събота, 23 януари 2021 г.

"Финал" - Стефани Гарбър (Ревю)

Заглавие: "Финал"

Автор: Стефани Гарбър


Издателство: Бард

Превод: Цветана Генчева


Брой страници: 368

Година: 2020

Чакам го този финал от две години. Честно да ви кажа, бях загубила вяра, че Бард ще довършат поредицата. А това е тъжно поради ред причини. Стефани Гарбър плете магия като малцина други писатели. Нейният Каравал беше наистиина вълшебно, опасно и вълнуващо приключение. А българските корици са определено едни от най-красивите и започвайки от "Каравал" до "Финал" ставаха все по-красиви. Щеше да бъде наистина тъжно да си останат самички на рафта, без този червен разкош да ги завърши. Но с облекчение признавам, че излишно се притеснявах. Бард издадоха и последната книга, с която завършиха цикъла, при това го направиха с вкус и финес. Оформлението на корицата е изящно, елегантно и изпипано до последната купа. 

Не е особено лесно да напишеш ревю за последната част от поредица, без да изпуснеш някой и друг спойлър, така че ако не сте чели първите две книги, четете този текст на своя отговорност. Може и да спойлна нещо дребно. 

Къде заварваме двете сестри и двамата братя след края на "Легендата"?
Каравалът отдавна е свършил. Донатела вече знае коя е самоличността на Легендата, но не бих казала, че това я прави наистина победител в играта. Лъжите и игрите помежду им са твърде много и твърде оплетени, за да триумфира, който и да е от двамата. Орисиите са на свобода. Джулиан замина за една седмица по заръка на Легендата (впрочем така и не се разбра какво е правил, което беше една безсмислена неизвестна) и пет седмици по-късно още не се е върбал. Скарлет е решила, че няма да чака повече сянката на един мъж, който не може да й предложи бъдеще, и решава да си опита късмета със злополучния граф, чийто образ вече трета книга подред се използва като реактор на разни събития, без всъщност да сме го видели нито веднъж. 
А орисиите са на свобода. 
Тела вижда Легендата само в сънищата си, а той изглежда се старае да се държи на разстояние от нея и буквално, и метафорично. Но орисиите са готови да объркат плановете на всички.  Падналата звезда, орисията, който е създал останалите орисии заедно с една изключително силна магьосница, иска да си върне могъществото. А сега, освободен от тестето на съдбата, е на една крачка от постигането на своята цел. 
Впрочем за тази магьосница също нищо не разбрахме. Ако трябва да отчета някакви минуси, това биха били тези епизодични участия на иначе ключови за действието фигури, чиито образи обаче останаха просто като декор. Знам, че историята се фокусира около Легендата, Джулиан, Тела и Скарлет, но тази липса сега в третата книга се усеща по-осезаемо. Но това в известна степен беше очаквано. Няма как иначе, предвид колко тайни останаха неразкрити и предвид обема на последната книга.


Ако някой умее да си играе добре с чувствата на своите герои това определено е Стефани Гарбър. Тела и Легендата са като опъната струна, която заплашва всеки момент да се скъса или да удари като камшик сърцата им. Едно непремерено дръпване и всичко пропада. Една нестаена въздишка и играта приключва. Каравалът може и да е свършил, но танцът  продължава. Легендата се опитва да измами и съблазни своята любима, а Тела не бива да показва, че душата й припява под неговия съпровод. 

Обожавам факта, че Стефани Гарбър е успяла да запази магията от първите две книги, когато беше далеч по-лесно да застели сцената с вълшебства и чаровни измами, криейки ги зад декорите на Каравала. Сега Каравал няма, но магията е все още тук  - таи се в думите, наднича иззад откраднатите погледи, крие се в илюзии, разтваря се в аромата на любов и разбити сърца. Още по-великолепно е това, че Гарбър успява да пренесе тази магия в ума на читателя, правейки го ненатрапващ се гост на цялото това приключение. Усещането е като да си се промъкнал тайно на Каравала, без да се притесняваш, че ще бъдеш открит. 


Разкошен финал на една красива история, изпълнена с коварство, илюзии, красота и жестокост, жажда и плам, вълшебства и безпощадност. Много ще ми липсва това вълнение, преследването, откраднатите мигове, словесните битки и красивите илюзии. Имаше едно малко бобче-подсказка, което ме кара да се надявам, че може и да има някой и друг spin-off към Каравала, но да видим. :)

понеделник, 4 януари 2021 г.

"Киберпънк" - ShadowDance - Списание за фантастика, култура и футурулогия

Заглавие: "Киберпънк"

Автор: Колектив ShadowDance


Брой страници: 272

Година: 2019

Кой не знае ShadowDance, кой не е чувал за тях! Следя списанието от години, още от преди да имам фейсбук. Не съм сигурна, дали открих фентъзито благодарение на тях или опитвайки се да се ориентирам в този по онова време нов за мен жанр, открих списанието, но знам, че в ума ми двете неща са неразривно свързани. 

ShadowDance неведнъж са били моя пътеводител във фантастичните светове. Когато се колебая, дали да започна някоя мащабна  и всепоглъщаща времето поредица, какво правя. Отварям гугъл и пиша "името-на-поредицата"+Shadowdance. И там винаги има статия. И тя е толкова пространно и добре написана, дори критиката е толкова градивна и добре построена, че може да те подтикне да я прочетеш.
Вярвам, че в даден етап от живота си поне една трета от книжките блогъри в България са си мечтаели да станат част от екипа на ShadowDance. Аз със сигурност. Дори преди една-две години, когато се разширяваше екипа на списанието, бях на косъм да кандидатствам. Но аз и сега си крада от времето за сън и от времето за работа и от кое ли още не време, за да прочета поне една пета от книгите, които искам да прочета. 
Е, разбрахте как се чувствам. 

И все пак въпреки, че не ми липсваше желание, има причина едва сега да чета "Киберпънк". Ние с фантастиката сме отскоро приятели. От няма и една година. И преди това имах някоя и друга мимолетна среща с жанра, по-скоро двойна среща, защото YA също присъстваше. Но Азимов и неговите разкази това лято бяха първата ми сериозна среща с жанра. Така че приемете скромното мнение на един дилетант по темата. 

Повечето от вас вече са прочели броя и повечето от вас вероятно са много по-навътре в материята от мен, но тъй като за мен това все още е доста непозната територия и изпитвам невинното удоволствие да откривам нещата за пръв път, ще ви разказа за този брой като на хора, които за пръв път отгръщат подобно списание. 


"Киберпънк"е първият (официлно хартиен) брой на списание ShadowDance. Но като кажа "списание" вероятно не си представяте реалистично обема на този брой. Това са малко над 270 страници, запълнени със ситен шрифт (който е много як впрочем) и енциклопедично знание за света на киберпънка. Наистина енциклопедично. Ще продължа със съдържанието малко по-надолу. Сега искам да поговорим първо за оформлението. 

Въпреки мащабния си обем и разнообразие на съдържанието, "Киберпънк" си е списание отвсякъде. Може би е единственото по рода си такова. Но е списание - написано е като такова, оформено е като такова и се побира в запазената  рамка на формата. Всяка статия е грижливо оформена в две или три колонки, което е характерно за този тип медия и те кара да си кажеш. "А, ето я колонката на ..." Всяка статия е самостоятелно стилизирана цветово и като разположение върху странциците, носейки свой собствен привкус към съдържанието.
А съдържанието е монолитно за такъв формат. Налагаше ми се да си водя бележки, четейки, за да не забравя нещо важно сред стотиците мисли, които ме заливаха постоянно. Между кориците на това издание, ще откриете всичко, което трябва да знаете за киберпънк културата - история, литература, комикси, игри, филми, наука, произход, развитие и пълна кардиограма на пулса му през годините. Сиурно, ако вече познаваш повечето автори, гледал си повечето филми и си играл на повечето игри, можеш да оцениш по-скоро старанието и труда, за да се изгради толкова всеобхватен образ на жанра. Но за дилетант като мен, това издание има стойността на учебник, на алманах. 


Броят започва с една уводна статия -  "Атлас на киберпънка", която предлага много интересна алтернатива за прочит на изданието. Аз избрах да чета статиите последователно, по ред на страниците, но ако искате, можете да следвате атласа и да четете посочените статии по ред на споменава в уводната. И оределено след като прочета и последната статия, ще се върна отново в началото и ще препрочета атласа, за да се насладя поне частично на тази алтернатива. (хаха, тук си личи, че съм започнала да пиша ревюто преди да довърша списанието, пореда гореизложените причини)

Това издание е широкомащабно. Има пространна статия за Уилям Гибсън и неговото основополагащо за жанра творчество. Особено интересни ми бяха статиите за видеоигрите - Deus Ex, Cyberpunk2077. Не съм от хората, които играят видеоигри, защото координацията ми е минусова и много ме убиват, това пък води до застои, защото не мога да преодолея някакви елеметарни сцени още в началото на играта и освен това се стртяскам твърде много кате ме убият, та като цяло екшън игрите не са моето нещо. Но много обичам да гледам как другите играят. Понякога карам мъжът ми изчаква с някой по-интересен епизод от играта си, за да мога да гледам и аз.И съм върл привърженик на това у дома да има много игри въпреки че аз лично не мога да се възползвам от това. Та в този ред на мисли сега ще го навивам да играе Deus Ex :)


Също така много интересни ми бяха статиите посветени на отделните медии - киберпънка във филмите, книгите, комиксите, сериалите. Те са много добре структурирани, обхващат десетина и повече примери за влиянието и изрязаването на киберпънк идеите в съответната категория. Оказа се, че съм гледала доста голяма част от филмите (макар че някои от най-големите класики, Блейд Рънър например, не съм гледала), като имам да наваксвам повече с книги и сериали. 

Не мога да подмина и статиите посветени на Япония. За мен Япония има две лица - сбръчканото помъдряло лице на старата Япония със суровите й закони и ценности, самурайския кодекс и убийствената йерархия. И футуристичния облик на нощна Осака, който е точно като изкаран от някоя киберпънк манга. Харесва ми, че е показана неразривната връзка между тези две лица в списанието. 

Да си призная доста ме изненада велопънка. Имам малко особено отношение към велосипедизма. Може би заради това в началото си казах "Какво, по дяволите, е това?!" Наистина не го очаквах, но прочитайки статията си давам сметка колко релевантна е. Има страшно много аспекти, които са ключови от индустриалната революция до днес. Така че този материал е съвсем на място и бих казала - много идеен. 


Изданието е оборудвано и с шест разказа, които биха били самодостатъчни за отделно издание. Всеки от тях улавя различен нюанс от духа на киберпънка. Някои са малко по-технологично комплицирани и за дилетант като мен бяха едновременно малко тежки, но съществеменно чудни. Усещането беше подобно на това да видиш за пръв път в живота си сняг - "чудно" е точната дума. Връщах се да препрочитам, за да сглобя парчетата. Преполагам с  времето човек изгражда нещо като усет, като вътрешна адекватност към даден жанр, към идеите му и му е по-лесно да възприема отделните сглобки, да свърже и усети загатнатото послание. 

По-ясна следа в мен оставиха „Алгоритъм на интимността“, "Сняг връз сняг" и "Последния идеален ден за лов на рибка-бананка".
Някои биха нарекли „Алгоритъм на интимността“ от Хараламби Марков (илюстрация: Дияна Нанева) скандален, но отвъд грубата еротика, се простира безкрайно поле от самота и несподелена нежност. 

Любимият ми разказ определено е  "Последния идеален ден за лов на рибка-бананка" от Андрей Велков (илюстрация: Самуил Терзиев). Той е едновременно алегория на един пълноценно изживян живот, който може с лека ръка да се раздели с този свят и да каже "Аз живях добре, не ми трябват още хиляда години, вече получих, дадох и изпитах всичко смислено и прекрасно в живота си." Въпреки че е относително кратък, създава три много задълбочени и добре разгърнати образа - на баща и син и на събирателния образ на бъдещето в лицето на един ИИ. Разчуствах се на този разказ и сега едва удържам емоциите си, защото контрастът между несъвършените човешки сърца с всичките им емоции и съвършенството на бъдещето, изпълнено с безброй възможности, е толкова силен, че превръща всяка една тиха въздишка в писък. 

Няма да разтягам повече локуми, че не знам, дали и това издържахте да прочетете докрай. Ще кажа само, че всеки един детайл в това списание си заслуажва да бъде споменат. Но вместо да ги споменавам, най-добре, вземете си го прочетете, ако още не сте. Защото е прекрасно написано. И всеки човек без значение, дали е фен на жанра или не, ще намери нещо за себе си. Очаквам втори брой с примряло сърце! ShаdowDance, изненадайте ме пак! :)



***Благодаря на целия екип на ShadowDance за споделеното фантастично пътуване! ***



сряда, 30 декември 2020 г.

Книжна равносметка 2020

 

В края на всяка година правим равносметка. Понякога без дори да се усетим. Тази година беше по-различна от другите. По-особена. На някои хора им се отрази повече на други по-малко, но всички бяха по един или друг начин засегнати. Надявам се, моите думи да ви заварят в добро здраве. С останалото ще свикнем. Мисля, че тази година всички си преподредихме малко приоритетите и със сигурнст навиците. 

Моето книжно време намаля, противно на всичките ми очаквания. Работата от вкъщи елиминира двата часа, които прекарвам в път и с книга в ръка. Освен това рамките на работния ден се размиват много у дома. Лесно е да започнеш по-рано и улисан в задачи, да не усетиш кога си прекрачил работния ден с няколко часа.  Битовизмите също са повече, когато сме по цял ден вкъщи. Като всяко друго нещо и този нов ритъм има своите положителни и отрицателни страни. Времето за четене намаля, но времето със семейството се увеличи. Мога да си гушкам зверчето по всяко време на деня. А това е безценно!

Годината се отрази и на книгоиздаването. Много книги се забавиха, за някои издания се наложи да чакаме с месеци след предивиденото дата, защото просто условията не позволяваха друго. И този ритъм се наруши. Това може би ни позволи да наваксаме малко с непрочетеното у дома, макар че вероятно и вие не сте се спрели да си купувате нови книги цяла година. Изданията, които преди все сте отлагали. 
Аз определено успях да прочета някои от по-дълго отлаганите заглавия.


 "Ние, удавниците"
на Карстен Йенсен е едно от тях. И може би Книгата с главна буква за мен тази година. Прекрасна книга, история, което се излива върху страниците като бурното море, за което разказва. Разкошна е, абсолютно разкошна. 
Тази година направих една голяма крачка в читателския ми живот. Една голяма крачка към фантастиката, затова и на снимката ще видите няколко ключови заглавия. "Фондацията", от която съм прочела само първата книга все още. "Към Небето" е тук по три поричини, заради жанровата си принадлежност, защото всяка уважаваща себе си книжна равносметка трябва да съдържа поне един Сандерсън и защото корицата е просто жестока - абсолютно бижу. С
лагам в това число и "12 фантастични разказа с неочакван край" на Стоян Новаков и Делян Недев, защото влизат в почетанта зала на разказите, които обичам. И разбира се, черешката - списанието "Киберпънк" на ShadowDance, от което ми остават още няколко статии, но и преди да съм затворила последната страница мога да кажа, че е забележително!

Още две книги от български автори се нареждат на този рафт. "Отлъчване" на Николай Терзийски и "Тяло под роклята" на Галин Никифоров. И двамата бяха за мен орктитие през тази година. Историите, които разказват са много различни, но и двамата играят в своя собствена лига. Страхотни таланти!




Остават още няколко книги, по една от жанр:
В категорията ужаси безспорен фаворит ми е "Носферату" на Джо Хил, с която окончателно се откъсна от сянката на баща си, заяви себе си и утвърди своето място в литературния свят. Много фино и елегантно е позиционирането на Джо Хил до едно толкова голямо име като Стивън Кинг. Той едновременно отдава нужната почит към творчеството на баща си и наистина има не една и две препратки към неговите книги, но определено разгръща своите собствени идеи по свой собствен неповторим начин. 

"Сънсет Лимитид" е моята първа среща с Маккарти, но несъмнено бележита. Целият контраст, който се наслоява ред след ред, създава яркото усещане, че си сред публиката и гледаш диалога на живо. Все още ми предстои да гледам и филма. 
"Фонтани на мълчанието" пък е втората книга, която излиза у нас и която чета на Рута Сепатис и също като "Сол при солта" е много силна. Историята, която вплита, разказвайки за режима в Испания е като нежно минзухарче насред изригнал вулкан, толкова ярка и крехка.

Положението с Бакман е като със Сандерсън. Има ли поне една негова книга, излязла през годината, тя задължително влиза в равносметката. Книгите на Бакман са ми особено скъпи, те ме карат да видя по-ясно някои неща, които вече знам. Помагат ми да изплувам от собствения си водовъртеж от мисли, страхове и мечти. И ме карат да се чувствам ...не сама. Знаете, има някои страхове, които са толкова големи и едновременно толкова смешни, че не ги споделяш с никого. Но да видиш, че не си единственият, е безценно. 


"Шантарам" е тук предимно заради обема си, ей така, да се изфукам. Не съм особено впречатлена. Не бих казала че е точно загуба на врме, но определено можеше да мина и без нея. Да не говорим, че има някои особено протиоположни на моралния ми компас действия на главния герой в книгата, които ми пречат да му симпатизирам искрено и ме карат да се чувствам неправилно. 
И накрая, но не и на последно място, тук мястото си заслужи трилогията на Холи Блек за феите. Моята мрачна YA кралица е създала една  много красива, опасна и вълнуваща история с ярки и плътни образи, които ти влизат под кожата.

Има още няколко заглавия, които не влязоха в снимката, но не мога да не спомена.Като например трилогията на Алиенде "Къщата на духовете", "Дъщеря на съдбата" и "Портрет в сепия", които слушах в Storytel. Езикът на Алиенде е много живописен, а историите, които разказва преливат от емоции, които няма как да оставят читателя равнодушен.
 



Както и книгите на Алма Катсу, особено "Глад", за която съм

абсолютно съгласна с Кинг, че е вледеняващо зловеща. 
Искам да отбележа и началотона едно страхотно фентъзи "Войната на маковете", чиято втора част ме очаква в най-скоро време да й се насладя. Тази история определено излиза от рамката на обичайното, ако обичате кървави и много динамични фентъзита с приличен азиатски привкус - това е вашето четиво. Определно е моето!

Ако трябва да направя класация, макар че ми е много трудно, в топ 5 ще влязат:
"Ние, удавниците" от Карстен Йенсен
"Кралица на нищото" от Холи Блек
"Лисицата" от Галин Никифоров
"Фонтани на мълчанието" от Рута Сепетис
"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде

Надявам се, следващата година да е по-благосклонна към нас и като читатели, но най-вече като хора. Ако все още ви предстои да купувате закъснели подаръци - нека да са книги. В тази статия има за всекиго по нещо. Имаме нужда от повече книги. От повече думи. От повече споделени мисли. Книгоиздаването у нас тази година получи голям удар и за жалост все още сме държава, в която ресторантите са по-важни от книжарниците. 

Не искам да завършвам с толкова тъжни думи, затова ще ви пожелая да сте здрави и много щастливи. Нека 2021 година да ви донесе много радости и споделени мигове с любимите ви хора, а защо не и с любимите ви герои. Дано да е успешна и благодатна за всички. Дерзайте, мечтайте и не спирайте да четете и продължавайте да говорите с книгите, които обичате, така те ще стигнат до повече хора. Обичайте се! 
Весело посрещане на Новата година! :)

"Десет слепи срещи" - Ашли Елстън (Ревю)

Заглавие: "Десет слепи срещи"

Автор: Ашли Елстън


Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 272

Година: 2020


Не съм чела романтична коледна история от години. Особено пък по Коледа В последните години използвам почивните дни по празниците, за да наваксам с по-тежките четива, за които не е останало време през годината. И тъй като това се превърна в своего рода традиция, реших тази зима да разнообразя или иначе казано да постъпя като нормалните хора и да се отдам на безоблачно празнично настроение с леко и забавно четиво, с топъл чай и пухкави чорапи. Така де и на мен ми се полага. И "Десет слепи срещи" се оказа идеалното четиво за този мод. И преди да пристъпя към същинската част искам  да отбележа, че определено българската корица ми харесва най-много. Улавя коледния дух и топлината на празниците. Много е сладка. Харесва ми и решението "десет" да бъде изписало словом, а не с цифра.

Историята се завърта около коледните празници и Софи, която къса с гаджето си Грифин броени дни преди ваканцията. Да се разделиш с половинката си, преди който и да е празник, е едно от най-прецаканите неща, които може да ти се случи. И определено може да ти скапе настроението. А точно преди Коледа да разбереш, че гаджето ти далеч не очаква с такова нетърпение като теб времето, което ще прекарае заедно и че дори е леко разочарован, когато разбира, че си си освободила още време специано за него. Това си е двоен удар. Всъщност голямата тъга идва от прозрението, че очевидно не гледате в една посока. Софи и Грифин са последна година в гимназията. Ученическите години приключват, следва нов етап от живота им, а те са вече от известно време заедно. Софи смята, че връзката им е улегнала и могат да пристъпят заедно напред в живота и в големия свят, който ги очаква. Да си пазят гърба един друг, да навлязат в непознатото заедно. Но изглежда на Грифин му идват малко в повече задълженията и с типичното за някои хора усещане за края на нещо значимо, му се иска да го отпразнува подобаващо, да отчете този граничен момент с нещо повече от висене вкъщи с гаджето. Да се позабавлява. Което изглежда няма как да се случи в така разумната му връзка със Софи.


Това чувство е обръщало не един и два живота с главата надолу. Понякога всичко опира до времето. Всеки от нас познава рутината в една по-дълга връзка. Отношенията вече са станали сериозни, чувствата за се доказали и като че ли нуждата да се правиш на глупак в името на другия се е поизтъркала. Няма нужда от смели решения, нито от изненади. Достатъчно е просто да си буташ камъка по нагорнището и да не излизаш от вече установения римът помежду ви. 

Софи е наранена, разочарована, ваканцията й е съсипана, а вече е късно да замине с родители си и да бъде до сестра си, за да я подкрепи в последни дни преди раждането на първата й рожба. Остава й единствено да се придържа към плана си и да прекара Коледата при баба си и дядо си заедно с останала част от шумното си семейство. 

Но когато си се родил в голямо и шантаво семейство, шансовете да те оставят на мира да си ближеш тихичко раните, са крайно нереалистични. Така че щурата й баба, предизвиква Софи и предлага да й уредят десет слепи срещи. Защото нали клин клин избивал. Това оперделено не е първото желание на Софи за празниците, нито второто, дори не е и последното. Тази абсурдна идея се нарежда в нейната класация някъде много след последното място, но кой ли я пита. Докато се усети и списъкът  е готов. Всеки роднина и приятел си заплюва по един ден, в който да й организира сляпа среща. А за Софи не остава друго, освен да се моли на по-малко изцепки и поне да опита да се забавлява. 


Ох, не знам за Софи, но аз много се забавлявах. Всичките й срещи бяха "запомнящи" се, някои неловки, други нелепи, трети - ужасни, но определено много забавни за страничните наблюдатели. Не липсваше и онази характерна за коледните празници семейна топлина, която те обгражда с меките си нишки. А аз имах нужда точно от това, особено след тази особена година. Няколко вечери, в които да се отпусна, наслаждавайки се на нейната история. Да се посмея. Да загърбя поне за няколко дни мизантропското си настроение и просто да се отпусна. Да си говоря глупости с приятелки по телефона, да си нося смешните коледни пуловери и да прекарвам, непредвидени за тази цел, части от деня в леглото с чаша топъл чай. Ей, така, напук на всичко. 





***Благодаря на Издателство Ибис за подареното настроение! ***

понеделник, 28 декември 2020 г.

"12 фантастични разказа с неочакван край" - Стоян Новаков, Делян Недев

Заглавие: "12 фантастични разказа с неочакван край"

Автор: Стоян Новаков, Делян Недев


Платформа: Фабрика за книги

Брой страници: 140

Година: 2020


Рядко чета разкази. По принцип не съм любител. Разказите ме карат да се чувствам в нищото. Тъкмо си набрал инерция и свършват. Или са толкова дълги, че ти приличат на новели. Твърде описателни са. Или не достатъчно разгърнати. Изобщо разказите според мен са една от най-трудните за изпълнение литературни форми. Да намериш точния баланс във всяко едно отношение е предизвикателство. Така че, да. Рядко чета разкази. Затова си ги подбирам много внимателно. И затова често започвам сборниците с разкази с известни резерви.

Но с лекота мога да кажа, че Стоян Новаков и Делян Недев изметоха всичките ми резерви и предразсъдъци. А когато затворих последната страница, просто исках да говоря за техните разкази, да разкажа на колко се може повече хора. Заглавието е красноречиво - "12 фантастични разказа с неочакван край". Малък сборник с голяма идея. Оформлението също ми харесва. Изданието е изчистено, корицата се фокусира върху заглавието, а между страниците има много пространство за дишане. Това ми дава усещане за простор и космос. Дава ми правилната настройка, за да вляза във въображението на авторите. А то е изпълнило страниците на сборника с идеи от вида на "Какво щеше да бъде, ако..."
Всички онези алтернативни реалности, в които самите ние понякога се вкарваме, разбира се, в доста по-тривиални и битови ситуации, но дори и така, това е познат похват в съзнанието ни. 


Всеки от нас има някаква своя теория и въображаема представа за бъдещето и паралелните реалности. Веднъж пренесени върху белия лист, тези идеи се превръщат във фантастика. А фантастиката често оставя пророчески послевкус в съзнанието ни. Дали защото ние черпим идеи от нея или защото нейните заключения са толкова логично издържани, че се превръщат в най-вероятния резултат от изчисленията ни. Не знам, но връзката между фантастиката и бъдещето е неоспорима и емпирично доказана вече от някои от големи имена в жанра.

Сред страниците на този сборик ще откриете препратки към много вече добре познати идеи за бъдещето - дигитализацията, зависимостта ни от технологиите, срастването на човек и машина, развитието на роботиката и ИИ, пътуването във времето, хуманоидните роботи, постапокалиптичните общества, последствията от екологичната криза и много други класически за жанра сюжети. Но пречупени през погледа на Стоян Новаков и Делян Недев, всички тези идеи дават съвсем различен ъгъл възприятие.

Пренесени в бъщето част от разказите щриховат своята тънка ирония около някои от най-актуалните теми в България и света. Те са като вътрешна шега между авторите и читателя. А това заздравява връзката между тях. 

Особено много ми харесаха "Навременна цензура", "Ваканцията" и "Дългият път".
"Навременна цензура" ни пренася с машината на времето в къщата на Марк Твен. Пътуваме заедно с активисти от бъдещето, които трябва да получат неговото разрешение за редакцията на "ХъкФин" в бъдещето. Но как се очаква да обясните на Марк Твен, че това, което е написал, не спазва нормите за етика. Толкова е голяма ножицата между бъдещето и миналото във възприятието на расовите белези и дискриминацията генерално, че ситуацията е повече от абсурдна. И ако си мислите, че това е неочаквано, само прочетете докрай разказа. 

"Ваканцията" се заиграва с две наболели теми у нас. И не само. Това са глобални въпроси - контрола върху въглеродните емисии и туризма. Представете си едно много вероятно бъдеще, което не се различва кой знае колко и от близкото минало. Бъдеще, в което трябва да получиш разрешение, за да заминеш на почивка. И разбира се, след като си "заплатил" квотата си от въглеродни емисии.

Идеята зад "Дългия път" отново е комбинация от две често интерпретирани теми във фантастиката - бягството във виртуалната реалност, където можеш да бъдеш когото си поискаш и разбира се последствията, които произтичат от подобен вид фаустовска сделка. 


Сега си давам сметка, че и трите разказа в известна степен  отразяват актуалната действителност, която лесно може да се превърне в плашещо бъдеще. Липсата на реална комуникацията помежду ни, желанието да постигаме лесно целите си, да получим пълна свобода дори на цената на анархия, да оставим консумарторското ни общество да погълне съществуването на индивида, темите за различността, еманципацията и расизма.

Поначало фантастиката ни позволява да мечтаем неограничено и с това има идеята да предсказва бъдещето и да ни предпазва от най-големите катастрофи, които поведението ни днес може да предизвика утре. Тези разкази не очертават границите, те само задават посоката на евентуално развивитие и това им е най-хубавото. А туистът на неочаквания край определено им придава характер  и изтиква читателя от пунктираната рамка на фантастиката, чертаейки небивали фигури в ума му.

Повече за разказите  - откъси, интервю с авторите и ревюта може да намерите на сайта - https://www.fictionstories12.com/

Ако сте фен на фантастиката - то е ясно, препоръчвам ви ги. Ако сте далеч от фантастиката обаче пак ви ги препоръчвам. Вътре ще откриете интересни идеи, които се закачат за съвремието ни, поднасят ни интересна гледна точка и звучат плашещо реалистично, нищо, че в основата си са фантстични. Четат се бързо и леко, написани са увлекателно, а под фантастичните си пластове, дълбаят дълбоко в съвременното ни общество. 







***Благодаря на Стоян Новаков и Делян Недев за споделеното фантастично пътуване! ***

петък, 27 ноември 2020 г.

"Отлъчване" - Николай Терзийски (Ревю)

Заглавие: "Отлъчване"

Автор: Николай Терзийски


Издателство: Жанет 45

Брой страници: 496

Година: 2017



"Отлъчване" на Николай Терзийски ми донесе същото удоволствие като разказите на Йовков например или "Железния светилник" на Талев. Чудя се, дали ако я бях чела в ученическите си години, щях да я оценя подобаващо. Не знам. Може би няма и значение. 

Пиша, трия, пиша, пак трия. И така вече цял следобед. Всеки мой злощастен опит да напиша нещо смислено, пропада. 
Не знам откъде да започна. Не знам, къде ще ме отведе този текст. Но така доникъде няма да я докарам. Затова ще започна с очевидното и може би, ще ми потръгне след това. 

Николай Терзийски умее да пише. Във всеки един смисъл на това изречение. Умее да разказва, да се изразява, да създава емоция, да пресъздава живот, да вдъхва живот с думите си, да композира мелодия с тях. Няма нужда от повече думи. Ясно е.  Николай Терзийски умее да пише. И да разказва. Всеки, който е прочел и един абзац от него, го знае. 
Може да го усетите в диалекта на героите му, във вида им,  в действията им,  в пъстротата на сюжета, в дълбоката връзка между отделните истории, които преливат една след друга. 

Има някои български книги, които не могат да се сравнят с нищо друго на тоя свят. Те са абсолютна величина. Дали защото сме си българи и само ние можем да ги оценим истински, да прозрем и да докоснем всичките им нюанси или наистина са шедьоври на световно ниво, не знам. И няма значение. Те са такива - шедьоври са. 

Затварям последната страница на "Отлъчване" и си мисля същото, каква е тая титанична дарба у един човек. Дали е защото сме от една народност и има някъде един посъзнателен пласт в ума ни, където всички сме едно цяло. Място, което всички ние просто разбираме. Има някои неща, които само ние можем да усетим и разберем, защото имаме общ език, обща история и памет. И разказът на Терзийски директно влиза в тази стая в ума ми, а оттам право в сърцето. 

Това е първата му книга. Завършена и публикувана преди  3 години, когато самият той е бил на 34 години. Има нещо повече от талант в нея. Нещо, което просто се протяга през страниците и те докосва и това е паметта, такава каквато само ние българите можем да я имаме.

Всичко в тази книга е направено с внимание, финес, усет, желание и способност. Няма нито едно изречение, нито една дума, която да не е на мястото си. Или пък да е излишна. Всяка запетайка има своята роля в тази преливаща многолика история. Всяко ударение е важно. И накрая, когато видиш цялата шевица, изпитваш страхопочитание към мащаба на замисъла й. А тя е толкова красива. Езикът й се лее като нежна песен, без значение дали е на диалект или на книжовен български език. Няма пукнатина, няма слабо място в тази история. Съвършено завършена шевица. 

Нищо не ви казах за сюжета или идеята. Не знам как да го направя, без да ви прозвучи плоско. 
Думите на Терзийски се носят като бавна и тежка народна песен, следвайки всяка извивка на разказа. Всеки нов глас пее с различна височина и тоналност, носи различна орнаментика и борави със свой индивидуален речеви инструментариум. Рядко кавам това, но наистина няма как да не го оцените. Това пламъче ни е заложено на всички, а Николай Терзийски е създал такава магия, че пламъчето да лумне в буен огън. 

P.S. Ако все пак сте прочели този текст, може би сте останали със същото нелепо усещане (като мен), че искам да говоря за тази книга, а не знам как. Очевидно не ми се получава особено добре. Но също така не искам и да се отказвам от споделянето на този текст, защото може би ще достигне все пак до някой. До някой, който все още не е чел нищо от Николай Терзийски и може би това ще е прашинката нужна, за да се завърти цялата вселена по правилния начин и този някой да открие думите му. Аз получих своята прашинка и ще се радвам да дам такава някому.
Та, ако все пак не съм ви убедила и ви звуча повече като герой на Валтер Мьорс, отколкото като реален човек, ви препоръчвам да погледнете неговия блог: http://terziyski.blogspot.com/ 
Вярвам, че като прочетете няколко реда там, ще разберете какво имам предвид. :)



четвъртък, 19 ноември 2020 г.

"Остайница" - Рене Карабаш (Ревю)

Заглавие: "Остайница"

Автор: Рене Карабаш


Издателство: Жанет 45

Платформа: Storytel

Брой страници: 164

Година: 2018


"Остайница" на Рене Карабаш е събитие. И искам така да говоря за нея. "Остайница" беше за мен едно много спонтанно решение, което взех след "Потрет в сепия" и ще остане завинаги едно много емоционално преживяване. Може би, защото така е написана - със задъхващата нужда да споделиш сърцето си. 

Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели никога с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх. 

Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко. 
Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно.  Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо. 


Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва. 

Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват повече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?