"Момичето, което обичаше Том Гордън" не е от най-емблематичните за Кинг книги като "То", "Куджо", "Зеленият път" и т.н., но определено си заслужава да бъде прочетена. Толкова много жажда за живот и искрена борба за оцеляване е събрана в тия няма и 200 страници, че те карат да се замислиш, дали ще имаш сила да се бориш така ожесточено за живота си, както невръстната Триша. Чак е плашещо. Кинг забива думите си като вретено в ума на читателя, превеждайки го през този ад, заедно с деветгодишното момиче, превръща го в пряк наблюдател, в симпатизант, в рефер, почти в участник в борбата за оцеляване. Разгръщам страниците жадно, настървена да науча какво очаква Триша след завоя, когато се обърне, за да проследи посоката, когато се събуди, когато заспи и се върне в спомените си. Кинг, верен на себе си, отново използва за основа на новелата си простичките човешки емоции - онова, което ни прави човеци, което кара кръвта ни да циркулира, което ни кара да дишаме, да се надяваме, да живеем. Изтъкава нишка по нишка пътят към спасението на малкото момиченце като вплита всяко едно мъничко потрепване, всяко ожулване, всяко пропадане и изправяне - превръща ги в спасително въже. Но спасителното въже само по себе си е просто въже. Докато не протегнеш ръце и не се издърпаш със собствените си сили по него, си остава едно най-обикновено безполезно въже.
Когато чета книга на Кинг, сякаш чета редовете в човешката душа - без орнаменти, украшения и завъртулки, с простичък и толкова естествен почерк, лесен за разчитане и като нагорещено желязо, готов да се отпечата в собствената ти душа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар