"26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди - серия от взривове разрушава реактора и зданието на IV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата технологична катастрофа на XX век."
Няма да започна с мои думи. Това изречение вероятно сте го срещали и другаде, с малко по-различни думи, но смисъла, тона и чувството е същото. За Чернобил се говори толкова много и се казва толкова малко. Най-вече празнословия. Ако попитате 100 различни човека, те ще ви кажат сто различни версии. Светлана Алексиевич е направила това. Резултатът е точно такъв, истината е неясна, забулена от тайни, от страх, от мълчание. Всеки живее в своята собствена истина и я разказва така, както я чувства.
Не знам как може да се пише и разказва за такава книга. Тези истории са опустошителни. Сграбчват те за гърлото, стискат силно, до задушаване. Разкъсват те парче по парче. Унищожават те, докато не изчезнеш напълно, докато не се удавиш и изгубиш в тяхната болка. Но в едно съм сигурна. Трябва да се говори за тях. Твърде дълго време се е мълчало. Гласовете, които чухме във "Войната не е с лице на жена" казваха така: Нас ни беше страх да говорим. Не искахме. Достатъчно трудно беше да се справим с живота си, когато се върнахме от войната, достатъчно трудно беше да продължим да живеем. Бяхме отхвърлени, заплювани, обиждани, ненавиждани. Достатъчно дълго мълчахме. Сега години по-късно, искаме нашите истории да бъдат чути.
Жертвите на Чернобил също мъчат години наред, но поради други причини
"Така живея... Живея едновременно в реален и в нереален свят. Не знам къде ми е по-добре... (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я наричат - чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства. Никой не живее вече там, няма и да живее. Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора, реакторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират. Умират в миг. Умират както ходят - вървял по улицата и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка... Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме...Което видяхме...За смъртта хората не искат да слушат. За страшното..."
Всички се страхуват от Чернобилците. Където и да отидат хората се отдръпват. Избягват ги, като чумави.
"Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас - всички останали хора. Забелязали ли сте? Тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак...Всички се наричат чернобилци. "Ние сме от Чернобил", "Аз съм чернобилски човек". Сякаш сме някакъв отделен народ...Нова нация..."
Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ме беше страх да прочета тази книга. Особено след "Войната не е с лице на жена. Последните свидетели". Тези от вас, които са чели Светлана Алексиевич и преди сигурно ще ми повярват. Мислех, че ще минат години преди отново да събера смелост и сила да започна да чета нейна книга.
А ще ми повярвате ли , ако ви кажа, че точно с тази нагласа преди две седмици просто знаех, че трябва отново да започна да чета книга на Светлана Алексиевич? Не знам защо. Но знаех, че няма да мога да се седна да чета нищо друго освен нейните думи.
Не знам, дали очаквах да получа някакви отговори от тази книга. За трагедията в Чернобил се говори много пестеливо и често със заучени фрази. Тези изповеди бяха не по-малко противоречиви. Изглежда, колкото по-далеч е бил човек от епицентъра на експлозията, толкова по-малко информация е достигала до него. Населените мести в близост до Централата са получили информация, знаели са за експлозията, организирана е била евакуация, но сякаш никой не е разбирал ясно какво означава това за тях. Никой не обяснява на тези хора какво е радиация, какви са последствията от облъчването, защо е необходима евакуация. И как да обясниш каква е тази невидима радиация, дето нито мирише, нито боли, нито пари, нито нищо. Как да обясниш, че те ще свали месото от костите ти, ще умъртви кожата ти, ще атакува необратимо органите ти. До смърт. В крайна сметка се налага правителството да лъже местното население, че ги евакуира само за три дни, защото хората не са искали да напуснат домовете си. А и донякъде, защото вероятно не са искали да се всява паника. Не знам... Факт е, че хората в по-отдалечените населени места се информират предимно от слухове. А няма и месец след аварията, по медиите се чуват успокоителните думи на правителството:
"Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: "Не се тревожете, ситуацията е под контрол...Пожар, поросто пожар. Нищо особено...Хората си живеят там, работят..."И ние вярвахме..."
Години по-късно чернобилци не спират да мислят за тази трагедия, за преживяното. Опитват да направят равносметка, да потърсят виновните. Да освободят гърдите си от този товар. Повечето от тях познават войната. Войната е зло, което познават, което разбират, което са преживели. Радиацията не е. Радиацията е едно невидимо зло, което бързо и болезнено убива тялото ти, ума ти, душата ти, близките ти. Радиацията е като да се бориш с вятъра. Безсилен и безпомощен си. Единствено можеш да търпиш. Да се примириш.
"От войната си идва "изгубеното" поколение...Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее "обърканото" поколение. Объркахме се...Неизменно остава само човешкото страдание...Нашият единствен капитал. Незаменимият!"
В тази книга са гласовете на мъже, жени и деца, на бащи и майки, на войници, стари хора, на държавни служители, на доктори... Изповеди, които с всяка дума наливат бетона в краката ви, а с последното изречение ви хвърлят в бездънното езеро, неспособни да мръднете, да дишате, да се борите. Емоционалността на разказите е различна, тежестта е различна. Мъжкият хор е някак по-дистанциран. Това са историите на доброволческите отряди, на ликвидаторите, на ловците. Те разказват вицове...
" Чернобилските вицове. Най-краткият е: "Имаше едни хубав народ - беларусите."
Жените плачат по изгубените си мъже и деца, проклинат се за грешките си...Светлана Алексиевич избира два гласа за начало и край на тази книга. И двата са на жени, които говорят за любовта. Две жени, които губят бавно и грозно любимите си, гледайки ги как умират от радиацията. Неотлъчно застанали до тях, влюбени до края. Задушени от мъката си, от загубата си. Но въпреки всичко, те не говорят за смъртта, а за любовта.
Така започва първата изповед:
"Не знам за какво да разказвам...За смъртта или за любовта? Или то е едно и също...За какво?"
А така приключва последната;
"Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва...Той ще гледа света с детски очи...."
Странно е да видиш целия този ужас в рамка, подреден страница по страница, ред по ред. Докато четях отбелязвах различни пасажи...мислейки че, когато седна да пиша, те ще ми подскажат за всички онези неща, които искам да ви кажа за тази книга. Мислех, че ще ми помогнат да структурирам някак мисълта си. Но гледайки сега резултата, си давам сметка, че не се получи. Обмислях дълго време, дали да пусна тези пасажи като цитати в блога. Дали е етично, дали няма да изглежда като подигравка. Но в крайна сметка реших да го направя. Ще ги споделя, ще ги споделя където мога, защото те говорят за тази книга повече от моите думи. Дори и един човек да посегне към "Чернобилска молитва" след като е прочел някой от тези цитати, за мен това ще е спечелена битка. Прочитането на тези изповеди няма да промени миналото. Но тези гласове трябва да бъдат чуди. След толкова години мълчание, сега заслужават да бъдат изслушани.
Идеята за този пост си откраднах от Гери от Faith is no doubt. Досега не съм правила Booktag-ове. И този пост не го възприемам като такъв, защото не съм тагната. :) Но идеята ми хареса, да видим какво ще се получи.
Читателите често сме странни птици. Имаме си нашите малки ритуали, особености, пристрастия, мании и страхове. Понякога си давам сметка какъв психопат съм, понякога не. Но сега като виждам всичко това надолу черно на бяло, подредено в точки, осъзнавам колко сериозно е положението. (Смях)
Винаги съм смятала подобен род постове за клюкарски, като статии в Космополитън "Десет неща, които ще накарат гаджето ви да се влюби безнадеждно във Вас". И са точно такива - клюкарски. Но когато говориш за себе си, всичко е ок. Не е клюкарстване, а нарцисизъм! :)
Та по темата - ето няколко неща за читателя в мен, които може би не знаете.
1. Не обичах да чета до първата си година като студент. Като изключим ранните си детски години, когато четенето беше ново и интригуващо, а прилежността ми в училище на високо ниво, почти през целия си ученически живот не обичах да чета. Тук, разбира се, имаше някои малки изключения - "Железният светилник" на Талев, "Тютюн" на Димов, "Бел-Ами"..и т.н., но наистина мисля за тях като за малки изключения. Ако някой ме беше попитал тогава, щях откровено да кажа, че не възприемам себе си като четящ човек.
2. Оскар Уайлд е един от най-важните автори в живота ми. По много, много причини! Една от тях е, че именно "Портретът на Дориан Грей" прочетен лятото преди да започна първия си семестър в университета, ме направи страстен читател. След тази книга не можех да се спра. Изпитвах непреодолимо желание, граничещо с абстиненция, да чета. Направих един "плавен" преход от Уайлд, към Богомил Райнов и неговата комунистическа криминална поредица за Емил Боев и вече бях върл фен.
3. През студентските си години си купувах само и единствено книги от сергии. Не си бях купувала нова книга в продължение на почти 15 години. Четях стари доказали себе си автори и не желаех да дам шанс на нито една книга написана в последните десет години. Щандът с нови книги беше щателно оплюван или пренебрегван всеки път, когато попаднеше пред очите ми. Не съм сигурна защо, дали гроздето беше кисело, защото финансовите ми възможности не можеха да задоволят жаждата ми за книги при настоящите цени. Или както винаги обичах да съм наопаки на всичко., като част от някакво мое лично разбиране за бунтарство и индивидуалност. Кой знае...
4. Замених стотиците стари книги със стотици нови. Когато се преместих извън Студентски град още във втори курс и вече можех да си позволя да пълня рафтовете си с книги, точка три отиде по дяволите и всичко се промени. Започнах да си купувам само и единствено нови книги с ясната идея и цел, те да бъдат част от домашната ми библиотека дълги години. Също така започнах и постепенно да заменям старите си издания с нови. Сега единствените стари издания, които имам у дома са тези, които не са били издавани от тогава насам.
5. Аз съм психопат на тема "отношение към книгите". Ако видя някой да прегъва страница, за да си отбележи книгата или направо да огъне цялата книга на обратно и да я държи като вестник, изпитвам физическа болка, ръцете ми изтръпват и се чудя, в кой ли ден нещо в мен ще изчатка и ще се стигне до вербална агресия в градски транспорт.
6. Едно от ученическите ми "изключения" е Анна Кареннина, която прочетох в рамките на 24 часа. И не разбрах нищо....Първо, исках толкова бързо да я дочета, за да мога да кажа, че съм прочела дебела книга за нищо време. Второ, какво ми е разбирала тогава главата от любов, че да достигне нещо до мен от тази история.
7. Чета най-добре в градски транспорт и нощем, когато всички у дома заспят. Никога, ама никога не влизам в градски транспорт без книга. Напоследък може да се каже, че и до магазина не отивам без книга. А нощем просто не мога да се спра. Продуктивна съм рано сутрин, но истината е, че съм нощна птица. И понякога си позволявам наистина да изгубя представа за времето.
8. Периферното ми зрение работи най-добре, когато чета вървейки. Аз съм от онези смотани момичета, които и на гладък асфалт могат да се пребият. Когато чета обаче, работата е друга. Мога да вървя и да чета хартиена книга без проблем. По някакви неведоми за мен причини мога да се придвижвам като жената-котка в тълпи, да пресичам улици, да следя добре светофарите, минувачите, да внимавам за криви тротоари, дупки и всякакви други класически препятствия по софийските улици, да се качвам и слизам по стълби без абсолютно никакъв проблем с книга в ръка, докато погледа ми следи думите, а периферията околната среда. Във всички останали случаи, може да ме удари и трамвай без да го видя.
9. Не съм привърженик на екранизациите. Меко казано. По-правилно е да се каже, че ги избягвам като дявол тамяна. Смятам, че филмът не може да улови цялата палитра от мисли и чувства, които се изливат сред страниците на една книга. Но "Часът на чудовището" промени донякъде гледната ми точка. Това беше най-добрата екранизация, която съм гледала някога. И не отстъпи по нищо на този чудовищен роман от Патрик Нес.
10. И накрая ми се струва редно да бъда честна пред себе си. Аз съм литературен помияр. Единственото, което не чета и заклеймявам твърдо за шарлатаните - в това се включват всички книги за Seflhelp, за самолечение, за езотерика и т.н. Но що се отнася до художествената литература...чета всичко - ОТ биографии, до любовни романи. И ми харесва това разнообразие.
Това, разбира се, само докосва повърхността на планината от странности, ритуали, мании и психопатия, но стига толкова себеизтъкване. Убедена съм, че и вие имате по някоя и друг чаровен "дефект", защо не ми споделите един/. Хубаво е, когато човек не е сам в тази лудост.
Спомняте ли си, как завършваше всяка приказка като бяхме малки? "И те заживели дълго и щастливо до края на дните си!" Така трябва да свършват приказките. С щастлив край за Доброто. Това им е едно от хубавите неща на приказките - знаеш, че накрая всичко ще свърши добре. И си спокоен. И търпелив. Но Соман Чайнани разкрои границите на всичките ми представи за приказките и ми показа, че да спечелиш своето и "И заживели щастливо за последно" не е толкова лесно. И често изобщо не е това, което си мислиш.
Агата и Софи минаха през доста неща. Първо, от Четящи се превърнаха в ученици в "Училището за добро и зло", а заедно с това и в герои на собствена приказка - нещо, което не се е случвало никога досега с ученици. После въпреки всички препятствия двете момиче успяха да намерят своя щастлив край заедно. И създадоха един "Свят без принцове", защото така се получава, когато вместо принца на мечтите си, избереш най-добрата си приятелка, целунеш я и поставиш край на своята приказка. Принцът става излишен. За какво са ни принцове, когато можем да постигнем своя щастлив край и без тях? (Представям си, какви шеги ли е имало в приятелския кръг на Соман Чайнани с тази идеология...)
Е, в крайна сметка се оказа, че това не е достатъчно. И че на една принцеса все пак й трябва принц. Така че Софи и Агата се изправиха отново една срещу друга, бяха съюзници и врагове, за да се разделят в края на втората част, всяка в обятията на момчето, в което е влюбена. Всяка със своя принц.
Имах високи очаквания от третата част на поредицата, защото Соман Чайнани си вдигаше летвата доста безгрижно с всяка следваща глава. И очакванията ми се оправдаха. Макар към края на книгата да останах с усещането, че това е едно компромисно решение с историята, последните редове ме накараха да размисля. Това беше един достоен завършек на една прекрасна поредица.Агата целуна своя принц и се озоваха обратно в града на четящите, а пред тях се ширна перспективата за спокоен и обикновен живот в тесничкия и уютен дом на Агата, където Тедрос откача като диво животно в клетка, а самата Агата се чуди как да буферира напрежението между него и майка си. Изобщо така бяха заживели щастливо, че направо се чудя как изобщо осъзнаха, че нещо им липсва и решиха, че трябва да открият и спечелят обратно своята най-добра приятелка отново.
Софи пък от своя страна най-накрая намери своя принц Чаровен. Е, може и да е Злият Директор на училището, който магически се подмлади след като тя го целуна и сега я "ухажва" предимно ръмжейки и мърморейки в тялото на напращял от тестостерон красив тийнейджър. Не е много чаровен, но пък решителността и тъмната му аура, го правят магнетичен. Да го кажем така, разбирам защо краката на Софи омекнаха един-два пъти при вида на този мрачен и могъщ младеж.
Битката между Добро и Зло отново е извадена от дрешника, отупана е от прахта и пак е в дневния ред. И докато всички повтарят, че победата е в ръцете на Агата, ще ви кажа една тайна под секрет - всъщност всичко е ръцете на Софи. А можете да си представите сигурно колко интересен ход на събитията би дало това, имайки предвид непостоянната и изменчива натура на Софи.С целувката си русокосата красавица е дала на Злото решаващ тласък в тази война и сега Директорът е събудил всички отдавна победени злодеи от смъртния им сън. В гората бродят цяла армия от зомбита-мащехи, зомбита-вещици, зомбита-великани и всякакви други зомбита, били някога могъщи злодеи.
И разбира се, за да "изравни" силите, Соман Чайнани дава и на Агата и Тедрос полагащата им се армия. На чело е застанал могъщият Мерлин. Да, онзи Мерлин от Камелот, най-великият магьосник някога. И Лигата на Дванадесетте - сборище от старци в инвалидни столове. Просто няма какво да се обърка.
На Агата и Софи определено не им се размина лесно. И ако сте си мислели, че в предишните книги е имало много обрати, почакйте да видите какво ви е приготвил Соман Чайнани в тази. Наистина до последно не бях сигурна, какво ще избере Софи. Когато затворите последната страница, може и да си кажете, че е било съвсем логично така да се развият нещата, но честно казано на мен съвсем до края хич не ми се струваше логично. В интерес на истината точно този беше краят, от който се боях. Но останах изненадана, от книгата, от автора и от себе си.
Но не краят е това, което наистина обикнах в тази книга и изобщо поредица. Това, което наистина ме грабва вече за трети пореден път и не ме оставя да си легна нощем в разумно време, е способността на Соман Чайнани да прави дисекция на своите герои. Беше изключително удоволствие да проследя какво се случваше в главите и на двете момичета - да изпитам страховете им, да вляза в обувките им, да се напрягам и смея от сърце с тях, да споделя радостта и трепетите им. Беше като да застана в стаята с часовниковия механизъм на Биг Бен и да видя как се завъртат зъбните му колела, за да задвижат стрелките на циферблата отпред.
Знаете ли, сега си давам сметка за нещо. Говоря ви за разкошния завършек на една поредица от самото начало, но това не е последната книга. Спомням си, че когато излезе първата, веднага проверих в Goodreads, за да знам с какво се захващам. Нека да ви кажа и на вас - да, това не е трилогия. И всъщност преди няколко седмици е излязла петата книга, която може и да се нарече втора от ....да кажем "Хрониките на Камелот". Но фактите са си факти. Силно се надявам, че Сиела много скоро ще ни зарадват и със следващите две книги.
Нийл Шустърман се превърна в един от уважаваните от мен автори много бързо. Още с първите страници на "Косачи" знаех, че тази поредица ще бъде наистина добра. Идеите на Шустърман оставят в ума ми такъв отглас, какъвто оставиха тези на Бредбъри и Оруел преди години. А това за мен означава много. Разбира се, "Дъгата на Косачи" оставя по-различен вкус в устата на читателя, защото Шустърман умело се заиграва с понятията утопия и антиутопия. Той рисува едно общество, достигнало върха на своето развитие, благодарение на интелигентното съзнание на високотехнологичен облак, наречен Бурята, едно общество, което живее своята мечта, едно общество загърбило ерата на смъртните. И в същото време проблясва тънката нишка на антиутопията, защото това съвършено общество гние отвътре.Харесах идеята на Шустърман за света от бъдещето много, защото е едновременно реалистична, логично изчистена и много елегантна. Преди години говорехме за развитието на изкуствения интелект, за опасностите от технологичния прогрес прогрес, за роботикатаза Деня на страшния съд. Но Шустърман избира да рови по-дълбоко от тази идея. Той създава Бурята - облакът, който е сложил край на ерата на смъртните. Благодарение на Бурята, хората са безсмъртни, престъпността е, ако не нулева, то сведена до абсолютния минимум, ресурсите сe използват ефективно и дават възможност на човечеството да се развива без да се тревожи за неща като болести, глад, епидемии. Когато Бурята осъзнава себе си и започва да контролира живота на Земята, така че да достигне оптимално качество във всяко едно отношение, нейните изчисления показват, че без определен процент смъртност, балансът ще бъде нарушен. Тогава се създава идеята за Косачите. Бурята контролира живота, а Косачите смъртта, за да запазят нужното равновесие в света. Работейки отделно, като самостоятелни институции това ги предпазва от властолюбие и опорочаване на системата.
Ала докато Бурята е Облак с изкуствен интелект, който може да вземе най-доброто решение за ресурсите на Земята и нейните обитатели на база на своите данни, изчисления и вариации, хората не функционират така. Хората са алчни за власт и сила. И така Форумът на Косачите започва бавно и сигурно да гние отвътре. Новите фракции, поддръжници на Косач Годар, набират привърженици изключително бързо. Роуан е извън закона. А Цитра е новоръкоположената Косач Анастасия. Двамата доскоро чираци работят за прочистването на Форума на Косачите - единият отвътре, другият отвън. Цитра се превръща в символ на новото и старото едновременно. Всеки неин избор се противопоставя на фракциите подкрепящи Косач Годар и в същото време успява да очертае ясна граница между себе си и старото поколение косачи, които са се сраснали с робите си и са изгубили пътя, по който са поели преди години. Всяко нейно действие съзнателно и несъзнателно движи Форумът в тази посока, от начинът, по който приключи последната си битка с Роуан, давайки му имунитет, до правото й да избере как да прибере своите обекти.
Роуан се превръща в Косач Луцифер - неръкоположеният ренегат Косач, който прибира само Косачи, прочиствайки гилдията отвън. Роуан щателно проучва своите обекти и избира само онези, които от години потъпкват законите на Форума. Само онези, които са влезли толкова дълбоко в помийната яма, че измъкване няма.Нийл Шустърман плете историята си бавно и методично, въвеждайки нови персонажи, разкривайки ни повече от механизмите на своя свят, превръщайки тази новела в нещо много по-мащабно от YA фантастика. Във втората част най-после успяваме да влезем по-дълбоко в съзнанието на Бурята. Ако в "Косачи" идеята за високотехнологичния облак, който контролира живота на Земята, все още ми звучеше някак абстрактно, то сега Бурята е съвсем пълноправен герой в тази история. И тук започват въпросите.Шустърман подхвърля сериозно количество теми за размисъл. Може ли наистина едно високо технологично съзнание да съди и взима най-доброто решение за човечеството? Може ли наистина един изкуствен интелект да стигне до дълбините на човешкото сърце и да сложи всички променливи на везната? В крайна сметка Бурята изчислява чувствата.
Ала от друга страна може ли ролята на съдник да бъде оставена в ръцете на хората? Можем ли да разчитаме на неподкупната природа на хората? Възможно ли е в един свят изграден със строга йерархия, където колкото по-високи стават етажите на властта, толкова по-малко правила важат за избраните, можем ли да разчитаме действията на тази йерархия да останат чисти и прозрачни?
Нийл Шустърман улавя добре пластовете на властта, такива каквито са били, са и ще бъдат винаги, без значение колко голям е техническия ни прогрес, без значение колко развита е цивилизацията ни. Човешката природа остава винаги изменчива. Можем ли да разчитаме на хората сами да бъдат съдници на ближния си? Можем ли да поставим тази висока чест и власт в ръцете им? Можем ли да се осланяме на тяхната безпристрастност и отдаденост? И защо не? Не всички хора са подкупни, жестоки и алчни мерзавци. Човечеството не веднъж в историята си е доказало, че може да изравни силите, че може да се опълчи срещу всяко зло и несправедливост.
Това, което най-много харесвам в тази книга е, че Шустърман обича аргументацията. Ако оставите предразсъдъците и очакванията си, ако загърбите симпатиите си за миг, ще осъзнаете, че в идеологията на всеки един от героите в книгата има неоспорими аргументи. Това не ги прави автоматично прави, защото правотата понякога е правилният баланс между обществената норма и личния морал, но логика прозира в думите на всеки един от тях, дори в идеологията на Годар. Идеите на Новия ред не са напълно лишени от смисъл, всъщност с правилно управление и развитие на тяхното движение, тя би могла да даде добра основа на еволюцията на Форума на Косачите. А аз наистина обичам книги, които обясняват и аргументират добре своите идеи. Логиката има най-много място именно в света на фентъзито и фантастиката. Когато създаваш един имагинерен свят, който работи по свои собствени правила, се нуждаеш от здравата котва на логиката, която да систематизира механиката на въображението ти, за да убедиш накрая читателя в истинността този свят. А Нийл Шустърман се е погрижил добре да вкопае основите на своите идеи в шахматната дъска.
Втората книга от поредицата "Дъгата на Косачите" определено заслужи своето място сред читателите си. Изключително добра динамика, сложен и добре балансиран сюжет, много изненади наистина добро развитие в образите на героите. А след този грандиозен завършек и заявката, която Шустърпам остави, вярвам, че ще взриви читателите си с третата книга.
Както обикновено чета по-бързо, отколкото пиша. Тъкмо когато изравних прочетените книги и написаните впечатления се появява книга, която просто не мога да оставя. И ден по-късно съм отново с едно ревю назад."Проклятие за мрак и светлина" я видях съвсем случайно на страницата на Егмонт тийн. Изглежда рекламата около нея е била слаба или е била публикувана в период, в който аз не съм се задържала много онлайн. Но в крайна сметка разбрах за нея седмица преди да се появи в книжарниците. Потрих доволно ръце и знаех, че сигурно ще ида да проверя книжарницата поне три пъти преди да я получат. Така и стана. Но най-накрая миналия ден се сдобих с нея. И като се зачетох вечерта ...до ранно утро. Това не ми се беше случвало много отдавна. И разбираемо, когато всеки ден ставаш в шест сутринта, не можеш дълго време да си нощна птица без последствия. Но този път не можах да се спра.
Само като й погледнеш корицата на тази книга и знаеш какво те очаква, макар че мотивът с тръните започва да ми се струва вече малко преекспониран. Както и да е, свърши си работата. Заглавията от типа ACOTAR изглежда също набират скорост. Е, какво пък, нямам нищо против.Анотират книгата като красива и опасна интерпретация на една от най-любимите ми приказки - "Красавицата и звяра", но сега когато затворих и последната страница на мен тази история ми се струва много далеч от приказката, макар че много хора няма да се съгласят с това твърдение.Въпреки не малкото прилики между извора и тази история, в нея има нещо което носи съвсем различно настроение. Тя е бавна като красив и опасен танц и толкова искрена, че спокойно може да ти зашлеви шамар с признанията си.
Принц Рен живее самотно в замъка си. Единствената му компания е командирът на кралската гвардия - Грей. Двама строги сухи мъже, изморени от съдбата, която им е отредена. Също както в класическата приказка Рен обижда силна магьосница, а това му навлича проклятие. Всяка година в рамките на един сезон Рен има време и възможност да развали проклятието. Условието е просто - да накара момиче да го обикне. Ако не успее до края на сезона да изпълни условието, принцът се превръща в ужасно чудовище, губи разсъдъка си и убива всичко около себе си, всичко, което мърда. Семейството му отдавна е мъртво - избито, придворните, кралската стража, гвардията, войниците, благородниците, всички са избити от чудовището, от Рен. След като приключи с касапницата, Рен отново се превръща в човек, напълно здрав - без рани, белези и дори драскотини. Магията лекува всичко, а заедно с него се връща и неговият командир. Сезонът започва наново.
Грей е единственият който има възможност да пътува между световете - всеки път в началото на сезона за по един час, за да открадне момиче от другия свят. Този е последния сезон за принца и Грей. И както се очаква, всичко се обърква. Грей не успява да вземе момичето, което е решил, защото се намесва Харпър, която без да се замисли, че това може да е опасно за нея размахва насреща му тежкия железен гаечен ключ.И в крайна сметка се озовава в Ембърфол (или както там му беше името). Сприхавата, невзрачна, накуцваща, Харпър е единственият шанс на Рен да спаси кралството си.
А принцът...Е, Рен е точно такъв, какъвто се иска на женската аудитория. Поне на по-голямата част със сигурност. Чаровен, сериозен, с глас, който е способен да те прикове за стената и поглед, който би могъл да те погълне. Опасен, секси и обречен.Само дето Харпър е видяла едно-две в живота. И се е научила да не се примирява, да не се доверява и да се бори със зъби и нокти за това, което иска и това, в което вярва. Майка й е болна от рак, баща й е офейкал, семейството й се задлъжняло с баснословна сума пари, които няма никакъв шанс да събере и върне, а брат й се е забъркал с много опасни хора, за да измъкне близките си от тази каша. И точно когато Харпър трябва да бъде до семейството си, бива отвлечена от непознат млад мъж с гвардейска униформа и страшен поглед. Замъкната е в някакъв приказен замък, при някакъв приказен принц, който по всичко личи, че е арогантен лентяй, който се държи като важна клечка, но в действителност няма кого да командва, освен своя командир. И командир на какво изобщо? Командир ли си, като няма кого да командваш?
Сблъсъкът между Рен и Харпър е напрегнат, остроумен, упорит и наистина много добре изграден. Доверието между тях е крехко, но бавно и полека от несъшествуващо се превръща в истинско. Уважавам това, че Бриджит Кемерер запази дистанцията между тях по-дълго време. Вие представяте ли си да ви отвлекат?! Не стига това, ами се оказвате и в някаква паралелна вселена. И на всичкото отгоре трябва да развалите проклятието на човека, който ви е отвлякъл и ви държи далеч от семейството ви, което е в смъртна опасност.
В такива ситуации доверието не се печели лесно.
Всъщност ако трябва да избирам, бих казала, че Грей е любимият ми персонаж в тази история. Командирът на кралската гвардия е далеч по-прозорлив от своя принц и далеч не толкова дребнав. А страниците, в които най-накрая си позволи да пие алкохол, бяха просто жестоки. Така не съм се смяла в цялата книга. Последните страници на тази история ме карат да мисля, че предстои да видим още много от Командир Грей. Така че нямам търпение!
А сега следва безкрайното чакане на следващата книга. Преди се заканвах да не подхващам поредици, които не са довършени, защото изключително много ненавиждам чакането, докато прочета продължението на историята, която обичам. Но досега ни един път не съм се удържала, така че спрях да се заканвам. Сега имам друг план. Мисля да започна колкото мога повече поредици, за да стигна най-накрая до момента, в който книгите ще излизат револвиращо една след друга, така че лесно да запълват празнината помежду си. :) Хахахаха
След "Изтръгнати от корен" съм безусловен фен на Наоми Новик. Както и обещах сдобих се със "Сребърна приказка" по възможно най-бързия начин, нетърпелива да продължа историята за Змея и опърничавата девойка. Оказа се, че "Сребърна приказка" не е продължение, а отделна история. И това не ме разочарова ни най-малко.
Наоми Новик се придържа към жанровите специфики на фолклорното фентъзи, а историите, които разказва са красиви, изпълнени с магия и сила, каквито не съм и подозирала, че ще открия сред техните страници. Тези страници носят аурата на древната сила - пробудена, опасна и готова да погълне света, да го претопи и смели.
Чернобог - повелителя на смъртта, които може би вече сте срещали в "Американски богове" на Нийл Геймън, е застанал от едната страна на този оспорван дуел за надмощие. А срещу него се изправя един също толкова древен мит - местна легенда, чиято мощ и устойчивост не може да бъде победена иначе, освен с предателство - Старик. Белия народ, който се спотайва в горите, в своето снежно царство, скрито от погледите на слабите човеци.
Чернобог е огънят, готов да изпепели тази литовската земя, а Старик е ледът, който бавно и полека завладява света и сезоните на смъртните. А когато митичните сили се сблъскат, техния гняв се изсипва върху хората. Смъртните нямат добър ход в тази война. Но не е в природата на героите на Наоми Новик да се предават. Вярна на себе си, тя отново използва силен женски персонаж, за да изгради историята си. Този път не един, а три.
Разказа се изплита от три сюжетни линии, от устата на три момичета, всяка носеща собствената си съдба и кръст, различни една от друга като зората и нощта. Единствената прилика между Мирием, Ванда и Ирина е непоклатимата сила на характерите им.
Мирием е дъщерята на местния лихвар. Ала противно на всички стереотипи, домът на Мирием тъне в мизерия, глад и болести. Защото мъжът в къщата им е прекрасен баща, добър човек и ужасен лихвар. Парите на семейството отдавна са раздадени като заеми в тяхното и околните села, лихвите са се натрупали, но лихварят не може да си събере парите, защото всеки път бива прогонен със сълзи или заплахи за бой. Къщата на лихваря се руши, дъщеря му гладува и студува, а жена му се разболява тежко. Тогава един ден Мирием взима нещата, в свои ръце. Отваря лихварската книга на баща си, оправя сметките в нея и тръгва по къщите да иска парите, които се полагат на нея и семейството й. Ала за да спаси майка си, да спаси дома си и семейството си, Мирием оставя жалостта и душата си някъде далеч в миналото, в детството, през което само е гладувала и страдала. Селото си има нова желязна лейди, която умее да превръща среброто в злато. Семейството на лихваря отново стъпва на краката си, майката на Мирием оздравява, нещата потръгват добре. Мирием е умна млада жена, приема заплащане както в пари, така и в стока, услуги и труд. По този начин в нейната къща пристига да работи Ванда. Домът на Ванда също тъне в мрак и мизерия. Измъчени от студ и глад, майката на Ванда, оставя 3 сирачета зад гърба си - нея и двамата й братя - Сергей и Степон. Оставени на грижите на баща си, децата изпадат единствено в по-голяма беда. Мъжът е къщата им не работи, пие и е агресивен насилник. Побойщата с ръжена и колана са част от ежедневието на бедното семейство. А дълговете се увеличават. И така когато Мирием отива да събере дължимото от семейството на Ванда, тя предлага на баща й да праща Ванда всеки ден до обяд у тях, за да върши домакинската работа, в замяна ще опрощава справедлива сума от дълга им всеки ден вместо заплащане .
Ванда е силна, работлива и умна, макар и неграмотна и много скоро се превръща в безценен помощник за Мирием и нейна стабилна опора в делата.
И когато нещата за двете момичета започват да се подреждат, пред прага на семейството на Мирием се появяват стъпки и една торба със сребърни монети. Старик - легендата, от която всички се страхуват и в която всички предпочитат да не вярват, защото е по-спокойно, защото е по-сигурно, защото е по-лесно.
Мирием има един ден да превърне среброто в злато. И тя го прави. Отива в столицата и дава задачата на един бижутер да превърне среброто на Старик в пръстен. Който купува не друг, а бащата на Ирина. Тук Наоми Новик вплита историята и на третата си героиня и започва да заплита сложните тройни възли в своя разказ.
Мирием продължава да превръща среброто на Старик в бижута и да ги продава на стария херцог. Който несъмнено използва добре вложените си пари, за да омъжи дъщеря си Ирина за литовския крал Мирантиус. Ирина вече знае, че младият крал е красив, жесток и опасен, но има тайни, които са по-мрачни от всичките й представи.
Силите бавно се изравняват, а възлите се превръщат в мрежа. Мирием превръща три пъти среброто на Старик в злато, а това кара Кралят на Старик да спази думата си и да вземе за жена, тази която докаже три пъти уменията си.
Отнесох се... Трудно ми е да говоря за тази книга, без да разказвам за героите й. Не знам как да го направя. Или може би наистина искам да ви разкажа за тях. Толкова близки ги чувствам. Рядко ми се случва. Обикновено избягвам, при това съвсем успешно, да издавам каквото и да било от сюжета. Но този път не ми се получава.
Проследявайки различни герои, повествованието на Наоми Новик се превръща в една сложна плетеница от думи, емоции, интриги и машинации. На тази история не й липсва нищо. Поне за мен. Макар и романтичната нишка да остава до края съвсем бледа, сдържана и умерена, страст не липсва в страниците й. Страст за живот. Мирием, Ирина и Ванда се борят с всички сили, всяка със своите собствени мотиви, но готови на всичко, за да спасят близките си и света на смъртните. Всяка е готова да извърви трудният път, който я очаква. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. такива, каквито ни се иска да бъдат, защото е по-лесно да вярваме в очевидното.
Крал Старик притежава леденото спокойствие на вековете и го носи достойно, сложил маската на хладното презрение. Но под тази маска има и други неща - искреност, чест, лоялност и отдаденост към света, над който властва. Да бъде жена на Старик няма да бъде лесна задача за Мирием, нито за Ирина - да бъде жена на краля на Литвас. Но те няма да избягат. Това няма да реши проблема и те го знаят. Затова трябва да се действа, каквато и да е цената.
Сега когато някакво време изтече след като прочетох книгата, си давам сметка, че повествованието можеше спокойно да мине и без Ванда. Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че нейният образ е излишен. Напротив, харесвам героинята й, тя е силна, упорита и участваше в едни от най-ключовите моменти в историята. Всъщност мисля, че харесвам именно най-много нея, макар че опитвам да се дистанцирам от подобен род изказвания. Ванда е искрена до болка, която няма как да ти остане безразлична. Тя е честна, добра и смела, до степен, която не мисля, че бих могла да разбера. Ала въпреки това имам усещането, че на нейно място можеше да е друга героиня или дори набор от герои, всеки от които да се включи в определен момент и с определена задача. Да, емоционалната връзка между трите жени в крайна сметка се оказва важна карта в тестето, но историята не би се променила особено, ако Ванда я нямаше.
Обичам сложната плитка в тази книга, обичам добре изградените характери, които са създадени от грешки и последствия, които миришат на отчаяние, борба и неподозирана мощ, която кара дъхът ми да трепне, докато чета. Обичам книгите на Наоми Новик. Смятам скоро да се сдобия с "Негово Величество Драконът" и да бъда отново част от нейното въображение.
Планирана непланирана все пак направих почивка между "Меч на съдбата" и "Кръвта на елфите". Имаше твърде много комикси за четене междувременно...беше неизбежно. :)Истината е, че както рязко и изведнъж изоставих книгата още в началото на първите страници, така внезапно и посегнах обратно към нея, сякаш не съм правила пауза - с нетърпение и силно желание загнездено в дланите ми.
Това е началото на историята. И си личи до последния детайл. Личи си в ритъма, който е много по-бавен и различен спрямо свата сборника преди това, където действието беше изключително динамично и интензивно. Сапковски си оставя време и пространство да диша. Дава на Гералт и Цири възможност да осъзнаят къде се намират. В началото на нещо ново, на нещо голямо, с което и двамата не знаят как да се справят. Дава им време да опознаят ситуацията, да свикнат със слуховете, които се носят, с новините които идват до тях. Войната е неизбежна. Всички раси са извадили оръжията и кръвопролитията вече започнаха - в Цинтра, където Цири загуби всичко.Тази история е опознаване и обучение. Гералт и Цири са се добрали до домът на вещерите, на малкото останали вещери. И сега Цири се обучава - изучава чудовища, техники,еликсири, овладява нови бойни умения, подобрява скоростта и координацията си, благодарение на серия сложни и болезнени упражнения, включващи участието на тежки и бързодвижещи се машини, които могат да ти докарат ярки синини и счупени кости, ако не си достатъчно ловък да избегнеш ударите им. Но Цири е инат. И се учи упорито и отдадено. Докато в крепостта на вещерите не пристига Трис.
Трис е магьосница, приятелка на Йенефер и не съвсем безразлична към Гералт. Това обаче няма никакво значение, когато открива как обучават предопределеното дете. Тази част беше най-епичната от цялата книга. Тук най-ярко си пролича типичното за Сапковски чувство за хумор. Да видиш как дребната магьосница е строила дузина яки и страшни вещери и им чете конско като на малки деца, а те смутени се оглеждат и се чудят в коя миша дупка да се заврат, че повече да не им се карат...Просто епично. Никога не закачай толкова вбесена жена! Дори и вътрешно да ти кипи, никога не отвръщаш на толкова ядосана жена. И вещерите знаят това отлично, така че стоят кротко, псуват наум, но външно слушат, кимат и се съгласяват като войници. Макар и цялостната атмосфера на книгата да е по-мрачна, по-натоварена, Сапковски все пак си остави малки оазисчета, в които да се позабавлява. И този определено беше най-големия и най-пълноводния.
Детето на предопределението се оказва наистина много специално. За част от тези сили Сапковски все още само намеква. Но всички са на едно мнение ключът за тази война е в Цири.Усеща се, че настроението в тази книга е доста по-различно от това в сборниците преди това. Гералт също е променен. Да видя вещера толкова отдаден и загрижен за нещо, без обичайната поза на безразличие, е някак доста силно. Тази книга е моментът, в който белокосият вещер най-накрая признава, че нещата са лични. И макар да твърди, че иска да бъде неутрален в тази война, на всички ни е ясно, че това няма как да стане. Не й докато Цири в центъра й. А Гералт ще мине и през ада за това дете.
Първата среща на Герал и Цири беше също епична. Тя беше разглезена и опърничава малка принцеса, твърде горда, за да приеме помощ и твърде безмощна, за да оцелее сама. Но и Гералт не я пожали особено. Ясно си спомням нееднократната заплаха за премятане на коляно и пшамари. И тя действително се превръща в най-важния човек за него. Да видиш как спокойната маска на вещера се пропуква и неутралитетът му се изпарява на секундата, в която животът на Цири е в опасност, се оказа наистина ободряващо свежо. Радвам се, че Сапковски реши да разчупи маската на постоянно разкъсвания от самосъжаление и вина вещер, който иначе се преструва на много силен и овладян, само дето всеки четеше настроенията и намеренията му като отворена книга. Харесвам израстването на Гералт. Макар и все още да не знае кой път иска и трябва да поеме, той бавно се откъсва от образа на безразличието. Трудно да пазиш равновесие на везната, когато най-скъпото ти същество се е пльоснало от едната й страна като пет лева в кесия и хич не му пука дали няма да преобърне света.
За всички е ясно, че Цири е ключът към отприщването на ада на земята и към нейното спасение. Но преди да изпълни своята роля в тази история, тя трябва да бъде подготвена за нея. В крепостта на вещерите Цири се научава на ловкост, калява силата си, тренира бързината си, изучава различни бойни техники, които ще й помогнат да се пази и защитава. Но само с физическа подготовка това няма да стане. На нея й предстои дълъг и труден път. И крепостта на вещерите не е мястото, което ще я подготви за него. Така че когато пролетта се спуска над земята, Гералт, Цири и Трис се оправят на пътуване към поклонниците на богинята Мелителе при един от любимите ми персонажи в тези книги - Ненеке. Пътуването е тежко и изморително, особено за Трис, която не се чувства добре и почти прекрачва прага на смъртта. Но и пристигането, и раздялата също не са лесни за младото момиче.
В храма на богинята Цири се сблъска с нови предизвикателства. И едно от тях е Йенефер. Искрата между Цири и магьосницата не пламва от първия път, нито от втория, десетия или стотния. Цири не обича да я командват, а Йенефер не приема друго освен безусловно подчинение. А заядливата и насмешлива натура на магьосницата далеч не помага за стоплянето на отношенията между двете. Това обаче не е причина да зарежат задълженията си, така че обучението започва, без значение дали им е приятно или не.
На Цири и предстои борба и много изненади по пътя. Сапоковски разкрива малко по-малко замисъла си. Но съм сигурна, че има още много преди да огледаме възела от всички страни. На всички им предстоят важни решения и важни пътувания. Гералт отдавна е избрал страна, макар и да не иска да го признае открито. И мисля, че съвсем скоро двете най-важни жени в живота му ще го накарат да се изправи пред собствените си демони и да отстоява идеите си.
Не бързам да продължа, макар че да си кажа честно ме гложди отвътре как ще се развие историята. Нямам търпение да прочета първата среща между момичетата и Гералт след дългата раздяла. Ще направя кратка почивка преди отново да предозирам със Сапковски. Но надали ще успея да си държа ръцете за дълго далеч от тази поредица.
Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.
"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.
Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.
История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща.
И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.
Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.
Рядко ми се случва да оставам така безмълвна след книга. Още по-рядко ми се иска да не ви казвам нищо. Но този е един от редките случаи. Преди малко в обедната си почивка затворих последната страница от "Заклинание за светлина" една от най-чаканите от мен книги за миналата година. Една от книгите, за които търпението ми не трая дълго да я гледам как стои на рафта неотгърната. И сега се чувствам толкова самотна и изоставена, че не искам да ви казвам нищо. Със зрънце злост в сърцето дори искам да я прочетете и да изпаднете в моята безтегловност и безпомощност. Не искам да съм сама в това страдание. Не искам да ви кажа и думичка за нея, освен "прочетете я".
В. Е. Шуаб е наистина безскрупула и подла. Думите й така ме увличат, така ме настървяват, че забравям за онзи момент, в който ще прочета и последните редове и ще бъда най-безцеремонно изоставена.
Сега чак ми е трудно да повярвам, че "Четирите цвята на магията" ми се стори някак мудна и малко безвкусна. Стори ми се доста безцветна. Ала после със "Сборище за сенки" определено отнесе ума и сърцето ми, за да ме довърши окончателно с тази. Чета я от доста време. Правех големи почивки, защото не исках да свърша, но всъщност пътите, в които съм я разгръщала са не повече от десет. Десет глътки въздух, десет вдишвания, за да приключи всичко.
И докато я четях попадах на десетки ревюта за нея, които започваха с думите "Аз съм съсипан/а.." или близки до това чувство. Знаех, че ме чака подобно крушение. И без да чета тези редове.
Никога преди не ми е пречило да има спойлъри, никога не ми е пречило да чета ревюта за предстоящи четива. Не бих казала, че този път нещо ми пречеше. Но докато четях "Заклинание за светлина" имах някакво дълбоко собственическо чувство към тази история, за да си позволя да споделя макар и косвено нечии чужди емоции към нея. Така че упорито и преднамерено не прочетох нито едно от тях досега.
Вероятно ще бъдете много разочаровани от мен, ако изобщо дочетете този текст, защото наистина не смятам да ви споделя и думичка от това, което ви очаква сред страниците на тази последна книга от трилогията Цветовете на магията.
Шуаб не е по-специална от другите автори, историята й не е най-добрата идея, която съм чела някога. Няма нищо специално в нея. Но този величествен размах, с който пише, измита всяка мисъл от главата ми и я изпълва със себе си. Всяко едно действие, всяка емоция, всяка закачка в тази книга са нищо по-различно от това, което вече сте чели в стотици други, но нито една книга досега в този жанр не ме е жегвала по този начин. Шуаб отдели два реда на смъртта на един от поддържащите персонажи и една страница за да му отдаде почит през чувствата на Кел. Дори не беше някой от главните герои, а ме удари като кама, забита дълбоко. Осъзнаването на загубата бе толкова искрено и тежко.
Има нещо особено в книгите на Шуаб. Нейните герои се протягат към мен страниците и стават мои спътници. И ще останат такива. Тя е може би един от малкото автори, които наистина умеят да разкриват персонажите си чрез техните действия.
Лайла не изпадна в нито един мелодраматичен момент на съжаление, през цялото време се бореше със зъби и нокти да задържи миналото си само за себе си. Не поддаде нито веднъж в играта на въпроси между нея и капитана на "Среднощното острие". Нямаше нужда Шауб да ни обяснява колко предпазлива е когато нещо касае миналото и самостоятелността й. Начинът по който минаваше през този свят, през всеки свят - с уверена и потайна крачка, с недоловимо и едновременно с това осезаемо присъствие, беше достатъчно ярък, за да разбера какъв човек е тя.
Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно много. Ще ми липсва начинът, по който думите на Шауб ме накараха да се чувствам. Ще ми липсва Лайла с нейната хищна усмивка и крадлива натура. Лайла, която не умее да се сбогува, затова просто не го прави. Лайла, която се забърква постоянно в неприятности, обикновено с риск за живота си, а и с риск за живота на хората около себе си. Лайла, която просто не може да стои мирна, да бъде послушна или разумна. Ще ми липсва Кел, който през цялото време действаше като другия край на везната в тази история - винаги сериозен, винаги готов да употреби себе си до и отвъд собствените си граници, за да защити хората, на които държи. Кел, който има толкова силна връзка с брат си, че дори и без секунда колебание сподели живота си с него. Кел, при когото отговорността накрая винаги взима превес.
Ще ми липсва Емъри неговата лукава усмивка и нечестни подходи. Емъри, който успя да изиграе дори Бард. Алукард, който през 99 процента от времето играе роля - ролята на капитан, на капер, на пират, на благородник, брат, магьосник, любовник, страхливец и всеотдаен приятел. Алукард, който сменя модовете като настроенията на тийнейджър. Чаровният опасен Алукард, който залага с лекота и не позволява загубата да проличи на лицето му.
Ще ми липсват Максим и Емара, които с всяка следваща страница се превръщаха от крал и кралица в родители, спътници и любящо семейство, за да се върнат отново пряко всички свои желания обратно в ролята на отговорните владетели на Лондон.
Не искам да ви изброявам повече, ако до края на втората книга вече не сте осъзнали за какво говоря, тези думи ще ви прозвучат наистина фалшиво. А аз не искам да оставя подобно впечатление за тези книги. Затова ще се спра.
Няма да ви кажа и думичка за нея, но сега вече копнея да намеря други запленени души като с мен, с които да си говоря за тази история.
