"Шепотът на черепа" - Джонатан Страуд (Ревю)

 

 

Заглавие: "Шепотът на черепа" (Локуд и Сие, #1)

Автор: Джонатан Страуд

Издателство: Artline Studios

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 386

Година: 2020

"Шепотът на черепа" е втора книга от приключенията на агенция "Локуд и Сие" от едноименната поредица. В първата част Луси откри своя нов дом в Лондон при Локуд и Джоржд, ставайки част от  тяхната наистина малка агенция за борба с призраци. Преди да продължим, малко контекст и предистория в случай, че не сте чели още първата книга. Преди някакъв х-брой години се е появил проблем с паранормалната активност, който Джонатан Страуд е избрал много оригинално да кръсти Проблемът. Появата на призраци и неспокойни духове, които плашат и тормозят хората, се увеличава драстично - до степен, в която трябва да бъдат взети мерки. И тъй като единствено децата/юношите са тези, които усещат и виждат призраците, те са и единствените, които могат да се борят с тях. Затова се сформират агенции от младежи за борба с паранормалната активност.

(Следва малък спойлър от предишната книга, няма как.)
В предишния "епизод" Луси, Локуд и Джоржд победиха, разбира се, много силен призрак, което помогна на техния разраснал се с 30 % екип да се стикова малко по-добре и да намери подходящ ритъм на работа, който да опази всички живи, засега. Също така стана ясно, че Луси има големи заложби, но тук няма да изпадам в подробности, за да не ви спойлна още нещо. О, да, и един череп в буркан започна да й говори.


В първите страници на "Шепотът на черепа" (вече сте се досетили, че става въпрос за същия череп и че очевидно той ще е важен в тази част) заварваме екипa на "Локуд и Сие" по време на задача, с която не се справят особено блестящо и позволяват на конкурентната агенция Фит да им измъкнат славата изпод носа. А това от своя страна води до един безумен облог между двете агенции, които са отколешни съперници. Облог, който типично по момчешки, е свързан с публично унижение и обещание за вечна слава.

И когато новият случай чука на вратата, буквално, всички са наострили саби и са готови да се впуснат в състезанието. Втората книга е също толкова добра, колкото и началото на историята - динамична, интересна, пълна с напрегнати ситуации, остроумни диалози и много пъстри образи. Луси изглежда е успяла да загърби миналото си, поне засега и да се почувства у дома си сред новото си семейство. Все очаквам в някоя от следващите книги да й се наложи да се противопостави на миналото си по един или друг начин. Но засега сме фокусирани върху настоящето. Способностите на Луси продължават да се разгръщат и тя е едновременно уплашена и развълнувана от този факт. Успяла е да установи някаква здравословна рутина с Джордж, който не й беше особен фен в първата част, а Локуд си остава все така мистериозен. За капак на всичко и този злобен череп не млъква и постоянно се опитва да сее раздор в малкото им семейство.

Да си призная диалозите с черепа са ми любими, той е дребнав, злобен и притежава учудващо интелигентно чувство за хумор,  като за призрак. А по-важното е, че разбира неща, които би трябвало да са извън обхвата на неговото знание и благодарение на това успява да подлее вода в отношенията между Луси, Локуд и Джордж, излагайки ги постоянно на опасност. Случаят, по който работят е пряко свързан с предишния му господар, от времето, в което е бил нещо повече от череп в буркан (предполагам). Което означава, че разполага с жизненоважна информация, от която младите  агенти със сигурност биха искали да се възползват, особено имайки предвид какво е заложено на карта (а именно, глупавото състезание с агенция Фит, е, разбира се и живота на много хора, но това са подробности). Естествено, черепът избира сам какво и кога да сподели и макар да не ги лъже директно, поднесена по този начин и в определен момент, информацията, която споделя с тях, често им причинява повече беди, отколкото да им помогне в действителност.

Луси, Локуд и Джордж ще трябва този път да удържат няколко фронта и единственият начин да го направят е да имат силна връзка на доверие помежду си, а това е много трудно, когато толкова много тайни ги разделят. Още повече докато подмолния череп не спира да нашепва в ухото на Луси, подклаждайки огъня на недоверието.
Джонатан Страуд е страхотен раказвач, а това, което ми хареса най-много е, че остави жесток cliffhangerв края на книгата, като в същото време даде пълна завършеност на сюжета и случая. Много хитро от негова страна. Страшно ме човърка да видя какво се случва в началото на следващата книга. Отдавна не ме е бъгвала така книга. Но да си призная това усещане ми харесва, ще изчакам малко преди да повдигна завесата на "Кухото момче".

"Едно възможно начало" - Тодора Радева (Ревю)

 

Заглавие: "Едно възможно начало"

 Автор: Тодора Радева

Издателство: ICU

Брой страници: 176

Година: 2023

 

 

"Едно възможно начало", това заглавие звучи толкова красиво, толкова необятно като безкрай. Отваряш книгата на Тодора Радева и изпадаш в безтегловност, а разказите й те понасят навсякъде. Те са преплетени спомени, желания, истории, които копнеят да бъдат споделени, изляти от нечие сърце и в нечие сърце, да си намерят пристан у читателя, да се свържат със собствените му лутания, неизживени мечти и преболедувани спомени. Осемнадесет отделни разказа, които се свързват един с друг на различни нива, някои сюжетно, други емоционално. 

Тодора Радева, ще си позволя да я наричам Дора, защото това име ми е много скъпо, а след края на тази книга се чувствам по особен начин свързана и с нейния вътрешен свят. Дора Радева пише изкусно, по женски, ненатрапчиво, много фино, нежно и право в целта. От разказите й струи ефирност, каквато никой мъж не може да сътвори. Наситени са с премислена и натежала от годините емоционалност. Героите й са самотници, които в даден момент от живота си са изпитали онова щастие, за което всички мечтаем. Всеки от тях е изживял своя катарзис и е изпитал тежестта от преходността на този свят. И всеки гледа на нея по-различен начин - някои продължават непримиримо да търсят, други са се свили от страх, трети са заключени в спиралата на собствените си избори. 

 

Някои разкази са наситени с тихо примирение, други с гняв и пасивно-агресивно разочарование, има истории, които те карат да летиш, да мечтаеш и такива, които те смазват под тежестта си, оставяйки те напълно разкъсан и отчаян. Тази преходност е едновременно избавление и крах, тя е живот, променлива, която съпътства всяко наше решение, всяка усмивка, сълза, всеки стон и смях, всеки миг. Защото всичко опира и се заключва в това, в един миг. Миг, които може да преобърне живота на човек, може да го окрили или съсипе. Миг, който ни кара после да си задаваме хилядите, напълно излишни и безмилостни "ами ако"- въпроси, да човъркаме миналото, да се потапяме във вина, да хвърляме вината другиму, да се опияняваме от възможното и да изтрезняваме в реалността. Едва когато човек затвори и последната страница усеща и последните тънки нишки, които свързват разказите в този сборник и си дава сметка колко концептуално всичко в тази книга се допълва и създава усещането за цялост, за пълноценност. 

 

Прочетох няколко ревюта и ми прави впечатление, че хората асоциират този сборник с отделни пътища, линии, коридори, стаи, които се свързват в едно. Аз я усещам по-скоро като врата, която се отваря в началото на всеки разказ и ми носи едно възможно начало и се затваря в края му, оставяйки вкус и усещане за нещо отминало, телетяло и изпуснато. За преходност. В началото на следващия разказ вратата отново се отваря, една и също врата е, но историята зад нея е друга. И без значение какво е отношението към тази преходност, каквато и да е гледната точка, тя е винаги отправна точка за едно възможно начало. Отново и отново.

"Истории от 90-те" - Невена Дишлиева-Кръстева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Истории от 90-те"

 Автор: Невена Дишлиева-Кръстева

Издателство: ICU

 

Брой страници: 280

Година: 2019

Вие как си избирате коя книга ще четете? Аз не го правя. При мен книгите сами избират коя е на ред. Всичко се случва много интуитивно и в същото време спонтанно. Купила съм всяка книга у дома с огромно желание да я прочета, но някои отлежават, отлежават с години.

Всяка прочетена история оставя специфичен вкус и настроение след себе си. Не знам от какво ще имам нужда, преди да довърша това, което чета. Затова и не правя планове.

 

"Истории от 90-те" отлежават на рафта у дома от 2019, когато излезе сборника. Харесах изключително много другия сборник на Невена Дишлиева-Кръстева  - "Бащите не си отиват" и съвсем логично купих този. Но вече 5 години не изпитвам нужда да я прочета. Може би, защото самата аз свързвам 90-те години предимно с минорно настроение. Това бяха годините, когато бандата пред блока, с която играхме се разпадна, всеки порасна и вече беше "нелепо" да си играем на рицари с пръчки, на кукли, компютри, детективи, семейство или там каквито други щуротии ни бяха дошли на ума. 

В същото време моята психика беше по-близо до идеята за детското, отколкото до идеята за момичешкото. Така че не успях да намеря мястото си и сред съучениците си. Те бяха порастнали по-бързо от мен и не успях да се включа в общия поток. След това просто свикнах да не съм чак от общия поток. И това спря да ме притеснява. Но 90-те бяха самотни за мен. Сестра ми замина, за да учи в друг град. И за мен остана възможността да си пишем писма и да се чуваме веднъж месечно след писмена уговорка по телефона в общежитието. Обръщайки се назад, нямам лоши спомени от този период, макар и труден, родителите ми успяха да създадат защитена и сигурна среда за мен, в която да раста. Виж сестра ми има страхотни истории за разказване от онези години, истории, които разсмиват, сплотяват и трогват. При мен беше скучно и самотно. Така че не изгарях от особено желание да се потопя в историите от 90-те. В крайна сметка, покрай едно съвместно четене, бях подтикната да изляза от зоната си на комфорт и ги прочетох. 

Не знам какво ревю да напиша на тази книга, тя по-скоро пробужда човек да разкаже за своите преживявания и спомени, каквито аз нямам за споделяне. Но определено селекцията вътре е много пъстра. Не харесах всички разкази, някои от тях не достигнаха до мен. Но в повечето открих допирателна, дали интерес към темата, или емпатия към автора, но общото ми впечатление и настроение след сборника, противно на очакванията ми, е позитивно. Представях си ги доста по-сиви като софийска панелка, мрачни, потискащи, но в действителност сборникът притежава много добър баланс.

Някои от разказите пробудиха тъга и лека носталгия, други искрена радост и почуда, трети жив интерес, в някои открих горчивина, в други сладникавост, в трети се сблъсках с пошлост, наглост и противна безцеремонност. 90-те са интересни времена и историите вътре са разнолики. Вярвам, че всеки човек ще открие нещо вътре, нещо, с което да се асоциира, нещо, което да го приобщи. Дори и родените след 2000 година. Дори и за тях има намигване към бъдещето през погледа на миналото, дори те могат да припознаят някои от характерните черти на собствените си родители или баби сред страниците на този сборник. Прекрасна работа е свършила Невена Дишлиева-Кръстева, наистина прекрасна. Хубаво е, че я има тази книга. 

 

 

 

"Източен вятър, западен вятър" - Пърл С. Бък (Ревю)

  Заглавие: "Източен вятър, западен вятър"

Автор: Пърл С. Бък

Издателство: Изток-Запад

Превод: Петя Петкова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 176

Година: 2020 

 

Не ми отне много време да се върна към Пърл С. Бък след като изслушах "Императрицата". Съвсем не случайно. Харесах изключително много начина, по който е избрала да разкаже историята на Цъси. Затова потърсих какво друго има налично в Сторител. И попаднах на "Източен вятър, западен вятър", която се оказа първата й книга, издадена още през 1930 година. Кратко след това Пърл С. Бък е отличена с Пулицър, а след това и с Нобелова награда за литература, с което става първата американка, носител на такова високо отличие.

Макар и родена в САЩ, Пърл С. Бък изживява половината от житейския си път в Китай, първо като дъщеря на мисионери, а след това се завръща отново вече сама поела пътя на мисионерите, заедно със своя съпруг Джон Бък. Бидейки част от живота и културата в Китай, Пърл С. Бък разказва умело и увлекателно за живота там. И макар че "Императрицата" е много по-мащабен проект, написан 26 години по-късно, още в "Източен запад, западен вятър" се усеща вещината и сладкодумието на опитен разказвач. 

Пърл С. Бък повдига завесата и ни отвежда в дома на семейство Уонг - древен род със знатно потекло и връзки с бившия императорски двор. Бащата на главната героиня е изцяло отдаден на удоволствията, има три наложници и е напът да си вземе четвърта. Майката на главната героиня, първата съпруга на Уонг, е образована жена и образцова стопанка на семейния дом, закърмена с идеологията на Конфуций. Тя отглежда дъщеря си, Куей-Лан в духа на перфектната китайска съпруга още от ранна детска възраст - да се подчинява на мъжа си, да задоволява всичките му желания, да се грижи за дома му, да накара семейството си да се гордее с нея. И така след женитбата си, Куей-Лан се пренася в дома на съпруга си с малките си безформени лотосови ходила, смятани за еталон за красота в Китай и с надеждата да му роди здрав и силен син.

Разривът настъпва мигновено, когато Куей-Лан разбира, че всичките й знания и умения, чието усвояване е била основна цел и смисъл на живота й досега, не биват оценени от собствения й съпруг, който е живял и учил на Запад. И с това е попил повече от западната култура, отколкото му е останало от неговата собствена. 

Пърл С. Бък е уловила и описала много добре -  структурирано, логично и емоционално обосновано, борбата, през която Куей-Лан преминава, осъзнавайки, че всичко, което притежава като качества и умения, бива пренебрегнато или отречено от нейния съпруг.

Точката на пречупване настъпва, когато Куей-Лан най-накрая се съгласява да освободи лотосовите си ходила и с това да се отрече от един от стожерите на своята култура. След този момент метаморфозата разцъфва плавно в нея. Тя започва да разбира и приема все повече и повече тази нова култура, в която жената е равна на мъжа. Култура, в която жената има собствено мнение и то е не просто ценено, ами търсено. Култура, в която тя е личност, а не просто собственост на своя съпруг. Промяната не настъпва мигновено. Да промениш целия си светоглед, разбирания и ценности, да претвориш ума и възприятието си е процес. Процес през който Куей-Лан и нейният съпруг ще преминават вероятно цял живот. Никой не може да мине през този свят недокоснат от промените. 

Всеки избира как да се справи с тях. Дали да се затвори в черупката си като Цъси от "Императрицата" (тук паралелът, който правя е много нефелен, защото животът и битието на двете героини е коренно различен, но въпросът е релевантен) или да ги приеме и да промени курса на живота си, като Куей-Лан. 

В същността си "Източен вятър, западен вятър" е красив разказ за сблъсъка между източната и западната култура, за променящия се свят и това как се справяме с тези промени. Дълбоко под основната тема лежат множество други въпроси, свързани със семейството, родителите, възпитанието, различността, приемствеността, закостенялостта, израстването, изцелението и страданието. 

Пърл С. Бък рисува пълноценни персонажи, развива ги и ги отвежда по желания от нея път, за да бъдат предвестник, дори вестоносец на промяната, за да бъдат мост между стария и новия свят. Тя разказва красиво, умело, не осъжда никого, не заклеймява, приема и двете страни такива каквито са и се опитва да създаде път помежду им. 

"Животните нямат бащи" - Евгения Динева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Животните нямат бащи"

 Автор: Евгения Динева

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Няма нищо толкова индивидуално като поезията. В прозата не е толкова чудно една книга, история или откъс да ви напомни на друга. С поезията не е така. Тя е лична. Тя е нечий вътрешен свят. А този свят е формиран от хора и събития, които са се стекли в живота на този човек по един абсолютно уникален начин. Да, във Вселената няма уникални неща. Всяко нещо, абсолютно всяко нещо е било някога, случило се е някога или ще се случи някога на някого, всяка дума, предмет, извивка, тон. Няма нито едно индивидуално уникално атомче. Но животът, дори и най-малкият миг от него е съвкупност от стотици хиляди елементи - сетивни, ментални, физически, физиологични. Така че ние сме едновременно част от тази Вселена, споделяме нейните клетки, изпълваме ги със себе си и резонираме с другите и в същото време съвкупността от това, което ни се случва и хората, които влизaт в съприкосновение с живота ни е абсолютно уникална. Поезията е продукт на тази уникалност. И честно казано най-често е страшно, когато човек надникне в тази чужда лична вселена, когато усети всички мигове, в който той и този чужд нему човек са като едно цяло и в същото време изпита далечността на тази връзка. 

Аз не съм критик, не мога да подходя аналитично към тази стихосбирка. Но не мога и да я премълча. Поне това й дължа.

Но не знам и какво да ви кажа за нея. Освен да я прочетете, ако все още не сте. Но се подгответе, защото Евгения Динева няма никакво намерение да ви улесни, нито да ви утеши. Стиховете й са болезнено искрени и отварят рани, които никога не зарастват. В нея няма нищо сладникаво, нищо вълшебно, нищо носталгично, няма го сладкия вкус на прясно набраните плодове от детството, нито сладостта на първите трепети в живота. Но не бих заменила и една дума в нея и дори и да знам в какво се забърквам, пак бих я прочела.  Тя е напомняне на всяка дума и момент, в който сме избрали да премълчим и да подминем нещо. Всички онези дребни знаци, които подминаваме, докато не ни залее лавина от собствените ни решения, а ние оставаме приклещени между това, което сами сме си причинили, вината към себе си, че не сме проговорили преди да стане твърде късно и отговорността, която смятаме, че носим и не можем да предадем. Отговорност към себе си, към другите, към принципите си, към човечността си.

Държа тази малка крехка книга в ръка. Толкова е тънка и толкова много ми тежи. Тежи, защото в нея се смесват гласовете на стотици хиляди хора, гласове, които са премълчали, но душите им проговарят из страниците на тази фина стихосбирка.