сряда, 16 май 2018 г.

"Играта на Джералд" загрубява

Кинг обича да прави дисекция на мозъци. Аз обичам да чета резултатите от аутопсиите му. Случаят с "Играта на Джералд" е подобен на "Мизъри". Започнах да я чета преди години, но явно не й беше тогава времето. Затова я оставих да отлежи. Вдъхновена от успеха, който в мен пожъна "Мизъри", се прехвърлих на "Играта на Джералд". Отне ми много време да я прочета, защото я четох на телефона, въпреки че хартиеното издание ме чака на рафта. Сигурно съм споделяла, че съм полигамен читател. И напоследък открих своя най-удобен начин как това да се случва - една хартиена книга за пътя към работа, една хартиена книга вечер за леглото, една на електронния четец, когато чакам някъде, най-често пред кабинета на педиатъра и една на телефона, за моментите, когато не си нося четец, а имам възможност да чета. 

И така, отне ми вечност, но я приключих и за пореден път оставам впечатлена от начина, по който Кралят се заравя в човешкото съзнание. Ако можех да рисувам, щях да направя една карикатура, на която Кинг е с тялото на малко момче, обут в къси панталони, клекнал на земята и държи клечка, клонче взето от шубраците под някое дърво наблизо, как рови в една отворена от скалпа човешка глава право в мозъка й и натиска различните части двете полукълба, за да види как ще реагира главата. Представихте ли си го?

Ето това прави Стивън Кинг с ума ми. Играе си с въображението ми, кара ме да визуализирам толкова много неща, каквито дори не съм си и представяла. 
Както знаете психология и карантии вървят ръка за ръка в неговото творчество. И все пак ако трябва да направя някакви мислени категории те биха били книги, в които преобладават карантиите и такива в които преобладава психологията. Първите са изключително интересни, защото те влизат в главите на серийни убийци и всякакви други изроди. Вторите обаче са ми особено любими, там дисекцията стига до костите и продължава да реже и изследва навътре. 

Джеси Бърлингейм, съпруга на уважаван адвокат минава през ада, своя личен емоционален ад и физическия, сякаш изсипал се на главата й като казан с горещ катран. Джеси и Джералд си имат една игра. Една игра, която включва прозрачното бельо на Джеси, почервенялата от възбуда кожа на Джералд и заключените с белезници ръце за таблата на леглото - отново на Джеси. Дотук нищо толкова странно и необичайно. Този път обаче Джеси не иска да участва в играта на Джералд. И му го казва. Ала Джералд е твърде възбуден, за да освободи прикованата към леглото си жена и да се откаже от предстоящото удоволствие, затова просто се прави на идиот, който си мисли, че Джеси му говори тези неща като част от играта. 

Играта на контрол е една от силните страни на Кинг, както сигурно вече знаете. Той проследява времето вътре в Джеси, вътрешния диалог, колебанието, дали наистина си заслужава да се запъне за това или е по-лесно просто да изтърпи любовната игра, да изчака съпруга си да изгрухти доволно над нея и да не се занимава после. Още по-интригуващ е моментът, в който Джеси осъзнава кристално ясно, че ефект от думите й би имало единствено след това, тогава тя ще бъде в изгодната позиция на жертва и ще може да набие канчето на мъжа си, ще може да установи нов ред и правила. Но дори с това знание, Джеси изплясква и в момент на невъздържан бунт, го ритва с крак и й остава само да гледа как той пада безжизнен на земята.

Мисля, че няколко страници след това спрях да чета предишния път. Този път исках да науча какво се случва с Джеси. Следващите редове вероятно ще съдържат спойлъри, защото другият начин, по който мога да ви разкажа за тази книга, ми се струва празнословие. 

Джералд лежи мъртвъв на пода, а Джеси бавно и сигурно достига до дълбоката истина за положението си - пълна безизходица. Закопчана с белезници за леглото, движенията й са крайно ограничени, а възможностите малко и адски несигурни. Джеси потъва в диалози със себе си и другите гласове в главата си, които също са проекция на самата нея - благоверната съпруга, бунтарката Рут и малката Тиквичка. Ала колкото и да обсъждат, ситуацията продължава да си е безизходица. В крайна сметка Джеси потъва назад в мисли за миналото си и за отдавна заровени тайни, които не иска да си спомня, които не иска да разказва никому. Но е нужно, защото дори и без да осъзнава споменът за тези мрачни преживявания може да се окаже ключът към освобождението й. Ако вече сте чели книгата или сте стигнали до тази част, вероятно сега се подсмихвате на иронията в случайният подбор на думите ми. 

Борбата за оцеляване е безмилостна и жестока. Ужас след ужас впримчват Джеси в желязната си хватка - жаждата е толкова силна, че буквално усеща как лигавицата на гърлото и се раздира до кръв, болката в ръцете се премества полека надолу и превръща гърба й в пламтяща от болка повърхност, следвана от остри спазми в кръста и краката, обездвижването причинява лека атрофия, с която не е никак лесно да се справи, а през това време безжизненият й съпруг се превръща в закуска за вече бездомното куче Принц, което си го хапва парче по парче. 

Идеи на Джеси не й липсват. И реализирането или провалянето на всяка една от тях ме караше да  следя притеснено развитието. Кинг не е от авторите, които разчитат на изненадата. Той често разкрива предварително какъв ще е резултата от това действие. Изходът е ясен още от началото на книгата. Дори и да не е казано в прав текст съм сигурна, че всички вие, които сте я чели, сте го усетили, дали по предчувствие или от рутината в книгите на Краля. Джеси се спасява от тази ужасна къща, където почти до последния момент я чакаше сигурна, бавна и ужасяваща смърт. 

Но както обикновено, това не е краят. Кинг има още какво да ни разкаже. Този път за онова мистично същество, което се появи в сенките първата нощ от кошмарите на Джеси. То е едно от нещата, които карат Джеси да мисли, че полудява, които я карат да го отрича и в същото време да има нужда да вярва, че е било истина, за да запази разсъдъка си и да продължи напред с живота си. Джеси трябва да се изправи пред този демон, да го види, да го победи, ако иска отново да бъде човек.
В крайна сметка заедно с карантиите и изживеният ужас Кинг поставя на масата една по-дълбока тема. Наред с играта на контрол между Джеси и Джералд, между Джеси и белезниците, между Джеси и бледоликия, между Джеси и Брандън, който се опитва да й подаде ръка след края на този кошмар, наред с всичко това излиза на яве и темата за половите стереотипи, които са непреодолимо заложени в умовете на хората. Джеси осъзнава, че изобщо нямаше да попадне в тази ситуация, ако Джералд не бе действал според тези стереотипи, нито Брандън щеше да е подаде ръка, нито щеше да си затвори очите за толкова очевидни неща, които я карат да изглежда като луда. И тази истина е също толкова смразяваща кръвта, колкото и преживяният кошмар.

Изплува и още нещо характерно за почерка на Кинг. Цялата тази история всъщност Джеси разказва в писмо до своята стара приятелка Рут, която е отблъснала преди години от страх да признае, да сподели една грозна сексуална случка в детството си. Сега Джеси се обръща към същата тази приятелка, най-после готова да говори, готова да бъде част от една връзка, да потърси подкрепа и да живее. Често героите на Кинг търсят утеха и подкрепа един в друг и това е може би най-силният израз на надеждата и вярата в човещината.




Няма коментари:

Публикуване на коментар

"Молитва към морето" за живота на едно дете

"Молитва към морето" е жест. Тя е призив, послание и милиарди частици обич и грижа. Прекрасно издание на Обсидиан - твърди корици...