вторник, 13 февруари 2018 г.

"Сияйни слова" ще бъдат изречени

Отне ми много време да довърша втория том на Летописите на Светлината на бурята - около месец. Оказа се доста по-трудно да намеря достатъчно време да чета прекрасното издание на Артлайн Студио. А да си призная, просто няма как да чета такава книга електронно. Грехота е. Но не е много удобно. Сега оценявам двутомното издание, по-умаления размер на книгите вероятно улеснява живота на читателя. Имах подозрения още в началото, когато си взех първата книга, но нямаше как да подмина твърдите корици.

Четейки една подир друга двете книги без почивката, която планирах да направя между тях, малко ми се размива границата между двете. Сандерсън продължава историята там, където я оставя в края на първия том. И аз вече не съм сигурна къде беше това. Надявам се, да не разваля нечие удосовлствие с прекалено много спойлъри.
Каладин обърна отново хода на събитията и спаси живота на Далинар и Адолин Колин и това, което беше останало от тяхната войска след предателството на Садеас. 
Благодарение на тази лудост, Мост Четири извоюва своята свобода. Отрядът на Каладин се превръща от мостови във войници. А самият Каладин получава капитански чин. Пост, който никога не е бил даван преди на тъмноок. Пост, който отговаря единствено пред Далинар и краля.

Сандерсън освобождава малко каишката около врата на своите герои преди да ги хване отново за гушата. Мост Четири може вече и да не са роби и да са получили известни удобства и уважение, но живота им далеч не е песен. Малко от мостовите на Садеас са обучени, а Каладин трябва да превърне всички тях в тренирани воини в най-скоро време. Опитите за покушение над кралсткото семейство не са преустановени и задачата на мостовите се утежнява с всеки изминал ден. 

През това време Шалан дерзае по своя собствен път. След смъртта на Ясна, нейната повереница се оказва съвсем сама и беззащитна в негостоприемни земи. Но както вече сте се досетили, това не е проблем за младата жена. Шалан крие много таланти и една-две мрачни тайни под повърхността на провинциална девойка с остър ум. В крайна сметка Шалан достига Пустинните равнини, след като е убедила група дезертьори и разбойници да работят за нея и е надхитрила изключително ловка джебчийка и наемница в нейната собствена игра. Представете си я, в целия й блясък и чар със свитата си от разбойници как се изтипосва на някакво видимо важно събрание, на което присъстват всички високопоставени личности и заявява, че е годеницата на Адолин. Сцени като тази все още ме карат да прихвам от смях, а Сандерсън се е погрижил да има добро количество от тях. 

Виденията бавно изоставят Далинар, но не и съмненията. След дълго лутане, върховният принц най-накрая взима нещата в свои ръце. Повече от удоволствие беше да видя този внушителен и властен по природа човек най-сетне да се почувства в кожата си и на място. Да бъде такъв, какъвто е - силен, непоколебим и солиден. Цялото семейство Колин заедно с Навани, неудобната вдовица на крал Гавилар, чието убийство на пръв поглед е докарало тази война на главата на кралството, излъчват сила и респект.

И докато всеки се бори за своята кауза, Вечната буря се задава на хоризонта. Не се появява изненадващо, знаците и подсказките за нейното началото датират отдавна. Но как да се подготвиш за апокалипсис, как да го спреш?

Сандерсън развихря въображението си, рисувайки ярки образи, които завъртат колелото на историята. Няма нужда да споменавам, че дуото на Каладин и Сил ми е любимо, особено  когато са заедно и той се опитва да излезе на глава с нея. 
Ужавам у Сандерсън това, че той съумява да не се изгуби в обичта си към своите персонажи и благодарение на това успява да им придаде малко по мрачни и реалистични щрихи, за да ги извае по-инстински в ума на читателя. 

Каладин, макар да е благороден, честолюбив и добър по душа, носи своите демони, които често намират израз в омразата и злобата му към светлооките. Шалан е умна и красива млада дама, отдадена на науката, която таи в себе си тъмни тайни от миналото. Далинар също помни едни доста кървави и тиранични времена, когато е правил това, което е смятал за правилно за кралството, макар и да не се гордее особено със себе си.
С премерена доза хумор, Сандерсън изгражда идеалния баланс между сенки и светлина у своите герои, за да ги направи достъпни и човечни.  Мрачният Каладин ме накара не един и два пъти да се хиля, а ведрата и многословна Шалан ми докара доста страховити тръпки. 

Сандерсън както винаги гледа много триизмерно на историите си. Хареса ми това, че от време на време прехвърляше разказа в лагера на паршендите, за да опознаем и тяхната гледна точка и да завърши онази безупречна логика, която неизменно присъства във всяка негова книга и отговаря на въпросите ни. Не пропусна да ни вкара и в главата на Сет, който макар и безмилостен убиец, кара читателя да бъде спричастен с историята му.

Но всичко това са само голи факти. Сандерсън създава магия. Начинът по който пише е толкова завладяващ, че буквално те откъсва от реалността и те запраща в дивите земи на Рошар. Преди винаги съм смятала тези литературни мотиви за дълг, чест, рицарство, епични битки, дуели и други подобни отживелици за скучни и еднотипни. Но Сандерсън за пореден път ми показа, че може да вземе един крайно банален в основата си сценарий и да го превърне в нещо наистина страхотно и завладяващо. Може да превърне битките в танц, звъна от остриетата в симфония, може да прехвърли вълнението на дуелите върху читателите си. Възхищавам се искрено на таланта и труда, който влага в своята работа. Няма как да не обикна творбите му. Чакам всяка следваща с искрено нетърпение, за да се потопя отново в тази мелодия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар