сряда, 1 декември 2021 г.

"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси (Ревю)

 Заглавие: "Полет над кукувиче гнездо"

Автор: Кен Киси


Издателство: Фама
Превод: Мариана Неделчева
 
Брой страници: 358
Година: 2011
 
 
Чувствам се странно, когато седна да пиша за книги от величината на "Полет над кукувиче гнездо". Тази история е не просто разпознаваема, а емблематична. И като всяка подобна творба и книгата на Кен Киси е била забранявана през годините в различни училища и университети, защото е провокативна, защото обществото е тесногръдо, защото е бунт срещу Системата -  изберете си причина. Всичките са вярни. И нито една не оправдава забраняването й. 
 
Киси написва тази история, подтикван от сцените на които е станал свидетел, докато работи като санитар в психиатрична клиника за ветерани. За прототип на Макмърфи е използвал самият себе си и с написването на този роман заявява своя бунт към тежестта и репресиите на Системата. Бунт, който е актуален и днес и за мое огромно съжаление ще бъде актуален още дълги години напред. Но не това е посоката, в която искам да тръгне този текст, затова ще оставя темата за смазващите механизми на Системата на страна и ще се опитам да уловя онова безтегловно и едновременно с това оловно чувство, което Кен Киси ме накара да изпитам и да ви го предам.
 
"Полет над кукувище гнездо" разказва историята на едно присихиатрично отделение, в което цари мир и ред на всяка цена, каквото и да коства това на пациентите - от дребни електрошокове до лоботомия. Всичко в името на реда, защото редът е всичко. Без него ние сме животни, анархисти. Никой нормален човек не би си позволил да тъне в безредица и ахархия. Ред трябва да има и сестра Рачид не приема извинения. Но нещата са напът да се поменят, когато в редиците на лудите влиза Макмърфи.
 

Макмърфи е свободолюбив, устат оратор и естествен лидер. Хората се струпват на туфи около него и замлъкват щом заговори. Той е енергичен, необуздан с онова характерно чувство за сарказъм, каквото често вирее именно у такива хора. Макмърфи е бунтар.
 
Той е престъпник и дребен хулиган, когото институциите от години си предават като пинг-понг. Не че и той стои много мирен, де. Но сега прекрачил поредната граница на закона, изправен пред черната възможност да влезе в затвор със строг режим, Макмърфи решава да го играе луд. И попада в отделението на Сестра Рачид - бивша военна медицинска сестра. Макмърфи е като остър камък в добре смазания механизъм на отделението. Той не просто нарушава мира и спокойствието, което Сестрата харесва и за които полага толкова големи грижи, но дори започва да връща малко по-малко самоувереността на останалите пациенти. А това не вещае нищо хубаво в добре подредената клетка на Сестра Рачид. и когато избухва война между намерилите отново гласа си пациенти и строгия ред на Главната сестра, нещата излизат извън контрол и се превръща в битка на живот и смърт - ментална, духовна и дори физиологична.
 
Не мога да изтрия от ума си образа на Макмърфи, наперен и енергичен пред смазващата сила и власт на Системата. И заедно с него си представям и Киси и неговият бунт срещу същата тази тежка, бездушна машина . И това ме кара да харесам този роман още повече. Защото не е самоцелна история от онзи тип искам-да-бъда-писател-затова-
ще-напиша-книга. Този бунт, който дреме дълбоко под буквите, ме  вдъхновява, прелива в мен силата и непобедимия дух на Макмърфи,  кара ме да летя високо, да преодолявам всичко, да не се предавам никога и за нищо. А след това разбива сърцето ми. Абсолютно безмилостно.


Има още едно видение, от което не мога да се отърва - образа на Киси и този на Джак Никълсън, в ролята му на Макмърфи, които се наслагват един върху друг, докато се слеят напълно. 

"Полет над кукувиче гнездо" не е просто книга. Тя е химн, кауза, революция, дух, тя е духът на свободата, тя е ритъмът, който те кара да изправиш глава и да се хвърлиш в боя с всичко, което имаш, въпреки страха, въпреки обречеността, въпреки ... Не, не въпреки, а в името на живота и свободата.

петък, 26 ноември 2021 г.

"За писането. Мемоари на занаята" - Стивън Кинг (Ревю)

 
 
Заглавие: "За писането. Мемоари на занаята"
Автор: Стивън Кинг


Издателство: Сиела
Превод: Евелина Банева
 
Брой страници: 288
Година: 2016
 
 

Ако сте млад писател или си спомняте какво е да си неопитен писател, вероятно към някакъв даден момент в творческия си път сте се намирали там, в онзи ъгъл, когато идеята ви най-накрая се е разляла на белите листове - сурова, неошлайфана, разбъркана и дори объркана и сте се почувствали заклещени и в пълна безизходица. Ами сега? Какво да го правя този ръкопис? Да го редактирам ли? На мен си ми харесва, не чувствам, че нещо му липсва. Вероятно всеки писател натрупал мъничко опит вече има изграден евакуационен план, съдържащ цяла поредица от коректури и контакти, които всъщност знаят какво правят. Но все някога сте били неопитен писател. И може би това е преломната точка, в която вашият ръкопис или отива в дъното на шкафа или "Мечка страх, мен не страх", отива при някой по-опитен от вас. А вие чакате първият си отказ, защото макар и изпълнени с надежда, силно ме съмнява, който и да е прохождащ писател да очаква, че всички литературни врати ще се отворят пред него и ще го приветсвтат с червено килимче в мига, в който си е показал носа навън.

Разбира се, може да сте от онези 0, 000000000000000001 % от  писателите, които са абсолютни самородни таланти. И още щом напишете списъка с покупки за магазина, някой издател вече е говот да го публикува в този му вид, защото стилъв ви е прекрасен и няма нужда от редакция. Всичко, което излиза от ума ви и сърцето ви, е абсолютно готово да се влее в ума и сърцето на читателя. Ако не сте обаче от тези надарени хора, то ви чака много работа, много четене, много пренаписване, колебания и много борба, защото днес писателите сякаш станаха повече от читателите. 


Та ако сте попадали някога там в онзи ъгъл, отчаянието несъмнено ви е тласнало към наръчниците за писане. Естетвено е, човек да потърси границите на способностите си, да потърси утъпканата пътека на опита, която може да ви помогне да канализиране и подредите идеите и труда си. Разбира се, това също не е лесно решение. Наръчници много, но вероятно не всеки би ви допаднал. За щастие всички сме различни и се стремим към различни неща. Та със следващите редове, ще се опитам, без да ви препоръчвам каквото и да било, да ви разкажа две-три думи за наръчника на занаята на Краля. 

Да напишеш книга за писането е доста самонадеяно начинание.
Разбира се, първата ми мисъл е, ако някой знае как да го направи,  то това е Кинг, защото този човек пише като титан. Но това не означава непременно, че е Светая Светих на занаята. И край! Щом прочетете книгата, ще сте готови за покорите света. Но все пак съветите, които си позволява да даде Кинг са доста практични. А и на мен като читател винаги ми е било интересно да вляза зад кулисите, да застана до пишещата му машина и да надникна в навиците му, да си отговоря на хилядите въпроси, които прекосяват ума ми, докато чета книгите му.

Кинг споделя своя опит и част от исторята си. В първата част от книгата, разказва за собствеиния си творчески път, за хилядите откази, за желанието си, за отчаянието си, за трудните моменти и невероятния късмет, за постоянството, за успеха, с който се отплаща труда. И ако има нещо, което съм научила от този споделен опит, е именно, че трябва работа, работа и пак работа. С муза или без, историите няма да се разкажат сами. И ако има нещо по-трудно от това да излееш душата си, то е да успееш да накараш читателя да почувства радостта и болката ти, да я изпита със собствените си нервни окончания. 


Във втората част Стивън Кинг навлиза в техническите детайли, обяснявайки много сбито и в същото време подобно процеса на работа, който самият той си е изградил, прилагайки редица примери, с които да облече нравоученията си в смисъл.
 
"За писането" сама по себе си, няма да е достаъчна да се превърнем в следващия Кинг, но определено бихме били глупаци, ако вирнем глава и кажем "Те ще ми кажат как да пиша". Невежеството е блаженство, но е лъжовно блажество. Така че, дали просто от любопиство и любов към литературата като мен или защото може и да си откднете някой и друг съвет от Краля, вярвам, че ще ви бъде интересно да хвърлите око на "драсканиците на един драскач", както типично в свой стил се определя и самият той.



сряда, 17 ноември 2021 г.

"Верига от злато" - Касандра Клеър (Ревю)

 
Заглавие: "Верига от злато"
Автор: Касандра Клеър


Издателство: Ибис
Превод: Вера Паунова
 
Брой страници: 572
Година: 2021
 

Нова книга на Касандра Клеър винаги е малък празник за нашата библиотека поради редица причини, но най-вече защото обичам света на Ловците на сенки. А "Верига от злато" ме връща точно там, открехва масивната врата и аз потъвам в сърцето на Лондонския университет. Но по-интересното е, не къде, а кога.
Светът на нефилимите този път носи онази викторианска тежест и красота, характерна за началото на ХХ век. Разбира се, това са времена, в които би било абсолютно недопустимо една жена да борави с оръжие или дори да носи панталони и Касандра Клеър, съвсем в духа на епохата, отдава малка чест на етикета във висшето обществено, което за мое огромоно щастие успява единствено да създаде редица нелепи ситуации, от които нейните герои ще трябва да намерят изход. И естествено малко забавление за нас читателите.
 
Уил и Теса (познати от трилогията "Адските устройства") отглеждат децата си, Джеймс и Луси, в спокойни времена. Демоничната активност е рядкост, а младите Ловци на сенки знаят за демоните повече от книгите, отколкото от истински сблъсък с такива. Но това освен благословия, крие и редица опасности, защото макар и добре подготвени младите нефилими са по-скоро свикнали да патрулират, при това с известна досада, отколкото да участват в истински битки. Но нефилимите са на път да се сбогуват с това подмамващо спокойствие, което ги дебне от години, защото в Лондон върлува силен демон, какъвто Ловците на сенки не са виждали от години. Отровата му е смъртносна, а атаките му - планирани.

Историята проследява Корделия Карстерс, която тъкмо е пристигнала в Лондон заедно с майка си и брат си. Корделия се надява да окрие начин да докаже невинността на баща си, който е задържан от Клейва, заради тежко престъпление. Майката й пък се опитва да възстанови името на семейството сред кръговете на нефилимите, като намери подходяща партия за децата си. А брат й, Аластър, изглежда си е същият задник, какъвто го помнят Джеймс и неговите приятели - Веселите крадци, от Академията. 

Джеймс й Луси Херондейл, деца със смесена кръв, потомство на Ловец на сенки и магьосница, сякаш са свикнали със своята демонична кръв и способностите, които вървят с нея. Но балансът си остава все така нарушен, те никога няма да бъдат като другарите си - чисти нефилими или поне никога няма да го почувстват така, не докрай. Но нека не забравяме и чии деца са. За мое огромно удоволствие и двамата носят самочувствието на добри войни, каквито са, сърцата на прекрасни приятели, каквито са и разума и емоционалността на Херойндейл, каквито също са. 

Когато демоничните атаки започнат да взимат жертви, младите нефилими се обединяват около нуждата си да спасят своите приятели. И в тези моменти, всички вътрешни терзания и страхове остават на заден план, защото няма нищо по-важно от живота на приятел и от призванието да защитаваш. Веселите крадци трябва да намерят начин да създадат противоотрова, да открият кой дърпа конците на този демон, какво цели и как да спасят приятелите си. И ако това означава да съблазнят някой и друг долноземец, да поискат услуга от магьосник или просто да влязат с взлом в нечия лятна градина, те са повече от готови да го направят. 
 
Задължителна част от историите на Касандра Клеър са разбитите сърца и несломимата любов, готова да се изправи пред целия свят, за да защити другата половинка от сърцето си. А Джеймс и Корделия са още в началото на своя път, което за мен означава само едно, ще имам още много възможности да се насладя на техните моменти. 

И разбира се, когато говорим за разбити сърца, не мога да не спомена и Анна Лайтууд, мой изключително любим образ от Света на нефилимите. Анна Лайтууд е... ами първо тя е Лайтууд до мозъка на костите си - силна, уверена, неподвласна на ничия воля или мнение. Тя е абсолютен шок за своето време, защото просто отказва да са следва правилата, когато те са глупави или когато просто имат за цел да й кажат, какво трябва да прави или да не прави. Анна Лайтууд играе в своя собствена лига и го прави по забележителен начин.
 
Нямам търпение да се върна отново в Лондонския институт  и в същото време искам да се насладя на сладкото очакване от продължението на историята.  "Chain of Iron" вече е при мен и чакам да ме повика.

четвъртък, 11 ноември 2021 г.

"Вегетарианката" - Хан Канг (Ревю)

 Заглавие: "Вегетарианката"

Автор: Хан Канг


Издателство: Ентусиаст

Платформа: Storytel

Превод: Цветомира Векова

Брой страници:216

Година: 2020


Не знам какво да напиша за тази книга. Честно казано не знам какво да мисля за нея. Чудя се, дали не съм пропуснала някоя важна част, заради която не съм я разбрала напълно. Връщам се назад в мислите си и знам, че съм прочела съсредоточено всяка дума и буква в нея, защото историята макар и крайно странна,е написана увлекателно, почти пристрастяващо. Четеш и не можеш да се откъснеш.  
 
Йонгхе е средностатистическа посредствена съпруга и домакиня. Тиха, незабележима жена, която е по-скоро като практична и удобна обувка за съпруга си, отколкото партньор. Докато не започват да я преследват натрапчиви сънищ, наситени с много кръв и жестокост, които провокират в нея решението да се откаже от консумацията на месо и всякакви животински продукти. Принципно за целите на своята история Хан Канг можеше да избере и друг катализатор на събитията, защото вегетарианството определено не е водещата тема в книга. Тя е просто искрата. Но това е наистина умен и съобразителен избор, защото подобед род катализатор на събитията може да предиузвика цунами. Млада жена, която е част от патриархално общество с многовековни традиции в храненето, отказва да яде месо, без видима причина. "Заради съня" е далеч от уважителна причина за подобен род решение.   Хан Канг използва изключително умело наситеността и пластовете на екстремизма.
 
Ако има нещо, което ми убягва в тази история е причинността за тази крайност. Разбирам смисъла, разбирам посланието и силното желание да се подчертава, да изпъква, да избухва със своята острота в ума на читателя. Но логично-следствената връзка, която обяснява поведението на Йонгхе за мен остава пълна мистерия. "Заради съня" е абсолютно недостатъчна причина, колкото и да се фиксира и пренавива. И да, слагам на кантара и изпъленото с насилие детство на Йонгхе. Но въпреки това не мога да открия достачно натрупване за подобен род крайност. За мен това отнема част от тежестта на последвалите събития в книгата, защото те остават в безтегловността на една прозрачна, безплътна екстремност. 
 

Като изключим това, откъде тръгва единственият ми и кажи-речи оновен проблем в идеята на книгата, всичко останало е обвито в много изразителен професионализъм. Всяко изречение оттук насетне вае идеята на  Хан Канг за крайностите, правото на личен избор, възприятието и отношението към света. Всяка дума е стрела в идеалния център. Всичко започва с решението на Йонгхе да спре да яде месо, но това е по-скоро клечката кибрит, която да възпламени пожара. Историята бързо променя облика си и в края на третата част вече е трудно да се определи дали Йонгхе е неразумна или може би е единственият човек с достатъчно разум в главата си, за да защити позицията си. И тъкмо в тази тънка граница се крие виртуозността на разказа. Наративът на  Хан Канг носи по-скоро информативен наклон, отколкото емоционален и може би благодарение на това, успява да насложи толкова много пластове към историята на Йонгхе в своите кратки 200 страници. 
 
Определено ще запомня тази книга. И още дълго време ще предъвквам в ума си изтерзаната душа на Йонгхе и нейния вик.

четвъртък, 4 ноември 2021 г.

"Нощен патрул" - Сергей Лукяненко (Ревю)

Заглавие: "Нощен патрул"

Автор: Сергей Лукяненко


Издателство: Сиела

Платформа: Storytel

Превод: Васил Велчев

Прочетено от: Момчил Степанов

Брой страници: 466

Година: 2020


С Патрулите се знаем отдавна, но само физиономично. Започнах да си ги купувам още преди години по книжните панаири. Защото звучат интригуващо, защото имат елегантни твърди корици със страхотен дизайн, защото съм чела страхотни отзиви за тях. Имах куп добри причини. Не успях да събера всичките части от изданията на ИнфоДар, чиито дизайн ми е все така любим. Обикновено това не е проблем, но с Патрулите имах някакво натрапчиво и инатливо желание да събера поредицата преди да я прочета. Може би защото наистина много харесвам тези издания. Впоследствие, с новите издания на Сиела, поредицата започна да излиза като аудиокниги в Сторител, което намали неудовлетворението ми на маниак  от незавършената колекция и спокойно развърза възела в гърдите ми, когато заслушах първата. 
 
Пристъпих колебливо  в Сумрака и не пожелах да изляза, защото ме привлича със своята загадъчност и магия. Всичко може да се крие в Сумрака. Цял един свят, който не познавам. А Лукяненко сякаш слага пръст пред устата си и тихичко ми прави знак да мълча, а след това повдига завесата и ме повежда в Сумрака, където силите на Доброто и Злото танцуват своя безкраен Валс - две напред, една назад. Ту доброто води, ту - злото. Но това праволинейно изказване е доста плоско. Лукяненко е раздробил този танц на осминки и шестнайсетинки. Тоновете отекват в ума, сърцето и съвестта на героите, в морала, в етиката, в ценностите им, в общоприетите норми, в идеалите, в действията и най-накрая съвсем на повърхността, в тяхната принадлежност. 

 
В Сумрака редът се пази от Дневния и Нощния патрул, които от векове си сътрудничат и противоборстват в крехко равновесие. Лукяненко работи умело с контрастите и е това видимо, както в сърцевината и обложката  на историята, така и в нейния концептуален скелет. В Нощния патрул работят Светлите маговете, а в Дневния -  Тъмните. Историята се разказва от Антон Городецки - посредствен светъл маг от Нощния патрул, който застава в окото на бурята, заради чувствата си към Светлана. Не че изгаря с бъде там. Антон по-скоро би искал да не го занимават. Но неговата любима, Светлана, се оказва важен проводник в предстоящите планове за традиционното прекрояване на света. Светлите си мислят, че светът трябва да изглежда по един начин, Тъмните  - по друг. Всички обещават, че няма да го закачат, но в действителност всеки крои планове. Въпросът е кой ще удари пръв. Кой пръв ще наруши Споразумението и крехния мир помежду им?


Лукяненко обича да чертае граници със своите контрасти и да ги размива. Играе си със светлини и сенки, осветява ти очите, а после те потапя в пълен мрак, докато не изгубиш дирята на границата. Тя е толкова тънка и се прекрачва толкова лесно. Една лоша постъпка прави ли ни лоши? Едно добро дело може ли да отмие всичката лошотия, която сме сторили? Кое каква тежест има и колко далеч е готов да стигне човек в името на "общото благо"? Откъде е сигурен, че именно това е общото благо? 
Въпросите са много, а отговорите всеки носи в себе си.

вторник, 2 ноември 2021 г.

"Съвсем друга история" - Ева Гочева (Ревю)

 

Заглавие: "Съвсем друга история"
Автор: Ева Гочева


Издателство: Scribens

Брой страници: 67
Година: 2021
 

Сядам да пиша този текст с ясното съзнание, че ще ми е много трудно. С поезията имам сложна и объркана връзка. Колкото и клиширано да звучи, за мен тя е като лекарство. Горчив хап, който не можеш просто да преглътнеш, трябва да го оставиш да се разтопи с цялата си горчивина върху езика, в ума и сърцето ти, за да те излекува или да ти припомни с натрапчивия си вкус, че си жив. А когато става дума за твоята лична отрова, винаги трябва да внимаваш с вида и дозата.

Обичам поезия, която оголва нервите и танцува с тях, опъва струните на болката си и ги превръща в акорди, впива се във вените и артериите и изпълва кръвта ми със собствените си цветове. Обичам и когато поезията разказва истории. Поезията обикновено се смята за нещо много лично и също толкова често се възприема като израз на вътрешния свят на поета. И тук идва пресечната точка, в която за мен се срещат стиховете на Ева Гочева.  Емоциите сред редовете й се преплитат, както и у често обърканите ни сърца. В стиховете й винаги има частица от нея, но не са насочени само към вътрешния й свят. Те са част от света, те са нейните и нашите истории едновременно. 

Някои от тези истории са болезнени, самотни, преливащи от несподелена нежност.  Други са ярки, шумни, носещи бунта на младостта и непримиримостта й. Те са тихи признания в любов, вплетени в дребните детайли на ежедневието ни, които изграждат силната връзка между хората. Най-често всичко това се влива в една пълна и бурна река, която тече по страниците на дебютната й стихосбирка. Много обичам историите за това какво остава. Какво остава когато си тръгнеш и когато си тръгнат от теб, какво остава от детството ти, когато пораснеш или когато ни напусне сърцето. Трудно е вкараш и изкараш поезията й от контекст, но няма и нужда, защото в крайна сметка всички ние живеем едновременно във и извън контекста на собственото си битие. Може би затова така добре ми пасват нейните стихове на душата. Защото говорим на един език или може би гледаме света през едни и същи зеници, или докосваме мечтите със същия чифт ръце.

ръцете са това което остава
когато сърцето напусне
те са тези които пулсират
които се молят
които се пълнят
докато си празен

ръцете са резервното сърце
юмрукът който се свива и отпуска
свива и отпуска
пуска теб

 



***Ев, благодаря ти за споделеното сърце ***

 



четвъртък, 28 октомври 2021 г.

"Щипка пакости" - Ана Мериано (Ревю)


Заглавие: "Щипка пакости"
Автор: Ана Мериано


Издателство: Лютиче
Превод: Преслава Колева
 
Брой страници: 320
Година: 2021
 
 
 
Не чета често детски книги. Срам ме е малко да си призная, че не ме грабват така, както го правеха преди години. Но е истина. Предпочитам да не мисля, защо е така. Или иначе казано, като истински възрастен избирам да си заровя главата в пясъка и да не разсържадам излишно. Но има някои изкушения, на които не мога да устоя. И Лио с нейната "Щипка пакости" беше едно от тях. Очаквам я с нетърпение от мига, в който разбрах, че се работи по нея. 
 
Рядко чета детски книги, но когато го правя се изгубвам в тях. Връщам се в своите детски години. Е, моите не бяха толкова вълнуващи. Поне не и ученическите, защото бях свито и опитвайки се да мине за незабележимо, присъствие в класната стая, страдащо от сърцебиене всеки път, когато някой ме назовеше по име. Не знам, дали пубертета ми го причини или нещо друго се обърка. Знам обаче, че не бях такава преди училище. Тогава бях малка и безсмъртна. Тичах по цял ден с цяла тайфа приятели, биех се с импровизирани мечове, притежавах цяла база с най-модерното компютърно оборудване, сътворено от начупени тротоарни плочи, прескачах високи бордюри с колелото си и хич не ми  пукаше, че колената и лактите са ми целите в рани. Тогава в онези години не ме болеше нищо, нито тялото, нито душата.

Четейки сега историята на Лио се чувствам точно така, за няколко часа на ден ми минава всичко. И си спомням колко е хубаво да си безгрижен. 


Макар че повярвайте ми, Лио хич не е безгрижна. Но затова малко по-късно. Сега нека внесем малко контекст. Семейството на Лио притежава пекарна и всяка година около деня на мъртвите настава суматоха. Това е един от най-обичаните и почитани празници от малки и големи в Мексико. И разбира се, е съпътстван с тонове сладко. Но както и всяка друга гогина на Лио й бива казано, че е още много малка, за да помага и че нейните задължения са, да си гледа училището. Абсолютна скука и дискриминация. Само дето тази година Лио е по-голяма с една година от миналата и лесно надушва, че има нещо съмнително в поведението на своите близки. И тогава противно на всичките ни очаквания, голямата тайна се разкрива още в началото на история, а не в края както сме свикнали. Лио е член на семейство от магьосници. И тя самата ще бъде такава един ден. Дарбата дреме в нея и с всеки ден е все по-нетърпелива да пробие черупката си. 


А Лио няма никакво намерение да чака когото и каквото и да било, защото, хайде да сме честни, на кой нормален човек, ще му кажат: "Виж сега, ти можеш да правиш магии, но трябва да изчакаш още две години, защото си много малка." и ще ги послуша. И така моментът, в който Лио решава да направи първото си заклинание, се оказва и последният й напълно безгрижен миг от детството. Защото разбира се, да правиш магии, носи и голяма отговорност, но най-вече, защото всичко отива по дяволите. Първото заклинание се обърква, Лио естествено е направила нелегана магия. Като казвам "нелегална" имам предвид, че всички й казаха, да не прави магии, а тя реши, да не слуша никого. От което проилиза й факта, че сега не е никак лесно да помолиш за помощ по-опитните си сестри и недай си боже, майка си. А когато една магия се обърка, както казва Лио:  
"Мисля, че ново заклинание е единственият начин да спрем предишното."

Много се забавлявах и ми стана мило и приятно да прочета тази история. Особено в месеца на мъглите, пъстрите гори и лакомствата, когато зад всеки ъгъл те дебне магия. "Щипка пакости" е съвършеното четиво за Октомври. И за всяко друго време през годината, когато поискате да се почувствате отново безгирижни, макар и затънали до уши в бели.
 




***Благодаря на Издателство Лютиче за подареното настроение! ***