Reader Sense: "Слепота" - Жозе Сарамаго (Ревю)

Заглавие: "Слепота"

Автор: Жозе Сарамаго

Издателство: Colibri Books

Превод: Вера Киркова-Жекова

Брой страници: 328

Година: 2022

"Слепота" е една от най-добрите антиутопии, които съм чела. И една от най-добрите книги за тази година. Първото нещо, което ти прави впечатление е, липсата на пространство, текстът е наблъскан, пряката реч отсъства, лисва въздух между думите. Още преди да е започнал да чете, читателят се чувства притиснат от тази пълнота в страниците, задушен от липсата на паузи и почивки между изреченията. Започваш да се питаш, в какво се забърквам тук?

Но противно на очакванията ми, Жозе Сарамаго води разказа си умело, темпово и много увлекателно. Страница след страница, не разбирам кога съм затворила последната и оставам сама с мислите си. А след такъв роман, това е малко страшно. Всичко започва с първия ослепял. Паника обзема човека, който седи в колата си и чака светофара, за да потегли, когато бялата слепота се спуска пред очите му и той спира да вижда. Светофарът се сменя, но той не може да потегли, хората от другите коли започват да свирят, други да викат, някои се опитват да му помогнат, докато той безпомощно говори, сляп съм, ослепях, нищо не виждам. Един по един след нещо ослепяват и други, час по час броят на слепите расте. Паниката също. Правителството взима мерки, за да ограничи епидемията, защото случайте изглежда да са свързани, макар и никой да не може да установи по какъв начин се пренася слепотата. Всичко е толкова нелогично, абсурдно и все пак се случва.

Първите ослепели са затворени в една изоставена лудница при крайно екстремни условия за оцеляване. Обзети от страх и паника правителството гледа на тях едва ли не като на терористична заплаха. В името на това да не се разпространи заразата, ослепелите са принудени да се оправят сами в полеви условия, без кой знае какви ресурси освен сравнително редовните хранителни доставки, които рядко стигат и хигиенните средства, които поискат. А всеки, който избере да наруши карантината, бива застрелян.

“Вярно е, че трудността не се състои в това, да живееш с хората, трудността е в това, да ги разбереш.”

Второто нещо, което прави силно впечатление в текста е липсата на именна. Героите са безименни, но не и обезличени. Сарамаго отказва да ги назове с имена, за сметка на това всеки персонаж бива наречен с ролята, с която най-първо влиза в действието или някакъв отличителен белег, който дори и да не е определящ се запазва до края на книгата - първия ослепял, лекаря, жената на лекаря, жената на първия ослепял, възрастният с превръзката на окото, момичето, с тъмните очила, кучето, облизало сълзите, съседката от втория етаж...Това деперсонифициране на героите е необходимо, за да може на чисто да се разгърне същността на всеки един от тях.

" Вътре в нас има нещо, което няма име, това нещо сме ние."

Сцената, ситуацията, в която се разиграва действието на книгата е замислена брилянтно, за да издълбае и покаже различните поведенчески модели на героите - насилника, справедливия, мекотелото, страхливеца, смелия, безразсъдния, доминантния - Жозе Сарамаго е събрал изключително пъстра палитра от образи и ги противопоставя в затворените пространства, в които са принудени да живеят и които трябва да споделят, за да пресъздаде една мини вселена, която може да разгледате като структура вертикално, хоризонтално, психологически, многопластово, поведенчески, ролево, екзистенциално, емоционално. Абсолютно неспособна съм да опиша колко много гледни точки се пресичат и дават храна за размисъл на читателя.

" В действителност все още не се е родило първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм, доста по-дебела от другата, която кърви от всичко."

В същината си Жозе Сарамаго изследва поведението на човека, поставяйки го в различни ситуации, повечето от които крайно пресилени и изпълнени с брутално насилие, доминантна воля и жестокост. Но заедно с това покълват и семената на грижата, на разкаянието, на жертвоготовността, на единството, на силата, на смелостта, на издръжливостта, на волята, на прошката и състраданието.

Какво се случва, когато зрението ни бъде отнето? Поставени в екстремна ситуация, хората намират различен път към крайната цел в зависимост от природата и индивидуалността на човек, но каквото и да се крие в най-мрачните кътчета на съзнанието му, в ситуации като тази, мракът се увеличава многократно и превзема и претопява всеки белег на човечност, оставяйки единствено борбата за оцеляване.

Разделени на групи в затворените параметри на общия им принудително споделен живот, различните групи от хора, проявяват различен тип поведение и подход към отделните екзистенциални ситуации, в които са поставени. Въпросът е, възможно ли е в един толкова ожесточен и побъркан свят, в който границите вече не означават нищо, група от хора да изградят силна споделена връзка, основаваща се на емпатия и взаимна подкрепа и да останат заедно до края, до преодоляване на проблема или до края на съществуването им? Този въпрос ме кара да се питам, има ли надежда за човечеството изобщо?

Отдавна не бях чела книга, която играе с толкова полюсни и изострени сцени и емоции. "Слепота" е книга, която повдига паравана и ни кара да прогледнем, да видим истината около себе си. Историята на Сарамаго въздейства по много и различни начини - предизвиква отвращение, съчувствие, справедлив гняв, потрес, тъга, страх, мога да изброявам до утре. Имам чувството че от началото на този текст не съм спряла да изброявам. Но наистина се чувствам неспособна да обхвана всички пластове и завои на този човешки лабиринт. Мога единствено да ви я препоръчам. Прочетете я, заслужава си.