сряда, 2 септември 2020 г.

"Къщата на духовете" - Исабел Алиенде (Ревю)

           


        
Заглавие: "Къщата на духовете"

    Автор: Исабел Алиенде

    Издателство: Колибри
Платформа: Storytel
    Превод: Венцислав Николов

    Брой страници: 448
Година: 2019

Имам особена история с Алиенде, макар това е първата нейна книга, която чета. Връщайки назад лентата, сега си давам сметка, че подсъзнателно я избягвам години наред. Заради злощастния ми отит с Маркес. В ранните си студенткси години, когато си купувах само и единствено стари издания на "доказали се с времето писатели", нека го наречем "класическия" ми период, реших, че е време да прочета един от постулатите в латиноамериканската литература - "Сто години самота" на Маркес. Няма да задълбавам много в тази тема, защото ми е болно място.
Дали, защото просто не й беше тогава времето и не бях с правилната настройка, дали заради гигантските ми очаквания, дали защото нямах представа в какво се забърквам или просто защото не е моята, но не можах да оценя по достойнство тази вечна и толкова коментирана класика. Онзи момент постави едно клеймо в ума ми върху латиноамериканската литература. Този момент, както и последвалия злощастен опит да прочета една книга на Букай, която се подвизаваше в библиотеката на сестра ми. 
Докато един друг голям испаноговорящ писател не открехна отново тази врата за мен преди няколко години - Карлос Руис Сафон. 
Но за жалост, когато човек започне веднъж да избягва една тема, опасенията  от повторно разочарование са значителни, толкова, че чак ме беше страх да не си разваля красивото усещане от стила на новооткритата си любов към творчеството на Сафон. 

И така поради ред причинии години по-късно реших да открехна още една врата към друго голямо име на латиноамериканската литература. И срещата ми с Алиенде се оказа едно продължително и магнетично ухажване, което завърши със силна привързаност.
И си мисля, ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щеше да е една от любимите ми книги. 

"Къщата на духовете" започва като приказка за едно зеленокосо момиче с покосяваща красота, за нейния вуйчо авантюрист, малката й чудата сестра, за един амбициозен млад и влюбен до лудост мъж и за едно куче - Барабас. И прераства в една натуралистична и жестока история за любов, насилие, идеали, еснафщина и разбира се, духове. 
Исабел Алиенде проследява четири поколения от дългата потомствена линия на едно семейство, което преживява бури, загуби, мъчения, споделена и несподелена изгаряща любов, живот и смърт, оплетени в едно, желание и отвращение, изтъкани в една и съща длан. Тази книга е животоописание и в същото време носи динамиката, вълнението и силата на самия живот. Ту катери своите върхове триумфиращо, ту пълзи изтощено в калта.
А краят ни довежда до кървавия военен преврат на Пиночет, излял се по страниците й като суров разказ за тези мрачни, жестоки и брутални години, на които самата Алиенде е била свидетел.

Стилът на Алиенде е нежен като коприна и твърд, където е необходимо, нейното перо умело може да предаде направо в

душата на читателя всяка интонация и чувство, всеки нюанс дори и на най-тривиалните реплики. А фактът, че тази история е нейният дебют, сам по себе си обяснява това, че днес тя е едно от най-коментираните имена в литературния свят. Роля в този силен страт играе несъмнено и историята на нейното семейство, което е било пряко замесено в събитията от онези години (президентът Салвадор Алиенде е брат на баща й).
 "Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен", казва самата Алиенде за своята първа книга.

В началото на тази история се питаш как ли ще свърши. Ще свърши ли изобщо? Нима животът спира? Къде ще бъде последната точка. 
Ами как къде! В началото. Точно като кръговрата на живота. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар