"Виенски апартамент" - Радостина А. Ангелова

Заглавие: "Виенски апартамент"

Автор: Радостина А. Ангелова

Издателство: Софтпрес

Година: 2019

Брой страници: 256

Сигурно вече сте разбрали, че си имам нови любими български писатели. Изумително е колко велики таланти са се родили в тая малка България. Не бих си позволила да ги сравнявам един с друг, защото двамата пишат в диаметрално различни плоскости, и всеки от тях е изклкючителен по свой собствен начин. Но има една нещо, по което и двамата си приличат адски много. Трябваше ми точно една книга да се влюбя в тяхното творчество и да разбера, че ще прочета всяка думичка, написана от тях. Да, говоря ви за Галин Никифоров и Радостина А. Ангелова. Преди празниците писах за "Тяло под роклята". Сега искам да ви разкажа за "Виенски апартамент"

Това е една малка и изключително симпатична романтична история. А Радостина знае как да подръпне роматичната струна в душата ми като същевременно запазва баланса и не превръща историята в нещо сладникаво. 

Бианка е млада жена и самотна майка, която току що е получила страхотно предложение за работа от фирмата, в която работи. Да се премести във Виена в централния офис. Чувството, че някой е забелязал качествата ти, че е забелязал усърдната работа, която вършиш, е прекрасно. И Бианка обмисля сериозно предложението. Затова заминава за една седмица за Виена, за да обмисли на спокойствие всичко. Такова решение не се взима лесно. Особено когато имаш дете и си самотен родител. Всяка майка се пита цял живот кое е най-доброто за нейното дете. И най-големият прблем е, че няма представа кое е правилното решение. Защото някой ден, когато това дете порасне, може да я съди за нейните решения, каквито и да са били те. 

Като жени често се вживяваме толкова дълбоко в ролите си на съпруги, партньори, служители, майки, дъщери, че понякога забравяме какво е да сме хора. Да искаме нещо за самите нас, не като жени, а просто като човешки същества. Но какво всъщност означава това?

Бианка пристига във Виена, нетърпелива да открие отговорите, които търси. Но всичко се обърква естествено.

А чаровният й австрийски хазаяин не успява да държи мислеите и ръцете си далеч от нея. Филип Гласман наскоро се е разделил с жена си. А сега е плейбой. Новата философия в живота му е Hi, fuck and bye! 

Но Бианка обърква доста неща, както можете да се досетите. 

Паралелно с напрегнатите сблъсъци между Бианка и Филип, Радостина Ангелова вплита и няколко странични разказа в повествованието. Кратки истории, изповеди или монолози за и от всеки от героите в книгата, пропити с откровеност, която лесно достига до читателя. И за да ни омае окончателно, Радостина създава една паралелна реалност, в която митология, традиция и магия се преплитат в едно, за да подсилят нишката на магичния реализъм.

Но ако изключите всички сюжетни забежки и романтични нишки, ще видите че в основата си това е роман за търсенето на дома. Всеки от нас рано или късно си задава тези въпроси. Къде е моят дом? Къде принадлежа? Родния ми град? Приятелите ми? Семейството ми? Родината ми? Или всяка държава и всеки град може да ми бъде дом?

Какво е домът? Четири стени напоени със спомените и чувствата на тези, които ги обитават? Какво е? Може би топлата гръд на любим човек, мека, но силна, предоставяща ни непоколебимата си опора и топлина. 

"Виенски апартамент" е написана с много магия и финес. Тя е прекрасен избор за студените месеци и за малко домашен уют. Насладете й се с чаша меко вино през почивните дни. 

"Кралица на нищото" - Холи Блек (Ревю)

Заглавие: "Кралица на нищото"

Автор: Холи Блек

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Година: 2019

Брой страници: 276

Дългоочакваният финал на трилогията за Вълшебният народ. Не че го чакахме дълго, защото издателство Ибис свършиха прекрасна работа преди празниците и ни зарадваха с няколко страхотни заглавия, за да стоплят зимните ни вечери. Дългоочаквана е, защото наистина нямах търпение. Ама грам! Дни преди да пристигне книгата, вече бях изпълнена с трескаво очакване. И въпреки че в същия ден стехнах и 90 кила багаж за почивката, повечето от който детски (някои от вас ще разберат защо е важно да се спомене), и не ми остана никакво време, не се спрях, докато не я дочетох. Просто не можах. 

С тази трилогия Холи Блек автоматично се качи в топ три на моята лична класация на YA фентъзи кралиците редом със Сара Дж. Маас и Касандра Клеър или както аз обичам да ги наричам в ума си (Drama Queen, Queen Love & (вече отскоро) Dark Queen), предполагам досещате се коя коя е. :)

Ако сте хванали някое от ревютата ми за "Жестокия принц" или "Злият крал" сигурно ви е направило впечатление, че съм влюбена в тези книги. Влюбена съм в атмосферата, която Холи Блек създава около своите герои. В красивата жестокост, с която обрамчва техните характери. В опасната и динамична среда, в която те израстват като образи. Особено обичам това, че Холи Блек избира да постави акцента върху тяхната тъмна страна, върху недостатъците им, върху грешките им. Добрите намерения са обвити в паяжина от жажда за власт и задкулисни интриги. 

Джуд получи властта, която искаше. Превърна се в кралица на феите след като двамата с Кардан се врекоха един на друг. И миг по-късно лукавият крал отрече това да се е случило и я прокуди в земите на хората. 

Ако сте чели първите две книги вече сте добили добра представа за характера на Джуд и вече се досещате как би й се отразило това предателство. Смъртно момиче отраснало в света на феите - тя е недоверчива до мозъка на костите си.  Всеки жест отправен към нея я кара да отстъпи предпазливо крачка назад или да нападне превантивно, убедена, че това е капан. Виждайки протегната към себе си ръка, първата мисъл на Джуд е: "Внимание, тук има нещо гнило!" Всъщност не първата, по-скоро единствената мисъл. Тя дори не може да допусне възможността за безкористно действие. Не и тук. И каква друга да бъде, отраствайки в един вълшебен свят пълен с красиви и жестоки магични създания, които не разбират милостта, нито човещината. Как е възможно една безсмъртна фея, притежаваща силата да затрие цял град с едно щракване на пръсти, да си представи, да разбере крехкостта на смъртните, краткостта на техния живот, изменчивостта на техните емоции, силата на техните чувства, остротата на техния ум?

Кардан олицетворява всичко, което Джуд ненавижда в кралството на феите - той е съкрушително красив, силен, надменен, арогантен, жесток, могъщ и адски умен. И ако само си мислите, че Холи Блек се е постарала да ни заблуди, скоро ще разберете, че много се лъжете. Кардан е точно такъв. Отхвърлен още от дете, израснал с бича върху гърба си, той съвсем естествено се превръща в жестокия млад принц, от когото не зависи нищо, но който може поне да накара всички около него да затреперят в присъствието му. 

А благодарение на Джуд се превръща и в злият крал, който обещава да действа като нейна марионетка точно година и един ден, а след това я предава. 

Действието в последната книга беше до голяма степен предвидимо, защото Холи Блек създаде едни изключително колоритни образи и направи нужното, за да ги опознаем в дълбочина. Но действието е толкова динамично, че нямаш време да се усетиш. В момента, в който се случат нещата, си даваш сметка, че вътрешно си го знаел, че си го очаквал. И зад действията на всеки един от тях прозира добре подплътена с мотиви логика. 

Ако приемем, че е нереално нещо да бъде перфектно и в този ред на мисли трябва да има поне един недостатък в тази история, бих казала, че е обемът на книгите. Или може би просто аз съм твърде запленена и алчна, защото просто ми се струва несправедливо да е толкова кратка.

Знаете ли, ще ви призная нещо. Чувствам се, абсолютно неспособна да канализирам всичката енергия, която вложих, четейки тази поредица. Нито съм способна да изразя достатъчно добре колко много ми хареса. Пиша и трия изречения от един час насам, защото всяко от тях ми изглежда много клиширано и хиперболизирано и ми се струва, че няма да ми повярвате много, ако започна да се изразявам по този начин. А когато го напиша с простички думи, го усещам някак твърде постно. И като прибавим това, че не искам да дълбая около сюжета, защото страниците са малко, събитията много и  силно преплетени, лесно мога скоча в детайлите и да издам нещо.

Но фактите са си факти. Тази история е вълнуваща. Накара сърцето ми се да се разхлопва през няколко сраници - при многобройните сблъсъци между Кардан и Джуд и в репроспекцията от тяхното минало. Харесвам начина, по който Холи Блек използва противопоставянето - между баща и дъщеря, между сестри, между любовници, приятели и врагове и начина по който тези контрапункти завъртат колелата на сюжета. И като че ли точно тези сблъсъци са горивото, което захранва този свят и го прави толкова омаен и вълнуващ. Джуд и Кардан в крайна сметка работеха през повечето време заедно, но то никога не бе доброволно. Винаги бе част от някоя интрига, винаги имаше скрити планове и лична мотивация извън общата цел. После всичко се обърна. И изведнъж се оказа, че се стремят към едно и също нещо, но недоверието бе твърде голямо. И бе далеч по-удобно да се преструват, че всеки преследва своите лични интереси, а крайният резултат ще бъде просто следвствие. 

Всичко това запази тъмните им ореоли до края, превръщшайки ги в съюзници по неволя с потиснати желания, борещи се с инстинкта си за самосъхранение през цялото време, противопоставяйки се на всичко в себе си. Аз аз чета примряла в постоянно очакване и препрочитам изненадващо откраднати признания и разкрития, търся ги в мълчаливите жестове, в словестните битки, в измамните магии. 

Изчетох на един дъх "Кралица на нищото" броени часове преди да заминем за зимната ваканция и като че ли това ме спаси донякъде, защото нямах време и възможност да изпадна в онази дълбока читателска бездна, когато си бил толкова свръхразвълнуван от някоя книга, че след това не знаеш как да продължиш със следващата. Нямаш настроение за нищо друго, защото просто не можеш да излезеш от тази история. Продължаваш да преиграваш на ум сцени от нея, да имитираш на ум интонацията на героите и да си преживяваш отново и отново онези задъхани моменти, когато всичко е висяло на косъм и ти трескаво си отгръщал следващата страница. 

Имам все пак една мъчничка утеха. Нова година, нов късмет. Може би ще имаме възможността отново да се потопим в красивите и опасни светове, които Холи Блек рисува така умело. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Тяло под роклята" - Галин Никифоров (Ревю)

Заглавие: "Тяло под роклята"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2018

Брой страници: 244

Знаете ли, много отдавна искам да прочета книга на Галин Никифоров. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно си навивах на пръста, че това трябва да е "Тяло под роклята". Това беше невежо решение, взето без да чета анотацията, без да чета ревюта и коментари извън обичайното, че неговите книги са прекрасни. 

Реших да изпробвам, нещо което отдавна ми се върти в главата. Така че си направих регистрация в Сторител и я изслушах. Не знам, дали това бе плюс или минус, но съдейки по начина, който се чувствах в края на тази книга, вярвам, че няма как да е било минус. 

Още в началото се чудех в какво съм се забъркала. Но не можех да спра, защото мисълта, думите на Галин Никифоров се изливат върху страниците като горчиво уиски, омалмощаващи и омагьосващи.

Искам да си говоря с вас за тази книга, искам да споделям, но ако не сте я чели, не мога да ви кажа и думичка от нея. Не искам да ви разкрия нито един детайл. А така искам да си излея душата. Да ви разкажа как в последните минути бях в пълен ступор, неспособна да говоря, неспособна да преглътна, макар че бях наясно какво ще се случи. 

В началото се чувствах малко неудобно. Не защото книгата засяга една много спорна тема, по която съм сигурна всеки има какво да каже и която се отваря като кървяща рана в нашето съвременно общество поне няколко пъти годишно и предизвиква смут и негативи. Не. Галин Никофоров дава друга гледна точка. Тотално различна от това, което сте си представяли съвсем в началото. Но не това ме накара да се чувствам така некомфортно.

Не.

Почувствах се като натрапница в ума и мислите на Борис, той разголи тялото, душата и мислите си на тези страници, а аз сякаш бях някой престъпен ум, който може да чете мисли и се бях вмъкнала в главата му непоканена. Но дори и така да беше, той не скри нищо. Не потисна нищо, дума след дума, разряза плътта си, свали кожата си, свали себе си и разказа неподправената истина за двама близнаци - Борис и Бориса. Затова преглътнах смущението си и удържах импулса да се отдръпна и да му предложа личното пространство, от което има нужда всеки човек. Останах. За да разбера защо Борис направи това, което направи. 

Не съм сигурна от кое съм по-впечатлена. От гладкостта и напевността на езика, с който Галин Никифоров твори - без свян, без прикриване, без любезност? Контрастът между острите ръбове на действието и мекотата на разказа ме изпратиха в някаква безтегловност, докато четях. Или от дълбочината на човешката душа, до която е успял да стигне за тези няма и 250 страници. Наистина не разбирам как е възможно да се побере всичко, което се случи, всичко, което преживях заедно с Борис в този маломерен брой страници, без да усетя липсващи парчета, без недоизказани или просто загатнати намеци, без зейнали пропасти в психологическия и емоционалния пъзел, който е създал. 

Трябва да разберете, че Борис прави това, което трябваше да направи. То не го оправдава. Не го помилва. Не изчиства съвестта му. Всяко негово действие е подчинено на желязна логика, задвижена от най-баналното чувство - обич, наситена с много болка. 

Думите на Галин Никофоров изрязват парчета плът, загнояла и здрава, рисуват по страниците изкусно със скалпела - прецизно, премерено, с хирургическа точност и отчайваща нужда. Той е безмилостен и неприлично талантлив. В началото се чудех, дали съм направила правилния избор за първа среща с него. Сега се чудя, дали ще може да достине отново или да надмине високата летва, която сам е вдигнал. 

Книжна равносметка 2019

Здравейте книгоядци, 

Време е за книжна равносметка. За пръв път от много време успях да си довърша книжното предизвикателство в Goodreads. С което си постижение се чувствам много горда. И с ръка на сърцето мога да кажа, че това беше една изключителна книжна година. Опитах се да направя малка подборка на едни от най-хубавите книги, които прочетох тази година и накрая с много лишения и самовъзспиране, купчината пак нарастна много повече от планираното да ви споделя. 

Ще карам по ред в снимката, защото ми е трудно да фаворитизирам сред толкова любими книги. 

Тази година открих комиксите на Константин Витков - Титис за Jack Eridon, които излизат под логото на Artline и се превърнах във върл фен още от първите страници. Титис твори с много въображение и хумор. 

Три български книги се откроиха много ярко за мен през тази година. Различни от хоризонт до хоризонт и под общия знаменател на прекрасното. Най-накрая и с много желание прочетох "Кръв от къртица". За Здравка Евтимова ще кажа само, че тя е литературен гигант. Безкрайно съм щастлива и горда, че споделя с нас своя талант. 

"Втора кожа" на Катерина Стойкова открих случайно, но няма да забравя никога. Думите й още откеват в костите ми и стягат гърлото ми. 

"Процедурата по забравяне на човек" от Антония Атанасова смело мога да заявя, че е най-хубавият книжен подарък, който съм получавала някога. Тя е излята душа измежду страниците, замесена с любимата ми музика. Разкош.

Две книги, които ти циментират краката и те хвърлят на дъното на океана, едната написана бекрайно красиво, другата жестока и безмилостна като бръснач прерязал плът и кост. И двете изпълнени с толкова обич и болка, че като че ли събират цялата гама от емоции, които човек може да предизвика у друг човек, без пропуск. 

"Берлинска любовна песен" на Сара Матиас и "Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич. 

Дебютната и последната книга на двама мои изключително любими писатели от съвремененната литература, които ми се струва, че остават някак недооценени. А не заслужават подобно отношение. 

"Спасението на Хенингтън" - дебютната книга на Патрик Нес е нещо изключително. Все още не мога да проумея що за човек, за да напишеш нещо толкова чудовищно добро в първият си ръкопис! 

И Патрик Зюсак, който мнозина познават предимно с "Крадецът на книги". Най-известната му творба. Първата, която прочетох от него и след нея знаех, че ще прочета и всяка следваща, която напише. А той става все по-добър и по-добър. "Мостът на Клей" е семейна история, много тривиална, предсказуема и написана по неустоим начин. Никой не разбира и не вниква по-добре в момчешкяи свят от Зюсак.

"Sapiens: Кратка история на човечеството"???е една от трите тухли, с които се зарекох да изпратя книжната си година. Хахари е разказал историята на човешкия вид от антропологична гледна точка по един много интригуващ начин с щипка хумор и добър баланс. 

"Пожарникаря" на Джо Хил е вторият ми избор за завършек на годината. Отгърнах първите страници с известна доза риск, защото рядко си избирам 700-странична книга за първа среща с автор, но това се оказа едно от най-добрите ми книжни решения. Джо Хил едновременно тодава нужната почит на творчеството на великия си баща, но и с размах излиза от сянката му и утвърждава своето място на литературната сцена и в сърцата на читателите. 

И като говорим за Краля няма как да пропиуна "Доктор Сън", продължението на "Сиянието", което ми хареса дори повече от първата книга. Отличн баланс между страхотии, подкрепа и смелост, която рикушира през цялото време между Дан и малката Абра, за да изгради една много силна връзка в един много вълнуващ разказ. 

Има още една българска книга, за която искам да ви поговоря. "Афиши в огледалото" от Радостина А. Ангелова, която направо се излива от страниците като концерт за пиано, толкова мелодична и красива. 

Книгата за Дейзи Джоунс & The Six  пък беше стъпка в нещо ново - биографичен фикшън. Написа на сбор от инревюта, взети от всеки един от членовете на бандата и техните най-приближени хора, тя толкова реалистична и магнетична, че в края те кара да се почувстваш като част от голямата сцена. 

И следва много фентъзи. И много Young Adult! :)

Фолклорните фентъзита на Наоми Новик ("Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка") ги подминавах години наред и ако не беше едно ревю, което прочетох, вероятно щяха да отлежават още там някъде по задните рафтове на библиотеката ми. Там някъде в този жанр е и последната книга от трилогията за Вася и Морозко - "Зимата на вещицата". Не е лесно да омаеш Царя на Зимата, но е едно от най-вънуващите неща, особено като се има предвид, че нямаш никакво намерение да го правиш. 

Всъщност тази година има много епични завършеци на поредици. Като "Кралица от мрак и въздух", която привърши "Тъмни съзаклятия", "Кралство на Пепелта", която сложи край на Стъкленият трон, "Заклинание за светлина", която ни доразказа историята за антари в четирите Лондона. 

И всяка една от тези книги беше зашеметяваща. Толкова много поредици приключиха през изминалата година, че се чувствам малко осиротяла. За щастие чакаме нови книги и от Каси и от Сара Дж. Маас и до броени часове чакаме и "Кралица на нищото", за да завършим още една поредица тази година. 

А догодина очакваме и третата книга от порецита "Дъгата на косата", която се оказа много различна от повечето книги в жанра и прикова вниманието ми. Така че имам за какво да се живее и догодина. :)

Надявам се и следващата година да е също толкова силна, увлекателна и вихрена. Пожелавам на себе си и на вас много книжки приключения и развинтено въображение.

Благодаря на всички за всички споделени мисли, книги и емоции!

Догодина! :)

"Sapiens: Кратка история на човечеството" - Ювал Ноа Хахари (Ревю)

Заглавие: "Sapiens: Кратка история на човечеството"

Автор: Ювал Ноа Хахари

Издателство: Изток-Запад

Превод: Ина Димитрова

Година: 2016

Брой страници: 384

Изобщо не се чувствам уверена да пиша за тази книга, защото нямам добра база за сравнение. Не чета много документална литература. Не и ако не ми се налага. Но все пак ще предизвикам себе си и ще се опитам.Това е кратка история на човечеството for dummies. :) Или може би точно защото разглежда света от антрополгична гледна точка, редовете са по-читаеми, познати и близки до нас. 

Разказът тръгва далеч преди появата на Hоmo Sapiens, отграничавайки няколко различни вида в човешкия род, от които според данните и доказателствата, които имаме, изглежда оцелява само  Homo Sapiens.

"Истината е, че в периода от преди около 2 милиона години до преди приблизително 10 000 години светът е бил едновременно дом на няколко човешки вида… Планетата отпреди стотици хилядолетия е била обитавана от поне шест различни човешки вида. Фактът, че в момента сме единствен вид, а не наличието на на множество видове в миналото, е специфичен – и вероятно инкриминиращ."

Праисторическата част е изключително интересна. Може би, защото голяма част от събитията, описани особено след Индустриалната революция насам, са ни доста познати - някои от училище, някои от опит и спомени дори. Това, в което по-рядко съм имала възможност да надникна по-детайлно е праисторичския период и за мое огромно удоволстрвие Хахари отделя почтителен брой страници, за да ни разказже именно за тази част от човешката еволюция и за основните последици от нея - върху географията, климата, но най-вече неговото пагубно влияние върху флората и фауната - стотици видове загубени завинаги, принудени да еволюират в нещо по-практично или неспообни да поддържат темповете на развитие на Sapiens. 

"Едва преди 400 000 години няколко човешки вида започнали по-често да хващат по-едър дивеч и само през последните 100 000 години – с възхода на Homo Sapiens – човекът се изкачва към върха на хранителната верига…. човекът стигнал върха на пирамидата толкова бързо, че екосистемата не е разполагала в време за адаптация. Нещо повече: самият човек не успява да се приспособи. Повечето хищници на върха на пирамидата са могъщи създания. Милионите години доминация са ги изпълнили със самоувереност. Homo Sapiens прилича повече на диктатор на бананова република. След като доскоро сме били сред губещите в съревнованието в саваната, ние сме изпълнени със страх и тревога за позицията си, а това ни прави още по-жестоки и опасни. Много бедствия в хода на историята – от смъртоносните войни до екологичните катастрофи – са резултат от този твърде преждевременен скок." 

Тази теория важи с пълна сила и за изчезването на другите човешки видове. 

"Толерантността не е характерна черта на Homo Sapiens. В съвременността малка разлика в цвета на кожата, диалекта или религията е достатъчна, за да накара една група от този вид да реши да унищожи друга. Дали древният Homo Sapiens е бил по-толерантен към един напълн различен вид? Напълно възможно е срещата му с неандерталците да е станало най-значимото етническо прочистване в историята… Независимо каква е истината, въпросът какво се е случило с неандерталците (и останалите човешки видове) е една от най-големите загадки в историята. "

Други изключително интересен аспект, върху които Хахари поставя акцент, е когнитивната революция. Умението на човек да общува. Комуникацията е в основата на всички, на Сапиенс като вид, на оцелването, на индустриалната революция. Способноста ни да общуваме е това, което ни позволява да създадем общества, йерархия, религии, всичко. Това ни прави по-силни, по-способни да оцелеем, по-адаптивни, по-гъвкави. 

"След настъпването на когнитивната революция Homo sapiens започва да обитава двойствена реалност. От една страна, обективната реалност на реките, дърветата и лъвовете; и от друга, въобразената реалност на богове, нации и корпорации."

"Никога няма да успеете да убедите маймуна да ви даде своя банан сега, обещавайки безброй купчини банани след смъртта ѝ в маймунския рай.Фикциите обаче не позволяват не само да си представяме неща, но и да правим това колективно. Ние можем да съчиняваме общи митове като библейската история за сътворението, митовете за Времето на сънищата на аборигените в Австралия и националистическите митове на модерните държави. Тези митове дават на Homo Sapiens безпрецедентно умение за сътрудничество между голям брой индивиди... Това е причината Homo Sapiens да управлява света...Всяко мащабно човешко познание - модерна държава, средновековна църква, древен град или архаично племе - почива на общ мит, който съществува единствено в колективното въображение... Във Вселената няма богове, няма нации, няма пари, няма човешки права, няма закони, нито справедливост извън общото въображаемо пространство, създадено от човешките същества."  

Именно когнитивната революция полага основите на всичко, което имаме сега, на този въобразен ред, който сами сме си създали, включвайки в това, политиката, предприятията семейството, ценностите, правилата, обществото, морала, религииите, държавите... всичко, което днес ни заобикаля и изпълва всяка минута от съществуването ни на земята. 

Хахари се старае да пише безпристрастно и мога да кажа, че успява. В различни моменти от книгата се поставях в различен тип роли, на дълбоко религиозен човек, на атеист, на ловец събирач или земевладелец, на предприемач и обикновен служител, на Маркс и Адамс и в крайна сметка последното ми усещане е, че аз мога да уважа гледната точка на дълбоко религиозния човек, разбирам нуждата от съществуването на религията, разбирам ползите, но разбирам и вредите. И всичко това не ме оставя засегната по отношение на избора, който съм направила за себе си.

" Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“. "  

"Дракончето с шоколадово сърце" - Стефани Бърджес (Ревю)

Заглавие: "Дракончето с шоколадово сърце"

Автор: Стефани Бърджес

Издателство: Ибис

Превод: Преслава Колева

Година: 2019

Брой страници: 256

Обичам да чета детски книги, но трябва да призная, че повечето такива губят част от очарованието си, когато човек порастне. Когато си малък, ти се стува доста нерелаистично, че този ден ще дойде. Например, винаги съм била твърдо убедена, че никога няма да си пусна сама по собствено желание новинарска емисия. Те винаги бяха толкова скучни, еднотипни, потискащи. Дори в студентските си годинине го вярвах, дори когато започнах първата си работа, дори коато напуснах втората си работа. Но и този ден дойде. Така че, да, детските истории губят част от магията си, част от влиянието си върху нас, защото сме станали малко по-цинични, малко по-скептични..

Не такъв е случаят с "Дракончето с шоколадово сърце". 

Тази объгната с обич и шоколад история сви трайно гнездо в сърцето ми. И ме омагьоса от глава до пети. От сърце до очи. 

Запознайте се с Авантюрин. Тя е дракон, най-малкото драконче в своето семейство. Новоизлюпеното, чийто люспи те първа са започнали да се оформят и втвърдяват. И колкото е малка, толкова е и вироглава, и нетърпелива да порасне, като всички деца. За да получи повече свобода, за да се докаже пред майка си, която не спира да й посочва по-големите й братя и сестри за пример. Ужасно досадно! Адски е трудно да те вземат на сериозно когато си малък. Никой не вярва във величието ти, макар че то е очевидно. Но това е положението. Възрастните са слепи за тези неща. Вглъбени в собствените си очаквания към нас, често забравят как изглежда света през очите на един дете - колко е пъстър и вълнуващ, изпълнен с приключения и тайнства, които само и единсвено ние можем да открием. 

Това би трябвало да ви даде основните насоки, за да разберете правилно решението, което взима Авантюрин. Да напусне семейното гнездо и да открие своето призвание, за да затвори веднъж завинаги устите на всички недоволни от нея възрастни. Все пак не забравяйте, че тя е дракон - най-смелото и свирепо същество на земята. Какво може да се обърка?

Е, обърква се, още на следващата сутрин, Авантюрин се събужда в човешко тяло, след като предната вечер се е натъкнала на един кулинарен магьосник, който я е почерпил с омагьосан топъл шоколад. (Признавам си, че колкото и да обичам Авантюрин, едно дяволито гласче в ума ми не преставаше да повтаря в онзи миг "Ето, затова ви казваме да не приемате нищо от непознати!" ). Но дори и така, Авантюрин има повод да е щастлива, защото тя най-накрая е открила своето призвание - да прави шоколад. 

Но да се превърнеш в чирак шоколатиер съвсем не е отлкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. И на Авантюрин не веднъж и дваж ще й задимят ноздрите, както от работа, така и от леснозапалимия й характер, защото дори и затворена в тялото на малко невръстно момиченце, тя си остава свиреп дракон с приключенски дух! ;)

Не е лесно да намериш пътя си през минираното поле на родителската загриженост, нито да пресечеш моста на приятелството, защото той е опасен и постоянно се клатушка. Освен ако сам не подсилиш опорите му. Не е лесно да покажеш нужното постоянство, когато най-накрая откриеш своята страст в живота, а всички околко теб клатят скептично глави. Но Авантюрин го прави с много жар и заразително настроение, което ще ви накара да се свието под топлото одеало с хубава книга и шоколад в ръка. :)

Историята на Авантюрин е едно от най-очарователните неща, които съм чела тази година, може би най-очарователеното. Огън и жупел, та тя се разказва за дракон и шоколад! Пожелавам си от сърце повече такива книги през 2020 години. :) Пожелавам го и на вас! :)

А ако се чудите какво да подарите някому за Коледа, Авантюрин е идеална. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Град от Месинг" - С. А. Чакраборти (Ревю)

Заглавие: "Град от Месинг"

Автор: С. А. Чакраборти

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Година: 2019

Брой страници: 480

"Град от Месинг" се оказа много по-голяма от очакванията ми. А те не бяха малко, да знаете. Оказа се доста по-космополитна и като жанр и като свят, който Чакраборти (това име още не може да ми улегне на езика) е създала.

 В далечен Египет едно младо момиче преживява дните си с дребно знахарство и дребни измами, събирайки пари, за да се обучава за лечител. Макар че шансовете да събере нужната сума не са особено големи, да стигне до Академията дори по-малки и изобщо някой да вземе жена за ученик в този мъжки свят - крайно нищожни. Но дори и с ясното съзнание, че това най-вероятно никога няма да се случи, Нахри не се отказва. Тя е вироглава, умна, безразсъдна, свободолюбива и устата, Може би дори твърде устата за жена. 

Но животът някак си върви и Нахри притежава извстна собода и незвисимос,  има контрол над живота си, което не е малко. До деня, в който без да иска призовава един дев - крайно дръпнат, войствен дев, който  ту я напада, то я защитава - Дара. Двамата са принудени да бягат и да защитават живота си, борейки се със зъби и нокти да стигнат до Девебад, градът на джиновете. 

За да ви въведа истински в света на Чакраборти, би ми отнело ужасно много време и едно крайно дълго ревю, което никой не би изтърпял да прочете. Толкова е разнообразен. Още по-впечатляващо е, че тя избира да въведе още от книга едно голяма част от съществата в този свят, а те повярвайте ми, наистина са много. Говорим за джинове, духове, деви, ифрити, перита, нахиди и безброй други раси и мелези. Всичко това е спретнато организирано в сложна йерархия и още по-заплетена и сложна история. Всяка една от тези раси има свое минало, което многократно се е сблъсквало с това на останалите. Ще се въздържа от нелепите си опити да ви обясня сложните взаимоотношения в света на Девабад, ще ви кажа само, че Чакраборти има разкошно въображение, много диво и динамично и умее да го изразява в думи по един пленителен и омагьосващ начин.

Историята се развива от две гледни точки. Тази на Нахри, която е последният наследник на един от най-уважаваните и силни родове деви - нахидите. Нахри, която е отгледана от хора, която прилича повече на човек, отколкото на джин, която е прекарала живота си в крайна бедност и мизерия, сама, без опора, Нахри, която не може да чете, която не помни миналото си и не разбира, защо никой не говори родния й език. 

Нейната почти пълна противоположност е Али - един от царските синове на фракцията, която в момента управлява Девабад. Али е отраснал сред богатство и охолство, обучаван от най-добрите учители, изключително начетен, отличен боец и крайно нерешителен. Сякаш Чакраборти използва образа на Али, за да посее колебание у самия читател. През него тя успява да изрази основните политически и общочовешки нагласи в Девабад. Неговата несигурност и лъкатушене между разумното управление на баща му и винаги лекомисленото и на пръв поглед доверчиво отношение на брат му и ужасите на които сам става свидетел, бродейки между шафитите, оставят объркващи послания. Но не е ли такъв и животът? Tираните често оправдават тиранията и безчинствата си именно с добруването на обществото, с опазването на мира, с предотвратяването на гражданската война. Сякаш контролираните кръвоприлития са единствения начин да се предотвратят безредиците. В думите на краля на Девабад въпреки всичко има логика, както и чест. Така че нещата не са толкова прости. Чакраборти е избрала да рисува с нюанси и цветове, да напоява думите си с багри слой след слой, да маскира някои неща, да акцентира върху други, оставя ни сами да изберем къде искаме да бъдем в в този свят, на чия страна. 

Сигурен знак, че си обикнал някоя история, е да искаш да се пренесеш в нейния свят. А аз искам да видя Девабад. Въпреки опасностните, въпреки трудностите, искам да видя Девабад, такъв какъвто Чакраборти го рисува с ума си, пъстър, огнен, димен, очарователен, омагьосващ, предглагащ безкрайни възможности и строги ограничения, вериги, които чакат да бъдат счупени, вериги, които трябва те първа да бъдат изковани.

А краят на тази книга... не ми се говори. Абсолютно безмилостни последни страници, в които сякаш, каквото имаше да се обърка, се обърка, оставяйки у читателя нагпрегнатото очакване на продължението в "Kingdom of copper".

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Пожарникаря" - Джо Хил (Ревю)

Заглавие: "Пожарникаря"

Автор: Джо Хил

Издателство: Ибис

Превод: Коста Сивов

Брой страници: 704

Година: 2017

Избягвам да чета обемисти книги (над 600 страници) като първа среща с автор. Но този път рискувах (след една ценна препоръка, за която съм много благодарна, защото в противен случай сигурно щях да отлагам още няколко години). Това разкошно тлъсто издание от Ибис със своите 700 страници се оказа най-хубавия риск, който съм поемала някога. 

Заглавието "Пожарникаря" е малко подвеждащо и в същото време идеално точно. В "един свят, погълнат от пандемия, която възпламенява хората и заплашва да превърне цялата ни цивилизация в пепел, малка група хора, водени от енигматичен мъж, известен като Пожарникаря, са решени да спасят онова, което е останало."

Джон Рикууд е един обикновен мъж с разбито сърце, който е загубил твърде много. Пожарникаря, така го наричат, защото докато целият сявт изгаря в зарата "драконова люспа" (буквално), Джон се е научил да контролира своя "паразит" и да използва огънят, за да защити онези, на които държи. Но присъствието на Джон се оказа доста по-ограничено от високите ми очаквания в началото. Той е по-скоро като символ на живота в един умиращ свят - птицата феникс (неговият запазен номер), която се издига от пепелта, за да ни покаже, че апокалипсистът е просто едно ново начало. 

Всъщност ако се замислите ще откриете дълбока и силно обвързана символика в цялата книга. Защото това е една история за раждането и възкръсването от пепелта - раждането на едно дете, на на нова вяра, на нова еволюция, на нов свят..

Харпър е млада жена, която работи като медицинска сестра в един изгарящ свят, където смъртта е ежедневие. Тя има прекрасен съпруг, който милее за нея и е готов да отиде и в ада с нея. Не всичко е прекрасно, но да имаш до себе си човек, който те обича и държи истински на теб в толкова трудни и тревожни времена, когато нищо друго не е сигурно, е като една стабилна подпора на поклащащия се към бездната свят. Всичко е поносимо и смислено до деня, в който Харпър разбира, че е бременна, а малко по-късно и заразена с драконовата люспа. Тогава всичко отива по дяволите. Нейният скъп съпруг Джейкъб показва истинската си същност и Харпър е принудена да се бори за живота си, да се опре на помощта на непознати, да довери живота си на Пожарникаря.

Джон Рикууд дава нова надежда на Харпър и малкия ембрион, който расте в нея. Пожарникаря спасява Харпър от побеснелия й вече бивш съпруг и я завежда в лагера на Отец Стори, където заразени хора търсят утеха и надежда за живот. Веднъж попаднала в малката общност от хора, Харпър разбира, че в Лагера никой не се самозапалва, никой не умира от драконовата люспа. Тук се ражда слабото пламъче на надеждата, че Харпър може би ще има въможност да бъде част от живота на детето си, че няма да е нужно да го изостави, да го даде на чужди хора. 

Лагерът е нещо като религиозна комуна. Има строги правила, които трябва да се спазват, ограничения, които да държат всички в безопасност и общ ритуал, обща вяра, която да сплоти всичките й членове в едно силно ядро, което отдавна оцелява в един враждебен свят, скрито от крематорните отряди и изолирано от смърта, която драконовата люспа причинява на гостоприемника си. Тук историята бързо се превръща в социална антиутопия. Една група хора, изолирани от света, зашлашени от непосредствената заплаха за геноцид, изпитват комфорта и неудобствата на затвореното обшество. В лагерът цари подкрепа, любов и спричастност, но също така се прокрадват и борба за власт, истерия и фанатизъм. 

А Пожарникаря стои някак на страна. Изолиран на своя остров, без да бъде същшинска част от обшеството и все пак негов ключов фактор. Силата, която Джон Рикууд се е научил да използва и контролира, го превръща в легенда, както сред  обитателите на скрития лагер, така и сред органите на ред, които преследват факли кат него. 

Джон обича да бъде център на внимание и да се фука с уменията си, той е егоцентрик и мъничко арогантен, точно толкова,че да ти влезе под кожата, без да се превръща в гадняр. Той е самонадеян, саркастичен и ...ами, секси. Не на външен вид, защото надали някой, който е системно лишен от редовно хранене, сън и спокойствие, би могъл да изглежда наистина добре, но когато си сложи пожарникарското яке и плема и започне да ръси небрежни саркастични реплики и псува звучно с британския си акцент, докато спасява живота ти зрелищно... е, трудно е да остане човек безразличен към суровия му чар. :)

На няколко места срещнах препратки към творчеството на Кинг, но не ги усещам като откраднати идеи, а по-скоро като почит към великия талант баща му. Най-силната и ясно изразена от тези препратки мисля, че беше идеята за Блясъка, която кореспондира със Сиянието/Озарението от книгите на Краля за Дан Торънс ("Сиянието" и "Доктор Сън"). И още нещо долавям у сина, което несъмнено обичам и в творчеството на башата. 

"– Ще трябва да я караме по-леко от тук насетне – каза Пожарникаря. Но грешеше."

Онзи добре познат наратив, който ти казва, как ще свърши всичко това, но го прави по-начин, който вместо да обеzсмисли четенето, те прави още по-настървен да се гмурнеш по-дълбоко в тази история. 

Джо Hил определено излиза от сянката на баща си (макар че той може би никога не е живял в нея, не позавам предишните му книги, за да твърдя със сигурност). Но "Пожарникаря" определено заявява неговото място в литературния свят и заслужава всяка една добра дума, която е казана или написана по темата. 

Впечатляващо е жанровото многообразие, което Джо Хил вплита в тази книга -  от хорър до социална драма, по подобен на баща си стил, но отчетливо различен като усещане. Кинг обича да използва семейните взаимоотношения като катализатор за личностния напредък или упадък. Джо Хил гледа по-глобално на нещата, избирайки да се фокусира върху проблемите на затвореното микрообщество като сблъсква характера на всяка една брънка от това обшество, както и тяхната индидуалност срещу колективното мислене. 

Това беше определено една от най-хубавите първи срещи, на които съм "била". :) И няма как да не поздравя издателаство Ибис за всяко решение, което са взели около тази книга. Като започна от арта на корицата, която ми е безапелационно любима сред всички нейни международни интерпертации, и стигна до дебелината на хартията (страници и корица) и шрифта. :)

Разкошно издание! :)

"Да убиеш кралство" - Александра Кристо (Ревю)

Заглавие: "Да убиеш кралство"

Автор: Александра Кристо

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 448

Година: 2019

Обожавам мрачните истории, изпълнени с опасен чар, стаен копнеж и звездно небе, черно като нощта, ухаещо на отчаяние и сила, преплетени в едно. Мисля, че досега три поредици/книги са ме карали да се чувствам по този начин.

Първа и втора книга на Каравал от Стефани Гарбър, чиято последна част от поредицата (Finale) се надявам да видим догодина и у нас. 

Поредицата за Вълшебният народ на Холи Блек - "Жестокият принц", "Злият крал" и съвсем скоро "Queen of Nothing"

И "Да убиеш кралство" от Александра Кристо.

Не бих променила и една буква в тази история. Не бих добавила и един щрих към образите на Лира или Елиан. Не бих изсипала и една капка дъжд повече от това, което вече се изля върху им. Нито бих им спестила нещо. Идеална е така, както е.

Лира е сирена, красиво морско създание, повелителка на океанските води, дъщеря и наследница на чудовищната Морска кралица и безмилостна убийца. Тя е Гибелта на принцовете. Онази, която Елиан най-силно копнее да види мъртва в другия край на харпуна си. 

Легендите за песента на сирените се простират отвъд митология и приказки. Тя е толкова красива,нежна и омайна, че е способна да накара всеки моряк да се покори напълно пред сирената и морето.

А океанът си има свои правила. Всяка година в седмицата на рождения си ден, всяка сирена трябва да примами и убие един човек, като изтръгне още биещото му сърце от гърдите му. Човешките сърца означават нова сила за сирените. Колкото повече сърца притежават, толкова по-могъщи са. А тази година Лира ще отнеме осемнадесететото си сърце, ако поредица от грешни избори и обстоятелства не я захвърлят сама, изгонена от дома си насред океана, с чифт непохватни и слаби крака вместо златистата й силна опашка. 

И я спасява не кой да е, а Елиан, наследникът на Мидаския престол, златното момче, принц и пират и не на последно място - убиец на сирени. 

Елиан никога не е чувствал двореца като свой дом, сякаш това е просто пристанище, подслон, където може да се разтъжи с любимите си хора преди отново да се върне в истинския си дом - в окена на борда на "Саад". Заобиколен от шайка пъстроцветни персонажи, Елиан се ползва с доверието, обичта и уважението на своят екипаж, на своите приятели, на семейството, което сам си е избрал. 

Ще откриете повече прилики между Елиан и Лира, отколкото всъщност е реалистично, но именно това изгражда и подсилва образите им толкова многопластово. 

Несъмнено привилегированото положение и острият език и на двамата създава напрегната и интригуваща атмосфера, която обаче е добре балансирана от нехайните шеги на капитана и разбира се постоянните заплахи за смърт от прясно превърната в човек сирена. 

Лира е толкова свирепа, а Елиан толкова свободолюбив, че просто не може да останете безразлични към тях и начинът, по който се променят и превръщат в нещо по-добро заедно. Oсобено впчеатляваща е трансформацията на Лира. Тя извървява дълъг път и въпреки че е вдъхновена от Елиан и екипажа на Саад, спокойно мога да кажа, че го извървява сама. Че инициира промяната отвъртре. Александра Кристо си позволява да отдели време на този път. Запраща "малката русалка" безмилостно назад в миналото, там където е започнало всичко, при първото убийство, при второто, хвърля срещу нея всеки грях, всяка жестокост, изпитана или извършена от нея. За да й помогне да извърви пътя към себе си. Невъзможно е да простиш на себе си, ако първо не приемеш къде си сбъркал. 

Истината е, че в началото толкова драстична промяна ми се виждаше повече от нерелаистична, но Кристо отдели наистина достатъчно време и усилия, за да я превърне в многопластов процес, за да я облече с факти и добре обусловени действия. 

Кристо работи с шепа персонажи, но се е постарала да ги нарисува добре. Изпълени със сарказъм и нехайни усмивки, те показват с действията си повече, отколкото се опитват да прикрият с думите си. 

Знаете ли, не можах да не направя паралел мжду Елиан и Алукард от Цветовете на магията. И двамата потайни, нахакани, арогантни, опасно усмихнати, чаровни и не по-малко жестоки и справедливи , ако се наложи. С тази разлика, че Алукард си падаше по принца, а Елиан е принцът, който си пада по сирена. :) 

Александра Кристо се придържа към класическата приказка на Андерсен, позволявайки си да втъче много от оригиналните мотиви, характеристики на персонажите и идея. И в същото време я преобръща с главата надолу, така че да изпитаме романтиката на така обичаната приказка от детството ни и в същото време стоим наелектризирани до края, подхранвани от всяко изострено до край чувство - от жестокостта и свирепостта до лоялността и саможервата. 

Тази история има материал за трилогия и дори за произдовни на нея книги, но Кристо е избрала да напише и издаде завършена история. Без вратички за продължения, без неизяснени детайли. Не че няма какво да се хване човек, ако реши да открива нови хоризонти в този свят...

Е, макар че ми е малко мъчно, задето сега няма да тръпна в очакване на нова книга, уважавам и харесвам това решение. Може би само мъничко ми липсваше повече задълбочаване в бекграунда на Мадрид и Кай, например, и изобщо на страничните персонажи, че дори и в този на Елиан. Но пък иначе тази книга щеше да се превърне в истинска тухла и може би нямаше толкова да зарадва читателското съсловие. :)

Това е историята на една мрачна "малка русалка" с коси червени като ада и поглед пламнал като огън, която посяга към вас за да изтръгне сърцето ви. И един пират  - безрасъден, безмилостен и не по-малко свиреп от нея. Готов с цената на всичко да брани това, което обича, пък било то и морско чудовище. И е просто пленителна. 

P.S. Харесвам корицата на Ориндж. :) Харесвам идеята и арта. Харесвам, че имат такава. Започнаха да ми идват в повече кориците с букви оплетени в тръни и безсмислени дантели.