петък, 2 март 2018 г.

"Момичето, което изпи луната" е новата ми любима приказка

Отдавна търсех книга като "Момичето, което изпи луната". И не очаквах именно тя да бъде тази книга. Вероятно никога нямаше да я прочета, ако не бяха Издателство Orange Books. Уважавам решението им да запазят оригиналната корица,  защото тя наистина е прекрасна.

Напоследък приказки не липсват в книжния свят. Много приказки бяха изтупани от праха и прекарани през личната призма на наелия се с тежката задача автор да вкара нови персонажи в отеснялата рамка на старата приказка. Много нови магични светове бяха създадени, които разказват чудати истории за вълшебства, герои и принцеси. И всяка една от тях някак напомня по малко на света извън приказките или директно се влива в него.

"Момичето, което изпи луната" е нещо различно, нещо толкова различно, че бих я нарекла прекрасна старомодна приказка. Толкова отдавна не бях чела такава. В нея няма излишна оригиналност, просто топлина, магия и въображение. О, и звънлив чистосърдечен смях.


Тя е като рецепта за отвара за уют. Сред страниците й ще намерите всяка нужна съставка, за да заклокочи весело гърнето на вещицата. Разбира се, има вещица - Зан, която е стара или млада, зависи кого попитате, сприхава и много любвеобилна. Има и дракон - Фириан, който не е много голям и страховит. Всъщност е доста дребен,  но в сърцето му гори такъв огън, че аз бих внимавала около него. Има и чудовище, блатно чудовище, голямо, огромно, с много пипала, старо колкото света или светът е стар, колкото него. Не е много сигурно, защото Глърк винаги казва, че той и светът са едно и също, едно цяло.


После в блатото се настанява едно бебе и обърква всичко. Едно бебе, което Глърк не иска дори да погледне и което не може да спре да прeгръща. Едно бебе, което е влязло толкова дълбоко под кожата на старата Зан, че не е искала да го остави при новото му семейство и когато козето мляко свършило го нахранила с луната.  Бебето събрало толкова много магия в себе си, че Зан нямала друг избор освен да го задържи и да го отгледа. Съответно Глърк и Фириан също нямали избор. И честно казано след години и двамата били сигурни, че дори и да имали избор, те пак щели да задържат малката Луна с нейните игриви черни къдрици и огромни любопитни очи, които потъвали все по дълбоко в сърцата на новото й вълшебно семейство.


Чудите ли се, откъде е дошло това дяволито бебе, което нарушава мира и спокойствието в блатото с пакостливата си натура? Ами от Протектората, разбира се. Там, над Протектората, от години небето е застлано с огромен сив облак тъга (естествено, че е сив, какъв друг може да бъде облак тъга), защото всяка година в един определен ден, най-малкото бебе в града трябва да бъде принесено в жертва на вещицата от гората, която преди години възпламенила близкия вулкан и изсипала огън и жупел върху всички наоколо. И сега, за да умилостивят вещицата всяка година хората от Протектората оставят най-малкото бебе в гората за нея. Това са толкова много години тъга...Представяте ли си, какъв голям облак са направили? Ужасен е, нали?

Объркахте ли се? Някакви хора оставят бебета в гората за вещицата. А уж вещицата е баба Зан, която прибира бебетата и ги отнася към новите им семейства. Надявам се, да сте се объркали. Четете, за да подредите пъзела. 

Деня, в който започнах книгата, прибирайки се от работа се замислих, колко жестоки всъщност са хората от Протектората, оставяйки беззащитните пеленачета в гората, където дебнат много по-страшни неща от вещицата. Замислих се, колко много смърт тежи на съвестта им. И се зачудих, дали тази жестокост приляга на останалата част от историята. И после се върнах назад в годините, когато самата аз бях малко момиченце и си спомних за приказките, които слушах в онези години. В тях също имаше жестокост, но тогава не ми правеше особено впечатление. Не се трогвах и не обръщах внимание на страшните аспекти от живота, които надничаха иззад буквите. Всичко беше наред, защото това е приказка. Като тази. И няма от какво да се притеснявам. Странно е как години по-късно започнаха да ме дращят отвътре тези детайли, когато вече неизбежно прилагам сюжета на историята към калъпа на истинския живот. Малко ми липсва онази неосъзнатост, която притежавах преди години. 

 

Но дори и приемайки тази жестокост със сегашния си акъл, аз пак харесвам безкрайно много тази книга. 

Тази приказка си има всичко. Вълшебство в изобилие, смях на корем и много топлина, с която да ви облее. Има си добър старомоден злодей, който не бърза да се разкрива още в началото. И най-вече очарователен край  - съвсем предвидим. Толкова предвидим, че ми напълни сърцето, защото се уморих от големи обрати в края на историята, които да се чудя как да ги подредя с емоциите си след това.

Признавам си, наистина не очаквах това и останах много доволна, като заситена котка край камината.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да д...