събота, 13 юни 2015 г.

Приятелство, игри и любов в "Ние, Лъжците" на Е. Локхарт

Започнах "Ние, Лъжците" вчера надвечер, за да затворя корицата едва към малките часове на нощта, стъписана и невярваща на прочетено. Обичам когато книгите те изнанедват не по онзи детективски начин, а когато изведнъж разкрият пред теб мистерия по начин, който и в най-задълбочените си анализи не си преполагал, че е възможен. И не поради някаква друга причина, а защото думите, които писателката е вплела досега в повествованието по никакъв начин не предполагат това развитие. Но в същото време, когато истината излиза на яве, ти неоусетно започваш да се връщаш назад и четейки да откриваш онези малки закодирани жестове, думи, настроения, които се опитват да ти подскажат развръзката, но ти си игнорирал всеки един от тях всезнайно.Featured image
Кади е младо момиче, което расте в изключителния фалш и парадиране на несметно богатото семейство Синклер. Кади е обикновен тийнейджър, колкото може да бъде обикновен един ужасно богат подрастващ, който прекарва всяко лято на частния остров на дядо си. И макар Локхарт да използва именно парите на семейството като контрапукт на събитията и да засяга някои обществени гледни точки, които се пораждат от разкоша, в който тънат героите й, не това е главният мотив на книгата. Историята се завърта около четирима приятели - Кади, Гат, Мириън и Джони или както Кади обича да ги нарича "Ние, Лъжците" и най-вече около мистерията, която Кади трябва да разкрие след като се връща на острова две години след инцидента. 
Кади отново се среща със своите незаменими, любими приятели, които в продължение на две години не са й писали, не са отговорили на нито едно нейно обаждане или електронно писмо, не са показали с нищо, че се радват на подаръците, които им е изпратила, нито че се интересуват и на йота от състоянието й.
И ето, че след две години отново ги среща. Любовта й към Гат е толкова чиста и силна, че й позволява да му прости отсъствието през това време, в което тя е имала нужда от него. А Мириън и Джони не спират да й повтарят да не се занимава с него, защото това няма да се получи и него накрая пак няма да го има. Мириъм е покосена от временни болестни състояния и изглежда с всяка следваща страница те да зачестяват, но дори и това не може да смути задружността на четиримата, нито тези четири изпълнени с приключения и забравени игри седмици. Носталгията по отминалото детство, стратите игри, пропуснатите дни лъха от страниците на книгата със своя приятен аромат на прах и вълшебства. Докато спомените не започват да се връщат един по един, а приятелите й да нашепват предисторията към инцидента, кавгите, раздорите, интригите в семейството, които са довели до злополучната нощ. Докато накрая Кади се изправя пред истината за спомените си, пред онова, което изборната й памет е отказвала през всичкото това време да запомни. Но не бих си позволила да ви разкрия този неочакван обрат. Всеки заслужава да го изживее сам с думите на Локхарт.
Тази книга ме изненада приятно, макар да не даваше такива заявки, заради което вероятно и остана някъде по-назад в рафтовете ми до снощи. Заради много книги съм оставала да чета до сред нощите, но малко от тях са били такова неочаквано откритие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар