислиш, защото това са брат и сестра ти, по дяволите! 

Накрая бих ви казала да не му мислите много. Вземете "Зимна песен", гушнете се под топлата завивка, докато навън вятърът вие в пукнатините на света и преживейте този танц с тях, чуйте музиката на Елизабет и задълбайте поглед дълбоко в тайните на Царя на гората.

Впрочем този сняг днес е идеален, за да си направите и няколко тематични снимки с книгата. :)))

"Процедура по забравяне на човек"

Имало едно време едно малко издателство...

Издателство Scribens имат малък, но многопалитрен арсенал и книги. Всяка една от тях - смело решение. Благодаря ви, че сте такива, за да стигне до нас това разголено сърце ..."Процедура по забравяне на човек".

Чувствам тази книга като подарък от двама души. Прекрасната Ева Гочева, която наистина избра да ми даде нещо много специално. И от талантливата и вдъхновяваща Антония Атанасова, макар никога да не съм я виждала или говорила с нея. Защото тази книга си проправи път до мен и създаде мост от емоции, който ме свързва с нея, макар и тя да не го знае. 

Искам да използвам толкова много и различни думи за редовете, които прочетох, но ако го направя, всичко ще бъде прекалено хаотично, за да усетите истинските ми чувства. А може би така и трябва. Любовта е хаос. Животът е хаос, по дяволите. Защо да не бъде и този текст.

Първата дума е фрагменти. Тази книга е съвкупност от фрагменти - кратки разкази, истории, спомени поеми, сънища, изповеди... Малки парченца от Антония Атанасова. Убийте ме, не знам откъде идва тази смелост, тази готовност да разкриеш най-дълбоките парченца от себе си. 

Тази книга е светлина...по толкова много различни начини. Тя е светлината, в която Антония така храбро е застанала, позволявайки й да я огрее, да я освети и покаже на света до прозрачност и до кокал. Виждам вените й, скоростта на кръвообращението й във всяка дума и строфа. Виждам тромбите и кръвоизлизвите.

Тази книга е музика. Всяка дума е нота. Всяка песен - ключ сол. Знаете ли защо ми отне повече от няколко часа, за да я прочета. Защо ми отне дни? Защото слушам. Слушах я в буквите, слушах я в песните. Не, не я слушах. Чух я. Знаете ли каква е разликата? А след първите три песни, вече освен думите, обичах и музиката на Антония Атанасова. Или разбрах, че и тя обичам моята музика. Има ли значение?

Тази книга е поезия. Не само заради стиховете. Всеки текст между тези страници носи усещането за поезия,за мелодия и стих. Разголващи, жестоки, прями, сътворяващи и преобразяващи. Тези думи свалят месото от колака и лекуват рани. Те са единение и бягство.

Не съм професионалист. Не съм тук, за да оценявам. Не мога да бъда безпристрастна. Чета с ум и сърце. Така и пиша. Не умея да преценявам, дали липсва техника, дали стихът е сух, претрупан.. или каквото и да било друго. Не знам как да бъда от другата страна. 

Но нека да ви кажа един малък факт. Тази тънка книжка ме кара да пиша. Сега когато ви го казвам, се усмихвам с особеното задоволство, че това ми е помогнало да натисна спусъците си. Но в действителност тези 150 страници изкараха от мен доста мрачни неща. Нищо, аз харесвам мрака. Стари приятели сме. 

Затова последното, което ще ви кажа е, че тази книжка е вдъхновение. И не знам какво по-добро доказателство за това, че един творец е направил нещо наистина прекрасно, от това да вдъхнови хората, до които са достигнали думите му.

На бас, че ако сложа тази книга на кантара, ще тежи точно 21 грама.

Иронията да дишаш с "Живот назаем"

Затворих последната страница от "Живот назаем" късно през нощта в една от последните вечери на старата година и все още се чувствам също толкова опустошена, колкото онази вечер, колкото и първия път, когато я четох, макар че този път бях подготвена за това,което ме очакваше. Това е първата книга на Ремарк, която прочетох в живота си. Беше едно наистина старо и парцаливо издание от библиотеката на баба ми. Заглавието й беше нечетивно, а началните страници откъснати, започваше направо от първа глава. Наложи се да ида до библиотеката и да сравня текста на книгата, за да разбера как се казва. В онзи момент обикнах Ремарк, така както не съм обиквала творчеството на нито един друг писател досега.

"Живот назаем" (ще я срещнете още като "Небето няма любимци", каквото е и заглавието й в оригинал на немски) е една от следвоенните истории на Ремарк. В годините, когато войната е отминала, но ехото от нея все още преследва стотиците оцелели в сън и на яве. Трудно е отново да започнеш да градиш нещо, трудно е отново да повярваш в живота, в неговата стойност, отново да го издигнеш на пиедестал, когато до вчера не е струвал и пукнат грош. Трудно е да градиш живот, когато смъртта се превърне в цифри. Колкото по-мащабна е загубата, толкова повече се обезценява стойността й.

"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов."

Това е единствената възможна истина след толкова много насилствена смърт. Властта да избереш сам смъртта си, а с това и живота си.
"Живот назаем" е като айсберг. На върха му е любовната история на Лилиан и Клерфе, а дълбоко под водата се носи огромната тежест на живота, смъртта и изборите, които всеки от нас има да направи.

Лилиан е израснала по време на войната в нищета, страх, глад и постоянен ужас. Тя е от онези, които въпреки всичко, преживяват войната, но като милиони други, тя носи белезите от нея в тялото и душата си. Лилиан е болна, както стотици други хора, които не са могли да се възстановят след войната. От четири години тя живее в санаториума "Бела Виста", високо в Швейцарските Алпи, където въздухът е толкова чист, че чак те задушава.

Животът в санаториума те откъсва от света, от реалността. Непосредствената битка  за всеки дъх, в условия на болнично заведение, където си обгрижван  и център на внимание, превръща човек малко или много в егоист. Пациентите на "Бела Виста" ценят живота и почитат смъртта. Научили са се да гледат малко високомерно на другите - на здравите, защото смятат, че те не ценят живота си. Защото не разбират стойността на съществуването си, само защото им е поднесено на тепсия.
Смъртта в санаториумът е част от ежедневието. Коминът на крематориумът се вижда от прозорците, а бизнесът с цветя просперира на места като това. Но всичко това не я прави по-лека, нито по-лесно смилаема. Смъртта е ужас и страх за всеки болен. Тя е отчасти загуба на съмишленик, на другар, отчасти напомняне, че скоро ще дойде и за теб самия.

Лилиан е на двадесет и няколко години, а е видяла в живота си само разруха и смърт. И дори сега на сигурно в санаториума,  смъртта отново диша във врата й. От четири години докторите й казват, че има прогрес, че бавно надвива болестта си, ала ето вече четири години са изминали, а Лилиан е все още затворена в санаториума. Животът горе е едновременно безценен и безсмислен. Дните се нижат дълги и нескончаеми. Животът сякаш е спрял.

В този момент се появява Керфе. Един здрав наред десетки болни. Клерфе е автомобилен състезател. А неговият партньор Холман е част от антуража с болни в санаториума "Бела Виста". Клерфе е стигнал до състоянието на почти пълна апатия към света. Той също е преживял войната по не лек начин, но след това е стъпил отново на крака, успял е да възстанови донякъде живота си. И сега се носи като безгласен призрак по света, без да го интересува нищо всъщност. Живот от едно състезание до друго, до момента, в който някое ще се окаже последното.

"Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна."

Клерфе е цинично различен типаж на фона на пациентите и техните посетители в санаториума. Той е безразличен и безразсъден. Последната капка, от която има нужда Лилиан, за да счупи оковите си. И тя прави своя избор. Да доизживее оставащите й месеци истински, не затворена в болница. Да ги изживее долу, при хората, където е животът. Да си купи рокля, да бъде красива, да бъде желана, да бъде жива. Да усети пулса на света около себе си.

Именно това е нещото, което винаги ме е събаряло в тази книга. Жаждата за живот, толкова силна, толкова дълбока и непреодолима, че човек е готов да заплати за нея със смъртта си. Съвсем обмислено и предумишлено. Като сделка с дявола, само дето душата ти ще умре, ако не я сключиш.

Това е животът в най-висшата му форма. Копнеж и жажда за дъх, за да щастие, за споделеност, за мига, точно този тук и сега. Най-важният миг. Какъвто ще бъде и следващият и този след него. Докато все още дишаме.
Тази книга е като да се научиш да живееш. И да умреш за живота.
Тази жажда е по-силна от всичко, по-смислена от всичко. По-парадоксална от всичко.
Нима не е най-добрият начин да покажеш колко обичаш живота, като го пазиш и съхраняваш? Но тогава живот ли е наистина?
Живот ли е, ако не си свободен? Ако не си сам господар на себе си. Или оцеляване?

"Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?"

Когато светът около мен започне да затяга примката си и да ме задушава, посягам към думите на Ремарк. В такива моменти те са като глътка въздух, като спасително въже. Думите му са едно от малкото неща, които ми помагат да смеля гнева си към този свят, да открия отново равновесието си, дават ми път и начин да общувам с живота, който се вихри около мен, който ме притиска понякога - жестоко и безмилостно.

Книжна равносметка 2019 г.

 Това беше една прекрасна книжна година, приятели.

През изминалите дванадесет месеца имах удоволствието да държа много прекрасни книги в ръцете си.
Започнах годината с първия си комикс - N. на Стивън Кинг и към края на годината се влюбих окончателно в този графичен формат с "Дедпул избива вселената на Марвел". А между тези два комикса разлистих много разкошни книги. Goodreads казва, че най-дългата книга, която съм прочела тази година е "Заклеващия", но ако трябва да съм честна най-дълга ми се стори "Войната не е с лице на жена / Последните свидетели" на Светлана Алексиевич. Усетих всяка кошмарна дума в тази книга, всяка изповед, всеки стон и болка. Книги като тази трябва да бъдат четени, тези гласове трябва да бъдат чути.

Скролвайки надолу по книгите, които съм чела, май мога официално да нарека тази:

 Годината на Приказките!

"Момичето, което изпи луната" все още оглавява класацията ми за приказка на всички времена! За тази книга съм говорила, говорила и пак ще говоря. Тя е old school и е толкова класическа, че чак се разтапям само като си помисля за нея.

Но в тази категория спадат и много други заглавия.
"Мечокът и славея" и "Момичето и кулата" на Катрин Арден са първите две книги от една красива зимна приказка с дъх на воля и приключенски дух. Историята на опърничавата девойка Василиса и Зимния дух Мраз е една прекрасна и интригуваща плетеница от напрежение и топлина. Тук бих включила и "Училището за добро и зло", както и втората й част "Свят без принцове". Историята на Софи и Агата ми стана любима, вероятно и на много от вас.

Искам да спомена една наистина специална книга "Елинор Олифант си е супер" на Гейл Хъниман. Тази история е най-чудната смесица от жанрове, идеи и герои, която някога съм чела. Ако книгите у дома бяха подредени по жанр, нямаше да знам къде да сложа Елинор. Тази книга наистина ме изненада и остави дълбоко впечатление у мен.

Май и тази година прочетох доста Young adult литература, макар и да разправям, че не ми е любимият жанр. В тази категория си заслужава да се отбележи поредицата на Цветелина Владимирова "Проклятието на Воронина". Историята за Ксения беше приятна изненада. Подходих към нея с малко съмнение, защото отдавна отмина интереса ми към вампирските книги, но това, че е писана от българка наклони везната сериозно при решението ми дали да я прочета. И ми хареса изключително много. надявам се, скоро отново да прочетем нещо от Цвети!

В списъка със заглавия ще видите и книгите на Бакман, излишно е да ви казвам, че откакто прочетох Уве, не съм пропуснала и една негова дума, била тя роман, кратка новела, изповед или разказ.

Довърших и поредицата "Гробището на забравените книги". "Лабиринтът на духовете" беше достоен край на една толкова прекрасна поредица от книги. Без никакво съмнение мога да ви кажа, че това е най-добрата поредица, която се чела някога в живота си. Знам, че не спирам да го повтарям, но думите на Сафон са симфония, която кара цялото ми същество да приглася. Не я подминавайте в никакъв случай.
Стивън Кинг е ясен, мисля, Няма начин да не ви е направило впечатление, че питая особени чувства към творчеството на Краля. Кинг умее да рови в главите на своите герои и да разнищва поведението им до последната проклета сълза и юмрук. Не бързам да прочета всяка негова книга, а и да си призная би било малко трудно, като се има предвид колко продуктивен писател е, но не минава и година, без да съм прочела поне няколко негови книги.

Има още няколко книги, на които искам да ви обърна внимание. Четири, за да съм точна. И четирите много различни една от друга.
"Косачи" на Нийл Шустърман беше една от най-добрите ми книжни покупки тази година. Антиутопчния характер на историята, примесен със солидна доза насилие, емпатия и емоционалност, превръща тази история в една от най-добре балансираните и интересни книги, които съм чела.
Продължението на "Четирите цвята на магията" - "Сборище на сенки" може би ви е направило впечатление, че ми е харесало. Меко казано. Най-вече по десетките постове, с които не спирам да напомням за него. Но просто не мога да се спра. Тази книга беше жестока! До последната думичка. До последната точица в нея!.

"Изтръгнати от корен" я пренебрегвах доста време, докато един пост на Дени не ме накрая все пак да я отгърна една вечер у дома. И като се зачетох...Какъв пропуск съм направила с книгата на Наоми Новик. Но нищо, случват се такива неща. Няма да повторя тази грешка със "Сребърна приказка". Тя ще е сред първите ми заглавия идната година.
И накрая остана да ви кажа няколко думи за "Елайза и нейните чудовища". На пръв поглед тази книжка е типичната тийнейджърска драма. Но и не е. Под повърхността на анотацията, която ще откриете в интернет за нея, се крие много повече от това. Много автори пишат за проблемите на подрастващите, а всъщност много малко ги разбират. Е, Франческа Запия не е от тях. Тази история е премислена, изстрадана и преживяна. Тя дълбае до сърцевината на проблемите и подхранва онова чувство, което липсва у много деца, у мен включително - силата да си стъпиш сам на краката.

Не успях да прочета всичко, което исках. Надявам се, че съм успяла да напиша всичко, което искам. А за идната година имам толкова чудовищно голям списък с книги, които искам да прочета на момента, че не съм много сигурна докъде ще я докарам пак. :) Да видим.

Пожелавам ви (а и на себе си също) да сме здрави през Новата година. Бъдете щастливи, обичани, усмихнати, преливащи от хубави емоции. Желая ви много книжни приключения и пътешествия. 

Как беше вашата книжна година?

"Последното желание" на Вещера

Дойде ред и на Анджей Сапковски. Ей, тези книги ги гледам от години, ама като ви казвам години, имам предвид ...много години. На всеки панаир се спирах пред щанда на издателство ИнфоДар и ги заглеждах, оглеждах, разгръщах... Сигурно ме запомниха. Не знам как накрая не ми казаха "Слушай, момиче, ако ще купуваш, купувай, стига си точила лиги само". А те ..книгите на Сапковски, си имаха отделен щанд, отделна етажерка и бяха наредени едни такива стилни, примамливи. Убийте ме, не знам, защо не си ги купих тогава.
И сега Сиела започнаха да ги преиздават. А мен започна да ме хваща срам, че не съм ги прочела. Не че съм длъжна. Но, разбирате ли, наистина исках да ги прочета! Но отлагах. 

Но ето го и моят миг. "Последното желание" е вече зад гърба ми!
Някъде към средата на книгата си спомних, как някой обясни, че първите две книги са разкази, които не следват точно хронологична нишка и сюжетно заплетена история. Вярно е и не е вярно.

"Последното желание" наистина съдържаше няколко истории от света на Вещера и макар всяка да започваше самостоятелно за себе си, читателят може да погледне и по-глобално на историята, която вървеше паралелно с ретроспекция. Главите за здравия разум следват една и съща сюжетна линия, а между тях ще намерите истории от миналото на вещера, които ще ви разкажат как се е запознал с Лютичето и Йенефер, в какво се състои работата му, какво е отношението му към магьосниците, чудовищата и света изобщо и какви са принципите му.

Като се има предвид обема на първата книга, Анджей Сапковски изсипва чудовищно количество информация върху читателя. Тук ще срещнете толкова много чудовища и митични същества, че дори няма да си направя труда да изброя някои от тях. Напълно излишно е. Каквото и да ви дойде на акъла - има го в книгата.
Това че е разделена на отделни разкази, позволява на действието да е силно динамично - изпълнено с битки, наддумвания, остроумия, напрежение и смях. Да си призная, на една от историите малко ме хвана и шубето вечерта.
Но нека да се опитам да ви кажа нещо смислено. Може би това, с което трябваше да започна.
Гералд от Ривия е вещер. Мутант, от когото са изтръгнати всички чувства, предразсъдъци и генетична обремененост на обществото. Вещерите са машини за убиване. Те са създадени с единствената цел да служат на хората, за да избиват чудовища за пари. Вещерите започват своето обучение от деца. И в края му боравят със солиден арсенал от слаби, но ефективни заклинания, както и знанието как да си направят множество еликсири, с които да подсилят тялото, ума, издръжливостта и силата си. Гералд в частност е особняк. И чешит. И един от малкото представители на един изчезващ вид. Като чудовищата, които убива.
Ще го познаете по бялата коса и зловещата усмивка. Гералд е циник. И доста често ръб. Но си има свой собствен кодекс. Свои принципи, които не нарушава. Когато те превърнат в безчувствена машина за убиване, трябва да създадеш сам основата и опората, върху които ще стъпиш при вземането на решение, дали да отнемеш нечий живот или не.

Гералд е железен. Нищо не може да го бутне. Освен Йенефер. Йен е красива магьосница, с неизвестна възраст, която плете умело своите паяжини и оплита в тях хора, магьоници и вещери. Но ако има нещо, което може да обърка плана й, това е Гералд. Двамата сякаш са завързани за двата края на един ластик. Колкото повече бягат един от друг, толкова по-силен е сблъсъка им след това. Колкото повече единият опъва въжето към себе си, толкова повече препятствия създава за другия.

Странно е, когато мъже пишат за любов. Простете ми, не казвам, че не я разбират. Странно е, защото аз съм жена. Любовта от мъжка гледна точка може да бъде също токова силна, всеотдайна, изпепеляваща и вълнуваща, колкото и от женска, но по-рядко въздейства на толкова дълбоко емоционално ниво върху читателите от женската аудитория, колкото мотивът за любовта при дамите писатели (с други думи - рядко е толкова лигава). И въпреки ръбестата част на Гералд, Анджей Сапковски ме изненада. Връзката между верещра и магьосницата трепти като опъната струна и вибрира върху всяка страница от повествованието, макар и косвено и далечно и за мое огромно щастие, не се натрапва, нито стига до лигави и блудкави измерения.

Четейки първата книга за вещера, ми се прииска да бях геймър. Светът на Сапковски предлага материал в изобилие - за игри, за филми, за сериали, за фен фикшън...за каквото ви душа иска. Полякът наистина е отрупал масата с всевъзможни чудатости.
Не бих определила стила на Сапковски като класическо фентъзи, нито old school, не съм сигурна, дали изобщо се класифицира като чисто фентъзи, но със сигурност мога да ви кажа, че от тази книга лъха на отлежал алкохол, вълшебства, смях и напълно достатъчно разголена плът и бойни рани.

 

Моят списък за Панаира на книгата

Здравейте приятели, 

Реших да споделя с вас своя списък за Панаира. :) Може да прибавите някоя идея към своите от него. :)

От щанда на Артлайн съм си избрала една камара с книги и комикси. Ама и те не се спряха, сега ударно преди Панаира вадят заглавията едно след друго! Харесала съм си няколко комикса с Дедпул и Спайдърмен, пък ще видим какво ще има на място. 

Също така мисля да дам шанс на Deathnote, която заглеждам от години. Все още и анимето стои на изчакване, защото не мога да се пречупя и да гледам "филма преди книгата" :) Хахахха 

И три страхотни заглавия от Артлайн. Луксозното издание на "Ян Бибиян" на Елин Пелин с красиви илюстрации и твърди корици, което сега е с предварителна поръчка от сайта на издателството. Книгите ще бъдат лично подписани от сина и внука на Елин Пелин. А заедно с това всеки поръчал до 16-ти декември ще получи и  луксозно копие от първия превод на „Гарванът“ от Едгар Алан По, на Елин Пелин и набрано на личната пишеща машина на Елин Пелин. Но дори и да пропуснете предварителните поръчки, не пропускайте тази книга на Панаира и изобщо не я пропускайте. Това е доста смело начинание. Иска ми се всички да го подкрепим и да видим и други български книги с нови прекрасни издания, които заслужават това уважение. 

Другото, без което няма да си тръгна от Панаира, е новата книга на Патрик Нес "Освобождаване". След "Часът на чудовището" аз съм безусловен почитател на неговото творчество. Все още не съм дочела "Спасението на Хенингтън", макар че започна доста интригуващо, но някак усещам, че още не е дошъл моментът да я дочета. И разбира се, новата книга на Дерек Ланди. "Полунощ" продължава да разказва приключенията Скълдъгъри. Тази поредица беше истинска изненада за мен преди години, когато най-накрая реших да я зачета. И оттогава насам не спира да ме изненадва. Досега не съм виждала поредица от книги, която така добре да надгражда сюжета и действието, че вместо да омръзва, да създава напрежение и да кара читателя да чака с нетърпение следващата за не знам кой пореден път вече.
Също така обмислям да се сдобия с "Doctor Who: 12 доктора, 12 истории", дали ще е сега на Панаира или догодина, ако не съм умряла от глад, защото съм изхарчила семейния бюджет за книги, не знам. :)





Решила съм да започна лека-полека да попълвам колекцията си от епични фентъзита и фантастики, които Бард издават. Предстоят ми много заглавия, но реших да започна с двата тома на Урсула ле Гуин "Лявата ръка на мрака", които не знам защо, но се загнездиха напоследък в ума ми. Предстоят ми още големи имена, но едно по едно. 
"Аз, вещицата" е още една книга, която заглеждам от доста години. Всеки път се отказвам и после чета отзиви за нея. Този път е решено - взимам я, ще се чете! И още едно заглавие, което Бард показаха преди няколко дни. Едно българско фентъзи, което изглежда много интригуващо - "Академия за магьосници" на Ел Феъри. 



От Сиела съм си харесала "Коледна тайна". Това ми е третият опит да чета романтична книга, излязла под тяхното лого. Двете книги на Ребека Рейзин бяха първия опит и честно казано не бяха моите. Но всеки с вкуса си. Този ще ми е последния опит, ако не се получи, не се получи. Сиела обаче имат навика да издават прекрасни книги последните години - сериозни, значими и такива, които наистина ти влизат под кожата. "Как виждам света" на Айнщайн е една от тези книги, които нямам търпение да прочета. Или "Примигване на екрана" - Сборник с кратки произведения от Тери Пратчет. Още по-хубавото е, че обещаха няколко негови издания. Очаквам ги с интерес. Макар от издателството да продължават да твърдят, че "Орисия" на Стефан Стефанов е против логиката на книгоиздаването, аз се радвам, че те все пак я издават. Не знам, дали е вярно. Не съм била от другата страна на сцената. Знам само че препратките, които дадоха към други сборници с разкази са достатъчна причина да си я купя и прочета. Вярвам, че "Орисия" ще бъде едно истинско изживяване, каквито бяха и "Трънските разкази". Другото заглавие, с което съм решила да се сдобия на всяка цена, е "Шепа врани" на Джоан Харис. Тази книга някак си е минала между капките, докато не я видях съвсем случайно в Goodreads. Нямам представа защо не е получила подходяща реклама. Сиелци, засрамете се! 
И разбира се, "Вихрушка" на Джеймс Клавел. Азиатската сага на Клавел заслужава известността си. Все още съм прочела само "Шогун", защото Япония ми е слабост, но всички останали са се подредили стройно в библиотеката вкъщи и чакат своя ред. 




Издателство Колибри също започнаха една добра традиция - руските класици в нови и достойни издания. Чехов, Тургенев и Пушкин.  Издадоха и "Хазарски речник" - мъжки и женски екземпляр, който от години искам да прочета. Не знам защо още не съм го направила, но тези прекрасни нови издания са отличен стимул да ги започна. И още една книга от издателство Колибри, която привлече вниманието ми миналия месец е "Корабът с алените платна" на Александър Грин, а корицата на Дамян Дамянов просто няма как да не я разпознаете и обикнете. 




Издателство Егмонт като че ли са за пръв път на Панаир на книгата. После от няколко години насам. Сигурна съм, защото всяка година имам доста заглавия в списъка от тях и всяка година се прибирам разочарована. Тази година се запасих предварително, така че списъкът ми за пръв път не е толкова дълъг, но честно казано това изобщо не го очаквах. "Нивганощ" и "Божигроб" на Джей Кристоф са сред задължителните заглавия за този Панаир. Имам толкова големи очаквания за тези книги, че вече ме дострашава, дали няма да остана разочарована. "Деца от кръв и кости" спечели наградата на Goodreads за дебют, но истината е, че чета хубави неща за нея много по-отдавна. "Евърлес" е още едно заглавие, което грабна вниманието ми. Идеята за времето в книгата ми харесва много.




В издателство Еднорог ще намерите много големи имена - Дона Тарт, Филипа Грегъри, Акунин, Шейбон, Артуро Перес-Реверте...Сред тези великани излиза и книгата на Шон Битъл "Дневникът на един книжар". Не знам, дали ще бъде прекрасна, но знам, че съдържа ли в заглавието дума с корен "кни" значи ще се чете. 




Двете книги на Наоми Новик са също едни от задължителните заглавия в списъка ми. "Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка" носят прекрасните корици на издателство Екслибрис. Миналия месец не се сдържах и зачетох електронно първата книга, защото я нямаше в книжарницата до офиса, а нещо ме бяха хванали дяволите и не можах да изчакам. Зачетох вечерта уж за малко, уж докато я поръчам и дойде и я прочетох за отрицателно време, без да мога да се спра. Но още от първата страница знаех, че ще ги имам и двете непременно.





Казах го и преди - Издателство Емас тази година заковаха една от най-добрите поредици евър. "Цветовете на магията" от В.Е. Шуаб направо ми скри шапката. Втората книга, "Сборище на сенки",  беше ...не знам, беше наистина страхотна. Очаквам много и от последната - "Заклинание за светлина". Не пропускайте тази поредица от щанда на Издателство Емас. И още една книга, която вероятно няма и да пропуснете така или иначе. "Зимна песен" на С.Джей-Джоунс има много обещаваща корица и анотация. Ще се чете.

Излезе втори том на "Събрани приказки и разкази" от Ханс Кристиан Андерсен с прекрасна корица, която направо ме разтапя. А догодина още през студените месеци очакваме и том трети. Издателство Ентусиаст направиха нещо прекрасно като отдадоха почит на Андерсен. 




Признавам си направих по-големия пазар от издателство Ера на промоцията миналия месец. Но си оставих едно заглавие за Панаира - "Лешниковата гора", за да имам повод да се спра при тях и да си поговорим за книги. 





Заобичах издателство Изток-Запад с изданията на Карлос Руис Сафон и в частност с тетралогията "Гробището на забравените книги", но те издават и много други книги, които заслужават читателското внимание. За този панаир съм си набелязала втория том на "Възход и падение на Третия Райх" на Уилям Шайрър, "Сталинград: Съдбовна обсада 1942-1943" от Антъни Бийвър, Сборникът "Сърдити небеса" и книгата от Яна Язова за "Левски". 





Прочетох "Три ябълки паднаха от небето" малко след като излезе на пазара. После я дадох на някого, вече не помня на кого. И все се заканвам да си я купя пак. През това време Нарине Абгарян издаде още три книги. И на този Панаир смятам да се сдобия с тях. :)




Издателтво Обсидиан направиха една от най-хубавите книги, които съм чела тази година - "Елинор Олифант си е супер". Нея ви я препоръчвам. Прочетете я. Разкошна е. И още една препоръка имам тук, макар да се зарекох, че няма да ви препоръчвам четени книги, а само ще ви споделя списъка си. Това е "Молитва към морето", книгата на Халед Хосейни. За нея се говори толкова много, че няма начин да я чувате за пръв път. Е, ако още не сте си я купили, купете си я. Има две много добри причини затова. Една е, че е много нежна, изпълнена с любов и болка книжка, която несъмнено ще засвири по сърцето ви като по струни. Втората, че авторът е обявил, че ще дари своят дял от печалбата на  Агенцията на ООН за бежанците и  фондация „Халед Хосейни“ в помощ на хората, страдащи от войни и насилие. А в моя списък за Панаира влизат две заглавия от Джон Гришам. 





Избрала съм си и някои заглавия от Orange Books, чиито книги, ако не се лъжа, ще намерите на щанда на Ozone.bg. Маргарет Атууд е сред задължителните книги за Панаира. Не съм много сигурна обаче, дали "Ясновидката" ще излезе до Панаира. Надявам се. Но дори и да не излезе, има други две книжки, които съм си набелязала - "Глад" на Алма Катсу и прекрасното издание на "Вълшебникът от Оз" на Лиман Франк Баум. И разбира се, втората книга на поредицата Дъгата на Косача - "Бурята" на Нийл Шустърман. Вече съм фен, няма мърдане. 





Парадокс за четвърти път издават Светлана Алексиевич. Рядко казвам това, но тези книги са задължителни. Трябва да бъдат. Тези гласове трябва да бъдат чути. Прочетох "Войната не е с лице на жена" и "Последните свидетели" събрани между две корици и още ме боли. Ще прочета и другите. Скоро. А сега ще си купя "Цинковите момчета"




Свикнала съм да приемам издателство Плеяда, като издателството на Кинг. И тази година мисля да си попълня колекцията с няколко негови книги от техния щанд. Новите издания на "4 след полунощ", "Романът на Лизи" и "Торба с кости", като последните две още не съм ги и чела. Предстоят. 





А от издателство Прозорец съм си набелязала една сериозна книга - "Холокостът" на Лорънс Рийс. По същите причини както и книгите на Светлана Алексиевич, вярвам че такива книги трябва да се четат, за да помним, за да чуем гласовете им.





Издателство Софтпрес правят прекрасни детски книжки. Вече имам няколко техни издания на Рут Сандерсън. А сега ще попълня колекцията с още красоти. И с първите книги книги от Лиуз Пени и поредицата й за инспектор Гамаш, който неусетно ми стана много близък. 

Това не е няма да бъде всичко, защото постоянно изскачат нови заглавия. И постоянно забравям някои. Така че ще се разходя другата събота и ще видим какво още ще изскочи. 


А вие какво сте си набелязали? :)