"Олив Китридж" - Елизабет Страут (Ревю)

 

 Заглавие: "Олив Китридж"

Автор: Елизабет Страут  

Издателство: Кръг

Превод: Анелия Данилова

Брой страници: 424

Година: 2021

Затворих последната страница на "Олив Китридж" късно снощи и нейните герои още витаят в мислите ми. Имах толкова голямо доверие, че ще харесам тази книга, че си я купих заедно с втората част "Олив Китридж отново". И сега знам, че не съм направила грешка. Книгата на Елизабет Страут е композирана по интересен начин. Не знам, дали е било желан ефект или нотите сами са изсвирили мелодията, но симфонията, която се е получила, е прекрасна. Олив Китридж е концерт от тринадесет части, всяка със своето собствено темпо и начален тон. А самата Олив е като скрита тема вътре във всяка една от тези части, без да е водеща, без да се натрапва и все пак няма как да пропуснеш нейното присъствие и нейното влияние върху цялостната композиция. Обичам такава музика.

Първото нещо, което обикнах в тази книга е това, че Олив е чешит. На пръв поглед заядлива, все сърдита, все недоволна, неразговорлива, неприветлива. А най-хубавото е, че Елизабет Страут не й търси оправдания. Тя просто си е такава. Има причини, но каквито и да са, те нямат значение. Акцентът не пада върху толкова колко е труден животът. Олив не просто не търси съжаление, тя не го търпи и аз нямам никакво намерение да й го натрапвам. Виждам я такава, каквато е - от плът и кръв, с всичките й недостатъци и бодли. Виждам я, когато е тъжна, виждам я и когато е самотна, виждам я, когато е обезверена и когато наостря бодлите си, защото е наранена. Виждам я, когато съжалява и когато без свян признава греховете си. Виждам я, когато се чувства изоставена. Виждам я и когато отказва да приеме вината си, защото тогава трябва да приеме и последствията от нея. А това е твърде трудно. И твърде човешко.

 

Елизабет Страут е сътворила нещо наистина смислено. И не мога да не се възхитя на пътя, по който е избрала да мине. Тонът на книгата през почти цялото време е равен, спокоен, разказвателен. Няма дълбоки акценти върху емоциите, катарзисите в живота на различните герои не са изградени с патос и не предизвикват емоционална обвързаност. Да, те са тъжни, да, изпитваме съпричастност, но като нещастие, което, слава богу, се е случило на някой друг. Не на нас самите. И въпреки това сега, когато затварям последната страница, върху мен се струпва цялата ирония, нелепост и безразличние на живота към нашите крехки сърца. И изживявам всичко накуп, всяка лоша дума, всяка изневяра, всяка загуба, всяка болезнена истина, всяка протегната ръка, всяка изгубена или изоствена надежда, всеки емоционален нюанс.

"Олив Китридж отново" ме очаква.