събота, 13 юни 2015 г.

Приятелство, игри и любов в "Ние, Лъжците" на Е. Локхарт

Започнах "Ние, Лъжците" вчера надвечер, за да затворя корицата едва към малките часове на нощта, стъписана и невярваща на прочетено. Обичам когато книгите те изнанедват не по онзи детективски начин, а когато изведнъж разкрият пред теб мистерия по начин, който и в най-задълбочените си анализи не си преполагал, че е възможен. И не поради някаква друга причина, а защото думите, които писателката е вплела досега в повествованието по никакъв начин не предполагат това развитие. Но в същото време, когато истината излиза на яве, ти неоусетно започваш да се връщаш назад и четейки да откриваш онези малки закодирани жестове, думи, настроения, които се опитват да ти подскажат развръзката, но ти си игнорирал всеки един от тях всезнайно.Featured image
Кади е младо момиче, което расте в изключителния фалш и парадиране на несметно богатото семейство Синклер. Кади е обикновен тийнейджър, колкото може да бъде обикновен един ужасно богат подрастващ, който прекарва всяко лято на частния остров на дядо си. И макар Локхарт да използва именно парите на семейството като контрапукт на събитията и да засяга някои обществени гледни точки, които се пораждат от разкоша, в който тънат героите й, не това е главният мотив на книгата. Историята се завърта около четирима приятели - Кади, Гат, Мириън и Джони или както Кади обича да ги нарича "Ние, Лъжците" и най-вече около мистерията, която Кади трябва да разкрие след като се връща на острова две години след инцидента. 
Кади отново се среща със своите незаменими, любими приятели, които в продължение на две години не са й писали, не са отговорили на нито едно нейно обаждане или електронно писмо, не са показали с нищо, че се радват на подаръците, които им е изпратила, нито че се интересуват и на йота от състоянието й.
И ето, че след две години отново ги среща. Любовта й към Гат е толкова чиста и силна, че й позволява да му прости отсъствието през това време, в което тя е имала нужда от него. А Мириън и Джони не спират да й повтарят да не се занимава с него, защото това няма да се получи и него накрая пак няма да го има. Мириъм е покосена от временни болестни състояния и изглежда с всяка следваща страница те да зачестяват, но дори и това не може да смути задружността на четиримата, нито тези четири изпълнени с приключения и забравени игри седмици. Носталгията по отминалото детство, стратите игри, пропуснатите дни лъха от страниците на книгата със своя приятен аромат на прах и вълшебства. Докато спомените не започват да се връщат един по един, а приятелите й да нашепват предисторията към инцидента, кавгите, раздорите, интригите в семейството, които са довели до злополучната нощ. Докато накрая Кади се изправя пред истината за спомените си, пред онова, което изборната й памет е отказвала през всичкото това време да запомни. Но не бих си позволила да ви разкрия този неочакван обрат. Всеки заслужава да го изживее сам с думите на Локхарт.
Тази книга ме изненада приятно, макар да не даваше такива заявки, заради което вероятно и остана някъде по-назад в рафтовете ми до снощи. Заради много книги съм оставала да чета до сред нощите, но малко от тях са били такова неочаквано откритие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

"Принцеса на пепелта" се възражда

Доста се чудих, дали да пиша ревю за "Принцеса на пепелта". Все още не съм сигурна, че тези думи ще излязат от черновата. Но ако н...