сряда, 29 април 2020 г.

"Тревожни хора" - Фредрик Бакман (Ревю)

Заглавие: "Тревожни хора"


Автор: Фредрик Бакман
Издателство: Сиела
Превод: Любомир Гиздов
Година: 2019

Брой страници: 384


Знаете ли, понякога ми се струва, че пиша само суперлативи за Бакман. Няма негова книга, която да не ми е харесала. "Бьорнстад", "Ние срещу всички", "Сделката на живота ти". Харесвам това, което пише до последната дума. Харесвам начина, по който вижда света. 
Бакман успява да изрази с думи хаотичните мисли, които се въртят често в главата ми. Успява да изрече на глас страховете, които тая в себе си, засрамена, че ако другите научат, ще ме сметнат за неудачница. 
Никой не се е родил научен, но хората си умират да сочат останалите с пръст и да ти обясняват какъв си некадърник. А когато ние самите направим нещо, както трябва, после умираме да се хвалим на ония горките нещастници, дето са се прецакали нещо. И така колелото се върти. А ние постоянно живеем в страх от бъдещите си грешки. 

Но Бакман има онзи подход, който те кара да се почувстваш такъв какъвто си - смъртен. А заедно с това да приемеш и че ще грешиш често. Да приемеш, че е неизбежно и че не е чак толкова страшно. Бакман умее да утешава чичтателя. Особено когато на главата ти се стовари вселенската вина за грешките, които си допуснал при отглеждането на децата си. И не само. Взаимоотношенията между хората са едновременно толкова простички и толкова сложни, че всеки би могъл да сътвори куп глупости докато криво-ляво нацели своя път. 

Всеки път, когато взимаш решение през главата ти минават стотици последствия, които могат да произлязат от него. Или пък не ти минава нищо през ума. А после след години не спираш да си казваш "ами, ако". Само че историята не разбира от "ако".

Всеки трябва да се научи да живее с решенията си. И с поледствията от тях. Но по-страшно е, че трябва именно онези, които обичаме най-много да живеят с последиците от нашите решения. Там започва вината. 
Това е една история за... каквато и дума да сложите, за да продължите това изречение, ще е вярна. Такива са историите на Бакман, всеобхватни. В по-тесен смисъл, това е историята на един обирджия или идиот, или просто един човек, който се страхува да не загуби децата си. Вие преценете сами. Това също така е историята за един мост, който е видях много срещи и раздели. И много "плувци". В най-общ смисъл това историята на един обир, осем заложник и двама полицай. 

Бакман е избрал да разкаже тази история разхвърляно, прехвърля се във времето преди, по време и след обира, разкривайки постепенно парченца от пъзела. За някои от тях сами сте се досетили вероятно. От други ще останете изненадани. Избрал да използва леко шеговития си наратив, но историята е не по-малко сериозна от живота, защото всеки има "стокхолмчани" в живота си. Но често самите ние не осъзнаваме, че сме нечий "стокхолмчанин". Всеки един от нас играе множество роли в живота си - син, дъщеря, родител, баба, приятел, враг, служител, шеф...И неминуемо тези ни роли се преплитат, влизат в конфликт с различните принципи, които изповядваме, бидейки в една или друга позиция от живейския си път. Борим се с живота, борим се с околните, но най-често се борим със себе си, с онзи страх, който ни кара да вършим глупости, за да не загубим най-ценнотот си. 

Понякога обирджията е нещо повече, понякога е човек със семейство, който се страхува да не го загуби. Понякога банковият служител, който ви е отказал кредит, се оказва, че не е безскупулният и жесток човек, за когото го мислите. Понякога, просто понякога нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Понякога са точно такива, каквито ги усещате от първия миг. 

Доста ме спъна този скромен текст, да знаете. Иска ми се всичко да ви кажа, а то е толкова свързано, че просто би било жалко да ви разкажа какво се случва. Но знайте, че в книгите на "прехваления" Бакман има много човешинка и много семейна обич, а такава никой не отказва, каквото и да твърди.
Всеки иска да бъде обичан.





"Институтът" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Институтът"




Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард
Превод: Катя Перчинкова
Година: 2019

Брой страници: 544


Започнах "Институтът" малко преди да обявят извънредното положение. Тя бепе книгата ми за метрото. Когато започна карантината първоначално читателските ми навици малко се объркаха. Полигамен читател съм и чета минимум две книги паралелно, като имам една за метрото, една вечер когато си лягам, една слушам на телефона, докато готвя примерно и т.н. Но когато си заклещен цял ден в леглото с лаптопа, работейки от вкъщи, без да излизаш никъде, ми се струваше малко странно да натрупам три книги на нощното шкафче и да ги редувам.  (Не ме разбирайте погрешно. Последното, което искам да направя, е да се оплача от това, че имам възможността да работя от вкъщи за разлика от много други хора, които не могат да си позволят този лукс).
Но в крайна сметка нещата потръгнаха и пак чета паралелно по две до три книги. Така че към края на "Института" започнах да чета "Приспивна песен в Аушвиц" и това се оказа game changer. 


Кинг пише много витално, умее да прави безупречна дисекция на характери и психопрофили. Историите му те хващат за гърлото и те душат. Бъркат в мозъка ти и те карат да правиш паралели със собствения си живот. Защото колкото и измислени да са, те винаги са преплетени със солидна доза реализъм, който постоянно шепне в ухото ти "Това можеше да бъде твоето дете". А след това ти си повтаряш вечер в леглото "Те са излислица. Художествена измислица. Измислица са."

Четейки обаче историята на Хелене Ханеман, която разказва и за опитите на Доктор Менгеле и експериментите върху деца, изведнъж сюжетът, който разиграва Кинг в "Институтът", натежа адски много.

Тайна организация отвлича деца, които имат телекинетични или телепатични способности и ги използва, за да предотвратява бъдещи колапси, които мога да доведат до края на света. 
Институтът има няколко сектора. Предна част, там където отиват всички новопристигнали деца. След като са били отвлечени през нощта от техните домове, се събуждат на сутринта в стая почти идентична с тяхната, която обаче не е тяхната. С малки разлики това се оказва новата им стая в Института. В предната половина текучеството на деца е голямо, престоят им там варира средно между една и три седмици. Всеки има своя стая, храна в изобилие, дори алкохола и цигарите са позволени. По стените са разлепени плакати на щастливи деца, които тичат свободни по тучни ливади. На пръв поглед не изглежда толкова страшно, като изключим страха от неизвестното и рязката липса на най-силния стожер в живота на едно дете - родителите му. Докато не започнат експериментите. Но това, което се случва на децата в предната половина, им се струва като детска игра сравнено със слуховете, които се носят за задната половина. 

Самата идея е много интересна, защото задава  доста въпроси, които са актуални и извън света на литературата. Да преположим, че ясновидството съществува. Аз съм човек, който по-скоро вярва, че има добро логично обяснение за всичко в този свят, което е подкрепено от научни доказателства. Не вярвам във врачки. Но не мога да отрека, че някои хора имат много силен инстрикнт и усет за света. Наречете го интуиция, мъдрост, умението да наблюдават, аномалия. Както решите, факт е, че съществува. Това е и един от козоте на Кинг, той използва зрънцето истина, полива го с думи, докато израстне многократно във въображението ни. Така че да преположим, че ясновидството съществува и ние можем да предвидим някои събития в бъдещето, които ще доведат до световна катастрофа, до война или геноцид. Какви са оправданите действия, за да предотвратим тази бъдеща криза?
Оправдано ли е да отвличаме невръстни деца да ги измъчваме, да изцеждаме силите им докрай, да унищожаваме съзнанието им? "В името на по-велико дело"? Оправдано ли е да умрат колцина, за да спасим милиони? Има ли гаранция, че предсказание направено днес, ще бъде актуално след 30 години? Може би дори една секунда закъснение за автобуса на най-обикновен банков служител, може да промени драстично бъдещето.

В "Интитутът" са събрани някои от ключовите елементи в творчеството на Краля изобщо - ясновидство, телекинеза, телепатия, насилие над деца, експерименти над хора, тайна организация, която преследва хората със свърхестествени способности. Това оставя усещането за стария зловещ Кинг, когото познаваме от по-класическите му творби като "Подпалвачката", "Кери", "Мъртвата зона". А аз лично много харесвам стария зловещ Кинг и тръпката, която пропълзява по страниците на въображението му. 








вторник, 21 април 2020 г.

"Приспивна песен в Аушвиц" - Марио Ескобар (Ревю)


Заглавие: "Приспивна песен в Аушвиц"


Автор: Марио Ескобар
Издателство: Сиела
Превод: Надя Златкова
Година: 2020

Брой страници: 224



Винаги е много трудно, когато пишеш за книга за холокоста. Но това никога не е било причина да не го направя. Защото вярвам, че в нас е отговорността да съхраним паметта на осъдените да носят различен цвят на очите, кожата или косата от "правилния".
Има нещо общо в книгите, които разказват лични истории от лагерите. Те рядко са дълги и разказват историите си с кратки съобщителни изречения. По-скоро като хроника на събитията, отколкото като художествена литература с биографичен елемент. Но това според мен не е липса на умения или талант. Не е нужно да описваш с епитети ужасите в лагера. Сякаш просто да предадеш телеграфично фактите е повече от  достатъчно, за да изпълни ума ми със страх и ненавист. 

Това е историята на Хелене Ханеман - арийска жена, омъжена за циганин, майка на пет деца. Когато през 1943 година войниците идват, за да приберат семейството й в концлагера в Аушвиц, Хелене като чистокръвна германка получава правото да остане на свобода. Заповедта е само за мъжа й и децата й. Но колкото и клиширано да звучи, коя майка ще изостави децата си в такъв момент. Изобщо в какъвто и да било момент. 
Така че Хелене събира набързо куфарите и тръгва заедно със семейството си към лагерите на смъртта. 

Пътуването до там е ужасно, наблъскани като жвотни в товарни влакове десетки хора измират още по пътя. И колкото и страшно и опасно да изглежда всичко, човек почти изпитва облекчение, че слиза от студения, вмирисан влак. 
Но тогава новият ужас започва - разделянето на семействата, разпределянето по бараките, първия побой, който трябва да ти помогне да разбереш по-правилно ситуацията, в която се намираш. Бараките са ледени, влажни, вмирисани, пълни с паразити и болести, нагъчкани като във влака, с който си дошъл, а обитателите им са крайно негостоприемни, защото още хора в бараката, означава още по-ограничено място. 

Фактът, че Хелене е чистокръвна германка, както и това, че е медицинска сестра, скоро облекчава да известна степен живота на семейството. Тя започва работа в клиниката и скоро биват преместени в по-добра барака с по-гостопримни съкилийници. Марио Ескобар натрапчиво повтаря през цялото време фразата "малко по-малко ужасно". Не "малко по-добре". Не, нищо в този лагер не може да бъде по-добре. Може да бъде единствено "малко по-малко ужасно". 

Няколко месеца по-късно в лагера пристига доктор Менгеле. Той предлага на Хелене да сформира детска градина. Място, където децата ще получават малко повече храна, ще бъдат на топло поне за половината от деня, ще могат да избягат поне за кратко от ужаса в лагера. 

Давя само при мисълта, какво следва. 
Деца от детската градина изчезват често. Най-често близнаци. А страхът е сковал сърцето на Хелене в здравите си юмруци и постоянно й нашепва "Ами, ако утре вземе твоите близнаци?"
Слуховете за жестоките експерименти на Менгеле се носят мрачно из бараките, а случайно видените свидетелства за жестоките му експерименти върху децата са способни да изкоренят и последната капка здрав разум у затворниците. Настроенията са променливи. Детската градина едновременно вдъхва кураж и всява неимоверен страх. А отговорността ляга върху раменете на Хелене. Отговорността за живота на всички деца. Защото тя е ръководителката на детската градина.

Историята на Хелене Ханеман е безкрайно тъжна, задушаваща и мрачна. Всички истории от концлагерите са такива. Трудно се преглъщат. После дълго време горчат. Но има и нещо друго. Любов, надежда, човешки дух, който не може да бъде пречупен.
Виктор Фанкъл каза в "Човекът в търсене на смисъла", че единственият начин да оцелееш в концлагерите е да не се предаваш. Откажеш ли се сам, никой не може да те спаси. паднеш ли духом, свършен си. Затова не мога да гледам на Хелене Ханеман като на губещ. Нейната сила и дух остават непречупени до самия край, за да се противопоставят на нечовешкото отношение на нацистите, за да дадат урок на целия свят. Урок по човечност и любов. 











понеделник, 13 април 2020 г.

"Триумфът на кралицата" - Ребека Рос (Ревю)


Заглавие: "Триумфът на кралицата"



Автор: Ребека Рос
Издателство: Сиела
Превод: Деница Райкова
Година: 2019


Брой страници: 424

След като "Бунтът на кралицата" постави един цялостен завършек на първата книга от дуологията, започнах да се питам, какво ще се случи във втората. 
Така малко скептична зачаках "Триумфът на кралицата" и не бързах особено да я започна, когато в края на миналата година вече беше по книжарниците. 
Е, не е било възможно да бъркам повече. 
Същината на тази история, посланието й, съвестта й се крият именно в "Триумфът на кралицата".

Вероятно повечето от вас са чували фразата, че е лесно да спечелиш власт, но е трудно да я задържиш. Тези думи, разбира се, са били използвани в различен контекст, но в какъвто и подтекст да ги използваш, те винаги ще бъдат верни. 
Революцията е приключила успешно. Ланън са в затвора. Кралица Изолда и нейната свита могат най-накрая да си отдъхнат. 
Но не е точно така. 
Народът на Мевана е живял дълги години в потисничество, кръвопролития, нищета и насилие. Те са обезверени. Че този ад някога ще свърши, че някога ще се съвземат - материално, физически, но най-вече психически от щетите нанесени от клана Ланън. Хората са озверели като глутница вълци, която иска кръвта на техните насилници да се излее по улиците в родните им градове. 

Но каква кралица ще бъде Изолда, ако сляпо се подчини на волята на народа и просто ги остави да отмъщават, докато не се почувстват заситени. А каква кралица ще бъде, ако не послуша народа си? Не се ли бориха толкова дълго именно заради това?
Когато отговорността легне на плещите ти, няма повече лесни решения. Да спечелиш власт е лесно, трудно е да се научиш какво да правиш с нея. 

Всеки трябва да се научи да живее с бремето си. Бриена откри дом и семейство в лицето на Журден, но нейните произход и кръв, будят предразсъдъците на изтерзаните хора от техния  клан. Тя трябва те първа да спечели доверието на новото си семейство. 
Картие все още се свиква с вкуса и задълженията на истинското си име. Да бъдеш Морган означава много неща, да помниш много неща, да приемеш в сърцето си всичката болка, която не си могъл да споделиш с близките си и накрая отново да останеш човек. 

Това е едно от нещата, които харесвам най-много в този роман. Той започва там, където повечето книги свършват. Това е истинската история на Мевана. Да се научиш отново да ходиш с гордо изправена глава, да гледаш напред без страх. Да бъдеш различен от мъчеителите си. Да научиш къде е границата между справедливостта и отмъщението. 
Това е избор и път, по който трябва да минат всички меванци. Но как ще го извървят? Суровият климат, ражда сурови хора. Но нека това не ви заблуждава, в тази книга има много самоотверженост, обич и сила. Тя е изтъкана от състрадание и утеха. 









"Фотографът" - Галин Никифоров (Ревю)


Заглавие: "Фотографът"

Автор: Галин Никифоров
Издателство: Сиела
Година: 2019

Брой страници: 248

"Всеки човек е от племето на смъртта
Антон Апостолов, изключителен фотограф, чийто гений му е спечелил солидна репутация, тръгва по следа, която търси от месеци. Информацията е за легендарен ръкопис от XVIII век, в който се описва как може да бъде видяно Лицето на Смъртта. Автор е средновековният алхимик Нино Голярди, прекарал петнайсет години в Африка в племето на нилотите. Преди да напусне Африка, Нино създава своя ръкопис – произведение, което накъсва на три части, за да не попадне то никога в ръцете на погрешните хора. Антон чувства, че е по-близо до това да открие и събере всичките три парчета, отколкото някой някога е бил преди него.
Но докъде може да стигне човек в търсене на вечната красота? И какво остава от човека, когато недостижимото бъде достигнато? "


Ако прочетете анотацията на "Фотографът" и не сте се сблъсквали досега с творчеството на Галин Никифоров, вероятно някоя от първите ви асоциации ще бъде Дан Браун. Моята беше такава.  Тъй като не съм особен фен на книгите на Браун, бях малко скептична, какво толкова му харесват и на Никифоров.
Е, след "Тяло под роклята" и "Лисицата" ми е ясно вече. 


Всичко
Всичко му харесват. Книгите му са изпипани, идейни и разкошно написани.
"Фотографът" не прави изключение, макар и по-скоро да оставя усещането за разказ, отколкото за роман.
Всъщност анотацията към книгата е чудесна. Не мисля, че би могла да бъде по-конкретна и добре написана. Но това не променя факта, че зад тези изречения се крие много повече, отколкото можете да си представите.


Сюжетът в книгите на Никифоров не е водещ. И това е едно от нещата, които харесвам най-много у него. Сюжетът е по-скоро скелет на истрията, която разказва в действителност. "Фотографът" не се отклонява от тази идея.
Това не е просто история за издирване на древен ръкопис, който може да разкрие част от тайните на живота и смъртта. Нито е просто манифест за изкуството на фотографията.
Тя е много повече.

Антон Апостолов е професионалист и фотограф по призвание, ако мога така да се изразя.
За него фотографията не е средство за препитание, а живот. Безбройни са пътуванията му в различни отдалечени кътчета на света, където търси единствения, неповторим кадър.
Апостолов е целеустремен, амбициозен, безскрупулен, циничен до мозъка на костите си, потаен и оттегчен от хората и живота. Когато си видял толкова много, когато притежаваш колекция от многообразието на живота, ти се струва, че си видял всичко. 

 

 Докато чета, ми се струва, че образът му е изграден много повърхностно и клиширано. Но това е по-скоро желан ефект. Никифоров обича да си играе с клишетата, превръщайки ги в нещо неустоимо, от което читателят да не може да откъсне поглед.

Апостолов тръгва по следите на мистичен ръкопис, който описва как може да бъде видяно лицето на Смъртта. А защо не и да бъде запечатано на фотолента. Историята ни препраща между миналото и настоящето. Върти ни между легенди, мрачни ритуали и още по-мрачни души.

Възможно ли е да нбъде направена снимка на Жената с косата? На какво е готов един фотограф, за да заснеме такъв кадър? И какво му остава след това? Възможно ли е да се срещнеш лице в лице със Смъртта и да останеш жив, за да разкажеш за нея?
Как изглежда смъртта?
Имате само 250 страници, за да си отговорите.

"Софийски магьосници: Вещиците от Витоша" - Мартин Колев (Ревю)


Заглавие: "Софийски магьосници: Вещиците от Витоша"



Автор: Мартин Колев
Издателство: Сиела

Година: 2019
Брой страници: 312

Ето така започна карантината за мен. И да ви кажа грам не се оплаквам. 

Когато прочетох "Софийски магьосници" си казах: "Дано тази книга се превърне в поредица", защото идеята на Мартин Колев е едновременно супер свежа и носи приятно old school усещане. И вече трета книга подред съм на това мнение. 

Добре дошли в една София, която винаги сте подозирали, че съществува, но никога не сте виждали. Е, със сигурност сте забелязвали малките знаци - магичната аура, която витае около някои невзрачни на пръв поглед хора, разни гризачи, които уж прибягват покрай блока, но изведнъж се спират и ви гледат така че аха-аха и ще ви проговорят, малки заведния, които като че ли нарочно са маскирани да се слеят със сивата фасада на сградите около тях, за да ги подминава винаги погледа ви и странната атмосфера, която витае вътре, ако все пак нещо ви дръпне и ви накара да влезете. Или как понякога облаците като че ли заобикалят някои хора, все едно слънцето ги следи с поглед.

 
Но нали сме големи хора и не вярваме в приказки, та все махваме разсеяно с ръка и си казваме "Въобразявам си разни неща"
Е, Мартин Колев вярва в приказки. За щастие. И ги разказва с удоволствие. 

След като Бриан няколко пъти спаси света, беше време да му дадем малко почивка. Нека не забравяме, че той е все още чирак. А и огромното магьосническо наследство, оставено му от Налъмов, като че ли му дойде в повече. Дневникът на дядо му, пази в себе си много тайни. Опасни тайни. Тайни заради, които Бриан отново е преследван. Но нали Буря си е предвидлива, та бързо го укри, за да не го сгащят лошите, преди да е готов.

И в този момент за моя огромна радост на сцената се качи отново не кой да е, ами онзи безпътен странник Свилен, който винаги има вид на човек, на когото не му се занимава с нищо, но накрая помага, нали, от него да мине. 
Този път Свилен се връща с гръм и трясък. Някой чупи Печатите. Онези, които пазят света на хората от демоните. Тънка граница дели нашия свят от този демоните. И всяка година в дните на зимното и лятното слънцестоене тази граница изтънява до прозрачно було, тънка паяжина,която може да бъде скъсана само леко подухване. И единственото, което ни пази, са Печатите. 
Повечето Печати вече са унищожени, а слънцестоенето приближава. И ако искат да спасят отново света ще трябва за пръв път магьоници и вещици да работят заедно. 
Макар че би трябвало да са на една страна, открай време магьосниците и вещиците имат търкания помежду си. Маговете смятат вещиците за твърде несериозни, вешиците път смятат магьосниците за твърде високомерни. Но Свилен като че ли е на път да се превърне в свързващото звено между тях. 
Друг е въпросът, дали ще успеят да се примирят с различията си и да огладят малко острите ръботе на характерите си.Също така Свилен ще трябва първо да омилостиви и приятелите си, както и Ванина, защото ако си спомняте той просто си хвана един ден шапката и каза: "Аз тръгвам". И замина.
Да ви призная, Свилен ми е един от любимите персонажи. И тъгувах малко, когато във "В сърцето на Странджа" Мартин Колев го извади от шахматната дъска. Добре, че там имаше книга-игра, та бързо се омилостивих и зачетох.

В този ред намисли едно от нещата, които ми харесаха наистина много в третата книга, е именно това, че Мартин Колев разгърна вътрешния свят на Свилен. Показа ни го такъв, какъвто е, без камуфлаж и оправдания. Даде ни историята и емоционалната тежест, която стоеше зад неговото решение да замине. Насочи светлината към всичките му недостатъци и грешки и му помогна да изплува от плаващите пясъци, в които сам затъваше упорито.
А начинът, по който свърши "Вещиците от Витоша", направо крещи, че ще има четвърта книга. И толкова по-добре. 







четвъртък, 9 април 2020 г.

"Към небето" - Брандън Сандерсън (Ревю)


Заглавие: "Към небето"


Автор: Брандън Сандерсън
Издателство: Studio Artline
Превод: Цветана Генчева
Година: 2019


Брой страници: 480


Няма значение в какъв жанр пише Сандерсън - крими, фентъзи, фантастика, YA. Резултатът винаги е забележителен. 

"Към Небето" не прави изключение и дава началото на една отлична фантастична история. 

На пустинната планета Метален Рой дълбоко в пещери под повърхността живеят остатъците от човешката раса, крият се в дълбините на планетата и се борят с агресивна извънземна раса, която ги обстрелва постоянно. 
Борбата е безмилостна, но човечеството се е справило с не една и две кризи, така че бавно и полека с бебешщки стъпки, отбраната се подобрява. Постепенно хората се учат да отвръщат на удара. Скоро над повърхността се издига и военната база Висина. А в нея и школата на пилотите - единственота причина хората все още да съществуват. 
Креляните нападат неуморно базата , понякога броя на вражеските изстребители достига до 100. Цифра, която сравнена с военната сила на хората, изглежда наистина грандиозно. 
В тези времена на военно положение най-доброто нещо, което може да направиш с живота си е да станеш пилот. Несъмнено и най-опасното, затова само най-смелите, най-самоотвержените и най-добрите имат честта да защитават близките си от пилотската кабина. 
И ако някой има нужда да бъде пилот, то това несъмнено е Спенса, чийто баща е може би несправедливо заклеймен като страхливец. Израстнала в сянката на баща-предател, Спенса израства като силна натура. Тя е винаги в бойна готовност, смела е до слепота и е готова на всичко, за да докаже, че баща й не е бил страхливец, че тя струва повече от опделението "дъщерята на предателя". 

Но кой би искал дъщерята на страхливеца в своята ескадра? Е, един се нави. Коб с позивна Мелез. Партньорът на Преследвач (позивната на бащата на Спенса). Човекът, който го е убил. Сега Коб е ментор на неговата дъщеря. Единственият, който е склонен да я приеме в класа си. 

Но на Спенса й е отказано всичко друго, тя няма право да спи в академията, нито да се храни там. Всичко около нея крещи "Махай се оттук. Нямаш място сред нас!", но дори и така, тя не е готова да се откаже от целта си. 

Академията сама по себе си е едно изключително опасно място. От всяка учебна ескадра от 10 души в края остават едва един-двама. Някои биват убити, други напускат сами. 
Ескадрата на Спенса е цветна и многообразна и както обикновено Сандерсън е свършил прекрасна работа с изграждането на персонажите, дори и тези, които не присъстват дълго в повествованието. Всеки от тях носи своите особености и белезите си, които го отличават като характер и действия от останалите, които го превръщат в индивидуалност. 
Спенса я очаква труден път и много конфронтации. Но също така пред нея стоят и приятелство, задружност, подкрепа. В края на това пътуване я чакат истини, болезнени и страшни. Истини, които може да я прекършат. Зависи дали е готова да поеме протегната ръка или да се примири с омразата. 

Когато Сандерсън просто започва тази история, без ясно обяснение какво се е случило и как, защо креляните нападат хората, защо човеците са отлъчени на тази пустинна планета накрая на вселената...изобщо, когато Сандерсън започне история, без да ти даде нужните отговори, за да направиш сглобиш причинно-следствените връзки, които изграждат структурата на този свят и неговото поведение, знаеш, че в края на книгата те очакват много разкрития. Защото при Сандерсън нищо не е случайно. За всяко действие си има причина, зад всяко поведение - история. А аз очаквам тази да стане още по-интригуваща в следващата книга. 

Ако все още не сте чели нищо от Сандерсън, само ще спомена, че би било супер яка идеята да започнете с  "Към небето", пък дори и само заради жестоката ръчно правена 3D корица от дърво и кожа. Артлайн са моите фаворити, когато става въпрос за ефектни корици. Всеки път си мисля, че това е най-страхотната корица евър и следващия път, те отново ме смайват. 




четвъртък, 2 април 2020 г.

"Тази свирепа песен" - Виктория Шуаб (Ревю)



Заглавие: "Тази свирепа песен"


Автор: Виктория Шуаб
Издателство: Емас
Превод: Елена Павлова
Година: 2019

Брой страници: 384


Виктория Шуаб се превърна в един от любмите ми автори с поредицата си за Цветовете на магията. Първата книга "Четирите цвята на магията" бе малко тромава, въвеждаща. Но несъмнено идеята й бе наистина много интересна и загатваща интригуващо развитие. Затова не се и замислих, когато излезе "Сборище на сенки" и си я купих. И се влюбих. Сякаш крилата на Шуаб изведнъж бяха пораснали и тя полетя със силата на вятъра в размаха си. 
И разцъфна окончателно в "Заклинание за светлина".
Сега видя ли нейното име на корица и знам, че ме очаква нещо прекрасно между страниците й. 
Така че без капчица съмнение се сбодих с "Тази свирепа песен" на Коледния панаир на книгата в НДК. Но дори и да не знаех всичко това, разкошната корица на Kontur Creative и поревода на Елена Павлова са повече от достатъчни, за да я прочета. 

Виктория Шауб гради нов свят, не по-малко впечатляващ от този на четирите Лондона. Свят на чудовища. 
Някъде в неопределеното бъдеще светът се е променил след Явлението, което е създало чудовищата. Мълчаи, сънаи и корсаи. Чудовища, които се хранят със живот, страх и души. 
Градът е разделен на две. В едната половина един човек властва над чудовищата и осигурява защита от тях на хората срещу пари, статут и власт - безмилостният Харкър.
В другата половина положението се овладява от семейство, чиито деца са чудовища. Най-страшните от всички - сънаи. 
Кейт Харкър, дъщерята на господаря на чудовищата и Огъст Флик, син на водача в другата половина на града, най-силния поддръжник на Примирието между двете половини се превръщат в неволни врагове и съюзници в тази история.
Двамата "се оказват съученици". Това е една интересна среща. Двама младежи, които стоят от двете страни на барикадата и едновременно с това са опрели гръб в гръб и се бият срешу целия свят, имайки доверие само един на друг. Свирепото човешко момиче и човечното чувствиетлно чудовище. Каква комбинация само, а?
Знаете ли какво умее да прави Огъст? Той яде души. Неговото присъствие кара хората да бъдат искрени, а невъзможно красивата мелодия на цигулката му ги кара да признаят и най-мръсните си тайни, най-черните си престъпления. Тя вади душите им на повърхността, за да може сънаито да ги погълне. 
Ще си кажете не е кой знае какво. Нали Огъст е добричък. Просто ще спре да яде душите на хората и ще се превърне в истински водач на чудовищата. Но Шуаб е безмилостна. Няма спасение от тази чудовищност. Ако Огъст престане да се храни, което повярвайте ми той е опитвал, когато гладът окончателно го завладее, последствията са катастрофални. Мнозина губят живота си, без значение, дали са невинни или виновни. Сънаито се храни, докато не загуби себе си в този пир на смъртта.

В същото време Кейт е най-обикновено момиче, което е израстнало в сянкатана свирепия си баща. Тя е всичко, което Огъст мечтае да бъде. Човек. Но за да оцелее в своя свят, е принудена да се превърне в кръвожадно подобие на своя баща. Той е единственото семейство, което има, което познава. Затова тя е готова на всичко, за да получи одобрението му. И се справя прекрасно. Кейт е жестоката принцеса на града. Тя няма приятели, но определено не искате да бъдете нейн враг. 

Кейт и Огъст ще бъдат принудени да бягат с цената на живота си, защото стойността на Примирието е изтъняла до прозрачно було. На някой му е писнало да се съобразява. И какъв по-добър начин от това, да убиеш дъщерята на Харкър и да натопиш синът на Флик. Идеалният начин да обявиш Примирието за невалидно и да започеш война.

Героите на Шуаб носят онази искра, който ме кара да тръпна в очакване. Не че са безстрашни. Или перфектни. Не. Те са нещо много по-интригуващо. Те са свирепи и гладни за живот. Те са готови да се борят за своето оцеляване. И не са сами. Силата е в слабостите ни.

Типично в стила на Шуаб, "Тази свирепа песен", започва малко мудно, първите страници са по-скоро описателни, отколкото дейни, за да въведат читателя в света на чудовищата. Но това, което следва компенсира многократно тези някоко страници. Действието е динамично  и изпълнено с обрати. Атмосферата е мрачна и заплашителна. А музиката, която се лее вълшебна.