"По релсите" - Невена Митрополитска (Ревю)

 

Заглавие: "По релсите"

Автор: Невена Митрополитска

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 348

Година: 2021

 

Дълго време ще помня тази книга. А това не ми е от силните черти, да знаете. Имам този навик, когато приключа с някоя книга, преди да я върна обратно на рафта в библиотеката, обръщам отново задната корица и чета отново. Чете онези редове там, търся и мисля. Дали открих в книгата всичко, което ми обещаха те. Дали очакванията, които събуди този текст се реализираха? Какво бих допълнила? Какво повече бих казала на хората, които искам да прочетат за нея? Обикновено оттам тръгвам, когато започвам да пиша този текст.

Не пропуснах и този път. Чета отново онези реводе (този път фигуративно, защото кратката анотация се намира в интернет, може да я видите в сайта на Жанет 45 или Goodreads, на задната корица на "По релсите" се мъдрят четири цитата от рецензии на български, може би е правилно да ги нарека, критици). Чета отново тези редове и си мисля откъде да започна. 

Някои книги, каквато е и "По релсите", просто отказват да влязат в рамките на един текст. Затова и аз няма да се опитвам да я вкарам в подобна рамка. Сигурна съм, че ще прочетете много по-пълни и по-добре изразени впечатления. Аз както обикновено ще подходя лично към темата.

"По релсите" ще докосне много читатели. Може би всички, тя е искрена, великопено разказана история, зад която стои много труд, време, талант и сърце. Но има несъмнено две групи от хора, които освен, че ще почувстват заедно с трите героини тяхната история, ще успеят наистина да влязат в обувките им и да ги разберат. Това е малката група на хората, които са преживели Холокоста, хората които са чакали същия влак за Треблинка, както една от главните героини в рози роман. Хората, които също като Ребека. са чакали строени на перона да се качат в животинските вагони и да залакатушат бавно по релсите към последното си пътуване. Вероятно годините са прибрали мнозина от тях. Другага далеч по-голямата група са жените като Ребека - майки и баби на момичета, каквато е и моята майка, каквато съм и аз. Може би заради това преживях някои от сцените като че бяха между мен и майка ми, изпитах същата болезнена обич, която не можех да разбера истински преди самата аз да стана майка, същата вина, същите страхове, същите съжаления. Преди си казвах небрежно "Не съжалявам за нищо." но бога ми, колко нелепо малка и егоистична ми звучи тази реплика сега. Пътят на родителя е постелен с безкраен низ от самоотвержени опити да направим най-доброто за нашите деца, съпътствани с постоянните съмнения по отношение на изборите, които правим, които пък след време се превръщат именно в съжаления, защото всяка монета си има две страни. А ние, хората, сме несъвършени същества. 

Ребека е основния двигател и свързващото звено, около което Невена Митрополитска гравитира и гради двете сюжетни линии - една в миналото на Бека, когато тя е младо момиче и една в настоящето, в която е възрастна жена, с дъщеря и внучка, решила че е време да посети момичетата си в Монреал.

Ребека е част от еврейската общност, част от голямо семейство, израснала в любяща среда, прекрасно невинно момиче, което тича наравно с момчетата, което обича да се съревновава с по-големия си брат, на което му предстои да изпита първите трепети на любовта. Изведнъж светът се обръща и тя от безгрижно дете се превръща във враг на българите, враг на съгражданите си, враг  на приятелите си. Не разбира защо точно и как, но резултатът е на лице, отнемат имуществото им, изпращат баща им в трудов лагер, забраняват им да ходят на училище, забраняват им да ходят на работа, навсякъде се появяват надписите "забранено за кучета и евреи". Старата Бека, онази със слънце в косите и лято в мислите вече изглежда като сън, който с всеки изминал ден избледнява, изтрива се от лицето на земята. И докато това се случва влакът за Треблинка се композира, вагоните чакат, релсите пеят своята зловеща песен. 

Бека от настоящето не се е качила на онзи влак, но сърцето й и до ден днешен продължава да лъкатуши по релсите. Заради изборите, които е направила, заради решенията, които е взела, заради последиците от тези решения.

Сега вече смирено поглежда към релсите и очаква следващия влак, последния влак. И си задава въпросите на цял един живот. Какво ме доведе до този момент тук и сега? Къде сбърках? Имах ли избор изобщо? Сега Ребека е седнала примирено на стола си в новото жилище на дъщеря й Жана, в Монреал, и се пита какво се случи с нейното момиченце. Защо животът така я е очукал, защо е привела унило рамене, защо е загубила мечтите си, защо е спряла да търси нови? Тя ли е виновна, задето сладката й  лъчезарна дъщеричка сега е една уморена и пречупена от живота самотна жена. 

 

В такъв етап от живота на човек вече е късно да поправиш, каквото и да било, единственото на което можеш да се надяваш, е да позакърпиш, макар и хлабаво изгорените от младостта мостове. Не се иска много за това, просто да замълчиш и да подкрепиш детето си, дори когато виждаш как пада в пропастта. Да му повярваш безрезервно и да го оставиш да извърви своя път.

Мога да ви говоря до утре за тази книга. Аз със сигурност ще мисля за нея дълго. Ще се връщам назад към нея, ще гледам напред и ще се надявам един ден да имам силата и смирението на Ребека да приема последствията от решенията, които взимам сега.