"Неустоимото желание да се влюбиш във врага си" - Бриджит Найтли (Ревю)

 

 

Заглавие: "Неустоимото желание да се влюбиш във врага си"

Автор: Бриджит Найтли

Издателство: Ciela

Превод: Милена Тодорова

 

Брой страници: 408

Година: 2025

"Неустоимото желание да се влюбиш във врага си" е точно това, което очаквах, но по съвсем различен и свеж начин. 

Озрик е безскупулен наемен убиец по призвание - брутален, безмилостен, хладнокръвен и много ефективен. Също така Озрик е болен от някакво мистериозно магическо заболяване, което скоро ще прекърши магията му, а с това кариерата и живота му. Озрик е отчаян. Което го кара да прибегне до услугите на Ориен, изкусна лечителка и специалист в областта на магическите болести. След един тотално провалил се опит за отвличане, все пак става ясно, че и двамата притежават нещо, което другия иска. Така че им се налага да работят заедно, което разбира се, е пълна катастрофа. 

Бриджит Найтли е успяла по много свеж начин да излезе от рамката на роментъзи жанра и така обичаните от всички тропи, без да наруши правилата. 

Действието се фокусира изцяло около двамата главни герой, но без да дотяга с безкрайни и напълни излишни въздишки, стонове и ръмжене, които са обичайните изразни средства на този жанр. 

Вместо това динамиката в отношенията между двамата се изгражда върху речевия конструкт и взаимодействието между двамата. 

Бриджит Найтли има страхотно чувство за хумор, диалозите са пропити със сарказъм и хапливи коментари, които могат да разсмеят и най-големия темерут. А фактът, че Ориен е пълно дърво и страшно праволинейна позволява на Найтли да вкара и солидно количество грубиянски шеги и черен хумор, които една иначе нежна по душа героиня не би понесла. 

Двамата с Озрик са врагове в пълния смисъл на думата - и като призвание, и като орденна принадлежност, и като характери и като идеология, и като начин на действие и цели. Естествени врагове принудени да си сътрудничат. 

Езикът на книгата е доста вулгарен, но не по обичайния за жанра курсив, прикрит зад романтични намерения и скрити желания. Не, светът на асасина просто е вулгарен и това налага такъв начин на изразяване. Още един инструмент, с който Найтли засилва чувството за крайност в историята. 

 

Липсва ми светоизграждане. Но мога да го преглътна и да изчакам втората книга, с надеждата, че там ще навакса. Липсва ми усещането за пространство и време, за разстояние и обичайното напрежение, което се изгражда с напредване на времето и притискането от сроковете на неизбежното. Харесва ми, когато чета фентъзи да се ориентирам в политическата обстановка и настроения на главните фракции, градове, ордени, държави и т.н. Така че тук се чувствах доста в безтегловност. 

Но с лекота мога да простя всичко това, защото се забавлявах от сърце. Книгата е лека, забавна, остроумна и приятна. Определено ще продължа с тази поредица. 

"Форма на живот" - Амели Нотомб (Ревю)

 

 

Заглавие: "Форма на живот"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Colibri Books

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 112

Година: 2014

 

 

Скъпа г-це Нотомб, 

Надявам се, че моето писмо ще ви открие в добро здраве. Надявам се също така в края на този текст, след задължителните поздрави, с които ще приключа да съм се вместила в приетия за официална кореспонденция обем от 1-2 листа, изписани от двете страни. И моите думи да попаднат в купчината с писма, които си оставяте за десерт, а не като онези дебели пликове, които толкова ненавиждате и четете по задължение. 

Извинявам се предварително все пак, ако това е крайният резултат. Аз с малко думи не мога. Затова и се възхищавам толкова на творчеството ви. 

Вчера затворих последната страница на Вашата книга "Форма на живот" и все още предъвквам някои размисли. Харесвам разнообразието от теми и проблеми, които засягате в книгите си. Поправете ме, ако греша, досега повторение на главната тема не е имало. 

Проблемът с хранителните разстройства е наболяла тема през последните бих казала петдесет години и се изостря с всяка изминала година. В "Книга на сестрите" говорите за анорексията, а тук за затлъстяването. Дълго време нашето общество приемаше единствено анорексията като болест, а затлъстяването като срамно петно върху засегнатите. 

 

Лесно е човек да излезе извън здравословните граници на съществуването си. Живеем и работим във високотехнологична, бързо променяща се и нестабилна среда, която разхвърля вниманието ни на хиляди места. Сами усложняваме живота си, неспособни да избегнем собствените си капани. Затъваме в блатото на вредните навици, до степен в която дори и да видим спасително въже сме неспособни да го достигнем. 

 

А разковничето действително се крие в комуникацията - в споделянето, в локализирането, в разпознаването и признаването на проблема. Първата стъпка към промяната идва от осъзнаването на нуждата от такава. 

 

Няма да теоритизирам коя в действителност е формата на живот в романа ви. Вярвам, че всеки трябва да открие истината за себе си и че тази истина разкрива до голяма степен характера и световъзприятието на този човек. 

Каква е моята лична истина ли? 

Вярвам, че двете форми на живот са неразривно свързани. и съществуват едновременно в противовес една на друга и търсене на баланс помежду си. 

 

Искам отново да изразя с думи удоволствието, което Вашите книги ми носят. Всеки път сядам подготвена за поредната налудничава идея и накрая пак оставам изненадана. Всеки път напускам владенията на Вашето въображение в различно състояние на духа - понякога умиротворена, понякога с отворени кървящи рани, понякога отчаяна, а друг път изпълнена със сарказъм. Всеки път обаче си тръгвам с храна за размисъл и изпълнена с любопитство към следващата Ви история. 

С най-добри пожелания, 

Теодора Гочева

"Моите приятели" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

 

Заглавие: "Моите приятели"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Ciela

Превод: Любомир Гиздов

 

Брой страници: 472

Година: 2025

 

Две корици, една книга и цяла вселена от емоции. 

След толкова зимни истории, този път Бакман е решил да разкаже една лятна. История за ожулени колена, откраднати колела, насинени детски тела, смях, страх и една картина.  Една картина, която в същината си улавя целия свят, улавя есенцията на живота, онова чувство, което ни движи, което ни вдъхновява, което ни вкарва нови идеи в главата, кога добри, кога идиотски, няма значение, важното е, че са нови. 

Този път изкуството заема централно място в творбата. Изкуството като спасение, като бягство, като мечта, като реализация, като живот, като въздух, като път и посока, като смисъл и надежда. Неговата форма във вътрешния свят на човека и външните проявления на емоционалната вселена на всеки един от нас.

Луиса е тийнейджър, най-готиният вид хора. Тези от вас, които вече са минали с децата си през пубертета вероятно знаят точно колко е безкрайна любовта ти към този най-готин тип хора, особено или даже именно когато са самите себе си. Аз лично съм застанала на прага с моята дъщеря на тази възраст и вече забелязвам първите готини черти да се проявяват и у нея. Така че не си представяте в колко подходящ момент ме намери тази книга. 

 

Но да се върнем на Луиса. Тя е от най-готиния вид хора, също така е и от най-самотния вид хора, защото е изгубила всички. И тогава Бакман я среща с един друг човек, който също е изгубил всичко. И дори  прави така, че и двамата да са изгубили едно и също нещо, част от това голямо всеобхватно всичко. И двамата ще трябва да поемат на път, защото не могат да останат там където са. Не и ако искат да живеят. Път, който ще ги отведе далеч от това злощастно място, на което са загубили толкова много. Колкото повече се отдалечават от началото, толкова по-близо отиват към себе си, към истината зад фасадата, към страховете, към миналото, към невъзможното бъдеще, към чудовищата, към чувствата - загубени и нови. 

Знам, че не може всички да сме еднакви и да харесваме едни и същи неща. "И за щастие" бих казала, иначе светът би бил едно много еднообразно и сиво място, но просто не мога да си представя как е възможно история написана с толкова обич да не предизвика емоция у когото и да било. Обожавам този маниер на писане, съвсем обикновен - прости изречения, добре артикулирани емоции, пълнокръвни реакции. Бакман не пише книга, не разказва история. Той споделя нечий живот. Споделя го по начин, който те пренася там, прави те част от историята. Смееш се и тъгуваш с неговите герои, преживяваш техните загуби, сещаш се за своите.

 

Историите на Бакман са съвсем тривиални, обикновени човешки, в които всеки от нас може да се припознае със своите лични страхове и надежди. И в това му е чарът. Неговите герои остават завинаги в паметта ми - голямото разбито сърце на Бени от Бьорнстад, голямото разбито сърце на Уве, голямото разбито сърце на Брит-Мари, голямото разбито сърце на Луиса. Толкова много големи разбити сърца бродят по тази земя, радвам се, че има и хора като Бакман, които искат да ги излекуват и да ги обгърнат с топлина и обич тези сърца. Надявам се този човек да продължи да разказва. Аз ще чета. 

"Четири сразени кралства" - Мей Корланд (Ревю)

Заглавие: "Четири сразени кралства"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 472

Година: 2025

"Четири сразени кралства" ни връща отново в света на "пречупените остриета"

А положението е, и вълкът сит и агнето цяло. Преведено на езикът на книгата - И крал Джун сит, и остриетата цели. Как е възможно ли? Ами прочетете първата част и ще видите. 

Нова книга, нова мисия. 

Мей Корланд изпраща своите герои на нова още по-опасна мисия със страшно много неизвестни в набързо скалъпения план между главните заговорници, което пък създава отлична предпоставка за нови лъжи, измами и непредвидени изненади и разкрития.  

Петте остриета трябва да откраднат легендарния златен пръстен от ръката на кралицата на Китан, неговата сестра. Но както вече видяхме в първата книга да откраднеш една от вълшебните реликви на Повелителя дракон не е никак лесна задача. Остриетата са разединени от лъжите, които сами посяха помежду си, а залогът на мисията е огромен.На везната тежи за всеки от тях по нещо по-скъпо от собствения им живот. И единственият начин да постигнат целта си е да обединят сили отново. Но как да построиш мост отново, там където лежат руините на стария?

 

Нови играчи и дестинации се появяват върху картата

За да открадната реликвата на Повелите дракон, петте остриета се придвижват на север към Китан, а препятствията и новите лъжи, които ще изтъкат помежду си са неизбежни - скрити погледи, премълчани истини, малки заблуди, всеки от тях е готов на всичко, за да постигне целта и да спаси своя залог. 

 

В тази книга Мей Корланд навлиза малко по-дълбоко в света на своите герои и разкрива малки парченца от пъзела за читателя. На сцената излизат нови герои,които са пряко свързани с миналото и бъдещето на петте остриета. Страшно много ми харесва това, че всяко действие е премерено, точно колкото е необходимо, за да събуди нови съмнения.

 

 Отлично темпо и натрупване на напрежение

Имаше няколко съкрушителни събития в тази част, които остават все още неразкрити за засегнатите герои. А това е отлична предпоставка за последната книга. Разпадам се, като си помисля, че рано или късно ще стигна и до тези сцени. 

Четири стразени кралства, сред чиито руини ще останат само три сломени души. Аз се гмуркам обратно в историята и да видим на кой бряг ще ме изхвърлят опасните води. 

"Преди кафето да изстине" - Тошиказу Кавагучи (Ревю)

 

 

Заглавие: "Преди кафето да изстине"

Автор: Тошиказу Кавагучи

Издателство: Colibri Books

Превод: Маргарита Укегава

 

Брой страници: 232

Година: 2024

Искали ли сте някога да можете да промените миналото? Да вземете "другото" решение? Да кажете другата реплика? Да замълчите в онзи момент? Да помолите за прошка? Да бяхте казали нещо? 

Все още смятам, че не бих променила нито едно от решенията, които съм взела, макар и да ми се иска понякога, защото в крайна сметка, днес съм човекът, който съм именно заради теи решения - и правилните, и грешните. А аз колкото и нескромно да звучи, харесвам човека, който съм. Също така смятам, че е хубаво човек да иска да стане по-добър, а това няма как да се случи, освен ако не си позволим да взимаме грешни решения. 

Четейки сега обаче "Преди кафето да изстине" си мисля, кой не би се възползвал от възможността да се върне назад във времето, за да си поговори с човек, когото е загубил. Или просто да се усмихне в края на срещата, вместо да си тръгва навъсен? Аз определено не бих отказала тази възможност. 

И тук отново идва тази тиха азиатска мъдрост, която толкова много обичам.  Тошиказу Кавагучи  разказва четири съвсем обикновени делнични истории, които са се случвали и продължават да се случват на стотици, ако не и милиони хора. Четири истории за раздели, последната, от които просто ми разби сърцето. 

Четири истории, съвсем различни и въпреки толкова толкова близки. Тошиказу Кавагучи отваря рани дълбоко, за да ги намаже с мехлем и да ги превърже. 

 

В животът ни са вплетени толкова пропуснати възможности, моменти, думи и издихания. "Преди кафето да изстине" ни напомня, че няма по-тъжно нещо от премълчаните думи. Ако имахте време, колкото кафето ви да изстине, какво бихте казали, на най-любимите си хора? Разбира се, че всичко онова, което някога, някъде сте премълчали, защото дори и това да не промени нито миналото, нито бъдещето, всяка споделена дума променя самите нас.  Защото понякога за най-малките думи се изисква най-голямото усилие. 

 


Част от мен остава в кафенето при Казу и компания. И на нейно място се  настанява нетърпение да се завърна отново там и да опозная още от техните истории.