четвъртък, 15 февруари 2018 г.

"Далечна светлина" в очите на дете

Вече няколко дни отлагам писането за тази книга. А искам да пиша за нея, искам да излея всичко онова, което се събра на топка в корема ми и отказва да излезе вече трети ден. Не съм сигурна, защо толкова ми въздйстват книги като тази. Може би защото е съвсем реален сценарий или защото не мога да избегна да се поставя на мястото на геройте в нея. 

"Далечна светлина" е като самотен фар навътре във водата - толкова недостижим, толкова нереален, че светлината му прилича на мираж, докато гребеш уморено в надуваемата си лодка през океана.  Тя показва трудната страна на живота. Тя е безмилостна и не я интересува, дали успяваш да наваксаш със събитията. Тя продължава напред без да поглежда през рамо и те оставя да изоставаш все по-назад, докато накрая вече не си способен да се включиш изобщо.

Това е една книга за изключването, за страха от непознатото. За това колко ужасно може да бъде да останеш сам - физически и емоционално, да останеш неразбран, да разпръскваш вълни от обич около себе си и нищо да не се връща, да чувстваш как сърцето отсреща бие и да знаеш, че не е за теб.

Джими Флик е различен от всички нас. Той има нещо, което аз мога единствено да нарека дарба, която никой не разбира. Джими улавя безпогрешно емоционалните потоци зад маските на възрастните, знае всеки удар на сърцето какво означава. Единственото, което Джими не разбира, е..откъде идват сълзите. Джими разбира прекрасно чуждите емоции, но не знае как да борави със своите собствени. Нещо, което често го кара да се забързва, толкова че в очите на възрастен човек изгледа неконтролируем. Въпросът е там, Джими се забързва всеки път, в който се чувства отхвърлен и пренебрегнат. И не знае как да се справи с това, не знае как да го изрази иначе.

Въртя се около периферията на историята, защото ми е трудно да говоря за същността й. Не е лесно да говориш и пишеш за домашно насилие, за смърт, за отхвърляне, за самота, особено през очите на едно малко момче, което не знае как да бъде пълноценна част от света. Задача, с която Софи Лагуна се е справила, колкото и трудна да е била. Ще се опитам да си събера мислите и да ви кажа няколко думи за тази история, защото е...тежка и трудна, но в същото време преливаща от любов.

Това е историята на Джими Флик, момчето, което не знае как работи машината за сълзи. Джими е енергично дете и се радва на обичта, грижата и вниманието на майка си и разбирането на брат си. Но понякога вечер, когато Мърл зазвучи в другата стая, Джими става свидетел на ужасни сцени на домашно насилие. Всичко е толкова навъзрано. Животът на семейство Флик не е лесен. Гавин работи в рафинерията за малко пари и се опитва да припечелва нещо, прекарвайки останалата част от деня си в гаража, търкайки ръжда. Жена му, Пола, готви за възрастните хора от дома, също за малко пари. А освен себе си, трябва да изхранват още две гърла. Едното, от които има нужда от по-усилена грижа.

Напрежението, безпаричието и хилядите "ами ако" смачкват Гавин, главата на семейството и го превръщат в един отвратителен пиян мъж, който посяга на жена си, после съжалява, а след това отново й посяга. Пола се опитва да компенсира неговата агресия и се държи толкова мило с децата, че чак изглежда фалшиво, но не е - просто се опитва да скрие белезите от побоя и умората от насилието. Тя наистина дава мило и драго за своите скъпоценни момчета.

И ако това семейство някак се крепи ден за ден, изведнъж всичко започва да се руши. Още в първите страници на книгата, знаех какво ще сполети Джими. Надявах се, да не съм права, но бях сигурна. И когато стожерите в живота на момчето започнаха един по един да се събарят, докато накрая падна и най-здравият от тях, бях опустошена. Гледах как всичко отива по дяволите, гледах как Джими се затваря в себе си, гледах как искрата в очите му бавно умира и не можех да спра плача.

Джими извървява дълъг път, буквално и метафорично, за да стигне до машината за сълзи. Преживява твърде много неща,  с които никое дете, нито възрастен трябва не трбва да се сблъсква. И показва на всички как се обича.
Тази история е ужасна и прекрасна едновременно. Ужасно е да причиняваш на другия подобни неща. Ужасно е да нараняваш някой, който не може да се защити, ужасно е да изхвърлиш от живота и сърцето си дете, просто защото не го разбираш.
И в същото време е прекрасно да видиш всичката тази любов, която се излива от Пола, да видиш прегръдките на двете момчета в нощта, да усетиш топлината на грижата, да видиш искреното съжаление в очите на Гавин и решителността му да бъде отново част от това семейство.

Няма да ви я препоръчвам, защото това е глупаво. Това е книга, която се дава.  Книга, която всеки чете на своя отговорност и за която знам, че няма да съжалява, задето я е прочел. Тя е толкова истинска, че оголва раната до кост и я оставя на дивите вълци, а след това нежно и внимателно я превързва и обезболява. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, ...