"Дом на пръст и кръв" - Сара Дж. Маас (Ревю)

 

           Заглавие: "House of Earth and                         Blood" / "Дом на пръст и кръв"

    Автор: Sarah J. Maas / Сара Дж. Маас

    Издателство: Bloomsbury publishing

    Брой страници: 803

Година: 2020

Повече от видно е, че говоря с пристрастие за книгите на Сара Дж. Маас. Харесвам нейния стил на писане, както и историите, които ражда въображението й от мига, в който случайно си купих "Стъкления трон" преди години (съвсем повърхностно решение впрочем - само и единствено заради корицата) и я зачетох броени часове по-късно в метрото. 

Четох едно интервю с нея, в което сподели, че е възможно читателите й да предвидят някои от многобройните обрати в книгата. Вярно е. Не всички. Но наистина имаше няколко предвидими завои, защото и тя като повечето писатели си има някои специфични за нея особености в стила на писане и изграждането на сюжета. Но тази миниатюрна предвидимост не разваля удоволствието, нито напрежението, което систематично се натрупва. Тя се изразява по-скоро в близост на автора с читателите, които са извървели пътя на книгите й заедно с нея. 

Животът на Брайс не е цветя и рози, но има приятели, семейство, което е я обича, добре платена работа (по специалността си) за могъща магьосница  и достатъчно време за купони. До момента, в който някой не избива по брутален начин приятелите й. И малкото сигурност и радост в живота й отиват по дяволите. Две години след фаталната нощ, която преобъща живота й, се оказва, че предполагаемият убиец е невинен по това обвинение и отново не е ясно, кой е виновен за смъртта на нейните приятели. А Гурбенаторът архангел възлага на Брайс задачата да разкрие убийствата заедно с неговия личен роб Умра Мортис - Хънт Аталар, ангелът, от когото всички се боят, личният наемен убиец на губернатора, мъжът за когото се разказват легенди. Хънт има повече прякори от самия градоначалник, всичките до един известни и напълно заслужени. 

Двамата са ужасен отбор. Речникът и цапнатата уста на Брайс могат да съсипят нервите и здравия разум на всеки нормален човек, честно казано, вярвам, че могат да съсипят и нездравия разум на който и да било човек, малак, ванир или каквото и да е друго същество, което населява страниците на Лунния град. 

А това означава мно-о-о-о-го смях за читателя. Представете си го Умра Мортис в цялото му великолепие, смъртоносен, сериозен, огромен, страшен и много, ама много недоволен от настоящето си назначение. И слабичката, червенокоса Брайс, която може и камък да извади от кожата му, която не може и на йота да търпи някой да й казва какво да прави, как да се пази или недай си боже какво да не прави. Ето това би бил края на света. Някой да каже на Брайс нещо и тя да го послуша. 

Придружено с много фръцвания, въздишки, сумтене и ръмжене, действието се развиваше динамично и много игриво в по-голямата част от книгата. И макар че наистина имаше няколко предвидими обрата, все пак Сара Дж. Маас е оставила и доста преднамерено скрити изненади, които разгръщат потенциала си едва в края на историята, придавайки на историята мащаб, какъвто лековатата криминална, макар и доста кървава, сюжетна нишка в началото на книгата не бих казала че има. 

И като говорим за мащаб, тук е моментът да спомена, че това е едно от нещата, които ми направиха най-силно вечатление. Предишните две поредици на Сара Дж. Маас започваха като изолирано събитие, което с течение на книгите добиваше размерите на малка Вселена. Имам усещането, че в Лунатион се е опитала да събере целия свят, които иска да съгради, пък и макар и по-голямата част от него да е просто бегло спомената, което е и разбираемо предвид десетките раси и видове, които се навъртат между страниците. 

Игралната площадка е голяма, фигурите многобройни и предполагам, че по нея ще подреждаме следващата партия шах. Но пък може и да останем изненадани. В крайна сметка едни от най-любимите ми персонажи на Маас влязоха на сцената книга-две по-късно. 

Има и нещо друго, което аз лично не успявам да смеля много добре. Лунатион се рекламира като първата книга от новата поредица за възрастни на писателката. Но като изключим малко по-ясните очертания на любовната нишка в книгата, не виждам причина предишните й две поредици да стоят на друг рафт. Историята е жестока, кървава и на места брутална, добре уравновесена със саркастични диалози и разтоварващи закачки, които олекотяват малко тежестта на миналото и вътрешните рани на героите. Типично в стила на Маас главната героиня е силна независима жена, която има вътрешната сила (а и не само) да преобърне хода на събитията. Характерите на героите са малко по-идеализирани, но това не й е попречило да им придаде нужната за жанра дълбочина. И всичко това заедно с факта, че Сара Дж. Маас просто умее да пише увлекателно и вълнуващо, създават едно прекрасно и обсебващо фентъзи. А и предвид обема, не мога да се оплача от чакането. Заслужаваше си. 

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде (Ревю)

           

        Заглавие: "Къщата на духовете"

    Автор: Исабел Алиенде

    Издателство: Колибри

Платформа: Storytel

    Превод: Венцислав Николов

    Брой страници: 448

Година: 2019

Имам особена история с Алиенде, макар това е първата нейна книга, която чета. Връщайки назад лентата, сега си давам сметка, че подсъзнателно я избягвам години наред. Заради злощастния ми отит с Маркес. В ранните си студенткси години, когато си купувах само и единствено стари издания на "доказали се с времето писатели", нека го наречем "класическия" ми период, реших, че е време да прочета един от постулатите в латиноамериканската литература - "Сто години самота" на Маркес. Няма да задълбавам много в тази тема, защото ми е болно място.

Дали, защото просто не й беше тогава времето и не бях с правилната настройка, дали заради гигантските ми очаквания, дали защото нямах представа в какво се забърквам или просто защото не е моята, но не можах да оценя по достойнство тази вечна и толкова коментирана класика. Онзи момент постави едно клеймо в ума ми върху латиноамериканската литература. Този момент, както и последвалия злощастен опит да прочета една книга на Букай, която се подвизаваше в библиотеката на сестра ми. 

Докато един друг голям испаноговорящ писател не открехна отново тази врата за мен преди няколко години - Карлос Руис Сафон. 

Но за жалост, когато човек започне веднъж да избягва една тема, опасенията  от повторно разочарование са значителни, толкова, че чак ме беше страх да не си разваля красивото усещане от стила на новооткритата си любов към творчеството на Сафон. 

И така поради ред причинии години по-късно реших да открехна още една врата към друго голямо име на латиноамериканската литература. И срещата ми с Алиенде се оказа едно продължително и магнетично ухажване, което завърши със силна привързаност.

И си мисля, ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щеше да е една от любимите ми книги. 

"Къщата на духовете" започва като приказка за едно зеленокосо момиче с покосяваща красота, за нейния вуйчо авантюрист, малката й чудата сестра, за един амбициозен млад и влюбен до лудост мъж и за едно куче - Барабас. И прераства в една натуралистична и жестока история за любов, насилие, идеали, еснафщина и разбира се, духове. 

Исабел Алиенде проследява четири поколения от дългата потомствена линия на едно семейство, което преживява бури, загуби, мъчения, споделена и несподелена изгаряща любов, живот и смърт, оплетени в едно, желание и отвращение, изтъкани в една и съща длан. Тази книга е животоописание и в същото време носи динамиката, вълнението и силата на самия живот. Ту катери своите върхове триумфиращо, ту пълзи изтощено в калта.

А краят ни довежда до кървавия военен преврат на Пиночет, излял се по страниците й като суров разказ за тези мрачни, жестоки и брутални години, на които самата Алиенде е била свидетел.

Стилът на Алиенде е нежен като коприна и твърд, където е необходимо, нейното перо умело може да предаде направо в

душата на читателя всяка интонация и чувство, всеки нюанс дори и на най-тривиалните реплики. А фактът, че тази история е нейният дебют, сам по себе си обяснява това, че днес тя е едно от най-коментираните имена в литературния свят. Роля в този силен страт играе несъмнено и историята на нейното семейство, което е било пряко замесено в събитията от онези години (президентът Салвадор Алиенде е брат на баща й).

 "Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен", казва самата Алиенде за своята първа книга.

В началото на тази история се питаш как ли ще свърши. Ще свърши ли изобщо? Нима животът спира? Къде ще бъде последната точка. 

Ами как къде! В началото. Точно като кръговрата на живота. 

"Змия и гълъб" - Шелби Махурин (Ревю)

Заглавие: "Змия и гълъб"

Автор: Шелби Махурин

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 420

Година: 2020

Очаквам "Змия и Гълъб" от момента, в който Ибис, обявиха, че ще я издадат. А с напредване на времето, очакванията ми се натрупваха, за да достигна до момента, в който вече я държа в ръцете си едновременно нетърпелива да я зачета и малко притеснена, че няма да отговори на  завишените ми очаквания. Но тя е точно това, което очаквах, дори нещо повече, защото съм се смяла с глас на някои от диалозите. И как няма. Шелби Махурин е привързала в брачна клетва два избухливи характера. Но това далеч не е класическата история за "укротяване на опърничавата", както изглежда на пръв поглед.

Лу е дива котка - устата, саркастична и непримирима. Тя е вещица в свят, който изповядва принципите на Инквизицията. Преследвана от вещици и хора, Лу се е научила да оцелява в тази жестока реалност. Прави каквото е нужно, крие се, бяга, лъже, краде, убива. Лу е престъпница и пълна противоположност на Рийд Дигори.

Рийд притежава профила на военен. Той е обран, прилежен, винаги спретнат, праволинеен и отдаден на това, което прави. Рийд е ловец на вещици. Не просто ловец, той е техен капитан. Рийд познава много добре природата на вешиците. Знае на какви ужасни дела са способни - в цитаделата на ловците има лечебница която приютява покосените от магията на злите вещици. Рийд знае, че те не са хора и не заслужават нито милост, нито живот. И няма да я получат. Затова, той е отдал живота си на тяхното преследване и изгарянето им на клада. Рийд е защитник на безпомощните. Той е отдал ивота си на това да защитава невинните.

До деня, в който налита на Лу. И тази среща ще обърка живота и мислите на двамата. Да не говорим, че изходът от втория им сблъсък е фатален. За да запазят и двамата живота си (Лу в буквален смисъл, а Рийд в метафоричен),  те встъпват в брак.

Представете си как се отразява Лу на подредения и праволинеен живот на Рийд. Тя е като буря в в безоблачното му небе. Рийд има ясна мисия в живота. Открий вещица, изгори я. Той е капитан на отряда, има репутация, правила, задължения. И изведнъж в така разграфения му живот се поява една престъпница, която не спира да го предизвиква, да го излага и да го забърква в проблеми с поведението си. Тя е нахална, вироглава и арогантна. Не слуша какво й се говори и не спазва абсолютно никакво благоприличие, да не говорим за правила.

Първата ми мисъл, когато опознах образа на Рийд, беше: "какъв бастун само". Представете си удоволствието, което изпитах, когато няколко страници по-късно Лу му го каза право в очите. Без увъртане! А как съм се смяла само. Дори и сега вече два дни по-късно пак се смея с глас. 

В този момент, разбрах, че ще съм безутешен фен на книгите на  Шелби Махурин. Особено ако ги пише с това закачливо чувство за хумор. 

Цялата книга беше една чудновата бърканица от закачливи диалози, напрегнато действие и  много обрати. Но зад цялата тази вещерска атмосфера с преобладаващи шеги и закачки, дълбоко в основата на конфликта, стои обикновената човешка жестокост, от онази, която само ние можем да си причиним един на друг, продиктувана от тесногръдие и изразена в преследването от едни хора на други. Обезличаването на индивидуалността и обединяване на греховете и вината под общ знаменател в крайна сметка ни кара да заклеймим една цяла група от хора. И да ги обявим за враг. Да въвлечем всички в една продължетелна вражда, която ще прерастне в кървава война. 

Харесва ми колко широк е размахът на Махурин. Тя е избрала да бъде мноколика в стила си. Ту шеговит и лековат, ту напрегнат и потаен. А изненадите ме следват до края,  до последните страници. Но това е съвем нормално, имайки предвид колко здраво са се оплели сюжет и герои. Прекрасен дебют. Надявам се, да видим още много истории, разказни от Махурин.

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Трибунал на сенки" - Маделин Ру (Ревю)

Заглавие: "Трибунал на сенки"

Автор: Маделин Ру

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 432

Година: 2019

Остават ми броени дни до ваканцията. И книжните ми планове като че ли сами се подредиха. Е, "Трибунал на сенки" не влизаше в тях. Но както се случва често при мен, когато затворя последната страница от една книга, мисълта за следващата, която ще прочета, сама се загнездва в съзнанието ми и не ми дава мира, докато не я разгърна. Така се случи и с втората книга от поредицата на Маделин Ру. Довърших "Изчезването на Йовеф Менгеле" и останах изпълнена с горчивина, извираща от най-мрачните кътчета на човешкото съзнание. И в този момент само "Тринубал на сенки" протегна ръка към мен. 
Спомняте ли си Луиза? Момичето, което по неволя на съдбата започна работа в къщата на Дявола? Е, дали е точно неволя или по-скоро съдба, все още в процес на изясняване. Но е ясно накъде клонят везните. 

Луиза изживя и превръзмогна донякъде факта, че работи за Дявола. Но мисълта да се махне от тази къща, все така не я напуска нито за миг. А господарят на Ветровала господин Хенри И. Морнингсайд не спира да си играе с нея като котка с мишка. В началото втората книга си давам сметка, че "Къщата на фириите" е била по-скоро увод към тази история, малкото разколниче, което ще създаде първоначалния възел, около който ще се изплете мрежата. А в края й разбирам, че тя изковава напрегнатата плетеница във взаимоотношенията на Луиза с останалата част от къщата, за да подготви читателя за голямата кулминация, която предстои в следващата книга. 

Продължавам да правя паралела и с чудатите деца на Мис Перигрин. По същия начин и тук, точно когато мрежата започва да се разраства, изведнъж Маделин Ру сервира нова изненада, която многократно усложнява ситуацията и изплита нови разклонения в сюжета. 

Не бих казала, че има развитие в образа на Луиза, тя е все така недоверчива и пресметлива. Изпълнена със съмнения относно случващото се в къщата и с угризения, заради изборите, които сама направи. След кашата, която забърка с Лий и Мери в края на предишната книга, сега Луиза е на път да забърка още по-голяма, сключвайки сделка със самия Дявол.

Това е отчасти причината и за предстоящия Трибунал, пред който ще се изправи нейният работодател. И разбира се, последната дума ще бъде на Луиза. Но това далеч не е такова предимство, каквото изглежда. Защото съдниците на Трибунала са не по-малко опасни от самия г-н Морнингсайд. 

 Двамата отново започват своя добре познат танц, който постоянно изправя Луиза на нокти и успява да раздразни дори и Дявола.   

На фона на този хаос Луиза получава тайснтвено писмо от своя истински баща. Този, от когото е наследила дарбата си, която впрочем не й е никак лесно да овладее. А той пристига с парфюмирани обещания и опасни тайни, които заплашват да объркат нейните собствени планове. 

Надявам се, в следващата книга да научим повече за хората, които живеят във Ветровала - за Чиджиоке, Попи и най-вече за дръпнатата икономка на къщата, която от време на време изпада в интригуващи разговори с г-н Морнингсайд.

Обожавам арта на тези книги, готическата рамка, цветовете и излъчването. Като малко мрачно бижу в библиотеката, което ти нашепва тайните си вечер, докато потъваш унесен в историята. 

"Изчезването на Йозеф Менгеле" - Оливие Гез (Ревю)

Заглавие: "Изчезването на Йозеф Менгеле"

Автор: Оливие Гез

Издателство: Изток-Запад

Превод: Недка Капларова

Брой страници: 176

Година: 2020

Започнах тази книга с противоречиви нагласи. Като читател съм свикнала да симпатизирам на главния герой. По някакъв начин в мен битува усещането, че когато пишеш художествената литература за реална историческа личност, искаш да опресниш и продължиш паметта на хората за този човек. С документалната литература е по-различно, защото нейната цел е безпристрастно да предаде хронологията на събитията. Чисто информативно. С художествената литература неминуемо има емоционален елемент. А моето вътрешно чувство и светоусещане ми казва, че хора като Менгеле не заслужават подобно емоционално внимание. В този ред на мисли вярвам, че на Оливие Гез не му е било никак лесно да напише тази книга. И несъмнено богатия библиографичен списък в края на книгата потвърждава това. 

Йозеф Менгеле е едно най-известните имена, които се споменават често в разговори за Втората световна война и Холокоста. Известен с е проучванията си върху затворниците в Аушвиц и по-специално с интереса си към близнаците. Историческите факти разказват за различни звества, извършени от "добрия доктор" - опити върху живи и в съзнание хора, както и чудовищни дисекции. Всеки път мисълта за тази мрачна част от историята на човечеството ме кара да изтръпна и да се задавя от ужас. Но дори по-ужасяваща е мисълта, че всичко това е извършено с ясната мисъл за велики постижения и правдивост. 

Незачитането на човешкия живот по подобен жесток начин, принизяването на личността до парче плът, което трябва да бъде изледвано, е това, което ме плаши най-много. Защото светът никога не е достатъчно далеч от тази лудост. 

Оливие Гез се е фокурирал над бягството на Менгеле след края на Втората световна война. Стъпил върху фактите той създава художествен разказ, попълвайки празнините от себе си. 

"Някои моменти несъмнено никога няма да бъдат осветлени. Единствено романната форма ми позволи да се прближа възможно най-много до зловещите скиталчества на нацисткия лекар."

Започва с престоя му в Аржентина по време на революционните действия на Перон и Евита и минава през много перипетии, лъжи, измами, замогвания и падения, всички до едно част от опитите на Менгеле да се спаси.

Поначало реагирам емоционално, когато чета. Опитах се, да се дистанцирам, както е успял да направи Гез, за да разкаже тази история. Опитвам да се концентрирам върху хронологията на събитията и политико-идеологическите вазимоотношения между Менгеле и хората от неговото обкръжение. Но не успявам. Изпълнена съм чувство за ненавист. А епилогът на тази книга остава да витае в мен точно, както е и озаглавен - като призрак.

"Глад" - Алма Катсу (Ревю)

Заглавие: "Глад"

Автор: Алма Катсу

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

Брой страници: 408

Година: 2018

"Глад" събра доста прах на рафта, докато й дойде ред. И затова си има причина. Не съм голям почитател на трилърите и хорърите, защото понякога ми се струват като клонинги. Особено криминалните трилъри. Кралят прави изключение, защото неговите истори използват хорър елемента само за сюжет, но дълбоко в себе си са като дисекция на човешкия ум. Опитвала съм да чета и други ужаси през годините, но като че ли са предино карантии и страхотии, така че бързо губя интерес и рядко избирам да си вложа времето в ново име в този жанр. Така че в известна степен Алма Катсу беше риск за мен. Две причини, които натежаха в полза на решението да си я купя бяха историческия елемент и страхотната корица.

Книгата проследява митологичнта експедиция на преселниците към калифорния, известна още като Керванът на Донър (Donner Party). През 1846 година група заселници предприемат изтощителното пътуване към Калифорния.  Да вземеш подобно решение изисква много смелост. Да изоставиш досегашния си живот, дома си, бита си, да зарежеш всичко, да натовариш малкото ценности, които имаш в един вагон и да поемеш на път, месеци наред. Ден след ден, да живееш на колела и да не можеш да изпиташ усещането за дом, защото каквито и условия да имаш във вагона, това продължава да е просто средство за пътуване. Бавно, монотонно, обезкуражаващо. 

За да избереш подобно пътуване трябва да имаш сериозни причини. Всеки един член на кервана таи в себе си своите тайни и минало, които постоянно заплашват да го настигнат някъде в пустинята или в заскрежените хълмове на Сиера Невада, където дебнат и други ужаси.

Ако сте любопитни, достатъчно е да напишете "Donner Party" в гугъл. Основните участници (Донър и Рийд), както и маршрута на пътуването са спазени - Сиера Невада и езерото Търки, което днес се нарича Донър, а също и хронологията на събитията, но останалото е художествена измислица. Е, останалото не е много и все пак е всичко. Обичам такива книги, които стъпват върху определено историческо събитие и го превръщат в добра история. А това, което е написала Алма Катсу е повече от добро. 

"Глад" е многопластова и е интересна на всеки един етаж. В затвореното общество на кервана, в което група хора са принудени да съжителстват заедно и да взимат решения,с които ще трябва да се събразяват всички, неминуемо избухват кавги, свади и изобилие от недеоволство. Вътрешният пулс на кервана бие непрестанно с непостоянен ритъм - ту забързан и опасен, ту монотонен и депресиращ.

Но има и друг пулс, който кръжи около дългата върволица от вагони и тихичко преследва заслениците, оставяйки обезобравени трупове след себе си. 

Понякога се чудя, кое е по-зловещо? Крайностите, на които са способни хората поставени в ограничените условия на съвмеството си съжителство или ужасите, които извират от местните индиански легенди и заплашват да погълнат кервана. 

Алма Катсу е интерпретирала идеята за глада на всяко едно ниво в тази история. Глад за храна, за плът, за власт, за човечност и любов, за кръв, за съединение, за мъст, за жестокост, за притежание, за живот. Гладът вие от всяка една страница на тази книга, стърже зловещо с ноктите си в ума на читателя, отваря грозната си паст, изпълва ноздрите със зловонния си дъх, нашепва молби и заплахи в съня на заселниците и превзема съзнанието им. Заедно с това зловещо съзнание у заселниците се заражда и друг глад, подтикван от естествените нужди на човека за любов и принадлежност, глад за единение, за ласка, за подкрепа, за сигуност и утеха. Кой глад ще надделее в крайна сметка?

Неслучайно на корицата на "Глад" ще видите рецензия от Стивън Кинг. Алма Катсу достига до псхологическите дълбини на идеята за страх и глад. А обединени тези две категории създават страховити картини, които дълго ще ви преследват след като загасите нощната лампа.

А аз оставам гладна за следващата книга на Алма Катсу.

"Аз, роботът" - Айзък Азимов (Ревю)

Заглавие: "Аз, роботът"

Автор: Айзък Азимов

Издателство: Народна младеж

Превод: Тодор Вълчев

Брой страници: 199

Година: 1980

В ранните ми детски години, когато умът ми все още не разбираше какво е фантастика, заспивах всяка вечер с вперен взор в сборникa "Аз, роботът" на Айзък Азимов. После с обичайната наивност на ранните тийнеджърски години се чудех, що за фантастика е тази книга, в която жена обича робот и с обичайния за младежките си години патос си представях каква обречена любов ще да е това и хич не ми се започваше такава книга.

А след това просто имах други "любими жанрове". Обичах криминални романи, после класически, после фентъзи, вълните преливаха.

Вече втора година подред се каня да започна с някое от големите имена на фантастика.  И не мога да дам логично обяснение, защо ми отне толкова дълго време. Може би защото е лесно да се придържаш към познатото, което със сигурност ти носи наслада. Още по-голямо става съпротивлението, когато у дома имаш изобилие от книги от любимите ти автори за четене и както обикновено не си в мейнстрийма, та откриваш и оценящ някои от книгите много след като целия свят е започнал да ги обожава. Това е и една от причините, когато моите съученици четяха фентъзи, аз да им обяснявах снобски, че никакви измищльотини не могат да стъпят и на малкия пръст на произведенията на Моъм или на Уайлд. Доста тесногръдо от моя страна, давам си  сега сметка.

За щастие чувството за толерантност и широкоъгълност в светогеда  се ошлайфа и развива през годините. За да узрея най-сетне след години снобарство, че всеки жанр носи позитиви за своите читатели и нищо не бива да бъде заклеймявано. Всички сме различни за щастие, защото в противен случай нямаше да има за какво да си говорим. 

Е, все още с леко чувство на срам си признавам, че открих качествата на Азимов в началото на трийсетте си години. Прибрах се у дома при моите родители, естествено с киндъла в раницата и както всеки път си дадох сметка, колко излишно е това при библиотека пълна със заглавия, които носталгично те пращат към сладките спомени от детството ти. И този път не оставих дамата и робота да ме гледат от рафта. Вместо това взех за пръв път в ръцете си книга на Азимов и я разгърнах.

 

Разказите в сборника са поднесени като интервю с робопсихологът на Ю.С. Роботс - Сюзън Келвин. Могат да бъдат четени и самостоятелно, но в целостта си допълват идеята на Азимов за роботиката, създават плътност около нея, развиват героите му, за да оставят накрая впечатлението за завършена новела, а не сборник с разкази. 

В интервюто си доктор Келвин се връща назад във времето и разказва истории, които показват как създаването и развитието на роботиката взаимодейства с човечеството - както в личен, така и в глобален аспект. Но това, което ме впечатлява наистина много, е фактът, колко емоционана може да бъде една книга, в чиято основа стоят машини, непособни да чувстват. 

Създаването на изкуствения интелект и развитието на роботиката променят из основи живота на хората. От страха, че роботите ще заемат работните им места, до страховете, че ще дойде ден, в който именно те ще господстват над човечеството. Роботите са по-бързи, по-умни, по-добри от хората във всяко едно отношение. А трите закона на роботиката комбинирани с позитронния им мозък ги превръщат в същества, които могат да симулират дори нещо, което много наподобява емпатия. 

Азимов използва своите роботи, за да провокира героите си, да ги постави в стуации, които ще разкрият дълбочината на характерите им. Несъмнено образът на Сюзън Келвин прави най-силно впечатление. Гранддамата на робопсихологията, смятана от мнозина за студенокръвна и безчувствена, заради самообладанието, което успява да запази в критични моменти, през годините се превръща в опорна точка за корпорацията. Келвин умело лавира между познанията си по психология и робопсихология, за да изманипулира ситуацията до безопасен изход. 

И макар това да е кратък сборник с разкази, Азимов успява да придаде плътност на всеки от своите герои. Те са изразителни, близки до читателя и ярки.

Азимов е създал същинско бижу. Книга за роботи, но колко човешка само!