"Божигроб" - Джей Кристоф (Ревю)

Заглавие: "Божигроб"

Автор: Джей Кристоф

Издателство: Егмонт

Превод: Кристина Георгиева

Брой страници: 656

Година: 2018

Харесах "Нивганощ". Пoчеркът на Джей Кристоф е различен от това, което съм свикнала да срещам сред страниците на фентъзи жанра. Кoнтрастът между възрастта на героите и кървавото и жестоко излъчване на историята е доста голям, а това отрежда на трлогията запомнящо се място в ума на читателя. 

Това съм написала в статията за "Нивганощ" и все още държа на него:

"Историята на Мия Корвере е мрачна и кървава. Винаги си я представям в самурайско кимоно с остър като бръснач меч. С начервени като кръв устни и черна права коса. Опасна и огряна от лунна светлина, а по лицето й се стичат пръски кръв от току що обезобразения труд в краката й... Схванахте идеята. "

Но ако досега се чувствах леко некомфортно с тази голяма ножица, която Джей Кристоф разтвори, то в "Божигроб" това усещане избледнява и моя милост започна сериозно да се зарибява. 

Спомняте си смутните събития в края на първата книга и някои от последствията от тях.

Мия си има втори домашен любимец - Затъмнение, не-вълчицата сянка на самия Лорд на Остриетата, който бе убит. 

Меркурио се завърна сред редиците на Остриетата с административна длъжност, разбира се.

Мия беше предадена от най-добрата си приятелка - Ашлин. И сега отново ще бъде принудена да работи с нея. Сюжетна линия, която Джей Кристоф продължава да развива доста бурно (във всеки един аспект, който се досетите). Отношенията между Мия и Ашлин преливат от емоции от всякакъв тип. 

И сега, за да завърши започнатото и да постигне така желаното отмъщение, Мия се предаде (самопродаде) на търговци на роби. Гениалният план, от който може да ви настръхнат косите, е Мия да бъде купена от най-добрия гладиатски колегиум и да спечели най-големия Гладиатски турнир, което ще й даде възможност да застане рамо до рамо с хората, които копнее да убие. Крайно рискован план, който може да се обърка на абсолютно всяка стъпка от него. И започна да се обърква още от началото.

Първо, актьорската игра на Мия се оказа толкова скапана, че никой не повярва в историята й.

После, не я купи Леонид, а неговата дъшеря. И Мия се оказа в прохождащия колегиум Ремус, разположил се не къде да е другаде, а именно в стария й дом. Защото Дона Леона е не коя да е, а вдовицата на Ремус. 

Изобщо положението става много напечено.

И накрая  като черешката на тортата, се оказва, че сред другите роби на Леона има още един човек, който може да говори със сенките. Но ако сте си помислили, че той може да бъде съюзник на Мия, сте в голяма заблуда. 

Изобщо всичко от този абсолютно безумен план се обърка. 

Много хресвам идеята на Кристоф за не-котката господин Благ и сега съм крайно доволна, че той  я развива. Затъмнение и Благ са част от този контраст, за който ви споменах в началото. Те толкова различни колкото могат да бъдат две сенки. постоянно се джавкат. Както се казва - "като куче и котка" Буквално и метафорично. А диалозите между тях са убийствени. 

А краят... краят... Когато прочетох последни страници си казах "Какво, по дялвоите, се случи тук?" А след това изпитах един от онези редки моменти, в кото си даваш сметка, колко полезни са книжните ти мании. Защото "Мраколуние" вече е у дома  - от плът и кръв, и твърди корици.