понеделник, 25 юни 2018 г.

"Разказът на Прислужницата"

Последвалите редове ще бъдат едно мрачно излияние върху една дългоочаквана книга. Знаете ли, не й беше сега времето на тази книга. Не точно в този период. Ала може и точно заради нарушения баланс на душевния ми мир, тя ми въздейства толкова силно.


"Разказът на Прислужницата" е една много мрачна антиутопия от ранга на "1984".
Въпреки че най-накрая имаме възможност да държим издание на български в ръцете си, тази книга е с издадена за пръв път през далечната 1985 г. Това не пречи да бъде забранявана и преиздавана през годините. "Разказът на прислужницата" надживява времето си, ще надживее и нашето. И ми остава единствено да се надявам някой ден да не бъде реалност за децата или внуците ми. Ако дотогава не сме се затрили безвъзвратно като живот.

Друга причина да почувствам толкова силно въздействието на тази книга може би е, защото съм жена и майка, макар че Атууд не поставя основния акцент върху емоционалното състояние на Федрова, вследствие на отнемането на детето й. Ала аз не мога да се абстрахирам от чувствата, които тази история буди в мен. Може би мъжете ще имат по-обективно и аналитично виждане за сюжета.

Федрова е Прислужница - ключова роля в новосъздаденото дистопично общество. Новият ред опира своите устои върху религиозните догми на християнството. И като всяко друго исторически ни познато доминирано от религията общество, е жестоко, брутално, извратено и деспотично. Тук искам да вметна, че за мен трудът на Атууд и на преводача са просто впечатляващи. Има толкова безумно много препратки към религиозни текстове, че изглежда чак маниакално. Каквото и трябва да изглежда. 

Атууд не изпитва нужда да нанесе с думи граници на този свят, който чертае, не изпитва нужда да го опише словом, да го обясни, да ни даде карта. Всичко това достига до нас повече от добре изразено именно в тази религиозна фанатичност, във всеки един детайл, действие и фраза. Това е едно ужасно потискащо бъдеще. Властта е подчинена на религията, контролът се извършва от военните сили, жената от равноправен член на обществото се е върнала в най-примитивната си форма - инкубатор. Тя е просто средство за създаване на живот. Жените изпълняват всички отредени им от едно религиозно патриархално общество роли, разделени на касти. Мартите са домакини и се грижат за дома, Съпругите са съпруги на Командирите, те имат грижата да управляват дома, да уважават и да се подчиняват на мъжа си. Лелите са религиозни възпитателки на Прислужниците, тяхна е грижата да промият мозъците на бъдещите Прислужници, така че те да започнат безропотно да изпълняват своите задължения. Прислужниците са малкото останали фертилни жени. Те биват разпределяни, разбира се, срещу заплащане, в различни бездетни семейства обикновено от върха на йерархията. Работа на Прислужницата е да дари семейството с дете. За тази цел е създаден Ритуалът. Актът на оплождане е една симулация. Докато мъжът опложда физически Прислужницата, Съпругата му седи зад нея, обгърнала я с ръце и крака, за да покаже, че именно тя е тази, която се слива с него, а Прислужницата е просто неудобно, но необходимо средство, което застава помежду им и служи за посредник. На Ритуала присъства цялото домакинство, за да се засили допълнително липсата на интимност в този акт и да се подчертае строго инструменталната роля на Прислужницата.

Тонът, в който Федрова разказва своята история, е монотонен, скован и строго информативен. Въпреки тази емоционална въздържаност на Атууд, аз не мога да се абстрахирам от тази гледна точка. Като жена, като майка и като човешко същество не мога да сложа настрана емоциите си и да чета механично. Не мога да пренебрегна момента на промяната в живота на Федрова. Този огромен скок от работещата жена с независима воля и пълни права върху своите решения и желания, със семейство, любящ мъж и малко момиченце до бързото й превръщане в безволев инкубатор. Не мога да игнорирам спомена и представата за този ужасен скок в пропастта, въпреки че Маргарет Атууд не си позволява да затъва в емоционални отклонения. 

По-плашещото е, че това антиутопично религиозно общество е една напълно възможна реалност на бъдещето ни. Още по-ужасното е, че ако се огледаме, ще видим не малко белези, маркиращи тази проекция на бъдещето.

Въпреки монотонния си наратив "Разказът на Прислужницата" е четиво, което върви леко. Страниците се изплъзват меко между пръстите ми. Потъвам в нощта заедно с Федрова. Не искам да си представям тази реалност, не искам да си представям, че някога е възможно да живея в нея. Благодарна съм на Атууд, задето не е поставила акцентът върху емоционалната и човешка загуба.

През цялото време гадаех какъв ще бъде края на книгата. Този път не отгърнах последната страница, както правя обикновено. Не знам защо. Може би от страх или уважение, сякаш би било измама. И въпреки това имах определени очаквания за последните страници. Маргарет Атууд обаче ме изненада.  Ще ви кажа само, че каквото и да сте очаквали, вероятно ще останете изненадани. Аз със сигурност не очаквах да подходи по този начин към историята, която разказа. Но не мога да отрека, че този край ми носи едно малко угодническо удоволствие.

Много хора определят тази книга като феминистска. Не знам, дали е така. Не съм аз човекът, който ще слага етикети. Ще ви кажа само, че в тази книга има нещо дълбоко женско, което буди много трудни въпроси. Реалността от книгата не е толкова далеч от реалността в някои държави сега. Не е толкова далеч и от близкото минало, когато на жените им е било позволено единствено да мият чинии и да бъдат красиви за мъжете си.  И не е толкова трудно след време да бъдем отново част от тази реалност. Не искам да си представям дори как е звучала тази книга през 85-та и какъв отзвук е имала в общественото пространство. "Разказът на Прислужницата" излиза адски късно в България, затова пък се надявам да види много допечатки и преиздавания. Надявам се, тази книга да бъде четена от повече хора и да ни бъде обеца на ухото, преди да сме изгубили контрол над ситуацията.




Няма коментари:

Публикуване на коментар