"Къщата на клоуните" - Галин Никифоров (Ревю)

 Заглавие: "Къщата на клоуните"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Платформа: Storytel

Прочетено от: Симеон Владов

 

Брой страници: 160

Година: 2011

 

Не знам, дали щях да харесам толкова много "Къщата на клоуните", ако това беше първата ми среща с Галин Никифоров. Неговият стил е специфичен, историите му гравитират между реалността и неведомото.

"Къщата на клоуните" е бавна, изливаща сърцето си между страниците  история. Не бях сигурна, дали да пиша за нея. Все още не съм сигурна, дали този текст ще види бял свят. И не, защото не ми хареса. "Къщата на клоуните" е по-скоро книга, която се усеща, отколкото чете. Тя е като карта на сърцето на разказвача. 

"Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове. 

 

Като всяка друга книга на Галин Никифоров и тази е специфична и едновременно с това разпознаваема.

"Къщата на клоуните" е място за покой, утеха и последна стъпка преди отвъдното. Гробището на цирковите артисти, което се простира отвъд очертанията на тази малка преизподня, се превръща в мост, който свързва миналото и настоящето, животът и небитието, раждането и смъртта. Там са разказвачът и неговото семейство. Майа - неговата любима, чиято меланхолия граничи със състояние на ступор и парализа. И тяхното момче Странност, което страда от аутизъм. Разказвачът се рови в спомените си, връща се назад "в посипаното с прах минало", когато е загубил баща си - Триръкия, рее се в ателието на Богинята, неговата майка, сред живописните картини на болка, които очароват света.

Не съм вярвала, че толкова меланхолична, тъжна и бавна книга ще ми хареса. Запъвам се на този текст, не мога да опиша емоцията, която изпълзява от страниците. Не мога да ви опиша тази алхимична отвара, която е забъркал Галин Никифоров. Зловещата атмосфера на Махагоновия дворец, на Гробището, на Гримьорната на клоуните със смуглата светлина и отражението на тъжния клоун в огледалото, макар всичко това да е неназовано, усещането за него витае във въздуха. Разказвачът седи там на дървения стол, със сетни сили пред белите листове, обзет от пълна безнадеждност и безпомощност и човърка старите рани, старите превръзки. И накрая след всичката тази тежка миазма, остава чувството на безкрайна обич.