Докато дишам

Крайното ми впечатление за книгата е малко противоречиво. Вероятно за пореден път очакванията ми бяха коренно различни от това, което заварих измежду страниците на книгата. И най-вече обещанията за силни емоции, увлекателен смях, дълбока тъга, трогателни моменти...Може би аз нещо съм повредена, но не се смях с тази книга. Открих тъгата, но не се и натъжих истински. Някак не успя да стигне до моите собствени емоции. Сякаш и аз, и книгата бяхме на въздържание. Открих тежестта на събитията, макар изказът през цялото време така и да не се насити с емоция. Открих иронията и сарказма, жестоките шеги на съдбата (разказвача), но така и не можах да се разсмея. Нито веднъж. Може би една-две насмешливи усмивки. Въпреки това Ако се опитам да погледна на романа с безпристрастни очи, като човек, чийто очаквания не са били подведени, не мога да се оплача от думите, които ме посрещната измежду страниците на книгата. 

През цялото време не ме напуска усещането за математически правилно изграден сюжет. Сякаш всяка част беше точно отмерена променлива или константна величина, която зае абсолютно правилното си място в уравнението зад подходящия математически знак. Където трябваше събирахме и изваждахме от картинката. На места се наложи да делим или умножаваме. На няколко пъти оставихме неправилни дроби, но авторът накрая беше така добър отново да приложи математическия си усет, за да закръгли числата до цяло.

Наистина професионално изпипана работа. Добре обмислен сюжет и хубаво разказана история. Без излишни отклонения, без лирични, пейзажни изстъпления, всяка дума беше право в целта, която гони разказвача.

Духовната, умствената, емоционалната и физическата слепота в "Смях в тъмното"

От години отлагам решението да дам шанс на Набоков. Най-вече заради небезизвестната "Лолита". Все ми се струва, че времето да чета е минало или все още не й е дошло.
И все още не съм се навила да я чета, ако трябва да съм честна. Но "Смях в тъмното" си я бях набелязала от известно време, затова като я видях в библиотеката веднага я грабнах.
"Смях в тъмното" е историята на една порочно силна и в крайна сметка несподелена любов. Албинус зарязва милата си, леко суха и скучна съпруга и малката си грозновата дъщеричка, за да се впусне в една неравностойна любовна авантюра с младата, жизнена и красива Марго. В тази неморална според обществото връзка Албинус е поставен в позицията да обича едно диво, меркантилно и порочно цвете, което изсмуква живота му с всеки изминал ден. И именно заради това като че и читателят не може да приеме тази любов за правдива. Интересна е играта на Набоков с ума на читателите. Ако любовта между Албинус и Марго без онази необуздана, красива, споделена любов, вероятно щях да я приема и нямаше да изпитвам през цялото време желанието да го намеря този човек и да му изкрещя "Тя те лъже, слепецо!". И след като дъщеря му умря, той ослепя физически. След духовната, умствената и емоционалната слепота, последва и истинската, онази която засегна сетивата му физически. А аз не успявам да натикам някъде навътре в кутиите на ума си онзи глас, които го порицава "Така ти се пада!" и с все сила измества съчувствието ми към него.
Тази история отваря твърде много въпроси. Къде е редно да сложи границата човек? Възможно ли е наистина да позволиш такава любов да впие плевелните си израстъци в сърцето ти и да й позволиш да изсуши душата ти до такава степен? И как изобщо можеш да се отървеш от такъв паразит, когато той се е превърнал в единствения ти живец?

Любовта на крематора към смъртта

Наистина нямах представа с какво се забърквам когато си купих „Крематорът“ на Фукс преди няколко месеца и я оставих да отлежи известно време в библиотеката. Една малко особена книга. Това е историята на Копфркингл, един на пръв поглед слабохарактерен и малодушен работник в крематориумът - семеен мъж с две деца и обсебен от своята неизчерпаема любов към смъртта и идеята за човека като труп и неговата метаморфоза в прах и пепел. Но въпреки тези смущаващи черти на неговата личност, не можем да подминем и състраданието, благостта, нежността и съпричастието, които проявява.
Докато фашистката идея не започва бавно и целеустремено да претопява и смазва под тежкиата си идеология този вече психически обременен човек и не го превръща в истинска гордост за Райха и неговата доктрина. Подтикнат от идеите на "новия щастлив, справедлив строй" и от желанието си да спести на близките си страданията в това близко щастливо бъдеще г-н Копфркингл посяга на жена си, на малкия си син, а накрая повежда на тържествена разходка в крематориума и дъщеря си. Той се издига много повече от това - един истински индустриален революционер, застанал на борда на новото оръжие за масово изтребление на евреи - газовите камери.