"Хроники на неведомото" - Николай Терзийски (Ревю)

 

Заглавие: "Хроники на неведомото"

Автор: Николай Терзийски

 

Издателство: Жанет 45

Година: 2019

Брой страници: 464

 

 

След първото изречение на "Отлъчване" от Николай Терзийски, знаех, че ще продължа да се връщам към тези думи и да мисля за тях. След края й, знаех, че ще прочета всяка негова книга. Няма нищо за обмисляне или чудене. Той пише, аз чета. 

"Отлъчване" ме изненада, зашемети ме. Не знаех какво да очаквам и ми беше трудно да побера в ума си дългият и шарен низ от истории, хванати ръка за ръка през годините, които ме връщаха назад и водеха напред през живота си. Сега, отваряйки първата страница на "Хроники на неведомото", знам какво да очаквам. Нетърпелива съм, искам пак да усетя мелодичността и красотата в думите, които, ей сега, ще се излеят пред мен на белите листове. Вълнувам се. (Мисля, че няма по-голямо удоволствие за читателската ми душа - вълнението и очакването от предстоящия разказ.) И малко ме е страх. Защото летвата се изстреля много високо с "Отлъчване", И сега не мога да се примиря и с трохичка по-малко. За щастие и не се и наложи. "Хроники на неведомото" е абсолютен разкош, каквато беше и предишната му книга, каквато несъмнено ще бъде и "Звезди под клепачите". 

 

Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му.  Николай Терзийски ни разхожда напред назад в миналото и бъдещето. Започва историята с раждане. Раждането на едно дете в измисленото село Всевидино. Сцена, която по-късно ще се превърне в декор за много други деца, внуци, правнуци и наследници.Читателят ще проследи стъпките на родителите и предшествениците на това дете, както и неговия завет. Чак до наши дни. А след това напред в бъдещето. Там ше видим неговата проекция на едно антиутопично общество, което се е отървало от глада, бедността и крехкостта на човешкото тяло и душа, но загубило по пътя си към прогреса нещо много важно. Какво, ще откриете сами. 

 

Спирам, препрочитам и си мисля, че подходих грешно към този текст. Не мога да си позволя да се опитвам да ви въведа в историята, която разказва Терзийски. Безнадеждно е. Тя е толкова многолика, пъстра и богата, че е просто абсурдно дори да се опитвам. Всеки от героите й ми стана близък, като че слушах и аз приказките на хайдушките жени вечер. За Змията и огледалото, за пещерата Утробата, за изгорялата църква, за къпиновото вино и стария джобен часовник. Не мога да ви ги разкажа всички, не и така добре като Николай Терзийски. Няма и да опитвам. Но все пак трябва да знаете, че стените на къщите в малкото село Всевидино са виждали всичко - и любов, и мъка, и загуба, и безмерно щастие, и насилие, и жестокост, и прошка, и предателство, и живот, и смърт. Нищо не им е чуждо. Стените им са пропити от магията на неведомото. Онова, което не може да се обясни, онази част от живота, която го прави плътен, истински, макар и неведомото да е пропито не от друго, а от магия и небитие. 

Затворих последната страница на "Хрониките" снощи, но техния неведом език дълго ще ми приказва и спомина.