"Изкупление" (Infinity Blade #2) - Брандън Сандерсън (Ревю)

Заглавие: "Изкупление" (Infinity Blade #2)

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студио

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 198

Година: 2020

Плановете ми за остатъка от карантината бяха съвсем други, но когато получа нова книга на Сандерсън, особено с такъв обем ми е трудно да се въздържа. 

Например, исках да попрочета част от книгите, които съм си приготвила, преди да си купя други. 

Но излезе "Изкупление" и после Артлайн казаха, че излиза и "Към звездите" и всичко отиде по дяволите. На някои неща просто не може да се устои. 

Спомняте ли си как в първата книга "Пробуждане" Сандерсън започна тази история по доста класически начин. За едно обикновено момче, което цял живот се е подготвяло да се изправи срещу Бога Крал. За един млад мъж, предупределен да бъде Жертвата. Само дето Жертвата победи Бога Крал. И осъзна колко сложен е света всъщност. Че това далеч не е края на всичко. 

А в края на книгата Сандерсън махна с ръка и събори на земята всичко, което читателят си мислеше, че е разбрал и какво се оказа, че горкият наивен Сирис всъщност е прероден безсмъртен. Осар, дългогодишен враг и събрат на Бога Крал - Рейдрар.

Сега  в "Изкупление" Сандесън прави същото. Оказва се, че мястото на Бога Крал е заето от самозванец. Тъкача е сложил на мястото на Рейдрар Бездушен, който съсипва света им. Сега Сирис и истинския Рейдрар ще трябва да решат, дали могат да мелят брашно заедно. Единственият начин да си върнат света е да обединят сили. 

Иза, разбира се, не е никак очарована от идеята. 

Но това далеч не е изненадата, за която ви говоря. Паралелно с преживяванията на Сирис и неговите стари и нови неочаквани спътници, Сандерсън разказва още една история, която се развива в друго време, в друг свят, с други хора. Или може би не чак толкова "други" хора. Четете, за да видите. 

В края на книгата е мястото за големите разкрития, но типично в негов стил, Сандерсън оставя повече въпроси, отколкото отговори. Книгите за Мечът на вечността все повече ми напомнят "Легион". Изпитвам същото усещане за безтегловност, когато Сандерсън рязко издърпа килимчето изпод краката ми и ме остави да се чудя кой кой е всъщност.