Никога не съм обичала разказите, но това не са разкази, това са груби, сурови истини. От ония бодливите, дето издират кожата, режат костите и се забиват право в сърцето, в дробовете, в мозъка. От тия разкази боли, но това не означава, че имам право да им обърна гръб. Не може. Тия разкази трябва да се четат.
Чета, преглъщам горчилка и не мога да ги оставя.
Толкова буйни, немирни, толкова трънливи, кървави, толкова наситени, та чак не можеш да ги смелиш. Но трябва да се четат. Трябва и да се помни. Макар историите да не настояват за историческа достоверност, този сборник разказва за ония тъмни, бурни времена, когато всички се опитват да разкъсат Македония - грубо, брутално и безмилостно, да я откраднат като булка, да я обезчестят и присвоят. Разкази, излети като изповеди, изтичат от страниците на това книжле - толкова малко, толкова тънко, а тежи като канара в ръцете и ума.
С последния разказ съм опустошена, разпиляна на парчета, точно както Петър Делчев обещава на корицата. Другите някак успях като че ли да ги преглътна. Но образът на Балканската мадона, която никой не нарисува, не мога да забравя - бременна, с пистолет във всяка ръка и нож в устата, изправила се пред турците, погната от клетвата на своите съселяни, децата им от кръвния данък да освободи. Писъкът, ревът пронизал небето на същата тая жена, спасила децата на цяло село, оставена на произвола да роди първата си рожба пред безжизнените погледи на мъртвите турци, орисана да целуне мъртвото чело на детето си...такъв рев отеква през вековете и остава в душите.
Липсваше ми тая литература. Сега се отприщва нова вълна. В библиотеката оттатък чакат "Калуня-Каля" и "Караджата". Но преди тях, мисля да продължа с "Трънски разкази". Всяко нещо по реда си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар