"Пътник за един ден" - Джеймс Гудхенд (Ревю)

Заглавие: "Пътник за един ден"

Автор: Джеймс Гудхенд

Издателство: Бард

Превод: Дарина Фелонова

 

Брой страници: 448

Година: 2025

 

 

Тази книга дойде като изненада при мен. Много приятна изненада.

По принцип избягвам сюжети свързани с пътуване във времето, но трябва да призная, че Джеймс Гудхенд е създал много интересна концепция за времето в своята история. 

Главният герой, Алекс е деветнадесет годишен младеж, влюбен до лудост в приятелката си Холи, който е на път да влезе в университет. Но след един неочакван сблъсък свързан с жесток побой, животът му се обърква тотално. И като казвам това имам предвид буквално. На следващата сутрин се събужда в мръсна мизерна стая и постепенно осъзнава, че са минали 15 години от предишната нощ. Преди още да е успял да разнищи тази мистерия, нощта пада и на следващата сутрин отново се събужда на непознато място в различна година, още девет години по-късно. Алекс започва да прескача всеки ден в различен епизод от кашата, в която изглежда се е превърнал живота му.  Всеки следващ ден е премигване в различен ден от бъдещето, който му открехва истината за това, колко много хора е наранил и колко много пътища са се затворили зад гърба му. 

А чувството да живее този чужд съсипан живот без да има ни най-малка представа как се е стигнало до там е непоносимо. През цялата книга една нишка свързва всички епизоди - любовта му към Холи. Тя е човекът, който търси във всеки един свой ден и тя е мечтата, която се надява да осъществи, тя е това, заради което иска да поправи всички ужасни грешки, които е направил в неизживяното си минало. Тя е неговият лек. 

 

Алекс трябва да събере пъзела на разпиления си живот, да поеме отговорността за решенията, които все още няма представа, че е взел и да потърси начин да залепи счупените парчета. 

Но възможно ли е миналото и бъдещето да бъдат променени? 

Логиката в сюжета ляга върху теорията за котката на Шрьодингер. Докато човек не отвори кутията няма представа, дали котката вътре в жива или мъртва. Възможността за промяна не се крие в дребните детайли и в малките жестове.  

Джеймс Гудхенд  внушава идеята, че промяната не е просто дребно незначително събитие, което преобръща хода на история. Промяната е стремеж, човек да постъпи по различен начин, да се отклони от пътя на историята, да вървиш срещу насрещни вятър. Промяната е процес, който изисква отдаденост. А добрите решения водят до добри решения и обратното.

Имам няколко много интересни и приятни детайла в книгата.

Книгата си върви с вграден плейлист. Заглавието на всяка глава е име на песен, която може да си пуснете, докато четете. 

Пъзеловидната структура на книгата помага за надграждането на напрежението и очакването от развръзката. 

Концепцията за структуриране на времето, която използва   Джеймс Гудхенде много практична и идейна.

Всеки ден Алекс трябва да измисля някакви глупави оправдания пред хората в живота си, за да ги разпита кои са, откъде се познават и колко близки са.

От друга страна това дава на Джеймс Гудхенд възможност да отваря големи житейски теми и да размишлява посредство своите герои върху тях - за прошката и загубите, какво е да се чувстваш изгубен, да нямаш цел и посока, за изкуплението и порочния кръг, от който е страшно трудно да се откъснем, за лошите решения, за зависимостите, за демоните от миналото, за страха и самотата, за домашното насилие и домиращите партньори. Всичко това е вплетено много елегантно и ненатрапчиво в историята, но с пълната си огорчителна тежест. 

"Пътник за един ден" е книга, която ме изненада и определено бих ви препоръчала. 

"Империята на вампира" - Джей Кристоф (Ревю)

 

 

Заглавие: "Империята на вампира"

Автор: Джей Кристоф

Издателство: Artline Studios

Превод: Яна Грозева

 

Брой страници: 1008

Година: 2026

Познавам творчеството на Джей Кристоф още от трилогията му за Миа Корвере "Нивганощ", която също беше много интересна, а после и от съвместния му проект с Ейми Кауфман трилогията  "Досието Illuminaе", която има много интересно оформление и идея. Но трябва да призная, че "Империята на вампира" превъзхожда всичко, което досега Кристоф е създал. На първо място трябва да отбележа, че е надградил писателските си умения (нещо, което не смятах за нужно, защото "Нивганощ" сама по себе си е страхотна), създавайки една прекрасно балансирана история без липси в лицето на "Имприята на вампира", Обичам жанра, чета много фентъзи, но наистина отдавна не бях чела така жадно книга. 

Запознаваме се Габриел дьо Леон в килията му в тъмницата на императрицата на вампирите. А тази книга е своеобразен разказ, разпиляно пътуване, което ни разхожда напред и назад във времето, разкривайки късчета от историята на Габриел.

Първата част на книгата е пълна с кръв, жажда за доказване и циничен черен хумор от любимия ми вид. Габриел не спира да ме изненадва с "лъчезарното" си присъствие, абсолютната липса  на здрав разум и пълна невъзможност да вземе добро решение. Всяко едно от тези качества забърква перфектната тинктура от смях и адреналин.

Но не се подлъгвайте по лекотата и размаха, с които Кристоф разказва. С напредване на повествованието, усещането за нещо съкрушително се прокрадва скрито в мрачните кътчета на историята. Кристоф ти подарява надежда и заедно с това ти обещава погром.

Действието се развива с кинематографична яркост. Живи диалози, които благодарение на прекрасните илюстрации в книгата оживяват във въображението ми, докато чета. С абсолютно същата вещина е изграден и света на Елидейнската империя - реалистичен, исторически издържан, смислен и логичен, дом за неговите герои. 

Блестящо се е справил и с изграждането на персонажите си. Кристоф работи с неголям арсенал от причудливи герои в началото и не проявява особена милост към миналото, настоящето и бъдещето им. В една проядена от чудовища и пороци империя, надеждата е просто крехка лъжа. Това отношение към собствените му герои му позволява да отвори темите  за алкохолизма, домашното насилие, религиозния фанатизъм и ужасите на войната, без да ги натрапва у читателя. 

Габриел дьо Леон не е герой в обичайния смисъл на думата. Той е окаяник, който в различните части на книгата е загубил различни важни неща, които едно по едно са довели история до момента, в който попадаме още на първа страница. Габриел изглежда като човек, който сякаш е загубил пътя си, но изпод пиянските изблици, арогантността и отчаянието прозират чест, грижа и силен вътрешен морален кодекс, който надхвърля категории като приятелство и братство. Не е нужно да го харесате, а просто да пропаднете в заешката дупка заедно с него. А това, повярвайте ми, е неизбежно. 

 

 В заключение мога само да кажа, че "Империята на вампира" е книга, която напълно съответства на читателския ми вкус. Не усетих липса или излишък, насладих се на завладяващото и ексцентрично пътуване в спомените на главния герои, което ми подари пълноценно изживяване с цялата емоционална палитра, на която е способна една книга. Извървях с него целия път и съпреживях всяка една шега, загуба и споделен миг щастие. 

 

Оформлението на българското издание е наслада за окото и истинско удоволствие за читателя. А сега трябва някак да събера сили и търпеливо да изчакам следващата част, което не ми е ясно как ще стане. 

 

 

 

"Подслон за блуждаещия ум" - Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова (Ревю)

 

Заглавие: "Подслон за блуждаещия ум"

 Автор: Делян Недев, Диляна Йорданова, Стоян Новаков, Явора Руменова

Издателство: Потайниче

 Брой страници: 340

Година: 2025

Обичам хубавата жанрова литература, особено когато е и българска. Познавам творчеството на  Стоян Новаков и  Делян Недев още от общия им сборник "12 фантастични разказа с неочакван край", който също е много хубав впрочем. Сега се завръщат с нов сборник и в разширен състав. Към тях се присъединяват  Явора Руменова и Диляна Йорданова. А как пишат тези момичета, ако знаете!. Ще ви скрият шапката. 

За жалост българската фантастика все още витае някъде в небитието у нас. Искам повече да си говорим за смислена българска жанрова литература. И най-важната причина е, че този сборник го заслужава. Вътре няма слаб разказ, няма компромис, няма липса. Което за мен е голяма рядкост. 

Сборникът е разделен на четири части по една за всеки автор. 

Делян Недев поставя читателя в шест различни сета от бъдещето, които отекват и в миналото като почти заглъхнало ехо. В този сборник той е доста жесток и безмилостен към своите герои, но такъв е и животът, дали сега в тази реалност, дали в бъдещето или в някой паралелен на нашия свят. Делян разглежда темата за границата, която сме готови за прекрачим по различни причини - от жажда за изкуство, за власт, от стремеж да останем вечни,  да нараняваме, да диктуваме, да надделяваме. Най-силно впечатление ми направиха разказите "Като за изложба", които интерпретира идеята за генното инженерство като изкуство и "Да бъдеш Бог е толкова човешко", в който всичко е обърнато с главата надолу. Много свежо впечатление ми направи това, че Делян се заиграва с религиозната митология и мястото на Бог в съвременното ни общество.

Следващите пет разказа в книгата принадлежат на Диляна Йорданова. Тя се впуска дълбоко в недрата на човешките емоции и психика. Диляна използва класически фантастичен сценичен арсенал и това също много ми харесва - видео игри и виртуални симулации, импланти, паралелни светове. Тя задава въпроси и за разлика от много други, предлага и отговори на различни съвсем реалистични сценарии от близкото и далечното бъдеще. Какво ще се случи, ако сбъднем някои от най-смелите си мечти в научен аспект. Но отговорите ще оставя на вся сами да откриете. Нейните разкази се фокусират върху емоционалната интелигентност и човешката чувствителност. Страшно много ми хареса разказа "Гости с преспиване", който разгръща пред нас един свят лишен от слабост и нестабилност, един свят, в който страховете и несигурността нямат място и ако не можеш да ги пребориш, нямаш място и ти. Един свят, който предлага пълно заличаване на идентичността, защото ние сме изтъкани от човещина и емоции. "Психостюми" интерпретира същата идея, но от различен ракурс. Искало ли ви се е да нямате сценична треска, да не се притеснявате на първа среща, да покажете ама наистина най-доброто, когасто отивате на интервю за работа? Би било страхотно, ако можехме да регулираме всички тези шантави хормони, които ни карат да се притесняваме, потим, да треперим, да не мислим и да се излагаме редовно. А мислили ли сте какви биха били последиците от това? Диляна Йорданова ще ви разкаже.

Стоян Новаков поема щафетата от Диляна Йорданова и споделя с нас на свой ред пет разказа. Пет разказа с коренно различно настроение, фабула и идеи, с което оставя в мен усещането за подреден хаос и намека за всички идеи, които извират във въображението му и имат нужда да бъдат споделени. Трудно ми е да обединя неговите разкази под една шапка, толкова са различни, но това което мога да кажа е какви теми го вълнуват и болят - свободата на словото ("Енола Рот"), силата и дълбочината на детското приятелство ("Лятна песен"), абстрактната начупена форма на съзнанието и странстването, търсенето и разбирането на човека към света ("Последните дни на Джакомо Балди"). Стоян експлоатира идеята за навлизането на ИИ в нашето съвремие и създава различни възможни сценарии в бъдещето. Той поставя акцентът върху несъвършенството на изкуствения интелект, безапелационната вяра в него и последиците от произлизащите грешки ("Облак 09" и "Залезът на Есна") 

Моите лични фаворити са "Лятна песен", заради силата на емоцията и именно "Облак 09", заради контрапункта, който Стоян създава, предизвикан от вече започналия loop около навлизането на ИИ в нашия живот. Ако трябва да бъда честна към този момент  "Облак 09" ми се струва най-плашещо реалистичен сценарий за близкото бъдеще. Надявам се, Стоян да не се окаже пророк.

Честта да завърши този сборник се пада на Явора Руменова. Тя поднася на читателя четири разказа, един от които почти с обема на кратка новела. И макар че в този сборник слаб разказ няма, при всеки един от другите трима съавтори нямах затруднения да избера, кои истории са ми въздействали най-силно. Не така стоят нещата с Явора. Тук изборът ми е много труден. Затова ще мина накратко през всеки един от тях. Нейните разкази изследват вътрешния свят на човека и преходността на живота. 

"Карантина" ни пренася в един самотен свят в рамките на един малък град, който след някаква неясна зараза са останали да обитават само двама думи. Един войник, който верен на честта си изпълнява заповедите на своите командири и пази заразата да не излезе от рамките на населеното място и един възрастен мъж, който е загубил всичко и иска по един или друг начин да напусне това празно и забравено от бога място. Чувството за самотата и загубата в този разказ, за безизходицата е превземащо мисълта. Изключително емоционално въздействащ.

Настроението малко се променя във "Всичко тук ми харесва", чието заглавие идеално описва и моето мнение за разказа. Много интересна история, която ляга върху теорията за пътуването във времето. Много ми хареса, че Явора е подходила умно и е използвала силните страни на сета, който има. Защото историите за пътуване във времето са преди всичко цикличност и кръговрат, както и последствията, които възникват, ако бъде нарушен. Разказа притежава хубав морален контрапункт, който държи читателя в напрежение. 

След него Явора става безмилостна. "40-04" е посветен на жестокостта и разрушителността на войната, като фокусът пада върху силата на командната верига и обезличаването на обикновения войник. Много силна и сурова история за обезсмислянето и принизяването значимостта на човешкия живот.

Сборника завършва с "Адам", който поставя и своеобразно начало на света, който четиримата съавтори заедно изграждат. 

 

Обичам книги с такава фантазия. Които те карат да мислиш, че вселената е необятно място, че е просто прашинка от вечността и всичко е възможно. И в същото време те приземяват и ти напомнят колко много се изгубили като общност, като ценности, като душевност и колко много още имаме да губим. Или иначе казано, не сме все още напълно загубени.

Освен четиримата фантасти, искам да поздравя и издателство Потайниче. Оформлението на книгата е много хубаво. Харесва ми корицата, особено много ми харесва концепцията -  сборникът има ударно начало, добре балансирано съдържание, интересни идеи и е абсолютен page turner. Тази книга дава именно това, което обещава и заглавието  - подслон за блуждаещия ум. 

"И леглото ни е зеленина" - Виолета Радкова (Ревю)

 

Заглавие: "И леглото ни е зеленина"

 Автор: Виолета Радкова

Издателство: Жанет 45

 Брой страници: 432

Година: 2024

"И леглото ни е зеленина" е чудовищно добър дебют. Виолета Радкова ни праща един век назад в размирното време на войни, гонения и бягства и ни пуска по лъкатушещата пътека н Кляндовия род - поколение след поколение. Историята се фокусира върху живота на големия син на Атанас Кляндов - Иван. И не подминава нищо - училищните му неволи, ранната му женитба, невероятното пътуване към Америка на борда на най-известния кораб на света, последвано от живота на Иван в Америка, работата му в арменската сладкарница, запознанството му и чувствата му към Хейзъл, та чак до връщането му в България и животът след него и всичко това е придружено от историческите събития на епохата и движението на засегнатите от войната региони. 

Но това е само една прашинка от този роман. Виолета Радкова е създала нещо забележително и идейно, в нейния роман ще откриете онази универсалност, която го издига отвъд българското, отвън историческото, засягайки и различни вселенски и житейски теми - за изборите, които правим, за наследството, което получаваме и оставяме на тази земя, за смисъла на ...ами, на всичко, на всяко едно малко решение и колосален избор, който правим в този живот. 

"И леглото ни е зеленина" е роман без време, Виолета Радкова изгражда паралелни светове в своята история, които акцентират върху силата на изборите, които правим. И е успяла да сътвори това по изключително деликатен и ненатрапчив начин, толкова естествен, сякаш всеки от нас живее в това безвремие на паралелни реалности. 

Простете ми, че така задъхано изброих част от сюжета в началото. В интерес на истината, това е без абсолютно каквото и да било значение. Тази книга е семейна хроника, пътят е важен, но по-важно е това, което се случва покрай пътя. По-важно е това, което извежда героите на самия път, това което ги свързва и противопоставя. Това, което ги отклонява, това, което ги кара да живеят, това което ги бута от пътя, което ги движи. Тази нишка в книгата на Виолета Радкова е милостта и всичките й зелени оттенъци (ще я откриете навсякъде, в плътната зелена сянка на ореха, в зелената рокля на Хейзъл, в зелените отенъци на безкрайния океан.. ластарите на милостта са навсякъде) - неотлъчна, неизменна, като магия, която свързва душите на хората, за да се превърне накрая в легло от зеленина.  Толкова чисто и нежно послание. 

А най-хубавото е, че тази

всемирна история, с цялата й колосалност и сила е поднесена с богатството, благозвучието  и лекотата на език, който те кара да отгръщаш страница след страница и да потъваш в сърцата на нейните герои. История разказана с любов към самото разказване, към думите, към идеите. Пълно ми е сърцето след тази книга. Препоръчвам ви я.

"Алхимия на тайните" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

Заглавие: "Алхимия на тайните"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

 

Брой страници: 336

Година: 2026

 

 

Чудех се, дали ако сега за пръв път се срещам с историите на Стефани Гарбър щях толкова силно да обикна световете, които създава. Дали щях да чета така прехласнато, както преди почти десет години четох "Каравал"?

Алхимия на тайните ми даде този отговор.  В един преситен на роментъзи свят,  все още има завладяващи фентъзи истории със страхотно изградена, изпълнена с напрежение любовна нишка, която те кара да разгръщаш страница след страница, трескаво предавайки се на чара на главните герои. 

Стефани Гарбър отново скача в дълбокото на това, което прави най-добре - да преплита опасност и магия в оспорвана надпревара с времето. Но този път игралната дъска не е мистериозният и пълен с магия Каравал, а Лос Анджелис - град на ангели, звезди и мечти. 

 Холанд Сейнт Джеймс, главната героиня на нашата история, разбира се, още с първите страници се забърква в неприятности. Силно приключенската й натура и увлечението й към различните градски легенди подтикват Холанд да се свърже с Мъжа с часовника, който й казва, че има един ден да открие Алхимичното сърце или ще умре. 

Оттук, всъщност още от първата страница бих казала, историята носи до голяма степен духа на Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход (в частност), само че вместо красиви жени, около Холанд се навъртат банда мистериозни мъже, кой от кой по-привлекателен, по-притегателен и по-опасен. Типично в своя стил, Гарбър успява до края да запази интригата около личността на Адам, Мейсън и Гейб, оставяйки читателя също като Холанд да се лута в тъмното, без да знае на кого може в действителност да се довери.

 

Историята на Холанд е трескав лов на съкровища, надпревара с часовника, надпревара със смъртта. А Лос Анджелис никога не е изглеждал по-магичен, мистериозен и привлекателен. Стефани Гарбър успява да отведе читателя отвъд бляскавия живот на Холивуд и да превърне този пълен с илюзии и разбити мечти град в пиршество за читателя. 

Под повърхността на тази вълшебна атмосфера Стефани Гарбър отваря една от неизменните теми в своите книги - доверието. Макар че на моменти главната героиня Холанд ми се струваше малко наивна, премисляйки сега сюжета си давам сметка, че това е бил желан ефект, поради няколко причини. Първо, за да може да избродира тази притегателна нишка между нея и останалите главни герои. Второ, за да може да придаде на историята нужната лекота, която да балансира напрегнатия сюжет. Трето, за да ми докаже в края точно обратното и да акцентира върху това, че човек трябва преди всичко и най-вече да има доверие в себе си. 

"Алхимия на тайните" е прекрасно балансирана между динамиката на действието, магията на светоизграждането и напрежението и привличането между главните герои, без да престъпва границата между желание и лъст. Много елегантна и омайваща, както всички нейни книги. 

"Спектакъл" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

 Заглавие: "Спектакъл"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Яна Радостинова

 

Брой страници: 224

Година: 2024

 

(Ако не сте чели основната трилогия ви препоръчвам да прескочите този текст.)

Тази книжка е същинско бижу. Написана с присъщата за "Каравал" красота, елегантности и щипка опасност, тя ни връща отново във Валеда в навечерието на Големият празник (не особено оригинално име за празник в страна пълна с вълшебства). 

Императрица Скарлет е обзета от трескава подготовка за голямото тържество. Нови и все по-пищни украси се появяват с всеки изминал ден в двореца и из цяла Валенда. Навън вали сняг за пръв път от незапомнени времена, а дворът е осеян с красиви ледени скулптури, които те карат да се чувстваш като в приказка. А Донатела както обикновено си търси белята. Цяла Валенда е украсена, всички са притаили дъх в очакване на празненството и най-вече на подаръците. Тела обаче още не е измислила какво да подари на Легендата. А и Легендата хич не изглежда заинтересован от предстоящия празник, нито изглежда има намерение или желание да го прекара с нея. Изобщо положението е критично. Затова Тела прави това, което умее най-добре, забърква се в неприятности. Но ще дойде ли някой да я спаси? Принцът на бял кон? Или поне някой висок, тъмен, опасен тип с цилиндър?

Хич не харесвам това описание, но Легендата обича да стои в сянка и да дърпа конците на своите актьори. Мистерията и тъмнината му отиват. 

Отвъд магията, отвъд вълшебствата на Валенда, които могат да ви накарат да мечтаете за захарни изкушения и пищни представления, Стефани Гарбър акцентира върху една много важна тема. Стереотипите във взаимоотношенията ни с любимите ни хора и как правилата и приетите норми могат да затворят пътища, вместо да ги разчистят. Защото в крайна сметка любовта не е бисквита, която да опечеш по точна рецепта. Любовта и отношенията между хората опират до доверие, сигурност и отдаденост. Няма универсална формула. Не можеш просто да сложиш нужните отметки в наръчника и да си кажеш "Да, обича ме." Да обичаш някого, означава да му вярваш, да вярваш в него. А това означава на първо място да вярваш в себе си. 

Харесва ми посланието на Стефани Гарбър и как то е поднесено - с финес, пищна магия, щипка опасност и лека пикантна тръпка, която само изостря апетита на читателя, пробуждайки копнеж, а не лъст. 

А изданието е страшно красиво. Илюстрациите вътре са разкошни. Обожавам панелите във въображението на Тела, когато си представя изчервена как Легендата ще дойде да я спаси, харесвам как е уловена уязвимостта й, нежността и силата й, приключенския й дух. Тази новела е истинска наслада за читателската ми душа.