петък, 15 март 2019 г.

"Сребърна приказка" за лед и огън

След "Изтръгнати от корен" съм безусловен фен на Наоми Новик. Както и обещах сдобих се със "Сребърна приказка" по възможно най-бързия начин, нетърпелива да продължа историята за Змея и опърничавата девойка. Оказа се, че "Сребърна приказка" не е продължение, а отделна история. И това не ме разочарова ни най-малко.
Наоми Новик се придържа към жанровите специфики на фолклорното фентъзи, а историите, които разказва са красиви, изпълнени с магия и сила, каквито не съм и подозирала, че ще открия сред техните страници. Тези страници носят аурата на древната сила - пробудена, опасна и готова да погълне света, да го претопи и смели. 

Чернобог - повелителя на смъртта, които може би вече сте срещали в "Американски богове" на Нийл Геймън, е застанал от едната страна на този оспорван дуел за надмощие.  А срещу него се изправя един също толкова древен мит - местна легенда, чиято мощ и устойчивост не може да бъде победена иначе, освен с предателство - Старик. Белия народ, който се спотайва в горите, в своето снежно царство, скрито от погледите на слабите човеци.
Чернобог е огънят, готов да изпепели тази литовската земя, а Старик е ледът, който бавно и полека завладява света и сезоните на смъртните. А когато митичните сили се сблъскат, техния гняв се изсипва върху хората. Смъртните нямат добър ход в тази война. Но не е в природата на героите на Наоми Новик да се предават. Вярна на себе си, тя отново използва силен женски персонаж, за да изгради историята си. Този път не един, а три.

Разказа се изплита от три сюжетни линии, от устата на три момичета, всяка носеща собствената си съдба и кръст, различни една от друга като зората и нощта. Единствената прилика между Мирием, Ванда и Ирина е непоклатимата сила на характерите им.
Мирием е дъщерята на местния лихвар. Ала противно на всички стереотипи, домът на Мирием тъне в мизерия, глад и болести. Защото мъжът в къщата им е прекрасен баща, добър човек и ужасен лихвар. Парите на семейството отдавна са раздадени като заеми в тяхното и околните села, лихвите са се натрупали, но лихварят не може да си събере парите, защото всеки път бива прогонен със сълзи или заплахи за бой. Къщата на лихваря се руши, дъщеря му гладува и студува, а жена му се разболява тежко. Тогава един ден Мирием взима нещата, в свои ръце. Отваря лихварската книга на баща си, оправя сметките в нея и тръгва по къщите да иска  парите, които се полагат на нея и семейството й. Ала за да спаси майка си, да спаси дома си и семейството си, Мирием оставя жалостта  и душата си някъде далеч в миналото, в детството, през което само е гладувала и страдала. Селото си има нова желязна лейди, която умее да превръща среброто в злато. Семейството на лихваря отново стъпва на краката си, майката на Мирием оздравява, нещата потръгват добре. Мирием е умна млада жена, приема заплащане както в пари, така и в стока, услуги и труд. По този начин в нейната къща пристига да работи Ванда. Домът на Ванда също тъне в мрак и мизерия. Измъчени от студ и глад, майката на Ванда, оставя 3 сирачета зад гърба си - нея и двамата й братя - Сергей и Степон. Оставени на грижите на баща си, децата изпадат единствено в по-голяма беда. Мъжът е къщата им не работи, пие и е агресивен насилник. Побойщата с ръжена и колана са част от ежедневието на бедното семейство. А дълговете се увеличават. И така когато Мирием отива да събере дължимото от семейството на Ванда, тя предлага на баща й да праща Ванда всеки ден до обяд у тях, за да върши домакинската работа, в замяна ще опрощава справедлива сума от дълга им всеки ден вместо заплащане .
Ванда е силна, работлива и умна, макар и неграмотна и много скоро се превръща в безценен помощник за Мирием и нейна стабилна опора в делата.
И когато нещата за двете момичета започват да се подреждат, пред прага на семейството на Мирием се появяват стъпки и една торба със сребърни монети. Старик - легендата, от която всички се страхуват и в която всички предпочитат да не вярват, защото е по-спокойно, защото е по-сигурно, защото е по-лесно.

Мирием има един ден да превърне среброто в злато. И тя го прави. Отива в столицата и дава задачата на един бижутер да превърне среброто на Старик в пръстен. Който купува не друг, а бащата на Ирина. Тук Наоми Новик вплита историята и на третата си героиня и започва да заплита сложните тройни възли в своя разказ.
Мирием продължава да превръща среброто на Старик в бижута и да ги продава на стария херцог. Който несъмнено използва добре вложените си пари, за да омъжи дъщеря си Ирина за литовския крал Мирантиус. Ирина вече знае, че младият крал е красив, жесток и опасен, но има тайни, които са по-мрачни от всичките й представи.

Силите бавно се изравняват, а възлите се превръщат в мрежа. Мирием превръща три пъти среброто на Старик в злато, а това кара Кралят на Старик да спази думата си и да вземе за жена, тази която докаже три пъти уменията си.
Отнесох се... Трудно ми е да говоря за тази книга, без да разказвам за героите й. Не знам как да го направя. Или може би наистина искам да ви разкажа за тях. Толкова близки ги чувствам. Рядко ми се случва. Обикновено избягвам, при това съвсем успешно, да издавам каквото и да било от сюжета. Но този път не ми се получава.

Проследявайки различни герои, повествованието на Наоми Новик се превръща в една сложна плетеница от думи, емоции, интриги и машинации. На тази история не й липсва нищо. Поне за мен. Макар и романтичната нишка да остава до края съвсем бледа, сдържана и умерена, страст не липсва в страниците й. Страст за живот. Мирием, Ирина и Ванда се борят с всички сили, всяка със своите собствени мотиви, но готови на всичко, за да спасят близките си и света на смъртните. Всяка е готова да извърви трудният път, който я очаква. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. такива, каквито ни се иска да бъдат, защото е по-лесно да вярваме в очевидното.


Крал Старик притежава леденото спокойствие на вековете и го носи достойно, сложил маската на хладното презрение. Но под тази маска има и други неща - искреност, чест, лоялност и отдаденост към света, над който властва. Да бъде жена на Старик няма да бъде лесна задача за Мирием, нито за Ирина - да бъде жена на краля на Литвас. Но те няма да избягат. Това няма да реши проблема и те го знаят. Затова трябва да се действа, каквато и да е цената. 

Сега когато някакво време изтече след като прочетох книгата, си давам сметка, че повествованието можеше спокойно да мине и без Ванда. Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че нейният образ е излишен. Напротив, харесвам героинята й, тя е силна, упорита и участваше в едни от най-ключовите моменти в историята. Всъщност мисля, че харесвам именно най-много нея, макар че опитвам да се дистанцирам от подобен род изказвания. Ванда е искрена до болка, която няма как да ти остане безразлична. Тя е честна, добра и смела, до степен, която не мисля, че бих могла да разбера. Ала въпреки това имам усещането, че на нейно място можеше да е друга героиня или дори набор от герои, всеки от които да се включи в определен момент и с определена задача. Да, емоционалната връзка между трите жени в крайна сметка се оказва важна карта в тестето, но историята не би се променила особено, ако Ванда я нямаше.

Обичам сложната плитка в тази книга, обичам добре изградените характери, които са създадени от грешки и последствия, които миришат на отчаяние, борба и неподозирана мощ, която кара дъхът ми да трепне, докато чета. Обичам книгите на Наоми Новик. Смятам скоро да се сдобия с "Негово Величество Драконът" и да бъда отново част от нейното въображение.




вторник, 12 март 2019 г.

Когато пролееш "Кръвта на елфите", войната е неизбежна

Планирана непланирана все пак направих почивка между "Меч на съдбата" и "Кръвта на елфите". Имаше твърде много комикси за четене междувременно...беше неизбежно. :)
Истината е, че както рязко и изведнъж изоставих книгата още в началото на първите страници, така внезапно и посегнах обратно към нея, сякаш не съм правила пауза - с нетърпение и силно желание загнездено в дланите ми.

Това е началото на историята. И си личи до последния детайл. Личи си в ритъма, който е много по-бавен и различен спрямо свата сборника преди това, където действието беше изключително динамично и интензивно. Сапковски си оставя време и пространство да диша. Дава на Гералт и Цири възможност да осъзнаят къде се намират. В началото на нещо ново, на нещо голямо, с което и двамата не знаят как да се справят. Дава им време да опознаят ситуацията, да свикнат със слуховете, които се носят, с новините които идват до тях. Войната е неизбежна. Всички раси са извадили оръжията и кръвопролитията вече започнаха - в Цинтра, където Цири загуби всичко.
Тази история е опознаване и обучение. Гералт и Цири са се добрали до домът на вещерите, на малкото останали вещери. И сега Цири се обучава - изучава чудовища, техники,еликсири, овладява нови бойни умения, подобрява скоростта и координацията си, благодарение на серия сложни и болезнени упражнения, включващи участието на тежки и бързодвижещи се машини, които могат да ти докарат ярки синини и счупени кости, ако не си достатъчно ловък да избегнеш ударите им. Но Цири е инат. И се учи упорито и отдадено. Докато в крепостта на вещерите не пристига Трис. 

Трис е магьосница, приятелка на Йенефер и не съвсем безразлична към Гералт. Това обаче няма никакво значение, когато открива как обучават предопределеното дете. Тази част беше най-епичната от цялата книга. Тук най-ярко си пролича типичното за Сапковски чувство за хумор. Да видиш как дребната магьосница е строила  дузина яки и страшни вещери и им чете конско като на малки деца, а те смутени се оглеждат и се чудят в коя миша дупка да се заврат, че повече да не им се карат...Просто епично. Никога не закачай толкова вбесена жена! Дори и вътрешно да ти кипи, никога не отвръщаш на толкова ядосана жена. И вещерите знаят това отлично, така че стоят кротко, псуват наум, но външно слушат, кимат и се съгласяват като войници. Макар и цялостната атмосфера на книгата да е по-мрачна, по-натоварена, Сапковски все пак си остави малки оазисчета, в които да се позабавлява. И този определено беше най-големия и най-пълноводния. 

Детето на предопределението се оказва наистина много специално. За част от тези сили Сапковски все още само намеква. Но всички са на едно мнение ключът за тази война е в Цири.
Усеща се, че настроението в тази книга е доста по-различно от това в сборниците преди това. Гералт също е променен. Да видя вещера толкова отдаден и загрижен за нещо, без обичайната поза на безразличие, е някак доста силно. Тази книга е моментът, в който белокосият  вещер най-накрая признава, че нещата са лични. И макар да твърди, че иска да бъде неутрален в тази война, на всички ни е ясно, че това няма как да стане. Не й докато Цири в центъра й. А Гералт ще мине и през ада за това дете.

Първата среща на Герал и Цири беше също епична. Тя беше разглезена и опърничава малка принцеса, твърде горда, за да приеме помощ и твърде безмощна, за да оцелее сама. Но и Гералт не я пожали особено. Ясно си спомням нееднократната заплаха за премятане на коляно и пшамари. И тя действително се превръща в най-важния човек за него. Да видиш как спокойната маска на вещера се пропуква и неутралитетът му се изпарява на секундата, в която животът на Цири е в опасност, се оказа наистина ободряващо свежо. Радвам се, че Сапковски реши да разчупи маската на постоянно разкъсвания от самосъжаление и вина вещер, който иначе се преструва на много силен и овладян, само дето всеки четеше настроенията и намеренията му като отворена книга. Харесвам израстването на Гералт. Макар и все още да не знае кой път иска и трябва да поеме, той бавно се откъсва от образа на безразличието. Трудно да пазиш равновесие на везната, когато най-скъпото ти същество се е пльоснало от едната й страна като пет лева в кесия и хич не му пука дали няма да преобърне света. 

За всички е ясно, че Цири е ключът към отприщването на ада на земята и към нейното спасение. Но преди да изпълни своята роля в тази история, тя трябва да бъде подготвена за нея. В крепостта на вещерите Цири се научава на ловкост, калява силата си, тренира бързината си, изучава различни бойни техники, които ще й помогнат да се пази и защитава. Но само с физическа подготовка това няма да стане. На нея й предстои дълъг и труден път. И крепостта на вещерите не е мястото, което ще я подготви за него. Така че когато пролетта се спуска над земята, Гералт, Цири и Трис се оправят на пътуване към поклонниците на богинята Мелителе при един от любимите ми персонажи в тези книги - Ненеке. Пътуването е тежко и изморително, особено за Трис, която не се чувства добре и почти прекрачва прага на смъртта. Но и пристигането, и раздялата също не са лесни за младото момиче. 

В храма на богинята Цири се сблъска с нови предизвикателства. И едно от тях е Йенефер. Искрата между Цири и магьосницата не пламва от първия път, нито от втория, десетия или стотния. Цири не обича да я командват, а Йенефер не приема друго освен безусловно подчинение. А заядливата и насмешлива натура на магьосницата далеч не помага за стоплянето на отношенията между двете. Това обаче не е причина да зарежат задълженията си, така че обучението започва, без значение дали им е приятно или не. 

На Цири и предстои борба и много изненади по пътя. Сапоковски разкрива малко по-малко замисъла си. Но съм сигурна, че има още много преди да огледаме възела от всички страни. На всички им предстоят важни решения и важни пътувания. Гералт отдавна е избрал страна, макар и да не иска да го признае открито. И мисля, че съвсем скоро двете най-важни жени в живота му ще го накарат да се изправи пред собствените си демони и да отстоява идеите си. 
Не бързам да продължа, макар че да си кажа честно ме гложди отвътре как ще се развие историята. Нямам търпение да прочета първата среща между момичетата и Гералт след дългата раздяла. Ще направя кратка почивка преди отново да предозирам със Сапковски. Но надали ще успея да си държа ръцете за дълго далеч от тази поредица. 




понеделник, 25 февруари 2019 г.

Абракадабра! "Магични мистерии"

Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.

"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.

Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.

История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща. 


И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.
Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.
Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в  живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?
Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.




Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. 

Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.

четвъртък, 7 февруари 2019 г.

"Заклинание за светлина", магия за живот

Рядко ми се случва да оставам така безмълвна след книга. Още по-рядко ми се иска да не ви казвам нищо. Но този е един от редките случаи. Преди малко в обедната си почивка затворих последната страница от "Заклинание за светлина" една от най-чаканите от мен книги за миналата година. Една от книгите, за които търпението ми не трая дълго да я гледам как стои на рафта неотгърната. И сега се чувствам толкова самотна и изоставена, че не искам да ви казвам нищо. Със зрънце злост в сърцето дори искам да я прочетете и да изпаднете в моята безтегловност и безпомощност. Не искам да съм сама в това страдание. Не искам да ви кажа и думичка за нея, освен "прочетете я".
В. Е. Шуаб е наистина безскрупула и подла. Думите й така ме увличат, така ме настървяват, че забравям за онзи момент, в който ще прочета и последните редове и ще бъда най-безцеремонно изоставена.
Сега чак ми е трудно да повярвам, че "Четирите цвята на магията" ми се стори някак мудна и малко безвкусна. Стори ми се доста безцветна. Ала после със "Сборище за сенки" определено отнесе ума и сърцето ми, за да ме довърши окончателно с тази. Чета я от доста време. Правех големи почивки, защото не исках да свърша, но всъщност пътите, в които съм я разгръщала са не повече от десет. Десет глътки въздух, десет вдишвания, за да приключи всичко. 


И докато я четях попадах на десетки ревюта за нея, които започваха с думите "Аз съм съсипан/а.." или близки до това чувство. Знаех, че ме чака подобно крушение. И без да чета тези редове.
Никога преди не ми е пречило да има спойлъри, никога не ми е пречило да чета ревюта за предстоящи четива. Не бих казала, че този път нещо ми пречеше. Но докато четях "Заклинание за светлина" имах някакво дълбоко собственическо чувство към тази история, за да си позволя да споделя макар и косвено нечии чужди емоции към нея. Така че упорито и преднамерено не прочетох нито едно от тях досега.

Вероятно ще бъдете много разочаровани от мен, ако изобщо дочетете този текст, защото наистина не смятам да ви споделя и думичка от това, което ви очаква сред страниците на тази последна книга от трилогията Цветовете на магията.

Шуаб не е по-специална от другите автори, историята й не е най-добрата идея, която съм чела някога. Няма нищо специално в нея. Но този величествен размах, с който пише, измита всяка мисъл от главата ми и я изпълва със себе си. Всяко едно действие, всяка емоция, всяка закачка в тази книга са нищо по-различно от това, което вече сте чели в стотици други, но нито една книга досега в този жанр не ме е жегвала по този начин. Шуаб отдели два реда на смъртта на един от поддържащите персонажи и една страница за да му отдаде почит през чувствата на Кел. Дори не беше някой от главните герои, а ме удари като кама, забита дълбоко. Осъзнаването на загубата бе толкова искрено и тежко.

Има нещо особено в книгите на Шуаб. Нейните герои се протягат към мен страниците и стават мои спътници. И ще останат такива. Тя е може би един от малкото автори, които наистина умеят да разкриват персонажите си чрез техните действия.
Лайла не изпадна в нито един мелодраматичен момент на съжаление, през цялото време се бореше със зъби и нокти да задържи миналото си само за себе си. Не поддаде нито веднъж в играта на въпроси между нея и капитана на "Среднощното острие". Нямаше нужда Шауб да ни обяснява колко предпазлива е когато нещо касае миналото и самостоятелността й. Начинът по който минаваше през този свят, през всеки свят - с уверена и потайна крачка, с недоловимо и едновременно с това осезаемо присъствие, беше достатъчно ярък, за да разбера какъв човек е тя.

Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно много. Ще ми липсва начинът, по който думите на Шауб ме накараха да се чувствам. Ще ми липсва Лайла с нейната хищна усмивка и крадлива натура. Лайла, която не умее да се сбогува, затова просто не го прави. Лайла, която се забърква постоянно в неприятности, обикновено с риск за живота си, а и с риск за живота на хората около себе си. Лайла, която просто не може да стои мирна, да бъде послушна или разумна. Ще ми липсва Кел, който през цялото време действаше като другия край на везната в тази история - винаги сериозен, винаги готов да употреби себе си до и отвъд собствените си граници, за да защити хората, на които държи. Кел, който има толкова силна връзка с брат си, че дори и без секунда колебание сподели живота си с него. Кел, при когото отговорността накрая винаги взима превес.

Ще ми липсва Емъри неговата лукава усмивка и нечестни подходи. Емъри, който успя да изиграе дори Бард. Алукард, който през 99 процента от времето играе роля - ролята на капитан, на капер, на пират, на благородник, брат, магьосник, любовник, страхливец и всеотдаен приятел. Алукард, който сменя модовете като настроенията на тийнейджър. Чаровният опасен Алукард, който залага с лекота и не позволява загубата да проличи на лицето му.

Ще ми липсват Максим и Емара, които с всяка следваща страница се превръщаха от крал и кралица в родители, спътници и любящо семейство, за да се върнат отново пряко всички свои желания обратно в ролята на отговорните владетели на Лондон.

Не искам да ви изброявам повече, ако до края на втората книга вече не сте осъзнали за какво говоря, тези думи ще ви прозвучат наистина фалшиво. А аз не искам да оставя подобно впечатление за тези книги. Затова ще се спра.
Няма да ви кажа и думичка за нея, но сега вече копнея да намеря други запленени души като с мен, с които да си говоря за тази история.





сряда, 6 февруари 2019 г.

Death Note: Тетрадка на смъртта

Още не е изтекъл и първият месец от новата година, а на мен ми се струва, че е вече април и се чудя защо има толкова много сняг навън. (Е, това изречение вече е невалидно, но да знаете, че седнах да пиша далеч преди този ден.) Толкова интензивно бе началото на тази година по толкова много различни причини. Това беше завоалиран опит да извинение за отсъствието ми. Извинявайте, че не съм се появявала от известно време насам. През тези няколко седмици чета книги, събирам впечатления и нямам търпение да ви разкажа (паралелно с което се опитвам да разкарам гадните вируси от всичките членове на семейството ми).

Днес ще се опитам да сглобя един смислен текст, с който надявам се да изразя поне една малка част от въодушевлението ми около мангата Death Note.
Мисля, че предозирах. Чувствам се все едно съм прочела Колелото на един дъх, като пълен мазохист. Но просто не можах да се спра.

Признавам му го на Цугуми, Оба (не мога, насилих се и му написах името, както бих написала според нашите правила, но просто изглежда толкова грешно..не мога, ще си е Цугуми Оба и това е), това беше една много разклонена и хлъзгава схема.
Преди да започна, искам да ви кажа, че надолу в текста вероятно ще последват спойлъри, четете на своя отговорност.  Но просто няма как да ги избегна, ако искам да ви поговоря за всичките 12 томчета.

Както казах и миналия път...отегчения от живота Лайт (Райто) и отегчената от небитието (да, 50 глави по-късно вече знам, че Рюук е от женски пол) шинигами пресичат пътищата си, когато Рюук изпуска "случайно" своята тетрадка на смъртта на Земята, а Райто я открива.
Тетрадката изначално е притежание на шинигами, наричан в мангата още бог на смъртта и жътвар. Шинигами я използват, за да удължават собствения си живот, като отнемат оставащите години живот на своите жертви. Но животът в измерението на шинигами е безкрайно муден, скучен и изгнил, затова Рюук решава да се позабавлява и за нейно щастие открива идеалният човек за това. (А и ябълките на земята са толкова сочни)
Райто е амбициозен младеж - арогантен, изключително умен, тих, спокоен, учтив, прилежен и досетлив. Усещате ли накъде бия? Напомня ли ви на нещо този профил? На мен ми напомня на добра основа за социопат и сериен убиец. 
А тетрадката е нещо друго. Ако напишеш в нея името на човек, чието лице познаваш, той ще умре от сърдечен удар до 40 секунди. Но това далеч не е всичко. Има няколко простички правила, които дават на човека, който я използва, тайнствената сила да убива от разстояние, без да оставя никакви следи. Без да бъде в контакт със своята жертва. Дават му възможността да контролира времето и обстоятелствата на смъртта, както и последните действия на жертвата. 

Райто решава да използва тетрадката за да твори добри дела, за да наказва престъпници, за да унищожи злото. Затова започва да пише в тетрадката имената на най-лошите престъпници, които биват съобщавани по телевизията. Сутрин отива на училище, а следобед се прибира и пише имен в тетрадката. Малко е зловещо...
И когато случаите на сърдечен удар, покосил криминално проявени лица в цял свят, зачестяват твърде подозрително, полицията и ФБР се раздвижват и търсят помощта на най-добрия детектив в света - Л. А Райто се превръща в Кира - медийният образ на масов убиец. 

И тук започва играта на котка и мишка. Или може би е по-правилно да кажа на котка и котка, защото това преследване е взаимно и равносилно. 
Кира и Л. си приличат прекалено много. И двамата пазят самоличността си в тайна, при това наистина умело, всеки със своите причини - единият, за да не бъде хванат и осъден, другият, за да не бъде убит. И двамата притежават отлични дедуктивни умения и изключително проницателни умове, затова и надпреварата по между им е толкова равностойна. И двамата са безскрупулни, когато стане дума за постигане на цел, макар и да стоят от двете страни на барикадата, начинът им на мислене е доста еднакъв. И двамата са готови да стигнат до екстремни нива на крайност, за да победят. И като към всичко това сложим в сметката и че в крайна сметка средството за постигането на целта им е човешкият живот, нещата добиват наистина сериозни измерения.

Цугуми Оба има подхода на Кинг към историята, която разказва. Няма мистерия около идентичността на притежателят на тетрадката и детективът, който го разследва. Поне не и за читателя. Но това далеч не прави нещата по-малко интригуващи или мистериозни. Напротив, така авторът ни дава възможност да видим нещата от друг ъгъл. Позволява ни да влезем в главите на Райто и Л., да разберем как мислят, как вадят изводи, как действат, как реагират един на друг.

Панел след панел, действието се заплита, интригата се усложнява, схемата става все по-мащабна. Докато постепенно фокусът се измества от целта. Райто все още иска да прочисти света от злото, все още иска да създаде нов световен ред, нови правила, но вече всичко това не е продиктувано само от неговото силно чувство за справедливост и разбиране за правосъдие. В неговата игра започва да се промъква и едно съвсем естествено състояние на самозабравяне, започват да се прокрадват думи като "аз ще бъда бог". И въпреки тази промяна, въпреки откровено жестоките и егоистични действия на младия мъж, въпреки безскупулността му, Цугуми Оба успява да запази симпатиите на читателя към Райто  до последно. Поне успя да запази моите.
И при все всичкото напрежение, което постоянно се натрупва, при все задъханата надпревара, има малки отдушници за смях, които балансират много добре историята. Наред с тях и неведнъж устата ми се огъна в зловеща усмивка, предвкусвайки какво предстои. И определено няколко пъти ми висваше ченето от изненада. В процес на четенето разбирам защо тези действия бяха необходим и колко ползотворен ефект имаха върху бъдещите машинации в книгата, вливането на нова кръв в действието, нови идеи и фигури. Но-о-о-о въпреки всичко това в момента, в който четях ключовия панел, оставах зяпнала и безмълвна.

За да напишеш дванадесеттомна манга, която по история, сложност и мащабност не отстъпва на нито една криминална порецита, била тя и под формата на роман, се налага да направиш някои жертви и да обновиш антуража си по някое време. Не мога да спра да разделям мислено цялото действие на две части. Когато Л. е главният детектив по случая. И когато Ниър и Мелло започват разследването си. Двамата са аналог на Кира и Л. по малко по-друг начин. Те преследват една и съща цел - Кой е Кира? И неговото залавяне. Подобно на Райто и Л., те са сходно безскрупулни, манипулативни и остри, но все пак избират различен път за разследването си. А съревнованието помежду им го прави още по-интригуващо. Да не говорим, че на Кира му се налага да пази гърба си от двамата изключително умни противника, които е трудно да различи човек кога действат на различни фронтове и кога обединяват усилията си.

Играта на шах става все по-опасна с всеки следващ панел, плановете все по-заплетени и трудни за отгатване, а всичко опира до това, кой ще наиграе другия, кой ще предвиди по-добре плановете на противника си, кой ще действа по-умно, по-бързо, по-безскрупулно, по-непредсказуемо.

Отне ми няколко дни, за да прочета целия комикс. Обичам черно-белите страници на мангата, защото е истинско удоволствие да следваш нюансите на сивото и да откриеш емоциите на изписаните по тях лица. Думите са могъщи, никой филм не може да предаде всички емоции, така както биха го направили думите. Но когато към тях добавиш и черно-белите панели, които изразяват емоциите така сякаш собственото ти сърце се преобръща от вълнение, това вече е ново ниво на интеракция с читателя. 
Сега остава да намеря време да изгледам и анимето, но определено не планирам да бързам. Първият път когато започнах да гледам Игра на тронове някъде по-средата на втората книга, бях толкова разочарована, че ако не беше една щастлива случайност нямаше никога да посегна отново към сериала, който сега ми е не по-малко интересен. Няма да направя повече тази грешка. 
Един нов свят се отваря пред мен и аз стъпвам с все по-уверени крачки в него, готова да опитвам и да рискувам. Жалко, че не излизат много такива издания на български. 




понеделник, 28 януари 2019 г.

Muggle Struggle Subscription Box - Специална кутия



След последната кутия BOPS, за която още не съм събрала сили и време да седна да ви разкажа, в мен настъпи една мрачна тишина. Свикнах да получавам всеки месец изненада в картон и когато изведнъж осъзнах, че това вече няма да бъде ежемесечно занимание, внезапно се почувствах като в безпътица. Лесно се свиква с хубавото. :)
Но тогава открих нещо ново. Ново за мен. Вие сигурно вече сте чували за тях - Muggle Struggle Subscription Box.
Сигурно е вярно това дето казват, че когато една врата пред теб се затвори, се отварят нови две. Е, може би, не всеки път. Но този сработи с пълна сила.
Открих новата си книжна кутия и сега отново съм изпълнена с онова сладко и тръпнещо очакване до следващата дата, следващата тема, следващото съобщение от куриер, следващият път когато ще държа тежестта на кутията в ръцете си.

Този месец аз бях специалното момиче на Muggle Struggle Subscription Box. По една нещастна случайност, която Теди и Анди обърнаха и направиха щастлива. Когато им писах, за да поръчам януарската кутия "Рози и тръни" се оказа, че кутията е изчерпана. Но тези прекрасни същества предложиха да ми направят една сборна кутия с артикулите от последните две теми - коледната и тази.

И тя е абсолютно и безапелационно прекрасна. И чудовищно голяма! Теди, Анди, вие сигурни ли сте, че не сте на загуба от тия кутии? Изобщо не го очаквах това, имах чувството, че ще ми откъсне ръцете в куриерския офис, толкова голяма и тежка ми се стори. А после като отворих и видях трите страници с описание на предметите вътре, буквално ми увисна ченето. Вътре имаше сигурно 15 неща. И тежеше, казвам ви, тежеше.

Направо не знам откъде да започна.
В кутията имаше 3 свещи - много красиви и ароматни. Първата е с аромат "Ябълковият щрудел на Куини", вдъхновена от  "Фантастични животни и къде да ги намерим" от онзи момент, в който Лита Лестранж казва, че Нют Скамандър никога не е срещал звяр, който да не е способен да обикне. Мило, нали? И това не е всичко. В кутията има и рецепта за "ябълковия щрудел на Куини"  увековечена в свитък с печат "китайска роза". Заканила съм се да го направя в близките месеци и ви пратя снимки, само да ми остане малко време и вдъхновение за овъгляване на сладкиши. :) аххахахахахха



Втората свещ носи кодовото наименование "Бирен шейк", вдъхновена от Хари Потър. Казвам кодово, защото аз винаги съм свързвала бирения шейк в поредицата за Хари с онова тайно промъкване на организираната екскурзия, за която Хари не успя да вземе разрешение от настойник. И това удоволствие го имам х2. :)))) Завиждайте!


И докато съм на темата с ароматите, ще ви подшушна, че в освен тези три красоти, за които споменах по-горе, в кутията имаше и ароматни пирамидки с аромат на тамян и поставка за тях. Малки и много красиви. Миризмата на тамян е много специфична и традиционна за нашите обичаи. Така че това е едно много грижливо хрумване.



И ако има нещо, което наистина обожавам в тези кутии, това са практичните предмети, които можеш да използваш всеки ден и винаги да мислиш за любимите си герои и моменти от любимите си книги. Това са предметите, които внасят всемирен уют в света и деня ми. :)
А тук в тази кутия...има поредица от тях.
Първо ще ви покажа ей тия сладурски чорапи - меки, топли, пухкави и в цветовете на дома "Грифидор". И както и всичко друго в тази кутия, и те са придружени с идея и цитат. Няма да ви го пиша целия, ще ви кажа само, че "човек не може да има достатъчно чорапи". Това е една от изконните истини в тоя живот. Особено зимата, особено като са толкова меки. Ох, отплеснах се. Харесаха ми, стана ясно мисля.



После ще ви кажа, че в кутията имаше вторият ми любим предмет за една книжна кутия. Чаша. И тя, разбира се, също посветена на "Хогуортс".Много хора не разбират колко е важна чашата, в която ще си сипеш сутринта кафето. Мъжът ми е един от тях. И все още му се струва налудничаво, че когато ми донесе кафето в "неподходяща" чаша, аз отивам и си го пресипвам в такава, за която имам настроение и ми е приятно да държа днес. Някои от вас ще ме разберат.



И докато сме на темата за Хари искам да ви покажа и ето това бижу. Значка на дома "Грифиндор". Вижте я, побира се в дланта ми. Нещо толкова малко, а ме кара да ви обикна от първата си среща с вас, Теди и Анди. Тази значка си е само моя. Тя не е била част от нито една кутия досега. "Ултра лимитираната значка на Грифиндор". Ето тези малки огромни неща ни карат да се чувстваме специални и обичани. Имам една значка на раницата си  "Most people suck", нищо че ми е минало времето за значки по-раниците. Сега ще си сложа тази от другата страна. За баланс. :)



Тематично като за началото на годината в кутията имаше и календар за януари, вдъхновен от "Двор от рози и бодли", от излишно-е-да споменавам-автора-на-поредицата. Сложен в прекрасна огромна рамка. В кутията има и втори лист за месец февруари, посветен на "розата, израснала сред бодли" - Джейн Еър, на Бронте. Супер идейно е, защото така всеки месец ще можем да си сменяме листите в рамката на календара и ще имаме по нещо красиво, което да освежава работно ни място или любимото ни кътче у дома. А Теди и Анди са обещали по един лист за всеки месец. :) Нямам търпение да видя следващите. :)


 

Винаги съм казвала, че всяка уважаваща себе си книжна кутия, трябва задължително да има в себе си книгоразделител. Тази има, така че всичко е наред. И той е посветен на "Алиса" на Карол. Наистина е много готин. Казвам го за стотен път и ще продължа да го казвам, накрая така ще ме запомните. Човек никога не може да има достатъчно книгораздели. Изкушавам се да ви снимам колко имам у дома. Но малко ме е срам, може и да ме сметнете за луда. Ще се въздържа май. Четейки упътването към кутията, си давам сметка, че Теди е от моята партия. Нека само да ви покажа как си отбелязвам понастоящем книгата:

Ох, така да бъде, смейте се. Тези са самостоятелните, сред книгите има сигурно още толкова, ако не и повече...



Вече се загубих. Толкова много неща имаше в тази кутия, че вече не съм сигурна, за кои ви разказах и за кои не. Дори има един артикул, който не е включен в трилистния пътеводител. :) И които предполагам е коледна играчка за дръвчето, така че си я закачих на моето. Дано не съм се изложила.. :)))

И сега искам за мъничко да се върна на темата с практичните предмети. Този специално беше наистина първият, който забелязах в кутията. Няма начин да не ти привлече вниманието. Солничка, която представлява роза под похлупак. Може да е розата на малкия принц или тази на звяра. Кой знае? За мен ще е различна всеки ден. И знаете ли, кое е най-якото - истинска солница е. Можеш да си я напълниш с истинска сол и да си я ползваш. :)))) Жестоко е!




И накрая тематично искам да си поговорим малко за книжното предизвикателство на Muggle Struggle Subscription Box.
Теди и Анди ни споделят своето предизвикателство. Не заглавия, а теми. Гарантирам ви, че ако се включите и го изпълните, в края на годината като се обърнете назад и си направите книжната равносметка, ще сте наистина щастливи, защото ще сте прочели много разнообразни и предизвикателни четива, защото няма начин поне едно да не излиза от читателската ви зона на комфорт. ;) Аз засега не обещавам нищо. Ще видим след дванадесет месеца.




Това стана едно чудовищно дълго ревю. Но не е моя вината. Винете тези, които са създали кутията. Аз само споделям.
Прекрасни сте. Щастлива съм, че ви открих. От този миг аз ставам ваш безапелационен почитател, последовател, фен и приятел. :))

Пожелавам ви една страхотна година. Бъдете здрави, смели, щастливи и усмихнати от сърце. :)
До скоро! :)

петък, 18 януари 2019 г.

Death Note: Тетрадката на смъртта

Гледам открай време аниме - откакто в 5-6 клас, преди близо 20 години, хванах да дават по една от немските телевизии Kamikaze Kaitou Jeanne. Но хвърляйки по един поглед на аниме/манга общностите си давам сметка, че аз подхождам доста аматьорски към този раздел. Още едно доказателство за това твърдение е, че едва вчера хванах първата си манга в ръце. Death Note  е шесттомна манга от Цугуми Оба, която Атлайн издададоха преди няколко години у нас. 

Light, който разбира се, в мангата би назован като Raito, защото японците имат проблем с буквата "р" и най-вече по заповед на щуката - по решение на създателя на мангата - Оба-сан.... Отплеснах се. 

Ще подходя по друг начин.
Отегчения от живота Райто и отегчения от небитието шинигами Рюк пресичат пътища още в първите страници на мангата, когато Рюк "изпуска" тетрадката на Земята, а Райто съвсем "случайно" я открива. Райто е отличник -  тих и спокоен младеж, който учи здраво, не създава проблеми и притежава завидното спокойсвие и безскупулност на наемен убиец, мен ако питате. Третрадката, която Райто намира, върви с простички инструкции. Простички и доста радикални. Ако напишеш нечие име вътре, приносителят му ще умре. Тетрадка-убиец, която дава на притежателя си пълна власт около събитията, часа и начина на смъртта. Това е инструмент, от който не всеки би имал топките да се възползва. Не такъв е случаят с Райто. 

Момчето има ясен план - да прочисти света от престъпниците. Запретва ръкави и започва. Ден след ден, име след име. Когато се прибере от училище започва да попълва в тетрадката имената на престъпниците, за които е научил. Не малка помощ е и това, че баща му е шеф на полицейското управление (мисля, не съм сигурна, със сигурност е шеф в някое от звената на органите на реда), така че Райто може лесно да получи информация за текущи разследвания и криминално проявени лица. 
Всичко изглежда просто страхотно. Момчето е поело нелек товар на плещите си в името на благородната цел да направи света по-добро място. 

Ала границата бързо се размива и Райто от супергерой се превръща в престъпник. Нищо не се е променило, момчето продължава да прочиства света от злото. Но убийството си е убийство, без значение дали е на престъпник или на невинен човек. Тук може и моралната страна на въпроса е ключова, но законът е ясен. А всички ние имаме нужда от закон. Представете си каква тоталитарна анархия би настъпила, ако  един човек да определя кой е добър или зъл, още по-малко  - ако самосиндикално изпълнява присъди. 

Това не ме спира да симпатизирам на Райто. А панелите с Рюк са ми любими. Артът на шинигами Рюк е просто убийствен. Демонът определено харесва Райто и това си проличава в полу-шеговития, полу-саркастичния тон, с който общува с него. А да забавляваш един пренаситен отегчен демон не е лесна работа. 

Мангата е много схемаджийска. Още от началото беше ясно, че клони в криминалния жанр. Разследването около мистериозния Кира, който убива престъпници, без да има нужда от какъвто и да е физически, словесен или някакъв друг контакт с жертвата си, се превръща постепенно в една от най-мащабните акции на ФБР. А в такива случаи Бюрото работи с Л. - мистериозен детектив, който, използвайки дедукционни методи, успява да разреши случаи, с които обединеното IQ на цялото Бюро се затруднява. Райто и Л. се преследват страница след страница, един друг в напрегната надпревара. Райто е твърдо решен да не бъде разкрит, а Л. твърдо е решил да разкрие и спре Кира. 

Цугуми Оба не се колебае да постави своите герои в опасни ситуации, измъкването е на косъм. Всеки следващ панел усложнява плана, разширява схемата. А аз не мога да се спра. Знам, че ви казах, че започвам да чета "Кръвта на елфите", но все още съм на 10-та страница. Все пак направих почивка между книгите за Гералт. Отивам да си чета. Очаквате скоро ново включване, когато прочета и 6-ти том. 





понеделник, 14 януари 2019 г.

Мечът на съдбата има две острието, едното си ти, а другото...

Този Сапковски ще се превърне в новата ми мания, май. В последните години се старая да не се нахвърлям настървено върху книгите от една поредица, защото (особено ако е по-дълга като Колелото) идва момент, в който се пресищам. И после минава твърде дълго време преди да я продължа. Време, в което съм забравила началото и трябва отново да се връщам там. Точно по този метод Колелото съм я започвала два пъти. И двата пъти я изоставям някъде около 8-9 книга. И сега чакам Бард да започнат да я преиздават - силно се надявам да е с твърде корици, ще бъда много разочарована, ако не е - и ще я чета парче по парче, бавно и напоително.
И така зарекла се да правя почивки между книгите от една поредица, започнах "Меч на съдбата" с ясното съзнание какво ще прочета след нея, преди да мина към "Кръвта на елфите". И до средата някъде всичко беше наред, всичко вървеше според плана ми. После се зарибих. И отиде коня у ряката...

Сега започвам "Кръвта на елфите" а очакванията ми се завишават с всяка следваща страница, но и Сапковски си вдига летвата в аритметична прогресия. Образът на Гералт е в общи линии вече изграден от първата книга, но полякът не спира да добавя нюанси и детайли към своя персонаж. А това само подсилва характеристиките на героя му, без обаче да измества фокуса. Зловещата усмивка си е тук, циничността, принципите, кодекса, честта, сдържаността и загрижеността. Харесва ми как Сапковски изобличава своя вещер във втората книга. Гералт си е все същият ръб, но най-вече по отношение на себе си. Вещерът продължава да смята себе си за изрод, за безчувствена машина за убиване, за жесток наемник, който не заслужава любов, грижа и каквато и да била човечност, насочена към него. Безсмъртен, когото смъртта следва по петите, ала вместо да го прибере, тя прибира всеки, който тръгне след него, който дръзне да го обича. А това далеч не помага на Гералт да се приобщи към хората. Не, той си остава все същият чужденец за всички (предимно по свой собствен избор), който предпазливо, а когато е нужно и грубо, отблъсква хората, за да ги предпази от себе си, от своята участ, която ще сполети и тях. Само че този път Сапковски не му дава да се измъкне, той съблича мислите на своя герой до кокал, оставяйки го разобличен, отворен и раним. И ако сте посмели да си помислите, че в тази книга драмата е взела превес, ще ви изненадам, като ви кажа, че сте много далеч от истината. Полякът умее много стегнато и целенасочено да изгражда, развива и разгръща емоциите на своите герои. Има малко драматизъм, но той е типично по мъжки  - с девойка увиснала върху раменете на главния герой, безнадеждно влюбена в него и още по-безнадеждно осъзнала, че умът и сърцето му ще принадлежат вечно на Другата.

Отвсякъде се усеща мъжкия подход в книгата, към всичко - към изграждането на образите, към техните чувства, към взаимоотношенията им, към цялостното изграждане на света - от обичаите и порядките до промените и революциите. Най-силно в моментите, когато пише за емоциите на някоя от своите героини.
Имам едно сравнение под ръка. На някои от вас може би ще му се стори доста тъпо, но аз рядко се въздържам след като ми е дошла някоя идея така че..

Гледали ли сте анимета? Аниметата също подлежат на жанрова класификация, само че техните категории са малко по-различни от това, на което сме свикнали - доста глобални и директни. Една от тях е shoujo, което са манга и аниме насочени предимно и най-вече към женската аудитория. И shounen, които са крайно насочени към мъжката част от феновете. Те са по-кървави, по-динамични, в тях мъжете са голяма работа или са абсолютни глупаци, но винаги светът се е завъртял около някой мъж и всички емоции, които се причисляват като женски, като мекушави, като лигави са представени така както един мъж си представя, че ще реагира жената.
Такъв е и стилът на Сапковски. Абсолютен shounen. Фентъзи шоунен. :)
(Ох, това наистина можеше да ви го спестя, но няма. :))

В "Меч на съдбата" нещата се задълбочават. И като че ли Сапковски си подлага малко със сюжетната линия за следващите книги. Цялото действие се завърта около мотива за предопределението. Ако си спомняте в предишната книга в един от разказите той накара Павета и ...не съм сигурна как беше името на младежа, да му обещаят дете. И те го направиха. Сапковски се връща към тази история и разказ след разказ прескача около в нея. Предопределението следва вещера по петите, редом със смъртта, и постоянно му напомня какви за законите на съдбата, колко сериозни са нейните принципи и механизми и че не можеш да я излъжеш, също както не можеш да излъжеш смъртта. 
Но това далеч не прави атмосферата в книгата тежка. Напротив. Вече трети или четвърти път споменавам това чешитско, малко дебелашко дори чувство за хумор, което притежава Сапковски, което така дълбоко ми е влязло под кожата, че просто не мога да му се наситя.

Сега започвайки "Кръвта на елфите" в мен се е загнездило усещането, че започвам нова поредица, което не е съвсем далеч от истината. И това ме подтиква да спомена няколко неща, за да добият първите две книги завършен вид в ума ми. Може би беше по-правилно да кажа "няколко герои". Някои от тях вече изгубих, други ми се иска да срещна отново, но не съм съм сигурна какви са плановете на Сапковски.
Всеки, който до някаква степен се е интересувал от света на вещера, предполагам, знае и за Йенефер. Опасната и жестока магьосница, която е оплела сърцето на Гералт по съвсем не безопасен за нея самата начин. Но не за нея искам да ви разкажа. Има други две жени в тези книги, които съумяха да се врежат в мен. Първата е Ренфри - безмилостен убиец, Ренфри, чиято жестокост сякаш няма граници и според която скрупулите са за слабаци. Ренфри, с цялата й свита от главорези, която без да й мигне окото ще изпепели един цял град, само за да се добере до магьосника в кулата, с когото има сметки за уреждане. Това беше първата глава, в която Сапковски показа по-дълбоките нива на идеите си. Всичко в тази книга изглежда простичко. Чудовища --> вещер --> кодекс. Няма какво да се обърка.Но понякога е трудно да приравниш ситуацията към кодекса си. Понякога няма добър и лош персонаж, само много натрупана болка.

"Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.
— Ще ми кажеш ли накъде биеш?
— Наникъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме."



Другата дама, за която искам да ви кажа няколко думи е кралица Каланте. Разговорите между нея и Гералд неъсмнено ще обтегнат спокойствието ви. Репликите, които си разменят по време на приема в "двора" на кралицата се въртят на границата между отприщването на вещерския гняв и заповедта за екзекуцията му. И въпреки всичко двамата изглежда се разбират повече от добре в завоалираната си циничност и искреност. Ако сте чели вече "Последното желание" ще разберете и защо ми стана толкова приятно да се насладя още веднъж на присъствието на Каланте сред страниците и на "Меч на съдбата". Надявам се, Сапковски да не забрави колко високо си е вдигнал летвата с тези две дами.


 Мислех да ви напиша, че като изключим Лютичето, Каланте е другият персонаж, който наистина умее да проникне през фасадата на хладнокръвния вещер. Но в момента, в който написах това изречение, си дадох сметка колко не е вярно това. Истината е, че кажи-речи всички освен самият Гералт се справят без особени затруднения да надникнат зад маската и изтерзаните му мисли. 

"Хората обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни." 


Е, май се поувлякох този път, не знам дали  ще ви се чете като видите колко е малък скрола. Започвам "Кръвта на Елфите" с кошница препълнена с очаквания. Надявам се, накрая да е също толкова препълнена и с добри впечатления и емоции.





понеделник, 7 януари 2019 г.

Музика и вълшебства - преплетени в "Зимна песен"

Очаквам "Зимна Песен" от мига, в който Издателство Емас показаха корицата й. Тази книга беше една повърхностна любов от пръв поглед. Видях тази зашеметяваща корица и знаех, че ще я чета. Не ми трябваше дори да знам за какво става дума в нея. С тази корица не може да е нещо скучно!
Бях планирала посещението си на Панаира така че да отида след излизането на "Зимна песен", за да мога да кажа на екипа на Емас, че е прекрасна и съм влюбена в нея. Защото вярвам, че тези неща звучат по-пълносмилено когато ги чуеш на живо. Но не успях. За пръв път от много време насам не успях да ида на Панаира в НДК. И все още ми е малко мъчно.
Нищо. Затова започвам това ревю с тези думи:
Емас, корицата е адски красива до последния детайл. Благодаря ви за желанието, което сте вложили във всяка една малка снежинка. Тази история заслужава подобаваща корица.

С. Джей-Джоунс изплита тази история с много магия сред нотите. Тя е и едновременно не е класически YA. Може би заради силната фолклорна нишка, която дърпа конците на сюжета.
Това е историята на едно момиче, композитор на най-вдъхновяващата музика, и един виртуозен цигулар, който преживява всяка нота под пръстите и в душата си. Това е историята на Елизабет и Царя на гората.

Лизл е родена в семейство на музиканти. Самата тя носи дара на музиката. От ранните си детски години Лизл създава музика - прекрасна, мелодична, такава, която докосва и най-тънките струни у човек. Тя споделя музиката си със своя приятел - момчето, с което често играе и танцува в Дъбравата на гоблините. До деня, в който бащата на Лизл разбира, че малкото момиче иска да се занимва с музика и решава да подреже крилете й. Това са атмосферата и порядките на 18 в.  - красиво, потайно сияние, което ти помага да се потопиш в магията на приказката, ала и също толкова ограничено и мрачно, готово да смаже всеки порив на мечтите ти. С. Джей-Джоунс пресъздава наистина добре разкоша, нищетата и еснафските порядки на тази епоха. И не по-малко труд е вложила в това да я разгърне визуално във въображението ни. Лесно ми е да се потопя в този свят - да си представя шумния пазар, ефирните рокли, пищните приеми - цялата му магия.

Това е светът, който стъпква Елизабет и я превръща в невзрачното, дори прозрачно, не особено хубаво момиче, което се впуска в една неравна игра с Царя на гората за живота на сестра си.
Тук направих първата аналогия с "Каравал", но двете истории лежат върху различна емоционална плоскост, за да мога да ги сравня.
Царят на гората, нейният стар приятел, е отвлякъл сестра й Кете. И единственият начин Елизабет да я върне, е да изиграе с него още една игра. Това е опасна игра, в която правилата не значат нищо, а потайният владетел тласка Елизабет по границите на нейната емоционална стабилност, едновременно примамвайки я с опасния си чар и заплашвайки я с безскрупулността си. 

Това е една приказка за любовта. Една игра, едно пътуване обратно към себе си, защото човек не би могъл да отдаде истински себе си, ако не отключи и най-дълбоките кътчета от душата си за своя любим.
Танцът между Елизабет и Ерлкьоних е вълнуващ и с променлив ритъм - ту нежен и игрив, ту опасен и жесток, като самия Цар на Гората.

Липсваше ми нещо в цялата история или може би е по-правилно да кажа, че има нещо, което ми беше в повече. Романтичната линия между Лизл и Ерлкьоних беше наистина интригуваща, в никакъв случай скучна, но всичко, ама наистина всичко, се въртеше около нея. Твърде концентрирано. Аз обичам, когато фокусът се измести малко.

Но това е въпрос на предпочитания. Все пак, ако се вгледате внимателно, ще откриете, че тази книга предлага нещо повече от една любовна история. С. Джей-Джоунс много умело манипулира още една особеност от епохата, в която е избрала да разположи своите герои - сблъсъкът между езичество и християнство. Интересно е, че след като забива клинът на противопоствянето помежду им, след това започва леко и сръчно да плете около него венец, подръпвайкки нишки и от двете страни на конфликта, за да създаде мост между тях, да съедини, да покаже, че всеки има правото да вярва, в когото и каквото иска, че дори Царят на гоблините, които са същества от митологията на старата вяра, може да вярва в Бог. 

Това, което наистина най-много ме плени в тази "Зимна приказка" е всичката музика и магия, която се излива от нея. Тя е толкова ефирна и богата, че предизвиква въображението ми, кара ме да чувам мелодията на нотите. Красива е, изпълнена с вълшебства, движение, смях, закачки, жертвоготовност и много, много обич. И нямам предвид само чувствата между двамата главни герои. Обич има навсякъде - обичта на кръвта - обичта между Кете, Лизл и Зеп, такава, каквато почти всеки един от нас е изпитал, такава дето и в ада би отишъл за нея без да се замислиш, защото това са брат и сестра ти, по дяволите! 

Накрая бих ви казала да не му мислите много. Вземете "Зимна песен", гушнете се под топлата завивка, докато навън вятърът вие в пукнатините на света и преживейте този танц с тях, чуйте музиката на Елизабет и задълбайте поглед дълбоко в тайните на Царя на гората.

Впрочем този сняг днес е идеален, за да си направите и няколко тематични снимки с книгата. :)))