сряда, 16 март 2016 г.

Черен хумор и кървави зрелища се нижат в Гласът на острието

Това е най-дългият увод, което съм чела през живота си. 480 страници въведение в история, в която те първа ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало. 

Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубият плат, който тъче стана в дъното на стаята. 

Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота. 
Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от Мечът на истината - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му. 

И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне. 

Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри...става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен. 

Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия. 
Подхващам втората и очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..." Дълго време ...